Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (15)

Разказ от пъкъла

Сред най-примерните в пети отдел за големи грешници беше душичката на полицейския директор Хофбауер.

Дявол Пржецехтел — ротмистър, завеждащ отдела — не можеше да я нахвали на конференциите в ада. Тя получи известни облекчения и само веднъж месечно я хвърляха в казана със сяра. През останалото време си летеше на воля и гледаше дали някоя грешна душа няма да подаде от казана я глава, я ръка или крак, за да се поохлади малко.

Щом забележеше такова нещо, тутакси съобщаваше на надзирателите, които измъкваха незабавно с нажежено платинено решето потърпевшите души и ги закарваха под електрическия чук, където ги ковяха, докато побелеят. После пускаха през тях променлив ток, намазваха ги с пикоч от доминиканци и ги хвърляха в казана на езуитите.

След време доносническата душица на полицейския директор получи благоволението да гледа цяла минута един грам изворна вода в запоена стъклена тръбичка над входа за казаните.

Другите души никак не я обичаха, пръскаха я с вряла сяра, когато се носеше над котлите, оплакваха се от нея на самия Велзевул, когато веднъж на хиляда години дойдеше на инспекция и ги питаше дали получават всеки ден солидна дажба арсеник.

А Велзевул, на когото допадаше поведението на душата — доносчик, вече за пети път я удостояваше с по-продължителен разговор и винаги й обещаваше, че ако се държи така още десет хиляди години, ще й дадат да лиже парче лед.

После заповядваше да хвърля тъжителите в казана на канониците^[1]. С течение на времето никой от грешниците вече не искаше да разговаря с доносчика, с изключение на душата на професора по естествени науки Нарцис.

Тя попадна тук заради някакво химическо съединение, което вдигнало във въздуха половината град, в това число и самия откривател.

Дяволите се страхуваха от нея заради учените й речи и тя се сближи с душицата на господин Хофбауер, която много-много не я зачиташе, но я оставяше да дрънка, каквото си иска.

И душата на професор Нарцис имаше известни привилегии, защото й бяха поверили съставянето на нискотопими сплави, в които къпеха по-малките грешници.

Двете души се развличаха, както можеха, и напоследък често си шушукаха тайно.

В душата на господин професора се беше родила гениалната идея как да направят скришом няколко капки вода.

Тя се основаваше на думите на свети Августин, че първоначално грешниците пристигат в човешкото си подобие.

Веднага обаче служителите ги хвърлят във врял катран и сяра, а напоследък в кипящ асфалт.

А защо да не ги дестилират? Дали няма да се получи малко вода?

Щом в пъкъла имаше електрически чук, защо да не си набавят и дестилационен апарат за грешници?

Главното беше да се внуши тази мисъл на ротмистър Пржецехтел, другото щеше да дойде от само себе си.

Душицата на полицейския директор се реши да поговори с него, в качеството му на завеждащ отдел.

— Ваша Светлост, струва ми се, че не измъчваме както трябва новопристигналите — каза тя с тънък гласец.

Негова Светлост се навъси.

— Да не чувам такива работи, измъчваме ги съгласно старите предписания и традиции — каза той строго, размахвайки извезаната си опашка.

— Ваша Светлост — продължи душицата — няма ли да е по-добре, ако дестилираме новопристигналите грешници? Душата на професор Нарцис казва, че това е много ефикасно мъчение, вие ще се забавлявате отлично, а техните стенания ще бъдат по-силни, отколкото в Папеновите котли^[2] с катран, сяра или асфалт. Като се дестилират бавно, новопристигналите по-добре ще разберат какво значи адска мъка и ще ридаят още по-сърцераздирателно.

Дяволът похвали душицата, че се грижи толкова за своите нови другари и заповяда да извикат професора, който му обясни устройството на дестилационния апарат.

Идеята му хареса и той нареди да направят апарата с помощта на грешните монтьорски души.

Първият опит проведоха с един тлъст испански епископ.

Той си приказваше нещо за светата инквизиция, но тях хич не ги беше грижа и завинтиха над него капака на дестилационния уред. Накладоха огън и испанският епископ започна да се дестилира.

И през пращенето на огъня от котела долиташе покъртителното: „Miserere mei domine sicut magnam misericordiam tuam^[3]“.

— Тук това няма да ти помогне — му се присмя душата на професора, а душицата на полицейския директор гледаше жадно скоро ли ще закапе очакваната течност.

Отзад дяволите — надзиратели налагаха някаква развилняла се душа, когато бавно, на едри капки, течността започна да излиза от тръбата. Двете души вече я ловят в шепи, в този миг притичва завеждащият отдела. От страх те разпръскват водата и няколко капки падат върху ротмистъра, който с грозен вик се превръща в горяща фосфорна свещ. Страшен грохот и пъкълът се проваля.

От испанския епископ се беше получила светена вода.

Бошилецкият поп се събужда на кушетката, а икономката му пъха под носа шишенце с амоняк и вика:

— Опомнете се, преподобни отче!

От съседната стая се носи пеенето на духовните му братя от близките енории.

Достопочтеният отец оставя икономката си да му обяснява, че оттатък допивали последните бутилки от тържествения обяд по случай освещаването на господния храм и че той паднал под масата.

Тогава го пренесли тук.

Отчето не може да проумее и пак се унася.