Рос Макдоналд
Подвижна мишена (29)

29

Паркирах буика до мостчето и извадих ключа от стартера. Докато пренасях Бети до моята кола, дясната й ръка ме обгърна през раменете. Тънките й пръсти погалиха главата ми.

— Много сте силен — каза тя. — Вие бяхте Арчър, нали? — Лицето й ме гледаше невинно и хищно. Тя не знаеше за кръвта по него.

— Време беше да си спомните за мене. Свалете си ръката или ще ви тръшна на седалката.

Тя сведе клепачи. Когато потеглих с моята кола, тя внезапно закрещя:

— Какво ще стане с тях?

— Нямам място и за тях.

— Нима ще ги оставите да избягат?

— За какво са ми? — отвърнах аз и се насочих към Сънсет булевард.

Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Трябва да се върнем обратно!

— Не ми пречете. И аз като тях не одобрявам това, което направихте с Еди.

— Но при тях остана нещо мое.

— Не — казах аз. — То е у мен и вече не е ваше.

— Ключът ли?

— Ключът.

Тя се отпусна на седалката, сякаш гърбът й се беше размекнал.

— Не бива да ги оставяте да избягат — мрачно каза тя. — След всичко, което ми причиниха. Ако пуснете Трой, той ще ви открие още днес.

— Не съм на същото мнение — отговорих аз. — Забравете за тях и помислете за себе си.

— Аз нямам бъдеще, за което да се тревожа. Или имам?

— Първо, искам да видя Сампсън. После ще реша.

— Ще ви заведа при него.

— Къде е той?

— Немного далече от къщи. Той е на едно място на плажа на около четиридесет мили от Санта Тереза.

— Информацията вярна ли е?

— Вярна е. Вие няма да ме пуснете, нали. Сигурно не приемате и пари?

— Не и от вас.

— Защо ви е? — злобно отвърна тя. — Така или иначе, стоте хиляди са ваши.

— Работя за Сампсънови. Парите са техни.

— На тях тези пари не им трябват. Защо не размислите, Арчър. В работата е замесено още едно лице. То няма нищо общо с Еди. Защо двамата да не си поделите парите?

— Кой е той?

— Не съм казала, че това лице е мъж. — Гласът й се беше оправил след хватката на Марси и звучеше по момичешки закачливо.

— Вие не може да работите с жена. Кой е мъжът?

Тя не знаеше, че Тагърт е мъртъв, а и сега не беше моментът да научи.

— Забравете за това. Помислих за миг, че мога да ви се доверя. Сигурно мозъкът ми се е размътил.

— Възможно е. Не ми казахте, къде е Сампсън. Колкото повече протакате, толкова повече затвърждавате у мен убеждението да не ви помогна.

— Той се намира на едно място на плажа на около десет мили на север от Буенависта. Навремето сградата служеше за съблекалня на един плажен клуб, който банкрутира през войната.

— Жив ли е?

— Вчера беше жив. През първия ден му беше лошо от хлороформа, но вече е добре.

— Значи вчера е бил жив. Вързан ли е?

— Аз не съм го виждала. Еди беше при него.

— Предполагам, че сте го оставили да умре от глад.

— Не можех да ида при него, защото вече ме беше виждал. Еди беше единственият, когото той не познаваше.

— И той умря по волята Божия.

— Не. Аз го убих. — В гласа й прозвуча задоволство. — Вие никога няма да успеете да го докажете. Когато стрелях в Еди, не мислех за Сампсън.

— Мислехте само за парите, нали? Два дяла вместо три.

— Признавам, че донякъде беше така, но само донякъде. Докато бях дете, Еди ме тормозеше непрекъснато. Когато стъпих на крака и печелех добре, той ме вкара в затвора. Наистина употребявах наркотици, но той въртеше с тях търговия. Той помогна на полицията да хвърли цялата вина върху мен, а самият се измъкна с лека присъда. Не знаеше, че научих за играта му, но бях обещала да си отмъстя. Улучих най-подходящия момент. Той не изглеждаше учуден, но беше казал на Марси къде може да ме намери, ако му се случи нещо лошо.

— Винаги се случва нещо лошо — потвърдих аз. — Отвличанията рядко успяват. А когато похитителите започнат да се убиват едни други, не се получава нищо.

Завих по булеварда и спрях на първата бензиностанция. Тя ме гледаше как вадя стартовия ключ.

— Какво ще правите?

— Ще повикам помощ за Сампсън. Той може би умира, а ние ще стигнем до мястото след час и половина. Това място има ли някакво име?

— Казваше се „Сънленд Бийч клъб“. Представлява една дълга зелена постройка. Вижда се от магистралата.

За пръв път бях сигурен, че говореше истината. Обадих се в Санта Тереза, докато момчето пълнеше резервоара на колата. Едновременно държах под око и Бети.

Феликс вдигна слушалката:

— Домът на Сампсън.

— Тук е Арчър. Мистър Грейвс там ли е?

— Да, господине. Веднага ще го повикам. Грейвс дотича незабавно:

— Къде се губиш, по дяволите!

— В Лос Анджелис съм. Сампсън е жив или поне вчера е бил жив. Затворен е в съблекалнята на един плажен клуб на име „Сънленд“. Познат ли ти е?

— Да. Не функционира от няколко години. Знам и къде се намира. На север от Буенависта, близо до магистралата.

— Опитай се да се добереш дотам, колкото се може по-бързо. Вземи със себе си аптечка и храна. Не е зле да се обадиш за лекар и не забравяй да уведомиш шерифа!

— Той зле ли е?

— Не знам. От вчера е сам. Ще пристигна по най-бързия начин.

Приключих с Грейвс и набрах номера на Питър Колтън. Той беше в кабинета си.

— Имам нещо за теб — казах аз. — Отчасти за теб, отчасти за прокуратурата.

— Пак някое главоболие. — Не изглеждаше радостен да чуе гласа ми. — Тази работа със Сампсън е бъркотията на века.

— Беше. Днес приключвам.

Гласът му се повиши с няколко октави:

— Повтори, ако обичаш!

— Вече знам къде се намира Сампсън и водя със себе си последния останал жив похитител.

— Недей да скромничиш, за Бога! Изплюй камъчето! Къде е той?

— Извън твоята територия. В областта на Санта Тереза е. Местният шериф е вече на път.

— Значи се обаждаш, за да се изфукаш, самовлюбен глупак такъв! А аз си мислех, че ще ми предложиш нещо.

— Ще ти предложа, но не става дума за отвличането. Сампсън не е прекосявал границата на щата, така че ФБР е вън от играта. Случаят обаче роди и странични разкрития. Към Сънсет, между Брентууд и Палисейдс, води един каньон. Пътят над него се казва Хопкинс Лейн. Пет мили по-нагоре има един изоставен черен буик. Малко след това един коларски път води до барака, скована от борови дъски. В нея има четирима души. Единият от тях е Трой. В прокуратурата горят от нетърпение да се срещнат с тях.

— За какво?

— Нелегално прехвърляне на имигранти. Много бързам. Достатъчно ли говорих?

— Засега, да — каза той. — Значи Хопкинс Лейн.

Когато се върнах при колата, Бети Фрайли ме погледна смутено. Разумът в очите й постепенно се възвръщаше подобно на змия.

— Е, човече, сега какво следва? — попита тя.

— Направих ви услуга. Обадих се на полицията да прибере Трой и дружинката му.

— А аз?

— Спасявам ви.

Насочих се към магистралата.

— Насочих уликите срещу него — каза тя.

— Не е имало нужда. Той й без друго си е постлал леглото.

— Историята с имигрантите ли?

— Да. Трой ме разочарова. Превозването на нещастни мексиканци в затворен камион е доста унизително занимание за джентълмен мошеник като него.

— Печелеше добре. Дори печелеше двойно. Първо прибираше таксата от имигрантите за превоза, а след това получаваше по още толкова на глава от самите фермери. Мексиканците не знаеха, че ги използваха като стачкоизменници. По този начин Трой си беше осигурил и протекциите на някои от местните полицаи. В другия край на веригата работеше Луис, който подкупваше мексиканските власти.

— Сампсън купуваше ли имигранти от Трой?

— Да, но не можете да го докажете. Сампсън беше достатъчно хитър, за да стои настрана от всичко.

— Не е бил достатъчно хитър — казах аз. Тя млъкна.

Когато завих на север, забелязах, че лицето й се свиваше от болка.

— Отпред в жабката има малко уиски. Може да почистите раните по лицето и ходилата ви. Ако искате, може и да го изпиете.

Тя изпълни и двете предложения и ми предложи отворената бутилка.

— Не, благодаря.

— Защото съм пила от нея ли? Смущенията ми са от психическо естество.

— Приберете я!

— Вие не ме обичате, нали?

— Не обичам да пия отрова. Не отричам, че притежавате и някои положителни качества. Струва ми се, че дори имате и малко мозък в главата си.

— Много сте любезен, скъпи интелектуалецо.

— Освен това сте видели много от живота.

— Не съм девствена, ако за това намеквате. Опознах тази страна от живота още на единадесет години. Еди реши, че може да спечели някой и друг долар. Но не мислете, че съм печелила пари само с долната част на тялото си. Музиката ме измъкна от този ужас.

— Жалко, че не можа да ви измъкне и от тази каша.

— Просто реших да опитам късмета си. Не ми провървя. Защо смятате, че това ме притеснява?

— Защото се притеснявате за другото лице. Искате той да вземе парите и ви е все едно какво ще стане с вас.

— Вече ви казах да забравите за това. — След минута мълчание тя добави: — Ако искате, можете да ме пуснете да си вървя и да запазите парите за себе си. Едва ли някога ще ви се удаде случай да приберете сто хиляди долара.

— На вас също, Бети. И на Алън Тагърт.

Тя издаде вик на почуда. Когато се успокои, попита грубо:

— Значи през цялото време сте ме баламосвали. Какво знаете за Тагърт?

— Това, което научих от него.

— Не ви вярвам. Той нищо не ви е казал. Тя се поправи:

— Всъщност той не знаеше нищо, така че не е имал какво да разкрива.

— Имаше.

— Случило ли му се е нещо?

— Смъртта го настигна. Сдоби се с дупка в черепа също като Еди.

Тя понечи да каже нещо, но думите й бяха задавени от пристъп на плач, който постепенно премина в приглушено хлипане. Измина цяла вечност, докато прошепна:

— Защо не ми казахте, че той е мъртъв?

— Защото не сте ме питали. Влюбена ли бяхте в него?

— Да — отвърна тя. — И двамата бяхме влюбени.

— Ако сте била толкова влюбена в него, защо тогава го въвлякохте в тази афера?

— Не съм го въвлякла аз. Той искаше да го направи. После щяхме да избягаме заедно.

— И да заживеете щастливо.

— Запазете за себе си плоските си шеги!

— Не вярвам на красивите ви приказки. Бети. Той беше почти момче, а вие сте зряла жена. По-скоро си мисля, че сте го използвали. Той лесно се поддаваше на внушение.

— Не беше точно така. — Гласът й стана учудващо спокоен. — Срещахме се от половин година. Седмица след като бях започнала работа в „Пианото“, той дойде заедно със Сампсън. Беше като искра. Обаче и двамата бяхме бедни. Имахме нужда от пари, за да започнем нещо смислено.

— И ето че Сампсън се оказа желаният източник, а отвличането — идеален начин.

— Сампсън няма нужда от вашето съчувствие. Отначало имахме други идеи. Алън трябваше да се ожени за дъщерята на Сампсън и така да получи част от парите му. Но старият развали нещата. Една вечер той преотстъпи бунгалото си във „Валерио“ на Алън. Някъде към средата на нощта усетихме, че Сампсън ни наблюдава, скрит зад завесите в спалнята. След този случай той заплашил дъщеря си, че ако се омъжи за Алън, ще се отрече от нея. Той беше готов да уволни и Алън, обаче ние знаехме вече твърде много за него.

— Защо не опитахте с изнудване. Щеше да ви приляга повече.

— Мислихме и за този вариант, но той беше твърде силен за нашите възможности, а и се ползваше от услугите на най-добрите адвокати в щата. Знаехме много за неговите работи, но щеше да ни бъде трудно да го натопим в каквото и да било. Този Храм в Облаците например. Как можехме да докажем, че Сампсън е знаел за какво го използваха Трой, Клод и Фей?

— Щом сте знаели толкова много за Сампсън, можете ли да ми кажете от какво се определяха действията му?

— Той беше костелив орех. По едно време го подозирах и в хомосексуални наклонности, но не бях сигурна. Той остаряваше и започваше да се чувства ненужен. Търсеше отдушници, чрез които да може да се почувства отново мъж: астрология, необичаен сексуален живот и други такива. Единственото нещо, на което държеше в своя живот, беше дъщеря му. Мисля, че беше разбрал, че тя беше влюбена в Алън и никога не можа да му прости.

— Тагърт, изглежда, си е падал по нея? — казах аз.

— Така ли мислите? — Гласът й се прекърши. Когато заговори отново, той звучеше примирено: — Причиних му много зло. Знам го и не е необходимо и вие да ми го напомняте. Не мога да си помогна, не мога да помогна и на него. Как умря той?

— Беше ме заклещил в един ъгъл с оръжие в ръка. Един друг човек, обаче стреля пръв. Казва се Грейвс.

— Бих искала да се запозная с него. Казахте, че преди това Алън ви е казал нещо? Така ли беше наистина.

— Той не каза нищо за вас.

— Това ме радва — отвърна тя. — Къде е той сега?

— В моргата на Санта Тереза.

— Бих искала да го видя още веднъж!

Думите прозвучаха плавно, сякаш бяха изречени от мрачен сън. В последвалата тишина сънят се разстла над съзнанието й и хвърли дълга сянка като сенките, образувани от залязващото слънце.