Вики Баум
Хотел Шанхай (2)

Б. Г. Чанг

По-добре да бъдеш куче в мирно време, отколкото човек по време на война.

Китайска пословица

Чанг беше роден в една лодка. През нощта се яви той на този свят, водата се плискаше в дъските, майка му го откъсна от себе си с един ръждив нож. На сутринта тя беше мъртва. Той нямаше баща, лодката беше дом и жилище на много хора, на неговото семейство и на децата на това семейство. Лодката намираше пътя си с очите, които бяха нарисувани на предната й част. Една рогозка, опъната върху заоблена бамбукова рамка, беше нейният покрив. Сестра му, която беше седем години по-голяма от него, отиде в заможното село, пред което бяха хвърлили котва, и изпроси плодове за сирачето; тя изцеди от тях рядък сок, който то изсмука жадно от върха на пръстите й. Така влезе то в живота.

То лежеше обвито в парцали на дъното на лодката и между него и плакнещата се вода бяха само дъските. Гледаше как сестра му се навеждаше и облягаше цялата си тежест върху леглото и така караше лодката. Вените й бяха изпъкнали по малките ръце. Когато то плачеше, тя го вземаше и го привързваше на гърба си и след това продължаваше да работи с тежкото гребло. Назад и напред, назад и напред. Ритмичните движения го унасяха на сън. Понеже нямаше родители, които да му изберат някое хубаво име, той бе наречен просто Ах Гай. През целия си живот той беше предан на сестра си, макар че тя беше само едно момиче. Реката беше негов баща и негов учител. Той израсна висок и силен и изтласкваше настрана по-възрастните свои братовчеди или ги хвърляше във водата. Те си правеха шеги с него.

Той беше винаги гладен, всичките му мисли бяха заети най-често с храната. Понякога лодката лежеше бездейно и неподвижно в завоя на реката под едно село. Чанг мечтаеше за юфка, за хляб и горещо зеле. Той открадваше чесън от една малка градина и дъвчеше късче дърво, сякаш беше хляб. Ако имаха да откарат някакъв товар надолу по реката, тогава настъпваха добри времена. Понякога имаше домашни птици в кафез или някое младо прасе. Мъжете се смееха и ядяха, играеха на кайпу с малки продупчени монети, караха се, помиряваха се и веселието им не знаеше край. Жените и децата получаваха каквото останеше. Радостта да имаш пълен стомах рядко спохождаше Ах Гай. Въпреки това той се развиваше добре.

Реката прииждаше след летните дъждове и заливаше нивята. Тя беше сива и покрита с бяла мъгла сутрин, а с жълта — след дъждовете. Долу, между корените на дърветата по бреговете й, бистра и тъмнозелена. Чанг ровеше за риба между корените и занасяше плячката си на продавачките на риба на най-близкия пазар. Чичо му грабваше парите от ръката му. Ах Гай стоеше надвесен над гигантските казани на странстващите готвачи; неговите кръгли черни ноздри се разширяваха, когато поглъщаше хубавата миризма заедно със своята гладна слюнка.

Никой не се грижеше за него. Главата и дрехата му бяха пълни с въшки. Сестра му го събличаше и като коленичеше край реката, разстилаше дрехите му на един камък и ги удряше с тояга, за да ги изпере. Чанг сядаше на ръба на лодката на слънце, клатейки краката си, чувстваше как жегата го щипе по кожата и виждаше как светлината се отразява от реката и прави шарки по стената на лодката; те приличаха на гущери от светлина. Той беше гладен. Обличаше пак дрехите си веднага щом изсъхнеха, прибираше панталоните около кръста си и стягаше здраво връвта, която му служеше за колан. В следващия момент той пак се дръгнеше.

Щом като започна да съобразява, взе да проси в градовете, край които бяха хвърлили котва, и не мина много време, когато се научи как се краде. Една шепа кестени от някоя барака или една тиква от полето — големи, богати, славни тайни гощавки.

Сестра му забременя и никой не знаеше кой беше бащата. Хората по реката не му придиряха много, те имаха малко добродетели и си доставяха много удоволствия. Лодките сновяха нагоре и надолу по реката, нощем хвърляха котва, а на сутринта отплуваха. Раждаха се деца и винаги имаше все повече гладни стомаси, които трябваше да бъдат напълнени. Мъжът, когото Чанг наричаше чичо, наби кака му. Чанг гледаше смеейки се, защото беше забавно. Същата нощ той видя кака си да се навежда над ръба на лодката и да хвърля нещо във водата. На сутринта коремът й беше пак спаднал. Един месец по-късно тя започна да кашля, но продължаваше да работи на греблото.

По това време Чанг помагаше да се товарят и разтоварват чувалите с брашно. Той издигаше платната, управляваше кормилото, тикаше с върлината, когато засядаха в тинята, с викове и крясъци пилотираше лодката покрай другите лодки. Не знаеше на колко години е, защото никой не броеше годините му, но сега той беше най-силният мъж в лодката, един млад гигант с големи, мощни плещи. Един ден той се скара с чичо си, който го удари с кожен ремък през очите. Същата нощ Чанг скочи от лодката на брега и се скри между гробовете на склона на един хълм. Той се боеше от духовете и затова отправяше страшни заплахи. Остана там, докато лодката отплува, след като престанаха да го търсят. Понеже беше силен, духовете, изглежда, се бояха от него и не му направиха нищо лошо. Той яде сурово зеле и малки червени лукчета, които изскуба от земята. Беше примрял от глад. Когато подкараха лодката надолу по реката, той се отправи срещу течението.

Пристигна в селище, което не беше виждал никога по-рано, защото лодката винаги беше плувала само между Съкуан и Ханцин. Храм с хубав покрив се издигаше на хълма и богати хора бяха изнасяни на носилки и седалки нагоре по стръмния път. Чанг ги последва, изпълнен с любопитство, защото никога не беше ходил в храм. Той гледаше с отворени от изумление уста големия позлатен Буда в първия двор на храма. Един плешив свещеник удряше гигантски гонг, висящ на колоните. Въздухът беше изпълнен с облаци тамянов дим. Свещеници и поклонници коленичеха пред една маса, върху която бяха съдовете с благоухания и бронзовите вази, пълни със златни лотосови цветове. Едно божество с безброй крака и ръце се набиваше в очи от тъмнината на страничен олтар. В първия двор отвън храма богомолците горяха пари, направени от сребърна и златна хартия, а търговци седяха на редици и продаваха тамян и храна.

Чанг поглъщаше с очи всички тези нови и чудни гледки. Той стоеше и се усмихваше глупаво. Носачите на седалки седяха пред външната порта и ядяха юфка. Един продавач на чай стоеше зад тях и наливаше чай в бяло-сини чаши.

Устата на Чанг се напълни със слюнка. Той отиде при тях. Един от носачите му подхвърли:

— Ял ли си?

Вежливостта изискваше отговор „Ял съм“. Но Чанг не беше възпитан.

— Не, стомахът ми е празен — извика той.

Носачите прихнаха да се смеят. Един от тях поднесе своята паница, в която беше останала малко от храната, юфка и зеленчук. Тя беше студена, но въпреки това чудесна. Чанг посегна да вземе паницата, но човекът отдръпна ръката си, а другите се изсмяха още по-силно, отколкото по-рано. Един от тях, стар и беззъб човек, се превиваше от смях и се пляскаше по бедрата, развеселен от шегата. Чанг се изстъпи и стовари като големи чукове двете си пестници върху плещите на присмехулника. Човекът се сви. Чанг взе от него паницата с юфката и започна да яде. За момент носачите останаха безмълвни, след това го поздравиха за неговата сила. Той се смееше добродушно и се тъпчеше с храна. Човекът, чиято юфка беше взел, изглеждаше изненадан. Чанг Ах Гай държеше паницата пред устата си и поемаше храната бързо колкото можеше със своите пръчици за ядене.

След като се нахрани, той се почувствува добре, великолепно и пълен със смелост. Въртеше се около носачите и чакаше по-нататъшни събития. Когато късно подир обяд те тръгнаха отново да носят господарите си надолу по хълма, Чанг вървеше редом с тях, пеейки песните, които се пееха по реката. Към всяка седалка имаше по трима носачи — двама, които я носеха, и един като запасен носач. Чанг наблюдаваше с интерес как запасният носач подлагаше раменете си под дръжките и ги поемаше от другия носач, без да се прекъсва носенето. Човекът, когото освобождаваха, тръгваше към края на пътя, кашляше и плюеше, бършеше с ръка потта от лицето си и след това тръгваше пак подир седалката, докато му дойдеше време да отмени един от другите двама. „Аз бих могъл да нося, без да бъда отменян“, помисли си Чанг и каза това гласно. Носачите започнаха да му се подиграват. Един от тях, след като беше отменен, изостана назад, прегъна се о две и започна да повръща на края на пътя. На неговото болно тяло беше лепната една червена мушамичка с някакъв свещен надпис върху нея.

Чанг застана до него и видя колко болен е той.

— Колко ще ми дадеш, ако нося аз вместо тебе? — попита той.

Човекът, който сега беше още по-изтощен, след като беше изпразнил стомаха си, му махна с ръка да си върви.

Но Чанг настояваше. Накрая той зае мястото на носача, но не получи пари, ами още една порция юфка.

Той спа заедно с носачите в селото в подножието на хълма и остана известно време с тях. Сега имаше достатъчно ядене всеки ден и виждаше много хора, които идваха с лодки на поклонение в храма на хълма. Строги стари дами с техните робини, шишкави богати мъже с подут черен дроб и тежко дишане, учени с лице като от слонова кост. Веднъж дойде на посещение в храма един мандарин със сина си, за да се помоли за успех в имперския изпит, който младият човек предстоеше да положи в Пекин. Той имаше свои собствени носачи, бързоходци, конници, а сините завеси на носилките му бяха спуснати. Понеже беше добре нахранен, Чанг пееше и говореше много, дори когато се изкачваше нагоре по хълма, и така научи много работи около житието на благородниците, които носеше. След като се нахранеше вечер, той лягаше на земята и заспиваше веднага, завит с една разнищена рогозка. Непосредствено преди да заспи, той се виждаше винаги в лодката на реката, чуваше как вълните се плискат в стените й, долавяше дъха на влажен въздух, който миришеше на тръстика и кокудиче^[1] и на много риба, вслушваше се в сподавеното кашляне на сестра си, но той не знаеше, че това е носталгия.

Чак след известно време той започна да става неспокоен, макар че преуспяваше и стомахът му беше задоволен както никога по-рано. Така един ден той остави хълма и храма и замина този път надолу по течението на реката.

Не знаеше какво го тласка нататък, защото никой не беше го бил. Носачите бяха остроумни хора, той беше научил от тях някои забавни историйки, а се беше научил и на малко вежливост благодарение на отношенията си с големците.

Известно време той помагаше да бъде изтеглена една лодка срещу течението и въжето жулеше раменете му, докато кожата му свикна с това и се втвърди на тези места. Този път той получи пари — една сребърна монета и седемнадесет медни. Купи си сламени сандали и износено синьо палто, защото неговото се беше скъсало и работеше гол до кръста.

Стана студено и той се подслони в една селска хижа, в която имаше само жени и деца. Всички мъже бяха измрели, след като лицата им бяха почернели от някаква болест. „Аз мога да върша работата на петима мъже“, хвалеше се Чанг, а жените наблюдаваха с уважение и удоволствие неговото гигантско телосложение. За него нямаше много работа, но разбойници често слизаха от хълмовете в селото и ограбваха селяните. Чанг повали трима от тях и единият повече не стана. От тогава оставиха къщата на мира. Имаше малко храна за ядене, макар че жените не запазваха почти нищо за себе си и се стараеха да задоволят своя покровител. Копринените буби ядяха в рамките листа от нискостеблен дъб и шумът от това приличаше на непрестанния ромон на дъжда. Чанг спеше с всички жени, които не бяха много стари, и остави след себе си свое потомство, когато напролет се впусна на път.

Веднъж той видя да се плъзга край него лодката, на която се беше родил, и извика на кака си, която стоеше на греблото. Но тя гледаше напреде си като заспала, както си имаше обичай, и Чанг легна отново в тревата на брега, защото нямаше желание да се вижда с вуйчо си.

Рано през лятото на същата тази година драконът се раздвижи и реката излезе далеч извън бреговете си и наводни селата и градовете. Върху гърба си тя влечеше към морето къщи и добитък, и трупове — голямо бедствие връхлетя Източната планинска провинция. Когато талазите се оттеглиха и хората се заловиха да възстановяват къщите си, Чанг помагаше, като пренасяше греди за къщата на един учител и помагаше на майсторите.

Ло Си, учителят, беше един от многото учени, чиито живот се пропиляваше, докато те се опитваха да вземат трите имперски изпита: първия — в областната столица, втория — в столицата на провинцията, а третия — в самата северна столица, в Пекин, в храма на Конфуций. На млади години учителят беше издържал с голямо отличие първия изпит. След това в течение на два периода от по три години той беше възпрепятстван да вземе следващия изпит, защото трябваше да носи траур — първо за дядо си, а след това за майка си. Когато след девет години отиде да вземе втория изпит, умът му беше станал неподвижен и забравяше, а вълнението караше четчицата в ръката му да трепери. Той пропадна, върна се в селото си, реши да чака, докато изтекат предписаните три години и тогава да се опита пак. Когато пропадна и този път, амбицията му се разколеба. Тогава той се установи в своето родно село и започна да дава уроци на малки момчета срещу скромно заплащане, което често се състоеше само от яйца и брашно.

Обаче учителят беше предал амбицията си на своя син, мило момче с червени бузи и приятен глас. Чанг бързо се сприятели с него и научи от него първите осем букви: небе, земя, слънце, луна, планина, вода, пръст и дърво. Старият учител му обясни един ден и значението на символа, изрязан на вратата на къщата, който Чанг беше виждал често: един кръг, разделен на две части, едната бяла, а другата черна, чиито заоблени краища прилягаха напълно един в друг. Това беше знакът Ин и Ян, мъжкият и женският елементи, небето и земята, студът и жегата, светлината и тъмнината, денят и нощта — всички неща, които са противоположни и заедно правят едно цяло: срещането на полюсите, уравновесяването на всички неща. За Чанг то значеше глад и ситост, бедност и богатство. Той никога не можеше да забрави времето, което прекара с учителя, защото от тогава се очисти от въшки.

Работейки ту това, ту онова и винаги следвайки течението на реката, докато тя стана по-разляна и по-широка, а също и по-бавна подобно на застарял човек, най-сетне той стигна морето. Там, на морето, беше големият град, за който Чанг Ах Гай беше чувал вече. Той беше научил много неща по време на своето странстване, беше оставил вече далеч зад себе си хората от реката. Той не криеше своята ученост, напротив — гордееше се с нея, показваше я при всички случаи. „Това е знакът Тиен — казваше той, — той представлява небето.“ Неговите другари гледаха със страхопочитание знака, който можеше да бъде видян в много магазини; знакът на небето, огромно и мощно, с един малък човек, който седи под него и яде от паницата си. Тази картина изразяваше пълно задоволство и сам Чанг познаваше добре това задоволство. Да, наистина: един малък човек, облегнат на голямото небе, но седящ на земята, а паницата му пълна с ориз.

Чанг никога не беше виждал толкова голям град като този. Три дни той само се въртя насам-натам и зяпа. Улиците на търговците на коприна, кухните на открито, хлебарите, плетачите на кошници, майсторите на ковчези, леярите на свещи, продавачите на тамян, а след това пазарищата, бараките с говеждо месо, свинско месо, птици; сетне пушените патици, висящи на редици на дългите си шии; чувалите с ориз от южните провинции; спокойните складове на търговците на чай, които седяха в елегантността на своите копринени роби между десетки хиляди тенекиени кутии; еленовите рога, изсушените змии и тигровите сърца, изложени от лечителите. Десетки хиляди знамена и знаменца висяха по улиците, а също и фенерчета, фирми от всякакъв род; всичко беше покрито с писани букви, канещи клиентите да влязат, възхваляващи стоките или може би само предлагащи някаква молитва за щастие и задоволство. Понеже Чанг се беше научил да разбира някои от знаците, той се смущаваше от многото други знаци, които бяха непонятни за него. Пробиваше си път всред тълпата и раменете му бяха винаги над другите. Децата тичаха подир него и викаха:

— Големи човече, големи човече, баща ти дракон ли е бил?

Следвайки съвета на един приятел, Чанг попита как може да иде до къщата, в която беше канцеларията на сдружението на носачите. Това беше една малка къща близо до пристанището и двамата старци, които седяха там, сърбайки чай, облечени в дълги черни роби, които, макар и да не бяха от коприна, бяха много елегантни, му зададоха някои въпроси.

— Известно е, че мъжете в Шантун са най-високите хора в Средното царство, но ти приличаш на седем етажна пагода в сравнение с тях — каза по-възрастният от двамата.

Чанг се поклони в знак на съгласие. Той стана член на сдружението, намериха му работа и той плащаше своя членски внос.

Хиляди кораби от всякакъв род и големина лежаха в пристанището. Макар че по време на своите странствания Чанг Ах Гай беше слушал понякога за кораби с такава големина като тези тука, той беше смятал всичко това за фантазии и празни приказки. Но ето че те лежаха тук във водата, по-големи от храма на хълма. Те можеха да реват като зверове и да издишат черен пушек като гигантски дракони. Това бяха корабите на чуждестранните дяволи и Чанг може би щеше да се страхува от тях, ако знаеше какво е страх. Той носеше на гръб въглища по дълги, тесни, люлеещи се мостчета от дъски; процесия мъже носеха въглища в стомаха на големите кораби, отиваха и се връщаха, една верига от носачи на въглища, която никога не прекъсваше, от изгрев-слънце до жълтия сумрак. Те пееха песента на комините, която звучи като стенание и помага да се регулира дишането. Но дишането на Чанг беше силно и неизтощимо. В пристанището той видя за пръв път чуждестранните дяволи, за които напоследък се говореше толкова много. Те бяха отвратителни и груби и за тях се разправяше, че варели и ядели малки деца. Чанг, който много обичаше децата, не можеше да си помисли за това, без да усети горещи тръпки в огромните си пестници. Повечето от пристанищните носачи се бояха от чужденците, но той отиваше направо при тях, мереше ръста и силата си с техния ръст и сила; беше сигурен, че е по-силен от тях.

Понеже сега имаше редовна работа, Чанг почти винаги печелеше достатъчно, за да се нахрани добре. Имаше чайни къщи за носачите и моряците в тесни улици край пристанището и нощем гъста тълпа се движеше нагоре-надолу под фенерите. От много от къщите можеше да се чуе гласът на пеещи жени; това бяха къщите, в които имаше момичета. Чанг започна да минава без тора паница юфка и пестеше пари в пояса си, за да си купи удоволствие с някоя проститутка. Когато спести достатъчно медни монети, за да ги размени срещу две малки сребърни, той отиде в една чайна къща, от която се разнасяше песен. Там седяха хора и ядяха и пиеха като във всяка кръчма, но една тясна стълба водеше нагоре и една стара жена го въведе в една малка стая.

— Колко пари има господинът? — попита тя.

Чанг Ах Гай показа своите две сребърни монети; те изглеждаха загубени и дребни в неговата огромна длан.

Жената направи гримаса и плю.

— И вие идвате тук с тези две малки, парички? — попита тя презрително.

Влезе едно момиче, но Чанг беше така развълнуван, че не видя как изглеждаше то, защото очите му бяха обърнати към неговите малки бродирани, червени копринени обувки. Когато пристъпи към девойката, тя го отблъсна назад и се изсмя.

— Махнете се! Вие воните — извика тя. — Аз нямам работа с вонящи носачи.

Старата жена се присъедини изведнъж с писклив глас и го нарече развалено яйце. Лицето на Чанг се изчерви от тази обида. Той прояви присъствие на духа и нарече момичето мършава, ленива блудница, а старата жена — дъщеря на кучка. Сетне сложи обратно в пояса си двете сребърни монети, препъна се в една дървена кофа, като разля водата по рогозките, и излезе.

Макар че се опитваше да изгони от ума си гризящото и смъдящо унижение, то сигурно беше останало скрито някъде в паметта му, защото Чанг носачът, който дотогава беше доволен и щастлив, щом имаше храна и сън, започна да се измъчва от честолюбие. Тогава се взираше с часове в празното пространство, отдавайки се на красив блян. В този блян винаги се случваше така, че той пристъпваше в къщата на певиците, носен в носилка. Слизаше от носилката, облечен във фина копринена одежда, носещ над нея една мантия от тежка черна коприна, каквато беше виждал да носят богаташите, а неговите прислужници хвърляха на земята цяла шепа едри, тежки сребърни монети. Момичетата се спускаха и се боричкаха за монетите. Чанг ги виждаше ясно, чуваше звънтенето на сребърните пари. Никога не можа да реши дали тогава би напуснал пак къщата, понеже щеше да види, че момичетата са твърде стари и грозни за човек от неговия ранг, или пък щеше да им позволи великодушно да го забавляват със своите изкуства. Нито пък се запитваше откъде щяха да дойдат парите и благосъстоянието, защото богатият си беше богат и бедният — беден, и нямаше мост, който да води от единия към другия.

По същото това време обаче имаше голямо вълнение срещу чуждестранните дяволи и мнозина от тях бяха избити, защото така беше заповядано от императрицата, стара Тигрица, която живееше в Северната столица, и тези заповеди бяха разгласени в цялата страна. Чанг се въоръжи с един стар бръснач, който купи на пазара — защото сега беше изоставил вече краденето — и с голяма банда нахлу в една къща и уби двама от мъжете и една жена. Докато останалите грабеха и накрая подпалиха къщата, той спокойно претърси дрехите на мъртвите. Зашити в подплатата на чуждестранното на вид палто на по-възрастния от двамата мъже, той намери няколко книжни бележки, напечатани с чуждестранни букви. Чанг не знаеше дали това бяха парите на чужденеца, но знаеше, че хартийките сигурно са ценни, защото иначе мъртвият дявол не би ги носил скрити в себе си. Той изряза с бръснача си лъскавите копчета от дрехата на жената, защото те също изглеждаха скъпоценни, и напусна къщата малко преди да се сгромоляса горящият покрив.

Когато редът в града бе отново възстановен, Чанг повери своята плячка на един сарафин и получи за чуждестранните хартийки четиридесет таели — достатъчно пари за един мандарин. Но сега, когато можеше да осъществи своя блян, той не беше склонен да хвърли за проститутки своите хубави пари. Вместо това отиде при един лихвар, с когото се беше запознал в една чайна, и му предложи парите срещу лихва, защото парите раждат пари, както знаят всички.

— Трябва да натрупам пари, защото е време да си взема жена и да имаме синове — обясни той на лихваря, който слушаше с вежлива усмивка.

— Така е, така е — съгласи се лихварят.

Той написа един документ, който Чанг за нещастие не можеше да прочете, и задържа парите, като обеща да му плаща като лихва по една сребърна монета всеки месец. Сам той получаваше от капитала шест сребърни монети месечно, но Чанг още не знаеше това, макар че беше твърде хитър, за да остане и в бъдеще носач.

Чуждестранни военни кораби пристигнаха в пристанището, топове затрещяха и полкове чуждестранни войници започнаха да излизат от търбусите на корабите. Те всички изглеждаха напълно еднакви и маршируваха така сковано, като че не бяха живи хора, а фигури от дърво, за да плашат народа. С тях бяха няколко големи военачалници и те поеха командата на града. Скоро войниците започнаха да копаят укрепления и вече не ставаше дума за избиването на всички чуждестранни дяволи, защото те бяха твърде много и носеха на рамо огнени тояги.

Една нощ, когато Чанг седеше в пристанището, мирно тананикайки, и гледаше нагоре към небето, гдето луната плуваше като лодка, се случи така, че той попадна в една разправия с неколцина от чуждестранните войници. Като никога той не беше в настроение за боричкане; нощта беше хубава, той се чувстваше щастлив и доволен като малкия човек в знака, който се обляга на небето, но войниците, три млади момчетии с разсеян поглед, бяха пияни, не можеха да се владеят и искаха да покажат на света колко са силни. Те бутнаха Чанг, който изгуби равновесие и падна от павирания край на кея във водата. Тя миришеше на тиня и на изтичащите се там нови градски канали и той излезе измокрен, задъхан и силно разгневен. Войниците още стояха там и се смееха, викайки към него нещо на своя варварски език.

Чанг Ах Гай избърса водата от очите си и погледна войниците. Те носеха на хълбока си малки мечове, но не бяха взели със себе си своите огнени тояги. Той си спомни за трясъка на корабните топове и тръгна, както си беше измокрен и обиден. Те извикаха нещо подир него, той чу да го следват техните шумни нозе с твърди подметки. Мръсни варвари — помисли си той, — защото така бяха описвани те в различни заповеди. Те го отминаха, а един от тях му препречи пътя. Чанг го бутна настрана. Войникът изруга, той изруга на собствения език на Чанг.

— Развратница те е родила тебе, копеле такова! — извика той високо и ясно.

Чанг никога не беше виждал майка си, а и на ум не му мина, че войникът викаше единствените китайски думи, които знаеше. Той вдигна пестница и тя се стовари върху войника със силата на голям чук. Двамата други войници го повалиха на земята. Той се отбраняваше, защото сега гневът събуди всичките му сили. Коленичи върху гърдите на войника, когото беше повалил и като натисна палците си в очните му ями, започна да удря с всички сили черепа му о каменния паваж на кея. Чанг почувства как човекът под него се отпусна и умря.

Студена пот се стичаше по лицето му, но той стана и като отхвърли настрана другите двама, избяга. Тичаше бързо и познаваше пристанището. Скри се в една малка лодка под носа на един голям кораб. На следващата сутрин пристанището бе претърсено за него. Неговите приятели от сдружението на носачите го криха няколко дни, но след това се изплашиха, най-близкият приятел го посъветва да избяга, защото чужденците бяха определили сега възнаграждение за главата му и сигурно някой щеше да го издаде.

Беше есен и над червените и жълти листа се стелеше мъгла, когато Чанг пак тръгна да странства. Лихварят беше отказал да предаде на приятеля му четиридесетте таели, а Чанг не се реши да се пъхне сам в ръцете му, като се яви лично. Тази загуба му тежеше много, но той, вместо да се отчае, се амбицира още повече, както беше станало при злополучното посещение във вертепа.

В началото на зимата Чанг се присъедини към една банда разбойници и бандити, които живееха в колиби в планината. Те бяха нещастна, изгладняла шайка и не можеха да изтръгнат много нещо от селяните в областта. На своя главатар бяха дали името Хунг Ци, Червеният, защото имаше на лявата си буза голямо петно от изгорено. Той беше слабоумен и трябваше да яде много, за да запази силата си. Сега беше слаб и изтощен и разправяше самохвални истории за смелостта и силата, които бил проявявал при минали приключения. Чанг му се подиграваше, защото той самият беше забелязвал глад само в стомаха си, но не и в мускулите на ръцете или в авантюристичната смелост на сърцето си. Понеже селяните от областта бяха се оплакали до императорския префект на областта, едно отделение войници беше изпратено срещу бандитите и селяните съжаляваха, че бяха прибавили и тази нова опасност към старата.

Червеният бе убит в едно сражение с войниците; Чанг изведе на безопасно място останалите живи разбойници и стана техен главатар. През новата пролет той потегли с тях надолу по течението към хълма и храма, които познаваше. Но те не се движеха по многолюдните павирани пътища покрай брега на реката. Ходеха по скритите пътеки по хълмовете. Чанг беше по-предприемчив, омръзнало му беше да ограбва от обеднелите селяни хляб или шепа брашно. Цялата област бедстваше, защото копринените буби бяха нападнати от някаква болест и измираха, а нямаше сметка черничевите дървета да заемат земята, която би трябвало да бъде засята със зърнени храни.

През тези години на неспирно странстване и тежка работа честолюбието в сърцето на Чанг се беше надигнало подобно на дълбока вода, чиято дълбочина не може да бъде измерена. Той не оставаше на едно място, а преминаваше към нещо друго. Може би тази необикновена и особена неудовлетвореност се дължеше на това, че той беше заченат и роден в движеща се лодка по течаща вода. Във всеки случай Чанг Ах Гай като главатар на разбойническа банда не се задоволяваше с дребни кражби; той се впущаше винаги в големи нападения.

В селото в подножието на хълма, върху който се издигаше храмът, а също и между носачите той имаше шпиони, които го уведомяваха, когато идеха необикновено богати и важни поклонници. По този начин той получи сведения за пътуването на банкера Ву Цинг, който беше пристигнал в лодка със собствени прислужници, но без собствени носачи. Чанг задържа хората си, докато банкерът тръгна обратно и носачите му го понесоха от храма надолу в мрака; тогава Чанг нападна процесията и носачите избягаха, защото и те бяха в играта. Прислужниците на банкера започнаха борба, колкото за да запазят себе си, а след това избягаха в един кораб. После от едно далечно село, започнаха да се пазарят за откупа и изпратиха храна и топли завивки за пленника, който беше с разклатено здраве. Чанг правеше всичко каквото можеше, за да третира банкера като гост, докато неговите агенти преговаряха с агентите на семейството на Ву Цинг в подножието на хълма на храма. Той се грижеше за него, разправяше му историйки и шеги, които беше научил по време на своите странствания, и трябваше само да съжалява, че банкерът, който идеше от южните провинции, едва можеше да разбира неговия северняшки говор. Играеше с него кайпу и майонг — игри, които беше научил в чайните къщи в Кяочан. Устата му се наливаше, като седеше при Ву Цинг и го гледаше да яде изпратената му храна, която Чанг добросъвестно му предаваше. Неговото грижовно семейство изпращаше и опиум. Под неговото успокоително въздействие банкерът най-сетне започна да чувства голяма симпатия към снажния млад бандит.

Работите на Ву Цинг не бяха в цветущо състояние. Здравето и енергията му бяха разклатени от опиума. Неговите лекари го бяха съветвали да остави пушенето на опиум, но това му беше причинило остри физически болки и душевно неспокойство. По тази причина беше предприел поклонническо пътуване до прочутия храм, за да се помоли за душевен мир и за сили да изостави този порок. Той беше прибягнал до лулата за опиум, когато умряха тримата му синове и скръбта му нямаше граници.

Чанг размисляше върху всичко, което му разказваше банкерът; той го обмисляше с такова напрежение, че не можеше да спи. Когато претегли окончателно всичко, той направи своето предложение. Отказа се от една част от откупа и помоли в замяна на това да бъде приет в банката на Ву Цинг, която беше далеч в южните провинции, в града Ханчоу на Западното езеро. Колкото и фантастична да изглеждаше първоначално тази молба, банкерът нямаше друг избор, освен да се съгласи с нея. Възможно е умореното сърце да се е привързало толкова силно към младия здравеняк, че да не е искал да се раздели с него. Откупът бе поделен между бандата на Чанг Ах Гай и Ву Цинг отведе със себе си Чанг. Така започна кариерата, която направи от Чанг Ах Гай, банкера Чанг, един от най-богатите и влиятелни хора на Китай.

— Той е кули, но няма маймунско лице, а има лъвско сърце — казваше Ву Цинг, когато Чанг спечели за банката своите първи десет хиляди таели.

Ву Цинг беше заможен човек, склонен към предпазливост; той беше давал малки заеми на търговци с добро състояние, за които беше сигурен, че ще ги върнат. Но където няма риск, печалбата е малка, знаеше Чанг, макар че можеше да смята само на пръсти. Той знаеше как да води играта и понеже не се страхуваше, винаги имаше успех. Той печелеше благосъстояние така, както беше спечелил своята пълна паница юфка — чрез сила, бруталност и безстрашие. Финансираше големите земевладелски семейства. Вземаше земята им, ако не можеха да платят точно на Нова година, и засяваше опиум по цялата земя, която по този начин завладяваше. Сандък опиум струваше над шест хиляди таели — повече, отколкото сандък сребро. Той подкупваше чиновници и ги правеше свои кукли. Парите на банката бяха на разположение на големи хора, магистрати и префекти, ако те имаха нужда от тях, за да оправят положението си, а в замяна на това те бяха негови приятели и правеха за него всичко, каквото можеха. Ву Цинг се върна пак при своята лула за опиум и остави на своя млад съдружник пълна свобода.

В началото Чанг, който идваше от северните провинции, се чувстваше чужденец в тази южна страна. Хората бяха различни наглед, говореха друг език. Бяха жълти, дребни и кожата им имаше маслена лъскавина. Между тях той изглеждаше като огромната фигура на червеноликия пазач в храма на Лин Инг, а те се смееха на начина, по който говореше той. Той не се сърдеше и се смееше по-високо от тях. След време разбра, че не е чужденец, а в края на краищата — син на Хан, точно като хората от Ханчоу. Банкерът Ву Цинг, неговият работодател, се зае с образованието му и скоро Чанг блестеше като току-що отсечен сребърен таел със своите нови знания и вежливи маниери. Щом започна да обогатява както себе си, така и банката, Ву Цинг му даде ново и по-добро име. Отсега нататък Чанг беше известен не вече като Ах Гай, а като Бо Гум, което значи злато.

— Аз съм достатъчно богат, за да си купя очи, уши и ум — хвалеше се Бо Гум Чанг.

Той прати да повикат бедния селски учител, в чиято къща се беше научил да чете първите осем букви. Учителят дойде с благодарност и Чанг настани него и цялото му семейство в един външен двор на своята къща, защото по това време той имаше дори своя собствена къща. Това беше старата порутена къща на едно голямо семейство, което беше изпаднало в лошо положение и беше я оставило да се разруши. По нейните външни стени още можеха да се видят следите от червена боя — знак за императорско благоволение в предишни дни. Тя беше разположена на склона на един хълм близо до езерото; имаше дворове и градини, бамбукова тръстика и борови дървета, езера и малки мостчета, изкуствено построени канари и виещи се пътеки и галерии, които свързваха различните сгради и павилиони.

Учителят беше слабо запознат с южния диалект, но парадираше с мандаринския говор на учен човек и блясъкът на неговата култура се отразяваше в Чанг точно както богатството на Чанг позлатяваше живота на нуждаещия се учител. Бо Гум Чанг го водеше със себе си винаги когато трябваше да се четат документи. Той си служеше с него така, както старите хора със слаби очи си служат с очила. Но вечер Чанг сядаше с хартия и четчица и учеше трудното изкуство да чете и да пише. За него не беше нужно да познава десетте хиляди букви, които се изискваха от един студент; след един месец той можеше да различава повечето от двеста и четиринадесетте главни букви, а след една година знаеше около шестстотин букви — достатъчно, за да чете заповедите, търговските книжа и договорите, които минаваха през ръцете му.

Още веднъж изпрати той пратеници в провинцията Шантун, за да разпита за лодката на семейство Чанг, която се движеше със стока между Съкуан и Ханцин. Учителят написа едно изтънчено писмо, в което Чанг уведомяваше своето семейство, че в неговата къща има място за всички тях и че той, Чанг банкерът, ги кани да му направят честта да ядат от неговия ориз. Понеже хората по реката не можеха да четат, Чанг даде на пратениците същото послание в по-кратки думи и около три месеца по-късно, на четиринадесетия ден на седмия месец, двама от неговите пратеници се върнаха с новината, че неговото достопочтено семейство току-що е минало през северната порта на града. Чанг заповяда да дойдат неговите носачи, облече най-разкошните си дрехи и отиде да посрещне семейството си, носено на раменете на неговите собствени кули в негови собствени паланки. Той се беше погрижил да изпрати по пратениците множество скъпи дрехи и беше им внушил да ескортират неговите сродници в града по подходящ начин. И ето че те бяха пристигнали вече, седем гърла, които трябваше да бъдат нахранени, включително децата — неговият стар чичо, слаб и прегърбен, неговият по-млад чичо с жена и синове, неговата стара баба, която беше сляпа и постоянно лежеше на дъното на лодката, изглеждаше като някакъв мръсен вързоп от стари дрехи, неговата сестра, прегърбена от работа, чвореста като корен, облечена в бродирана роба, с ветрило в ръката, кашляща и храчеща.

— Дори и императорът има сродници, които ходят със сламени сандали — каза учителят, цитирайки едно старо сказание.

Те всички останаха безмълвни от учудване, когато ги внасяха през черната, обкована с метални плочи порта в първия двор на Чанговата къща и когато вратарят се поклони пред тях и извика:

— Великото и достопочтено семейство на великия господар Чанг пристигна.

Мъжете бяха мургави като старо дърво, ръцете им бяха обезформени от работа, а жените и момичетата имаха големи крака, които никога не са бивали пристягани. Чанг обаче беше човек с твърде силен характер, затова не се срамуваше от своите сродници.

— Аз съм роден в лодка и сам съм бил кули — казваше той често пъти без срам и това звучеше почти като хвалба. — Обаче силата на моите прадеди у мене ме издигна до положението на богат човек.

Той беше дал да му направят плочици за неговите прадеди и ги окачи така че можеше да се покланя пред тях всеки ден, каквато беше практиката в големите семейства.

Понеже беше гладувал много, пред олтари имаше винаги изобилни приношения от ориз и плодове. Но в особени празнични дни той поднасяше на своите прадеди опечени цели прасета. Купи един хубав погребален ковчег за своята стара баба и поръча да го поставят в леглото й, за да радва сърцето й. Макар че беше сляпа, тя можеше да го опипва със своите чворести ръце и беше така поласкана, че се смееше като младо момиче.

Само неговият стар чичо не можа да се въздържи и каза:

— Значи ти си преминал към лапачите на ориз и си натрупал благосъстояние между джуджетата.

А той каза това, защото, ако Чанг би стърчал над мъжете в Източната припланинска провинция, тук на юг той беше исполин между джуджетата. В домакинството си имаше двама добри готвачи и стана толкова тежък и набит, колкото беше и висок, защото сега ядеше всички онези храни, за които по-рано беше само мечтал.

Колкото до Ву Цинг, стария банкер, той наричаше Чанг свой син и го възхваляваше за всичко сторено от него.

Поради неспокойния и неулегнал живот, който беше водил на младини, Чанг отдавна беше минал възрастта, на която родителите му биха го оженили, ако бяха живи. Той отдавна беше заличил от паметта си своето злополучно приключение при проститутките в Кяочан, а в къщата му имаше голям брой хубави млади момичета робини, които му бяха продадени за една шепа медни монети. Но сега той гореше от нетърпение да му се родят синове и Ву Цинг прати собствената си жена да намери подходяща невеста.

Ли лиен, лотосовият цвят, беше дъщеря на един магистрат, който имаше правото да носи на шапката си като императорско отлично коралово копче. Говореше се, че Ли лиен е на шестнадесет години и има най-добро образование. Макар че никой не беше я виждал дотогава, защото тя живееше винаги във вътрешния двор на бащината си къща, славата на нейната красота беше разнасяна по пазарища и улици от роби и робини. Като дете тя беше обречена на един братовчед от трета степен, но младият човек бил отвлечен и убит в един хан, когато бил на път за северната столица, за да положи третия си изпит. Така тя беше останала свободна за други кандидати.

Чанг Бо Гум беше си поставил за цел да се ожени в семейството на някой чиновник, спадащ към учените. Бащата на Ли лиен, един от най-големите и най-забележителните хора в провинцията, беше дълбоко затънал в дългове. Той трябваше да помогне на семейството на убития момък, когато то трябваше да екипира войници за да заловят и екзекутират убийците. Освен това той беше един от малцината, които се подчиняваха на старата и строга императорска заповед против опиума, и трябваше да изостави култивирането му в своите земи. Понеже не получаваше заплата, предполагаше се, че той, както правеха всички други чиновници, изтръгва пари от народа, като злоупотребява със своята служба. Но магистърът имаше мека ръка и не можеше да свие юмрук. Година след година неговите доходи ставаха все по-малки, защото той не можеше, без да изгуби престиж, да ограничи размера на своето домакинство, разкоша на своите погребални тържества, броя на своите прислужници, роби и кули или да намали разходите за гостоприемство и броя на подаръците. Затова беше вземал заеми от различни места. Мнозина от заемодателите може и да не са помисляли, че ще им бъдат върнати парите; те биха били доволни да имат лихвите и ползата, която произтича от обслужването на един магистрат. Чанг откупи от хората всички тези задължения и това придаде значителна сила на предложението му. Неговата жестокосърдечност при събирането на дългове беше известна и магистратът знаеше, че Нова година нямаше да мине, без да му струва загуба на достойнство и престиж, ако не беше в състояние да плати на банката; затова той прие нежеланото предложение с вежлива и неразгадаема усмивка. Когато даваше дъщеря си на някогашния кули, той се чувстваше може би така, както се чувства беден човек, който продава детето си като наложница. Но хитрият и просветен мандарин не даде външен признак на това; документите бяха съставени и сватбата стана с всичкото великолепие. Червените копринени завеси на паланкина, в който Ли лиен бе занесена в къщата на своя съпруг, бяха толкова богато бродирани със злато, че народът го улиците стоеше като прикован и надаваше възгласи на възхищение. Имаше също една дълга върволица носачи, следващи шествието, с облекло и домашни вещи, които бяха отчасти наети за това тържествено зрелище, а отчасти спадаха към приката на невестата. В течение на няколко дни преди сватбата всички подаръци бяха изложени в къщата на магистрата, а посетителите идваха и си отиваха и се учудваха на иглите за коса и на украшенията от скъпоценен нефрит, които младоженецът беше изпратил на младоженката. Но Ли лиен седеше със своите млади приятелки и плачеше, както изискваше обичаят, а независимо от това изпитваше голям страх от човека, за когото се казваше, че приличал на гигантски демон.

Когато Чанг Бо Гум коленичи с невястата си на рогозката пред прадядовския олтар и си раздели с нея вино и ориз в знак на бракосъчетанието, той беше също тъй възбуден, както беше едно време в дома на певиците, и пак не виждаше нищо друго освен малките нозе в бродирани обувки. Ли лиен също бе свела очите си и от нея се разнасяше зашеметяващ дъх на парфюм; а малко по-късно Чанг видя и ръцете й — пръсти, изваяни от слонова кост. Гърдите му се разпънаха от силен смях. Той я направи своя жена през нощта, зад събраните завеси на брачното легло и неволно се смееше, като чувстваше колко малка и крехка беше тя. Кожата й беше като нежна коприна, която е била изложена на слънце, докато тялото й беше топло и гъвкаво, и младо — и негова собственост. Той можеше да почувства нейните тънки ребра под ръцете си — и се стараеше да не строши това толкова чупливо нещо. За пръв път жена вдъхваше у него чувството, което той познаваше по-рано само когато повдигнеше някое дете. Но той не знаеше, че това е нежност.

Ли лиен му служеше оттогава нататък вежливо. Той би дал много, за да разбере дали тя беше щастлива или тъжна, дали се грижеше за него или се боеше от него. Но очите й бяха винаги сведени надолу, гласът й беше нежен, а движенията й изразяваха изтънченост и вежливост, които не издаваха нищо. Сега, когато я имаше в своето легло, Чанг по цели седмици не обръщаше никакво внимание на робините в своите дворове и всяка част от тялото му сякаш и имаше своя собствена радост и задоволство. През това време той видя също за пръв път, че неговият дом е не само скъп и спретнат, но и хубав; подовете бяха полирани гладко като огледало с политура Пин гло, колоните, които поддържаха тесните галерии, бяха лакирани червено, в малките басейни имаше риба с ветрилообразни опашки и дървета, сянка и благоухания — във всички дворове.

Къщата се издигаше върху един хълм и от галерията в третия двор можеше да се гледа надолу към езерото. В далечината, на другата страна на езерото се издигаше в небето една стройна, висока, игловидна пагода, хълмовете бяха широко разположени в дрезгавината, водата беше тиха и гладка, а от павилиона в средата на езерото хора като точки с фенери в ръка се движеха вечер по Моста с деветте извивки. Диви гъски, емблема на мрака, летяха високо над тях с мекия плясък на своите крила. Музика и далечен смях се носеха откъм лодките по езерото. Чанг беше дал да издълбаят на външните порти на къщата му и да боядисат със златно и червено символа Ин и Ян и този път той означаваше за него мъж и жена. Той чувстваше в себе си живота закръглен и единен като двата знака, които се допълваха.

В третия месец след сватбата неговата сестра му съобщи, че жена му носи в утробата си дете, защото Ли лиен се доверяваше на по-старата жена като на майка. Чанг беше смукал от пръстите й своята най-ранна храна, а сега тя служеше предано на неговата млада жена. Голяма беше радостта в Чанговото домакинство и жените караха да ги носят в техните закрити със завеси носилки в Храма на червения облак, за да помолят да се роди син. В първия блясък на своята радост Чанг покани у дома си приятели, започна пируване и настана голяма бъркотия и безредие. Но той беше твърде силен, за да се опие от виното, и на следния ден отиде на работата си с бистра глава, както по-рано. Но меката светлина и мирът от първите седмици бяха отлетели и скоро той беше отново уважаван гост в чайните домове и водеше в къщата си леки момичета за една нощ или за десет нощи.

Когато наближи времето, Чанг извървя тайно и самичък петнадесетте ли до скалистия храм, който се наричаше Храм в сянката на духовете, чувствайки се неудобно, защото молитвите бяха женска работа. Той се обърна към бога на щастието Ми Лей Фо, в когото най-много вярваше, защото този бог беше дебел и се смееше. Но вместо да се моли, да изгори банкноти и да постави благовонни пръчици в блюдата пред олтара, той заплашваше бога със зли проклятия, в случай че се роди момиче и обещаваше сто златни пари и свещи в отплата за раждането на момче. Чанг беше добър търговец и не плащаше за никакви стоки, докато не му бъдат доставени. Изглежда, богът бе взел присърце тези заклинания и обещания, защото на седмия ден от осмия месец Ли лиен роди син със златна кожа, а когато той си отвори устата да заплаче, жените видяха, че новороденото бебе има един зъб, което беше чудо и обещаваше безгранична мощ в дните, които идеха. Астрологът, който изработи хороскопа за часа на неговото раждане, предсказа, че новороденият син на дома на Чанг ще бъде водач на хиляди хора, по-могъщ от военачалник. Но той откри факта, че звездите предвещаваха ранна смърт.

На сина бе дадено името Юцинг, което означава звезда, защото малкият блестящ зъб в устата му приличаше на звезда и защото в приказката човекът с бенката като звезда ставаше водач на хиляди хора. На първия му рожден ден дойдоха да му пожелаят радост всичките му роднини и приятели. Те показваха на детето всевъзможни предмети, пари и нефрит, четчица за писане и книги, една свирка и един меч. Неговото бъдеще можеше да бъде познато по предмета, който то щеше да сграбчи. Но Юцинг не взе нищо от това, което му беше поднесено; вместо това той размаха своите малки юмручета и обърна всичко. Чанг, бащата, се изсмя високо.

— Той ще стане кули, какъвто беше баща му — извика той в своята радост.

Две години след раждането на Чанговия син бе издадена нова заповед против отглеждането и употребата на опиум и тази заповед, която даваше три години срок на обикновените хора, но налагаше най-строго наказание на чиновници и мандарини, които не можеха да скъсат с този порок в границите на половин година, беше прилагана много строго от онези, които имаха власт над градове, области и провинции. Чанговият тъст използва всичката си власт и влияние, за да приложи заповедта в своята област, и даваше съвет на селяните да отглеждат повече чай, прочутия чай на Чъки-ан. Но Чанг Бо Гум, който можеше да подуши всеки извор, който е на три ли разстояние, имаше добър нюх и за парите. Ако се сееше по-малко опиум, тогава цената му щеше да се покачи: това беше неговата проста сметка. Той разтоваря със стария си съдружник, който прекарваше повечето време в сънливо доволство, и не след дълго поръча да го отнесат при къщата с огнените вагони, която беше построена малко преди това извън града. Той влезе без страх в една от малките къщи, които бяха прикачени зад главата на подобното на дракон чудовище, и в нея се отправи на път към Града при морето Шанхай.

Често пъти Чанг Бо Гум беше работил в банката си с чужденци, които искаха да вземат под наем земя, която банката притежава. Той обичаше да работи с тях, защото те не се пазаряха за цената и нямаше нужда да се губи време във вежливости, понеже бяха незапознати с добрите маниери, а освен това винаги спазваха обещанията си. Той се смееше неволно, като чуваше приятелите си да наричат чужденците дяволи, защото дяволите са хитри и лукави, а тези червенокоси хора бяха точно обратното. Те вършеха необясними неща като например: събираха новородени деца и ги хранеха, вместо да ги умъртвяват или да ги продават; отваряха училища за децата на кулите, чиито бащи не можеха да им платят нищо за това; насърчаваха всички болни в града да отиват в тяхната бяла къща, настаняваха ги в хубави, чисти легла и им даваха лекарства, а в някои случаи дори ги излекуваха — и всичко това без заплащане и без никаква видима причина. Откакто бе издадена заповедта за опиума, те вършеха друго. Опитваха се да помагат на ония, които се бояха от наказанието, а не можеха да се откажат от навика да пушат, когато страданията ставаха непоносими и страстта към Великия дим ги караше да полудяват и да се гърчат. Вземаха ги в тази своя къща, затваряха ги в нея, даваха им успокоителни лекарства и се грижеха за тях, докато бъдат излекувани от порочния навик. Чанг се смееше, когато се опитваше да обясни на своя стар съдружник глупостта на чужденците.

— Първо те внасят контрабандно мръсотията в страната. С парите, които получават от това, строят своите безсмислени училища и болници. След това отиват и лекуват хората от опиум, който са им продали. Ако никой вече не пуши опиум в Централното царство, откъде ще вземат те пари за себе си и за своите прислужници?

Ву Цинг клатеше глава и не можеше да каже нищо друго освен това:

— Те са дяволи и трябва да бъдат изгонени.

Чанг беше пратил един от своите племенници в училището на чужденците, за да научи техния език. Сега той беше взел младия човек в банката си, за да му помага като преводач в неговите сделки с чужденците. Но Чанг не му се доверяваше напълно и беше сигурен, че щеше да има по-голяма полза, ако сам той разбираше езика. Затова накара племенника си да му обясни буквите и думите на тези глупави дяволи и скоро откри, че те действително бяха варвари, както беше казвал винаги неговият достопочтен тъст. Едно тригодишно дете можеше да научи за един ден техните шепа букви, техният език беше беден и имаше само една степен на гласа и използваше само една дума, докато неговият собствен език имаше пет степени на гласа и петдесет думи. За да помогнат на бедния си език, те изкривяваха и изкълчваха своите думи, та да им придадат изискан вид, но Чанг не губеше време за това.

Във вагона, който го носеше по-бързо от буря, седяха двама чужденци, които никой не беше виждал по-рано. Чанг изпита пред тях своите лингвистични способности и те не само го разбраха, но и се зарадваха, че той може да говори с тях. Той пи с тях чай, в който плуваха жасминови цветове, а един прислужник обикаляше и доливаше кипяща вода. Чанг не беше повярвал на чиновника на гарата, когато той му каза колко късо ще е пътуването до далечния град. Затова беше взел със себе си един прислужник, който седеше треперещ в един ъгъл и държеше в скута си голям вързоп с храна за господаря си. Чанг покани чужденците да се присъединят към неговия обед и яденето се превърна в угощение за всички негови спътници. Чужденците извадиха бутилки със силно и палещо вино и ако Чанг не беше гигант в пиенето, какъвто си беше във всичко друго, то щеше да го блъсне в главата. Неговият прислужник във всеки случай се разболя само от бързината, макар че не беше пил нищо, и повръщаше в един ъгъл. Двама от другите пътници паднаха на пода и заспаха там, докато Чанг дъвчеше динени семки и умело изплюваше върху тях люспите.

Макар че в Шанхай имаше много чудеса, Чанг не губи време за да им се чуди. Той виждаше с удоволствие, че тук има сгради, толкова по-високи от другите сгради, и кораби, толкова по-големи от другите кораби, колкото самият той беше по-висок и по-голям от другите хора. Той посети търговските приятели на Ву Цинг и те на свой ред го запознаха със своите търговски приятели. Чанг забеляза, че там, където той печелеше десет хиляди таела и се смяташе за голям човек, банките тук печелеха сто хиляди. Шанхай беше отворената врата, през която опиумът се вливаше в страната. Чужденците не обръщаха никакво внимание на заповедта, а законите които имаха своето начало в северната столица не ги обвързваха. Освен това се носеше подземният ропот от недоволство в китайските квартали на Шанхай и Чанг научи за пръв път, че някои провинции са решени да съборят господството на манджурите. В една чайна млад човек, след като беше пил твърде много жълто оризово вино, стана и държа реч:

— Докога ще се влачим насам-натам с дълги плитки коса като роби или като волове, чиито господари са ги белязали? Чужденците потисници са ни наложили това като знак на подчинение, а ние се подчиняваме като овце. Плитката коса, която виси от главата на китаеца, е знак, че той е роб на манджурите. Кой управлява Централното царство? Старата тигрица ли? Дворцовите евнуси ли? Или мандарините, които изцеждат и мозъка на костите ни, за да могат те да бъдат тлъсти и лениви? Кога ще се събудиш, Китай, и ще отхвърлиш веригите си?

Чанг сложи със смущение ръка върху своята дълга, гладка плитка, с която винаги се беше гордял. Човек научава някои нови работи в този град, мислеше си с учудване. Един възрастен човек с приведени рамене, който приличаше на учен, каза с висок тон — и гласът му създаваше впечатление на здрав разум сред бръщолевенето на младия човек.

— Конфуций учи: „Всеки добър човек в служба на владетеля винаги се старае да прояви най-голяма лоялност в присъствието на своя господар и в свободните си часове обмисля как да поправи грешките, които може да е извършил господарят му“.

Младият човек скочи пак.

— Конфуций не е познавал нашите управници — извика той. — Той никога не е помислял, че ще трябва да се подчиняваме на крадци и изнудвачи, които рушат нашите оризени паници. Той е учел: противопоставяйте се на неразумни заповеди!

От възбуда гласът му секна, някой изкукурига в един ъгъл, както кукуригат неопитните петлета, а друг извика:

— Ако не носим плитки, ще ни се смеят като на безопашати кучета — и диспутът бе удавен в смях.

На следващата сутрин Чанг купи вестници — китайски и английски — и след три дни разбираше вече нещо от борса, акции и паричен пазар. Той забеляза също, че по-спретнатите мъже в града не привързваха панталоните си около глезените и че палтата се носеха без ръкави. Направи посещение в един бръснарски салон, какъвто не беше виждал никога по-рано, заплати със сребърни вместо с медни монети и няколко дни след това миришеше хубаво като блудница. Той намери в този град много неща, които го забавляваха, приятели и пиршества, ядене и пиене, певици и возене в открити коли, теглени от две понита. През тези дни видя толкова, че не беше изненадан, когато чужденците му казаха, че има коли, които се движат сами, и че някои хора са хвърчали по небето в новоизобретени рикши и пак са слезли живи на земята.

Понеже имаше толкова много работа с опиума, Чанг желаеше да знае какъв беше този земен пушек, който беше за толкова много мъже по-скъп от ядене или спане с жени. Той посети с един от своите нови приятели вертеп за опиум и долови нездравия дъх, който се стелеше със слабо благоухание над всички къщи и улици в квартала, като че ли стените бяха напоени с него, но в този вертеп той беше толкова гъст, че човек можеше почти да го пипне. Чанг седна на една пейка, положи главата си на твърдото облегало и загледа красивото момиче, което приготовляваше опиума за него. Той подръпна два пъти от лулата, даде да я напълнят пак, засмука я и пак даде да я напълнят; вкусът не беше нито добър, нито лош и той зачака магическите резултати, които трябваше да последват. Но нищо не се случи и след петата лула Чанг беше с цялото си същество също тъй трезвен, както и по-рано. Той не се възбуди, както някои, нито пък изпадна в дрямка като други. Опиумът нито го настройваше философски, нито го опиваше: той го оставяше точно такъв, какъвто си беше — един жизнерадостен гигант.

Чанг стана, тикна настрана масата и лампата за опиум, даде на момичето няколко монети и излезе със смях. Когато си отиде вкъщи, той поглади мощните си гърди и си помисли: „Аз съм по-силен от Великия пушек“.

Преди да се върне в града при Западното езеро, той сключи съюз с банките, които се канеха да монополизират търговията с опиум, и купи една торта с дванадесет бутилки уиски — онова палещо питие на чужденците, в което той намираше особено удоволствие.

Чанг беше изпитал толкова много радост при своето посещение в Шанхай, че след смъртта на съдружника му Ву Цинг той премести банката си в Шанхай и вложи много пари в недвижими имоти. Както беше предвидил, цената на опиума се покачи бързо и той натрупа много пари за своя лична сметка, а също и за своите клиенти. Той видя как градът се простира във всички посоки като младо, подрастващо животно и можа да подуши пари в още незастроената земя.

Скоро Чанг не можеше да пипне вече нищо, което не се превръща в пари. Чуждестранните акции, които беше купил, се покачиха. Той имаше пръст във всичко, което ставаше в Шанхай и неговият капитал беше в действие на няколко места едновременно. Притежаваше хотели в центъра на чуждестранния град и колиби в покрайнините, където живееха кулите; притежаваше памучни и железопътни акции; беше първият човек, който си купи моторна кола, каквато имаха чужденците. Имаше дялове в едно дружество, което даваше под наем рикши, и в най-ранните кинематографии, и в един китайски театър на улица „Едуард VII“, и в много публични домове — китайски, корейски, японски и международни.

Но по-доходно от всичко друго за Б. Г., както скоро вече го наричаха в Шанхай, бяха гражданските войни, подвизите на генерали и военачалници и враждебните действия на провинции срещу провинции. Някои от военачалниците бяха негови приятели, той пиеше с тях и даваше банкети, на които те бяха обслужвани и забавлявани от момичета. Той им продаваше с печалба оръжия и муниции, заемаше им пари срещу висока лихва, за да платят, каквото са купили, а срещу това те му залагаха данъците, които събираха от своите области. Чанг им помагаше да измислят нови данъци. Той мислеше само за най-простите неща, които се случват в живота на всекиго — раждане, женитба, смърт. С парите, които събра от таксата върху ковчезите, купи на правителството неговия първи аероплан.

Чанг беше добър приятел на своите приятели и безжалостен враг на своите врагове. Той можеше да спи четиридесет и осем часа, но и да мине без сън четиридесет и осем часа. Можеше да пие повече от всеки друг — и след това да стане и да извърши най-сложната работа. На четиридесет и петия си рожден ден се обзаложи, че през тази нощ ще спи с десет блудници — и спечели баса. Цяла свита от наложници, прислужници, обесници и паразити го придружаваха навсякъде, където отиваше. Обичаше да гледа екзекуции и прегазваше хора, кучета и прасета, когато препускаше по ужасните пътища на Китай в своята моторна кола, присъстваше на всички конни надбягвания и страстно обичаше летенето. Говореше добре английски и френски и разбираше достатъчно руски, за да разговаря с белите руски момичета от нощните клубове и със съветските пратеници. Даваше и получаваше много подаръци — големи, тежки сребърни блюда с дълги, извити надписи и с висящо на тях етикетче за цената. Когато един вестник го нападна, той го откупи и строши оризовите паници на журналистите, които бяха отговорни. Оттогава вестниците го описваха като благотворител на Китай. Негови бяха парите, силата и мощта.

Имаше само една неясна и болезнена точка в живота му на насилие и успех: неговият син Чанг Юцинг. Той беше единственият му син, защото този гигант не беше в състояние да получи друг син нито от жена си, нито от някоя от наложниците си. Докато Чанг се грижеше за многобройните си интереси в Шанхай и пътуваше из страната — ту в Китай, където революционерите бяха на власт, ту в Пекин, където на кормилото заставаха един пълководец след друг и където от време на време беше качван на престола дори някой император; докато неговият живот се разпростираше в постоянно разширяващи се кръгове, къщата му при Западното езеро оставаше почти незасегната и непроменена. Зад черната двойна порта се простираха дворовете и сградите, където живееше семейството му, където работеха прислужниците и робините, където пушеше тамян пред табелките на неговите прадеди и където Ли лиен цъфтеше и вехнеше. Но Юцинг, който бе дошъл на този свят с едно зъбче в устата, не беше такъв, какъвто желаеше баща му. Той не беше роден на реката, а в копринено легло и колкото по-голям ставаше, толкова повече заприличваше на своя дядо, мандарина. Зъбите му никнеха мъчително, страдаше от много детски болести. До Чанг постоянно стигаха новини, че синът му е болен, и той изоставяше всичките си работи и се връщаше у дома си. Мъчеше се да укроти тежката си стъпка и високия си глас, сядаше на края на леглото на своя трескав син и се опитваше да вдъхне в него собствената си сила. Но детето се взираше тържествено в него и не се усмихваше, когато виждаше баща си. То имаше тесните гърди, заоблените рамене и слоновокостното лице на всяко старо, учено семейство. Скоро след третия си рожден ден то започна да пита какво означават буквените знаци, които бяха написани на окачените по стената ленти. Макар че синът беше винаги вежлив и почтителен към баща си, неговото държание показваше, че се бои от него. Чанг имаше големи грижи около сина си, по-големи грижи, отколкото беше имал около когото и да било през живота си. Но те си оставаха на двата противоположни бряга на една широка река и не се приближаваха един към друг.

Старият учител още живееше в един от външните дворове и синът му, който също беше станал учител, живееше при него. Юцинг скоро научи от двамата първите букви, двеста и четиринадесетте букви, които баща му също беше научил навремето, както и първите неща от учението на Конфуций. Чанг се противопоставяше на това. След революцията Конфуций беше отживял; имаше по-добри учения от папагалското бръщолевене на учените. В домакинството имаше твърде много жени и нямаше мъже, с които Юцинг да се мери или да им се противопоставя. Неговата майка ставаше все по-вежлива, но у нея гореше един постоянен пламък на упорита враждебност. Тя и синът й се държаха здраво един за друг; те имаха свои тайни, техният сподавен смях замираше в момента, когато Чанг се присъединяваше към тях. Над езерото се носеха меки облаци; Юцинг дъвчеше захаросани лотосови семки, както правеха наложниците; той беше скъпоценният и единствен потомък, бисерът, покварен и разглезен. Чанг се съвещаваше със своите приятели в Шанхай и един ден взе сина си със себе си в големия град и го прати на училище при чужденците. Наистина там те направиха от него християнин, но понеже Чанг нямаше добро мнение за религиите, той не искаше да знае на какви богове се моли синът му.

Единственото нещо, което Юцинг, изглежда, беше наследил от баща си, беше упоритият дух и недоволство, които бяха водили Чанг, а неговите странствания през младините му. Но това недоволство тласна момчето в обратната посока — на страна от богатите и големи постижения, които бяха предопределени за баща му. Чанг откри твърде късно, че беше пратил сина си в неподходящо училище, където синът не научаваше нищо за подчинението и учтивостта, присъщи на едно дете. Бунтовният дух на Чанг го беше издигнал от дъното до върха; бунтовният дух на Юцинг го отведе в противоположна посока. Той го свали от горните класи, към които принадлежеше, при бедните, при милионите дребни хора, които съставяха Китай.

Юцинг вземаше участие във всеки бунт — и винаги на неправата страна, на страната, на която се противопоставяше баща му. Мислеше си за всички хора, които беше убил, когато беше на Юцинговата възраст. Самият той вече се беше укротил; не убиваше никого и в най-лошия случай присъстваше от време на време на някоя масова екзекуция. Юцинг също щеше да се успокои.

Разбира се, той се ожени за момичето, което неговите родители бяха му обрекли още в детинството му. Но непосредствено след сватбата той напусна голямата къща в Ханчоу и отведе жена си със себе си напук на всички традиции. Той стана студент в Кантон. След три години се завърна в една изпокъсана униформа като привърженик на червените. Търпението на Чанг се изчерпа. Той се развика срещу сина си, който беше толкова дълбоко затънал в глупости, а Юцинг извърши нечуваното престъпление също да вика. Чанг вдигна двата си юмрука и удари момчето. Той му заповяда да остави своите голи знания, да влезе в банката и да започне да води смислен живот. Синът му позеленя и треперещ като върбов лист, отговори, че банката е вонящо тресавище, опетнено с кръвта на бедните. Тези нетактични дръзки думи хвърлиха Чанг в бяс. Той се чувстваше способен да убие сина, когото беше създал. Пъхна ръцете в ръкавите си и ги остави така, за да предварди някакво нещастие. Юцинг, този слабак, получи кръвотечение от носа. Той се беше родил с един зъб в устата и сега стоеше пред него в своята изпокъсана униформа бледен и треперещ и смъркаше в носа си кръвта.

Всеки кули има син, който му се подчинява и го уважава — мислеше си Чанг. Но мен, най-могъщият човек в Шанхай, ме обижда синът ми.

Чанг беше изградил цяло царство за своя заместник, който сега го хвърляше в лицето му. Той каза на момчето да си върви. Боеше се, че може да го убие, ако го оставеше още пред очите му. Юцинг излезе от вратата, без да каже нито дума за раздяла. На пода имаше няколко капки кръв и Чанг стъпи върху тях с плъстената подметка на обувката си. „Той ще се върне и ще моли за прошка“, мислеше си той в пристъп на разкаяние.

Минаха обаче четири години, преди той да види сина си.

II

Бележки

[1] Amarauthus (лат.). — Б.р. ↑