Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (34)

Идилични картини от старческия дом в Жижков

Когато старата Пинтова от жижковския приют започне да си спомня за всичко това, съжалява до дъното на душата си, че няма зъби, за да скърца с тях. И току отправя очи към небето, плюе на земята и нейната прегърбена съсухрена фигура бавно се дотътря до ъгъла, където изважда от джоба на сивата си пола една броеница. И бавно, но сигурно тя се моли за капелана Томан, господ да му прости предателството към жижковския приют за бедни. Когато останалите бабички обсъждат тоя случай, помътнелите очи на Пинтова заблестяват и тя отбелязва, че още в началото, докато капеланът идвал при тях, не й харесвало държанието му, бил някак си недодялан, като ратай, а не както подобава на божи служител.

Случва се, разбира се, някои от тези, на които не допада острия език на Пинтова, да влязат в спор с нея.

Но тези спорове са само приятно прекарани часове за убиване на времето в приюта.

Миналия път баба Скухровска каза, че Пинтова всъщност сама забърка тая каша. Аз мисля обаче, че нещата се развиха тъй от само себе си и че до катастрофата се стигна само поради някакво нещастно стечение на обстоятелствата. Това беше катастрофа мащабна, чиито последици можеха да се видят и в малкото плоско шише, което старата Пинтова пазеше в куфара си. Сега то е празно. Ако обаче човек го отпуши и помирише, опитният нос веднага би доловил аромата на сладка анасонлийка.

Ако можеше да говори, шишето щеше да потвърди, че някога е било пълно; сладката анасонлийка, капеланът Томан и жижковският приют по някакво странно стечение на обстоятелствата се допълваха взаимно.

В цялата тая работа, разбира се, играеше роля и умирането на баба Пинтова, но оттогава изтече много вода.

Сега тя пак ругае капелана и вече не лежи в леглото.

Впрочем в случая вина носи и мекото сърце на господин капелана. Преди време го бяха извикали в приюта, защото старата Пинтова била на смъртен одър и искала да се причести.

Това беше първият случай, когато новият млад капелан щеше да причестява, и той тръгна за приюта с ентусиазъм.

Обстановката и някои обстоятелства станаха причина той да бръкне в джоба си след обряда и да сложи в ръката на умиращата една сребърна монета. На стариците от приюта такова нещо още не им се беше случвало.

Когато си замина, баба Мличкова заяви, че той много хубаво знае да причестява.

Монетата така подействува на старата Пинтова, че тя изпрати да й купят вечерта шунка и едно шише анасонлийка.

Когато на сутринта дойде лекарят, за да облекчи с инжекции агонията на умиращата, той я завари да пее весело на масата: „От всички най-свидна мойта мила е.“

След една седмица обаче ракията свърши, защото се свършиха и парите. И клисарят потропа у капелана Томан, за да му каже, че Пинтова пак умира и моли за божията подкрепа.

Щом видя капелана, тя каза радостно със слаб глас:

— Ах, мой златни благодетелю, не знам, не знам дали днес ще имам сили да удържа паричката в ръка.

Но я удържа, разбира се, и на излизане от приюта капеланът Томан каза на клисаря:

— Тая скоро няма да умре.

Баба Пинтова обаче каза истината. На сутринта, когато дойде лекарят, той я чу да ходи из стаята и да пее: „Ходя аз и много други, либета безчет тя люби, тази, дето най̀ обичам.“

— Пинтова, какво става с вас?

— Какво да правя, господин докторе, като той причестява тъй хубаво.

Това беше в сряда. В четвъртък клисарят се завтече към дома на капелана и още от вратата викна:

— Пак трябва да отидем в приюта, ваша милост, този път за баба Скухровска.

Преди да дойдат обаче, умиращата влезе в кавга с Мличкова, която искаше също да легне на бърза ръка, за да минат двете наведнъж, както я подучваше Пинтова. Но останалите я раздумаха да почака до понеделник. Отначало тя крещеше, че иска да умре веднага и че няма да чака до понеделник — ами ако й се случело дотогава нещо. Накрая се успокои, но когато видя после как капеланът даде на Скухровска след причастието паричката, не можа да се сдържи и рече с плачевен глас:

— Някакво предчувствие, ваша милост, ми казва, че и аз скоро ще я последвам. Колкото пъти през деня младият капелан се сетеше за това, клатеше глава и студени тръпки го полазваха по гърба.

В приюта още помнят каква гюрултия се вдигна, когато в събота баба Банкова започна да се оплаква, че й е зле и й чернее пред очите. Мличкова разправяше, че това е простащина от страна на Банкова, тъй като тя не е наред, и че щом като нещата стоят така, предпочита да хвърли топа още сега, в събота, пък Банкова, щом иска, да изпрати за капелана в понеделник.

Последваха големи пазарлъци, докато най-после Банкова отстъпи като по-млада — беше само на осемдесет и девет години, а Мличкова, на осемдесет и девет и три месеца.

Когато отидоха да повикат капелана Томан, той пребледня и каза, че днес там щял да иде старши капеланът Рихтер.

И в приюта се появи старши капеланът, който се моли горещо пред леглото на Мличкова, благослови всички и си тръгна, без да й даде нищо.

Но баба Пинтова, която, както останалите, следеше внимателно движенията на старши капелана, го хвана за расото.

— С ваше позволение, преподобни отче, аз искам да се застъпя за Мличкова. При последно причастие на нас винаги досега ни даваха по една сребърна монета. Вярно, ваше преподобие, че се молихте повече, но паричката благоволихте да забравите.

А баба Банкова изсъска:

— То Мличкова като си нави на пръста да умира днес, макар че й беше ред чак в понеделник, поне щеше да дойде добрият капелан.

Отец Рихтер погледна поразен стариците и бръкна за портфейла си…

Любопитно е решението на градския съвет в Жижков, който под натиска на капеланите постанови, че се забранява на бабичките да умират своеволно и че последно причастие в приюта ще се дава винаги един път месечно, и то на всички заедно.

Доходите на стариците следователно много намаляха.

Шишето от сладката анасонлийка е празно и над приюта тегне настроение като след погром. Преди две седмици Ванкова се обеси в знак на протест, че славният жижковски съвет й беше забранил да умира.