Рос Макдоналд
Подвижна мишена (25)

25

Подхванах тялото на Тагърт, докато се свличаше, и го положих на тревата. Черните очи бяха отворени и блестяха под слънцето. Зениците не реагираха на допира на пръстите ми. Кръглата дупчица в дясното му слепоочие беше безкръвна. Белегът на смъртта го беше превърнал в купчина органична материя на стойност около тридесет долара.

Грейвс стърчеше над главата ми.

— Мъртъв ли е?

— Едва ли си е помогнал сам. Ти свърши добра работа.

— Един от двама ви трябваше да умре, така или иначе.

— Знам — рекох. — Няма да се заяждам. Но щеше да е по-добре, ако му беше избил пистолета или беше надробил ръката му.

— Не мога да бъда сигурен, че ще успея да се прицеля така добре. Отдавна съм изгубил навиците си. — Устните му се свиха в иронична усмивка, а едната му вежда се повдигна лукаво. — Ти си един заядлив кучи син, Лу. Аз ти спасих живота, а ти си седнал да критикуваш начина.

— Чу ли какво каза той?

— Чух достатъчно. Отвлякъл е Сампсън.

— Но не е действал сам. Това тук няма да се хареса на приятелите му. Те ще си го изкарат на Сампсън.

— Значи Сампсън е жив?

— Според Тагърт е така.

— Кои са останалите.

— Единият е Еди Ласитър. Другата — Бети Фрайли. Може да има и още. Ще съобщиш ли на полицията за това убийство?

— Естествено.

— Кажи им да го запазят в тайна.

— Не се срамувам от това, което направих, Лу — остро отговори той, — въпреки че според теб би трябвало да се срамувам. Наложи се да действам по този начин и ти го знаеш по-добре от мене.

— Погледни на нещата от гледната точка на Бети Фрайли. Според нея не би било справедливо. Когато разбере какво се е случило с партньора й, тя ще отиде право при Сампсън и ще го поздрави с куршум в черепа. Защо й е да го държи жив, след като вече парите са в нея.

— Имаш право — каза той. — Няма да уведомяваме журналистите.

— Освен това трябва да я открием, преди тя да се е добрала до Сампсън. Пази се, Бърт. Тя е опасна, а и се съмнявам, че е била влюбена в Тагърт.

— И тя ли? — каза той след кратка пауза. — Чудя се как ли ще го понесе Миранда?

— Трудно. Тя го харесваше, нали?

— Падаше си по него. Знаеш, че е романтичка, а освен това и твърде млада. У Тагърт имаше неща, които според нея й бяха нужни — младост, приятна външност и купчина бойни подвизи. Тази случка ще я разтърси.

— Мен трудно може да ме разтърси нещо — казах аз, — но признавам, че не бях подновен за такава развръзка. Мислех, че той е един красив здравомислещ младеж, малко егоцентричен, но все пак стабилен.

— Ти не познаваш така добре, както аз, тази категория хора — каза Грейвс. — Виждал съм подобни неща да се случват и с други младежи, не чак до такава опустошителна степен, но почти същите. След като са завършили гимназия, са попадали в армията или във въздушните сили, където са жънели подвизи. Те са били офицери и служещи с високи заплати, често и с високо мнение за себе си, а успехът, от който са се нуждаели, им е бил осигурен. Войната е била изворът, от който са черпели силата си и когато тя приключила, приключил и успешният им живот. Те отново е трябвало да се върнат към делничната работа и да изпълняват нарежданията на изкуфели началници. Принудени са били да държат писалки и сметачни машинки, вместо да управляват самолети и да размахват оръжия. Някои от тях не са могли да издържат и са тръгнали по лошия път. Въобразявали са си, че светът им е принадлежал, и не са могли да разберат защо така брутално са им го отнели. Искали са да си го върнат обратно. Искали са да бъдат свободни, щастливи и преуспяващи, без самите те да положат някакво усилие за това. Това е нещо като тежък махмурлук, от който трудно се излиза.

Той погледна към тялото, проснато на земята. Очите му бяха все още отворени и гледаха нагоре към ясното небе. Наведох се и ги затворих.

— Ставаш сантиментален — казах аз. — Хайде да се махаме оттук!

— След малко. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ще ми направиш ли една услуга, Лу?

— Казвай!

Той продължи неуверено:

— Притеснявам се да кажа на Миранда какво се е случило, тя няма да може да разбере как е станало всичко. Знаеш какво имам предвид — тя ще обвини мен.

— Искаш аз да й кажа?

— Знам, че не си длъжен да й бъдеш бавачка, но ще ти бъда благодарен.

— Нищо не ми пречи да го направя — казах аз. — Ти наистина ми спаси живота.

Мисис Кромберг разхождаше една прахосмукачка в голямата дневна на къщата. Когато ме видя да влизам, я изключи.

— Намери ли ви мистър Грейвс?

— Да, намери ме. Чертите й се изостриха:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Всичко свърши. Знаете ли къде е Миранда?

— Допреди няколко минути беше в източната стая. Тя ме преведе през къщата и ме остави на прага на една обляна в слънчева светлина стая. Миранда стоеше до прозореца, който гледаше към вътрешния двор. В ръцете си държеше нарциси, които грижливо подреждаше в една ваза. Жълтите цветя контрастираха с тъмните й дрехи. Единственото цветно петно по нея бе червената панделка, която обточваше деколтето на черния вълнен пуловер. Малките й твърди гърди яростно напираха под блузата.

— Добро утро — каза тя. — В случая изразявам пожелание, а не твърдение.

— Разбирам. — Кожата около очите й беше подпухнала и бледа. — Имам няколко относително добри новини за вас.

— Относително? — Тя вдигна закръглената си брадичка, но устните й останаха печални.

— Имам известно основание да твърдя, че баща ви е жив.

— Къде е той?

— Не знам.

— Тогава откъде знаете, че е жив?

— Не съм казал, че знам, казах, че имам известно основание да смятам така. Говорих с един от похитителите.

Тя стремително се втурна към мен и се вкопчи в ръката ми.

— Какво ви каза той?

— Каза, че баща ви е жив.

Ръката й пусна моята и сплете пръсти с другата. Мургавите пръсти се бяха вкопчили едни в други. Нарцисите паднаха на пода с откъснати дръжки.

— Може ли да им се има доверие? Естествено, че те ще твърдят, че той е жив. Какво искат още? Обадиха ли ви се?

— Току-що говорих с един от тях. Лице в лице.

— Видели сте го и сте го оставили да си отиде?

— Не го оставих да си отиде. Той е мъртъв. Името му е Алън Тагърт.

— Но това е невъзможно. Аз… — Долната й устна се отпусна и разкри долния ред зъби.

— Защо да не е възможно? — попитах аз.

— Той не би могъл да го направи. Беше възпитан. Винаги е бил честен към мен… към нас.

— Чакал е удобен случай. В този момент той е имал нужда от пари повече от всичко на света. Бил е готов дори да убива.

В очите й се оформи въпрос.

— Вие казахте, че Ралф е жив?

— Тагърт не е убил баща ви. Той се опита да убие мен.

— Не — каза тя. — Той не беше такъв. Тази жена го подведе. Знаех, че ще се съсипе, ако излиза с нея.

— Тагърт говорил ли ви е за нея?

— Разбира се, че ми е говорил. Той споделяше всичко с мен.

— Все още ли го обичахте?

— Кога съм ви казвала, че го обичам? — Тя отново гордо стисна устни.

— Подозирах, че е така.

— Този глупав дръвник? Поиграх си с него за малко. Беше нужен за целите ми.

— Престанете! — ядосано отвърнах аз. — Не можете да ме заблудите и не се опитвайте да се заблуждавате сама. Ще се превърнете в парцал.

Ръцете й бяха застинали една в друга, а високата й фигура стоеше като вкаменена. Приличаше на прекършено дърво, което се държеше изправено благодарение на постоянния вятър. Вятърът я отблъсна към мен. Краката й стъпкаха нарцисите. Устните й се затвориха около моите. Тялото й се притискаше здраво към моето от коленете до гърдите за един достатъчно дълъг и достатъчно кратък миг.

— Благодарна съм ви, че го убихте, Арчър. — Гласът й беше тих и изпълнен с болка, помислих си, че такъв глас би имала раната, ако можеше да говори.

Обгърнах раменете й и ги стиснах здраво.

— Грешите. Не го убих аз.

— Нали казахте, че е мъртъв и че се е опитал да ви убие?

— Албърт Грейвс го застреля.

— Албърт? — Гласът й премина в лек кикот, който беше на границата между истинския смях и истерията. — Албърт ли го направи?

— Той е безпогрешен стрелец, стреляли сме заедно по много мишени — казах аз. — Ако не беше той, сега нямаше да разговарям с вас.

— Харесва ли ви това, че сте тук с мен сега?

— Чувствам се малко неловко. Вие се опитвате да преглътнете събитията и да излезете непокътната, но не ви се удава.

Погледът й се плъзна по тялото ми и тя се закиска по-скоро като маймунка, отколкото като красиво момиче:

— А почувствахте ли се неловко, когато ви целунах?

— Не бих казал. Неудобството идва от факта, че ме поставяте наравно с още няколко съперници.

— Изглежда, че и вие сте се поболели? — каза тя с хихикане.

— Поболялата ще сте самата вие, ако не се успокоите, изяснете си веднъж завинаги какви са чувствата ви относно тази случка, поплачете си на воля или ще ви обхване шизофренията.

— Винаги съм била малко шизофренична — каза тя. — Но защо трябва да плача, хер доктор?

— За да видите дали можете.

— Подигравате ли ми се, Арчър?

— Не мога да рискувам да си сложа ръката в разцепено дърво.

— Боже мой! — каза тя. — Аз съм болна, шизофреничка, а освен това съм и разцепено дърво. Какво е истинското ви мнение за мен?

— Не знам. Може би ще мога да ви обясня, ако ми кажете къде сте ходили миналата нощ?

— Миналата нощ ли? Никъде.

— Разбрах, че сте изминали доста път с червения спортен „Пакард“ през миналата нощ.

— Така е, но не съм пътувала до определена цел. Просто шофирах. Исках да остана насаме, за да добия известна решителност.

— За какво?

— За това, което смятам да направя. Знаете ли какво смятам да направя, Арчър?

— Не. А вие?

— Искам да видя Албърт — каза тя. — Къде е той?

— В съблекалнята, където се случи всичко. И Тагърт е там.

— Заведете ме при Албърт!

Намерихме го на верандата, седнал до трупа. Шерифът и областният прокурор се взираха във все още непокритото лице на Тагърт и слушаха разказа на Грейвс. При вида на Миранда и тримата скочиха на крака.

Наложи се да прекрачи трупа, за да се добере до Грейвс. Тя го направи, без да погледне откритото лице. Пое ръката на Грейвс между своите и я вдигна до устните си. Целуна дясната му ръка, тази с която той застреля Тагърт.

— Сега ще се омъжа за вас — каза тя.

Не знаех дали Грейвс го осъзнаваше, но той имаше причина да простреля Алън Тагърт в главата.