Владимир Колев
Алхимия на една монета (12)

11. Водно огледало

Понеже напирам здравата, се оказва, че мога да бъда включен в програма и да направя не един, а цели пет скока. Петият няма да бъде с автоматично отваряне, а с ръчно. За всеки случай, парашутът има монтиран и автомат, който го отваря, ако дадеш на късо.

А след петия скок, ако бъда одобрен, може да продължа системно със скачането. Имам шансове, защото съм спортяга. Освен това се оказва, че съм от малцината, които са напуснали без грам помощ самолета. Бил съм се стегнал и съм напирал към вратата, а не съм се влачел на меки крака. Ошашавен, но напорист. На този етап, това е висшата похвала, до която мога да се класирам.

Нощта преди втория скок спя доста нервно. В просъница мярвам на разкъсани кадри самолетна врата с мъглявееща се земя и ярко, синьо небе. Съвсем реално чувам буботенето на струята край корпуса на машината. Сънят е толкова натурален, че сънувам и вид колеги по небе. Гарги някакви. Летят в спирала около купола ми и нещо ми се подиграват.

В автобуса за летището се заговарям с Тони. В един ден направихме първите си скокове, имаме какво да си споделим. Нещото, което ми харесва в него е спокойната сдържаност. И е един такъв отмерен, точен. Хубаво би било да се сприятелим с него.

Вторият скок определено не е като първия.

… И е точно като него…

Вече доста по-грамотно слагам парашута, знам какво трябва да правя, докато привързват запасния към сбруята. Правилата, които ни напомнят преди качването ми звучат познато, направо съм ги наизустил. Но това не ми гарантира, че горе няма да ми се изпразни главата.

… Което и става, когато инструкторът отваря вратата. От няколко минути ме яде съмнението, дали не беше по-добре да си остана с един скок? Хората в човечеството не се делят на такива, с един и други с два скока. А на скачали и нескачали. Аз съм вече в привилегированата каста на скачалите. А се знае, че който прекалено настойчиво се възползва от кастови привилегии, често бере ядове.

Има още едно, статистическо терзание. Първият път парашутът ми се отвори, но кое ми гарантира, че това ще стане и втория? Практически, що едно на десет хиляди, що две?… А каръкът е здраво залепнал за мен. От опит го знам.

Така, терзаейки се благородно, се бухвам в свежата струя. Тя ме превърта, в разстояние на две секунди мярвам вратата на самолета и лицето на инструктора, който ме гледа със сдържан, леко ироничен интерес. Усещам, че краката ми минават край вървите, но понеже съм ги притиснал един към друг, не се случва нищо лошо.

Снижаването под отворения купол е много по-приятно от първия път. Съзнанието ми е освободено и имам възможност да се радвам на свежарската красота, ширеща се пред очите ми. Ето, там са маковите петна, вдясно се гърчи гъсеницата на малка рекичка, а онова е параклисът. От другата страна е гарата, в която, точно в този момент навлиза едно детско влакче. В далечината сияе с мътен блясък планината. Погледнати отгоре, всички тези квартали, ниви и долини изглеждат едновременно познати и особени с различните си, неземни измерения.

Макар и доста изморен, след скока отивам до библиотеката. Трябва да си избера поет, да скицирам моменти, цитати и факти. А като се прибера, да започна да пиша. Интересно ми е.

Ровя по рафтовете с книги. И колкото повече ровя, толкова повече се обърквам. Просто не мога да се спра на поет, който да ме хване. По едно време се зачитам в малък сборник на Олга Бергхолц. Родена в Санкт Петербург. Започва с поезия. Отречена при един от параноичните изблици на Сталиновата литературна цензура. Минава през „освежителната процедура“ на концлагер. Губи невръстен син. Но не се срива. По време на Втората световна война остава в окупирания Ленинград, работи в радиото. Съпреживява искрено и отговорно мъката на хората, хванати в клещите на обсадата. Докато си мисля за нея, ми зазвучава Шостакович. Ами да, двамата са свързани със сходни съдби. По същото време той композира „Ленинградска симфония“. И той отнася шамари от биячите на бдителната Сталинска пропаганда. Но поне се разминава с пречистващата процедура на концлагера.

Шостакович умира в един и същи ден със Сталин. Понеже за диктатора плачат милиони, не остават сълзи за композитора. Близките му не успяват да го погребат три дни. Улиците са блокирани от тълпите, които плачат и стенат: „Сталин!“. „Сталин!“

Без унищожителя на милиони няма бъдеще. Без някакъв си там, композитор — какво толкова?! Нищо, че композиторът е талантлив.

… Ето го и сходството: убиец; и убийствено талантлив композитор…

Защо, Господи, наказваш умните си, чувствителни и стойностни хора чрез ръцете на посредствени, готови на всичко службогонци? Знам, че добрият Бог няма да благоволи да ми отговори. Но това не означава, че не трябва да се задават въпроси.

… От снимката ме гледа фина и интелигентна жена с безкрайна умора в очите. Строфите й излъчват беззащитно сияние. Стиховете са изящни, усеща се полъх на символизъм. По вътрешна настройка и светоусещане имат нещо общо със стиховете на Вапцаров. Освен другото, са родени в две последователни години. Има и разлика. Вапцаров умира, преди да се разочарова от магията на сталинизма. Тя го надживява и не успява да се размине с разочарованието. Така е — умри млад, чаровен, блажен и наивен. Или — стар, износен, изнервен и мъдър.

Не, няма да е тя. Но кой да бъде? Ще се посъветвам със Зоя. Така, докато лежим разопаковани един срещу друг.

Чудни са тия минути…

… Разопакованите.

Ако не бях толкова бездарен като поет, би имало смисъл да напиша стихотворение със заглавие „Разопаковани минути“. Заглавие с недомлъвка и провокация.

Но Зоя иска да отидем на кино. Някакъв филм на Анджей Вайда. Предлагам да направим това след онова, но тя ме засича:

— Малкият, предупредих те, налиташ без мярка! Бързо ще ти омръзне. Любовта изисква разнообразие…

— Ама нали нашето не е любов, а тренировки?…

— Така ли го схващаш?

— Така предложи ти.

— Понеже съм тръгнала да те ограмотявам, ще ти кажа една безспорна истина. Имай я предвид винаги, когато някоя мацка започне да те работи. Не слушай жените докрай и за всичко! Опитвай да разгадаваш мислите им, провокирай ги със странни, но приятни желания. Гъделичкай въображението им. Прави с тях всичко, което вътрешният глас ти подсказва, че можеш да правиш. Но, в никакъв случай не им ходи по акъла. Ако го допускаш, ще ги караш да се чувстват нещастни и ти ще го отнасяш. Жената е програмирана от природата да отвоюва позиции от мъжа. Затова, сдадена доброволно позиция е отнета радост от една победа. Разбра ли ме?

— А ти разбра ли какво точно искаш да ми внушиш?

— Прожекцията е от шест и петнадесет. Чакам те пред киното.

— Да беше казала поне кое е киното?

— Одеон — и затваря телефона.

Хубаво, ама кавалерът в такива случаи купува билетите. А аз нямам пари. Ако й го кажа, тя разбира се ще вземе билетите и ще го направи тактично. Ако се ослушвам и не го кажа, излиза направо мекушава история. Набирам я отново.

— Ако ти кажа, че нямам пари за билети, ще се върнем ли към основната програма?

— Ако ми беше казал, че имаш пари, щях да се учудя. Билетите вече са купени. А към основната програма не можем да се върнем и по други съображения.

— Какви?

— Да си чувал за женско, циклично неразположение? Днес ми стартира, та не е желателно да ти ходя по акъла и мераците.

— Мамка му. Чувал съм и за тая женска радост, ама изглежда не ми се е искало днес да го чуя. Затова така напирам.

В слушалката прозвучава съчувствен смях.

— Толкова много ли ти се чука?

— Не толкова. А много повече… — Вече знам, че когато си признаеш чистосърдечно за някои неща, можеш да разчиташ на женско разбиране. Поне понякога. Поне за някои неща…

 

 

Филмът вероятно е хубав?… Уж го позаглеждам. Споменът ми е за сцена, при която някакъв гол, млад мъж гони един кон. От двете младости се излъчва красива, първична енергия. Зоя ги изпива с очи.

Изглежда стресът от летището влияе на либидото. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за тялото на Зоя. Опитвам се да задържа ръката си, но тя се плъзга и се напъхва под роклята й. Не се гордея със себе си, но явно го има и това — понякога човек не може да заповядва даже на собствената си ръка. Като капак, Зоя поставя длан върху пръстите ми, погалва ги и ги насочва към едно много чувствително за нея място. В следващия миг измъква ръката ми обратно с рязко, стреснато движение. Обръща се в тъмното към мен. В очите й има нещо много сложно — хем е възбудена, хем объркана, хем ядосана. В същото време има и нежност.

— Защо го правиш, момче глупаво? Казах ти, не ставам за…

— Във въпроса се съдържа и отговорът. Защото съм глупав. И защото не мога да се удържа…

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно?

— Точно в тоя момент съм блокирал с мисленето…

Тя се опитва да се съсредоточи отново във филма, но вече не се получава. Пошепва в ухото ми:

— Да се преместим по-назад.

Салонът е наполовина празен. А на последния ред има само три-четири двойки. Зоя ме побутва да седна на края на реда, а самата тя изчезва нанякъде. Докато я чакам да се върне, опитвам да вляза във филма. Той вероятно е интересен, но точно днес не ми е ден за гледане на кино.

След малко Зоя сяда до мен. Поставя мантото в скута си и лови дланта ми. Ръката й пари. Вече се досещам, какво се иска от мен…

— Първо е мой ред. Да не си ми вдигал кръвното!

… Пръстите ми явно са си научили домашното. Зоя притреперва, захапва ме за бузата доста болезнено. Обръщам се към нея, а тя впива устни в моите. Стене тихо, затиска пръстите ми… В тези минути изпитвам истинско и неподправено желание да я накарам да изтръпне. Започвам да вниквам в истината, че колкото повече даваш, толкова повече приближаваш звездите. Едни такива, особени звезди…

Пореден важен урок. Ама съм ученолюбив, та знае ли се… Външният свят го няма. Сами сме, в цялата вселена и въобще не се намираме в някакво си квартално кино. В този момент мога да се закълна, че летя — много по-освободен, отколкото в прозрачното небе над маковите ниви.

В един момент тялото й се сгърчва. Затиска ръката ми.

— … А… Спри… Спри! — Стои известно време, вперила невиждащи очи в екрана. После се обръща към мен, притегля главата ми към своята. Целувката й е разкошна. Сложното е, че аз вече съм пред избухване. От удоволствие. И от неудовлетвореност.

Зоя откъсва устни от моите.

— Благодаря ти! Ще се постарая да изпиташ поне малко от това, което преживях аз…

Ръката й с точно движение разкопчава панталона ми. В следващия момент виждам главата й в скута си.

… Не знам това огромно удоволствие ли е, или огромна болка?

Очаквах да се случи между нас, но по-късно. И не в киносалон. Двете ми ръце затискат главата й, пръстите ми захващат косите й, дърпат ги, вплитат се в тях. По някое време, някакъв глас на дивак изстенва така, че кара доста хора в салона да се обърнат към последния ред:

— Тихо ей, там!

— Селски, това да не ти е плевнята с леля Мара в сламата?…

Кикотът на поне двайсетина съпричастни подсказва, че се е получило нещо… ангажиращо съпричастността на хората.

— Завиждам ти, ей, приятел…

Дивакът май бях аз?… Малко съм зашеметен, но виждам смеещите се очи на Зоя. Чувам категоричния й глас:

— Измъкваме се! — Сбутва ме доста грубо и настойчиво.

При изхода виждам в полутъмното още две, смеещи се очи. На разпоредителката. Тя ни отваря вратата, изтиква ни навън и отново я затваря.

Защо ли жените толкова много ми се смеят? Във фоайето няма жив човек. Това е добре. Зоя ме оглежда критично:

— Как си?

— Ошашавен. Не трябваше да правиш това!

— Защо?!

— Защото вече няма да можеш да се отървеш от мен. Знаеш ли колко досаден мога да бъда?…

— Знам. Но ако искаш, закопчай си все пак ципа!

Всъщност, за едно нещо Вальо е безусловно прав. В определен момент, наистина, първото, което трябва да направиш, е да си закопчаеш ципа!

И това е семейно кредо: на него и на жена му.

Явно, имам полза от връзката не само със Зоя, но и с мъжа й.

 

 

Стремя се да не изключвам нищо от програмата. Старателно ходя на тренировки, мъча се със скучни уроци. Виж, проектите по конструктивно ги оставям за последния възможен момент и продължавам да ги правя едни… Обяснителната документация към тях е правилна, изчисленията точни, но чертежите са боклук. Нищо де, казахме, че поет или конструктор са две забранени за мен професии. Няма смисъл да мисля за тях като бъдеще.

Благодарение на непрекъснатото зацепване от едно нещо към друго, постоянно ми се спи. Не го приемам на сериозно. Като се пенсионирам, ще си отспя.

… Вероятно не съм чул будилника. Пак вероятно, звънът му е въздействал на някакъв мой мозъчен център — въпреки глупостите, които непрекъснато правя, явно имам и мозъчни центрове, поне рефлекторни… Будя се сам, мярвам циферблата и след секунди съм на стълбището. В трамвая ми задават два въпроса: Знам ли, че имам на главата си пухче от възглавница? — Не, не знам, но благодаря за подсещането. А знам ли, че по чехли се ходи в хола, но не е препоръчително това да се прави в трамвая? — Защо, знаете ли колко е удобно да ходиш по чехли точно в трамвай?…

Еврейски трик. Да отговаряш на въпроса с въпрос. Така разпитващия бързо се превръща в мълчащ.

Лошото е, че първият час ми е при доктор Ло. На човека му се случва, след някой героичен запой да влезе в час, да направи с мрачен поглед проверка по дневника и да захлупи чело на масата. И така минава часът. Той релаксира, ние тихо си бърборим и се пощипваме.

Но, д-р Ло винаги прави проверки за присъствие. А моите неизвинени са вече на границата на главоболието. Влизам в кабинета показно забързан. Не, че ще ми повярва, но може да се наложи да пусна брадата фантасмагория за трамвая, който закъсал заради катастрофа на кръстовището на булевард… с улица…

Всички се обръщат към мен с неочаквано внимание. Д-р Ло, до тоя момент чете нещо много интересно от някакъв вестник. Моето появяване го кара да ме огледа също с интерес, доста по-голям от друг път. Имам усещането, че са одумвали точно мен, а аз съм влязъл и съм прекъснал приятната беседа.

— Добър ден! Прощавайте за закъснението, но трамваят…

Д-р Ло се усмихва добродушно:

— Момче с фантазия, ей… — Одобрителен кикот. — Нищо не му е да съчини за секунда история за един трамвай, който бутнал заплесната бабичка на кръстовище…

— Сюжетът беше друг. Трамвай и линейка. Има много силна драматургия. Особено, ако се окаже, че при удара, от линейката се е изсипал дядо с гипсиран крак в прединфарктно състояние… — Кикотът става още по-силен. — Да разкажа ли за стенанията и воплите, които…

— Няма нужда — освобождава ме от бремето на ненужната лъжа г-н д-рът. И промърморва насмешливо под нос: — Момче с фантазия, ей… Такъв може и поет да стане…

Настъпва ме по мазола. Тетрадката не би трябвало да е попадала в неговите ръце. Но, това подхвърляне…

— … Такъв може да стане и поет, но е гаранция Франция, че ще стане добър поет. А… — Запъвам се, в момента ми е трудно да сглобя ясна мисъл.

— Какво „А“?

— Не се изразих точно. Не „а“, а „ама“. Ама не е хубаво да си калпав поет…

— Защо, има калпави кондуктори, инженери, магазинери. Даже и калпави учители има — прави неочаквано признание д-р Ло. — Защо да няма и калпави поети?

Докато вървя към мястото си, се опитвам да се предпазя.

— Не, че защитавам посредствеността, но… Калпавият кондуктор най-много да прибере в джоба си парите, без да издаде билет. Калпавият инженер може да направи капан, на който мишките да се подиграват. За да станеш магазинер, трябва да имаш в аванс настройката на дребен мошеник. Все несъществени дефекти. Но лош учител и лош поет разнебитват духа на много хора, а това вече е съществено. Не бива…

— Така е. Но стихотворението ти не е лошо…

— Стихотворението ми?!… — Гласът ми прозвучава неподправено объркано. — Какво стихотворение?

— Вижте го, колко е естествен само… — смее се д-р Ло. — Едно стихотворение се пише, после се носи в редакция, там те размотават, а като видят, че си на седемнайсет, обикновено се отръскват от теб. Ако имаш късмет, ти искат снимка. В деня, в който излезе написаното от теб, ставаш рано, нареждаш се пръв пред павилиона за вестници, отваряш с разтреперани ръце страниците… Бас държа, че в чантата ти има точно вестник „Старт“ с днешна дата!

Мога, разбира се да впрегна д-р Ло. При друг случай, не бих пропуснал възможността да го направя. Но сега съм достатъчно объркан. Затова отивам до катедрата и вадя съдържанието на чантата си. Погледите ни се засичат. За пръв път не виждам в очите на д-р Ло нито злоба, нито присмех, нито закана. Обикновено човешко изражение на нормален чичо.

Той ми подава мълчаливо вестника си. На дясната страница се мъдри снимка с остриганата ми глава. Под нея, чупливата подредба на думи и редове със заглавие отгоре. „Бряг“. Майко мила… Тая Зоя! Ще й откъсна главата! И с каква лекота ме впрегна… Дай ми снимка! А аз остроумнича, че я иска, за да си въздиша…

— Виждаш ли, колко добре изглеждаш така, прилично подстриган… — бащински ми се радва д-р Ло.

— На снимката изглеждам не подстриган, а остриган. А стихотворението беше за домашна гимнастика на ума, не за пред хората, ама…

— Ако си толкова против него, как е попаднало във вестника? Сигурно са ти го откраднали от ЦРУ при секретна операция? Само не мога да разбера, защо не са го засекретили в сейф, а е изтупано на литературните страници на четен вестник? — Засипва ме с убийствена ирония д-р Ло.

Все пак г-н д-рът усеща, че моето не е показен изблик на скромност, а обикновено объркване.

— Как е попаднало във вестника не е сложно да се досетя, за това много акъл не трябва. Но, на един човек ще му откъсна главата!

— Който и да е човекът, трябва да му благодариш, а не да му се заканваш. Когато излезе за пръв път мое стихотворение, три нощи не спах като хората от радост.

— Вие сте поет?!

— Малко нещо… Имаше един такъв армейски вестник, „Народен страж“. Там се изявих за малко…

Ако тръгнем да си правим профсъюз на поети бездарници, вече си имаме подсигурен управляващ екип. Д-р Ло председател, Зоя — секретар. С връзки и аз мога да се набутам в ръководството.

Сериозно погледнато, трябва да последвам примера на г-н доктора. Малко резил се надживява. Виж, да се правиш на поет цял живот, си е хронично заболяване. И сигурно предизвиква страдание.

А аз предпочитам да съм здрав…

Ако съм някакъв болнав умник, Зоя би ме подминала като бърз влак селска гара.

… А на Зоя ще й…

 

 

Като капак, последния час имаме термодинамика. Принцеса Ру влиза с леката походка на сърна, свършва си набързо работата до катедрата и изкарва човек на дъската. Докато посоченият от пръста на съдбата си блъска главата, чертаейки диаграмата, принцесата тръгва между масите. Застава до мен, заглежда се през прозореца разсеяно и небрежно подхвърля:

— Не издържахме на съблазънта на поетичната слава…

— Напротив, издържам й. И съм наясно със себе си — какво мога и какво не. Но, на един човек ще му откъсна главата! Нищо, че според кавалерските правила, не трябва да се късат дамски глави…

Принцеса Ру се вглежда внимателно в очите ми. Съобразява нещо.

— Всъщност, в какви отношения си със Зоя?

— В много сложни… — признавам това, което е трудно да скрия.

— Нещо мирише на руски одеколон…

— В смисъл?

— А, нищо… Едни го използват за самочувствие, други — за напиване… Помисли си, ти от кои си! — И продължава разходката си между масите. Нещото, което си помислям в този момент: Принцесата наистина има лека и пластична походка.

След края на часа настигам принцеса Ру в коридора:

— Зоя каза ли Ви предварително за стихотворението?

— Да. Даже ми показа и снимката ти. Можеше да не се афишираш остриган като Далай Лама, но това е твой избор. Не знаех само, че ще излезе точно днес.

— Ами, като ми казахте, че не струва, с което и аз съм съгласен, защо не ме предупредихте какво мисли да прави Зоя?

Принцеса Ру се спира, обръща се към мен.

— Виж… Какви са отношенията ти със Зоя, си е твоя работа. Бих те предупредила само да внимаваш, но нищо повече. Стихотворението наистина не е добро, но не е и еталон за брак. Просто е посредствено. Бях ли задължена да те предупредя?

Приятно или не, принцеса Ру е права. Но, някак не ми се иска да оставя нещата неизчистени.

— Не, не може да се говори за такова задължение. Ама, ме е срам и яд. И тръгвам да си го изкарвам на който ми се мерне пред очите. Извинете ме! — Обръщам се на другата страна, но принцеса Ру ме лови за рамото.

— Преди малко те попитах нещо. Сега ще ти задам същия въпрос. Какви са отношенията ти със Зоя?

— Сложни… Отговорих вече! Но и разбираеми. Вчера например ходихме заедно на кино.

Принцеса Ру ме гледа съсредоточено. И аз я гледам. Ето, в ъгълчетата на очите й блясва искрица. Поклаща глава.

Прочете ме. Нищо, нека чете… Изсумтява присмехулно.

— Ще ти дам глупав и безполезен съвет: Внимавай! Понякога, жените не са толкова безопасни, колкото изглеждат. Това разбрал ли си го?

— Отдавна. Аз съм виден теоретик в областта на взаимоотношенията между мъжете и жените.

— Сериозно?!

— Толкова сериозно, колкото и безполезно. Изглежда няма разминаване. Трябва да си направя глупостите по програма… Благодаря ти, че ми обърна внимание…

— С преподавател се разговаря на „Ви“, това младият господин не го ли знае?

— Знае го, разбира се. Той много знае. Но невинаги има полза от това многознаене. Ала Ви благодари за подсещането.

Постъпвам правилно, като не отговарям на въпроса с въпрос. По тарикатската еврейска методика. В трамвая номера върви. Но не и когато разговаряш с принцеса. А Ру е чистокръвна принцеса, нищо, че носи дънки.

Които й стоят добре…

 

 

Елизабет, естествено също знае. Странно е устроен светът Ти, Господи… Ако има нещо съществено, за което ти се иска да поговориш с обичани хора, най-често разговорът така и не се състоява. Или избива в съвсем друга, непрогнозирана посока. Но ако темата е хем глупава, хем неприятна, разминаване няма.

— Стихотворението не е лошо…

— Ама не е и хубаво…

— Не бъди чак толкова скромен. „Водното огледало“ предизвика в мен асоциация за пречупен слънчев лъч, който те бодва в очите…

— Особено, ако си го чела пред отворен прозорец, в който слънцето се е отразило…

Елизабет се замисля за момент, после се разсмива.

— Знаеш ли, точно така се е получило… Четох го в кабинета на Лолов, а по това време слънцето занича странично в тия прозорци. Откъде се досети?

— Просто предположих. Стихотворението е слабо, не успява да предизвиква асоциации. Значи е имало някакъв допълнителен, чисто физически ефект.

— Защо го публикува тогава?

Понякога, най-трудно се отговаря на най-обикновен, логичен въпрос.

— Сложно е за обясняване…

Елизабет ме оглежда внимателно.

— При теб май нещата често са сложни?…

— Това е, защото се опитвам да бъда перфекционист. Резултатът е, че перфектност няма, а това, което може да изглежда ясно като чаша вода, понякога се превръща на… гаспачо.

— Гаспачо. Гаспачо? А да — таратор от домати. И така ли мислиш да продължаваш да си живееш живота?

— Така мога, така го живея. Пък и, във всеки човек има заложен като програма естествен, жизнен инат. „Така го живея, значи за мен друг вариант няма!“ А варианти обикновено има.

— Ами, замисли се тогава за друг вариант.

— Вече го измислих. Само че, мога да ти го кажа само на ухо…

— Да чуя…

Вариантът е, че я целувам по ухото. И я ухапвам лекичко. Да се усети и да не ме поучава. После я ловя за раменете и я побутвам пред себе си. Ръката ми даже посяга да я шляпне по дупето, но успявам да я удържа. Все още не сме дотолкова интимни.

Имам да си връщам едно непочтително побутване.

Тръгвам бързо през градинката, но не издържам и след няколко крачки се обръщам. Елизабет се държи за ухото и гледа след мен. Объркано. В момента, в който погледите ни се засичат, ми се оплезва и ми дава гръб.

Вече женски гръб. Който излъчва някакво послание. Умен гръб. Но аз не мога да проумея какво точно иска да ми каже?

Май не е лесно да си мъж? Жените… Абе, ще видим…