Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roma Eterna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
SilverkaТa (2018 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Рома Етерна

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Весела Петрова

ISBN: 954-585-514-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5150

История

  1. — Добавяне

1951 О.Р.: В очакване на края

По-грозният от двамата преторианци, плосколик и недодялан, с късо подстригана червена коса и широки славянски скули, подметна:

— Императорът те вика, Антипатре. Имал някаква работа за теб.

— Нещо за превеждане — допълни другият, къдрав светлокос гал. — Последното любовно писъмце от нашите приятели гърците, предполагам. Или ще иска ти да им пишеш.

Той смигна кокетно и му хвърли един от ония погледи, които минаваха за съблазнителни. Всички преторианци бяха убедени, че Антипатър е от „ония“, може би заради пригладения му левантински вид, а вероятно просто защото говореше добре гръцки. Само че грешаха. Той беше мургав тъмнокос мъж с тесни бедра и котешка походка. Видът му беше източен, спор нямаше, но заслугата беше изцяло на сирийските му предци. Добрият му гръцки беше просто изискване на професията, а не показател за сексуалните му влечения. Той беше римлянин поне колкото тях. А що се отнася до предпочитанието му към жените, достатъчно беше да попитат Юстина Ботаниатес, която съвсем не беше единствената.

— Къде е сега негово величество? — хладно попита Антипатър.

— В Изумрудената стая — отвърна славянинът. — Гръцките писма, така каза. Доведи ми завеждащия гръцките писма. — Той погледна другаря си и на широкото му лице цъфна грубовата усмивка. — Скоро всички ще започнем да разбираме от гръцко писмо, а, Марий?

— Е, поне ония, които могат да четат и пишат — подсмихна се галът. — Хайде, Антипатре, вдигай се! Не карай Цезар да те чака.

Нямаха никакво уважение към него. Всички те бяха груби, недодялани мъже. Антипатър беше висш дворцов служител, а те — прости войници и не им беше работа да му нареждат. Той ги изгледа отвисоко и погледът му ги принуди да се отдръпнат. Антипатър взе дъсчицата и стилото си и тръгна по слабо осветените коридори на страничното крило към тунела, водещ до централната постройка. От източната страна на Голямата зала за аудиенции бяха наредени множество малки кабинети — Изумруден, Пурпурен, Индигов, Топазен. Изумрудената стая в дъното беше любимата на император Максимилиан — дълга и тясна, без прозорци, цялата в тъкани индиански гоблени, на които върху тъмнозелен фон бяха изобразени ловни сцени — мъже с копия, преследващи слонове, тигри и други фантастични зверове.

— Луций Елий Антипатър — съобщи той името си на стража, младеж около осемнайсетте, когото виждаше за пръв път. — Завеждам гръцките писма, Цезар ме чака.

Младежът кимна с отсъстващ поглед, без да си даде труд да направи обичайната проверка за скрито оръжие.

Антипатър се чудеше за какво ли го вика Цезар. Сигурно да пише — времената бяха такива, че на всяко получено писмо се падаха три-четири изпратени. Само че за какво можеше да пише, когато гръцката армия всеки момент щеше да нахлуе през почти незащитената граница на Западната империя? Със сигурност нямаше да е нов високопарен ултиматум до големия враг на Рим, василевс Андроник, заповядващ незабавно да се изтегли и да спре всякакви по-нататъшни посегателства срещу владенията на империята. Последният от дългата поредица Ултиматуми беше изпратен предната седмица. Вероятно вестоносецът не беше стигнал по-далеч от Македония и му оставаше още много път до Константинопол, където сигурно щяха да захвърлят писанието върху купчината подобни нему с презрителна усмивка.

Не, реши Антипатър. Това навярно беше нещо по-различно. Например писмо от Цезар до някой продажен византийски велможа от африканския бряг на Великото море — да речем, екзарха на Александрия или на Картаген — с куп щедри обещания и увещания да премине на страната на римляните и да нанесе изненадващ удар в гръб, като така ще отвлече задълго вниманието на Андроник и ще позволи на Рим да си поеме дъх и да мобилизира силите си срещу нашественика.

Безумна идея. Никой освен него не би се сетил за подобно нещо. „Бедата ти, Луций Елий — често му казваше Юстина, — е, че имаш прекалено богато въображение, за да си добре.“

Може и да беше така. Но на трийсет и две вече втора година Антипатър беше член на висшия палатинат, най-тясното обкръжение на императора. Цезар го беше направил конник и следващата стъпка беше място в Сената. Никак не беше зле за едно бедно момче от провинциите. Жалко само, че забележителното му издигане се случи, когато самата империя, отслабена от собственото си лекомислие, беше на път да се сгромоляса.

Антипатър надникна в Изумрудената стая.

— Цезаре?

Отначало не видя никого, но после в мъждивата светлина на двете тънки свещи различи фигурата на императора, седнал зад писалището — старинното писалище от екзотична дървесина, зад което бяха седели Емилий Магнус, Метел Домиций и Публий Клеменс, Август, Адриан и Диоклециан. Всичките велики цезари — но сега огромното резбовано писалище като че беше погълнало техния наследник, дребен блед мъж с блестящи морскосини очи със стаена тревога. Беше облечен с проста сива камизола и червени селски гамаши. Единственото, което подсказваше ранга му, беше тънкият наниз перли на едното рамо с две пурпурни ивици отстрани.

Той носеше велико име — Максимилиан. Максимилиан III, наречен Велики, по време на краткото си, но блестящо царуване беше разбил варварите на север и ги беше подчинил завинаги — хуни, готи, вандали и цялата останала рошава и свирепа тълпа. Ала оттогава бяха изминали близо седемстотин години и този Максимилиан, Максимилиан VI, не притежаваше нито плама, нито енергията на знаменития си предшественик. Империята отново беше в опасност, на самия ръб на бездната, както тогава. Ала сегашният Максимилиан едва ли имаше силите да я спаси.

— Викал си ме, Цезаре?

— А, Антипатре! Да. Погледни това.

Императорът му подаде жълтеникав свитък. Щом имаше нужда от превод, значи беше получено отвън. Антипатър забеляза, че ръката на Максимилиан трепери.

Само за една нощ императорът като че се беше състарил видимо и се бе превърнал в немощен старец. А беше едва на петдесет. Но той седеше на трона вече двайсет кошмарни години и царуването му беше трудно още от първия час, когато вестта за смъртта на баща му го застигна, кажи-речи, в мига, в който научи, че гърците са нахлули в африканския проконсулски район. Това африканско нашествие беше първият по-сериозен сблъсък в тлеещия дотогава граничен спор за Далмация, превърнал се в истинска война между Изтока и Запада за тази територия, разделяща двете империи. И по всичко личеше, че войната е навлязла в последната си, решителна фаза.

Антипатър разгърна свитъка и бързо зачете.

— Това писмо е заловено в морето от наш патрул — поясни императорът. — Южно от Сардиния. Гръцки кораб, маскиран като рибарски, който плавал от Сицилия на север. Аз разбрах някои неща…

— Да — кимна Антипатър. — Разбира се, Цезаре.

Всички образовани хора знаеха гръцки, но в римските академии се учеше езикът на Омир, Софокъл и Платон, а не тази съвременна византийска версия, която се използваше от Илирик до Армения и Месопотамия. Езиците се променят. Латинският на Максимилиан VI също не беше този на Вергилий и Цицерон. Тъкмо заради знанието си на съвременния гръцки Антипатър беше стигнал толкова далеч.

Той бързо плъзна поглед по небрежно надрасканите редове. И тутакси разбра защо императорът трепери.

— Милостивият Бог да ни е на помощ! — възкликна Антипатър още преди да е стигнал до края.

— Да — промълви императорът. — Да. Стига да пожелае.

 

 

— Беше писмо — каза същата вечер Антипатър на Юстина в малкото си, но уютно жилище на Палатина — от византийския адмирал в Сицилия до командира на друг гръцки флот, който е на котва някъде по западния бряг на Сардиния, макар че досега не сме знаели нищо за това. Писмото нарежда на командира на сардинския флот да продължи на север край Корсика до континента и да превземе двете ни пристанища на лигурийския бряг. Антиполис и Никея.

Не му беше работа да й разправя всичко това. То не само беше военна тайна, чието издаване се наказваше със смърт, но на всичкото отгоре тя беше гъркиня. При това дъщеря на прочутата фамилия Ботаниатес, която от триста години осигуряваше на византийските императори талантливи пълководци. Нищо чудно начело на някой от гръцките легиони, в този миг напиращи към Рим, да стоеше някой неин далечен братовчед.

Той обаче не можеше да скрие нищо от нея. Обичаше я. Вярваше й. Юстина никога нямаше да го предаде, нищо, че бе гъркиня. И от фамилията Ботаниатес, макар и от неин обеднял и западнал клон. Също както неговото семейство се беше отрекло от византийските си корени преди три века и половина, за да търси по-добър живот в Западната империя, така и нейното беше сторило същото, но много по-късно, в детството й. Юстина и сега предпочиташе да говори гръцки, но за нея византийците бяха „гърците“, а римляните — „ние“. Това му стигаше.

— Била съм веднъж в Никея — каза тя. — Хубаво градче, с планини отзад и красиви вили по брега. Климатът е много мек. От север планините го пазят. Навсякъде има палми, цяла зима цъфтят цветя — червени, жълти, бели, всякакви цветове.

— Василевсът не го иска за зимен курорт — изтъкна Антипатър. — Погледни, Юстина.

Той взе дъсчицата за писане и бързо нахвърли приблизителна карта на района — Италия със Сицилия, кривата на лигурийския бряг със Сардиния и Корсика на юг и Далмация на изток. Отбеляза с точки Антиполис и Никея малко наляво от мястото, където Италия започваше да се издължава от сърцето на Европа по посока на африканския бряг.

Юстина се изправи и застана зад него, за да надникне през рамото му. Ароматът на парфюма й го обгърна — този неин вълшебен, влудяващ арабски парфюм с дъх на мирта, който вече не можеше да се купи в Рим заради гръцката блокада — и сърцето му заби лудо. Никога не беше познавал жена като тази малка гъркиня. Тя беше крехка и нежна, всъщност дребна, но с неочаквано пищни извивки на бедрата и гърдите. Бяха любовници от година и половина, но Антипатър беше убеден, че още не е изчерпала целия си запас от любовни трикове.

— И така — каза той, опитвайки се с всички сили да се съсредоточи върху картата, — гърците вече са преминали отсам от африканския бряг и са се установили в Сицилия. За тях ще е детска игра да прекосят тесния пролив при Месана и да тръгнат към столицата. Императорът е убеден, че това е неизбежно, и е разположил половината вътрешни легиони на юг, в Калабрия, за да им попречи да стигнат по-далеч от Неапол. А тук, на североизток — Антипатър посочи горния десен край на полуострова, където Италия граничеше с провинциите Панония и Далмация, сега изцяло под византийски контрол, — е другата половина от армията ни и пази границата край Венеция от неизбежния удар от тази посока. Останалата част от северната ни граница, тази с Галия и Белгия, засега е в безопасност и не очакваме гърците да направят опит да пробият оттам. Но като се вземе предвид всичко това…

Той отново посочи със стилото западните брегове на Сардиния и Корсика.

— Андроник някак е успял да прекара флота си до отдалечените брегове на тези острови, където не сме ги очаквали. Може би са придвижили частите си на запад по африканския бряг и са построили някъде в Мавритания нужните кораби. Както и да е, направили са го и сега могат да ни ударят по фланга откъм запад. Ще минат покрай Корсика и ще завземат лигурийския бряг, после ще използват Никея и Антиполис, за да пратят войска на юг през Генуа, Пиза и Витербо, а там вече никой не може да ги спре да стигнат до Рим. Половината ни армия е на североизточната граница да пази от нападение откъм Далмация, а другата половина чака на юг от Неапол, за да посрещне нашествие откъм Сицилия. Нямаме трета половина, която да спре внезапна атака от незащитената ни страна.

— Не може ли граничните легиони да бъдат изтеглени от Централна Галия, за да защитават лигурийските градове? — попита Юстина.

— Няма да е достатъчно бързо, та да изпреварят гърците. Във всеки случай дори да изтеглим легионите си от Галия, гърците могат просто да се придвижат на запад от Далмация, да навлязат в Галия Транзалпина и да се спуснат надолу през планините, както е направил Анибал преди петнайсет века. — Антипатър поклати глава. — Не, хванати сме в капан. Обградили са ни от три страни едновременно, а това е твърде много.

— Но писмото до сардинския адмирал е заловено, преди да стигне до него — възрази Юстина. — Той не знае, че трябва да се придвижи на север.

— Да не мислиш, че са пратили само едно такова писмо?

— А ако наистина е само едно и намерението им изобщо не е било то да стига до адмирала в Сардиния? Ако е уловка?

— Уловка ли каза? — загледа я невярващо той.

— Представи си, че няма никакъв гръцки флот на котва западно от Сардиния. Но Андроник иска да мислим, че има, и прави така, че да заловим писмото и съответно да прехвърлим войските си в Лигурия, за да посрещнем несъществуващата му армия. Това ще отвори пролука в отбраната ни и неговите легиони ще минат през нея.

Каква нелепа мисъл! За миг Антипатър се слиса, че Юстина може да стигне толкова далеч в разсъжденията си. Той беше този, който даваше воля на въображението си. В следващия миг го заля вълна на възторг и възхищение.

— О, Юстина! — На лицето му цъфна широка усмивка.

— Ти си истинска гъркиня!

В сияещите тъмни дълбини на очите й се мярна недоумение.

— Какво?

— Искам да кажа, че си хитра. Неразгадаема. Коварна. Ум, който може да роди подобно нещо…

Тя не изглеждаше поласкана, напротив. По-скоро беше ядосана, защото тръсна глава и сви пълните си устни.

— Ако моят ум е способен да роди подобно нещо, значи и умът на император Андроник може да стигне до същата мисъл. Както и твоят, Луций. Толкова е очевидно! Пишеш фалшиво писмо, после го оставяш да бъде заловено, а Цезар изпада в паника и започва да изтегля силите си от местата, където са нужни, за да ги прати някъде, където може и без тях.

— Да. Естествено. Но аз лично си мисля, че писмото е истинско.

— А дали Цезар мисли така? Как се държа, когато му го прочете?

— Престори се на спокоен, сякаш няма какво да го разтревожи.

— Престори ли се?

— Да, но ръката му трепереше, докато ми подаваше свитъка. Той вече знаеше в общи линии за какво става дума и беше уплашен.

— Той е старец, Луций.

— Не съвсем. Поне годините му не са толкова много.

Антипатър се изправи, приближи се до прозореца и се вгледа в сгъстяващия се мрак. По околните хълмове трептяха първите светлинни. Красива гледка, която никога не му омръзваше. Жилището му, разположено доста по-надолу от двореца, в никакъв случай не можеше да се нарече великолепно, но беше в онази част на Палатина, запазена само за най-висшите служители. Насреща му се издигаше тъмната грамада на Колизея, очертана на хоризонта, а под него бе Форумът с величествените мраморни сгради. Някои от тях датираха още от времето на Август, Нерон и първия Траян.

Той беше едва петнайсетгодишен младок от малкото градче Салона в недотам важната провинция Далмация, когато за пръв път видя Рим. Така и не успя да се отърси от магията на този град, дори и сега, когато се движеше сред великите хора на империята и ясно съзнаваше колко далеч от величието са всъщност. Да, естествено и те бяха смъртни като всички други. Ала градът беше велик, по-велик от всички други, съществували някога.

Дали беше съдено всичко това да бъде опустошено и опожарено от победилите византийци, както бяха направили галите шестнайсет века по-рано? Или — което беше по-вероятно — гърците просто щяха да влязат в столицата и да я завладеят с лекота, без да рушат, възцарявайки се над града, породил собствената им империя?

Юстина се приближи и се притисна до него. Гърдите й докосваха гърба му. Той ги усети с кожата си, твърди и набъбнали.

— Луций, какво ще правим сега?

— През следващите пет минути или през следващите три месеца?

— Знаеш за какво питам.

— Ако гърците превземат Рим ли?

— Не „ако“, а „когато“.

— Не мисля, че това ще се случи, Юстина — изрече той, без да се обръща.

— Току-що каза, че не можем да се защитим срещу нападение от три страни едновременно.

— Знам. Но ми се иска да греша. Утре сутрин императорът свиква Великия съвет и може би някой ще предложи военен план, за който не съм чул.

— А може и да не предложи.

— И така да е. Да предположим, че се случи най-лошото — те ни нападат, а ние се предаваме и гърците завладяват Западната империя. Какво толкова ще се промени? В края на краищата те са цивилизовани хора. Може дори да пожелаят императорът да остане на престола като тяхна марионетка. И при всички положения ще имат нужда от служители, които говорят и двата езика. Аз ще си запазя мястото.

— А аз?

— Ти ли?

— Ти си римски гражданин, Луций. Да, видът ти е на грък и защо не, щом семейството ти иде от Сирия — бяхте от Антиохия, нали? Но твоите хора живеят тук от векове, а ти си роден в римска провинция, докато аз…

— Ти също си римлянка.

— Да, ако приемем, че византийците са римляни само защото наричат страната си Римска империя, а императорът им се титулова „цар на ромеите“. Само че те говорят гръцки и са гърци. Аз също съм гъркиня, Луций.

— Натурализирана римска гражданка.

— Така ли мислиш?

Той се извърна и я погледна сепнато.

— А не си ли?

— Аз съм азиатска гъркиня. За никого не е тайна. Семейството ми е от Ефес. Когато търговията по море на баща ми започнала да запада, той решил да се премести в Атина и да започне отначало. Но тогава изгубил наведнъж три кораба в една буря и сме заминали за Западната империя, за да избягаме от кредиторите. Тогава съм била тригодишна. Помня, че живеехме в Сиракуза на Сицилия, после в Неапол, а когато баща ми умря, дойдох в Рим. Но никога не съм била римска гражданка.

— Не знаех — промълви Антипатър.

— Е, сега знаеш.

— И така да е, какво значение има?

— Може би няма, докато Максимилиан е император. Но какво ще стане, след като византийците ни завладеят? Опитай се да си го представиш. Гъркиня, която спи с римляни! Те ще ме заклеймят като предателка!

— Глупости! Рим е пълен с гърци. И винаги е бил. Сирийски, арменски, египетски, кападокийски, та дори и гръцки гърци. Хората на Андроник ще ги е грижа кой с кого спи точно толкова, колкото и сега.

Тя се притисна уплашено до него. Никога не я беше виждал такава.

— Защо си толкова сигурен? Страх ме е от онова, което може да се случи. Да бягаме, Луций, преди да са дошли!

— И къде ще идем?

— Има ли значение? Някъде другаде. Където и да е! Само да е по-далеч оттук.

Страхът я беше обсебил изцяло — лицето й беше бледо, а дъхът й излизаше на пресекулки, накъсан от ридания.

— Моля те, Юстина, моля те!

Антипатър стисна ръцете й и плъзна длани нагоре към раменете й. Нежно погали шията й, опитвайки се да я успокои.

— Нищо няма да ни се случи — нежно изрече той. — Империята още не е паднала. И може да не се стигне дотам, колкото и зле да изглежда всичко точно в този момент. Устояла е на какво ли не в миналото, би могла и сега да оцелее. Ами ако утре василевс Андроник вземе, че умре? Или морето погълне флотата му като корабите на баща ти? Или Юпитер и Марс внезапно слязат пред Капитолия и ни поведат в победна битка? Всичко може да се случи. Не знам, но дори империята да падне, това не е краят на света. С нас всичко ще е наред. — Той я загледа настойчиво в очите. Можеше ли да я накара да повярва в нещо, в което самият той не беше убеден? — С нас всичко ще е наред!

— Ох, Луций…

— Всичко ще е наред, ще видиш.

Антипатър обгърна крехкото й тяло и я притисна до себе си, докато дишането й се успокои и напрежението й постепенно се стопи. И тогава — преходът беше толкова светкавичен, че му се прииска да се изсмее — тялото й сякаш омекна и бедрата й бавно се залюляха. Тя се притисна още по-силно до него, ноздрите й се разшириха, а езикът й се стрелкаше между устните му като езиче на змия. Да. Да. Всичко щеше да е наред — по един или друг начин. Щяха да издигнат стени около себе си, да се затворят вътре и да забравят за онова, което става отвън.

— Ела — той я дръпна към спалнята, която ги чакаше.

 

 

Великият държавен съвет се събра два часа след изгрев-слънце в голямата, отрупана с кадифе зала, известна като Залата на Марк Анастасий, в северното крило на двореца. Там бяха двамата консули, пет-шест важни фигури от Сената, секретарят по външните работи Касий Цестиан, секретарят по вътрешните дела Кокцей Маридиан, както и седем-осем министри и цяла кохорта генерали в оставка и морски офицери. Тук бяха и някои от най-важните — длъжностни лица в двореца — префектът на преторианците Аврелий Гелий, завеждащият латинската кореспонденция Домиций Помпейан, главният ковчежник Квинтилий Виниций и още много други. За изумление на Антипатър беше дошъл дори Германик Антоний Цезар, по-младият брат на императора, който не се ползваше с добро име в двореца. В присъствието му нямаше нищо нередно, тъй като поне на теория той беше наследник на престола, но до този ден Антипатър не беше виждал принца-пройдоха на какъвто и да било съвет, не помнеше и да го е засичал някога в такъв ранен час. Когато Германик влезе с ленива походка в залата, сред присъстващите настъпи видимо раздвижване.

Императорът започна съвета с това, че помоли Антипатър да прочете на глас заловеното гръцко послание.

— „Деметриос Хризолор, Велик адмирал на имперския флот, до негово превъзходителство Николас Халкокондил от Требизонд, командир на Западните военноморски сили. Бъди здрав! Това писмо, о Николасе, ще доведе до твое знание безпрекословната воля на Негово най-прославено императорско величество, Върховния повелител на всички земи Андроник Маниак, по Божията воля Цар на римляните и Самодържец на…“

— Ще ни спестиш ли тези гръцки глупости, Антипатре? Карай по същество! — провлечено изрече някой от дъното на залата.

Антипатър стреснато вдигна очи. И срещна погледа на Германик Цезар. Братът на императора, излегнат в стола, сякаш се намираше на пир, беше целият в петна от червило и помада, а поръбената му с пурпур бяла роба беше смачкана и покрита с лекета от вино. Това обясняваше присъствието му в залата в такъв ранен час — той просто не беше лягал след поредния нощен гуляй.

Принцът направи нетърпелив жест и Антипатър покорно пробяга с поглед редовете с витиевати византийски приветствия и зачете от средата:

— „… да вдигнеш котва и да поемеш на север, без да доближаваш бреговете на Корсика, та да излезеш право на лигурийското крайбрежие и да превземеш пристанищата Антиполис и Никея…“

В залата се надигна хор от гласове. Присъстващите нямаха нужда от карта, за да си представят за какво става дума и да осъзнаят каква опасност за Рим крие присъствието на гръцки кораби в тези води.

Антипатър нави пергамента и го остави настрана.

Императорът се обърна към него:

— Можеш ли да кажеш дали документът е истински, Антипатре?

— Написан е на безупречен византийски гръцки, ваше величество. Почеркът не ми е познат, но без съмнение е писала опитна ръка — в щаба на един важен адмирал би следвало да служат тъкмо такива хора. И печатът ми изглежда истински.

— Благодаря, Антипатре — кимна императорът, загледан някъде в пространството, после бавно обходи с поглед присъстващите. Вниманието му прикова Аврелиан Аркадий Аблабий, който командваше флотата в Тиренско море допреди година, когато по здравословни причини му се наложи да се оттегли. — Ще ми обясниш ли, Аблабий, как така византийска армада е успяла да стигне от Сицилия до сардинския бряг, без да разберем? Разкажи ни за имперските морски бази по западния бряг на Сардиния.

Аблабий, слаб и болезнено блед мъж с воднистосини очи, облиза устни.

— Ваше величество, ние нямаме важни военноморски бази по западния бряг на Сардиния. Нашите пристанища са Каларис на югоизток и Олбия на североизток. На запад имаме малки застави в Боса и Отока и това е всичко. Островът е безлюден и неудобен за корабоплаване и затова не сме намирали за нужно да го укрепваме повече.

— Приемайки, че врагът от Източната империя едва ли ще направи такъв кръг, за да ни удари от запад, така ли?

— Да, ваше величество — отвърна Аблабий, видимо смутен.

— Така… Значи никой не ни пази откъм Западна Сардиния. Интересно… Сега ми кажи за Корсика, Аблабий. Дали пък нямаме база някъде по западния бряг на този остров, а?

— На западния бряг изобщо няма удобен залив, Цезаре. Планините се спускат стръмно към морето. Базите ни са на източния бряг, в Алерия и Мариана. Този остров също е див и негоден за корабоплаване.

— Значи ако гърците влязат безпрепятствено в наши води на запад от Сардиния, оттам стигат право до лигурийския бряг? И нямаме флота, която да пази това море, така ли е, Аблабий?

— В общи линии, да, ваше величество — едва чуто се съгласи Аблабий.

— Ясно… Благодаря, Аблабий.

Император Максимилиан още веднъж обходи с поглед залата. Този път обаче продължи да блуждае, сякаш нямаше върху кого да задържи вниманието си.

Напрежението разреди старшият консул Еруций Глабро, мъж с орлов нос и благородно лице, който можеше да проследи родословието си чак до зараждането на империята. Някога, преди трийсетина години, беше предявявал някакви претенции към престола, но сега беше стар и по общо мнение оглупял.

— Това е сериозно нещо, Цезаре! Ако свалят войски на брега и тръгнат към Генуа, няма как да им попречим да стигнат чак до столицата!

Императорът се усмихна уморено.

— Благодаря ти, че ни отвори очите, Глабро. Сигурен бях, че мога да разчитам на теб да го направиш.

— Ваше величество…

— Казах благодаря.

Консулът се сви и млъкна. Императорът още веднъж огледа събралите се с тесните си блестящи очи.

— Мисля, че имаме четири възможности. Първата — да прехвърлим армията на Юлий Фронто от галската граница в близост до Генуа и да се надяваме, че тя ще стигне навреме, за да пресрещне гръцките войски, идещи от лигурийския бряг. Но най-вероятно ще закъснее. Или да прехвърлим от Венеция силите, командвани от Клавдий Лентул, за да пазят границата край Генуа. Така имаме шансове, но от север ще останем напълно незащитени срещу войските на Андроник в Далмация и още преди да се усетим, ще ги видим в Равена, та дори и във Флоренция. От друга страна, можем да повикаме армията на Семпроний Руфус от Калабрия, за да защитава столицата, а Лентул да изтеглим на юг до Тусция и Умбрия, оставяйки целия останал полуостров на милостта на гърците. Това ще ни върне две хиляди години назад, но имаме всички шансове да се задържим в древното сърце на Рим дълго време.

В залата се възцари тишина.

Пръв наруши мълчанието Германик Цезар, изричайки с ленивия си, провлечен глас:

— Ти като че спомена четири възможности, братко. Дотук бяха само три.

Това не подразни императора, дори сякаш го развесели.

— Много добре, братко! Много добре! Има и четвърта възможност. И тя е да не правим нищо, да забравим за това писмо, да оставим отбраната си в сегашния й вид и да не пречим на гърците да предприемат каквото са намислили.

Някой ахна изумено, после всички заговориха в един глас. Императорът седеше с кръстосани на гърдите ръце, извил устни в едва доловима усмивка, и чакаше шумът да стихне. Сред общата врява прозвуча гласът на консула Херений Капито:

— Няма ли това да е самоубийство за държавата ни, Цезаре?

— Някой би ти възразил, че каквото и да направим в този момент, все ще бъде самоубийство — отвърна императорът. — Да се отбраняваме на нов фронт би означавало да оголим друг. Изтеглянето на войски от която и да е граница ще отвори пролука, през която врагът лесно ще премине.

— Но да не правим нищо, Цезаре, когато врагът е буквално в задния ни двор!…

— А дали е така, Капито? Представи си, че това писмо е измама?

За миг всички онемяха от слисване, но после отново се надигна оглушителна глъчка.

Антипатър беше изумен повече от всички други. Той слушаше как императорът обяснява, че предполагаемото писмо на Великия адмирал Хризолор може да е просто капан, целящ отклоняването на римски войски от място, където са нужни, там, където не съществува реална заплаха. Тъкмо тази идея беше провъзгласил за нелепа само няколко часа преди това!

Да, възможно беше, но дали беше вероятно?

Не и за Антипатър. Баща му го беше учил никога да не подценява коварството на врага, но и да не го надценява. Беше виждал достатъчно често хората сами да влизат в капана, мислейки с прекалено много ходове напред в играта. Далеч по-разумно беше да повярват, че гърците наистина имат флот оттатък Сардиния и в този момент се канят да завземат лигурийските пристанища, отколкото да предположат, че Хризолор разиграва — как се казваше онази персийска игра? Да, шах. Гигантска шахматна партия.

Ала никой не се решаваше да каже на императора в очите, че ходът, за който говореше, е нелеп или поне малко вероятен. Много бързо събраните министри и генерали се съгласиха, че е най-добре да не предприемат нищо. Политически погледнато, това беше най-сигурната позиция — решението да не правят нищо им спестяваше необходимостта да поемат отговорност за оголването на границата, а никой не желаеше да се нагърби с нея.

В крайна сметка Великият съвет взе решение да се изчака, после всички се упътиха към Форума, за да извършат нищо незначещия ритуал по приемането му от Сената.

— Остани за малко — обърна се императорът към Антипатър, когато останалите тръгнаха към носилките си.

— Да, Цезаре?

— Видях те, че клатиш глава, когато гласувахме решението.

Антипатър не виждаше смисъл да отговаря, затова загледа императора с безизразен поглед.

— Мислиш, че писмото на адмирала е истинско, нали?

— Ръката, която го е писала, и начинът на изразяване без съмнение са византийски — предпазливо изрече Антипатър. — Печатът също ми изглежда истински.

— Не питам за това. Говоря за флотата, която може би е закотвена някъде в Западна Сардиния. Ти мислиш, че и тя е истинска, нали?

— Цезаре, не мога да имам мнение по…

— Аз също мисля, че не е капан.

— Наистина ли, Цезаре?

— Абсолютно.

— Тогава защо им позволи?…

— Защо им позволих да гласуват да не се прави нищо ли? — Лицето на императора беше посърнало и смъртно уморено. — Защото така беше най-лесно, Антипатре. Мой дълг беше да им обърна внимание върху писмото. Само че няма как да му отговорим, не разбираш ли? Дори гърците да са тръгнали към Лигурия, ние нямаме войска, която да пратим срещу тях.

— Какво ще правим, ако навлязат в полуострова, Цезаре?

— Ще се бием, какво друго — вдигна рамене Максимилиан. — Имаме ли друг избор? Ще изтегля армията на Лентул от далматинската граница, ще повикам от юг Семпроний Руфус и ще се окопаем в столицата, за да се отбраняваме, доколкото и докато можем.

В гласа му нямаше нито плам, нито убеденост. Императорът просто си играеше ролята, при това без да полага особени усилия.

За Антипатър изходът беше ясен.

Империята е изгубена, помисли си. Остава ни единствено да чакаме края.

 

 

След като преведе писмото на Хризолор и пред Сената, Антипатър нямаше за какво да остава повече на обсъжданията, пък и не гореше от желание. Той освободи носачите, които го чакаха отвън, и тръгна пеш, смесвайки се с тълпата. Надяваше се безцелното блуждаене из претъпканите улици да уталожи напрежението, което пулсираше в главата му.

Дали беше съществувала някога империя като Римската в цялата история? Или град, могъщ като Рим? Не, със сигурност. От две хиляди години мощта на града и на империята не спираше да расте, като се започне от епохата на Републиката и се стигне до голямата експанзия, отвела римските орли до всяка част на света. Когато великото време на изграждане на империята беше стигнало естествения си край, силата на Рим се беше разпростряла от студения сив остров Британия чак до Персия и Вавилон.

Форумът, приютил храмове, съдилища, статуи, колонади и триумфални арки, беше сърцето и нервният център на цялата великолепна империя. Всяка сграда беше прекрасна сама по себе си, а всичко това заедно омагьосваше и зашеметяваше. Ала за Антипатър в този миг красотата му беше потискаща — гигантски паметник на загиващата империя.

Той вървеше като лунатик в зноя под яркосиньото небе с пламтящото огнено око на Сол във висините, сред безбройните архитектурни чудеса на Форума. Огромната сграда на Сената, величествените храмове на Август, Веспасиан, Антонин Пий и още половин дузина ранни императори, провъзгласени за богове, гигантската гробница на Юлий, построена стотици години след смъртта му от някакъв забравен император, претендиращ да е негов потомък… Арките на Септимий Север и Константин, петте големи базилики, Домът на весталките и още много, много други. Във Форума никога нищо не се рушеше — всеки император добавяше своята дан там, където се намереше място, без да мисли за плана или за уличното движение.

Ето защо по всяко време Форумът беше шумно и претъпкано място. Антипатър, замаян от жегата и от собствените си нерадостни мисли, блъскан от забързаната тълпа, усети, че му прилошава. Тънката му роба беше подгизнала от пот, челото му пулсираше.

Сигурно се разболявам, реши той.

Внезапно залитна и едва се задържа на крака. Трябваше да спре и да си почине. Точно пред него се издигаше масивен осмоъгълен храм с боядисани в охра стени и висок купол. Антипатър полека се отпусна на долното стъпало на широкото каменно стълбище и се сви, скрил лице в ръцете си. С изненада забеляза, че трепери въпреки жегата. Сигурно беше от изтощение. От напрежение и тревога. Може би имаше лека треска.

— Мислиш какво да принесеш в дар на Конкордия ли, Антипатре? — прозвуча над главата му хладен насмешлив глас.

Той вдигна глава, полузаслепен от яркото обедно слънце. Над него се беше надвесило дълго ъгловато лице, самодоволно ухилено, покрито със спечен грим. Яркосините очи имаха същия цвят като очите на императора, но бяха кървясали и налудничави.

Беше Германик Цезар, наследникът на престола, разпътният по-млад брат на императора.

Той беше слязъл от носилката и сега се клатушкаше напред-назад над главата на Антипатър и се хилеше, сякаш още не беше изтрезнял от нощния гуляй.

— Конкордия ли? — глуповато попита Антипатър. — Каква Конкордия?

— Храмът — каза Германик. — Този, пред който си седнал.

— А-а… Да.

Сега разбра. Стъпалата, на които се беше приютил, водеха към Храма на съгласието — Конкордия. Каква горчива ирония! Той беше дар на Рим от прочутия император Юстиниан, пожелал преди шест века да отдаде дан на братското разбирателство, царящо между двете части на Римската империя. А сега Източната империя, далеч от трогателните братски чувства, се канеше да нахлуе в Италия и да отцепи толкова от по-старите владения, колкото успееше, включително и самата столица. Дотук със съгласието. И с хармонията и братската любов.

— Какво ти има? — попита Германик. — Да не си пиян?

— Не, от жегата е… и блъсканицата…

— А, от тези работи на всекиго може да прилошее. А защо си тръгнал пеша и сам?

Германик се наведе над него и го лъхна на вино и престояла аншоа. Дъхът му смърдеше като повей от Хадес. Той кимна към носилката.

— Мога да те закарам до вкъщи. Хайде, ела.

Това беше последното, което искаше Антипатър в този момент — да бъде затворен с този смърдящ похотлив принц в закритата носилка, та макар и само за четвърт час, колкото беше нужно да се стигне от Форума до Палатина.

— Не, не… — поклати глава той.

— Тогава поне се скрий от слънцето. Да влезем в храма. Искам да говоря с теб.

Антипатър се остави Германик да го изправи на крака и да го завлече по стълбището до масивната бронзова врата. Вътре беше хладно и сумрачно. Нямаше никого — нито жреци, нито поклонници. Ярък лъч светлина се спускаше през един отвор високо в купола и осветяваше мраморната плоча над олтара, на която със златни букви император Юстиниан беше увековечил безмерната си любов към своя сродник и съвладетел, негово императорско величество Херакъл II Август.

Германик тихо се засмя.

— Да можеха да видят тези двамата какво става в момента! Дали подобно нещо би могло да има успех — да се раздели империята и двете половини да живеят в мир и любов до свършека на света?

Антипатър, все още слаб и замаян, нямаше никакво желание да обсъжда историята с Германик точно сега.

— Може би в един идеален свят… — промърмори той.

Германик отново се засмя, този път дрезгаво и презрително.

— О, да, идеален свят! Много добре, Антипатре! Само че случайно живеем в реален свят, нали така? А в реалния свят няма никакъв начин една империя с размерите на нашата да остане цяла, затова се е наложило да я разделят. Но след като веднъж Константин решава да го направи, войната между двете половини става неизбежна. Цяло чудо е, че това не се е случило по-рано.

Лекция върху историята от пияния развратен брат на императора в тихия Юстинианов храм. Колко странно! Дали беше истина това, което говореше Германик? Че войната между Запада и Изтока е била неизбежна?

Съмняваше се, че Константин Велики, разделил на две римския свят, основавайки втора столица във Византия на Босфора, е мислел така. Без съмнение е вярвал, че синовете му ще си поделят мирно властта — единият в новата столица Константинопол, вторият в Италия и третият — в Британия, Галия и Испания. Ала много скоро след смъртта му в разделената империя започват раздорите — единият син напада другия и завладява земите му, и така в продължение на шейсет години. Докато административната реформа на великия император Теодосий слага край на всичко това, разделяйки гръцкоговорящите територии от онези, на които се говори латински.

Ала Теодосий също не е бил убеден в неизбежността на войната. Съгласно неговия указ двамата императори — източният и западният, са съвладетели и съуправници на цялата империя и са длъжни да се съветват помежду си по всички важни държавни въпроси. Всеки от тях дори имал право да посочи наследник на другия след смъртта му. Разбира се, не беше станало точно така. Двата народа се бяха раздалечили, макар в продължение на стотици години между тях да бе съществувало известно разбирателство и сътрудничество. Ала от половин век насам напрежението нарастваше, за да достигне връхната си точка в този бавно раздухван пожар — една глупава, ненужна, зловеща война, която щеше да се стовари с цялата си мощ върху най-великия от всички градове…

— Погледни това! — извика Германик. Той беше оставил Антипатър да се лута из пустия храм и да разглежда стенописите и мозайките, с които майсторите на Юстиниан бяха покрили стените. — Мразя този гръцки стил, а ти? Някак плосък, скован, нескопосен — човек може да си помисли, че не са и чували за перспектива. Ако бях на мястото на Херакъл, щях да заповядам да замажат тия мацаници в мига, в който хората на Юстиниан си тръгнат от града. Сега обаче е много късно.

Германик беше спрял в дъното на храма и разглеждаше величественото изображение на Юстиниан, изработено от златни плочки — те блестяха на тавана на купола, сякаш самият Юпитер надничаше отгоре.

— Но какви ги приказвам аз? — изрева той в тишината на храма. — Ти самият си грък! Тоя стил ти харесва!

— Аз съм роден римски гражданин, господарю — тихо изрече Антипатър.

— Да, разбира се! И затова говориш толкова добре гръцки и изглеждаш по този начин. И онази знойна малка хубавица с тъмните очи, с която прекарваш нощите си — тя също е римлянка, нали? Откъде си всъщност, Антипатре? От Александрия? Или от Кипър?

— Роден съм в Салона в Далмация, господарю. Тя открай време е римска територия.

— Салона… Да, там е дворецът на Диоклециан, ако не греша? А никой не би дръзнал да твърди, че Диоклециан не е римлянин. Защо тогава ми приличаш на грък? Я се приближи, Антипатре. Дай да те погледна. Антипатър — какво хубаво римско име!

— Семейството ми произхожда от Гърция. Моите хора са дошли от Антиохия, но това е било преди много векове. Ако аз съм грък, тогава римляните са троянци, защото Еней е дошъл от Троя, за да основе селището, превърнало се по-късно в Рим. А къде е Троя днес? В земите на източния император.

— О-хо! Какъв начетен мъж! Софист!

Германик светкавично се извърна към Антипатър и сграбчи робата му на гърдите. Антипатър очакваше плесница и инстинктивно вдигна ръка да се защити.

— Не се свивай такъв! — подметна принцът. — Няма да те ударя. Но ти си предател, нали? Грък и предател. Който всяка нощ си ляга с врага. Говоря за твоята гръцка приятелка, малката гърдеста шпионка. Когато василевсът влезе триумфално в Рим, ти ще хукнеш при него, за да му кажеш, че през цялото време си му бил верен.

— Не, господарю. Повярвай ми, няма нищо такова, господарю.

— Не си предател?

— Не, господарю — с отчаяние в гласа възкликна Антипатър. — И Юстина не е шпионка. Ние сме римляни, верни на Запада. Аз служа на твоя брат Цезар Максимилиан Август и на никого другиго.

Това изглежда хвана място.

— Е, добре. Добре. Приемам уверенията ти. Изглеждаш ми искрен. — Германик смигна и лекичко го оттласна, после изрече почти угоднически: — Ти остана след съвета, когато всички други си тръгнаха. Каза ли ти Цезар нещо интересно?

— Не, защо… той просто…

Антипатър млъкна. Що за вярност, ако започне да повтаря личните си разговори с императора, та дори и пред брат му?

— Не каза нищо важно, господарю. Няколко думи за съвета и това беше всичко.

— Няколко думи за съвета, значи…

— Да, господарю. Нищо повече.

— Чудя се… Ти си му влязъл под кожата, Антипатре. Той ти има доверие, макар да си такова плъзгаво гърче. Императорът винаги е вярвал на секретарите си повече, отколкото на всекиго другиго. И няма значение, че си грък. Той ти казва неща, които не споделя с другите. — В сините очи на Германик внезапно блесна гняв. — Чудя се — повтори той. — Дали беше искрен, когато казваше, че не е нужно да предприемаме каквото и да било във връзка с флотата в Сардиния. Наистина ли вярва в това?

Антипатър усети как страните му пламват и беше благодарен за сумрака в храма и за мургавата си кожа. Беше объркан — безделникът Германик никога не бе проявявал интерес към държавните дела, каква беше сега тази внезапна загриженост? Може би очакваното гръцко нашествие беше събудило дори този безотговорен и развратен пройдоха? Или това беше просто някакъв каприз? Във всеки случай нямаше как да избегне отговора.

— Не бих си позволил да обсъждам впечатленията си какво според мен мисли императорът, господарю — предпазливо отвърна той. — И все пак ми се струва, че според него сме почти безсилни да направим каквото и да било срещу василевса — вече ни притискат от две страни и не можем да се защитим от нападение на нов фронт.

— Абсолютно е прав — кимна Германик. — Както се казва, песента ни е изпята. Сега се пита какво ще стане с нас, а, Антипатре? — Внезапно Антипатър още веднъж се видя сграбчен в яка мечешка прегръдка. Грапавата буза на Германик се притисна до неговата като твърда четка. От зловонния дъх на младия принц отново му прилоша. Той е луд, помисли си Антипатър. Напълно луд! — Ах, Антипатре, знаеш, че не искам да ти сторя нищо лошо! Обичам те, човече, задето си толкова предан на брат ми. Горкият Максимилиан! Какво бреме — да си император в такова време! — Германик го освободи от прегръдката си и изрече трезво и неочаквано искрено: — Няма да кажеш на брат ми за този разговор, нали? Струва ми се, че те разстроих, и не искам той да си помисли нещо лошо за мен. Страшно е привързан към теб и ти има огромно доверие. Хайде, Антипатре, дай да те закарам вкъщи. Твоята малка гъркиня сигурно ти е приготвила за обяд горещо блюдо. Не е учтиво да я караш да чака.

 

 

Антипатър не каза нищо на Юстина за тази странна среща с брата на императора, но случката не му излизаше от ума.

Принцът без съмнение беше луд. И все пак в държанието му се долавяха и наченки на здрав разум — нещо съвсем нехарактерно за Цезар Германик.

Германик беше убеден, че империята, простряна от Британия до Индия, не би могла да бъде управлявана от една столица — какво пък, това никой не би го оспорил. Щом дори по времето на Диоклециан са били нужни няколко императори, за да я управляват, значи още от самото начало работите не са вървели по мед и масло. А едно поколение по-късно великият Константин открива, че не му е по силите да се справи сам, и разделя официално държавата на две — разделение, което при Теодосий става необратимо.

Но дали беше така и с твърдението му, че войната между Изтока и Запада е неизбежна?

На Антипатър не му се искаше да се съгласи, но знаеше, че историята дава достатъчно примери в подкрепа на това твърдение. Дори във времената на така нареченото съгласие между Изтока и Запада — тогава, когато в Константинопол управлява Юстиниан, а в Рим — племенникът му Херакъл, всяка от двете половини се стреми да разшири влиянието си извън пределите на империята, най-вече в търговията.

Всичко това беше уредено с договор — може би храмът на Юстиниан в Рим е бил издигнат тъкмо в чест на това споразумение, мислеше си Антипатър. Ала търканията продължават, продължава и надпреварата за господство в световната търговия.

После, преди осемдесет или деветдесет години, идва голямата грешка на Запада, колосалната по размери и глупост експедиция в Новия свят. Какво бедствие за Рим! Разбира се, вълнуващо е да откриеш, че отвъд океана се простират два огромни континента с могъщи държави — Мексико и Перу: странни земи, богати на злато, сребро и скъпоценни камъни, населени с множество меднокожи хора и управлявани от монарси, живеещи в разкош, достоен за самия Цезар. Но що за лудост беше обзела императора-мегаломан Сатурнин да се опитва да покори тези народи, вместо да установи с тях търговски отношения? Десетилетия на неуспешни отвъдморски експедиции — милиони хвърлени на вятъра сестерции, цели легиони, пратени на смърт под палещото слънце на негостоприемните континенти, наречени от Сатурнин с гръмкото име Новия Рим. Цветът на римското войнство покосен от стрелите и копията на тълпите свирепи воини с изрисувани лица или пометен от жестоките тропически бури, стотици кораби изгубени в опасните непознати води, а духът на империята — сломен от поредицата поражения и неизбежната капитулация…

Тази злополучна авантюра според Антипатър, пък и според много други беше пресушила ресурсите на империята и вероятно бе разклатила непоправимо устоите на военната й мощ. Цели две поколения талантливи пълководци и адмирали бяха изгубили живота си по бреговете на Новия Рим. После с идиотското си високомерие Юлиан IV беше задълбочил кризата, изселвайки гръцката търговска мисия от остров Мелита, миниатюрно късче земя между Сицилия и африканския бряг, към което и двете империи отдавна предявяваха претенции. Отговорът на византиеца Лъв IX бе не само да стовари войски на Мелита и да я превземе, но и да изтегли границата между двете части на империята в провинцията Илирик, така че далматинският бряг с всичките му важни адриатически пристанища да премине под византийско управление.

Това беше началото на края. Западната империя, издишайки заради злополучния си проект за завоюване на Новия свят, не можеше да се противопостави на нашествието. Това бе насърчило Лъв, а по-късно и наследниците му Константин XI и Андроник да навлизат все по-дълбоко в западните територии. Сега самата столица беше под заплаха и Западът без съмнение щеше да падне под византийска власт за пръв път в историята.

При все това Антипатър продължаваше да се съмнява, че войната е била неизбежна още от самото начало, както твърдеше Германик.

Имаше съперничество — да. Търкания и редки въоръжени конфликти. Но да се стигне до завоюване на едната империя от другата? В плановете на Константин и Теодосий не бе влизала глупавата и гибелна отвъдморска кампания, нито идиотската провокация, дала повод на Изтока да започне война срещу някогашния си съюзник. Ако империята се управляваше от мъдри държавници, Рим щеше да си остане Рим за вечни времена. А сега…

— Много си се замислил! — подметна Юстина.

— Има за какво.

— За войната ли? Пак ти казвам, Антипатре, трябва да бягаме, преди да е стигнала дотук.

— А аз пак те питам: къде?

— Някъде, където няма война. Някъде далеч на изток, където винаги има слънце и е топло. Сирия, Египет, може би Кипър…

— Всичките са гръцки. Аз съм римлянин. Ще ме помислят за шпионин.

Юстина се изсмя подигравателно.

— С това единствено ми казваш, че навсякъде сме чужди! Римляните те смятат за грък. Сега не искаш да избягаш на Изток, защото ще те мислят за римлянин. А как ще разберат? Ти имаш вид на грък и говориш като грък — също като мен.

Антипатър я гледаше мрачно.

— Истина е, че навсякъде сме чужди, Юстина. Тук си права. Но това не е основното. По-важно е, че съм служител на Западния императорски двор. Подписвал съм се под безброй дипломатически писма, които се пазят в константинополските архиви.

— Кой ще знае? И кого го е грижа? Западната империя е труп. Ще избягаме на Кипър, ще развъждаме овце, ще отглеждаме грозде. Можеш да си изкарваш хляба, като превеждаш от латински. Ще казваш, че си живял на Запад, ако на някого му хрумне да пита откъде идеш. И никой няма да те обвини, че си шпионин на Западната империя, щом тя вече не съществува.

— Само че тя още съществува.

— Засега — отвърна Юстина.

Идеята наистина беше примамлива. Нищо чудно опасенията му, че някой може да го помисли за шпионин на Максимилиан Цезар, да се окажеха преувеличени. Кой ли би се трогнал от това на някой сънлив, окъпан от слънцето гръцки остров? Двамата с Юстина можеха заедно да започнат нов живот.

И все пак…

Не виждаше как може да дезертира от поста си, докато управлението на Максимилиан не паднеше. Това му се струваше подло. Малодушно. Недостойно за мъж. Гръцко. Той беше римлянин и щеше да остане на поста си до самия край. А после…

Кой можеше да каже какво ще стане после?

— Не мога — каза той на Юстина. — Не сега.

 

 

Дните минаваха. С напредването на есента синьото небе започна да посивява — безпогрешен признак, че иде дъждовният сезон. Сега Юстина рядко му говореше за политика. И изобщо говореше малко. Римската зима я потискаше. Тя беше живяла, кажи-речи, цял живот на запад, но си оставаше дете на юга, на слънцето. Ако живееше в Неапол или в Сицилия, сигурно щеше да се чувства добре, но не и в Рим, където зимата беше влажна и студена. Често, докато се прибираше у дома от двореца, Антипатър се питаше дали някой ден няма да открие, че си е събрала багажа и е изчезнала. Все повече хора напускаха столицата и признаците вече бяха налице — тълпите по улиците като че бяха пооредели, по-често се срещаха затворени магазини със заковани кепенци… Ала Юстина оставаше до него.

Задълженията му в двореца от ден на ден ставаха все по-безсмислени. Вече нямаше ултиматуми до василевс Андроник. Каква полза? Краят се виждаше. Сега работата на Антипатър беше основно да превежда докладите на шпионите на Максимилиан, все още пръснати из цялата гръцка империя. Придвижване на войски в Далмация — подкрепления на и без това огромната гръцка армия, локализирана в североизточния край на полуострова, на една ръка разстояние от римската застава край Венеция. Друга гръцка армия в Африка се движеше по брега от Египет към Картаген и другите нумидийски пристанища — без съмнение подкрепления за войските, които вече бяха разположени в Сицилия. Забелязваше се и раздвижване на север — един турски легион беше пратен в Сарматия, вероятно с цел да разтегли още повече и без това изтънялата отбранителна линия на римляните.

Антипатър прилежно изчиташе всички тези депеши на императора, но Максимилиан рядко надаваше ухо. През тези дни той беше мрачен и разсеян. Един ден Антипатър влезе в Изумрудената стая и го свари вглъбен над огромен том от някакво историческо съчинение. Беше отворил на дългия списък на Цезарите и плъзгаше показалец надолу по редовете — Август, Тиберий, Гай Калигула, Клавдий, Нерон. И по-късните — Адриан, Марк Аврелий, Септимий Север, Тит Галий, за да стигне до новите имена, големи и малки — Клодиан, Клавдий Титан, Максимилиан Велики, всички Хераклиевци, Константиновци и Марциановци.

Антипатър гледаше как императорът плъзна пръст към последните имена, които завършваха списъка — Траян VI, Юлиан IV, Филип V и собственият му баща, Максимилиан V. А най-отдолу беше дописано от друга ръка името на Максимилиан VI. Показалецът на императора се спря там. Той бавно поклати глава. Антипатър сякаш четеше мислите му. Беше дошъл часът на равносметката. Пред очите му течеше дългата и пълноводна река на римската история, от славните дни на империята при безсмъртния Август до… нейния край… край!… при незначителния, нищожния Максимилиан VI.

Той затвори книгата и вдигна поглед към Антипатър. Усмихна се — бледа, студена като зима усмивка. Последен в този велик списък! — сякаш казваше тя. — Какво почетно място, Антипатре! Каква велика чест!

Тази нощ на Антипатър му се присънваха пияни гръцки войници с обезумели погледи, които ликуват по улиците на Рим, крещят и се смеят, разграбват магазините и дърпат жените в тъмните пресечки. А след тях — император Андроник влиза триумфално в Рим по Виа Фламиния, великолепен в пурпурната си хламида, огромната му златна грива и жълтата брада се веят от вятъра. Тълпи римски граждани, наредени от двете страни на огромната централна улица, с възторжени викове поздравяват новия си господар на собствения му език и го наричат василевс ромайон — „цар на римляните“. Победилият монарх язди огромен бял кон, окичен със скъпоценни камъни. На главата си носи блестящата гръцка корона, увенчана с паунови пера, в едната си ръка държи скиптър с орлова глава, а с другата маха величествено на тълпата. Той спира пред Форума, слиза от коня и се оглежда със задоволство, после бавно се упътва към широката улица в подножието на Капитолийския хълм, спира там и с широк жест я посочва на свитата си, сякаш да обозначи мястото, където ще бъде издигната триумфалната арка, символизираща победата му.

На другия ден от сутринта валеше като из ведро. В двореца пристигна вестоносец и донесе новината, че гърците са слезли на лигурийския бряг. Пристанищата Антиполис и Никея се предали без бой и в този момент гърците се придвижвали по крайморския път към Генуа. Следобед пристигна втори бързоходец, полумъртъв от умора, който донесе вест от юг, че многочислени гръцки сили са навлезли в Калабрия и римската армия, притисната от неприятеля, бавно отстъпва. Същевременно от Сицилия е тръгнала друга гръцка армия, проникнала е във вътрешността на полуострова и е превзела залива на Неапол, а самият град е под обсада, но падането му е неизбежно.

Антипатър си мислеше, че в мозайката липсва само едно късче — нападение по североизточната граница откъм Далмация.

— Нищо чудно скоро да получим и такава вест — каза той на Юстина. — Но какво значение има това сега?

Войниците на Андроник вече настъпваха навътре в полуострова от север и от юг.

— Песента ни е изпята, както би казал Германик. Играта е изгубена. С империята е свършено.

 

 

— Пиши писмо до василевс Андроник — нареди императорът.

Бяха в малката Индигова стая, съседна на Изумрудената. В това влажно, дъждовно време тук беше малко по-топло. Вече четвърти ден валеше. Неапол беше паднал и сега гръцките войски напредваха необезпокоявани от юг по Виа Рома. Единствената трудност, която срещаха, бяха калните наноси по пътищата. Друга гръцка армия, идеща от Лигурия, беше някъде в Лаций, може би вече около Тарквиний и Цере. Тя също изглежда не срещаше съпротива, освен от страна на времето. Цере беше едва на трийсетина мили от Рим. Византийците бяха направили пробив и на границата с Далмация.

Максимилиан се прокашля.

— „До Негово царско величество Андроник Маниак, Автократ и Император, по божия милост Цар на царете, Цар на римляните и Върховен владетел на всички земи“ — написа ли го, Антипатре?

— Базилеус базилейон — мърмореше си Антипатър. — Да, ваше величество. — Внезапно вдигна глава: — „Върховен владетел на всички земи“ — така ли каза, господарю?

— Да, той се титулова така — малко раздразнено отвърна Максимилиан.

— Моля за извинение, господарю, но това означава…

— Продължавай нататък, Антипатре. „… и Върховен владетел на всички земи. От неговия братовчед Максимилиан Юлиан Филип Роман Цезар Август, Император и Велик понтифик, Народен трибун“ и така нататък — знаеш титлите, напиши ги. „Бъди здрав и дано милостта на всички богове те съпътства вовеки веков и до свършена на света.“ — Императорът отново замълча и няколко пъти си пое дълбоко дъх, после продължи: — „По божие благоволение ми бе позволено да заемам престола на Цезарите през последните двайсет години, но напоследък ми се струва, че боговете са ме лишили от благосклонността си и волята им е да се откажа от всички отговорности, възложени ми от моя царствен баща, Негово величество Божествения император Максимилиан Юлиан Филип Клавдий Цезар Август. Също така вярвам, че божествената милост се е пренесла изцяло върху моя царствен братовчед, Негово величество Василевс Андроник Маниак, Автократ и Император“ — давай пак всичките титли.

Антипатър пишеше вече втора дъсчица, а дотук бяха само титли. Въпреки това смисълът на посланието му се изясняваше. Когато осъзна какво се кани да направи императорът, сърцето му задумка лудо.

Това беше документ за абдикация.

Максимилиан отстъпваше империята си на гърците.

Е, те и без това я бяха заграбили — всичко, освен столицата и няколко жалки мили околовръст вече беше в техни ръце. При все това нима така трябваше да се държи един истински римлянин? Никога досега Рим не беше капитулирал пред чужд завоевател, а Андроник беше точно такъв — грък, чужденец, колкото и да претендираха византийците, че са част от империята още от самото й основаване. Да, бяха сваляни владетели. Имаше и граждански войни — Октавиан срещу Марк Антоний, после раздорите около наследяването на Нерон и битката за престола след убийството на Комод. Но Антипатър не можеше да си спомни победен император някога да е предавал така овчедушно престола си на завоевателя. Най-често победеният сам се пробождаше с меча си, когато войските на съперника му започнеха да хлопат на портите. Но обичайното преди хиляда години сигурно вече не се смяташе за подобаващо поведение.

А Максимилиан продължаваше да говори, подбирайки внимателно думите, с граматически и стилно издържани фрази, сякаш от месеци писмото беше съставено и само чакаше да бъде преведено от Антипатър на византийски гръцки.

Документ за абдикация, по това спор нямаше. Но за изумление на Антипатър Максимилиан не само се отказваше от престола, а и посочваше Андроник за свой единствен законен наследник, призван да упражнява императорската власт. Така той на практика обединяваше двете части на древната империя. Налагаше ли се да стига толкова далеч? Ако нямаше намерение да се самоубива — и кой би го упрекнал? — не можеше ли просто да признае поражението си в кратко писмо и да отиде в историята, запазвайки поне някакво достойнство?

Ала Максимилиан продължаваше и Антипатър внезапно осъзна, че този документ цели още нещо.

— „В служба на държавата остарях…“ — Не беше вярно, той беше едва петдесетгодишен! — „… и бремето на властта става непосилно за мен. Сега единственото ми желание е да водя тих и спокоен живот в съзерцание и размисъл в някое кътче на безкрайните ти владения.

Същото е направил преди мен Цезар Диоклециан, който след двайсетгодишно царуване доброволно се отказал от огромната си власт и се установил в провинцията Далмация, в град Салона, където до ден-днешен стои дворецът му. Такава е най-смирената молба на Цезар Максимилиан, господарю — да ми бъде позволено да последвам примера на Диоклециан и ако ти е угодно, да ми бъде предоставен дворецът в Салона, където съм отсядал няколко пъти и който ми се струва привлекателно убежище…“

Антипатър познаваше добре двореца в Салона. Беше израсъл буквално в сянката му. Беше съвсем приличен, на практика един малък град, точно до морето, с огромни укрепени стени и разкошно обзавеждане. Много цезари бяха отсядали в него при посещенията си в Далмация. Може би дори самият Андроник го бе посещавал — Далмация от няколко десетилетия се управляваше от Византия.

А сега Максимилиан го искаше — не, молеше за него „най-смирено“, като се обръщаше към Андроник с „господарю“ и използваше израза „ако ти е угодно“. Поднасяше титлата си на завоевателя на сребърен поднос и молеше единствено да му позволят да се скрие до края на живота си между дебелите стени на Диоклециановото убежище.

Безчестно. Позорно. Отвратително.

Антипатър бързо извърна поглед. Не искаше Цезар да види презрението в очите му.

Императорът продължаваше да говори. Антипатър беше пропуснал няколко думи, но какво значение имаше? Лесно щеше да измисли нещо подходящо за случая.

— „… приеми уверенията ми, скъпи братовчеде Андроник, в най-искрено уважение и благодарност, както и сърдечните ми поздравления за постиженията ти като владетел. Твой Максимилиан Юлиан Филип Роман Цезар Август, Император и Велик понтифик и така нататък…“

 

 

— Как мислиш — попита го Юстина вечерта, когато той й предаде съдържанието на документа за абдикация, — дали Андроник ще изпълни желанието на Максимилиан? Не е длъжен. Може просто да му отреже главата и да се свърши.

— Няма да го направи. 1951 година сме. Византийците са цивилизовани хора. Андроник няма да иска да изглежда варварин. Пък и от политическа гледна точка ще е зле. Защо да превръща Максимилиан в мъченик и знаме на антигръцката съпротива, която вероятно ще се зароди в провинциите на Запад, когато може просто да го целуне по бузата и да го прати в Салона? Цялата Западна империя вече е негова. Спокойно би могъл да започне царуването си мирно.

— Значи мислиш, че Андроник ще приеме сделката?

— Да. Да, разбира се. Ако има поне малко здрав разум.

— И после?

— Какво после?

— Питам за нас с тебе. Какво ще стане с нас?

— А, да. Императорът ми каза нещо по този повод.

— Така ли? — Юстина пое дълбоко дъх.

— Когато свърши с писмото, той ме попита дали бих отишъл с него в Салона или където пожелае да го прати Андроник. „Ще ми трябва секретар, дори и да се оттегля.“ Така ми каза. „Особено ако се установя някъде, където се говори гръцки, а това е почти сигурно, защото Андроник ще иска да ме държи под око. Ожени се за твоето гъркинче и ела с мен, Антипатре.“ Точно това бяха думите му.

Очите на Юстина светнаха. Страните й се зачервиха, а гръдта й се повдигаше бурно.

— О, Антипатре! Това е чудесно! Съгласи се, нали?

Всъщност не го беше направил. Не съвсем. Дори изобщо не го беше направил. Не беше и отказал. Просто не бе дал никакъв отговор.

— Знаеш, че с радост бих се оженил за теб, Юстина — с известна неловкост изрече той.

— А би ли отишъл с Цезар в Далмация?

— Ами… Възможно е…

— Възможно? А какво друго ти остава?

Антипатър се поколеба и безпомощно разпери ръце.

— Как да ти кажа, Юстина? Добре, ще опитам. Онова, което иска Цезар, е… малодушно. Срамно. Неримско.

— И така да е. И какво от това? Мислиш ли, че е по-добре да останеш тук и да умреш като римлянин?

— Вече ти казах, Андроник няма да го екзекутира.

— Не говоря за него, а за нас.

— Защо е притрябвало някому да ни причинява зло, Юстина?

— Преди няколко дни ти ми каза, че си служител в императорския двор. А аз съм гъркиня, която спи с римляни. Със сигурност ще има чистка сред чиновниците. Не вярвам да те екзекутират, но ще си имаш проблеми. Аз също, дори по-големи от твоите. Теб ще те пратят да работиш черна работа, но за мен ще измислят нещо гадно. Завоевателите винаги го правят.

Антипатър не издържа на гневния й поглед и сведе очи.

През целия следобед и по-голямата част от сутринта в главата му се въртяха героични фрази — човек трябва да посрещне края като истински римлянин… както повелява великата ни героична традиция… историята никога няма да прости… — и все в този дух, а всичко това неизбежно водеше до едно заключение. Да откаже да последва Максимилиан в уютното му убежище. Но в същото време той си даваше ясна сметка, че ще постъпи глупаво.

Както повелява великата ни героична традиция, така ли? Може би. Ала Максимилиан Цезар не беше герой, Луций Елий Антипатър също. Щом самият император не намираше за нужно да се държи като римлянин, защо да го прави секретарят му по гръцката кореспонденция? Той не беше войник, а чиновник, книжен плъх, при това не съвсем римлянин. Цицерон, Сенека или Катон Цензора биха се изсмели на претенциите му. Всеки може да се обяви за римлянин, но само римлянинът е такъв.

Само че времената на Сенека, Катон и Цицерон отдавна бяха отминали. Днес всичко беше различно. Врагът беше пред портите на Рим, а какво правеше императорът? Пробождаше се с меча си? Прерязваше си вените? Нищо подобно! Императорът трескаво съставяше писмо, в което смирено молеше да му позволят да се скрие в голям дворец на далматинския бряг. Трябваше ли секретарят му да застане пред дверите на Рим с меч във всяка ръка, за да посрещне врага като герой, докато императорът, комуто служеше, се измъкваше по живо, по здраво?

— Погледни! — повика го Юстина до прозореца. — Там нещо гори. Мисля, че е на Капитолия.

— Оттук не се вижда Капитолият.

— Значи е на някой от хълмовете. Виждам и други огньове. А по Сакра Виа горят факли. Пламъци навсякъде. Мисля, че вече са в града, Антипатре.

Той също погледна навън. Дъждът беше спрял и навсякъде горяха огньове и факли. Някъде отдалеч долитаха викове, но думите не можеха да се различат. Всичко беше размазано, смътно, призрачно.

— Какво мислиш?

Той облиза пресъхналите си устни.

— Да, и аз мисля, че са тук.

— И сега? Вече е късно да бягаме. Ще останем на мястото си — ти, аз, Максимилиан — и ще чакаме края като истински римляни. Нали сме такива?

— Андроник няма да стори нищо на императора. Нито пък на нас с тебе.

— Скоро ще разберем! — отсече Юстина.

 

 

Следващият ден не приличаше на никой друг в дългата история на Рим. Гърците бяха влезли в града на свечеряване едновременно от четирите порти, без да срещнат каквато и да било съпротива. Императорът беше наредил на хората да не правят опити за отпор, защото той би бил напразен и само би довел до големи загуби на човешки живот и излишни разрушения. Войната беше изгубена и би било лудост да удължават агонията. Това беше или мъдро и практично решение, или достойно за презрение малодушие и Антипатър имаше определено мнение по въпроса, ала предпочиташе да го запази за себе си.

Дъждът беше спрял вечерта, но на сутринта отново заваля — точно когато василевс Андроник влизаше триумфално в града от север по Виа Фламиния. Беше почти като в съня на Антипатър, с тази разлика, че времето беше лошо и нямаше цветя, а хората от двете страни на пътя бяха като зашеметени и никой не приветстваше новия император на гръцки. Но Андроник наистина яздеше огромен бял кон и беше великолепен, макар и със сплъстена от дъжда грива и подгизнала брада. Той обаче не пое към Форума, а право към императорския дворец, където щяха да му представят документа за абдикация. Същият, който Антипатър беше писал предния ден.

На церемонията присъстваше целият Велик съвет. Тя се провеждаше в Голямата зала с ловните мозайки, строена от един от последните Херакловци, където императорът посрещаше делегациите от далечни страни. Днес обаче той не седеше на трона, а се беше изправил смирено от лявата му страна и се вглеждаше във византийския император, застанал на десетина крачки срещу него. Зад гърба на Максимилиан се бяха подредили членовете на съвета, а зад Андроник стояха половин дузина велможи, които бяха яздили след него при триумфалното му шествие по Виа Фламиния.

Контрастът между двамата монарси беше поразителен. Императорът беше същинско джудже пред Андроник — огромен мъж, по-висок и по-едър от всички в залата, с груби черти и остра жълта коса на келт или брит, пусната свободно на гърба му. Всичко у него — широките плещи, масивният гръден кош, увисналите мустаци и издадената челюст — излъчваше бича, зверска сила. Ала в малките пронизващи очички светеше хладен човешки ум.

Антипатър беше застанал до Максимилиан, за да превежда. По знак на императора той подаде свитъка на един от велможите на Андроник, мъж с обръснато теме и брокатена роба, обсипана с истински рубини и изумруди. Мъжът му хвърли само бегъл поглед и тържествено го подаде на василевса. Андроник бързо плъзна поглед по първите два-три реда и върна свитъка на велможата си.

— За какво става дума в това нещо? — отривисто попита той.

Антипатър за миг се обърка — нима Царят на римляните не можеше да чете?

— Документ за абдикация, ваше величество — чу той изумен собствения си глас.

— Дай ми го пак! — нареди Андроник.

Гласът му беше силен, дълбок и груб и в никакъв случай не можеше да се каже, че гръцкият му гали слуха — така би говорил един войник или дори селянин, но не и император. Сигурно беше поза. Андроник произхождаше от древно и прославено византийско семейство, но знае ли човек?

С величествен жест велможата с бръснатото теме подаде документа на василевса, той още веднъж го разгърна и му хвърли бегъл поглед, после го пъхна небрежно под мишница.

В залата беше тихо като в гробница.

Антипатър се чувстваше неловко от положението си в самия център на сцената и крадешком се огледа наоколо. За разлика от император Максимилиан, в чието държание нямаше и следа от присъщото на ранга му достойнство — дребен, незначителен човек, който тепърва щеше да бъде унижаван, — неговите министри и генерали до един стояха изправени, с високо вдигнати глави, с мрачното достойнство на войници. Дали някой от тях знаеше какво съдържа документът? Едва ли, поне що се отнася до Салона. Антипатър срещна погледа на принца-наследник Германик с безукорно свеж вид — току-що изкъпан, в искрящо бяла роба, поръбена с пурпур. Той също беше застанал в изправената стойка на войник, което никак не се връзваше с представата на Антипатър за него, но на устните му играеше едва забележима усмивка. На какво ли толкова се радваше в този ужасен ден?

Василевс Андроник се обърна към Антипатър:

— Императорът се отрича безусловно от всичките си привилегии, така ли?

— Да, ваше величество.

От редиците на римските сановници долетя обща въздишка, ала едва ли от изненада. И нямаше от какво да са изненадани, но този прям въпрос, зададен с грубоват тон, който поставяше безапелационно нещата на мястото им, не можеше да не им подейства като удар.

Ала държанието на принц Германик с нищо не се промени — същата изправена стойка, същата хладна усмивка, трептяща в ъгълчетата на устните му. По-възрастният му брат току-що бе преотстъпил трона, който можеше един ден да наследи. Но дали някога бе разчитал сериозно, че ще седне на престола?

— Някакви по-особени искания? — попита Андроник.

— Само едно, ваше величество.

— И какво е то?

Всички погледи бяха приковани в Антипатър, който изпитваше желание да потъне в лъскавия каменен под. Защо трябваше тъкмо той да каже проклетите думи пред всички тези велики мъже?

Но нямаше как да избяга от това и той изрече с най-голямата твърдост, на която беше способен:

— Цезар Максимилиан моли да му бъде разрешено да се оттегли заедно с онези свои придворни, които пожелаят да го последват, в двореца на император Диоклециан в Салона, където се надява да прекара остатъка от живота си в размисъл и научни занимания.

Ето това беше. Антипатър беше вперил поглед пред себе си, загледан в нищото.

Василевсът притвори за миг пронизващите си сиви очи и в ъгълчето на устните му трепна зле прикрито презрение.

— Не виждаме причина да не изпълним подобна молба — изрече най-сетне той. — Приемаме условията, предложени в този документ.

Андроник пое перото, подадено му от велможата до него, и надраска в долната част на листа огромно „А“ — очевидно подписът му.

— Нещо друго?

— Не, ваше величество.

— Добре тогава — кимна Андроник. — Кажи на бившия император, че ни е угодно да прекараме нощта в лагера, сред войниците си. Утре възнамеряваме да се настаним в този дворец, от него не бива да се изнася нищо без наше позволение. Освен това утре ще ви представим нашия брат Роман Цезар Стравоспондил, който отсега нататък ще управлява като император Западната империя. Кажи всичко това на бившия император.

Василевсът даде знак на хората си и се упъти към вратата, а свитата му го последва в стегната фаланга.

Антипатър се обърна към Максимилиан, който не помръдваше от мястото си, сякаш беше каменна статуя.

— Василевсът каза, Цезаре…

— Разбрах какво каза василевсът. Благодаря, Антипатре — промълви Максимилиан с глас, сякаш излизащ от гробница.

Той се усмихна, но с усмивката на мъртвец, и също напусна залата. Членовете на Великия съвет, зашеметени и невярващи, тръгнаха след него по двама, по трима.

Ето така падат империите в днешно време, помисли си Антипатър.

Без кръвопролития, без екзекуции. Един пергаментов свитък, няколко пъти преминаващ от победения към победителя и обратно, едно „А“, надраскано отдолу, смяна на обитателите на царските покои. И така ще бъде отразено и в историята. Луций Елий Антипатър, завеждащият гръцката кореспонденция на бившия император, представи официалния документ за абдикация на василевс Андроник, който го погледна бегло и…

— Антипатре!

Беше Германик Цезар, единствен останал в залата със завеждащия гръцката кореспонденция.

Принцът му махна да се приближи.

— Само две думи, Антипатре. Ела с мен.

 

 

Отвън, докато крачеха през закритата галерия, която обикаляше цялото крило на двореца, Германик попита:

— Какво можеш да ми кажеш за този Роман Цезар, Антипатре? Мислех, че братът на василевса се казва Александър.

Имаше нещо странно в гласа му. Цялата леност и демонстративно нехайство на принца се бяха изпарили. Сега той говореше отривисто и делово.

— Мисля, че са няколко братя. За Александър се чува най-често. Той е воин като брат си. Роман вероятно е нещо съвсем различно. „Стравоспондил“ означава „гърбушко“.

Германик го загледа невярващо.

— Какво? Андроник е избрал за император на Запада един сакат?

— Това подсказва името, господарю.

— Хубава шегичка. Какво пък, щом така е решил. — Германик се усмихна, но не личеше да му е много забавно. — Едно обаче е ясно — императорите пак ще бъдат двама. Андроник няма да се опита да управлява цялата обединена империя от Константинопол, защото това не може да стане. Точно както ти казах онзи ден в Храма на съгласието, Антипатре.

Антипатър продължаваше да се чуди на промяната у Германик, на тази необичайна сериозност и задълбоченост. Дори и стойката му беше различна. Аристократичната разпуснатост и вялост бяха изчезнали и принцът изведнъж беше започнал да се държи като войник. Антипатър за пръв път забеляза колко по-висок е Германик от брат си.

— Колко дълго мислиш, че ще изтрае тази нова империя, Антипатре?

— Не разбрах, господарю?

— Колко дълго? Пет години? Десет? Хиляда?

— Не мога да преценя, господарю.

— Помисли си. Андроник тръгва на юг и помита жалката ни отбрана с едно щракване на пръстите, после слага за император сакатия си брат и се връща при сладкия живот в Константинопол. Тук остават десетина гръцки легиона за цялата Западна империя — Испания, Германия, Британия, Галия, Белгика, да не говорим за самата Италия. И за какво му е било да ни превзема? Ами за да потекат нашите данъци на Изток и да напълнят хазната му. Дали британските фермери ще са доволни от това? Или рошавите германци? Знаеш отговора. Андроник превзе Рим, но това не значи, че владее цялата империя. В провинциите не искат гърците да ги управляват и няма да се примирят. Тези хора са римляни и искат да бъдат управлявани от римляни. Рано или късно навсякъде ще се зароди съпротива, и то по-скоро рано. Ще започнат да избиват гръцките бирници и местни управници, ще избухнат въстания, които ще се разрастват. И в крайна сметка Андроник ще реши, че не си струва да се поддържа войска на такова голямо разстояние, ще вдигне рамене и ще махне с ръка. Едва ли ще тръгне втори път да ни покорява. Така че ние или ще избием гръцките нашественици, или, което е по-вероятно, ще ги претопим и ще ги превърнем в римляни. Само след две-три поколения те вече ще са забравили гръцкия.

— Мисля, че имаш право, господарю.

— И аз така мисля. Утре вечер заминавам, Антипатре.

— За Далмация, нали? С имп… с брат си.

Германик плю.

— Не ставай глупак! Не, няма да замина с него. — Той се наведе към Антипатър и изрече тихо и натъртено: — В Остия ме чака кораб, който ще ме отведе в Масалия в Галия. Там или в Лугдун ще е столицата ми, но още не съм решил.

— Столицата ти?…

— Императорът абдикира. Ти лично написа документа, нали така? Значи сега аз съм император. В изгнание, но все пак император. И в момента, когато стъпя в Масалия, ще се провъзглася официално за такъв.

Ако го беше казал седмица по-рано, това щеше да прозвучи като лудост, като пиянски брътвежи, като издевателство. Но този Германик сега беше различен.

Морскосините очи на принца се впиха безжалостно в Антипатър.

— Ако кажеш някому и дума за това, преди да съм напуснал Рим, с теб е свършено.

— Тогава защо изобщо ми го казваш?

— Защото мисля, че макар да си едно плъзгаво гърче, все пак си надежден човек. Казах ти го още тогава, в храма. И искам да дойдеш с мен в Галия.

Дъхът на Антипатър секна.

— Но, господарю!

— На мен също ми трябва завеждащ гръцката кореспонденция. Някой, с чиято помощ да осъществявам връзката със сегашните управници на Рим. Да ми чете докладите на шпионите ми на Изток. Трябваш ми и като съветник, Антипатре. Ти си плах, но в същото време си умен и трезв. Освен това си и римлянин, и грък едновременно. Можеш да си ми от полза в Галия. Ела с мен. Няма да съжаляваш. Аз ще възстановя армията и ще прогоня гърците от Рим. Ти можеш да бъдеш консул, когато си върна трона на Цезарите.

— Господарю…

— Помисли си. Давам ти срок до утре.

 

 

Изражението на Юстина беше съвсем неразгадаемо, когато Антипатър свърши разказа си. Какво ли ставаше зад тези тъмни блестящи очи?

— Бях толкова слисан, че не мога да ти опиша — каза той. — Германик е далеч по-сериозен и твърд, отколкото някой е допускал. Зад това лекомислено държание, което демонстрираше, се е криел мъж със силна воля. Истински римлянин.

— Да — кимна тя. — Изненадата сигурно наистина е била голяма.

— Трябва да ти призная, че тази идея да се провъзгласи за император в изгнание и да поведе съпротивата от Галия е романтична и благородна. И съм поласкан от поканата му да го придружа. Само че… не мога да тръгна с него.

Антипатър знаеше, че не би тръгнал, защото Юстина не би го направила. А ако имаше нещо, което да му е ясно в целия този хаос, то беше, че ще тръгне нататък, накъдето пожелае Юстина. За него тя беше по-важна от политиката, от империите и от всички тези абстрактни неща. Сега за него всичко се свеждаше до едно — да са заедно, а бремето на империята да го носят други.

— Как мислиш, дали ще успее да прогони гърците? — попита тя.

— Много е вероятно. Всеки знае, че империята е прекалено голяма, за да бъде управлявана от една столица, а избирането на гръцки император на Запада също няма да реши проблема. Западът е римски. Сега гърците са по-силни от нас, защото ние направихме куп глупости през последните петдесет години и сами подкопахме силите си, но това няма да е задълго. Ще се окопитим и ще бъдем отново онова, което бяхме. Боговете са пожелали Рим да управлява света. Правили сме го повече от хиляда години, и то дяволски добре. И отново ще го правим. Съдбата е на страната на Германик. Помни ми думата, в Рим отново ще се говори латински и ние ще го дочакаме.

Юстина го изслуша мълчаливо и още дълго не продума. Най-сетне попита:

— Много ли е студено в Галия през зимата?

— Чувал съм, че доста. Във всеки случай по-студено от тук.

Прекалено студено за нея, това беше сигурно. Защо й беше притрябвало да пита? Немислимо беше да поиска да тръгне нататък. Нямаше да й хареса.

— Много странно — каза той, след като напразно почака тя да отговори. — Императорът ни е калпав, а братът, за когото мислех, че не става за нищо, се оказа храбър и доблестен мъж. Ако изобщо съществува такова нещо като римска душа, тя трябва да се търси на Запад, където утре поема Германик.

— А ти, Луций? Ти накъде ще тръгнеш?

— Ние с теб сме гърци. Нашият път е в обратната посока, Юстина. На изток. Към слънцето. Към Далмация с Цезар.

— Ти си римлянин, Луций.

— Да, повече или по-малко. И какво от това?

— Рим тръгва на запад. Страхливецът Максимилиан тръгва на изток. Наистина ли искаш да отидеш със страхливеца, Луций?

Антипатър я гледаше слисан и не знаеше какво да отговори.

— Кажи ми, Луций, колко е студено зиме в Галия? Много сняг ли има?

Той най-сетне успя да проговори:

— Какво се опитваш да ми кажеш, Юстина?

— А ти какво се опитваш да ми кажеш? Представи си, че не съществувах. Накъде щеше да тръгнеш утре, на изток или на запад?

Той се поколеба само за миг.

— На запад.

— За да последваш брата на императора в снеговете?

— Да.

— Брата, когото мислеше за нищожество?

— Императорът е нищожество, не брат му. Ако не беше ти, сигурно щях да тръгна с него.

Дали наистина беше така? Отговорът бе да. Да.

— Аз съм римлянин. И искам поне веднъж да се държа като такъв.

— Тогава върви. Върви!

Стаята се люшна пред очите му.

— А ти, Юстина?

— Аз не съм длъжна да се държа като римлянка, нали? Мога да остана тук и да продължа да бъда гъркиня…

— Не!

— Или да те последвам, теб и новия император. — Тя обви ръце около себе си и потрепери, сякаш вече усещаше студеното докосване на снежинките. — От друга страна, все още не е късно да заминем с другия император. Със страхливеца, който подари престола си, за да отърве кожата.

— Знаеш, че и аз не съм от най-храбрите.

— Знам. И все пак щеше да тръгнеш с Германик, ако ме нямаше мен. Има разлика между това да не си храбрец и да си страхливец. Чудя се кое е по-лошо — да тръгнеш през снеговете или да се скриеш на топличко сред страхливци? Как може човек да живее сред страхливци, ако самият той не е такъв?

Той не знаеше какво да каже. Главата му кънтеше. Тя го беше хванала натясно. Знаеше само, че я обича, че има нужда от нея и че ще направи избора, който тя пожелае.

Отвън отново долетяха гръмки тържествуващи викове, а сред тях и писъци. Антипатър погледна през прозореца — пожарите бяха станали повече. Едва сега започваше истинското завоюване и завоевателите бързаха да грабнат своя пай.

Какво пък, това се очакваше. Но сега вече нямаше значение. Единственото, което интересуваше Антипатър, беше кой път да избере — на изток с падналия император или на запад с брат му.

Той погледна Юстина.

Тя все още се гушеше от въображаемия студ на въображаемата зима, но сега се усмихваше. И усмивката й беше истинска.

— Така да бъде, ще бъда римлянка. С тебе в снеговете, в Галия. Лудост ли е, Луций? Е, добре, тогава ще бъдем луди заедно. И ще се опитаме да се топлим един друг, където и да сме… Трябва да си стегнем багажа, любов моя. Твоят нов император заминава за Масалия утре, нали така каза?