Вики Баум
Хотел Шанхай (19)

X

Йошио Мурата имаше лош ден и пристигна в покривната градина на хотел „Шанхай“ в състояние на смущение, загдето по рождение и възпитание беше срамежлив, скромен и резервиран. Но именно на него — слабия и безцветен човек, надживял брат си, брат, чиято смърт го поставяше в толкова по-ярка светлина — събитията на деня бяха възложили една задача, която го принуждаваше да се държи зле и да говори невъзможни и нетактични неща. Той прикриваше своя срам и своята безпомощност зад очилата си, зад усмивката си и зад редовете на едно френско стихотворение. Йошио Мурата беше дошъл в Шанхай с инструкции да отседне в хотел „Шанхай“, където беше запазена стая за него, и след това да отиде при някой си Нобору Ендо в Пинги стрийт и Янгцъ По, от когото щеше да получи по-нататъшни заповеди. Но всичко беше започнало лошо и ставаше все по-лошо и по-лошо, колкото повече денят напредваше и наближаваше вечерта.

Беше пристигнал тази сутрин с куфарите си в хотел „Шанхай“, но никой не се интересуваше от него, а китайските пажове минаваха бързешком, сякаш бяха заети с по-важни гости. Така най-сетне той пренесе сам багажа си през хола и го сложи на каменния под пред дългата маса на чиновника по посрещането на гостите. Той извади автоматичната си писалка, за да запише името си, но чиновникът, мазен грък, каза внезапно:

— Съжалявам, сър, нямаме свободни стаи.

— Моята редакция е ангажирала с телеграма стая за мен — каза Йошио в смущение, макар и усмихвайки се. — Моето име е Йошио Мурата, от „Морнинг сън“ в Токио. Моля, проверете резервациите си.

— Съжалявам — каза гъркът. — Ние не можем да приемаме никакви резервации. Целият хотел е пълен. Може би ще се опитате да получите стая в „Микао“.

Той остави Йошио и се обърна към една дребна, набита жена, която, изглежда, се състоеше изцяло от копринени панделки и говореше испански. Тя получи стая.

Йошио преглътна обидата външно усмихнат, но кипящ отвътре. „Миако“ беше второстепенен хотел близо до Северната гара, посещаван от незначителни японски търговски пътници.

— Къде е телефонът? — попита той един по-млад чиновник, който бездействаше зад масата и разглеждаше ноктите си.

— До ескалатора — каза чиновникът, без да му обърне внимание.

Йошио почака пред телефонната кабина, докато завърши разговора си една млада, елегантна китайка. Кабината беше пропита от нейния парфюм, когато най-сетне влезе в нея. Постави пред себе си бележника си със записания адрес и телефонния номер на мистър Ендо. Имаше поразително много Ендовци в Шанхай. С монета в ръка, той си повтаряше номера и първо се облегна на стената и въздъхна дълбоко. Беше един от онези несръчни хора, които се бояха от телефона. Понеже очакваше усложнения винаги, когато говореше по телефона, те винаги се явяваха. Той извика отчаяно в слушалката номера, не можа да разбере наставленията, които му се дадоха с висок китайски глас, и пусна монетата не когато трябваше. Връзката не се получи. Трябваше да започне отново и да преживее втори път същото мъчение. Не беше изненадан, че работата не вървеше, защото дори в Токио телефонирането не беше просто нещо. Струваше му се, че е прекарал цели часове в кабината, а връзка все още не се получаваше, а отвън пред стъклената врата на кабината се събираха все повече и повече хора, чакащи за телефон. Един брадат възстар господин с вид на французин изгуби търпение и започна да барабани по стъклото. Йошио проведе разговора си при този съпровод и едва можа да разбере отговорите, които получаваше.

— Моето недостойно име е Мурата. Йошио Мурата от „Морнинг сън“, Токио. Насочиха ме към вас, уважаеми мистър Ендо. От вас трябва да получа по-нататъшни инструкции. Трябваше да отседна в хотел „Шанхай“, но там не искат да ми дадат стая. Какво да правя? Какво? Какъв беше вашият уважаем отговор? Не мога да разбера вашият уважаем глас… „Миако“ и след това ще си направя честта да ви посетя в уважаемия ви магазин. Благодаря, благодаря ви.

Той беше изпотен и зачервен, когато излезе. „Приличам на пиявица“, помисли си той с досада, когато зърна лицето си в едно огледало. То изглеждаше подпухнало. Куфарите му още бяха пред масата на приемното бюро. Никой не искаше да му ги носи. Той ги взе сам и се отправи назад.

Мурата застана на плочника пред въртящата се врата на хотела, сложил куфарите до себе си. Няколко таксита минаха край него, без да спрат. Един малък китайски вестникопродавач с извънредно мръсна външност се изплю така изкусно, че изцапа белите панталони на Йошио. Прилоша му от погнуса, стомахът му се качи в гърлото и с големи усилия можа да възстанови нормалното си състояние. Китай беше страна, която го погнусяваше физически: мръсотията, вонята, кипящото безредие по улиците. Най-сетне едно такси спря и се съгласи да го вземе.

— Хотел „Миако“ — каза Мурата.

Той не беше добре запознат с местния китайско-английски диалект, макар да знаеше наизуст цели страници от Байрон, както и Шао дзъ. Мина много време, докато шофьорът на таксито го разбра и най-сетне трябваше да се намеси хотелският вратар, преди той да тръгне. Излязоха от Международната колония и през многолюдни улици с малки, мръсни магазини отидоха при Северната гара. Там, в една странична улица, беше хотел „Миако“.

Съгласиха се да му дадат стая, но неохотно, а в държанието на директора и дори на прислужниците, които най-сетне го освободиха от куфарите му, не личеше и следа от японска вежливост.

Невъзпитани като американци, мислеше той сърдито. Винаги му правеше силно впечатление по време на пътуванията му колко бързо неговите сънародници изгубваха фините си маниери, които ги отличаваха в собствената им страна.

Въздухът в стаята му беше задушен, а мебелировката — проста. Той пусна в движение електрическото ветрило, но след няколко колебливи завъртания то спря. Отвори вратата към дървената веранда, която заобикаляше сградата. Двама японски търговци седяха там, веейки си с ветрилата и разговаряйки песимистично.

— Военната партия трябва да бъде изолирана — казваше единият от тях. — Те са запалени глави, неуравновесени хора, които хвърлят страната във война, за да могат да се отличат и да получат повишение. По-рано поне флотата пазеше самообладание. Сега се стигна до там, че армията и флотата се надпреварват взаимно кой да изстреля повече гранати…

— Все пак, все пак, уважаеми приятелю мой, вие трябва да се съгласите, че Япония не може да стои със скръстени ръце, докато нашите стоки са бойкотирани. На това наше преследване от страна на китайците трябва да бъде сложен край, ако е необходимо — чрез наказателни мерки.

— Бойкотът съществува само на книга, затова ние сме в Китай. Китайците пишат, държат речи и свикват събрания, разлепват плакати, но с това се и задоволяват. Никога не се стигна до акция. Случвало ли се е да се запознаете с уважаемите цифри на японския износ за Китай през изтеклата година?

— В много отношения имате право, уважаеми сър. Все пак остава да се види дали валящите яйца са добра пропаганда за нашата търговия.

— С една трета от парите, които струва една война, човек би могъл да купи всички северни провинции. Но младите офицери искат слава, а не печалба.

Йошио затвори вратата. Въздухът навън не беше по-добър. Простонародното име на самолетните бомби му подсказваше, че двамата бяха отдавна запознати с Шанхай. Той не проявяваше любопитство към техните мнения. Те говореха това, което всеки в Япония мислеше мълчаливо. Като журналист, поради цензурата не можеше да използва такива разговори, освен това казаното беше твърде очевидно, за да бъде интересно.

Хотел „Миако“ не беше достатъчно модерен, с баня към всяка стая, затова Мурата тръгна в кимоно по тъмния коридор, за да намери общата баня. Душът отначало отказваше да работи, а след това се изля внезапно над главата му, преди да се е разсъблякъл. Това беше втората му баня тази сутрин, защото, макар че току-що беше пристигнал, той се чувстваше мръсен като китаец; след това се върна в стаята си треперещ. След като се облече, той се разгледа в огледалото и се почувства малко по-бодър. Гореше от нетърпение да разбере каква беше мисията, с която трябваше да бъде натоварен. В манджурската война беше научил много работи. Надяваше се, че ще го пратят пак в северните провинции като кореспондент на вестника.

Този път той получи веднага такси, защото хотелът беше свързан с японски гараж.

— За пръв път ли благоволява уважаемият клиент да бъде в Шанхай? — попита шофьорът с неудържимото любопитство на простите хора. — Не? Пристигнали сте днес с парахода? Какво мислят в уважаемото Токио върху уважаемата война?

Той вежливо задържаше дъха си между зъбите, за да не дразни уважаемия пътник с недостойното си дихание. С извърната назад глава, за да води разговора с изпитателен поглед, той караше колата през многолюдното движение на обедните улици. Йошио би предпочел шофьорът да държи вниманието си насочено към улиците, а не към своя пътник, но този човек явно страдаше от носталгия и искаше да вкуси от първа ръка всички новини от родината. Той бил родом от село Оками, близо до Киото, и неговите глупави родители били още живи, както каза той. Неговата глупава жена и двете му глупави дъщери живеели и работели в Путунг, на другия бряг. Всяка нощ той трябвало да прекосява реката с ферибота. Но какво можел да направи?

Нобору Ендо беше дребен, остроумен, пъргав господин с посивяла брада и мустаци. Името на едно голямо японско осигурително дружество беше написано със златни букви над вратата му. Вътре имаше рафтове с картонени кутии, които сигурно съдържаха търговски мостри. Мистър Ендо си даде само вид, че прави три поклона — с това церемониите свършиха. Йошио, който беше очаквал да се намери в някакво редакционно помещение се огледа наоколо с изненада.

— Обядвал ли сте вече?… Не? Препоръчвам ви „Фуджи“ за риба, а „Шигояма“ — за пилета. Или може би предпочитате западна кухня? Лично аз боготворя френската кухня — каза мистър Ендо бързо.

Той плесна с ръце и благовидно момче на около тринадесет години донесе английски чай. Йошио заключи по думите и движенията на мистър Ендо, че е образован човек, но изглеждаше, че той беше изхвърлил като баласт всички уморителни, церемониални изрази и мина направо към целта.

— Поръчението, което имам за вас, не е журналистическа работа, а по-скоро — как да се изразя… — нещо от личен характер — каза той, като търкаше бързо малките си ръце. — Аз съм, разбира се, свързан до известна степен с вашия уважаем вестник, но само по търговски работи; отношенията ми с него имат връзка с търговията в Китай, а не с литературната част. Наистина, на младини пописвах сегиз-тогиз по някое стихотворение, но прозата на живота ми отне тази дарба. Но нека стигнем сега до целта, уважаеми мистър Мурата…

Преди да е завършил изречението си, мистър Ендо отиде при една голяма желязна каса в ъгъла, която отвори с много завъртания в секретната ключалка.

— Вашата уважаема особа със застраховки ли се занимава? — попита Йошио, за да прехвърли мост над паузата.

— Между другото — отвърна мистър Ендо. — Между другите неща се занимавам и със застраховки. Но имам и по-важни задачи. — Той извади от касата една черна кожена чанта и като я постави пред него на писалищната маса, погледна Йошио право в очите.

— Правя всичко, което е по силите ми, доколкото моите недостатъчни и скромни ресурси ми позволяват да бъда от полза за своята страна — каза той.

Йошио изпи чая си.

— Пушите ли? — попита мистър Ендо. — Разбира се, че пушите. Трябва да ви помоля да ме извините. Понеже сам аз не пуша, винаги така глупаво забравям да предложа на приятелите си цигари.

Той побутна към Йошио една кутия японски цигари „Череша“ и му запали клечка кибрит.

— Научих, че след смъртта на вашия твърде високоуважаем брат вие сте се поставил в служба на делото — каза след това мистър Ендо. При споменаването на покойния Китаро той стана от стола си, за да направи поклон.

— Това беше неговата воля — каза Йошио.

Той не можеше да мисли за Китаро, без да усети странно усещане за горчивина. Колкото и безсмислена да беше Китаровата смърт, тя все пак му беше придала силен и романтичен блясък. Докато Китаро беше жив, той беше по-красивият и по-блестящият от двамата — по-млад брат, но син на по-силно обичана жена. Йошио беше обичал брат си, затова му беше приятно да бъде засенчван от него. Сега, когато Китаро вече го нямаше, за да притъпява острието на ревността чрез очарованието на своето присъствие, Йошио изпитваше понякога това чувство на горчивина. Мъртвият живееше много по-силно, по-бурно и по-ясно, отколкото живият. Йошио беше принуден да поеме отговорности, в които сам той не вярваше. Свещеното самоубийство с прадядовския меч беше превърнало едно детинско, зле обмислено дело в нещо, за което останалите живи трябваше да се борят. Сякаш след Китаровата смърт Йошио беше изгубил правото да живее свой собствен живот и трябваше да продължава братовия си недовършен живот.

Нищо от всичко това не можеше да бъде предадено с думи. То беше нещо, за което той не можеше да говори.

— Мога ли да знам какво е поръчението? — попита той.

Мистър Ендо седна срещу него и го загледа проницателно. Настъпи пауза. Електрическите ветрила бръмчаха в горещия въздух.

— Вие се познавате доста добре с уважаемата мисис Ръсел, нали? — попита той най-сетне, това звучеше небрежно и като обикновен разговор.

— Не, трябва да има грешка — отговори Йошио слисан.

По-възрастният човек пак го погледна остро и очите му сочеха като пръст между веждите на Йошио.

— Ние получихме доклад от Токио, че сте се срещал и сте разговарял с мисис Ръсел на една изложба на цветя и че по-късно са ви видели пак с нея в бара на хотел „Империал“. Разговорите, които сте водили с нея, са създали впечатлението, че познавате добре дамата.

— О… това беше Елена — каза Йошио с вежлива усмивка. — И през ум не ми мина да попитам за съпруга й. Как се нарича тя сега? Ръсел ли?

— Елена, това е вярно — каза мистър Ендо. — Елена Грубова преди различните й бракове. Сега Хелен Ръсел. Вярно е значи, че познавате тази Елена Грубова от няколко години и че добре я познавате? В Париж ли сте се запознали?

— Има ли това нещо общо със заповедите, които трябва да получа? — попита Йошио вежливо и усмихнато, но със смущение. Неговите две срещи с Елена в Токио бяха не само случайни, но донякъде и унизителни. Тя го беше поздравила вежливо и любезно, макар очевидно да не беше го познала. Тя беше единствената европейска жена, която той беше познавал някога интимно и значеше много в неговия живот. Понякога той я укоряваше за факта, че собствената му жена му изглеждаше отегчителна и неинтересна. Понякога подозираше, че странната пустота в живота му можеше да има нещо общо с нея, макар че не можеше да каже точно защо. Беше й подарил една корава сребърно зелена роба, която някога беше принадлежала на една принцеса от стария императорски двор. Но тя — това беше ясно — не беше го запомнила и той не значеше нищо за нея. Той седеше изправен, с ръце изпънати на масата. Неволно те заеха положението, което той като дете беше научил от дядо си.

— С една дума, работата е там, че тази мисис Ръсел е английски агент — каза мистър Ендо.

— О… — каза Йошио.

— Ние бяхме убедени, че не знаете нищо за това. От друга страна, вашето някогашно познанство с дамата ви прави особено подходящ за простата задача, която ви поверяваме и която, макар да е напълно безопасна, ще ви създаде престиж. Няма съмнение, че личното удоволствие, което ще изпитате при изпълнението на задачата, ще ви бъде достатъчна награда.

Мистър Ендо гледаше Йошио с усмивка на познавач. Йошио взе втора цигара, непосредствено след като изгаси първата в пепелника.

— Тази мисис Ръсел или Елена Грубова — както искате я наричайте — изпраща писмени доклади до военната тайна служба в Хуайтхъл. Тя върши това по дилетантски начин, като спорт. Вие знаете, че за англичаните спортът е всичко. Мисис Ръсел има огромно богатство и чрез брака си е влязла в семейство с политическо влияние. За нея може да се вярва, че не изпраща тези доклади за пари. Ние обаче мислим, че е препоръчително нейните доклади да са в наша полза.

— Разбирам — каза Йошио. Всъщност той не беше разбрал абсолютно нищо.

Мистър Ендо щракна и отвори ключалката на чантата, пак я затвори и побутна чантата към Йошио.

— В тази чанта има чертежи и планове, които сме направили ние и желаем мисис Ръсел да ги изпрати в Лондон — каза той, милвайки и потупвайки чантата като живо същество. Мистър Ендо имаше гъвкава и еластична, маймуноподобна уста, която свиваше при особена радост.

Йошио се мъчеше да свикне с това ново и неочаквано положение, в което се беше оказал.

— И какво трябва да правя? — попита той.

— Това е най-простото нещо в света. Ще се срещнете с мисис Ръсел по любезен начин, случайно, като в Токио. Ръселови са отседнали в хотел „Шанхай“, както можете да предположите. Жалко е, че не са могли да ви дадат стая там; в момента има толкова много подземни течения в този град! Но както и да е, ще има множество възможности да се срещнете с дамата случайно. Всъщност трудно би било да избегнете да се срещнете с мисис Ръсел, в бара или в хола. Е, добре, вие ще се срещнете с мисис Ръсел, ще останете учуден, ще бъдете очарован. Ще възобновите старите си приятелски връзки. Ще загатнете, че сте в Шанхай с някаква важна тайна мисия. Тогава мисис Ръсел сама ще направи останалото; ние можем да разчитаме на това. Тя ще иска да разбере много работи от вас. Ще се опита да изтръгне с ласки някои неща от вас. Няма да ви е потребен голям драматически талант, за да я убедите, че пред нея нямате тайни. Ще й дадете възможност да види, че тази чанта съдържа документи с голяма важност. Тогава мисис Ръсел ще я открадне. Тя ще копира скиците и плановете, ще изпрати копията в Лондон и под невинен претекст ще върне чантата. Вие ще се направите, че не сте забелязали нищо. Тя ще запечата вашето старо приятелство с няколко коктейла в бара на хотел „Шанхай“. Това ще бъде краят. Тогава ще можете да се върнете в Токио или да останете тук, в случай че стане нещо от журналистически интерес. Надявам се, че тази мисия ще ви достави удоволствие.

Йошио беше следил тези плавни инструкции смръщен от недоумение.

— Аз съм недодялан, неловък човек и не знам дали ще бъда в състояние да извърша това, но, общо взето, не изглежда, че би било трудно — каза несигурно той.

— Има една мъчнотия в тази работа, една малка мъчнотия, която не мога да скрия от вас — каза мистър Ендо. — Не ви остава много време. Имаме основание да вярваме, че мистър и мисис Ръсел ще напуснат Шанхай веднага щом пукне пушка. Затова вие имате само — да кажа ли? — една седмица. Вероятно не дори и една седмица. Вземете чантата със себе си. Бих ви посъветвал още днес да направите опит да подновите отношенията си с мисис Ръсел. Докъде ще благоволите да допуснете да идат тези отношения, това е ваша лична работа.

Ендо се засмя цинично като светски човек, а Йошио вежливо се присъедини към смеха му.

— Не знам дали моето скромно разбиране е достатъчно — промълви той нерешително. — Аз съм глупав човек и нямам никакъв талант.

Мистър Ендо сметна това за обикновена вежлива формула и постави чантата в ръцете на Йошио.

— Ще видите — каза той. — Това е по-забавно от покер. В редакциите още ли играят толкова покер, както по-рано? Още една цигара? Не? Още малко чай? Вие сигурно сте гладен. Запомнете: „Фуджи“ за риба, а „Шигояма“ за пилета. Моите искрени благопожелания за щастлив изход на предприетото. Нали ще ми телефонирате за хода на работата! Никакви имена, разбира се. Ние можем да кажем например: хризантемите цъфтят. Добре, добре. Елате скоро пак и бъдете предпазлив. Аригато гозеймас.

Усмивки и поклони и Йошио се озова отново на улицата с чанта, пълна с фалшиви планове и в състояние на пълно объркване. Ех, да бях изпратен на фронта — мислеше си той нещастно. Колкото повече мислеше за своята задача, толкова по-малко годен се чувстваше да я изпълни.

Шофьорите на таксита в тази част на града не бяха тъй враждебни към японците, както в Нанкин роуд.

— Хотел „Шанхай“ — каза той унило.

По пътя купи всички вестници, които се продаваха. Чуждестранните вестници бяха предпазливи и умерени. Китайските избухваха в манифести и бомбастични заплашвания. „С меч в ръка ние обърнахме неприятеля в бягство“. „Това е борба, която ще продължи до последната капка наша кръв“. „Китай за китайците“. „Никакъв мир, докато е останал още един жив войник“. „Нашите мощни въздушни сили. Непобедимата Деветнадесета червена армия…“. Същото като в моето отечество, помисли си Йошио. Той сложи вестниците на седалката до себе си и затвори очи, за да мисли по-добре. Той трябваше да направи някакъв план, преди да се срещне с Елена. Дали тя още носеше, питаше се той, зелено сребърното кимоно, което й беше подарил в Париж? Нежният зелен цвят на коравата стара коприна на дворцовата одежда от Киото върху белокожата, червенокоса жена… Той бързо отвори очи, за да прогони видението, и отключи чантата. Не разбра нищо от плановете, начертани с червен и син туш, а още по-малко — от обясненията в цифри. Прочете няколко от вертикалните японски редове по края на листовете, но за него те не означаваха нищо. Шифър, помисли си той с отслабващ интерес. Забавлява се с мисълта да открие ключа, но я изостави.

Таксито беше пристигнало пред хотел „Шанхай“. Той остави вестниците и слезе от колата; за втори път през този ден се изправи пред ироничния грък от другата страна на масата в приемното бюро. Този път той бе уведомен, че мисис Ръсел беше излязла. Настоя да говори с камериерката й.

— Можете да попитате мис Кларксън — каза чиновникът от приемното бюро. — Нейният номер е 1852.

Още веднъж Йошио влезе в телефонната кабина и още веднъж отвън нетърпеливо се насъбраха хора. Разигра се дуел между неговия английски акцент и този на мис Кларксън — неговият излезе победител. Той напусна хотела, похапна в някакво малко кафене с френско име и неинтересна храна. Върху мраморната плоча на масата написа на жена си илюстрована пощенска картичка и забрави да я изпрати. Успя някак си да прекара часовете, докато дойде времето, което Кларксън беше посочила неопределено за връщането на господарката си.

Йошио Мурата се яви за трети път в хотел „Шанхай“. Този път изглеждаше възможно мисис Ръсел да е в компанията на сър Хенри Кингсдейл-Смит в градината на покрива. Той въздъхна дълбоко, когато се качи на ескалатора.

Беше пацифист, тръгнал по пътеката на войната. Съвсем сам, без топове, военни кораби или бомби, той си проправяше път във враждебната светска покривна градина на върха на крепостта, чието име беше хотел „Шанхай“.