Вики Баум
Хотел Шанхай (32)

XXIII

— А как си обяснявате това, че мистър Ръселовия портфейл, пари и пръстени бяха намерени у вас? — попита сър Хенри Кингсдейл-Смит, гледайки към стената отвъд главата на Курт Планке.

— Достопочтеният сър ми даде всичко, каквото притежаваше, за да го пазя, преди той да се напие — отговори Курт безгрижно.

Разговорът се водеше в една стая на третия етаж, която се използваше за среща на големи стопански деятели от Хонконг, Сингапур и Сайгон, които отсядаха в хотел „Шанхай“. Сър Хенри беше пристигнал бързо на местопроизшествието. Той беше видял мъртвото тяло на Боби, беше водил кратък разговор с д–р Хайн и д–р Брадли и по-дълъг — с вдовицата. Беше се постарал да бъде тактичен и да помогне, и носеше формален тъмен костюм, в който му беше твърде топло. Колкото повече проникваше той в тази работа, толкова по-малко беше в състояние да прикрие отвращението си и лошото си настроение. Беше наредил да се направи незабавно аутопсия на трупа и зловещият транспорт на мъртвеца вече се извършваше, когато първите китайски бомби падаха над града, когато оръдията на японските кораби гърмяха и стотици хора биваха избивани. Сър Хенри още полагаше грижи да държи полицията настрана от случая, но разговорът вземаше все повече и повече характер на следствие. Съветникът беше довел със себе си двама от своите чиновници, в случай че има нужда от тях. След като двамата хотелски детективи, двама гиганти руснаци, пипнаха Курт Планке, сър Хенри изпрати долу в хола за собствените си хора, които по това време мадам Тисо беше привлякла при себе си. Единият от тях беше червенокос английски секретар с воднисти очи, а другият беше евроазиатец, преводач на китайски, който приличаше на много млад и доста развален Буда. Всички бяха седнали около дългата маса, която служеше по правило за търговски срещи, а на най-далечния край седяха Хелен и Франк Тейлър. Двамата руснаци, след като предадоха Курт Планке, бяха слезли долу, за да намерят кулито с рикшата, който беше докарал тази сутрин Ръсел в хотела. Прозорците бяха разтворени, но малко шум се дочуваше откъм улицата, защото след като една бомба беше паднала на Нанкин роуд, всички, които можеха да си позволят това, бяха останали у дома си.

Сър Хенри отмести поглед от стената и го устреми към словоохотливото, красиво лице на Курт Планке.

— Сега искам точен разказ за всичко, което се е случило от четвъртък през нощта в дванадесет и двадесет, когато сте напуснали хотела в компания с мистър Ръсел, до тази сутрин, когато той се е върнал, за да умре двадесет минути по-късно. Съветвам ви да се придържате строго към истината. Препоръчвам ви го във ваш собствен интерес. Не искам да крия, че сте изпаднал в много неудобно, да не кажа уличаващо положение.

— Ще имате ли нещо против, ако запаля цигара? — каза Курт, на когото тези думи очевидно не бяха направили ни най-малко впечатление. Сър Хенри беше достатъчно добре запознат с опиума. И знаеше коя е причината за безразличието на свидетеля и за неговата ирония. Преводачът отправи към Курт въпросителен поглед и след това му предложи своята тежка, обикновена табакера.

— Благодаря — каза Курт, като запали. — Значи искате да чуете истината около покойния Ръсел? Можете да я чуете — само че това няма да бъде от някаква полза за неговия надгробен камък, защото той беше във всяко отношение свиня…

Сър Хенри не изпитваше досада, той намираше по-скоро за забавна небрежността, с която Планке се отнасяше към въпроса. Въпреки това той беше убеден, че младият германец беше опил, обрал и ограбил мъртвия, дори и да не го беше убил. Той се гордееше със своята способност да разрешава комплицирани проблеми. Мигновено беше открил това, което дори жената на Ръсел очевидно не беше забелязала, че мъртвият е бил ограбен, понеже нито портфейлът, нито двата му пръстена, които не се знаеше да сваля някога, се намериха у него. Вратарят, запитан за завръщането на Ръсел тази сутрин, заяви, че Ръсел и пианистът пристигнали заедно в две рикши и че пианистът прикрепял господина, когато минавали през въртящата се врата и през хола, като се мъчел да се набие колкото е възможно по-малко в очи, както правели обикновено хората, които придружавали пиян. След като чу това, сър Хенри изпрати двамата детективи в стаята на Планке, където го намериха дълбоко заспал; под неговата възглавница обаче се намериха всички липсващи лични вещи на Ръсел. Сър Хенри беше възприел праволинейна тактика и се придържаше към нея. Курт от своя страна гледаше на всичко като на хубава шега.

— Добре тогава. В четвъртък вечерта имахме толкова слабо посещение в бара, че затворихме в полунощ — започна той. — Достопочтеният сър ме беше безпокоил през цялата вечер с подканванията си да идем да гуляем. Случи се така, че аз бях в настроение за това. Взехме две рикши и отидохме в хотел „Хризантема“. Не зная точно колко време бяхме там.

— Кое беше привлекателното в хотел „Хризантема“? — попита сър Хенри.

— Вие знаете това толкова добре, както го знаят всички в Шанхай — каза Курт дръзко. — Момичетата, които ви приготвят лулата.

Секретарят записваше всичко, а преводачът, чиито услуги още не му бяха потребни, се усмихваше. Сър Хенри примигва два-три пъти бързо. Той мразеше тези вулгарни свърталища, където хората пушеха опиум, за да се опиват, да се възбуждат и да си въобразяват, че са по-важни, отколкото са в действителност. Сам той пушеше опиум и го ценеше високо като най-благородното средство за избистряне на духа, за освобождаването му от ограниченията на физическия живот и за облекчаването от страховете и скърбите, които лежат на дъното на всяка душа. От двадесет години той употребяваше опиум, но никога не беше пушил повече от две лули сутрин и две вечер. Той се гордееше с победата над самия себе си, защото никога не се отклоняваше, потискаше жаждата си да пуши и преставаше да пуши, преди да настъпи замайване и когато достигнеше само до първия лек полет на духа. Той не изпитваше никакви симпатии към хора, които ходеха в хотел „Хризантема“ и проституираха божествения дар на опиума.

Минаваше десет — часа, в който сър Хенри беше свикнал да изпушва своите две сутринни лули, и той ставаше все по-нетърпелив, колкото повече продължаваше разследването. Курт Планке страдаше от същите симптоми, защото успокоителното действие на неговата последна лула отслабваше.

— Защо от всички подобни места избрахте именно хотел „Хризантема“? — попита сър Хенри укорително.

— Там имах връзки — каза Курт. — Както знаете, човек трябва да бъде въведен. За известно време имах връзка с една от малките японски девойки. Бях дал вече на Ръсел писмо до момичетата, но те не искаха да го пуснат без мен. По тази причина той се впи в мен като пиявица. Не искаше да ме остави да си легна. Когато свършех работата си в бара, той ме мъкнеше от едно място на друго и пиеше като луд — той не беше приятен човек, когато се напие — каза Курт, гледайки към Хелен за потвърждение.

Хелен не видя погледа, нито пък слушаше какво ставаше на другия край на масата. Очите й бяха запленени от Франковите ръце: той тъкмо беше запалил цигара и сега изгасваше кибрита в пепелника, който беше вече пълен с угарки. На едната му ръка все още се виждаше червеният отпечатък от червилото на нейните устни. Нито в ума, нито в съзнанието си тя виждаше убийството, което беше извършила; за нея то беше само спомен за неприятна физическа случка; то не се различаваше от чувството, което беше изпитала, когато веднъж беше прегазила едно куче. Сегиз-тогиз при спомена за станалото кожата на гърба й се свиваше в слаби тръпки. Но в същото време това беше всичко, което тя можеше да направи, за да сдържа своя истеричен и триумфален страх, който непрекъснато заплашваше да избухне, докато сър Хенри Кингсдейл-Смит упорито следваше своята тъпа линия на разследване. „Ти ми принадлежиш, мислеше си тя с поглед, устремен към Франковите мургави ръце. Аз те спасих от дълбочините на ада и никога няма да се откажа от теб. Сега ти ми принадлежиш.“

Мислите на Франк Тейлър бяха съвсем различни, докато пушеше все по-бързо и по-бързо, изгасвайки цигарата полуизпушена и запалвайки в следващия момент нова.

Вратата се отвори и д–р Хайн влезе. Сър Хенри отправи към него въпросителен поглед и той седна безшумно.

— Току-що говорих с д–р Брадли по телефона — каза той.

— Ще стигнем и до това — каза сър Хенри, като спря погледа си още веднъж върху Курт Планке. — Бил ли е мистър Ръсел пушач на опиум? — попита той.

— Не, преди да дойде тук — не, но трябва да кажа, че опиумът му подхождаше повече от алкохол — забеляза Курт. — Той се стремеше да изтъкне малкото ум, който му беше останал.

— Искате да кажете, че в четвъртък през нощта той за пръв път е пушил опиум?

— Не, това също не е така. Той беше вече попаднал на някакви мошеници, които му бяха продали една мизерна смес за десет долара. Дойде с нея в бара преди десет дни. Съжалявах този човек и след като затвориха бара, го заведох при едни момчета в Чапей, които нямаха собствен опиум, но знаеха как да приготвят лулата. Това беше чакайте да си спомня — в понеделник.

— И вие ли пушихте?

— Не, сър. Съжалявам. Аз имах удоволствието да наблюдавам.

— Това не звучи много правдоподобно, мистър… Планке.

— Може би знаете китайската поговорка, сър: За да се излекуваш от пиянство, трябва да наблюдаваш някой пияница, когато си трезв — отговори Курт. Това беше очевидно ирония.

— Да не искате да кажете, че сте се мъчили да се излекувате от опиума чрез това средство? — попита сър Хенри с досада.

— Да. Правил съм скромни и немного успешни усилия в това направление — забеляза Курт с усмивка.

Д–р Хайн се намести неловко на стола. „Трябваше да оперирам този банкер Чанг“, каза си той тази сутрин. Но Чанг няма да бъде опериран. След това, по-късно, той си каза, че трябва да почака докато завърши аутопсията. Сега мислеше: „Трябва да остана тук да помогна на Курт.“ Курт му се усмихваше почти утешително.

— Стигнахте до четвъртък през нощта, когато сте завели мистър Ръсел в хотел „Хризантема“. Знаете ли колко пари имаше той в себе си? — попита сър Хенри строго.

— Бих искал да се възползвам от случая, за да изясня една психологическа грешка. Пари не ме интересуват. На пари не обръщам внимание.

— Нима? Аз пък бях с впечатлението, че ви е било плащано по един или друг начин от жена за… за услуги… които, как да се изразя…

— Ако искате да кажете, че съм жиголо, сър, трябва да направя едно признание, което може да звучи много смешно. Аз никога не съм лягал в леглото на жена, която не съм обичал. Много повече бих искал да съм давал диаманти на всяка една от тях, отколкото да получавам такива подаръци като например една вратовръзка — каза Курт, неволно опипвайки вратовръзката, която Мейлан му беше подарила.

— Значи вие и мистър Ръсел сте пушили опиум в хотел „Хризантема“ — каза сър Хенри, без да обърне внимание на това обяснение. — Колко лули? Колко време прекарахте там? Спахте ли там?

— Аз не пуших. Само слушах и гледах, когато пушеше достопочтеният сър. Той беше много откровен, когато пушеше. Оплакваше се горчиво. Боеше се от жена си.

— Боеше се? Защо се боеше?

Хелен се приведе, за да привлече вниманието им върху себе си.

— За нещастие, не е вече тайна, че моят съпруг имаше порочен и разпуснат характер. Той страдаше от пристъпи на един вид клаустрофобия. Лекари са ми казвали, че това са предупредителните симптоми на делириум тременс — каза тя, като се облегна отново. Тя хвърли бърз поглед към Франк, но не успя да долови погледа му.

Сър Хенри въздъхна дълбоко. Една отчаяна и плачеща вдовица би му се харесала повече. „Няма да бъде лесно да се измие петното на този приятел Ръсел, помисли си той. Дори смъртта не може да го очисти.“

— Вие не сте имали никакви намерения по отношение на мистър Ръселовия портфейл. Не сте имали желание за опиум, дори не сте намирали за симпатичен покойния. Можете ли да кажете какво ви караше да прекарвате всяка нощ от тази седмица в компания с него? — попита той строго.

Курт го погледна замислено; наблюдаваше го като някакъв забавен предмет. Сър Хенри започна да се чувства неудобно. Неговото сърце беше пострадало от дългия му престой в Китай, ако не изпушеше точно навреме двете си лули, сърцето му започваше да бие слабо и неправилно.

— Чакайте да помисля — каза Курт небрежно. — Вие засягате тук един въпрос, но почакайте малко — каза той. — Мисля, че зная. Ръсел спадаше към една класа, която винаги съм мразил и… да, мразил съм я, презирал съм я и съм я смятал за смешна. Той спадаше към висшето общество. Спадаше към висшето общество. Спадаше към висшето общество, но въпреки това беше отишъл по дяволите. Това ми правеше удоволствие. Да, аз също съм отишъл по дяволите, вие казахте нещо подобно преди малко, когато направихте своята любезна алюзия за моите отношения с жените. Аз отидох по дяволите, сър Хенри, защото изпаднах в обстоятелства, които бяха твърде тежки за мен. Ще се изразя така; попаднах в обстоятелства, които само един евреин може да изживее. Евреите преуспяват в изгнание и когато са преследвани. Човек като мен отива по дяволите. Томас Ман казва някъде, че трудните обстоятелства са най-благоприятните обстоятелства, или нещо подобно, но той казва също така, че няма нищо по-нехигиенично от живота. По тази причина…

— Кой е Томас Ман? — попита сър Хенри.

— Сигурно не сте чували за него, сър — каза Курт леко. — Писател. Нобелова премия. Най-великият жив германец. Няма значение във всеки случай. Това, което исках да кажа, беше следното: Ръсел беше роден при щастливи обстоятелства: пари, семейство, в страна на богатство, сигурност и свобода. Той имаше всичко. Въпреки това той отиде по дяволите. Това прави удоволствие на човек като мен, сър. За мен то е най-доброто нещо в света. Правеше ми голямо удоволствие да гледам как този достопочтен господин се превръща в свиня, без да има извинението, което имах аз, потънал до гуша в тези обстоятелства. Не зная дали можете да разберете това, сър. Има нещо общо между Ръсел и мен и вие трябва да ме извините, ако употребя една голяма дума за него: самоунищожение. Това, беше самоунищожение. Доставяше ми удоволствие да гледам този човек в това положение. Самоунищожение.

Сър Хенри направи такава гримаса, като че ли чувстваше лош вкус в устата си.

— Нека се върнем на фактите и да оставим психологията настрана, — каза той. — Вие сте отишли в хотел „Хризантема“ и сте останали там…

— Не много дълго — във всеки случай не достатъчно дълго за достопочтения сър. Той беше изпушил само около пет лули. Казвам „само“, защото беше потребно много време, за да може опиумът да му окаже някакво въздействие. Той беше до известна степен имунизиран. Мисля, че пияниците много мъчно се поддават на влиянието на упойките — каза той с въпросителен поглед към доктор Хайн. Лекарят кимна бързо в потвърждение. — За човек като него пет лули не бяха нищо. Само колкото да го разсънят. След това трябваше да прекъснем — полиция или нещо подобно. Възможно е полицията да е искала да пораздруса японците, притежатели на хотели. Във всеки случай момичетата ни изтикаха през задната врата и ние се намерихме на улицата в два часа след полунощ, аз — напълно трезвен, а достопочтеният сър викаше за още. Нямаше никаква надежда да го закара човек в хотела и да го пъхне в леглото. След петата лула той се боеше от жена си повече, отколкото след втората. Така беше.

— Да? — попита сър Хенри, положително любопитен да чуе по-нататъшните приключения през нощта, но преди Курт да продължи, вратата се отвори и двамата руснаци въведоха, водейки го за лактите, кулито от рикшата.

Това беше Йен. Беше в доста чисти дрехи — открито синьо сако и смачкани панталони, европейска шапка, защото не можеше да се раздели с нея, дори след като бяха отлетели прекараните заедно със сина му славни часове и след като беше продал копринената роба.

— Почакай — каза му Хенри, като посочи с тънкия си показалец.

Йен застана до стената, близо до вратата, задъхан, сякаш очакващ екзекуция.

— Както знаете, сър, хотел „Хризантема“ е близо до Нанкин роуд. Да, близо до Нанкин роуд. Понеже там не можеше да се направи вече нищо, опитахме в Норт Съчуан роуд и на Фучоу роуд, и във всички други проклети мръсни кьошета в града. Но дяволът си нямаше работа. Всяко заведение, което познавах, беше затворено, капаците бяха затворени или бяха заковани с дъски напречно и вътре не се виждаше светлина. Всички се бояха от японците. Най-сетне казах на кулито да ни закара при Кве Куей — Курт посочи с брадичка към Йен. — Трябва да знаете, че заведението на Куей е най-ниското, най-мръсното, най-нечистото място в цял Голям Шанхай. Там трябва да лежите на една рогозка заедно с кулите и единствената разлика е в цената, която плащат белите. Казах това на достопочтения сър. Не скрих от него какъв вертеп беше. Но той беше полудял за опиум. Искаше да пуши веднага, още същата нощ, не можеше да чака. Разбира се, на мен ми правеше голямо удоволствие да го влача в калта с неговото елегантно вечерно сако. Беше точно това, което исках. Ако той беше започнал да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко, не бях аз човекът, който можеше да го възпре. Бяхме откарани у Кве Куей. Там също беше залостено, но кулито явно беше persona grata и за негов хатър ни пуснаха. Там достопочтеният сър получи колкото опиум искаше. Преди да заспи, той ми даде да му пазя парите, пръстените и всичко, каквото носеше у себе си. Без съмнение компанията не му вдъхваше доверие. Но това, разбира се, беше глупаво. кулите там са добри като чисто злато.

— Имате ли някакви свидетели, с които да докажете, че мистър Ръсел е дал да пазите тези неща? — попита сър Хенри агресивно.

Курт вдигна рамене.

— Не зная дали главата на този кули беше достатъчно бистра тогава, за да може да забележи това — каза Курт.

Все пак, когато преводачът запита Йен, оказа се, че Йен знае всичко.

— Кулито потвърждава казаното — съобщи преводачът. — Той казва: „Високият господин даде на малкия добър мистър Ку кесията с парите си и пръстените си. Малкият добър мистър Ку се засмя и ги сложи в джоба си, без да ги погледне, като че ли бяха камъчета.“

Тръпки побиха сър Хенри Кингсдейл-Смит, когато се замисли върху това, докъде беше довела Ръсел страстта към опиум: да пуши в компания с кулито на своята рикша, който също е пушил; сър Хенри знаеше за елегантни сеанси, където лулата минава от уста в уста, и дори и тези разпуснати кръжоци го караха да се чувства зле. Неговото въображение тръпнеше пред тези нарове във вертепа на Кве Куей.

— Продължавайте — каза той, неволно сложил ръка на сърцето си, което го смущаваше.

— По-късно и аз заспах, защото не бях пушил дълго време и скоро се унесох. Когато се събудих — или по-право, когато ме събудиха кулито и Куей, достопочтеният сър още спеше като пън. Китайците бръщолевеха нещо, но не разбрах нито дума от приказките им. Казах на кулито: „Франц, за какво е целият този шум?“ — всички тях аз ги наричам Франц, такъв си ми е навикът, сър — но в своята възбуда човекът беше забравил и малкото, което знаеше от разваленото китайско-английско наречие. Факт беше, че макар Куей да ни беше пуснал в своята смрадлива дупка, беше съвсем невъзможно да ни пусне да излезем. Всичко беше барикадирано и преградено, а китайски войски укрепваха улицата с пясъчни торби и бодлива тел и правеха военни приготовления. Аз гледах през един процеп на капаците на прозорците. Куей и кулито смъкнаха от стените всички нарове, изхвърлиха хората от тях и барикадираха прозорците. Само достопочтеният сър не забеляза нищо и продължаваше да спи блажено. Ние бяхме в крайно неловко положение — затворници в опиумен вертеп. Прозорецът гледаше към ниски покриви, защото бяхме в задната част на къщата. Отвън чувахме дрънкане на тенекии или нещо друго, което войниците пренасяха с кола насам–натам, а един от тях не преставаше да пее мелодията, която пеят тук и която прави човека тъй меланхоличен, че би могъл да завие, както вие куче, когато чуе цигулка. Най-сетне достопочтеният сър се събуди и аз му разказах какво се е случило. Той беше изненадващо кротък и се държеше добре. Смяташе, че тази история е забавна. Беше замаян от опиума, поиска да му дадат нещо за ядене. Куей му даде малко варен ориз с вкус на миши изпражнения.

— Възможно ли е този ориз да е бил отровен? — попита сър Хенри бързо.

— Какво искате да кажете отровен? — попита Курт. Неговият разпит се беше превърнал в монолог. — О, искате да кажете… защото достопочтеният сър… Не, не мисля така. Смятам, че Кве Куей е честен човек по свой начин, но в края на краищата аз ядох същата храна както достопочтеният сър, без да ми посинее лицето. Вие мислите, че Куей е имал намерение да ни отрови и да ни ограби и след това да ни изхвърли на сметта. Интересно, никога не бих помислил за това. Да, аз съм съвсем сигурен, че оризът не е бил отровен. Той само имаше лош вкус.

Сър Хенри Кингсдейл-Смит поклати глава. Ако Курт Планке беше виновен за смъртта на този нещастен Ръсел, той положително правеше твърде малко, за да докаже своята невинност.

— Добре, продължавайте — каза той и почука на масата със своя дълъг китайски показалец.

— Надвечер достопочтеният сър започна да буйства — продължи Курт. — Той вдигаше такава врява, че Куей донесе отново лули. Трябва да кажа, че той пушеше като луд. Аз също пуших. Беше лудост, уверявам ви. Но в края на краищата лулата беше единственото удоволствие, което ни беше останало. Не прекарахме приятен ден. Не зная какво беше онова, което Куей ни даде да пушим: то приличаше на боя за обувки и имаше дяволски вкус. Вместо да ни направи сънни и доволни, то ни възбуждаше. Във всеки случай то възбуди достопочтения сър до изключителна степен. Той стана много неприятен особено когато Куей му каза, че няма в заведението си повече опиум. Много неприятен, дори по-неприятен, отколкото, когато се намираше под влиянието на алкохола. Аз обмислих положението и реших, че не можем да чакаме вечно в тази дупка, за да видим дали войната ще се разпростре и в Шанхай или не. Извадих от портфейла, който достопочтеният сър ми беше поверил, една банкнота от сто долара и я показах на Кве Куей. Той едва не получи удар. Не зная как са били разпределени стоте долара, но във всеки случай на следващата сутрин той ни пусна да излезем. Натъкнахме се на няколко мъчнотии при излизането от китайския квартал в Чапей и при преминаването през постове към Международната колония, но все пак успяхме. След това заведох достопочтения сър чак до вратата му, защото той не можеше да се държи добре на краката си. Това беше чак днес сутринта, чак днес сутринта — повтори Курт с дълбока изненада.

— А след това? — каза нетърпеливо сър Хенри.

— След това? Бях уморен като куче. Хвърлих се на леглото си и заспах. Ако двамата любезни приятели, които сте изпратили, не ме бяха събудили, вероятно в този момент щях да спя.

— Тогава как сте знаели, когато сте се събудили, че мистър Ръсел е умрял? — попита сър Хенри, нахвърляйки се като ястреб над жертвата си.

— Хм… как съм знаел ли? — попита Курт в отговор и се втренчи в него с учудване.

Д–р Хайн се изправи на края на масата и каза:

— Аз бях в стаята на Курт и му разказах. Той сигурно е заспал и е забравил, че съм говорил с него.

— Сега искам да ви задам един въпрос — каза сър Хенри. — Дали, когато сте били сами в хотелския коридор, не сте отнели на мистър Ръсел портфейла, когато е изпаднал в безсъзнание?

— Не — каза Курт и само се засмя при това внушение.

Д–р Хайн трябваше да се намеси:

— По шията на трупа нямаше никаква следа от душене — съобщи той.

Франк Тейлър трепна, когато чу да описват мистър Ръсел като труп. Сякаш този израз правеше всичко окончателно.

— Знаете, че е против закона да се пуши опиум и че като правите това, вие се излагате на тежки наказания — каза сър Хенри Кингсдейл-Смит.

Курт не сметна, че си струва труда да се отправя такава забележка.

— Тогава защо сте пушили, и то при такива унизителни обстоятелства? — попита сър Хенри. Той не беше лицемерен, а просто не можеше да види връзка между опиума така, както той го пушеше, и опиума така, както другите го пушеха.

— Едва ли има нужда да ви обяснявам това, сър — отби Курт въпроса. Той отпусна брадичката си на гърдите, за да обмисли. — Вие вероятно няма да разберете — продължи той. — То наистина беше заради музиката.

— Музиката ли? — попита сър Хенри объркано.

Д–р Хайн се приведе напред, като че ли някой го беше повикал.

— Да, заради музиката — каза Курт, като кимна с глава. — След като сте пушили достатъчно… малко преди да заспите… чува се музика… такава музика, каквато не е била композирана никога досега. Така… така ясна… такава… музика действително. Може да звучи смешно, но винаги съм си мислил: ако можех да запомня тази музика и да я запиша, тогава… Аз съм музикант, между другото — добави той набързо. — Би било едно оправдание, не разбирате ли? Ако бях станал композитор… — добави той с бегъл поглед към доктора. — Ето, това е — завърши той. — Това е вероятно цялото нещастие с напиването — че човек вярва в себе си.

Сър Хенри Кингсдейл-Смит беше потънал в мълчание и абстрактен размисъл.

— Сега ще разпитаме кулито — каза той най-сетне.

— Пристъпи напред, кули — каза преводачът и каза думата кули така, сякаш това беше някаква обида.

Йен се отдели от стената и направи стъпка напред.

— Мога ли да получа цигара? — попита отново Курт и щом получи цигара, вдъхна жадно дима.

Йен стоеше с отпуснати ръце и със зяпнала уста; неговите изнурени гърди се виждаха през отвореното сако, зъбите му стърчаха оголени на изпъкналите му монголски челюсти и той миришеше на подплашено животно, понеже кожата му непрестанно се обливаше в студената пот на страха. Някои от пажовете в хотела му бяха извикали, че пътникът му от тази сутрин е умрял. Макар той да не виждаше как би могъл да бъде замесен в тази работа, нещо го беше уплашило — присъствието на стария лекар, който няколко дни преди това го беше бол с милостивата игла. Кожата на лицето на Йен беше болезнено опъната над скулите му и той полагаше големи старания да не кашля и да не плюе и да разбира въпросите, които му задаваше преводачът. Единственото, което му даваше известна сигурност, беше съзнанието за скъпата шапка на главата му. Всяко „да“ и „не“ той придружаваше със слаб поклон и не произнесе нито една друга дума.

Неговите отговори потвърдиха разказа, който Курт Планке беше току-що завършил. Едва когато бе запитан дали и той е пушил опиум, той упорито започна да лъже.

Познавал ли е той господина, който току-що говорил?

— Да — каза Йен.

В четвъртък през нощта возил ли е той този човек и друг един господин? Да, каза Йен, той и един от неговите приятели ги возели в своите рикши. Закарал ли е двамата господа в опиумното свърталище на някой си Кве Куей в Чапей и останал ли е там с тях до тази сутрин? Да. Младият господин ходил ли е и по-рано с него у Куей? Да.

Той, Йен, пушил ли е също опиум там? Не. Сигурен ли е в това? Да. Кълне ли се, че не е пушил! Да. Лицето на Йен не издаваше нищо, но от начина, по който адамовата му ябълка се движеше, сър Хенри Кингсдейл-Смит виждаше, че Йен лъже.

— Кажете му, че ни е известно, че е пушил опиум, защото е записан в противоопиумното бюро като пушач на опиум — каза той на преводача.

При тези думи Йен почувства, че нещо в него се пръсна и преобърна, но лицето му остана безстрастно. Той само хвърляше с крайчеца на окото си поглед към чуждестранния лекар, защото беше убеден, че този човек го е предал на съд и на неизбежна екзекуция. В главата му не можеше да се побере мисълта, че белите хора познават милостта и я прилагат.

— Запитайте го защо е завел чужденците у Кве Куей — каза сър Хенри.

Една мъгла от опиум се беше събрала над цялата тази работа. Тя забулваше всеки факт, а у самия сър Хенри жаждата за покоя на лулата ставаше все по-силна.

— Заради комшата, комисионата — отговори преводачът. — Двадесет на сто за всеки чужденец.

— Запитайте го дали е пушил със същата лула, с която и Ръсел. И дали знае какво е било онова, което им е продал Куей. Искам да разбера дали не е било някакъв вид отрова — настояваше нетърпеливо сър Хенри.

Курт си позволи свободата да се намеси с една забележка.

— Бял човек може много лесно да бъде довършен с нещо, което един китаец никога не би и забелязал — каза той небрежно.

Преводачът съобщи:

— Куей събрал утайките от лулите от миналия ден и ги сварил с малко пресен опиум. Това е най-ужасното нещо и много по-силно от обикновения опиум — добави той от свое име.

Сър Хенри се обърна към д–р Хайн:

— Възможно ли е това да е било причината за смъртта на мистър Ръсел? — попита той.

Д–р Хайн размисли, преди да отговори.

— Теоретически би било възможно той да е умрял от каквото и да било, дори от чаша уиски, — заяви той с нисък глас.

— Мисис Ръсел — каза сър Хенри, мъчейки се да предаде от гласа си нота на съкрушеност. — Вие имахте ли впечатлението, че съпругът ви е сериозно болен — дори нека кажем умиращ — когато той се върна тази сутрин?

— Наистина не мога да кажа — отговори Хелен кротко. — Той беше много възбуден и нервен и едва се държеше на краката си. Мислех, че е пиян, но може би е бил болен.

Франк се движеше неспокойно. Той искаше да стане и да каже нещо, но Хелен сложи ръката си на коляното му под масата и го накара да остане на мястото си. Натискането на ръката й беше твърдо и тежко и тя го задържа назад, както би направила с подплашен кон. В стаята беше горещо, но от докосването на Хеленината ръка през костюма на Франк преминаваше хлад. Когато вдигна поглед, той видя по лицето на мистър Хенри израз на изненада. След като беше дала отговора си, Хелен си взе цигара от кутията пред тях и Франк механично и запали кибрита. Тя се опита да му се усмихне, докато той държеше кибрита пред цигарата й. Беше започнала да изглежда като чужденка. Говореше като рускиня с твърди съгласни и леко затъмнени гласни. Приличаше на рускиня със своята червена разрошена коса и с голямата си буйна уста. Елена Грубова — тя мислеше, че се владее, тя се гордееше със себе си, но не знаеше, че се намира вече в състояние на разпад и че очите на всички са насочени към нея.

— Желаете ли да кажете нещо, мистър Тейлър! — попита сър Хенри след мълчание.

— Аз бях там, когато Боби се върна и съм убеден, че той беше много добре — каза Франк бързо.

— Вие сте американец, нали? — попита сър Хенри замислено.

— Да — каза Франк. — Вярвам, че аз…

Ненадейно започна да говори Йен — кулито в дъното на стаята, когото всички бяха забравили.

През последните една–две минути той гледаше ту едного, ту другиго и се беше убедил, че тук не беше поставено на карта нищо друго освен неговата собствена глава. Сърцето му стана мъничко и се мъчеше да намери път и да излезе от гърдите му. Човек можеше да го види как се блъска в изтощените му ребра. Понеже животът му беше сложен на карта, той отвори уста и започна да говори:

— Кой взема бавен кули? — каза той. — Кой взема слаб, бавен кули? „Бързо!“ — викат господата. „Бързо, бързо, кули, тичай надясно, тичай наляво.“ И те ритат по задницата, ако спреш да си поемеш дъх. Кой дава на бедния кули нещо за ядене, ако той е много бавен и не може да спечели пари? Кой дава на кулито бързи крака и леко дишане? Несправедливо е да го наказвате, че яде Великия пушек, защото пушекът е единственият приятел, когото кулито има. Той прави празният корем пълен и уморените крака — пъргави, той уталожва болките в гърдите и дава сън на онзи, чийто живот е мъчение. Без Великия пушек кулито умира, но ако яде от Великия пушек, срязват му главата. Участта на кулито е несправедлива. „Ела си у дома, върни се при семейството си“ — казва синът. „Горчиви са сълзите в изгнание“ — казва разказвачът на приказки на пазарището. Аз искам да се върна със сина си, но имам дългове; те никога не ми излизат от главата, аз трябва да печеля много пари, трябва да спечеля осем долара, за да платя дълговете. Тогава мога да се върна при сина си, в къщата си. Цяла седмица не теглих рикша и ядох пушек, сър. Това кара костите да се трошат и изсмуква дъха от гърдите. Как да спечеля пари, когато съм така разсипан? Как ще мога да видя някога пак сина си? Грях ли е, когато кулито пуши, за да получи сила за работата си и да си плати дълговете? Кве Куей ми дава по двадесет цента за всеки чуждестранен дявол, когото му закарвам. „Води много такива — и ще си платиш дълговете“ — казва Куей. „Давам ти пушек без нищо — казва Куей, — за да ти покажа, че съм ти приятел, защото виждам, че загиваш от слабост.“ Грях ли е да вземаш лекарство, когато тялото е болно? Великият пушек е лекарство на бедните. Аз не съм роден кули — каза Йен и той беше тъй изтощен, че сълзи се появиха на очите му и се търкулнаха по бузите му. — Аз не съм роден кули. Аз принадлежа към уважаемото семейство Лунг и дядо ми е бил старейшина в селото — достоен и почитан мъж. Затова сега искам да се върна у дома и да забравя чужденците като лош сън. Откакто видях сина си, у мене не остана никакво друго желание, освен да се върна у дома. Скоро — продължавах да си мисля, — скоро дълговете ще бъдат платени, свободата ще бъде спечелена и ще се върна в селото си. Там няма да имам нужда от пушека, там всичко е добро и никой не вика: „Бързо, кули, бързо!“. Но аз няма да ида у дома си. Сега главата ми ще бъде отрязана. Какво иска чуждестранният стар доктор от моята глава? Защо предава главата ми? Плащат ли му за това? Плащат ли му за моята глава? Колко пари? — викаше Йен и като пристъпи към д–р Хайн, вдигна двата си юмрука! — Чужденците също имат глави, които могат да бъдат отрязани — викаше той в своето огорчение. — Ще дойде време, когато техните глави ще бъдат отрязани, така че те няма да могат да видят вече синовете си. Това ни се казва и обещава: че чужденците ще бъдат изгонени от страната и избити и тогава ние ще имаме богатствата, които те сега са пипнали здраво. Но мен — каза той, плачейки, — но мен няма да ме има тук. Аз ще бъда екзекутиран и главата ми ще бъде отсечена. Никога вече няма да видя сина си и никой от моето семейство не е наблизо, за да погребе трупа ми.

Когато стигна дотук, Йен сложи ръце пред лицето си и заплака със силни, задъхани ридания, защото му стана ясно, че дори трупът му ще остане без почести и ще бъде осакатен. Тук няма да има никой, който да пришие отново главата му и той ще бъде обречен да бъде завинаги неспокоен и долен дух, вместо да бъде прадядо, който би бил почитан с благовония и ориз. И в своето отчаяние той си представяше ада като живота на кули, но без утехата на опиума.

Д–р Хайн беше трепнал, когато Йен вдигна юмрука си срещу лицето му, но чу и разбра само една дума от всичко, което каза Йен, думата цу, което значи син. В ума му проблесна каква ще бъде съдбата на Йен и той почувства съжаление към него.

Сър Хенри Кингсдейл-Смит попита преводача:

— Какво казва той?

Преводачът, който с известно затруднение следеше несвързания порой от думи, който се беше излял от устните на Йен, сви рамене.

— Комунистически приказки — каза той.

Курт Планке протегна ръката си към пепелника и смачка цигарата си.

— Ако това би помогнало да се докаже невинността на този кули, аз съм напълно готов да призная, че съм удушил мистър Ръсел, отровил съм го и съм го намушкал откъм гърба — каза той небрежно, макар че всеки нерв в тялото му трептеше от съчувствие към недоизречената болка на китаеца.

— Трябва да установя дали мистър Ръсел е бил в добро здраве, когато е слязъл от рикшата — каза сър Хенри упорито. — Това е важното. Причината за смъртта в Чапей ли е била създадена, или се е случило нещо в краткия промеждутък между пристигането на мистър Ръсел в хотела и влизането в спалнята му. Това е било единственото време, в което вие, мистър Планке, сте бил без свидетел заедно с покойника. Не се намери обяснение на крайно уличаващото обстоятелство, че неговият портфейл и пръстените му бяха намерени у вас.

Като правеше тази забележка, сър Хенри гледаше покрай Курт към долния край на масата, където Хелен седеше със сведени очи, сякаш за да избегне тъжната сцена. Коляното й беше притиснато в коляното на Франк под масата, но този допир не можеше да спре треперенето на крайниците й.

Ненадейно Франк стана, хвърли цигарата си на пода, подпря се с двете си ръце на масата и каза:

— Извинете, че ви прекъсвам, сър. Отдавна би трябвало да заговоря. Когато Ръсел се върна, нищо му нямаше. Той беше тъй добре, че едва не уби жена си. Понеже, за нещастие, бях свидетел на тази семейна сцена, аз го повалих с един нокаут. Като падна, той си удари главата в ръба на масата. Предполагам, че аз съм отговорен за неговата смърт. Строшил съм му черепа. Няма смисъл да ви оставя да вървите по-нататък по фалшива следа, сър. Аз направих това и отговорността е моя.

Когато той каза това, Хелен нададе странен, болезнен вик. Франк не обърна внимание. През последния час той беше поставил между тази жена и себе си цели океани и континенти. Когато свърши, той остана, където си беше, с ръце на масата, очаквайки да види какво щеше да се случи. Сър Хенри, към когото се бяха обърнали така ненадейно, гледаше като човек, до чието ухо току-що е започнал да звъни някакъв алармен звънец. Но преди той да заговори, д–р Хайн скочи и извика:

— Аз говорих с д–р Брадли. Не може да става никакъв въпрос за строшаване на черепа или друга външна повреда. Направеното следсмъртно изследване поставя това извън всяко съмнение. Мистър Тейлър, що се отнася до това, то няма нищо общо със смъртта на Ръсел, поне пряко няма нищо общо.

Той пак седна, учудвайки се сам на себе си. Беше дълбоко изненадан, че още взема някакво участие в човешките проблеми и се мъчеше още да служи на целите на правосъдието. Неговата безсънна нощ и катастрофата, която носеше в джоба на сакото си под формата на смачкано писмо, го бяха поставили в странно положение на изнервеност и го бяха направили свръхчувствителен. Беше убеден, че нито Курт, нито кулито имаха нещо общо със смъртта на Ръсел, но едва в момента, когато Франк заговори, на него му стана ясно, че жената беше убила мъжа си. Сър Хенри не беше стигнал чак дотам; мозъкът му, напротив, се зашеметяваше все повече и повече, колкото по-далеч зад него оставаше часът за неговите две лули. Той се приведе напред над масата и каза любезно:

— Видите ли, мистър… Тейлър, вие не сте причинили никаква фатална повреда, това е положително. Ако мистър Ръсел наистина е нападнал жена си и вие сте го повалил с удар, в което нямам основание да се съмнявам, това е напълно естествено и дори — похвално. Никой от нас не би гледал да се малтретира жена, без да я защити.

— Благодаря ви, сър — каза Франк и седна пак. Ненадейно напрежението у него спадна, всичко се разхлаби. Той взе кутията с цигари. Беше празна. „Имам нужда от уиски“, помисли си той. Сега крайниците му започнаха отново да се съвземат. Беше умрял. Сега беше пак жив.

— Между другото, как се случи тъй, че вие сте били тук, когато се е върнал мистър Ръсел? — чу той сър Хенри да пита.

Масата беше дълга и сър Хенри седеше много надалеч, на отсрещния бряг на широка река. Франк още се колебаеше, когато Хелен каза, без да сваля очи от сплетените си ръце.

— Мистър Тейлър дойде да се сбогува с нас, преди да се качим на парахода. Той искаше да ни благодари за сватбения подарък, който му изпратихме. Днес той се венчава.

Франк не схвана горчивия триумф в тези думи. Сър Хенри промълви вежливо:

— Съжалявам, че съм разстроил сватбения ви ден. Не сте попаднал на много добра дата — добави той, защото въздухът беше раздиран на все по-къси интервали от глухи експлозии. Това можеше да са гръмотевици. Понякога просветваха светкавици и всички се мъчеха да повярват, че това са гръмотевици.

Франк отново стана и каза:

— Тъкмо се канех да помоля за позволение да ида да видя годеницата си. Тя сигурно се тревожи за мен. Живее в хотела, така че ако имате нужда от мен, ще бъда тук. Аз съм напълно на ваше разположение. Но ако можете да минете без мен през следващите няколко минути…

Франк дишаше дълбоко: той вдишваше големи количества от буреносния въздух, който нахлуваше отвън. Гълташе лакомо въздуха в стаята, застоялия угнетителен въздух, напоен с избилата от страх студена пот на китайския кули и с газовете от далечните експлозии. Той си проправяше пътя като затрупан миньор, като схвана, че няма нищо общо със смъртта на Ръсел. Едва сега забеляза, че ръцете и нозете му бяха станали безжизнени. Сега кръвта му започна да пулсира в тях, тя щипеше и бодеше така, като че ли той беше замръзнал и сега отново възвърнат към живот. Масата се разтегляше все повече и повече, ставаше по-тънка и по-дълга, като железопътна линия, която отнасяше сър Хенри нататък. Това беше някакво зашеметяващо чувство. След това всичко стана отново нормално и сър Хенри беше достатъчно близо до Франк, за да може последният да види, че сър Хенри се усмихваше.

— Да, мисля, че можем да минем известно време без вас — каза той. — Но не отивайте много надалеч, мистър Тейлър. И мога ли да ви помоля да не казвате нищо на годеницата си? Ще се опитаме да запазим тази работа в тайна — ако е възможно. Вие разбирате, че това не е следствие, а просто малко разискване. И двамата сме приятели на Ръселови.

„Скромен човек е този американец, помисли сър Хенри, когато Франк Тейлър стана да си върви. Опита се да поеме всичко върху себе си. Честен, много честен.“

— Трябва да ви помоля да постоите тук още един момент, д–р Хайн, и вие също, мистър Планке. — Той посочи с тънкия си показалец към Йен. — Кулито може да чака отвън.

Йен стоеше до стената, чувствайки се празен и безчувствен от страх след своето избухване. Той разбра погрешно повелителния жест на този костелив пръст. Сметна, че това е неговата смъртна присъда. В момента, когато двамата гигантски руснаци сложиха ръка върху него, за да го изведат вън, той се смъкна беззвучно, като празен чувал.

— Бедният Франц! — каза Курт Планке спонтанно.

Двамата гиганти вдигнаха Йен и го изведоха навън.

Франк направи два поклона, един по посока на сър Хенри и втори, неопределен и лошо прицелен, към Хелен. Тя стоеше неподвижно и не погледна към него, когато той тръгна към вратата. Само пребледня под своята тъмна пудра и остаря с няколко години.

Сър Хенри събра китайските си пръсти и каза:

— А сега за вас, мисис Ръсел…

Франк затвори вратата след себе си; беше отвън, беше в коридора, стигна до асансьора, позвъни, застана и зачака, отново позвъни. Откри, че си подсвирква, какъвто навик имаше. Трябва и да се бръсна, помисли си той. Рут, помисли си. Уиски, помисли също. Дойде бавно на себе си, сякаш се пробуждаше от дълбок унес. О, момче, о, момче, това можеше да стане лошо. Значи е било просто сърдечен удар…

Асансьорът пристигна, той влезе, започна да си подсвирква по-високо, изкачи се два етажа по-нагоре, излезе, тръгна пак по коридора, застана пред вратата на Рут. Ослуша се, но не чу нищо. Постоя няколко минути пред вратата, преди да почука, защото трябваше първо да си възвърне равновесието. Когато не се чу отговор на почукването, той предпазливо натисна дръжката на вратата и тя се отвори.

Надяваше се да намери Рут заспала, след като го е чакала толкова дълго време. Но Рут не беше там. Конфуций беше там. Стаята беше тиха и празна. Един сребърен поднос, комплект с купа за коктейл и дванадесет сребърни чаши стоеше върху масата. Франк влезе в банята и си изми ръцете.

 

 

Първата бомба вече беше паднала на Нанкин роуд, първата горчива кръв беше пролята, първият объркан вик от страх беше проечал, стените на първите къщи бяха срутени. Градът никога вече няма да бъде така, както беше един час преди това, защото нова война дамгоса с нови рани неговото изранено в сражения лице. А също и на онази шепа хора, които проследихме от тяхното раждане до този момент, краят е започнал. Животът ги отвя при устието на голямата бавна река, той ги изхвърли на брега при тези гигантски кръстопътища на света, за да ги унищожи тук. Някои от тях бяха минали вече през страхотни неща, някои от тях са толкова невинни, че не могат да познаят смъртта, когато я срещнат на открита улица. Тези хора са продукт на времето, в което живеят, точно както речните камъчета — кръгли или ъгловати със странни форми — са продукти на течението, което ги е търкаляло насам и нататък и ги е изваяло в сегашната им форма, без те да са в състояние да направят нещо против това. За тези времена обаче, периодът от последните петнадесет години — никой още не може да каже дали бъдещето ще погледне на тях като на период на поражение и разруха. Във всеки случай този период, в перспективата на цялата съдба на малката, хладна, тъмна планета, която е наше жилище, ще изглежда не по-важен, отколкото отминаващата стъпка, която разрушава един мравуняк, само дето мъничките мравки, усърдно изграждайки своя дом, са безполови и се съсредоточават само в своите длъжности към общността, докато ние, атомите на човечеството, живеем робски, но непобедимо свързани с пола; безсмъртни в кратките песни, които полът ни кара да пеем, в сълзите, които той изтръгва, в гротескните танци, в които се вием, минаваме и се разминаваме, само за да отминем отново.