Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fialový hrom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2018 г.)

Издание:

Автор: Ярослав Хашек

Заглавие: Виолетовият гръм

Преводач: Нина Цанева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: чешки (не е указан)

Издание: първо

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: сборник разкази

Националност: чешка (не е указана)

Печатница: ДП „Васил Александров“

Излязла от печат: 12. IV. 1982 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Петко Узунов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Красимира Костова; Сергей Стайков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5018

История

  1. — Добавяне

III

Децата бяха цяла камара и от пръв поглед се виждаше, че татковците им са си дошли от войниклък. Всяко от тях носеше стара войнишка раница и манерка. Едно от момичетата мъкнеше даже брезент от войнишка палатка, едно момче пък имаше щик от пушка, а горе-долу половината от децата си носеха стари австрийски канчета за храна и събрани заедно приличаха на банда разбойници, тъй че самият аз трябваше да се усмихна, когато се обърнах към тях с: „Мили деца.“

И ние поехме заедно към божията природа. Милите дечица не проявяваха ни най-малък интерес към природните хубости. Беше повече от ясно, че миризмата на горска смола им предлагаше единствено поетичната възможност да си отрежат с ножката жилав прът или тояга, с които се млатеха по гърбовете и главите. Реших да им дам пълна свобода на действие и ги подканих да реват и да вдигат врява, колкото сили имат.

От този миг се изпокриха до една всички пойни птици и в панически страх се преселиха в друга околия.

Ние продължихме весело пътя си през горските шубраци и аз си спомних за училищните излети от детските си години, в които нанесените от нас щети бяха съвсем нищожни, когато вървяхме из божията природа под ръководството на нашия учител Принц и се стараехме прилежно да разпознаваме растенията, оглупели съвсем от учени обяснения за плодниците.

Тъй като учителят ни беше въздържател, той поръча за всички кисело мляко в градината на един ресторант и това имаше катастрофални поледици, защото допреди половин час бяхме почивали в някаква овощна градина и всеки от нас беше изял към половин килограм череши.

Завръщането ни в къщи беше като завръщането на Наполеоновите войски от река Березина, където, както твърди историята, дизентерия връхлетяла войниците му. Даже учителят Принц, нашият водач, беше напълнил гащите и отчаяно ни повтаряше:

— Не забравяйте, деца, че синчецът е син, за което свидетелствува името му — син-чец.

Изобщо той беше трезв гражданин с още по-трезви разсъждения. Каквото кажеше, беше абсолютна истина, срещу която с нищо не можеше да се възрази. Спомних си как убедително твърдеше, че по ливадите расте трева, на полето — жито, и че скалите не са нищо друго, освен камъни. Тази поучителна разходка ще остане завинаги в паметта ми, също както човек, блъснат на младини от автомобил, си спомня цял живот за това.

Неволно сравнявах нашите унили детски образи с тази загоряла весела тайфа, която приличаше на банда разбойници арнаути от Албания.

Зад гърба ми се разнесе крясък, кански рев, и две момчета довлякоха за ръцете и краката едно хлапе, което се дереше:

— Маржена ме ритна в стомаха и не мога да ходя.

Наложи се да спрем, за да установим кой е виновният.

Обвинената Маржена от четвърти клас ме погледна със сините си очи и заяви, че само се отбранявала, защото Пажоурек искал да й отреже плитката с нож. Пажоурек се опита да се защити, като измънка, че само й показвал ножа и искал да го размени за пиринчената шнола на Маржена. Момчето имаше много буйна фантазия, защото при огледа на главата на Маржена не беше открита и следа от такава шнола.

Свиках всички на горската поляна и им казах, че пленумът ще реши кой от двамата е виновен.

— Мили деца — извиках аз, — обявявам извънреден съд. Вярвам, че всички сте тук.

Аз си носех списък на учениците и изведнъж се оказа, че липсват две момчета и едно момиче. Момчетата знаеха за изчезналото момиче и под секрет ми съобщиха, че преди половин час Анежка се хванала в капан за лисици, когато се навирала в шубрака да отиде по нужда и че те я оставили там, понеже не викала.

Момичетата пък знаеха за двете изчезнали момчета и също под секрет ми казаха, че те слагат примки за зайци, както правели миналата година скаутите.

Стана нужда следователно да отложим извънредния съд, за да освободим момичето от капана и да му дадем първа помощ.

Анежка беше открита след около четвърт час и се установи, че не викала, защото била захапала само полата й и тя се страхувала да помръдне, да не би да я скъса.

— Аз мислех — каза спасената със стоическо спокойствие, — че когато господин новият учител се върне с децата в къщи и мене ме няма, майка ще хукне да ме търси и като ме намери, ще ми дръпне един бой — и най-неочаквано тя ревна, като крещеше:

— Аз няма да правя повече тъй, няма да се пъхам вече там, ще пикая само зад храстите.

Простих й страшното провинение. Думите „новия учител“ като с магическа пръчка изтриха всички съмнения относно мястото ми в излета и малкият Хадруба тутакси ме задърпа за дрехите:

— Чичко учител, аз видях змия и взе да ми се подува.

Проклетникът искал да се похвали пред всички, че го ухапала змия. А това беше ужилване от оса. Чудно как една пепелянка щеше да му се качи чак на врата.

После пък някакво момче ми докладва, че съученикът му Маречек изплюскал една гъсеница, повърнал я и му я хвърлил във врата.

Със завидна педагогическа мъдрост аз заявих да разчистят сметките помежду си, при което тъжителят се отдалечи да търси гъсеница, вероятно с цел да проведе същата процедура спрямо Маречек.

Тръгнахме да търсим изчезналите, които бяха заподозрени, че слагат примки за зайци. Доносът излезе верен.

Двете момчета наистина си играеха на бракониери. Единият залагаше примките, другият беше заекът и се правеше, че иска да си измъкне крака от примката; когато ги наближихме, първият тъкмо го доубиваше. Открихме ги лесно по виковете.

В случая вината пада върху родителите, защото откъде се беше взела в раницата на едното момче намотана жица.

— Откъде измъкна това? — изревах срещу него аз.

— От тавана.

— Грешка, малкия, казвай винаги, че си го намерил.

Някакво глупаво момиче започна да спори с мен:

— Няма начин, господин учителю. Ние винаги трябва да си признаваме, защото, ако не си признаеш, при всички положения някой ще те натопи.

— Мили деца — казах аз, — запомнете, че когато правите нещо лошо, трябва да внимавате да не ви видят и освен това не забравяйте следното: да заличите всички следи. Ще ви дам нагледен пример. Има една наука, която се нарича криминалистика. И всеки, който иска да извърши или е извършил вече престъпление, води с нея упорита борба. Сигурно сте чували, мили деца, колко е опасно за този, който е влязъл някъде с взлом, да остави там отпечатъци от пръстите си. Отпечатъците се фотографират и са изключително ценно доказателство при уличаване на престъпника. Затова, ако искаме да се вмъкнем някъде с взлом, дълг на благоразумно предпазливия е да си вземе ръкавици. Разбира се, мили деца, по време на акцията трябва да сме абсолютно спокойни, за да не забравим ръкавиците в джоба си, както е ставало вече в редица случаи. Ръкавиците трябва да са на ръцете. Горе-долу така стоят нещата и с полицейските кучета, които имат толкова силно обоняние, че откриват следите на престъпника. Ето защо, деца, е много ефикасно, ако намажем всичко на местопрестъплението с газ, кучето ще го подуши и ще заведе органите за сигурност до най-близкия уличен фенер или в магазин, където продават газ, или пък при някоя ревматична бабка, която си е намазала гърба с газ.

Отпред вдигна ръка момчето на Йерал. На въпроса ми какво иска, той отговори с плачевен глас, изпълнен с отчаяние:

— Ние нямаме у дома никакви ръкавици, също и газ, ние си светим с ток.

Фабианова от четвърти клас го прекъсна:

— Извинете, какви да са ръкавиците — кожени или плетени?

— Мили деца, във всички случаи кожени, най-подходящи са т.нар. шведски ръкавички. Плетените са неподходящи за обир, защото остават следи от плетката.

Обяснявах им като учителка по ръчен труд, накрая ги попитах имат ли други въпроси. Виждаше се ясно как детските главички усилено работят. Децата се събираха на малки групички и като жестикулираха оживено, умуваха какви въпроси да ми зададат, при което на едно хлапе му течеше от носа кръв. Най-сетне се споразумяха.

Започна Фабиан:

— След това ръкавиците трябва ли да се хвърлят?

— Трябва — отговорих аз.

От името на момичетата Бернашкова даде нещо средно между въпрос и предложение.

— Не може ли всеки в къщи предварително да си накисне ръкавиците в газ, за да не трябва да я носи със себе си и да полива всичко, тъй като газта е скъпа? — издума тя.

Тази великолепна комбинация доказа, че жените са по-съобразителни от мъжете, защото от момчетата никой не се сети за това. Аз почувствувах, че говори вроденият инстинкт на грижливата домакиня, която помни, че в къщи трябва да се пести. После Мотичка от трети клас зададе въпрос, който свидетелствува за здраво логическо мислене:

— Може ли да бъда при обира бос или трябва да си обуя ръкавици и на краката?

Веднага се намеси будната Кафкова от пети клас:

— Ама че глупак! Чичо ми обра пощата по чорапи, без ръкавици и без газ и пак не го хванаха.

След това продължихме пътя си. Щом излязохме на шосето, което се виеше като серпентина към долината, на пътеката долу се появи някакъв мъж. Той искаше изглежда да си скъси пътя, но беше закован на място от воя на момичетата и момчетата, които вървяха най-отзад, и започнаха да го замерят с камъни, като при това между Витачек и Анежка Хоубова избухна голяма кавга. Чу се вик:

— Аз го улучих!

Хоубова пищеше:

— Аз го улучих!

Непознатият, когото наистина бяха ранили по ухото, седеше безнадеждно на един пън и крещеше към нас:

— Аз съм училищният инспектор Рупрехт. Кое училище организира този излет, елате при мен, господин учителю!

— Това не е ваша работа, моето училище е най-примерното в района! — се провикнах отгоре аз.

И като се обърнах към милите дечица, ги призовах:

— Сега всички трябва да изчезнем в гората.

А училищният инспектор Рупрехт продължаваше да вика отчаяно и когато ние вече отдавна бяхме прехвърлили дъбравата:

— От кое училище сте?

Та това е позорната история за училищния излет. До края на излета станаха такива безобразия, че самият аз предпочитам да замълча. Впрочем сега със случая се занимава Министерството на просветата.