Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040

История

  1. — Добавяне

6.
След четиридесет години

Бяха изминали единайсет години, откакто Халид и Синди дойдоха в ранчото, и десет, откакто се беше оженил за Джил, когато най-после разкри на всички каква е причината да го пратят в затворнически лагер.

Единайсет години.

И трийсет и три след Завоюването. Ранчото продължаваше да се носи като недосегаем въздушен остров над страдащия свят. Някъде съществуваха неуязвими територии на съществата — в които господстващите създания от друг свят се занимаваха с непонятни дейности, необходими за окупацията на победената планета, окупация, продължаваща повече от три десетилетия, без прекъсване или обяснение. Някъде имаше работни групи, които при робски условия строяха гигантски стени около големите градове на Земята и по заповед на човешките посредници изпълняваха всевъзможни други неща с абсолютно неразбираема цел. Някъде имаше затворнически лагери, в които бяха пращани стотици хиляди хора, нарушили някакъв загадъчен и необясним закон, издаден от звездните господари на Земята.

Междувременно родът на Кармайкълови се извисяваше над останалия свят. Вече рядко напускаха планинския си дом. Границите на ранчото не бяха същите. Земите им се бяха разширили нагоре и малко надолу по обезлюдените склонове наоколо. Прекарваха дните си в отглеждане на домати, царевица, овце, свине и пълчища Кармайкълови бебета. Всъщност, правенето на бебета представляваше основно занимание. Ранчото гъмжеше от деца и новите поколения бързо следваха предишните. И освен това, като някаква машина, приведена в сляпо движение без възможност да спре, продължаваха безкрайните действия на Съпротивата, които се състояха главно в пращане на решителни и окуражителни имейли на други подобни групи по целия свят. Неразгадаеми както винаги, съществата сигурно знаеха какво става там, но не се намесваха.

Кармайкълови живееха в толкова пълна изолация, че когато няколко години след пристигането на Халид в ограденото им ранчо проникна някакъв шпионин, всички останаха поразени, сякаш в омагьосаното им царство беше нахлула действителността. Чарли бързо го откри и уби и всичко отново се върна в старото си русло. Животът продължи, както за свободните Кармайкълови в планината, така и за поробеното множество долу.

Единайсет години. За Халид те изтекоха само за миг.

 

 

Кармайкълови вече бяха забравили почти всичко около престоя на Халид в затворнически лагер. Той живееше сред тях като марсианец сред хора, той и почти също толкова извънземната Джил, в отделна къщичка, която бяха построили заедно с Майк и Ансън зад зеленчуковата градина, и Халид прекарваше дните си там, като ваеше големи и малки скулптури от камък, глина или парчета дърво, скицираше, учеше се да прави бои и да рисува с тях, заедно с Джил отглеждаха странно красивите си деца и никой, дори самият той, не мислеше много за загадъчното му минало. Халид не обичаше да се връща в миналото си. Не пазеше нежни спомени. Предпочиташе да живее в настоящето, без да поглежда нито назад, нито напред.

Но постоянно се сблъскваше с миналото на други хора, защото се намираше съвсем близо до къщичката му — гробището на ранчото, естествено скално образувание, нещо като миниатюрен каньон наляво от зеленчуковата градина. Халид често ходеше там, седеше сред покойниците, гледаше в пространството и не мислеше за абсолютно нищо.

Гледката от гробището беше идеална за такава цел. Каньонът се отваряше към по-голям каньон на западния склон на планината, обърнат не към Санта Барбара, а към следващата планина, успоредна на крайбрежието.

Човек можеше да седи там, облегнат с гръб на скалите, и да гледа към синьото небе и реещите се във висините ястреби без да вижда нищо друго, освен далечната сиво-кафява грамада на другата планина, онази, която граничеше с ранчото на запад.

Отвсякъде го заобикаляха надгробни камъни, но това не му пречеше. Мъртвите не бяха по-страшни за Халид, отколкото живите. А и във всеки случай, той не познаваше почти никой от тези хора.

Най-големият камък се издигаше на гроба на полковник Ансън Кармайкъл III, 1943–2027. На този гроб винаги имаше свежи цветя, всеки ден от годината. Халид разбираше, че Полковника е бил патриархът на тази общност. Беше починал ден-два след пристигането му в ранчото. Халид никога не го бе виждал.

Нито пък капитан Ансън Кармайкъл IV, 1964–2024. Тук обичаха това име Ансън. Така се казваше големият син на Рон Кармайкъл, както и момчето на Стив Ганет, макар че всички го наричаха Анди. А сигурно имаше и други. Тук имаше толкова много деца, че трудно можеше да запомни всички. По настояване на Джил Халид дори беше нарекъл така един от собствените си синове: Рашид Ансън Бърк. Знаеше, че този, който лежеше в гроба пред него, е бил известен като Анс, големият син на прочутия Полковник, починал преди баща си. Очевидно тъжна история, но никой не му беше разказвал подробностите. Въпреки че бе дъщеря на Анс, Джил също не говореше за него.

Майката на Джил беше погребана до съпруга си: Каръл Мартинсън Кармайкъл, 1969–2034. Халид си я спомняше като слаба, немощна, угнетена жена, изхабено и сбръчкано подобие на красивата си дъщеря. Тя никога не говореше много. Халид сам бе направил надгробния камък, два крилати ангела, заобиколени от пищен венец. Джил го беше накарала. Точно зад гробовете на Анс и Каръл се намираше гробът на някоя си Хелена Кармайкъл Бойс, 1979–2021 — Халид нямаше представа коя е, — а недалеч оттам почиваше първият съпруг на Джил, загадъчният Теодор Куорлз, 1975–2023, наричан Тед.

Знаеше само, че Теодор Куорлз е бил много по-възрастен от Джил, че са живели заедно като мъж и жена около година и че е бил убит от скално свлачище през едно бурно лято. Джил не говореше и за него, но и това не тревожеше Халид. Не искаше да знае нищо повече, освен самия факт, че е съществувал.

После идваха гробовете на различни деца от семейството, починали малки в това планинско селище, в което нямаше лекар. Пет, шест, седем надгробни камъка, мънички и строени в редица. И там обикновено имаше цветя. Но на следващия гроб ей там никога нямаше цветя, гробът на безименния натрапник, навярно колаборационистки шпионин, когото преди шест-седем години беше убил Чарли, след като го бе открил в компютърния център. Рон беше настоял да го погребат както се полага, макар че часове наред разгорещено бяха спорили с Чарли, докато младият Ансън успя да ги успокои. Гробът бе обозначен само с необработен камък. Намираше се до стената на малкия каньон и никой никога не се приближаваше до него.

 

 

В края на гробището имаше още два камъка, които преди две години Халид беше поставил сам. Не бе искал разрешение от никого, просто го направи. Защо не? И той живееше тук. Имаше право.

Единият от тях стоеше на гроба на Айша. Разбира се, Халид не можеше със сигурност да знае дали е мъртва. Но нямаше причини да смята, че е жива и искаше да я почете по някакъв начин. Тя беше единственият човек на света, който някога бе означавал нещо за него. Затова й направи прекрасен надгробен камък със сложни преплетени мотиви. Съвсем абстрактни: без никакви образи за набожната Айша. И точно по средата написа с главни букви „АЙША ХАН“. И отдолу прибави няколко реда от Корана, на английски, защото беше забравил малкото арабски, на който успя да го научи Искандер Мустафа Али: „Слава на Аллах, господар на света. Само Теб почитаме и само към Теб се обръщаме за помощ“. Без дати. Просто не ги знаеше.

Другият камък, който постави, имаше по-проста украса и по-кратък надпис:

ЯСМИНА

МАЙКА НА ХАЛИД

Пропусна фамилните имена. Мразеше своето. Даже майка му да бе омъжена за Ричи Бърк, в което се съмняваше, не искаше това име на надгробния й камък. Можеше да напише „Ясмина Хан“. Но му се струваше нередно майка и син да носят различни фамилии, затова ги пропусна. И също нямаше дати. Халид знаеше кога е починала, защото това бе денят на собственото му раждане, но не беше сигурен на каква възраст е била тогава. Млада, само това знаеше. Пък и какво значение имаха такива неща? За него беше важно само да бъде запомнена.

— Ще направиш ли гроб и на баща си? — попита Джил, докато гледаше как обработва камъка на Ясмина.

— Не. На него не.

 

 

Един светъл ден по средата на едно от онези дълги, сякаш безкрайни слънчеви лета, настъпващи в ранчото през февруари и март и продължаващи до ноември или декември, стоеше при гробовете на Айша и Ясмина, когато Джил неочаквано се появи на входа на гробището. С нея беше едно от децата, петгодишната Халифа.

— Ти се молеше — каза Джил. — Прекъснах те.

— Не. Вече свърших.

Всеки петък Халид идваше тук и казваше над двата гроба няколко думи от Корана, думи, които се бе опитал да възкреси от спомените си от своите някогашни уроци при Искандер Мустафа Али в Солсбъри. „В деня, в който прозвучат първите и вторите звуци на Тръбата, всички сърца ще се изпълнят с ужас и всички очи ще погледнат с благоговение. — И продължаваше: — Когато небето се оголи, когато звездите се пръснат и океаните започнат да текат един към друг, когато гробовете се разтворят, тогава всяка душа ще узнае какво е правила и какво не е успяла да стори. — И сетне: — В този ден някои ще имат грейнали лица, усмихнати и весели, защото ще живеят в рая. И в този ден лицата на други ще бъдат забулени в мрак и покрити с прах.“ Не можеше да си спомни повече и знаеше, че е събрал тези редове от различни глави на Корана, но вярваше, че Аллах ще ги приеме от него, въпреки че не трябваше да се променя нито една дума от писанието, защото бе направил всичко по силите си, а Аллах не искаше от човек повече от възможното.

Джил беше боса и носеше само две малки ивички син плат на хълбоците и гърдите си. Халифа бе съвсем гола. Напоследък дрехите ставаха все по-дефицитни и се износваха прекалено бързо, затова в топло време малките деца ходеха голи, а повечето от по-младите Кармайкълови не носеха на себе си почти нищо. Четирийсетгодишната Джил все още се смяташе за млада и въпреки че имаше пет деца и носеше белезите от ражданията, високото й, стройно тяло продължаваше да изглежда младежко.

— Какво има? — попита Халид. Трябваше да я е довело нещо необичайно, докато той се молеше. Двамата с Джил повече от всичко друго уважаваха правото си на личен живот.

— Халифа казва, че видяла същество.

Е, това определено беше необичайно, помисли си Халид. Той сведе очи към детето. Не изглеждаше особено разстроено. Всъщност, бе съвсем спокойно.

— Същество значи, а? И къде се е случило?

— До езерото. Съществото влязло в езерото, играло си с нея и дълго разговаряли. После я взело на ръце и я отвело на разходка в небето. Накрая я върнало.

— Вярваш ли на всичко това? — попита той.

Джил сви рамене.

— Не непременно. Но откъде да зная дали се е случило? Мислех си, че ти би трябвало да знаеш. Ами ако започват да шпионират наоколо?

— Да. Предполагам.

Джил си беше такава: не правеше преценки, не извеждаше заключения. Носеше се през живота като призрак и рядко докосваше земята. Понякога двамата с Халид дни наред не си говореха, макар че не се караха и всяка нощ се търсеха в леглото, както обикновено. През единайсетте им години заедно той никога не се бе опитвал да проникне в мислите й, тя също. Уважаваха правото си на личен живот, да. Толкова много си приличаха.

Халид коленичи до момиченцето.

— Значи си видяла същество, така ли? — внимателно попита той.

— Да. Взе ме със себе си в космоса.

Халифа беше най-красивото от петте му поразителни деца. Истинско ангелче. Тя съчетаваше в себе си най-прекрасното от светлокожата, русокоса красота на Джил и собствените му екзотични черти. Крайниците й бяха дълги и вече загатваха за изключителен ръст, косата й беше буйна и златна, с бронзов отблясък, очите й бяха синьо-зелени скъпоценни камъни като неговите, прозрачната й кожа носеше едва доловими следи от неговия пакистанско-английски тен, червеникаво сияние като на излъскана мед.

— Как изглеждаше това същество? — поинтересува се Халид.

— Малко приличаше на лъв — отвърна детето, — и малко на камила. Имаше блестящи криле и дълга змийска опашка. Цялото беше розово и много високо.

— Колко?

— Колкото теб. Може би даже мъничко по-високо.

Очите й бяха разширени, тържествени и искрени. Но това трябваше да е фантазия. Нямаше такива същества. Освен ако наскоро на Земята не беше пристигнал нов вид, разбира се.

— Ти уплаши ли се?

— Малко. Сигурно си е било страшничко. Но то каза, че ако кротувам, нямало да ми направи нищо лошо. Просто искало да си поиграе с мен.

— Да си поиграе ли?

— Плискахме се и танцувахме в езерото. Попита ме за името ми, за имената на майка ми и баща ми и за много други неща, които не си спомням. После полетяхме до луната и обратно. Видях замъците и реките на луната. Съществото ми каза, че щяло да се върне на рождения ми ден и пак да ме заведе на разходка.

— На луната ли?

— На луната, на Марс и на много други места.

Халид кимна. За миг се загледа в ангелското личице на Халифа, удиви се на буйните фантазии зад това малко гладко челце.

— Откъде знаеш за лъвовете и камилите? — попита той.

Съвсем кратко колебание.

— Анди ми разказа за тях.

Анди. Логично. Нейният дванайсетгодишен братовчед Анди, синът на Стив и Лиза, бе истински извор на необуздано въображение, постоянно правеше фокуси с компютри, измисляше невероятни номера. И в очите му имаше нещо дяволско, дори когато още беше бебе.

— Анди ли ти разказа? — попита Халид.

— Показа ми техни снимки на екрана на машината си. И ми разказа разни истории за тях. Анди ми разказва много истории.

— Аха — кимна той. После хвърли поглед към Джил. Анди разказва ли ти и за същества? — обърна се пак към момиченцето Халид.

— Понякога.

— Той ли ти разказа тази история?

— О, не. Тази наистина се случи!

— С теб или с Анди?

— С мен! С мен! — Халифа сприхаво го изгледа, сякаш се ядосваше, че се е усъмнил в нея. Но после нещата внезапно се промениха. На лицето й се изписа неуверено или може би уплашено изражение. Долната й устна затрепери. Още малко и щеше да се разплаче. — Не трябваше да ти казвам. Не трябваше. Разказах само на мама, а тя разказа на теб. Но съществото ми поръча да не казвам нито думичка на никого, иначе щяло да ме убие. Няма да ме убие, нали, Халид?

Той се усмихна.

— Не, дете. Няма.

— Страх ме е. — Сълзите вече бликаха от очите й.

— Не. Не. Никой няма да те убие. Чуй ме, Халифа: ако това така наречено същество или каквото и да е друго създание пак се появи, веднага ела и ми кажи и аз ще убия него. Веднъж убих същество и мога отново да го направя. Така че няма от какво да се страхуваш.

— И ще убиеш същество? — възкликна момиченцето.

— Ако се опита да ти направи нещо, да — отвърна Халид. Той я притисна към себе си, взе я на ръце, прегърна я и внимателно я остави на земята. Потупа я по голото дупенце, още веднъж й каза да не се страхува от съществото и я прати да си върви.

После се обърна към Джил.

— Онова момче Анди е ужасен пакостник. Трябва да поговоря с него да не пълни главата на момичето с глупости.

Тя странно го гледаше.

— Нещо лошо ли казах? — попита Халид.

— Струва ми се, че не Анди й пълни главата с глупости. Защо й каза, че си убил същество?

— Това не са глупости. Вярно е.

— Стига, Халид.

— Защо мислиш, че са ме пратили в лагер? Забрави ли, че когато дойдох тук, бях избягал затворник? — Джил го гледаше така, като че ли бе започнал да говори на непознат език. Но Халид реши, че е време да й разкаже за това. Той продължи: — Преди много години в Англия беше убито същество. Аз го застрелях. Но нямаше как да го разберат, затова събраха всички от този район на страната и ги убиха или пратиха в лагери. Разказвал съм го само на Синди. Не съм сигурен дали ми е повярвала. — Джил продължаваше да го гледа.

— Какво има? — попита Халид. — Не вярваш ли, че съм способен на такова нещо?

Тя забави отговора си.

— Да — накрая отвърна Джил. — Да, мисля, че си способен.

 

 

Откри Анди точно там, където очакваше да е, на пейката пред компютърния център. Момчето правеше нещо с миниатюрния си компютър. Също като баща си и дядо си, то изглежда се хранеше, дишаше и живееше само с компютри и навярно пишеше програми насън.

— Анди?

— Един момент, Халид.

— Трябва да поговоря с теб.

— Един момент!

Халид спокойно се пресегна и натисна един от бутоните. Екранът угасна. Момчето разярено го изгледа и скочи на крака със свити юмруци. Беше едро за възрастта си, много добре развито, но Халид не помръдна, готов да се справи с всяко нападение. Не че щеше да удари Анди — това бе точно в стила на Ричи, да удари дванайсетгодишно дете, — но ако се наложеше, щеше да го задържи, докато гневът му премине.

Анди обаче бързо се овладя.

— Не трябваше да го правиш, Халид — кисело каза той. — Може да си развалил онова, което пишех.

— Когато някой възрастен ти каже да му обърнеш внимание, трябва да го послушаш — отвърна Халид. — Такъв е законът тук. Какво правиш? Подслушваш тайните разговори на съществата ли?

Яростта на Анди се стопи.

— Иска ти се — дръзко се подсмихна той.

Момчето беше голо. Това смущаваше Халид. Анди може и да бе едва на дванайсет, но вече имаше тяло на истински мъж и не трябваше да се разгалва така. На Халид не му допадаше идеята това голо пораснало момче да играе с голата му дъщеричка и да й разказва фантастични измислици.

— Научих от Халифа — каза той, — че си съчинявал много интересни истории за нови видове същества. Особено за онова, което приличало на нещо като смесица от лъв и камила.

— И какво лошо има в това?

— Значи е вярно, така ли?

— Естествено. Показвам на хлапетата всякакви компютърни образи.

— Покажи ми ги — нареди Халид.

Анди включи компютъра. На екрана незабавно проблеснаха четири реда ярки, обрамчени с пламъци надписи:

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ НА

АНСЪН КАРМАЙКЪЛ ГАНЕТ.

РАЗКАРАЙ СИ СКАПАНИТЕ РЪЦЕ!

ТОЧНО ТИ, ДА!

Натисна един от клавишите, после втори и трети и започна да се оформя жива картина. Някакво митично същество, изглежда. Камилско издължено комично лице, лъвски свирепи лапи, прекрасни орлови криле. Дълга змийска опашка. Анди бързо прибави подробностите и образът на екрана стана почти триизмерен. Готов да изскочи от компютъра и да затанцува пред тях. Той въртеше глава, хилеше им се, хвърляше им злобни погледи, ръмжеше, показваше лъскави зъби, каквито не притежаваше никоя камила.

Как го бе направило момчето? Халид не знаеше почти нищо за компютрите. Приличаше му на магия, на черна магия. Дело на джин: един от злите. Дело на демон.

— Какво е това създание? — попита той.

— Грифон. Открих го в един справочник по митология. Само му сложих камилска глава, просто така, за по-смешно.

— И каза на Халифа, че е същество, така ли?

— Не. Това си беше чисто нейна идея. Аз само й показвах образи. Тя ли ти каза, че съм го нарекъл „същество“?

— Каза ми, че видяла същество, което дошло при нея, играли си заедно и я отвело на разходка до луната. И много други безумни неща. Но също призна, че си й показвал много такива образи на компютъра си.

— И ако е така? — попита Анди. — Какъв е проблемът, Халид?

— Тя е съвсем мъничка. Още не знае как да различава действителността от фантазията. Не я обърквай, Анди.

— Значи не трябва да й разказвам истории, това ли искаш?

— Не й размътвай главата, това искам. И си сложи нещо отгоре. Прекалено си голям, за да си развяваш насам-натам голотиите.

Халид бързо се отдалечи. Не му харесваше да се кара на млади хора. Това събуждаше дълбоко заровени спомени за грозното му минало.

Но това момче, Анди — трябваше да му набият в главата някои неща. Халид знаеше, че не е негова работа, но някой трябваше да го направи. Беше прекалено див, прекалено непослушен. С всяка изминала седмица ставаше все по-голям бунтар. Бе добър с компютрите, да, истински вълшебник. Но Халид виждаше дивата му природа и се озадачаваше, че като че ли никой друг не го забелязва. Дори сега Анди правеше каквото си поиска, а какъв ли щеше да стане по-късно? Първият колаборационист от Кармайкълови? Първият боргман от семейството?

 

 

Измина близо година преди историята, която Халид разказа на Джил, да има някакви последствия. Фактът, че й е споменал за убийството на съществото, изобщо изскочи от ума му.

Ваеше статуетка на Джил от червено дърво, последната от многото такива фигури, които бе правил през годините. Сега всички те стояха на групи от по три-четири из къщичката. Джил изправена, коленичила и тичаща, уловена в движение с бликнала назад дълга коса, Джил, полегнала на земята и подпряла глава върху юмрук, Джил с бебета в двете си ръце, Джил заспала. Навсякъде беше гола. И изглеждаше абсолютно еднакво, винаги младата Джил от първите дни на Халид в ранчото, с гладко лице, плосък корем и високи стегнати гърди. Въпреки че я караше да му позира за всяка нова скулптура, той я представяше каквато е била някога, а не сега.

След време тя забеляза и му го каза.

— Такава ще те виждам винаги — обясни й Халид. Джил продължи да му позира, макар той да знаеше, че всъщност е излишно, защото ваеше всичките й статуетки в ума си.

Тя му позираше в едно меко, влажно утро, когато при него дойде Тони, по-малкият син на Рон Кармайкъл, едро, мускулесто, уравновесено деветнайсетина годишно момче с лъвска грива от златиста коса, спускаща се до раменете му. Той почти не погледна към голата Джил, която стоеше с протегнати нагоре ръце и повдигнато към небето лице, сякаш се готвеше да полети. Всички, които минаваха покрай къщичката на Халид, бяха свикнали да виждат Джил да позира.

Халид погледна към момчето.

— Брат ми иска да разговаря с теб — каза Тони. — Той е в чертожната.

— Да. Веднага — отвърна Халид и се зае да нарежда длетата си обратно в кутията им.

Чертожната зала бе просторна стая в главната къща, най-голямото помещение в това крило, което се намираше вляво от трапезарията. Много отдавна Полковника беше украсил махагоновата ламперия на стените с огромна колекция от военни карти и схеми от времето на Виетнамската война, поставени в рамки топографски планове на битки, карти на градове и пристанища с подчертани с червено странни имена, които някога трябваше да са били ужасно важни: Хайфон, Кам Ран, Ран Ранг, Плейку, Ке Сан, Я Дран, Би Дин, Хюе. В залата цареше чудесна стратегическа атмосфера и към края на живота на Полковника Рон Кармайкъл я бе превърнал в главен щаб на Съпротивата. Стив и Лиза Ганет бяха прокарали пряка телефонна линия с комуникационния център.

Когато Халид влезе, в чертожната имаше неколцина Кармайкълови. Те седяха един до друг зад голямото дъговидно, покрито с кожа бюро по средата на помещението като съдийска колегия и го наблюдаваха със странна напрегнатост, все едно че бе някакво митологично чудовище, появило се по чудо в стаята.

Поне трима от тях бяха Кармайкълови: Майк, по-симпатичният от двамата братя на Джил, и братовчедите му Леслин и Ансън, две от децата на Рон. Там беше и Стив Ганет: също Кармайкъл, знаеше Халид, но не като другите, прекалено пълен, прекалено плешив и с различни очи. Халид невинаги си правеше труда да помни роднинските връзки между всички тези хора. Съдбата бе решила да живее сред тях, дори да се ожени за една от тях и да има деца от нея, но това в никакъв случай не означаваше, че някога ще се почувства истински член на семейството.

В средата на групата седеше Ансън. Халид разбираше, че през последните месеци той е поел нещата в свои ръце, след като баща му Рон започваше да остарява. Още нямаше трийсет, по-млад от Майк, Чарли и сестра им Джил, значително по-млад от Стив. Но сега очевидно бе застанал начело: човекът, който притежаваше силата да командва, който винаги използваше появилата се възможност. Ансън беше висок мъж с широко лице, много светла кожа и гъста, твърда руса коса, която падаше над челото му. И разбира се, с онези твърди като камък очи, с които неизбежно се раждаха всички Кармайкълови. Халид винаги се бе удивлявал колко е напрегнат — може би прекалено напрегнат и навярно толкова крехък вътрешно, че човек лесно би могъл да го прекърши на две.

— Снощи Джил ми каза нещо извънредно странно за теб, Халид — започна Ансън. — Цяла нощ не мигнах и мислих за това.

— Да? — невъзмутим както винаги, попита Халид.

— Каза ми, че са те пратили в затворнически лагер заради убийството на онова същество в Англия преди петнайсетина-двайсет години.

— Да — потвърди Халид.

— Какво „да“?

— Да, аз го извърших. Аз.

Ледените очи на Ансън го гледаха без да мигат. Но Халид не се страхуваше от ничии очи.

— И никога не си казвал нито дума на никого? — попита Ансън.

— Синди знае. Разказах й го отдавна, още преди да дойдем тук.

— Да. Снощи я попитах и тя потвърди, че си й го разказал, докато сте пътували насам от Невада. Не била сигурна дали да приеме думите ти сериозно. И все още не е.

— Бях съвсем сериозен — заяви Халид. — Аз го извърших.

— Но не си сметнал за нужно да го споменеш тук. Защо?

— Защо да го споменавам? Това не е въпрос, който се разисква в обикновен разговор. Просто е нещо, което направих една нощ преди много години, като дете, поради причини от съвсем личен характер. И сега не е от никакво значение за мен.

— Някога хрумвало ли ти е, Халид — каза Майк Кармайкъл, — че може да е от значение за нас?

Халид сви рамене.

— Тогава какво те накара след всички тези години да го споменеш пред Джил? — попита Ансън.

— Не пред Джил. Разговарях с дъщеря си. Халифа си беше въобразила, че в ранчото дошло някакво странно същество, което си поиграло с нея и после я заплашило да не казва на никого за случилото се — нещо, което й е втълпил твоят син Анди — като погледна хладно към Стив, добави Халид, — и когато чух всичко това, казах на детето да не се страхува, защото ще я пазя, както би направил всеки баща, казах й, че веднъж вече съм убивал същество и че ако се наложи, пак ще го сторя. После Джил ме попита дали наистина съм го направил. Ето защо й разказах историята.

— Съществата са способни да четат мислите и да се защитават, още преди да бъдат нападнати — отбеляза Леслин Кармайкъл, млада и стройна жена, която смущаващо му приличаше на Джил отпреди десет години. — Затова никой не е успявал да убие някое от тях, освен онзи случай в Англия преди толкова много време. Как си го направил, след като никой друг не е бил в състояние да го стори, Халид?

— Когато съществото се приближи по пътя с колата си, в ума ми нямаше нищо, загатващо опасност за него. Не изпитвах нито омраза, нито враждебност. За мен съществата са много красиви, а аз обичам красивите неща. Бях изпълнен с обичта си към него, към красотата му, дори в мига, в който се прицелвах и стрелях. Ако е погледнало в мислите ми, докато се е приближавало, то е видяло там само моята обич.

— Наистина ли можеш да го правиш? — попита Ансън.

— Наистина ли можеш да изхвърляш от ума си всичко, което не искаш да е там?

— Навремето можех. Сигурно още мога.

— Затова ли после не са те обвинили в убийството? — учуди се Леслин. — Изхвърлил си всичко за стореното от ума си, така че съществата, които те разпитват, да не са в състояние да го открият, така ли?

— Никой не ме е разпитвал. Съществата просто наредиха да бъдат събрани и наказани всички от нашия град, като че ли всички бяхме виновни.

Последва мълчание, докато Кармайкълови обмисляха казаното от Халид. Той ги наблюдаваше и виждаше по лицата им, че претеглят думите му и преценяват тяхната правдоподобност.

„Ако искате ми вярвайте. За мен няма значение.“

Но изглежда му повярваха.

— Ела тук, Халид — помоли Ансън и посочи към облицованото с кожа бюро. — Искам да ти покажа нещо.

 

 

Цялото бюро беше отрупано с листове хартия. Компютърни разпечатки, покрити с назъбени линии, диаграми, графики. Халид ги гледаше, без да ги разбира и без да проявява интерес.

— Събираме тези доклади от пет-шест години — поясни Ансън. — Това са анализи на движението на същества от доминиращия вид между градовете, доколкото сме успявали да ги следим. Тези пунктирани линии тук са транзитни вектори, системите на движение. Представляват елитни същества, пътуващи от място на място. Виж. Ето тук. Тук. Тук. Тази група тук.

— Да — без да има нищо предвид каза Халид.

— През годините сме забелязали определени модели, поток към и от конкретни места, събиране на сравнително големи групи същества. Едно от тези места е Лос Анджелис. Както и Лондон. И Истанбул в Турция.

Ансън напрегнато го погледна, сякаш очакваше от него някаква реакция. Халид не отговори нищо.

— Става очевидно или поне така си мислим ние — продължи Ансън, — че тези три града са главните командни центрове на съществата, техните столици на Земята, и че Лос Анджелис навярно е основната им столица. Сигурно знаеш, че стената около Лос Анджелис е по-висока и широка от стените около всички други градове. Това може да означава нещо. Е, Халид, сега преминаваме към голямата хипотеза. Лос Анджелис най-вероятно не само е главният им град, но там е възможно да се намира някаква висшестояща фигура, главнокомандващият на всички същества. Нарекли сме го „Висшия“.

Отново предпазлив поглед към Халид. Той пак не реагира. Какво можеше да каже?

— Ние смятаме — предполагаме, подозираме, вярваме, — че всички същества вероятно са свързани по някакъв телепатичен начин с Висшия — каза Ансън, — и че редовно се отправят на поклонение към мястото, където се намира той, поради причина, непонятна за нас, но навярно свързана с техните биологични или психически процеси. Нещо като причастие, може би. Като че ли виждайки Висшия, някак си се зареждат. И това е Лос Анджелис, макар че има някои второстепенни данни, че може да е Лондон или Истанбул.

— Сигурни ли сте? — скептично попита Халид.

— Само предполагаме — отвърна Леслин. — Но имаме сериозни основания.

Халид кимна. Чудеше се защо го занимават с тези въпроси.

— Като царицата в пчелните кошери — прибави Майк.

— Аха — промърмори Халид. — Като царицата.

— Не непременно от женски пол, разбира се — поясни Ансън. — Не непременно каквото и да е. Но да речем, че успеем да установим местонахождението на Висшия — да го проследим, да открием къде го крият в Лос Анджелис, Лондон или Истанбул. Ако успеем да го направим и намерим човек, който да го убие, какво въздействие ще окаже това върху останалите същества, как смяташ?

Халид най-после можеше да даде ценна информация.

— Когато убих съществото в Солсбъри — каза той, — другото до него изпадна в конвулсии. За миг ми се стори, че съм убил и него, въпреки че не го бях направил. Така че умовете им наистина може да са свързани, както казваш ти.

— Виждате ли? Виждате ли? — триумфално извика Ансън. — Това е първото потвърждение! По дяволите, защо веднага не ни го каза, Халид? Застрелял си едното и другото в колата изпаднало в конвулсии! Обзалагам се, че с всички се е случило същото, по целия свят, чак до Висшия!

— Трябва да проверим това — обади се Стив. — Да открием от всички възможни източници, с които разполагаме, дали някой е забелязал необичайно поведение сред съществата по времето на убийството в Солсбъри.

Ансън кимна.

— Точно така. И ако в резултат от смъртта на сравнително маловажен представител на техния вид е последвало някакво глобално побъркване… и ако успеем да открием и убием Висшия… е, Халид, на каква мисъл те навежда това?

Халид погледна надолу към пръснатите по бюрото разпечатки.

— Че искате да убиете Висшия.

— И по-точно, че искаме ти да го убиеш!

— Аз ли? — засмя се той. — О, не, Ансън.

— Не ли?

— Не. Не бих искал да направя такова нещо. О, не, Ансън. Не.

 

 

Това изглежда ги порази. Извади ги от равновесие. Лицето на Ансън почервеня от гняв, а Майк и Стив прошепнаха нещо на Леслин.

Седнала точно до Халид, тя погледна към него и попита:

— Защо не искаш? Ти си единственият, който е способен да го направи.

— Но аз нямам причина да го сторя. Убийството на Висшия, ако такова нещо действително съществува, не означава нищо за мен.

— Боиш ли се? — попита Майк.

— Ни най-малко. Ако опитам, навярно ще загина, а аз не искам да умирам, защото имам пет малки деца, които обичам и които искам да имат баща. Но не се боя, не. Всъщност съм безразличен.

— Към какво?

— Към убиването на същества. Вярно е, че като малък убих онова същество, но го направих поради причини, които имаха значение единствено за мен. Тези причини вече не съществуват. Убиването на същества е ваш проект, не мой.

— Не искаш ли да избавиш света от тях? — изненада се Стив Ганет.

— Що се отнася до мен, те могат вечно да владеят Земята — спокойно отвърна Халид. — Не е моя грижа кой управлява света. Чувал съм, че дори преди идването им хората не са били много щастливи, поне членовете на моето семейство. Всички те са мъртви, семейството, което имах в Англия. Всъщност никога не съм ги познавал, освен един. Но сега имам свои деца. И намирам щастието си в тях. За пръв път през живота си изпитвам щастие. Искам да остана тук и да отгледам децата си. Не да ида в град, който не познавам, и да се опитам да убия някакво странно същество, което не означава нищо за мен. Възможно е да се върна жив оттам, най-вероятно обаче ще загина. Защо да поемам този риск? Какво бих могъл да спечеля?

— Халид… — обади се Ансън.

— Достатъчно ясен ли съм? Помъчих се да се изразя съвсем ясно.

 

 

Халид им се струваше също толкова непонятен, колкото и самите същества.

Отпратиха го от стаята. Той се върна в къщичката си, отвори кутията с инструменти и помоли Джил да продължи да му позира. Не каза нищо за случилото се в чертожната зала. Децата му припкаха наоколо, Халифа, Рашид, Ясмина, Айша, Халим, голи, прелестни. Видът им изпълваше сърцето му с радост. Аллах беше добър, Аллах го бе довел на тази планина, даде му странната и красива Джил, позволи да му се родят всички тези деца. След много страдания в живота му най-после имаше светлина. Защо да се отказва от него заради глупавите намерения на тези хора?

 

 

— Повикайте Тони — след излизането на Халид каза Ансън.

Разговорът с брат му не продължи дълго. Дълбокомислието и многословието не бяха присъщи на Тони. Осем години по-млад от Ансън, той винаги се бе отнасял към него с изключително уважение. Обичаше го, боеше се от него, възхищаваше му се. Щеше да направи всичко за него. Дори това, надяваше се Ансън.

Той обясни на Тони какво е заложено и какво е нужно, за да се постигне.

— Ще опитам — каза Ансън. — Аз поемам отговорността.

— Така ли смяташ? Добре тогава.

— Така смятам, да. Но първият, който иде там, може да не успее. Ако не убия Висшия, съгласен ли си ти да си вторият?

— Естествено — незабавно отвърна Тони. Като че ли изобщо не се замисли. За трудностите и риска. Нито една бръчка не помрачи широкото му, добродушно лице. — Защо не? Както кажеш, Ансън. Ти си главният.

— Няма да е толкова просто. Може да са нужни месеци на подготовка. Дори години.

— Ти си главният — повтори Тони.

 

 

Малко по-късно, докато Халид довършваше работата си от сутринта, при него дойде Ансън. Изглеждаше още по-напрегнат от обикновено, силно стиснал устни и сбърчил вежди. Двамата застанаха пред къщата сред строените дървени статуетки на голата Джил.

— Преди малко ни каза, че си безразличен към убиването на същества — заговори Ансън. — И че си бил безразличен дори, когато си убивал едно от тях.

— Да. Така е.

— Мислиш ли, че би могъл да научиш някого на такова безразличие, Халид? На този начин да прочистваш ума си от всичко, което би могло да разбуди защитните сили на съществата?

— Предполагам, че мога да опитам. Но мисля, че няма да се получи. Трябва да си роден такъв, струва ми се.

— Може и да не е така. Възможно е човек да е в състояние да се научи.

— Възможно е — съгласи се Халид.

— Би ли опитал да научиш мен?

Готовността на Ансън да се нагърби с такава определено самоубийствена мисия сепна Халид. Почти разбираше тази всеотдайност, поне абстрактно. Но Ансън имаше също толкова голямо семейство, колкото и неговото. Все още съвсем млад, по-млад дори от Халид, той вече бе баща на шест-седем деца. Рейвън, пълничката дребна жена с широки хълбоци, която Ансън беше открил в лагера на работниците, му раждаше деца всяка година. Човек винаги можеше да определи настъпването на пролетта, защото Рейвън раждаше ежегодното си бебе. Ансън не искаше ли да види как растат тези деца? Струваше ли си да изгубиш всичко, заради глупавия опит да убиеш някакво чудовищно създание от друг свят?

Но нямаше смисъл да мисли за тези неща.

— Ти никога няма да се научиш — отвърна Халид. — Просто умът ти не е такъв. Никога няма да си безразличен към нищо.

— Въпреки това, опитай.

— Няма. Само и двамата ще си изгубим времето.

— Какво упорито копеле си ти, Халид!

— Да. Да, предполагам, че съм такъв.

Той зачака Ансън да си иде. Но Ансън остана. Наблюдаваше го, мръщеше се, хапеше долната си устна и видимо обмисляше нещата. Изтекоха минута, две и накрая той попита:

— Ами тогава, Халид, какво ще кажеш за брат ми Тони? Той е готов да го направи.

— Тони — повтори Халид. Едрият глупак, да. Той бе друг въпрос, определено. — Бих могъл да опитам с Тони. Сигурно и с него няма да се получи, защото според мен човек трябва да го усвои още в детството си и даже да се научи и отиде да убие съществото, мисля, че ще се провали. Предполагам, че ще прочетат мислите му, колкото и добре да е обучен, и ще го убият. Трябва да помислиш за това. Но бих могъл да опитам да го науча, да. Щом така искаш.