Рос Макдоналд
Подвижна мишена (11)

11

На ръба на една черна кутия седеше невзрачно човече, опряло гръб върху нещо твърдо. Друго нещо, почти толкова твърдо, го удари по лицето. Първо от едната страна на челюстта, после и от другата. При всеки удар главата му отскачаше и се удряше в твърдата повърхност зад него. Тази болезнена последователност — ударът, последван от отскачането, продължи монотонно за известен период от време. Всеки път, когато юмрукът се доближаваше до устата му, невзрачното човече правеше неуспешен опит да го захапе с разклатените си зъби. Ръцете му обаче висяха свободно от двете му страни. Краката му бяха неподвижни и стояха разкрачени в странна поза.

В дъното на алеята изникна висока сянка, която за миг застана на един крак като щъркел и след това смешно се заклати към нас. Пъдлър бе твърде силно погълнат от заниманието си, за да я забележи. Сянката се изправи зад гърба му и вдигна високо едната си ръка. Ръката слезе надолу, а в края й висеше тъмен предмет. Когато предметът докосна главата на Пъдлър, се чу приятният звук от трошене на орехи. Той коленичи пред мен. Не можех да поговоря с душата му, защото ми предложи само бялото на очите си. Бутнах го назад.

Алън Тагърт обу обувката си и седна до мен.

— Най-добре е да се махаме оттук. Не го ударих силно.

— Когато решиш да го удариш по-силно, не забравяй да ме предупредиш. Искам да присъствам.

Устните ми бяха подпухнали. Краката ми бяха две слаби и неподдаващи се на команда подпори на тялото ми. Успях да наложа контрол над тях и се изправих. Със същия успех можех да стоя и на един крак. Трябваше да изритам мъжа, който лежеше на улицата, и по-късно съжалявах за това — няколко години по-късно.

Тагърт ме подхвана под мишницата и ме повлече към края на алеята. На завоя чакаше такси с отворена врата. Улицата пред гипсовия вход на „Дивото пиано“ беше пуста. Тагърт ме набута в таксито и влезе след мен.

— Къде искате да отидете?

В главата ми за миг се възцари празнота. След малко от нея изплува гняв.

— В леглото, но няма да го направя. Карайте към „Суифтс“ на „Холивуд булевард“.

— Там вече е затворено — информира ме шофьорът.

— Колата ми остана на техния паркинг. А в колата беше пистолетът.

Бяхме преполовили пътя, когато мозъкът ми установи връзка с езика.

— Откъде, за Бога, изникнахте вие? — попитах Тагърт.

— Отвсякъде, за да бъда там, където трябва. Аз изръмжах:

— Не се правете на духовит. В момента нямам настроение за това.

— Съжалявам — сериозно отвърна той. — Търсех Сампсън. Близо до мястото, където ви намерих, има едно заведение — „Дивото пиано“. Сампсън веднъж ме беше завел в него и си помислих, че можех да ги питам дали не са го виждали.

— И аз си мислех, че правя същото. Видяхте какъв отговор получих.

— Как попаднахте там?

Не ми се занимаваше с обяснения.

— Случайно се препънах във входа и влязох. На излизане също се препънах.

— Видях ви на излизане — каза той.

— Можех ли да ходя?

— В общи линии. Помагаха ви. Изчаках в таксито, за да проследя развитието. Когато биячът ви поведе по алеята, ви се притекох на помощ.

— Не ви благодарих.

— Не се притеснявайте. — Той се наведе към мен и прошепна със сериозно изражение: — Наистина ли мислите, че Сампсън е бил отвлечен.

— В момента не съм в състояние да мисля пълноценно. Това е просто една идея от времето, когато можех да формулирам идеи.

— Кой може да го е направил?

— Има една жена на име Естабрук — казах, — един мъж на име Трой. Някога да сте ги срещали?

— Не, но съм чувал за тази жена, Естабрук. Тя придружаваше Сампсън в Невада преди няколко месеца.

— Като каква? — Подбитото ми лице пламтеше. Оставих го да пламти.

— Не знам със сигурност. Тя отиде дотам с кола. Самолетът трябваше да мине на преглед и аз останах с него в Лос Анджелис. Не ми се удаде случай да я видя, но Сампсън ми спомена за нея. Доколкото ми е известно, двамата са се излежавали под слънцето и са си говорили на религиозни теми. Мисля, че тя е близка с онзи свещеник — Клод. Същия, на когото Сампсън подари планината.

— Трябваше по-рано да ми разкажете всичко това. Снимката, която ви показах, беше нейна.

— Не знаех.

— Вече няма значение. Прекарах вечерта с нея. Тя беше жената, с която бях в бара на „Валерио“.

— Сериозно? — изглеждаше като гръмнат. — Тя не знае ли къде се намира Сампсън.

— Възможно е да знае, но не ми каза. Сега смятам да я посетя отново. Мисля, че ще се нуждае от помощ. Пазачът на къщата й е малко буен.

— Добре — съгласи се Тагърт.

Реакциите ми бяха още твърде бавни, така че го оставих той да кара. Той непрекъснато качваше колата на тротоара по завоите, но всичко мина добре и ние стигнахме до дома на Естабрук. Той беше потънал в мрак. Буикът беше изчезнал от алеята, а гаражът беше празен. Почуках на вратата с дулото на пистолета. Никакъв отговор.

— Станала е подозрителна — рече Тагърт.

— Ще я разбием.

Вратата обаче се оказа залостена и твърде здрава за раменете ни. Заобиколихме и минахме отзад. Докато вървяхме през двора, кракът ми се препъна в един заоблен твърд предмет, който се оказа празна бирена бутилка.

— Дръж се, старче — каза Тагърт с назидателен тон. Той сякаш се забавляваше.

Той се устреми с младежко отчаяние към вратата на кухнята. Помогнах му с едно рамо, бравата се счупи й вратата се отвори. Минахме през кухнята и влязохме в тъмния коридор.

— Носите ли пистолет? — попитах аз.

— Не.

— Но, предполагам, знаете как се борави с него?

— Естествено. Предпочитам картечница — изфука се той.

Подадох му моя автоматичен пистолет.

— Опитайте да се справите и с този.

Отидох до входната врата, вдигнах резето и я отворих с леко скърцане.

— Ако някой дойде, съобщете ми. И не се показвайте навън.

Той зае позиция с подобаващо достойнство, като новоназначен караул пред бъкингамския дворец. Направих обход през хола, трапезарията, кухнята и банята, като последователно палех и гасях осветлението. Обстановката изглеждаше непокътната. В спалнята обаче бе настъпила малка промяна.

Разликата се състоеше в това, че във второто чекмедже сега се мотаеха само чорапите. Имаше още и един стар плик, смачкан на топче и заврян в един от ъглите. Той носеше адреса на мисис Естабрук. На гърба някой беше надраскал няколко думи и цифри:

Прибл. приход $ 2000. Прибл. разход (макс.) $ 500

Нето прибл. $ 1500

Месец май — 1500 х 31 = 46 500 минус 6500 (спешни) = 40 000

40 000 / 2 = 20 000

Изглеждаше като чернова на сметка на един доста печеливш бизнес. Едно нещо знаех със сигурност: „Дивото пиано“ едва ли носеше такива печалби.

Обърнах отново плика откъм лицевата част. Пощенското клеймо беше от Санта Мария и носеше дата от 30 април, тоест преди седмица. Докато анализирах новата информация, откъм пътя долових ръмженето на голямо превозно средство. Щракнах копчето на лампата и излязох в коридора.

Фасадата на къщата бе заляна от струя светлина, която освети и пролуката на вратата, зад която се беше притаил Тагърт.

— Арчър! — дрезгаво прошепна той.

В следващия момент той извърши една смела и налудничава постъпка. Излезе на площадката пред вратата и като попадна под обсега на фаровете, стреля с пистолета.

— Задръж! — извиках, но вече беше късно. Куршумът удари на метал и изсвири в рикошет. Ответен изстрел нямаше.

Аз профучах покрай него и се втурнах надолу по стълбите. Камион със затворен фургон се изнасяше по алеята с пълна скорост. Затичах се напряко през поляната и го настигнах, преди да е излязъл на улицата и да засили скоростта. От дясната страна на кабината прозорецът беше отворен. Вкопчих се в него и метнах единия си крак на платформата под вратата. През волана ме погледна изпито мъртвешко лице, върху което в ужас блестяха малки очички. Камионът се закова на място, сякаш се беше блъснал в каменна стена. Аз загубих равновесие и се изтърколих на пътя.

Камионът даде на заден, смени скоростите със скърцащ вой и се насочи право към мен още преди да се бях изправил. Силната светлина на фаровете ме хипнотизира за миг. Ръмжащите колела се носеха към тялото ми. Предусетих намерението им и се метнах настрани. Камионът мощно прегази мястото на пътя, където се намирах преди секунда, и се отдалечи нагоре по улицата, като постепенно набираше скорост. Регистрационният му номер, ако изобщо имаше такъв, не беше осветен. Задните врати нямаха прозорци.

Когато се върнах при колата, Тагърт вече беше запалил двигателя. Избутах го от шофьорското място и последвах камиона. Той не се виждаше никакъв, когато стигнах до „Сънсет“. Нямаше начин да се познае дали се беше насочил към планините, или към морето.

Обърнах се към Тагърт, който виновно се беше свил на мястото си с пистолета ми в скута.

— Задръж спусъка, когато ти кажа.

— Беше твърде късно, когато ми го каза. Прицелих се над главата на шофьора. Исках да го накарам да излезе от кабината.

— Опита се да ме прегази. Нямаше да избяга, ако човек можеше да ти има доверие, когато държиш оръжие.

— Съжалявам — каза той разкаяно. — Въобразявах си, че съм добър стрелец. — Подаде ми пистолета откъм дулото.

— Забрави го. — Завих наляво към града. — Можа ли поне добре да огледаш камиона?

— Мисля, че беше от екипировката на армията, тези, с които превозват персонала. Беше боядисан в черно, нали?

— В синьо. Нещо за шофьора?

— Не можах да го видя добре. Носеше островърха шапка, само това можах да забележа.

— Обърна ли внимание на предния номер?

— Нямаше такъв.

— Това не е хубаво — отвърнах. — Твърде възможно е Сампсън да се е намирал в камиона…

— Наистина ли? Мислиш ли, че трябва да уведомим полицията?

— Мисля, че да. Но преди това трябва да говоря с мисис Сампсън. Ти обади ли се?

— Не можах да стигна до нея. Когато се обадих отново, вече беше взела сънотворното си. Не може да спи без него.

— Тогава ще се срещна с нея утре сутринта.

— С нас ли ще летите?

— Не. Ще дойда с колата. Преди това имам малко работа.

— Каква?

— Малко личен бизнес — сухо отвърнах аз.

Той не проговори повече. Нямах желание за разговор. Навън се зазоряваше. Крайчетата на навъсения черен облак, надвиснал над града, започваха да просветляват. Среднощното движение на таксита и лични автомобили почти беше замряло. По улиците се движеха само ранобудните товарни камиони. Напразно се взирах с надежда да мерна отнякъде боядисан в синьо камион от армията със затворен фургон.

Закарах Тагърт до „Валерио“ и се прибрах вкъщи. На прага ме чакаше бутилка мляко. Взех я с мен, за да ми прави компания. Електрическият часовник в кухнята показваше четири и двадесет. В камерата на хладилника открих кутия замразени стриди и си сготвих яхния. Жена ми не обичаше стриди. Сега можех да си седя на кухненската маса, по всяко време на денонощието да си хапвам до насита стриди и така да доказвам мъжествеността си.

Съблякох се и се мушнах под завивките, без да поглеждам към празното двойно легло в другия край на стаята. Все пак донякъде бях улеснен, че нямаше нужда да давам обяснения къде съм се мотал през целия ден.