Робърт Силвърбърг
Рома Етерна (2)

1203 О.Р.: Пролог

Историкът Лентул Ауфидий, който си беше поставил за цел да напише пълната биография на великия император Тит Галий, вече трета година изучаваше Имперските архиви в Палатинската библиотека. Всяка сутрин шест дни в седмицата Ауфидий излизаше от дома си недалеч от Форума, изкачваше стръмния хълм, показваше личната си карта на Пазителя на архива и започваше ежедневното си ровене из големите шкафове, където се пазеха свитъците, отнасящи се до царуването на Тит Галий.

Задачата беше грандиозна. Тит Галий, възкачил се на престола след смъртта на лудия Каракала, беше управлявал Рим от 970 до 994 година и през това време беше реорганизирал напълно държавното управление, оставено от неговия предшественик в плачевно състояние. Някои провинции били обединени, други разделени, данъчната система претърпяла сериозна реформа, армията била раздробена и преустроена от върха до редовите войници, за да може да се справи със заплахата от северните варвари. И така нататък. Лентул Ауфидий подозираше, че ще му се наложат още две или три години проучвания, докато най-сетне успее да започне писането.

Този ден щеше да бъде посветен — като всеки друг през последните две седмици — на шкаф 42, в който се съхраняваха документите, отразяващи религиозната политика на Тит Галий. Императорът бил много загрижен, че в империята бързо се разпространявали мистичните ориенталски култове — поклонението на Митра бикобореца, на богинята-майка Кибела, на египетския Озирис и редица други. Той се боял, че ако тези чужди религии успеят да пуснат корени в Рим, това ще отслаби държавата му. Ето защо направил всичко по силите си да ги ограничи, без да губи доверието на поданиците си — обикновените хора, които ги почитали. Задачата била твърде деликатна и той успял приживе да я осъществи само частично. Честта да я довърши се паднала на неговия племенник и наследник, император Галий Марций, въвел култа към Юпитер Император с цел да измести всички останали религии.

Когато Ауфидий се добра до шкаф 42, там вече работеха. Трябваха му няколко мига да познае своя стар приятел и колега Хермоген Целер от Триполи във Финикия, който беше може би най-големият познавач на източните религии в империята. Ауфидий, който иначе си пишеше от време на време с Целер, не го беше виждал много години и не знаеше, че има намерение да посети столицата. Двамата мъже се прегърнаха дружески и тутакси се впуснаха да обсъждат текущите си изследвания за огорчение на библиотекарите.

— Тит Галий? — повтори Целер. — А, да, изумителна история.

— А ти?

— Египетските евреи. Забележителни хора! Потомци на номадско племе от пустинята.

— Кажи-речи, нищо не знам за тях — призна Ауфидий.

— А би трябвало, би трябвало! — възкликна Целер. — Ако при тях работите се бяха развили по-иначе, кой знае какъв път би могла да поеме собствената ни история!

— Моля ви, уважаеми, моля ви! — сгълча ги един от библиотекарите. — Тук работят и други учени. Ако се налага да разговаряте, отвън имате на разположение цяла зала.

— Трябва по-късно да поговорим — рече Ауфидий.

Разбраха се да се срещнат за обяд.

Оказа се, че Целер има да сподели хиляди неща за своите евреи и по време на обеда говореше, кажи-речи, само за това. Особено го беше изумила тяхната страстна вяра в един-единствен надменен бог, недостижим и суров, който им наложил сложен кодекс от закони, обхващащи всичко: като се започне от начина, по който би трябвало да говорят за него (било забранено да се споменава всуе името му), и се стигне до храната, която имат право да ядат всеки един ден от седмицата.

И тъй като били упорито и саможиво племе, те често си имали неприятности със съседите. След като завоювали голяма част от Сирия Палестина, евреите, които наричали себе си и израелити, основали там царство, но били покорени от египтяните и се превърнали в роби в земята на фараоните. Това продължило стотици години. Но Целер беше открил критичен момент в тяхната история преди горе-долу седемнайсет века, когато един необикновено надарен вожд на име Мойсей — Моше на техния език — се опитал да изведе народа си от Египет, за да се върнат в някогашната си родина Палестина, за която вярвали, че им е обещана от техния бог за вечни времена.

— И какво станало тогава? — попита Ауфидий вежливо, макар да не намираше нищо кой знае колко интересно в тази история.

— Този техен велик „изход“ бил ужасен провал. Мойсей и повечето водачи били избити, а оцелелите юдеи били върнати обратно в робство.

— Не мога да разбера…

— Да, но аз разбирам! — възкликна Целер и подпухналото му валчесто лице светна от фанатичен плам. — Помисли си за възможностите, драги ми Ауфидий! Да речем, че юдеите наистина успяват да стигнат Сирия Палестина. И този път се установяват трайно там — в тази люлка на мистично плодородие и култове към земята. А много столетия по-късно някой съчетава свирепия религиозен фанатизъм на юдеите с домораслата палестинска вяра в прераждането и възкресението, почерпена от египетския култ към Озирис — и се ражда нова религия, проповядвана от несъкрушим пророк. И не в далечния Египет, а в провинция на Римската империя, далеч по-тясно свързана със сърцето на държавата. И тъкмо защото Сирия Палестина по онова време е провинция на Римската империя, а римските граждани имат по-голяма свобода на придвижване, този култ се разпространява в самия Рим, както много други преди него.

— Е и? — подметна Ауфидий, този път заинтригуван.

— И той побеждава всичко останало, което нито Кибела, нито Митра, нито Озирис са успели да сторят. Пророците му проповядват всеобща любов и поделяне на богатството между всички хора — особено последното. Цялото имущество трябва да е общо достояние. Бедните в империята се тълпят в храмовете на този култ. Всичко се обръща с главата надолу. Императорът е принуден да го признае и дори сам да го приеме по политически съображения. Тази религия се възцарява над всичко — самите основи на римското общество са подкопани от религиозни предразсъдъци. Докато накрая империята, изглозгана от тази нова философия, рухва под напора на варварите, които от край време се навъртат по границите й…

— Точно това се е опитвал с всички сили да предотврати Тит Галий.

— Да. Ето защо в новата си книга съм описал свят, в който изходът на юдеите от Египет е успял, въпросната нова религия се е зародила и е заляла империята…

— Знаеш ли — изрече Ауфидий, като с мъка сдържаше прозявката си, — всичко това са фантазии. В крайна сметка нищо подобно не се е случило. И трябва да признаеш, Целере, не би могло да се случи.

— Може и да е така, а може и да не е. Но да размишлявам върху тези неща е добра гимнастика за ума ми.

— Да — кимна Ауфидий, — не се и съмнявам. Аз обаче предпочитам да разглеждам нещата такива, каквито са. Никога подобен култ не е прониквал в нашия обичан Рим, а империята е силна и непоклатима, затова да въздадем хвала на несъществуващия Юпитер или в който там бог се правиш, че вярваш. А сега, ако нямаш нищо против, искам да споделя с теб някои свои открития, свързани с данъчните реформи на император Тит Галий…