Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040

История

  1. — Добавяне

2.
След девет години

Това несъмнено беше най-голямата катастрофа в човешката история, защото само за миг всички технически способности на света бяха върнати три и половина века назад. Съществата кой знае как бяха натиснали гигантски ключ и изключиха всичко, всичко, на някакво фундаментално равнище.

През 1845 г. това щеше да е сериозен проблем, но навярно не чак толкова голям, още по-малко през 1635-а или 1425-а, а през 1215-а със сигурност не би имало никакво значение. Но през първото десетилетие на двайсет и първи век това бе ужасяваща трагедия. Когато електричеството угасна, спря цялата съвременна цивилизация и нямаше резервни системи — свещи и вятърни мелници (дали всъщност можеха да се смятат за резервни системи?), — които отново да задвижат нещата. Беше нещо повече от обикновен енергиен срив — това бе невероятна промяна на принципите. Не ставаше дума само за спрелите огромни електростанции. Не работеше абсолютно нищо електрическо, чак до простото джобно фенерче. Никой никога не беше разработвал план за действие в случай, че електричеството в целия свят угасне — при това очевидно завинаги.

Никой не можеше да открие как са го направили съществата и това само по себе си изглеждаше почти също толкова страшно. Дали бяха променили поведението на електроните? Или бяха видоизменили решетъчната структура на земната материя и проводимостта вече не съществуваше? А може би бяха постигнали някаква промяна на самата диелектрическа константа?

Така или иначе, това беше факт. Електромагнитните вълни вече не се поддаваха на използване и електричеството като концепция бе изчезнало по цялата Земя. Хоп — и цялата електрическа революция я нямаше само за миг, нямаше я цялата огромна техническа пирамида, изградена върху малкия генератор, създаден от стария Ото фон Герике от Магдебург през 1650 г., върху лайденската стъкленица, измислена от Петер ван Мушенбрьок, за да съхранява енергията от генератора на Герике, върху сребърно-цинковите батерии на Алесандро Волта, волтовите дъги на Хъмфри Дейви, динамото на Майкъл Фарадей, изобретенията на Томас Алва Едисон и всички останали.

Сбогом — задълго ли, никой не знаеше — на телефоните и компютрите, радиото и телевизията, на будилниците и алармените устройства, на звънците, автоматичните гаражни врати и радарите, на осцилоскопите и електронните микроскопи, на сърдечните пейсмейкъри, на електрическите четки за зъби, на всевъзможните високоговорители, на вакуумните тръби и микропроцесорите. Велосипедите, лодките с гребла и графитните моливи си оставаха. Също пистолетите и пушките. Но всичко, което изискваше електрическа енергия, за да функционира, вече не действаше. Настъпи онова, което стана известно като Великата тишина.

Електроните просто не течаха, това беше проблемът. Електрическите функции на биологичните организми не бяха засегнати, но с всичко останало бе свършено.

Всички електрически вериги, по които преди можеше да преминава ток, сега бяха станали непроводими като блатна тиня. Волтовете, амперите, вълните, честотите, съотношенията сигнал-шум, както и самите сигнали и шумът, и така нататък до безкрайност, се превърнаха в безсмислени понятия.

Подвижните мостове и шлюзовете замръзнаха в онова положение, в което ги свари спирането на тока. Самолетите, имали нещастието по това време да се озоват във въздуха, внезапно лишени от всякакви навигационни устройства и от най-тривиалните си вътрешни механизми, катастрофираха. Също и няколко милиона автомобили, пътували в момента, в който магистралите потънаха в мрак, компютрите на трафик контрола изключиха и собствените им системи за насочване угаснаха. Останалите коли вече не можеха да потеглят, освен древните модели, които палеха с манивела, а те не бяха много. Различните компютърни мрежи бяха унищожени, разбира се. Всички бизнес архиви, които не бяха разпечатани, станаха недостъпни. Както и световните валутни резерви, скрити на сигурно място зад електронни врати, които сега наистина се оказаха непристъпни. Но валутните резерви, представлявани от такива инертни неща като златни кюлчета, както и от такива живи, макар и абстрактни неща като дигитални данни, циркулиращи от сървър на сървър между централните световни банки, изведнъж изгубиха всякакво значение.

Наред с повечето неща. Светът, какъвто го познавахме, вече го нямаше.

Очевидната причина, довела до катастрофата, бе, че в момент на глупаво раздразнение някой някъде е хвърлил няколко бомби по извънземен кораб. Никой не знаеше кои го е извършил — французите, иракчаните или руснаците? — и никой не поемаше отговорността. В настъпилия хаос нямаше сигурен начин да се разбере, въпреки че се носеха безброй слухове, естествено. Може да ставаше дума за атомни бомби, може и да бяха само архаични пиратки. Това също оставаше неизвестно, защото малко след атаката всички военни засичащи системи, способни да регистрират внезапно отделяне на радиация, станаха също толкова неизползваеми, колкото и останалата техника на Земята.

По какъвто и начин да бяха нападнати, съществата естествено не пострадаха. Както бързо щяха да открият всички, извънземните космически кораби бяха обгърнати в силови полета, непозволяващи на никого да се доближи до тях без разрешение или да ги атакува от разстояние.

Атаката обаче успя да раздразни съществата. По същия начин, по който може да раздразни бръмченето на комар — и те реагираха с нещо, равносилно на извънземно плясване в най-общата посока на комара. Или, както се изрази антропологът Джошуа Ленърдс в Пентагона, опитът за унищожаване на извънземен кораб представляваше първоначално изявление от своего рода диалог, на което пришълците отвърнаха с много по-висок тон.

Първото угасване на електричеството, което продължи две минути, може просто да беше настройка на апаратурата. Второто, което последва няколко часа по-късно, бе окончателно. Великата тишина. Краят на стария свят и началото на кошмарно време на убийствена анархия, ужас и пълно отчаяние.

След няколко адски седмици на студено и тъмно електричеството започна да се завръща. Спорадично. Избирателно. Объркващо. Някои неща като автомобилните двигатели, камерите за дълбоко замразяване и водопречиствателните станции отново се съживиха. Други, като телевизорите, касетофоните и радарите продължаваха да не функционират, макар че електрическите лампи и бензиностанциите работеха.

В резултат човечеството се върна от средновековното си съществуване към нещо като 1937-а, но със странни и случайни наглед изключения. Кой би могъл да го обясни? Нямаше никаква логика. Защо телефоните, но не и модемите? Защо компактдисковите уредби, но не и джобните калкулатори? А когато най-после заработиха, модемите невинаги действаха по същия начин като преди.

Но по това време тълкуванията вече нямаха значение. И без това всичко беше ясно: светът бе покорен, покорен изцяло, просто ей така, от неизвестен враг и поради неизвестни причини, без никакви обяснения, всъщност без да е изречена нито дума. Нашествениците не си бяха направили труда да обявят война, нито бяха водени битки, нямаше мирни преговори, не бяха подписани клаузи на капитулацията. И все пак резултатът беше постигнат само за една нощ, при това категорично. Съпротивата щеше да се наказва. Сериозната съпротива щеше да се наказва сериозно.

Пък и кой щеше да се съпротивлява? Правителството ли? Въоръжените сили? Как? С какво? За една нощ всички правителства и въоръжени сили бяха извадени от строя. Опитите за запазване на стабилността, за продължаване със съществуващите форми и процедури бяха пометени от вихъра на хаоса. Държавните структури започнаха да се рушат и разпадат като постройки, оставени без поддръжка векове наред, но тази разруха протече само за няколко дни. Изчезнаха цели държавни сектори. Други запазиха призрачно присъствие и се преструваха, че все още функционират, но никой не им обръщаше внимание. Общественият договор, върху който се крепяха, беше анулиран.

Много хора приеха случилото се със света, опитваха се да го разберат доколкото могат, с други думи почти никак, и продължаваха да си вършат работата, отново със същия резултат. Други — мнозинството — просто обезумяха.

Полицията и съдилищата не успяваха да се справят с новата анархия. Всъщност цялата съдебна и законоохранителна система бързо се разпадна, сякаш потопена в киселина. Сега всички можеха да се убедят, че до този момент тя е съществувала само по общо съгласие. Мандатът на закона беше оттеглен. Самата власт бе обезглавена с един удар. Армиите и полицейските сили започнаха да се топят. Не бяха дадени официални заповеди за разпускане, тъкмо обратното, но когато служителите им масово заизлизаха в необявен отпуск един по един, по двама или по трима като изпаряващи се водни молекули, предпочитайки да пазят себе си и семействата си, вместо общото благо, тези организации просто престанаха да съществуват.

И така, законът беше мъртъв. Сега управляваше единствено личната съвест. Някогашните квартали се превърнаха в царства и границите им се охраняваха от стражи, които не се двоумяха дали да натиснат спусъка. Кражби, грабежи, обири, всевъзможни тежки престъпления — всички тези неща, които постоянно дебнеха току под повърхността на обществото в края на двайсети и началото на двайсет и първи век, сега придобиха епидемични размери.

През първите три седмици след нашествието — Завоюването — само в Съединените щати стотици хиляди хора умряха от ръцете на собствените си съграждани. Всеки воюваше срещу всеки, настъпиха дни на безумие и кръв. Положението в Западна Европа не изглеждаше чак толкова тежко, но в Русия и в много страни от Третия свят нещата бяха още по-ужасяващи.

Този период стана известен като Безредиците. Когато след първите няколко ужасни седмици електричеството започна да се завръща, хората се поуспокоиха. Но никога не се стигна до нормите отпреди Завоюването.

И през последвалите месеци съществата от време на време отново изключваха тока, понякога за един-два часа, друг път за три-четири дни. Просто за да напомнят на хората, че могат да го правят. Просто за да ги предупредят да не се отпускат прекалено, защото всеки момент може да ги сполети поредната доза хаос. Просто за да им покажат кой е господарят отсега нататък и вовеки веков.

Въпреки това хората се опитваха да възпроизведат някакво подобие на предишния си живот. Но разпаднали се толкова цялостно още при първия удар, старите структури се възстановяваха влудяващо трудно.

Изключването на компютрите доведе до крах на световната банкова система. Затворили „временно“ след приземяването на извънземните, стоковите борси не бяха отворени и цялото абстрактно богатство, представлявано от притежанието на акции и ценни книжа, изчезна в някаква неразгадаема забрава. Това подейства опустошително. За една нощ всички се превърнаха в бедняци и само най-умните, най-коравите и най-подлите знаеха какво да правят. Националните валути не се приемаха никъде и масово се заместваха с импровизирани регионални пари, корпоративни акции, скъпоценни метали или бартер. Цялата икономика се основаваше върху подобни импровизации. Кредитните карти останаха в миналото. Личните чекове имаха същата стойност като през неолита.

Продължиха да съществуват изненадващо много организирани предприятия, но начинът им на действие трябваше радикално да се промени. Компютърните комуникации се възстановиха, но и те бяха бледо и странно видоизменено подобие на някогашните, тъй като изобилстваха с прекъсвания и непредвидими случайности. Продължи да функционира някаква форма на пощенска система, но само някаква. Появиха се лични сили за сигурност, които запълниха празнотата, останала след изчезването на обществените.

Почти незабавно възникнаха и подземни съпротивителни движения, но благоразумно се криеха надълбоко и през първите две години не оказваха действителна съпротива. Имаше други групи, които просто искаха да разговарят със съществата. Но извънземните изглежда не проявяваха интерес, макар че — както скоро се оказа — разполагаха с начини за общуване с отделни, избрани от тях хора.

На Земята се наложи нова, напомняща на сън действителност. За почти всички животът беше такъв, какъвто е на сутринта след страшна местна катастрофа, земетресение, наводнение, ужасен пожар или ураган. Само за миг се промени всичко. Човек се оглеждаше наоколо и търсеше познати неща — мост, сгради, верандата на собствения си дом, — за да види дали все още са там. И обикновено ги откриваше, въпреки че през нощта ги бе напуснала някаква част от солидността им. Сега всичко беше условно. Всичко бе временно. По целия свят.

Малко по малко хората започнаха да свикват с новия си живот, сякаш нещата винаги са били такива, макар в сърцата си да знаеха, че не е така. Сега единствените реално действени създания бяха съществата. Цивилизацията, в смисъла, който се придаваше на този термин в началото на двайсет и първи век, току-що се беше разпаднала. Рано или късно със сигурност щеше да се развие някаква нова форма. Но кога? И каква?

 

 

Анс бе първият от рода Кармайкъл, който пристигна в ранчото на Полковника за едноседмичното коледно семейно събиране, третото поред след Завоюването.

Това беше приказно време от годината, калифорнийската Коледа. Хълмовете по цялото крайбрежие бяха зелени след неотдавнашните дъждове. Въздухът бе мек и чист, онази чудна топлина на южнокалифорнийския декември проникваше навсякъде, въпреки обичайните нелепи снежни преспи по най-високия хребет на планината. Птиците пееха в късния следобед, когато Анс наближи бащиния си дом. Във всички градини грееха пъстри празнични цветове, лилави и червени тропични храсти, червено алое, опръскани с весело алени петна млечки, по-високи от човешки ръст. Докато се отклоняваше от магистралата навътре към континента и търсеше пътя, който водеше нагоре към ранчото, Анс видя плътна автомобилна колона откъм брега. Денят явно бе подходящ за малко весело предколедно каране на сърф.

Весела Коледа, да, весела, весела, весела, весела! Бог да ни благослови всички!

Докато шофираше по тесния планински път, през прозореца нахлу по-студен въздух. Когато наближи, той натисна три пъти клаксона. Пеги, жената, която напоследък работеше като секретарка на баща му, излезе да му отвори портала на ранчото.

Тя му се усмихна и весело го поздрави. Винаги беше весела, тази Пеги. Дребна, фина брюнетка, почти като украшение. На Анс му хрумна безумната мисъл, че старецът трябва да спи с нея. В тези мрачни дни можеше да се случи какво ли не.

— О, Полковника много ще ви се зарадва! — извика тя и отправи вечно готовата си усмивка към жена му Каръл и трите уморени хлапета на задната седалка. — Цял ден се разхожда нервно назад-напред по верандата и чака да пристигне някой.

— Значи сестра ми Розали още я няма, така ли? Ами братовчедите ми?

— Няма никой. И брат ти го няма… Брат ти ще дойде, нали?

— Поне така каза — не особено убедително отвърна Анс.

— О, страхотно! Страхотно! Полковника копнее да го види след цялото това време. Как пътувахте?

— Чудесно — малко по-кисело от нормалното каза Анс. Но Пеги като че ли не забеляза.

Пътуването дотук вече отнемаше цял ден. Ако искаха да стигнат в Санта Барбара преди мръкване, трябваше да тръгнат още преди да се съмне от дома си в Коста Меса, далеч на юг покрай брега в окръг Ориндж. Някога им трябваха не повече от три часа. Но пътищата не бяха като едно време. Почти нищо не беше.

Преди Анс шофираше по магистралата за Сан Диего на север до магистрала 101 и завиваше надясно към ранчото. Но пътят от Лонг Бийч до Карсън бе ужасен, защото след Безредиците никой не си направи труда да възстанови настилката. А не искаше да пътува по магистралата „Голдън Стейт“, другата главна артерия на север, защото минаваше право през бандитска територия и навсякъде имаше прегради. Така че им оставаше само да пълзят по пътищата от град на град, като избягват по-опасните, и щом могат, да се придвижват по някой оцелял участък от магистрала. Лъкатушеха през места като Голдън Гроув, Артизия и Комптън и се озоваха обратно на магистрала 405 в Кълвър Сити, една от най-безопасните части на централен Лос Анджелис.

Оттам имаше сравнително приличен път на север до долината Сан Фернандо и само с едно, две заобикаляния излязоха на магистрала 118 някъде край Гранада Хилс, която ги изведе на брега през Сатикой и Вентура. Анс не обичаше да шофира по 118, защото прекалено се приближаваше до изпепеления район, където в деня на големите пожари бе загинал чичо му Майк. Но това беше най-добрият път, след като съществата бяха прекъснали магистрала 101 между Агура и Таузънд Оукс. Просто я бяха прекъснали, и северното, и южното платно, с голяма бетонна стена, пресичаща напречно осемте ленти от двете страни на необходимата им зона.

Изглежда, че там строяха нещо за себе си. Използваха човешки труд. Робски труд. Анс бе чувал, че главатарят на бандата — който беше човек, но когото бяха удостоили с Докосването и Тласъка — идваше в дома ти с десетина въоръжени мъже и казваше: „Ела и работи“. И ти отиваш с него и работиш. Иначе те застрелват. Ако не ти харесва работата и имаш бързи крака, щом ти се отвори шанс, можеш да избягаш и да минеш в нелегалност. Изглежда това бяха единствените възможности. Но ако получиш Докосването, ако получиш Тласъка, не ти оставаше никакъв избор.

Докосването. Тласъкът.

О, храбър нов свят! И весела Коледа на всички.

Това бе тежко пътуване за Анс, стиснал здраво волана, вперил поглед в осеяния с боклуци път, час след час. Не трябваше да прегази нещо, което можеше да спука гумите — нямаше начин да намери нови и не можеше да лепи до безкрайност старите. Не трябваше да повреди автомобила където и да е и когато и да е поради същата причина. Колата на Анс беше хонда „Акюра“ от две хиляди и трета и се намираше в доста прилично състояние, но започваше да се позадъхва. Точно когато започна Нашествието, мислеше да я смени с нещо по-голямо. Но това бе преди всичко да се промени.

Нямаше нови автомобили и това си е. Някъде в Охайо имаше голяма фабрика на „Хонда“, оцеляла през безумния период на хаос след Завоюването, която би трябвало да продължава да произвежда резервни части, само че нямаше никакви доставки на запад, очевидно защото нямаха вяра на парите по западното крайбрежие, започнали да циркулират на мястото на федералната валута. Фабриките на „Хонда“ в Калифорния, онези, които не бяха разрушени по време на Безредиците, се управляваха хаотично от хората, ръководили ги в деня на пристигане на съществата и заграбили ги няколко дни след прекъсването на връзката с японската компания-майка. Но тези хора изглежда не бяха особено компетентни и не можеше да се разчита на качеството на продукцията им, ако разбира се, изобщо успееш да откриеш нужната ти част, което често не ставаше лесно.

Ремонтиране, а не смяна на частите, това беше повикът на деня. И ако имаше лошия късмет някак да съсипе автомобила си, човек всъщност съсипваше живота си и спокойно можеше да постъпи в някоя от работните групи на съществата, за които поне транспортът никога не представляваше проблем. Даваха ти Докосването, даваха ти Тласъка и ти отиваш където те пратят и вършиш каквото ти наредят. И толкова.

 

 

Анс спря на настлания с чакъл паркинг точно на север от голямата къща и се измъкна навън, скован и със замъглени от умора очи. Беше шофирал през целия път. Каръл се съгласяваше да кара в радиус от петнайсет километра около дома им, но се страхуваше от магистралите и изобщо от всякакви непознати райони. Постоянно спореха по този въпрос.

Полковника ги очакваше на задната веранда.

— Вижте, деца, ето го дядо — каза Анс. — Вървете да го поздравите. — Но хлапетата вече бяха изскочили навън и тичаха към него. Полковника ги спря като кутрета, първо близнаците с широко замахване на ръка, после и Джил.

— Изглежда добре — отбеляза Каръл. — Изправен, както винаги и с все същата искра в очите…

Анс поклати глава.

— Много уморен, ето как ми изглежда. И стар. Много по-стар, отколкото по Великден. Косата му най-после започва да оредява. Лицето му сивее.

— Той е… на колко… на шейсет и осем, седемдесет?

— Само на шейсет и четири — отвърна Анс. Но Каръл бе права: Полковника остаряваше бързо. Стройната му, изправена фигура винаги заблуждаваше. Действителната тежест на годините се стоварваше отгоре му още от първия ден на Безредиците. Онова време, в което над света се беше спуснал мрак, бе плъзнала паника, нормите на гражданско поведение бяха забравени, сякаш никога не са съществували, беше истински кошмар за стареца, Анс го знаеше: мигновеният срив на всякаква дисциплина и морал, отказът от всякаква цивилизованост. Светът беше изминал дълъг път от отвратителните първи дни след Завоюването, Полковника също. Но вече нищо не изглеждаше като преди и навярно никога нямаше да изглежда. Промените се изписваха по лицето на Полковника, както и на всички останали.

Анс закрачи по хрущящия чакъл и остави баща му да го прегърне. Беше два и половина сантиметра по-висок от Полковника и седемнайсет-осемнайсет килограма по-тежък, но инициативата трябваше да вземе старецът и после Анс да отвърне на прегръдката му. Полковника командваше парада, както винаги. Винаги.

— Изглеждаш поуморен, татко — каза Анс. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, да. Доколкото нещо изобщо може да бъде наред. — Дори гласът му бе загубил малко от старата си звънкост. — Водих преговори със съществата и това е много уморително.

Анс повдигна едната си вежда.

— Водил си преговори ли?

— Опитвах се. Ще ти разкажа по-късно, Анс… За Бога, радвам се да те видя, момчето ми! Но и самият ти изглеждаш изтощен. Пътуването трябва да е било отвратително. — Той силно го удари с юмрук по горната част на ръката. Анс му отвърна по същия начин и това представляваше част от ритуала.

Бяха преживели тежки времена, Анс и Полковника. Разликата във възрастта им бе само двайсет и една години и когато Полковника беше на четирийсет-петдесет, а Анс на двайсет-трийсет, двамата по-скоро бяха като братя. Приличаха си достатъчно, за да не отстъпват от позициите си и се различаваха достатъчно, за да спорят ожесточено по всевъзможни сериозни въпроси.

Един от тези тежки моменти настъпи, когато Анс преждевременно напусна армията. После, преди петнайсет години, започна да злоупотребява с алкохол. Що се отнасяше до случайните му забежки с чужди жени, Полковника определено не знаеше нищо за тях, иначе по всяка вероятност щеше да го убие. Но въпреки всичко се обичаха. И го знаеха.

Двамата заедно извадиха куфарите от хондата и Полковника, който упорито взе по-тежкия, ги отведе в стаите им. Къщата беше огромна, с просторни крила и Анс и Каръл винаги получаваха най-хубавия апартамент за гости с голяма спалня за тях и една по-малка за дългокраката, златокоса, деветгодишна Джил и двамата й четиригодишни братя Майк и Чарли. Имаше и прелестна дневна с изглед към морето. В крайна сметка, Анс бе първородният син. В това семейство традицията се спазваше.

Преди да ги остави сами, Полковника потупа Анс по рамото.

— Добре дошъл у дома, момчето ми.

— Радвам се, че съм тук.

Така си и беше. Ранчото бе голямо, топло и уютно, загнездено сред високите хълмове между стръмния планински склон и прекрасния Тих океан, надалеч от тълпите, вълненията и ежедневните смъртни опасности на южна Калифорния. Старите каменни стени, настланите с плочи подове, здравите, непретенциозни мебели, смешните завеси с ресни, безбройните стаи с високи тавани — живеейки тук горе в усамотение, високо над красивите червени покриви на Санта Барбара, човек не можеше да повярва, че точно в този момент по света дебнат непобедими извънземни чудовища, които избират случайни човешки същества за свои роби и постепенно променят Земята, за да отговаря на собствените им неразгадаеми потребности.

Джил се зае да накара момчетата да се измият за вечеря. Тя обичаше да си играе на майка и това ужасно облекчаваше Каръл. Докато Анс разопаковаше багажа, тя се обърна към него и каза:

— Имаш ли нещо против първа да взема душ? След това дълго пътуване се чувствам съсипана и нервна. И мръсна.

Анс също не се чувстваше съвсем свеж, особено след като бе шофирал сам, но се съгласи. Напрежението й беше очевидно. Тя здраво стискаше устни, държеше ръцете си прибрани плътно до тялото и лявата й длан беше свита в юмрук.

Каръл нямаше четирийсет години, но напоследък й липсваше жизненост. Имаше нужда от ласки и Анс й ги осигуряваше. Раждането на близнаците й бе струвало много, две години по-късно дойдоха Завоюването, Безредиците… онези несигурни и ужасяващи седмици на живот без газ и електричество, без телевизия и телефон, с топлене на вода, импровизирано готвене на газов котлон и нощни бдения с пушка, в случай че някоя от вилнеещите из окръг Ориндж мародерски банди реши, че е време да проучи техния хубав и чист крайградски квартал… онези няколко седмици съвсем я бяха съсипали. Каръл не бе създадена за такъв живот. Дори сега все още не се беше възстановила от онзи ужасен период.

Той я наблюдаваше с периферното си зрение, докато се събличаше. Едно от малките му тайни удоволствия: след единайсет години продължаваше да се възхищава на тялото й — почти младежко, почти момичешко, — на гладките й, стройни крака, малките, високи гърди, водопада от златни коси и онзи малък, също златист триъгълник в основата на корема й. Познато тяло, което не криеше изненади, но продължаваше да го възбужда, тяло, което обичаше, но толкова често му изневеряваше. Анс не можеше да разбере какво го кара постоянно да я мами с тази или онази жена. Но така или иначе го правеше.

Дефект в семейните гени, предполагаше. Пробив в желязната Кармайкълова добродетелност. Кръвта най-после започваше да се разрежда след всички онези поколения на сурови, богобоязливи, свръхпатриотични и праведни американци.

Не че Анс смяташе баща си за светец, нито него, нито когото и да е от честните му предци от мъглявото минало. Но не можеше да си представи, че Полковника някога е мамил жена си и дори, че му се е искало да го направи. Или да си е намирал някакво правдоподобно оправдание, за да изклинчи от опасна или неприятна задача. Или да е пушил марихуана, за да се понесе из небесата в някоя ужасна сайгонска нощ. Или по какъвто и да е друг начин да се е отклонявал от правия път, както го разбираше той. Анс дори и във въображението си не можеше да види стареца, промъкващ се в спалнята на онази сладка малка Пеги, за да се позабавлява в края на дните си.

Е, онова с марихуаната можеше и да е истина, да. Като се имаше предвид, че е било през седемдесетте години на двайсети век и във Виетнам. Но нищо повече. Полковника на първо място беше човек на дисциплината. Трябваше да е бил такъв още от люлката. Докато животът на самия Анс представляваше постоянна борба между нещата, които искаше да прави и които знаеше, че трябва да прави. И макар като цяло да не се смяташе за позор за семейните традиции, той разбираше, че се е отклонявал от правия път много по-често от нормалното и че най-вероятно ще продължава да го прави. Баща му сигурно също го знаеше, но нямаше представа за истинската тежест на греховете му, о, не, ни най-малко.

Смекчаващо обстоятелство в цялото това самобичуване беше фактът, че не е единственият от семейството. От поколението на Полковника това бе Майк, замисленият, раздразнителен чичо на Анс, надлежно постъпил за кратко в армията и също толкова надлежно работил като пожарникар-доброволец, но иначе водил толкова странен и усамотен живот и накрая оженил се за онази смахната лосанджелиска бижутерка, която Полковника ужасно мразеше. Братът и сестрата на Анс също не бяха безукорни: Розали например, чиято младост беше изпълнена с безразборни връзки. Ако старецът бе научил за това, щеше да получи удар. Или брат му Рони…

О, Господи, да, брат му Рони…

 

 

— Всички сме канени в ранчото за празниците — две седмици по-рано беше казал на брат си Рони той в далечния Юг, където живееха и трите деца на Полковника. — Розали и Дъг, Пол и Хелена, ние с Каръл и децата. И ти.

Домът на Рони се намираше в най-южната точка, Ла Хоя, точно край Сан Диего. Анс бе шофирал чак дотам, за да му предаде поканата лично. Някога Ла Хоя беше отдалечена на около един час от Коста Меса по магистралата за Сан Диего, но пътуването вече не беше нито лесно, нито безопасно. Брат му водеше весел ергенски живот в красив крайокеански блок с розови стени, дебели килими, сауна, басейн с минерална вода и огромни прозорци. Апартаментът му струваше един милион долара и беше купен с парите от някаква тъмна сделка отпреди Завоюването, за която Анс не искаше да знае нищо.

Някои от къщите на улицата на Рони представляваха купища почернели останки, разрушени по време на Безредиците, но жилището на брат му изглеждаше прекрасно. Рони винаги имаше късмет.

— Аз ли? — извика Роналд Кармайкъл и разпери ръце с типичното си престорено удивление. И без това червендалестото му лице още повече се зачерви. Той беше едър светлокос мъж, който наглед започваше да затлъстява, макар че всъщност тялото му бе мускулесто и яко. — Сигурно се майтапиш. От пет години не съм разменил нито дума с него!

— Въпреки това си поканен. Той ти е баща и те кани за Коледа. Тази година специално го подчерта. Не зная защо, но ми се стори настойчив. Не можеш да откажеш.

— Естествено, че мога. Навремето ми даде ясно да разбера, че не иска да има нищо общо с мен. Вече съм се примирил с това. Живеем си съвсем спокойно един без друг и не виждам основание да променяме положението.

— Аз пък виждам. Очевидно тази година е замислил нещо специално. Каза, че си бил в списъка на гостите и те уверявам, приятел, че ще бъдеш там. Просто няма да ти позволя да хвърлиш коледната покана на собствения си баща обратно в лицето му.

Но всъщност нямаше никаква покана, нали? Не пряко от Полковника за Рон, не. Старецът бе помолил Анс да свърши черната работа вместо него и брат му веднага се възползва от този факт.

— Виж, Анс, нека лично ме покани, щом толкова силно копнее да ме види.

— Искаш прекалено много от него, Рони. Не можеш да го пречупиш чак толкова, все още не, не и след всичко, което се случи помежду ви. Но иска да дойдеш, зная го. Това е неговият начин да сключи мир. Мисля, че трябва да дойдеш. Искам да дойдеш.

— За какво съм му притрябвал, по дяволите? Ами на теб? Очевидно все още ме презира. Известно ти е, че ме смята за измамник.

— Е? Така ли е?

— Много смешно, Анс.

— Тази година няма да те дразни. Обещавам ти го.

— Обзалагам се, че ще го направи. Виж, Анс, отлично знаеш, че ако дойда, пак ще се сдърпаме. И ще провалим Коледата на всички.

— Рони…

— Не.

— Да — рязко отвърна Анс, погледна право в хитрите, пронизващи сини Кармайкълови очи на брат си и имитира суровия глас на Полковника: — Ще го уведомя, че приемаш поканата. Ще дойдеш и толкова.

— Хей, виж сега, Анс…

— Стига приказки, хлапе. Прави каквото щеш, но си довлечи задника в Санта Барбара до двайсет и трети декември следобед.

Школуваният му офицерски глас прозвуча добре. Рон сви рамене, отправи му онази своя очарователна усмивка, кимна и обеща сериозно да си помисли. Което, разбира се, беше неговият начин да откаже. Анс очакваше брат му да се появи в ранчото също толкова, колкото и съществата да си съберат багажа и да си заминат за вкъщи като коледен подарък за измъчените обитатели на Земята. Познаваше Рон. В него нямаше нищо от Кармайкълови, освен онези негови проклети сини очи.

Е, Полковника Бог знае защо го искаше в ранчото за Коледа, затова Анс послушно предаде поканата. Но вътрешно се надяваше Рони да си остане у дома. Или да бъде включен в някоя от групите на извънземните, както от време на време се случваше с хората, и да прекара празниците на борда на някой от техните кораби в мили разкази за младенеца в яслите. Нямаше нужда Рони да им проваля Коледата, нали? Черната овца, отдавна откъснала се от стадото. Гнилата ябълка. Лошото семе.

 

 

Анс чу затръшването на автомобилна врата.

Каръл също го чу.

— Струва ми се, че току-що пристигна още някой — извика от банята тя. После се появи на прага, цялата розова и златна, като се бършеше с хавлията. — Нали не мислиш, че е брат ти?

Беше ли възможно? Блудният син, който най-после се завръщаше при баща си? Но не: когато се вгледа в сумрака към паркинга, Анс видя от автомобила да слиза жена, последвана от едър, тромав мъж и пълно момченце.

— Не — отвърна той. — Това са Розали, Дъг и Стив.

После, не повече от десет минути по-късно, зърна фаровете на втора кола, която се приближаваше по планинския път към ранчото. Навярно братовчедите му Пол и Хелена, които трябваше да пристигнат заедно от Нюпорт Бийч. По време на Безредиците Пол бе загубил жена си, а Хелена — съпруга си. Двамата търсеха близостта си, брат и сестра, сплотили се в този момент на трагична загуба. Но отново не: в светлината на последните слънчеви лъчи Анс успя да различи малък спортен автомобил, а не големия стар бус на Пол. Автомобилът на брат му.

— Боже мой — ахна Анс. — Мисля, че наистина е Рон!

 

 

Красивият град Прага, столица на Чешката република до онзи ден преди две години и два месеца, в който такива неща като столици и републики престанаха да имат действително значение, днес представляваше основен комуникационен център на съществата в континентална Европа. Тази вечер, няколко дни преди Коледа, времето беше абсолютно различно от Калифорния, макар да бе приятно за тукашната зима. През целия ден температурата се задържа малко над точката на замръзване и със спускането на нощта започваше да пада под нулата. Предишния ден валя сняг, но не много и сега голяма част от града беше покрита с тънка бяла мантия. Но тази вечер въздухът бе чист и неподвижен. Само откъм реката, която минаваше през сърцето на стария град, се носеше едва доловимият шепот на ветрец, но иначе всичко беше спокойно.

Шестнайсетгодишният Карл-Хайнрих Боргман, син на немски електроинженер, който живееше в Прага от средата на деветдесетте години на двайсети век, бързо крачеше в сгъстяващия се мрак като дебнеща плячката си хищна котка, каквато си представяше, че е. Всъщност изобщо не приличаше на котка: нисък и набит, с широко лице и изпъкнали скули, дебели китки и глезени, тъмна коса и матова кожа. Повече приличаше на славянин, отколкото на тевтонец. Но в момента си фантазираше, че е котка. И негова плячка бе шведското момиче Барбро Екелунд, дъщеря на университетски професор, в която беше тайно, отчаяно и лудо влюбен вече четири месеца, още от първата им среща и краткия им разговор при гаража на улица „Парижка“ край стария еврейски квартал.

И сега я следеше, като се движеше на двайсетина метра зад нея, без да откъсва поглед от прилепналите на дупето й дънки. Тази вечер най-после отново щеше да се приближи до нея, да я заговори и да я покани да се поразходят заедно. Неговият коледен подарък за самия себе си. Най-после негово собствено момиче. Начало на нов живот.

Представяше си, че ходи гола по улицата. С невероятна яснота виждаше онези две гладки, пълнички бели бузи, разширяващи се от тънката й талия. Виждаше всичко. Стройния бял гръб, тънката тъмна линия на гръбначния й стълб. Изящните плещи. Дългите тънки ръце. Прелестно слабите крака, толкова фини, че бедрата не се допираха едно до друго като на чешките момичета, а оставяха свободно пространство от коленете чак до слабините й.

Ако искаше, можеше да я завърти с лице към себе си със същата лекота, с каквато манипулираше всеки образ на компютърния си екран. И го направи. Сега разгледа онези нейни зрели, заоблени гърди с розови връхчета, толкова нелепо едри и тежки на фона на издълженото й тяло, нежната вдлъбнатинка на пъпа й, обрамчена от двете страни от изпъкналите й хълбоци, сребристото рождено петно до него, гъстата, тайнствена джунгла отдолу, неочаквано тъмна за нордически русата й коса. Представи си я застанала съвсем гола на заснежената улица, усмихната, махаща с ръка и възбудено викаща името му.

Всъщност Карл-Хайнрих никога не беше виждал Барбро Екелунд гола, нито което и да е друго момиче. Поне не със собствените си очи. Но с много опити и грешки бе успял да прикрепи миниатюрна камера за тънка като катетър метална тръба и да я прокара от мазето на жилищния й блок по основната инфотръба на сградата в собствената й спалня. Карл-Хайнрих бе много добър в такива неща. От време на време камерата улавяше прелестни гледки на Барбро Екелунд, която ставаше гола от леглото си, движеше се из стаята си, правеше утринната си гимнастика, търсеше в гардероба си дрехите, които искаше да облече. Устройството пращаше образите до антената на покрива на централната пощенска станция, която ги прехвърляше в личната му инфокутия. После можеше да ги получи оттам само с едно-единствено кликване на мишката.

През последните два месеца Карл-Хайнрих беше събрал и по различни начини редактирал колекцията си от кадри на Барбро, така че притежаваше чудесен видеоматериал за нея, видяна от всички ъгли — как се завърта, пресяга, протяга, как неволно му се показва с абсолютна откровеност. И той не се уморяваше да го гледа.

Но гледането, разбира се, изобщо не можеше да се сравнява с докосването. С милването. С преживяването.

Само ако… само ако… само ако…

Момчето ускори ход, после закрачи още по-бързо. Предполагаше, че Барбро се е запътила към онова малко кафене към отсрещния край на площада, точно зад стария хотел „Европа“. Искаше да я настигне преди да влезе вътре, за да може да влезе с него, вместо веднага да се насочи към някоя маса, пълна с нейни приятели.

— Барбро! — извика Карл-Хайнрих. Гласът му беше предрезгавял от напрежение, просто дрезгав задъхан шепот. Трябваше да напрегне гърло. Предисловията с момиче винаги изискваха от него ужасни усилия. Момичетата му се струваха по-чужди от самите същества.

Но тя се завъртя. Вгледа се. И се намръщи, очевидно озадачена.

— Карл-Хайнрих — каза той, когато я настигна. Надяваше се, че говори с небрежна лекота. — Спомняш ли си? От гаража в Старе место. Боргман, Карл-Хайнрих. Показах ти как да задействаш импланта си с информационна пръчица. — Използваше английски, както почти всеки под двайсет и пет години в Прага.

— Гаражът ли? — сякаш недоверчиво попита тя. — В Старе место?

Карл-Хайнрих й се усмихна с надежда. Барбро бе два сантиметра по-висока от него. Чувстваше се толкова набит, толкова груб и тромав до нейната сияйна дългокрака прелест.

— Беше през август. Дълго разговаряхме. — Това не беше самата истина. Бяха приказвали около три минути. — За психологията на съществата, както би могъл да я разбере Кафка, и за всичко останало. Ти ми каза страхотни неща. Ужасно се радвам, че те срещам. Къде ли не те търсих. — Думите се сипеха от устата му като водопад. — Чудя се дали ще се съгласиш да те почерпя едно кафе. Искам да ти разкажа за невероятната компютърна система, която разработвам.

— Съжалявам — отвърна тя и се усмихна почти срамежливо, явно все още объркана. — Боя се, че не си спомням… Виж, трябва да вървя, имам среща с приятели от университета…

„Настоявай“, строго се изкомандва Карл-Хайнрих.

Той облиза устни.

— Разбираш ли, успях да проникна право в главните компютри на съществата. Всъщност мога да шпионирам комуникационната им мрежа! — Сам се удиви от невероятната лъжа, която изрече. Но после разсеяно махна с ръка по посока на реката и на средновековната грамада на замъка Храдчани, извисяващ се на хълма отвъд нея, където извънземните бяха установили щаба си край катедралата „Свети Вит“. — Нали е изключително? Първото пряко проникване в системата им. Умирам да разкажа на някого и ще съм много щастлив, ако ти… ако ние… ти и аз… ако можем… — Сега пък заекваше и ясно го съзнаваше.

Морскозелените й очи изглеждаха обезсърчително далечни.

— Ужасно съжалявам. Приятелите ми ме очакват.

Не само че бе по-висока от него, но беше и една, две години по-голяма. Красива и недостъпна като пръстените на Сатурн.

Искаше му се да й каже: „Виж, зная всичко за твоето тяло, познавам формата на гърдите ти и големината на зърната ти, зная, че космите ти долу са тъмни, вместо руси и че имаш малко кафяво рождено петно от лявата страна на корема си, и мисля, че си невероятно красива, и само ако ми позволиш да те съблека и да те докосвам за малко, вечно ще те боготворя“.

Но Карл-Хайнрих не го каза. Всъщност не каза абсолютно нищо, просто остана безмълвно на мястото си, загледан с копнеж към нея, като че ли наистина бе богиня, Афродита, Астарта, Ищар, а тя му отправи тъжната си, малко озадачена усмивка, обърна му гръб и влезе в кафенето, оставяйки го сам, изчервен и зяпнал като риба на улицата.

Чувстваше се потресен и разгневен, макар и не съвсем изненадан. Изпитваше ужасна тъга. Но и малко облекчение, съзнаваше той. Барбро беше прекалено красива за него: леден огън, който щеше да го погълне, ако се приближеше. Пък и ако бяха влезли заедно в кафенето, той щеше да се държи като глупак. В безразсъдното си жадно нетърпение, Карл-Хайнрих го знаеше, почти незабавно щеше да провали всичко.

Красивите момичета толкова го плашеха. Ала нямаше как. Нямаше как. Ако не рискуваш, няма да спечелиш. Но защо при него винаги свършваше така?

Леден вятър се понесе по площада към него и го тласна разтреперан на север, потънал в горчиво самосъжаление. Карл-Хайнрих безцелно се заскита по „Мелантричова“ и навлезе в лабиринта от стари калдъръмени улички, които водеха към реката. След десет минути стигна до Карловия мост и се взря в мрачната грамада на замъка Храдчани, възцарила се на отсрещния бряг.

След пристигането на съществата вече не осветяваха с прожектори замъка. Но все още можеше да се различи — огромен тежък силует на хълма, скрил звездите на западния хоризонт.

Сега целият район бе блокиран. Не само катедралата, но и музеите, дворовете, старият кралски дворец, градините и всичко останало, което толкова привличаше туристите. Не че напоследък в Прага идваха туристи, разбира се. Карл-Хайнрих си представи гигантските извънземни, които се движеха из катедралата, докато изпълняваха тайнствените си задачи. И с известно удивление си помисли за самохвалните думи, толкова неочаквано изскочили от устата му. „Разбираш ли, успях да проникна право в главните компютри на съществата. Всъщност мога да шпионирам комуникационната им мрежа!“ Естествено, в това нямаше и капчица истина. Но дали можеше да се постигне, зачуди се той. Можеше ли? Можеше ли?

„Ще й докажа — помисли си момчето. — Да.“

Иди горе при замъка. Вмъкни се някак вътре. Свържи се с компютрите им. Трябва да има начин. Това е само последователност от електрически импулси — дори те трябва да използват нещо такова. Ще се получи интересен експеримент: интелектуално предизвикателство. Провалих се с жените, но имам страшно остър ум, който трябва да е постоянно ангажиран, за да остане такъв. Трябва непрекъснато да развивам умствените си способности чрез стремеж към нови постижения.

И така. Свържи се с тях. И не само това! Установи комуникационна връзка с тях. Предложи им да ги научиш, на разни неща за нашите компютри, които те няма как да знаят, а биха искали да разберат. Помогни им. Все някой трябва да го направи. Те са тук за постоянно, сега са наши господари.

Помогни им, ето какво трябва да направиш.

Спечели си тяхното уважение и възхищение. Мога да съм много полезен, в това съм убеден. Накарай ги да ти се доверят, да те харесат, да станат зависими от теб, да ти предложат добра отплата за бъдещо сътрудничество.

А после…

Накарай ги да ти я дадат като робиня.

Да. Да.

Да.

 

 

— Няма да го дразниш, нали, Рони? — попита Анс. — Обещай ми го. Няма да правиш нищо, с което можеш да провалиш Коледата на стареца.

— Честен кръст — отвърна Рон. — Последното нещо, което искам, е да го нараня по какъвто и да е начин. Всичко зависи от него. Само се надявам да не започне пръв. Ако не ме закача, няма да се карам с него. Но не забравяй, че идеята да дойда тук беше твоя. — Увил хавлиена кърпа на кръста си, той енергично се движеше из стаята, педантично подреждаше ризите, чорапите, коланите и панталоните си. Рон бе много спретнат човек, помисли си Анс. Дори прекалено.

— Идеята беше негова — уточни той.

— Все тая. Двамата с него сте от една кръв.

— Ти също. Имай го предвид, само за това те моля. — Имаха четири години разлика и никога не се бяха харесвали особено, макар че взаимната им враждебност не беше нищо в сравнение с тази между Рони и баща му. Когато живееха заедно, Анс се дразнеше от навика на брат си да заема разни неща, без да си прави труда да го пита — маратонки, цигари, гаджета, автомобили, алкохол и така нататък, и така нататък, — но не се отнасяше към безразсъдното му и безпринципно поведение със същото ледено презрение като Полковника. — Ти си негов син и той те обича, каквото и да се е случвало помежду ви през годините. Коледа е и цялото семейство се е събрало. Не искам никакви неприятности.

Рони погледна към него през мускулестото си рамо.

— Стига вече, Анс. Обещах ти да се държа като добро момче. Какво ще кажеш, братле? Съгласен ли си да сложим край? — Той избра една от десетината ризи, които бе донесъл със себе си, разгъна я, замислено опипа плата с два пръста, поклати глава, избра друга, разкопча я с влудяваща прецизност и започна да я облича. — Имаш ли някаква представа защо ни е събрал тук, Анс? Освен, че е Коледа?

— Това, че е Коледа, не е ли достатъчно?

— Когато дойде при мен в Ла Хоя, ти ми каза, че според теб замислял нещо специално, че било много важно да дойда. Той бил настойчив, така ми каза.

— Точно така. Но не знам нищо.

— Може ли да е болен? От нещо сериозно?

Анс поклати глава.

— Едва ли. Изглежда ми съвсем здрав. Малко е скапан, това е всичко. Работи прекалено много. Предполага се, че е пенсионер, но всъщност участва в някакъв проект на правителството. Поне на онова, което сега минава за правителство. Повикали са го след Завоюването. Или пък сам е отишъл. Пази в тайна подробностите, но ми каза, че наскоро водил делегация при съществата и се опитал да започне открити преговори с тях.

Очите на Рони се разшириха.

— Майтапиш ли се? Разкажи ми още.

— Не зная нищо повече.

— Страхотно. Страхотно. — Рон захвърли хавлията си настрани, нахлузи чифт боксери и се захвана с процеса по избора на най-подходящ панталон за вечерта. Отхвърли един, после втори и трети и започна да разглежда четвърти, като подръпваше върха на единия си, а след това и на другия си увиснал рус мустак. Започнал да губи и малкото останало му търпение към брат си, Анс каза:

— Мислиш ли, че би могъл мъничко да побързаш, Рон? Вече е седем. Напитките преди вечеря се сервират точно в седем и той ни очаква в гостната. Надявам се, не си забравил какво е отношението му към точността.

Рони тихо се засмя.

— Наистина те дразня, нали, Анс?

— Би ме подразнил всеки, който избира по петнайсет минути риза и панталон за неофициална семейна вечеря.

— Минаха пет години, откакто не съм се виждал с него. Искам да му изглеждам добре.

— Ясно. Ясно.

— Кажи ми нещо друго — продължи Рони, когато най-после си избра панталон и започна да го обува. — Каква е онази жена, която ме придружи до стаята? Представи ми се като Пеги.

Изведнъж в очите на брат му се появи блясък, който не се хареса на Анс.

— Секретарката му. Тя е от Лос Анджелис, но се е запознал с нея на съвещанието в Пентагона точно след Нашествието. Съществата са я заловили още първия ден при търговския център, също като Синди, и е била във Вашингтон, за да разкаже какво е видяла. На борда на извънземния кораб случайно се е оказала заедно със Синди.

— Светът е малък.

— Съвсем малък. Пеги казва, че Синди й се сторила напълно побъркана.

— Няма спор. А Пеги и Полковника?…

— Полковника има нужда от някой, който да му помага за ранчото. Харесал я и тя като че ли нямала ангажименти в Лос Анджелис, затова я поканил да дойде тук. Не зная нищо повече за нея.

— Доста привлекателна жена, какво ще кажеш?

Анс затвори очи за миг, бавно си пое въздух и издиша.

— Не се забърквай с нея, Рон.

— За Бога, Анс! Просто правя невинна забележка.

— Последната ти невинна забележка беше „Гу-гу-гу“, когато бе на седем месеца.

— Анс…

— Знаеш какво имам предвид. Остави я на мира.

Рони недоверчиво го изгледа.

— Това означава ли, че тя и Полковника… че той… че те…

— Не зная. Бих искал да е така, но много се съмнявам.

— Ако помежду им няма нищо и аз съм тук през уикенда съвсем сам, и тя се окаже необвързана…

— Тя е важна за Полковника. Грижи се за ранчото. Предполагам, че се грижи и за самия него. Известно ми е, че си способен лесно да завъртиш главата на една жена и не искам да завъртиш нейната.

— Майната ти, Анс. — Съвсем спокойно, почти приятелски.

— И на теб, братле. А сега бъди така любезен да си обуеш обувките, за да можем да идем и да пийнем по нещо с нашия единствен баща.

 

 

През последния час центърът на напрежение в тялото на Полковника се движеше от главата към гърдите и корема му и сега се намираше в долната част на стомаха му като лента нажежено до бяло желязо. През всичките си години във Виетнам никога не бе изпитвал толкова силна тревога, граничеща със страх, докато очакваше срещата с най-малкото си дете.

Но по време на война, помисли си той, човек се тревожи само дали врагът ще го убие и с достатъчно интелигентност и късмет е в състояние да остане жив. Тук обаче врагът беше самият той и проблемът бе как да запази самообладание. Трябваше да се владее независимо от всичко, да се сдържи и да не вдигне ръка срещу сина, който му бе донесъл толкова тежко разочарование. Това беше семейната Коледа. Не смееше да я провали и се страхуваше да не го направи. Полковника никога не бе изпитвал особено силен страх от смъртта, а и от каквото и да е друго, но сега се страхуваше, че щом види Рони, ще излее целия насъбрал се в сърцето му гняв и че всичко ще отиде по дяволите.

Не се случи нищо подобно. Анс влезе в стаята, следван от Рони, и Полковника, който стоеше до шкафа между Розали и Пеги, усети, че сърцето му се стопява при вида на своя едър, русокос и румен втори син. Сега проблемът беше не да овладее гнева си, а да сдържи сълзите си.

Всичко щеше да е наред, с шеметно облекчение си помисли Полковника. Кръвта продължаваше да е по-гъста от водата.

— Рони… Рони, момчето ми…

— Хей, татко, добре изглеждаш! След цялото това време.

— Ти също. Качил си няколко кила, нали? Но ти винаги си бил якото момче в семейството. А и в крайна сметка вече не си дете.

— Другия месец ще навърша трийсет и девет. Само една година ме дели от окаяната старост. О, татко… татко… мина толкова много време… — Изведнъж двамата се озоваха в прегръдките си. Рони ентусиазирано потупваше Полковника по гърба, Полковника сърдечно притискаше ребрата на Рони, после се откъснаха един от друг и Полковника наливаше напитките, силен двоен скоч, който знаеше, че Рони предпочита, и шери за Анс, който вече не пиеше нищо по-силно, а Рони обикаляше стаята, за да прегърне присъстващите, първо сестра си Розали, после Каръл, меланхоличната си братовчедка Хелена, нейния постоянно спокоен брат Пол, сетне весело поздрави тромавия съпруг на Розали Дъг Ганет и тяхното пълничко хлапе Стив, грабна трите деца на Анс и едновременно ги завъртя във въздуха, близнаците и Джил…

О, какъв беше ловък, този Рони, помисли си Полковника. Истински чаровник. И сподави мисълта още преди да се е дооформила, защото знаеше, че няма да го доведе до нищо добро.

Сега Рони се представяше на Пеги Гейбриълсън. Тя изглеждаше малко изчервена, навярно заради магнетизма, който излъчваше синът му, или защото знаеше, че Рони е отхвърленото дете на семейството, тъмен безскрупулен субект, с когото Полковника години наред не е имал нищо общо, но сега кой знае защо го приема обратно.

Когато напитките бяха раздадени, Полковника заговори:

— Може би се питате защо съм ви събрал тук тази вечер. И наистина, приготвил съм пълна програма за следващите няколко дни, която включва много ядене, пиене и малко разговори по Много Сериозни Въпроси. — Той ясно наблегна на последните три думи. — Пиенето е предвидено… — Полковника направи драматична пауза и повдигна нагоре маншета на ризата си, за да си погледне часовника — … точно за деветнайсет часа. С други думи, сега. Следва вечерята. Много Сериозните Въпроси остават за утре или вдругиден. — Той повдигна чашата си. — Е, весела Коледа! В момента пред мен са всички, които обичам на този беден стар, окаян свят. Това е прекрасно. Невероятно прекрасно… Не се размеквам прекалено в преклонната си възраст, нали?

Всички се съгласиха, че тази вечер има право да се размеква колкото си иска. Но те все още не знаеха, че до голяма степен това му размекване — не изцяло, но до голяма степен — е просто тактическа маневра. Както и помиряването с Рони. Полковника им готвеше много изненади.

Той обиколи стаята по посока на часовниковата стрелка и отдели по малко време на всеки, а Рони тръгна по обратния път и накрая двамата отново застанаха лице в лице, баща и син. Анс внимателно ги наблюдаваше от разстояние, сякаш обмисляше дали да не се присъедини към тях в ролята на буфер, но баща му едва забележимо поклати глава и той се отказа.

— Ужасно се радвам, че дойде, синко — тихо каза Полковника. — Наистина.

— И аз се радвам. Знам, че сме имали проблеми, татко…

— Забрави ги. Аз ги забравих. Светът е в хаос и не можем да си позволим лукса да враждуваме със собствената си плът и кръв. Ти взе някои решения в живота си, които не ми бяха по вкуса. Добре. Сега предстоят нови решения. Съществата промениха всичко, нали разбираш какво искам да кажа? Промениха бъдещето и напълно съсипаха миналото ни.

— Рано или късно ще открием начин да се избавим от тях, нали, татко?

— Дали наистина?

— Нима долавям в гласа ти пораженска нотка?

— По-скоро реалистична.

— Не мога да повярвам, че чувам полковник Ансън Кармайкъл III да говори такива неща.

— Ако трябва да сме точни — поусмихна се Полковника, — сега съм генерал. От Калифорнийската освободителна армия, за която не знае почти никой и за която в момента няма да разговаряме. Но продължавам да мисля за себе си като за полковник, тъй че спокойно можеш да ме наричаш така.

— Чух, че си се изправил лице в лице със съществата в собствената им бърлога. Така да се каже. Всъщност те нямат лица, нали? Но ти си бил там, погледнал си ги в очите и си им казал кое как. Вярно ли е това, татко?

Наистина изглеждаше любопитен, забеляза Полковника. Наистина изглеждаше заинтригуван. За Рони това само по себе си бе извънредно необичайно.

— Повече или по-малко — отвърна той. — По-скоро по-малко.

— Ще ми разкажеш ли?

— Не сега. Не беше приятно. Искам тази вечер, цялата тази седмица, да се занимаваме само с приятни неща. О, Рони, Рони, негодник такъв, непослушно момче… о, колко съм щастлив, че си тук…

 

 

Срещата на Полковника с извънземните изобщо не беше приятна. Но бе наложителна и в известен смисъл — поучителна.

Така и не успя да проумее, а още по-малко да приеме странната лекота, с която почти незабавно след пристигането на съществата се бяха разпаднали всички човешки институции. Всички онези правителства, всички онези закони и конституции, всички онези строго структурирани военни организации със сложни устави: след няколкото хиляди години на цивилизация те се бяха оказали къщички от карти. Само един кратък повей на вятър от далечния космос и за една нощ се бяха срутили. И на тяхно място се бяха появили местни банди от главорези или спонтанно възникнали групи за самозащита. Това не беше правителство. Това бе втората братовчедка на анархията.

Защо? Защо? По дяволите, защо?

До известна степен трябваше да е свързано с драматичния срив на електронните комуникации, от които светът толкова зависеше, и с последвалия го хаос. Онова, което се беше случило с Римската империя за триста години, нямаше как да не стане много по-бързо в свят, живеещ и умиращ с предаването на информация. Но това не обясняваше всичко.

Нямаше открити нападения, нито дори само заплахи. В края на краищата, съществата не се появяваха всекидневно сред човечеството като воините на Синахериб или ордите на Чингиз хан. Още от самото начало те стояха затворени в неуязвимите си космически кораби, не даваха изявления, не поставяха искания. Вършеха своята загадъчна работа и се появяваха навън от време на време, само по няколко заедно, обикаляйки наоколо като любопитни туристи.

Или по-точно, като надменни господари, които за пръв път разглеждат новопридобитите си владения. Туристите биха задавали въпроси, биха купували сувенири, биха махали с ръце на таксиметрови шофьори. Но съществата не задаваха въпроси, не наемаха таксита и макар че изглежда проявяваха някакъв интерес към сувенирите, просто си взимаха каквото им харесваше.

И светът стоеше безпомощен пред тях. Всичко здраво в човешката цивилизация се бе пръснало от самото им присъствие на Земята, като че ли пришълците излъчваха недоловим за човешкия слух звук, притежаващ способността само за миг да превърне всички обществени структури в отломки, сякаш са от крехко стъкло.

Къде се криеше тайната на тяхната мощ? Полковника копнееше да я открие, защото докато не започнеш да разбираш врага си, нямаш абсолютно никакъв шанс да го победиш, а Полковника повече от всичко друго се надяваше преди края на дните си да види света отново свободен. Не можеше да не изпитва такива чувства, колкото и да изглеждаше безумна идеята. Това беше в природата му, в гените му.

И затова, когато му се отдаде възможност да иде право в леговището на врага и да го погледне в блестящо жълтото око, той без да се колебае се възползва от нея.

Никой не можеше да каже точно по какви канали бяха пратили поканата. Съществата не разговаряха с човешките същества на нито един от земните езици. Всъщност те изобщо не разговаряха. Но някак си, някак си, предаваха желанията си. И сега бяха поискали двама, трима интелигентни, възприемчиви земяни да се качат на борда на флагманския им кораб в южна Калифорния за среща на умовете.

Неофициалната група, която се наричаше Калифорнийска освободителна армия и към която принадлежеше Полковника, многократно се бе обръщала към пришълците в Лос Анджелис да приемат точно такава делегация, за да обсъдят значението и целта на посещението им на Земята. Но молбите им бяха посрещани с абсолютно безразличие. Съществата не им обръщаха никакво внимание. Все едно, че мравки се опитваха да преговарят с фермера, който е насочил маркуча си към техния мравуняк. Все едно, че овце се опитваха да преговарят с човека, който ги подстригва, или пък свине и говеда с касапина. Другата страна като че ли просто не ги забелязваше.

Но после неочаквано ги забелязаха. Всичко стана по заобиколен път. Започна с упражняване на станалата известна като „Тласък“ телепатична принуда върху приносителите на подобна молба при съществата в Лондон, изключително сложен вид Тласък, който по-скоро приличаше на привличане и в същото време — на отблъскване. В кръговете на Съпротивата бяха проведени анализи, целящи да разберат точно какво са се опитали да постигнат извънземните. Накрая започна да се оформя разбирането, че нашествениците наистина ще приемат такава делегация, състояща се най-много от трима души. Но в Калифорния, а не в Лондон.

Можеше и да грешат, разбира се. Цялата теория почиваше върху предположения. Не беше казано нищо ясно.

Ставаше въпрос за действия и реакции, за могъщи, но неми сили, действащи по определен начин, който би могъл и бе изтълкуван така. Но през годините астрономите бяха откривали съвсем неизвестни до този момент планети от слънчевата система, изучавайки космически действия и реакции. Ето защо според групата в Калифорния си струваше да заложат на надеждата, че вярно са разбрали лондонските маневри и на тази основа да пратят делегация.

И така. Калифорнийската освободителна армия избра Джошуа Ленърдс заради антропологическите му познания. Питър Карлайл-Макавой заради практичността и научната му прозорливост. И о.з. полковник Ансън Кармайкъл III заради цял ред причини. И в едно меко есенно утро Полковника се изправи заедно с другите двама пред лъскавия сив корпус на извънземния кораб, с чието огнено приземяване в долината Сан Фернандо две години по-рано беше започнало всичко — отново с Ленърдс и Карлайл-Макавой, които освен Пеги Гейбриълсън, бяха единственото останало в живота на Полковника от онова пищно, амбициозно и напълно безплодно съвещание в Пентагона в деня след нашествието.

— Да не е капан? — попита Джошуа Ленърдс. — Сутринта чух, че миналия месец са пуснали петима души на борда на кораба в Будапеща. Повече изобщо не ги видели.

— Нали не намекваш, че искаш да се върнеш? — подхвърли Питър Карлайл-Макавой и почти презрително го погледна от висотата на огромния си ръст.

— Ако ни пленят, можем да ги изучаваме отвътре, докато те изучават нас — отвърна Ленърдс. — Нямам нищо против.

— Ами вие, полковник?

Полковника се усмихна.

— Определено не бих желал да прекарам остатъка от живота си на този кораб. Но още по-неприятно ще ми е да прекарам остатъка от живота си, като зная, че съм можел да се кача, но съм се отказал.

Винаги съществуваше любопитната вероятност, помисли си той, да бъде отведен на родния свят на съществата по същия начин, по който се предполагаше, че е заминала бившата му снаха Синди. Да, щеше да е странно да завърши дните си във военнопленнически лагер на някакъв извънземен свят, постоянно подлаган на телепатични разпити от петметрови сепии. Е, щеше да поеме риска.

Големият люк на гигантския блестящ кораб се отвори и капакът се плъзна надолу, за да се превърне в платформа, върху която можеха да застанат и тримата. Ленърдс се качи пръв, последван от Карлайл-Макавой и Полковника. Платформата безшумно се издигна нагоре и достигна равнището на тъмния отвор в стената на кораба. Отвътре се разнесе ослепителен блясък.

— Ето ни и нас — каза Ленърдс. — Тримата мускетари.

В този първи миг на борда в главата на Полковника се въртяха въпросите, които се надяваше да зададе. Всички те бяха варианти на „Откъде идвате, защо сте тук и какво възнамерявате да правите с нас?“, но бяха изразени по различни заобиколни начини. Като например: дали съществата бяха представители на галактическа конфедерация? И в такъв случай, беше ли възможно и Земята да се включи в тази конфедерация, или сега, или в бъдеще? И имаха ли някакво намерение за по-градивно общуване с хората? И разбираха ли, че присъствието им тук, тяхната намеса в човешките институции и във функционирането на човешкия икономически живот бе предизвикал невероятна катастрофа за обитателите на един мирен и по свой начин цивилизован свят? И така нататък, и така нататък, въпроси, които някога изобщо не биха му дошли наум, нито пък имаше някаква нужда.

Но доколкото можеше да каже, Полковника, разбира се, не успя да зададе нито един от тях.

При влизането си в нещо като преддверие на кораба той потъна в свят от зашеметяваща светлина, от който грациозно изплуваха две гигантски извънземни фигури, обгърнати от воали още по-силен блясък. Наоколо им се издигаха дълги езици студен пламък.

Когато след неопределен период от време му позволиха да ги види ясно, Полковника с шок установи, че са красиви. Ужасни и огромни, да. Може би страшни. Но във финото пъстроцветно сияние на прозрачната им кожа, в изящния вихър на движенията им, в мекия поглед на големите им очи имаше могъща и необяснима красота, която го изненада с благото си въздействие.

Човек можеше да потъне в жълтите морета на тези очи. Да изчезне в пулсиращата сияйност на могъщия им интелект, който ги обгръщаше като развяващо се наметало от светлина, аура, която почти граничеше с божественост. Всичко това поразяваше, удивляваше, смиряваше. Пораждаше непреодолимо усещане, което смущаващо се колебаеше между ужас и обич.

Царе на вселената, ето какво бяха те, господари на творението. И новите владетели на Земята.

„Е — искаше да каже Полковника, — ние сме тук. Много се радваме, че получихме възможност да…“

Но не го каза, не каза нищо. Ленърдс и Карлайл-Макавой също. Нито пък извънземните, поне не в смисъла, който влагаме ние в глагола „казвам“.

Срещата в преддверието на космическия кораб се определяше най-вече от онова, което не се случи.

Тримата човешки пратеници не бяха попитани за имената им, нито имаха шанс да се представят. Двете същества, които излязоха да ги разпитат, също не го направиха. Нямаше любезни приветствени речи от страна на домакините, нито изразяване на благодарност за поканата от страна на делегатите. Не бяха сервирани коктейли и мезета. Не бяха разменени церемониални подаръци. Гостите не бяха разведени на обиколка из кораба. Не бяха зададени въпроси, не бяха дадени отговори.

Нито една от страните не каза абсолютно нищо нито на човешки, нито на извънземен език.

Полковника и двамата му спътници дълго, безкрайно дълго стояха един до друг, изпълнени с благоговение и почуда и изпаднали в смаяно мълчание пред двамата извънземни титани. Междувременно като че ли не се случваше нищо особено. И после всеки един от тримата мъже постепенно потъна в себе си и по най-мъчителен начин преживя пълно обезценяване на чувството за собствената си стойност, старателно изграждано през целия му живот на усилена работа, учение и високи постижения. Полковника се почувства дребен до тези странни гиганти, при това не само във физически смисъл. Почувства се празен и нищожен. Смален във всяко едно отношение.

Все едно, че отново ставаше малко дете, изправило се пред сурови, огромни, непонятни, всесилни и определено не любящи родители. Той не беше нищо. Никой.

Това преживяване вече бе станало известно на потърпевшите като „Докосване“. Предизвикваше се от беззвучното, несловесно, телепатично проникване на извънземен ум в човешкия.

Дали съществата, питаше се Полковника по-късно, наистина желаеха да унижат така човешките си гости? Може би срещата целеше тъкмо това: утвърждаване на тяхното превъзходство. От друга страна, те вече категорично бяха доказали този факт. Защо да си правят труда пак да го обясняват по този начин? След като за една нощ си завладял цял свят, без да помръднеш и едно пипало, няма нужда да го подчертаваш. Потискащото въздействие на срещата най-вероятно представляваше неизбежен страничен ефект: те са такива, каквито са, ние сме такива, каквито сме, и когато стоим пред тях, няма начин да не се чувстваме като случаен вторичен резултат от несъответствието между двата вида. И така, заключи той, съществата навярно не искаха да ги накарат да си тръгнат, чувствайки се толкова нищожни.

Но от тази мисъл, естествено, не му ставаше по-добре.

Докосването, вече го бяха информирали, обикновено предшестваше Тласъка. Който представляваше упражняване на психически натиск от страна на проникващото същество върху човешкия ум с цел постигане на нещо изгодно за цялостното благоденствие на пришълците.

Тъкмо това ги сполетя после. Пратениците на Калифорнийската освободителна армия бяха подложени на Тласъка.

Полковника усети нещо — не можеше да каже какво, но го усети, усети, че някак си го побутват, не, че го овладяват и внимателно, но твърдо го тласкат, макар да не знаеше накъде — и след това всичко свърши. Свърши и изгуби значението си. Но в момента на това усещане срещата като такава изразходва съдържанието си. Полковника ясно го разбираше. Това щеше да е всичко — Докосване, последвано от Тласък. Среща на умове, наистина, в най-буквалния смисъл на думата, но не особено удовлетворителна за човешките пратеници. Нямаше никакви дискусии. Нямаше размяна на изявления, нито обсъждане на целите и намеренията, нямаше абсолютно никакви преговори. Срещата свърши, въпреки че що се отнасяше до Полковника, тя изобщо не беше започвала.

Последва нов неопределен сив период, още един безвременен момент, през който не се случи нищо особено и който тримата дори не съзнаваха, а след това Полковника, Ленърдс и Макавой отново се озоваха навън. Отначало се олюляваха като пияни, но постепенно възвърнаха самообладание.

Известно време никой не проговори. Не искаха, а навярно и не можеха.

— Е! — каза накрая Ленърдс, а може и да беше астрономът. Този единствен звук прозвуча така, сякаш носеше дълбок смисъл.

— Вече знаем — продължи Карлайл-Макавой и миг по-късно антропологът повтори същото.

— Вече знаем, да — потвърди Полковника.

Кой знае защо не бе в състояние да срещне очите им. Те също гледаха накъдето и да е другаде, освен към него. Но после се втурнаха един към друг като корабокрушенци, прегърнаха се през раменете, пълният дребен Ленърдс по средата, другите двама по-високи мъже притиснати до него, и като залитаха, не без смях, се заклатушкаха като някакво обезумяло шестоного създание по голото кафяво поле към автомобила, който ги очакваше оттатък границите на извънземната територия.

Това беше всичко. Полковника се радваше, че е запазил разсъдъка и независимостта си след умствения контакт. А и в известен смисъл от срещата имаше полза. Сега още по-ясно разбираше, че съществата са в състояние да правят с хората каквото поискат, че притежават неописуемо по-могъщи, непонятни и непобедими сили. Щеше да е истинска лудост, каза си той, да се биеш срещу такива създания.

И все пак не му беше в природата да приеме тази мисъл.

Наред с осъзнаването на безнадеждността на съпротивата, Полковника продължаваше да носи в себе си вродено нежелание да се примири с вечното робство на човечеството. Въпреки всичко преживяно току-що, възнамеряваше по всички възможни начини да се бори срещу тези нашественици. Двете идеи бяха несъвместими, съзнанието му за пълното превъзходство на врага и желанието му въпреки това да го победи. Непреодолимото им противоречие го разкъсваше. И знаеше, че трябва да продължи да се разкъсва до края на дните си, вечно отричайки в себе си онова, което с абсолютна сигурност знаеше, че не може да бъде отречено.

 

 

Рони и Пеги стояха един до друг на края на верандата и гледаха към гъстите гори в каньона, който водеше към Санта Барбара. Наближаваше дванайсет часа в ясна лунна нощ. Вечерята отдавна бе свършила и другите си бяха легнали, а те двамата, последните останали, по мълчаливо съгласие просто бяха излезли заедно навън. И сега тя стоеше съвсем близо до него, почти, но без да го докосва. Главата й едва стигаше на височината на раменете му.

Въздухът беше чист и странно мек, дори за южнокалифорнийски декември, сякаш сребристите лунни лъчи окъпваха земята в загадъчна топлина. Червените покриви на градчето далеч под тях излъчваха лилаво-черно сияние в мрака. Откъм морето навяваше ветрец, който може би вещаеше дъжд след ден-два.

Известно време и двамата мълчаха. Бе много приятно, помисли си той, просто да стои тук до тази дребна, гъвкава, красива жена в тишината на нежната зимна нощ.

Ако кажеше нещо, Рони го знаеше, автоматично щеше да започне онези прелъстителни манипулативни игри, които винаги играеше с привлекателни непознати жени. Не искаше да го прави с нея, макар да нямаше представа защо. Затова мълчеше. Пеги също. Изглежда очакваше от него някакъв ход и бездействието му я озадачаваше. Озадачаваше и самия Рон, но нещо не му позволяваше да наруши тишината.

После, сякаш не можеше да остави всичко това да продължи повече, тя потърси нещо в ума си и изрече най-очевидните думи:

— Казаха ми, че си бил, хм, непослушното момче в семейството.

Рони се засмя.

— Предполагам, че е така. Поне според стандартите на баща ми. Никога не съм се смятал за особено лош човек, а само за безпринципен, струва ми се. А и някои от сделките, в които съм участвал, не бяха съвсем законни. От гледна точка на Полковника, в тях имаше известна доза измама. За мен те си бяха просто сделки. Но основният проблем за него е това, че не постъпих в армията, което за Полковника е смъртен грях за член на нашето семейство. Макар че изглежда ми е простил.

— Той те обича — каза Пеги. — Не може да разбере къде си сгрешил.

— Е, аз също. Но не поради същата причина. Според моите разбирания аз просто постъпвах така, както ми се струваше логично. Не всичките ми идеи са били добри. Но това не ме прави злодей, нали? Разбира се, Хитлер би могъл да каже същото… Хей, разкажи ми нещо за себе си.

— Какво да ти разкажа? — Но въпреки това Пеги започна: израснала в предградията на Лос Анджелис, семейство, гимназия, първото постъпване на работа. Нищо необичайно, нищо лично. Нито дума за престоя й на борда на извънземния кораб.

Тя бе жизнена, енергична, пряма, много приятна. В нея нямаше нищо измамно. Сега Рони разбираше защо Полковника я е поканил да живее с него и да му помага в ранчото. Но самият той обикновено си падаше по по-екстравагантни жени и се изненадваше, че я намира за привлекателна. Започваше да усеща, че се е оплел по-дълбоко, отколкото е очаквал. С него ставаше нещо, нещо странно, дори необяснимо. Е, какво от това. Напоследък на света се случваха много необясними неща.

— Омъжвала ли си се? — попита той.

— Не. Изобщо не ми е идвало наум. Ами ти?

— Досега само два пъти. И в двата случая — грешки на младостта.

— Всеки допуска грешки.

— Аз обаче мисля, че вече изпълних цялата си квота.

— Какво означава това? — попита Пеги. — Искаш да кажеш, че повече няма да се жениш ли?

— Не и за неподходящи жени.

Тя остави думите му без отговор.

— Чудна нощ, нали?

Наистина беше така. Голяма светла луна, ярки звезди, мек, свеж въздух. Някъде пееха щурци. Носеше се аромат на гардения. Нейната близост, усещането за стройното й дребно тяло само на една ръка разстояние, мощното привличане, което му оказваше.

Къде се криеше източникът на това привличане, което изглеждаше напълно непропорционално на действителните й качества? Дали се дължеше на факта, че Пеги бе планета, орбитираща около слънцето на баща му и че като се свързваше с нея, той се свързваше по-здраво с Полковника, нещо, което сега очевидно беше важно за него? Не знаеше. Отказваше дори да търси отговора. В това се състоеше причината за успеха на Рони през целия му живот, в отказа да рови онова, което знаеше, че е най-добре да не разбира.

— Тук, в южна Калифорния, няма бели Коледи — след малко каза той, — но винаги си прекарваме чудесно.

— Знаеш ли, никога не съм виждала сняг. Освен на кино.

— Аз съм виждал. По време на първия си брак две години живях в Мичиган. Снегът е много красиво нещо. Когато е пред очите ти всеки ден, ти писва от него, но е приятно да го гледаш, особено докато вали. Всеки трябва да види сняг веднъж-дваж през живота си. Може би следващият номер на съществата ще е да накарат в Калифорния да завали сняг.

— Сериозно ли мислиш така? — попита тя.

— Всъщност не. Но те са непредсказуеми, нали?

И точно в този момент на небето вляво от луната внезапно разцъфна ледена твърда точка ярка синьо-бяла светлина. Беше толкова мощна, че сякаш вибрираше.

— Виж — бързо посочи Рони. — Витлеемската звезда се завръща по всеобща молба.

Но Пеги не се засмя. Изглеждаше уплашена. Тя рязко си пое дъх, притисна се към гърдите му и той без да се колебае я прегърна.

Точката започна да се издължава и заприлича на комета, която пресече небето от юг на север и изчезна.

— Извънземен кораб — каза Рон. — Пътуват нанякъде, навярно разнасят коледните си подаръци два дни по-рано.

— Не си прави шеги с тях.

— Не мога да не се шегувам с неща като съществата. Ще се побъркам, ако ги приемам толкова сериозно, колкото заслужават.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Аз все още не мога да повярвам, че наистина се е случило, а ти? Че един ден са се спуснали от небето, тези огромни, отвратителни чудовищни създания, и просто са завладели целия свят. Не ми изглежда възможно. Прилича на нещо, което можеш да прочетеш в комикс. Или на кошмар.

— Чух, че всъщност си била пленена на един от корабите им — много внимателно подхвърли Рони.

— За кратко, да. Наистина беше като сън. През цялото време си повтарях, че това не се случва с мен. Но се случваше. Най-странното нещо, което бих могла да си представя… Знаеш ли, докато бях там, се запознах с една твоя роднина.

— Синди, да. Жената на чичо ми. Малко ексцентрична.

— Определено. Каква странна жена! Отиде право при извънземните и им каза: „Здравейте, аз съм Синди, искам да ви приветствам на нашата планета“. Като че бяха стари приятели.

— Сигурно й е изглеждало така.

— Помислих я за побъркана.

— Самият аз никога не съм се интересувал от нея — отвърна той. — Не че я познавах много добре, нито пък исках. Виж, баща ми, той ужасно я мразеше. Така че нашествието не беше чак толкова тежко за него, нали? С един замах се избави от снаха си Синди и се помири с блудния си син Рони.

Пеги като че ли се замисли за миг върху думите му.

— Наистина ли си толкова лош? — попита тя.

Той се усмихна.

— До мозъка на костите си. Но не мога да се променя. Просто съм си такъв, както някои хора са червенокоси и имат лунички.

Появи се втора светла точка, издължи се и пресече небето към север.

Тя потръпна в ръцете му.

— Къде отиват? Какво правят?

— Никой не знае. Никой не знае абсолютно нищичко за тях.

— Не мога да понасям присъствието им. Бих дала всичко, за да се върнат там, откъдето са дошли.

— Аз също — въздъхна Рони. Пеги продължаваше да трепери. Той се завъртя, наведе лице към нейното и колебливо я целуна. После, когато му отвърна, отначало неуверено, но постепенно все по-горещо, Рон забрави колебанията си. Напълно.

 

 

Най-после настъпи Бъдни вечер и те се събраха на празнична вечеря, като че ли всичко на света беше наред, имаше големи парчета пуйка за всеки, съответните гарнитури и огромен брой бутилки от приличния запас на Полковника с вина от Напа Вали. И после, когато доволно се отпуснаха, Полковника се изправи и заяви:

— Е, добре. Време е да се заемем с основното, приятели.

Анс, който още от пристигането си очакваше този момент, но през последните трийсет и шест часа не бе успял да получи каквато и да е представа за предстоящото, напрегнато седна на стола си, съвсем трезвен, въпреки че си беше позволил една-две чаши вино повече от нормалното. Другите не бяха толкова съсредоточени. Седнала срещу Анс, Каръл преситено примижаваше. Зет му Дъг Ганет, раздърпан и недодялан както винаги, като че ли наистина спеше. Розали също дремеше. Нещастната братовчедка на Анс Хелена блуждаеше някъде. Брат й Пол предпазливо я наблюдаваше. Анс с неодобрение забеляза, че Рони, съвсем буден, но зачервен повече от всякога от огромното количество вино, което бе изпил, се притискаше към Пеги Гейбриълсън и тя очевидно нямаше нищо против.

— Струва ми се, всички знаете, че от началото на нашествието окончателно прекъснах пенсионирането си — директно започна Полковника с енергичен, прекалено сигурен глас, който загатваше, че многократно е репетирал думите си. — Активно участвам във фронта за освобождение на южна Калифорния и доколкото е възможно, поддържам връзка със сектори на бившето национално правителство, което продължава да действа в различни източни щати. Както ви е известно, комуникациите са много несигурни. Но от време на време получавам информация за онова, което става там. Ще спомена само най-важния пример. През последните пет седмици Ню Йорк е напълно откъснат и изолиран.

— Откъснат… и… изолиран ли? — повтори Анс. — Искаш да кажеш, че са наложили някаква забрана за пътуване ли?

— Цялостна. Мостът „Джордж Уошингтън“ — онзи над Хъдсън — е прекъснат откъм Манхатън. Мостовете в града също са блокирани по един или друг начин. Метрото не функционира. Различните тунели от Ню Джърси са запушени. Магистралите в северния край на Ню Йорк са преградени със стени. Летищата, разбира се, не работят от много време насам. В резултат градът е напълно изолиран от останалата част на страната.

— Ами хората, които живеят там? — попита Рони. — В района на Ню Йорк не се произвеждат много селскостопански продукти. Какво ще ядат? Ще се самоизяждат ли?

— Доколкото ми е известно — отвърна Полковника, — в момента почти цялото население на Ню Йорк живее в околните щати. Дали са им тридневно предупреждение да се евакуират и очевидно повечето са се подчинили.

Анс подсвирна с уста.

— Господи! Какво ли автомобилно задръстване е било!

— Страхотно. Неколкостотин хиляди души или физически са били възпрепятствани да напуснат града, или просто не са повярвали на съществата и все още са там. Предполагам, че постепенно ще измрат от глад. Останалите седем милиона, внезапно оказали се без дом, живеят в бежански лагери в Ню Джърси и Кънектикът, в изоставени къщи, палатки и изобщо където намерят. Можете да си представите какъв е резултатът. — Той замълча, за да остави думите си да им въздействат, после прибави, просто за всеки случай: — Пълен хаос, разбира се. Повече или по-малко незабавно връщане към варварството и дивачеството.

— Вярно е — обади се Дъг Ганет, който все пак явно не спеше. — Същото ми съобщи един хакер от Кливланд. Хората се избивали помежду си за храна и подслон. Освен това температурата била под нулата, през три дни валяло сняг и хиляди умирали от студ в горите. Но ние не можем да им помогнем с нищо, нали? Това не е наш проблем. Така че, честно казано, не разбирам защо разказвате, полковник Кармайкъл, всички тези потискащи неща точно след толкова вкусна храна — с озадачен, мрачен и малко враждебен глас заключи Дъг.

Полковника лекичко сбърчи ъгълчетата на устата си, познато на Анс изражение, което означаваше пълно неодобрение, граничещо с презрение. Старецът никога не бе успявал да скрие отвращението, което изпитваше към съпруга на дъщеря си, немарлив и муден човек, за когото се твърдеше, че е изключителен компютърен програмист, но който по никакъв друг начин не можеше да заслужи уважението на Полковника. А и за тринайсет години Дъг не беше измислил по-добро обръщение към тъст си, освен „полковник Кармайкъл“.

— Ами ако направят същото с Лос Анджелис? — попита Полковника. — Ако дадат на всички от Санта Моника до Пасадина и от Мълхоланд Драйв до Палос Вердес и Лонг Бийч например два дни срок да се махнат, а после затворят всички магистрали и напълно откъснат района от околните окръзи?

Всички шокирано ахнаха. Разнесоха се недоверчиви възклицания.

— Наистина ли имаш такава информация, татко? — попита Рони.

— Всъщност не. Иначе отдавна щях да ви кажа. Но няма причина да не се случи — идния месец, идната седмица или още утре. Нали разбирате, те вече са поставили началото. Няма нужда да ви напомням, струва ми се, че през последните шест месеца магистрала 101 е прекъсната при Таузънд Оукс и че е преградена с бетонна стена. Да предположим, че решат да го направят и навсякъде другаде. Само си представете какво ще се случи: невероятни хаотични преселения на бежанци. Милиони ще тръгнат на запад към Малибу и Топанга, милиони други ще пресекат към Ван Нюйс и Шърман Оукс, а всички останали ще поемат към окръг Ориндж. Към Коста Меса, Анс и Каръл. Към Нюпорт Бийч, Розали, Дъг. Към Хънтингтън Бийч. Чак до Ла Хоя, Рони. Не сте забравили Безредиците, нали? Този път ще е десет пъти по-ужасно.

— Какво се опитваш да ни кажеш, татко? — попита Анс.

— Че виждам как Лос Анджелис ще последва съдбата на Ню Йорк и искам преди да се е случило всички да се преместите в ранчото.

 

 

Анс никога не ги беше виждал толкова объркани. Всички бяха зяпнали, очите им бяха широко отворени, лицата — смаяни, разнасяше се удивен шепот.

— Чуйте ме — твърдо каза Полковника. — Тук има предостатъчно място. Външните сгради лесно могат да се преустроят в жилища. Разполагаме със собствен кладенец. С малко пот можем сами да си осигуряваме храна. Можем да отглеждаме всякакви растения, освен тропични и няма причина на тази плодородна земя да растат само бадеми и орехи. Освен това разположението ни тук е стратегическо — лесно можем да се укрепим и отбраняваме. Ние…

— Почакай, татко. Моля те.

— Един момент, Анс. Не съм свършил.

— Моля те. Остави ме да кажа нещо. — Анс не изчака да получи разрешение. — Сериозно ли искаш да напуснем домовете си, службите си, живота си…

— Какви служби? Какъв живот? — рязко го прекъсна Полковника. — След Безредиците всички вие импровизирате. Нито един от вас не работи същото като в деня преди пристигането на извънземните, нали? Нито пък води дори само далечно подобие на предишния си живот. Не става дума да се откажете от нещо, с което сте свикнали. Ами домовете ви? Онези ваши хубави извънградски къщи, Анс, Розали, Пол, Хелена? В какво ще се превърнат прелестните ви градчета, когато цялото население на централен Лос Анджелис се излее в тях, когато всеки търси къде да спи и е бесен, защото неговият квартал е изолиран, докато вашият не е? Не. Не. Онова, което ни предстои, ще е безкрайно по-ужасно от Безредиците. Ще е като земетресение от девета степен по Рихтер, предупреждавам ви. Искам да дойдете тук, където ще сте в безопасност.

Овдовяла на двайсет и две години в хаоса на Безредиците, Хелена, която все още не бе започнала да преодолява нещастието си, сега избухна в ридания. Розали и Дъг ужасено се гледаха един друг. Техният пълничък син Стив беше поразен и очевидно му се искаше да се скрие под масата. Напълно спокойни изглеждаха само Пеги Гейбриълсън, която със сигурност предварително знаеше какво замисля Полковника, и Рони, чието лице носеше безизразната маска на покерджия.

Анс погледна към жена си. Очите й излъчваха паника. Каръл се наведе към него и прошепна:

— Съвсем се е смахнал, нали? Трябва да направиш нещо, Анс. Да го успокоиш.

— Боя се, че той е спокоен — отвърна Анс. — Това е проблемът.

Прегърнал сестра си през раменете и хладнокръвен както винаги, Пол Кармайкъл каза:

— Не се съмнявам, чичо Ансън, че ако в Лос Анджелис се случи същото като в Ню Йорк, тук ще сме по-добре. Но смяташ ли, че има такава вероятност? Съществата могат да изолират Ню Йорк, просто като прекъснат десетина транспортни артерии. Откъсването на Лос Анджелис ще е много по-сложно.

Полковника кимна и замислено облиза устни.

— Така е, да. Но ако поискат, могат да го направят. Не зная дали имат такова намерение, никой не знае. Ще ви кажа обаче още нещо, което може да повлияе върху решението ви. Или поне ще ви кажа част от него.

Тези думи прозвучаха прекалено загадъчно. Всички в стаята се намръщиха.

— Както споменах, участвах в Калифорнийската освободителна армия по-активно, отколкото ви давах да разберете, и затова ми е известна повечето от информацията, циркулираща в кръговете на Съпротивата. Нямам намерение да споделям тези секретни подробности с вас. Но мога да ви кажа, че някои фракции в Съпротивата обмислят много сериозен опит за военен удар срещу съществата веднага след Нова година. Идеята е прибързана, глупава и опасна и се моля на Господ да не се реализира. Но ако се стигне до там, опитът със сигурност няма да успее, извънземните несъмнено ще отвърнат жестоко и тогава Бог да ни е на помощ. Резултатът ще е невероятен хаос и където и да се окажете по това време, ще ви се иска да сте приели предложението ми да се преместите тук. Това е всичко. Останалото зависи от вас.

Той плъзна леден, яростен, почти предизвикателен поглед по присъстващите, командир до мозъка на костите си.

— Е?

Полковника гледаше право към Анс. Най-големият, любимият. Но Анс не знаеше какво да каже. Наистина ли щеше да се стигне до такъв апокалипсис? Той уважаваше загрижеността на стареца за тях. Но дори сега, след всичко, което се бе случило, не можеше да повярва, че в Лос Анджелис ще настъпи такава катастрофа. И цялото му същество протестираше срещу идеята да се откаже от онова, което беше останало от живота му в окръг Ориндж, да грабне цялото си семейство и да се засели като отшелник в планината. Да заживее тук заедно с баща си, лъжливия негодник Рон и всички останали. Форт Кармайкъл, ето как можеха да нарекат ранчото.

Той седеше безмълвен, обезкуражен, объркан.

После откъм ъгъла се разнесе бодър глас:

— Аз съм с теб, татко. Мястото ни е точно тук. Ще се върна вкъщи веднага след Коледа, ще си събера багажа и ще се пренеса тук още преди първи януари.

Рони.

Думите се стовариха върху смаяния Анс като гръм от ясно небе. „Мястото ни е точно тук.“

Дори Полковника изглеждаше за миг поразен от факта, че от всички събрали се, Рони пръв се бе съгласил. Тъкмо той бързаше пред всички останали в бащиното гнездо. Но скоро възвърна самообладанието си.

— Добре. Добре. Това е чудесно, Рони. Ами останалите? Дъг, Пол, вие, момчета, и двамата сте компютърни специалисти. Не зная нищичко за компютрите, а ми се налага. Тук поддържаме електронни връзки с други места, но изобщо не е достатъчно. Ако се преместите в ранчото, бихте могли да се включите в мрежата на Съпротивата и много да ни помогнете. Розали, ти си брокерка, нали така? През следващия период на разпадане на обществото можеш да ни помогнеш, като измислиш как да се справим с настъпващите промени. А ти, Анс…

От челото на Анс се лееше пот. Все още не можеше да се примири. Седнала срещу него, Каръл мигновено прочете мислите му, прехапа устни и напрегнато го погледна. „Не. Не. Не. Не.“

— Анс? — повтори Полковника.

— Мисля, че се нуждая от малко чист въздух — заяви Анс.

И излезе навън, преди баща му да успее да му отговори.

 

 

Тази вечер беше по-студено от предишната, но въпреки това бе приятно. Скоро щеше да вали, усещаше го. Анс погледна надолу към миниатюрната Санта Барбара и си представи, че това е гигантският град Лос Анджелис, представи си го в пламъци, представи си магистралите му непристъпно блокирани, видя огромни армии бежанци, насочили се към собствената му улица. И рояци от весели същества, които се носеха зад тях и ги тласкаха напред.

Чудеше се също какво се крие зад бързото съгласие на Рони. Дали се подмазваше на стареца и лукаво се опитваше да спечели първото място в сърцето му след дългата вражда? Защо? С каква цел?

Може би Пеги Гейбриълсън имаше нещо общо с това.

Анс беше съвсем сигурен, че Рони и Пеги са прекарали предишната нощ заедно. Дали Полковника знаеше? Езикът на тялото бе достатъчно очевиден. Освен, навярно, за Полковника. Полковника нямаше да остане доволен. Полковника имаше доста викториански възгледи за такова поведение. И толкова държеше на Пеги. Той щеше строго да се намеси.

Е, така или иначе, Рони определено замисляше нещо с Пеги и заради това дори беше готов да се нанесе в ранчото. За миг Анс отчаяно си помисли, че ще му се наложи да се премести тук, за да защити баща си от Рони. Защото Рони нямаше никакъв морал. Рони бе способен на всичко.

Анс се страхуваше от аморалността на по-малкия си брат още откакто порасна достатъчно, за да разбере природата му. Той правеше каквото си иска, без изобщо да се замисля дали е добро или зло, без да изпитва вина или срам. Човек трябваше да е много предпазлив с хора като него.

Но освен това Анс винаги се бе страхувал от непостоянството на Рони. Умът му се движеше светкавично и го отвеждаше на места, абсолютно недостижими за Анс.

Съзнаваше, че самият той е съвсем обикновен: добър човек със своите недостатъци, по-слаб, отколкото му се искаше, от време на време отговорен за постъпки, които не одобряваше. Рони винаги одобряваше всичко, свързано със самия него. Това бе страшно, демонично. Беше способен почти на всичко. За прозаичния, несъвършен Анс, който обичаше жена си и въпреки това често й изневеряваше, който се подчиняваше на волевия си баща във всичко и въпреки това не си бе направил труда да се отличи във военната кариера, както се очакваше от него, Рони, който изобщо не си беше направил труда да постъпи в армията, нито пък бе дал каквото и да е обяснение за това, беше ужасяващо, по-висше същество.

Рони винаги бе една крачка напред и се движеше от мотиви, които оставаха неразгадаеми за Анс. Двата му кратко просъществували брака и светкавични разводи без видими причини. Също толкова бързите му и озадачаващи прехвърляния от един изгоден и не съвсем законен бизнес на друг. Или пък онзи момент, когато и двамата бяха съвсем малки и Рони оправда някаква ужасна беля с невероятно обяснение: бил се ядосал, че Анс, а не той, получил свещената привилегия да носи фамилното име Ансън Кармайкъл IV и че той, Роналд Джефри Кармайкъл, щял да си го връща на Анс милиони пъти през всичките дни на живота им.

И ето, че сега Рони приемаше неочакваното предложение на Полковника и незабавно се съгласяваше да се пренесе тук и да остане завинаги при баща им, докато останалата част от южна Калифорния отиваше по дяволите. Какво знаеше Рони? Какво невидимо за Анс развитие виждаше в идните дни?

Анс се замисли за децата си по време на гражданските смутове. Повторение на Безредиците, само че този път много по-ужасно. Стрелба по улиците, пожари, бушуващи на северния хоризонт, покрито с черен дим небе, полудели орди от хора, прииждащи в Коста Меса, неговия дом: стотици хиляди от Торънс, Карсън, Лонг Бийч, Гардийна, Ингълууд, Кълвър Сити, Редондо Бийч и всички онези милиони други градчета, които образуваха гигантската амеба Лос Анджелис, хора, изхвърлени от собствените си домове по заповед на съществата и сега търсещи подслон при него. И ето ги Джил, Майк и Чарли, колебливо надзъртат на верандата зад него, озадачени, уплашени, пребледнели и жалостиво задават въпроса: „Татко, татко, защо има толкова много хора на нашата улица, какво искат, защо изглеждат толкова нещастни?“. Докато Каръл надава от вътрешността на къщата все същия ужасен стон: „Анс… Анс… Анс… Анс…“

Това никога нямаше да се случи. Никога. Никога, никога, никога. Всичко беше просто апокалиптична измислица на стареца. Може пак да го измъчваха виетнамски кошмари.

Въпреки това, когато стигна до вратата на къщата, Анс с изненада откри, че в крайна сметка е решил да се преместят в ранчото. А щом влезе вътре, установи, че всички останали са стигнали до същото решение.

 

 

Коледа сутрин. Полковника сънуваше. Най-често сънуваше онова щастливо време, непосредствено след войната, когато най-после се беше върнал при семейството си, децата му бяха около него и всяка вечер лягаше при жена си в онази красива къщичка в онова прелестно мерилендско предградие. И сега отново сънуваше онова време. Мирни дни, обгърнати в топлото розово сияние на съня. Дните в „Джонс Хопкинс“, преди да защити доктората си — по цял ден работеше в библиотеката, а после се прибираше вкъщи при послушния малък Анс, който в сънищата му винаги бе на десет-единайсет години, и при Розали, красиво момиченце в лекьосани дънки, и при Рон, не повече от двегодишен, но вече с онзи лукав блясък в очите. И най-вече при Айрийн, все още здрава, млада, току-що навършила трийсет и с прелестна фигура, силни бедра, високи стегнати гърди и дълга, поразително руса коса. Сега тя му се усмихваше и се приближаваше към него само по прозрачно, лилаво неглиже…

Но както винаги, дори насън Полковника оставаше малко буден, древната, неизбежна школовка на професията му. Разнесе се тихото пиукане на телефона върху нощното шкафче, секретната линия, и при второто иззвъняване Айрийн и неглижето изчезнаха.

— Кармайкъл.

— Генерал Кармайкъл, тук е Сам Бейкън. — Някогашният председател на групата на мнозинството в Сената с крака на страхотен тенисист. Сега един от висшите цивилни водачи на Калифорнийската освободителна армия. — Извинете, че ви будя толкова рано на Коледа, но…

— Сигурно имате основание, господин сенатор.

— Боя се, че е така. Току-що получихме съобщение от Денвър. Все пак ще използват лазера.

— Тъпи гадни копелета — изруга Полковника.

— А… да. Да, определено — отвърна Бейкън. Изглеждаше малко стреснат от такъв цветист език, идващ от устата на Полковника. Това не бе обичайно за него. — Прочели са доклада на Джошуа Ленърдс, както и забележките на Питър, и отговорът е, че въпреки това ще го направят. Имат свой собствен антрополог — не, социолог, — който твърди, че макар и само поради символични причини, трябвало да започнем някаква контраофанзива срещу съществата, че всъщност отдавна било време и сега, след като разполагаме с действителни възможности…

— Символично безумие — прекъсна го Полковника.

— Всички сме на това мнение, сър.

— Кога ще започнат?

— Действат много предпазливо. Но засякохме и разшифровахме съобщение по мрежата от центъра в Колорадо до техните сподвижници в Монтана, според което ударът изглежда е насрочен за първи или втори януари. С други думи, приблизително след седем дни.

— По дяволите, по дяволите.

— Вече уведомихме президента и той ще прати заповед за забрана до Денвър.

— Президентът — повтори Полковника и думата също прозвуча като обида. — Защо не уведомят и Господ? И папата. И професор Айнщайн. Денвър няма да обърне никакво внимание на заповеди, които идват от Вашингтон. Вашингтон е минало. Няма нужда да го обяснявам на вас, господин сенатор. Трябва да пратим някого в Денвър и да обезвредим онзи проклет лазер, преди да са успели да го използват.

— Съгласен съм. Джошуа и Питър също. Но в собствената ни група има сериозни възражения.

— На основание, че саботаж, насочен срещу нашите любими другари от освободителния фронт в Денвър, е предателство срещу цялото човечество, така ли?

— Не точно, генерал Кармайкъл. Страхувам се, че възраженията имат чисто военни основания. Генерал Бракънбридж. Генерал Къмсток. Според тях моментът е много подходящ за нанасяне на лазерен удар.

— Господи Боже всемогъщи — възкликна Полковника.

— Значи оставам в малцинство, така ли, Сам?

— Съжалявам, господин генерал.

Сърцето на Полковника се сви. Беше се опасявал от това.

Преди Завоюването Бракънбридж бе заемал висок пост в морската пехота. Къмсток беше моряк. Дори моряк можеше да е генерал в Калифорнийската освободителна армия. И двамата бяха много по-млади от Полковника, нямаха никакъв опит в реална бойна обстановка, даже не бяха участвали в умиротворителни акции в Третия свят. Бюрократи, и двамата. Но имаха два гласа срещу неговия един във военната секция на изпълнителния комитет.

Полковника бе подозирал, че ще заемат такава позиция. И се беше опитал да ги убеди.

„Нека ви припомня — бе казал той, — един изключително грозен момент от военната история. Втората световна война, Чехословакия: чешките партизани успели да убият местния нацистки командир, чудовище на име Райнхард Хайдрих. В резултат нацистите събрали всички жители на селото, в което се случило това — казвало се Лидице, — екзекутирали мъжете и пратили жените и децата в концлагери, където умрели и те. Не смятате ли, че ако докоснем с пръст някой от онези безценни извънземни, има вероятност да се повтори същото, само че поне двайсет хиляди пъти по-ужасно?“

Въпреки цялото му красноречие, двамата бяха останали непреклонни.

— Кога се проведе гласуването? — попита той.

— Преди двайсет минути. Реших, че е най-добре веднага да ви съобщя.

Полковника копнееше да продължи съня си. Отново на Брюстър Драйв 17, младата Айрийн в нейното лилаво неглиже, твърдите розови връхчета на красивите й гърди, които накрая щяха да я убият, очертани под прозрачната тъкан. Но всичко това вече го нямаше.

Сега високо в геосинхронна орбита над Земята имаше тригодишен, съоръжен с лазер военен сателит, кой знае как останал незабелязан от съществата, когато бяха неутрализирали другите човешки орбитални оръжия. А може би не бяха разбрали какво представлява или просто не се страхуваха от него. Той притежаваше способността да изстрелва високоенергиен лъч към всяка точка на Земята, над която се окажеше. В онези идилични дни отпреди Нашествието Съединените щати го бяха създали като глобален полицай и го бяха въоръжили със свръхмодерен еквивалент на много дълга полицейска палка: способността да праща предупреждения под формата на огнени линии по територията на всяка държавица, чийто диктатор получеше внезапен пристъп на мания за величие.

Проблемът беше, че по време на Безредиците бяха загубили софтуера, активиращ смъртоносния лазерен лъч. Сателитът просто си висеше там горе, напълно безполезен и продължаваше да обикаля около Земята.

А сега имаше нов и още по-сериозен проблем: силите на Съпротивата в Колорадо бяха открили резервно копие на активиращата програма и гордо възнамеряваха да нанесат лазерен удар срещу денвърския щаб на съществата.

Полковника знаеше какви ще са последствията. И се ужасяваше от тях.

— Значи няма дипломатически или друг начин да им попречите да нанесат удара? — попита той бившия председател на групата на мнозинството в Сената.

— Изглежда, че няма, господин генерал.

„Лидице — помисли си Полковника. — Все същата история.“

— Проклети глупаци — измърмори той. — Скапани самоубийци!

 

 

На другия край на света, в Англия, Коледа отдавна бе настъпила.

На този ден преди около две хиляди години във Витлеем се беше родило дете и две хиляди години по-късно на Коледа по цялата Земя продължаваха да се раждат бебета, макар че съвпадението можеше да е неприятно за майка и дете, които трябваше да се примирят с рисковете, произтичащи от масовото претоварване и липса на персонал в болниците по това време на годината. Но условията в повечето болници не бяха проблем за майката на онова дете с неясен произход и мъгляви перспективи, което щеше да се появи на бял свят при нещастни и ужасни обстоятелства в студения склад на горния етаж на скромен пакистански ресторант, носещ гръмкото име „Хан’с Могул Палас“ в Солсбъри, Англия, съвсем рано сутринта в тази трета Коледа след появата на съществата.

Солсбъри е красиво градче на югозапад от Лондон, главен град на графство Уилтшир. Той е известен най-вече с непокварения си средновековен чар, с изящната и внушителна катедрала от тринайсети век и отдалечения на тринайсет километра прочут праисторически мегалитен паметник Стоунхендж. В здрача преди зазоряване на онзи коледен ден Стоунхендж преживяваше едно от най-паметните събития в дългата си история и въпреки ранния (или късния) час, много жители на Солсбъри бяха станали свидетели на това зрелище.

Но не и Халим Хан, собственикът на „Хан с Могул Палас“, нито неговата съпруга Айша. Двамата спяха в леглата си и никой от тях не се интересуваше от езическия паметник Стоунхендж, нито пък от странното нещо, което в момента ставаше с него. И определено не зъзнещата и уплашена седемнайсетгодишна дъщеря на Халим Ясмина Хан, която лежеше полугола на пода в склада на бащиния си ресторант, скрита между голяма купчина сурова леща и още по-огромна купчина брашно, и се гърчеше в ужасни мъки, докато срамът и незаконното майчинство се стоварваха отгоре й като мъстящия меч на разгневения Аллах.

Беше съгрешила. Знаеше го. През последната година баща й, нейният пълен, мълчалив, смъртно уморен от работа и всъщност вече умиращ баща на няколко пъти я бе предупреждавал за греха и последствията от него и все пак тя беше решила да поеме риска. Само три пъти, с три различни момчета, само по един път с всяко от тях, и тримата англичани, и тримата бели.

Анди.

Еди.

Ричи.

Имена, които пламтяха като огньове по невралните пътища на душата й.

Майка й — всъщност нейната мащеха, защото истинската й майка бе починала, когато Ясмина беше тригодишна; втората съпруга на баща й Айша, силна и стабилна жена, я бе отгледала и през всички тези години оттогава крепеше семейството и ресторанта — също я предупреждаваше, но по съвсем различен начин. „Вече си жена — казваше й Айша, — и жените трябва да си позволяват малко удоволствия. Но трябва да внимаваш.“ Нито дума за грях, само да се пази от неприятности.

Е, Ясмина се пазеше или поне така си мислеше, но очевидно не достатъчно. И следователно беше провалила Айша. А също своя тъжен, тих баща, защото определено бе съгрешила, въпреки всичките му предупреждения да запази добродетелта си и сега Аллах щеше да я накаже. Вече я наказваше. Наказваше я ужасно.

Откри, че е бременна прекалено късно. Не го очакваше. Искаше й се да вярва, че още е твърде млада, за да ражда деца, защото гърдите й бяха съвсем малки и хълбоците й бяха тесни, почти като на момче. И след всеки един от трите пъти, когато го беше правила — импулсивно, плахо, едва ли не неохотно, веднъж във влажен сутерен, после в стар, повреден омнибус и накрая тук, в същия този склад, — тя взимаше съответните мерки, пиеше хапчетата, тайно купени от онази подсмихваща се индийка в уинчестърския магазин, две мънички зелени хапчета на сутринта и голямото жълто вечер, пет дни един след друг.

Те предизвикваха толкова силно гадене, че нямаше как да не подействат. Но уви. Изобщо не биваше да се доверява на хапчета, дадени й от индийка, хиляди пъти си повтаряше Ясмина, но вече бе прекалено късно.

Първият признак дойде едва преди около три месеца. Гърдите й внезапно започнаха да наедряват. Отначало това я зарадва. Винаги бе толкова слаба, но сега тялото й като че ли най-после започваше да се развива. Момчетата обичаха гърдите. Погледът им светкавично се плъзваше надолу, макар изглежда да си мислеха, че момичетата не забелязват. И тримата й любовници бяха пъхали ръце под блузата й и поне един от тях — Еди, вторият — беше останал толкова разочарован от онова, което откри отдолу, че й каза: „Това ли е всичко?“

Но сега гърдите й с всяка изминала седмица наедряваха и натежаваха, после започнаха да я наболяват и тъмните зърна странно изпъкваха от гладките кръгчета. След това цикълът й закъсня. И Ясмина започна да се страхува, а когато цикълът й продължи да не идва, страхът й още повече се усили. Но пък цикълът й винаги закъсняваше, веднъж дори с цели два месеца, а тогава още беше девствена.

И все пак тази работа с гърдите й… а после и хълбоците й като че ли започнаха да се разширяват. Ясмина мълчеше, вършеше си работата, любезно бъбреше с клиентите, които я харесваха, защото бе стройна, красива и мила, и се преструваше, че всичко е наред. Ала нощем ръката й постоянно се плъзгаше надолу по плоския й момчешки корем и тревожно търсеше живота, който се криеше под опънатата кожа. Не усещаше нищо.

Но вътре имаше нещо, да, и към началото на ноември започна едва доловимо да изпъква, съвсем мъничък възел под пъпа й, който с всеки изтекъл ден ставаше все по-голям. Ясмина носеше блузите си свободно отпуснати, за да скрие наедрелите си гърди и уголемяващата се издутина на корема си. После разшири панталоните си и проби две нови дупки на колана си. Беше й все по-трудно да изпълнява задълженията си, всяка вечер да мъкне тежките подноси, а след това часове наред да мие съдовете, но се насилваше да издържи. Нямаше кой друг да върши работата. Баща й приемаше поръчките, Айша готвеше, а Ясмина сервираше и почистваше след затваряне на ресторанта. Брат й Халид бе убит от тълпа бели мъже, докато се опитваше да защити Айша по време на безредиците след пристигането на съществата, а сестра й Лийла още беше съвсем малка, едва петгодишна, и не можеше да помага в ресторанта.

Никой в семейството не коментираше новия начин, по който се обличаше. Навярно си мислеха, че такава е модата.

Потънал в грижи около западащия си ресторант и гаснещото си здраве, в последно време баща й не обръщаше внимание на никого, ходеше прегърбен, постоянно кашляше и безкрайно се молеше. Бе четирийсетгодишен, а изглеждаше на шейсет. „Хан’с Могул Палас“ губеше клиентите си един по един и пустееше дори през уикендите. След пристигането на извънземните хората вече не пътуваха. Напоследък нямаше чужденци, дошли от далечни кътчета на света, за да пренощуват в Солсбъри преди да разгледат Стоунхендж.

Що се отнасяше до мащехата й, на Ясмина й се струваше, че от време на време й хвърля странни погледи и това я плашеше. Но Айша не казваше нищо. Може би все пак не я подозираше. Айша не беше от хората, които щяха да си затворят устата, ако заподозреше нещо.

Наближаваше Коледа. Подутите крака на Ясмина бяха тежки като дънери, гърдите й бяха твърди като камък и постоянно й се гадеше. Нямаше да продължи още дълго. Вече не можеше да отрича истината. Но не знаеше какво да прави. Ако беше жив, Халид щеше да измисли нещо. Брат й обаче го нямаше. Просто трябваше да остави нещата да следват своя ход и да се надява, че след като я накаже, Аллах ще й прости и ще се смили над нея.

На Бъдни вечер бяха заети четири маси. Това бе истинска изненада — да има толкова клиенти, когато повечето англичани вечеряха у дома си. По някое време на Ясмина й се стори, че ще припадне насред стаята и че подносът, натоварен с пиле бириани, овнешко виндалу, кебап и чаши бира, ще се разсипе на пода. После й премина, но един час по-късно наистина падна или по-скоро се отпусна на колене в коридора между кухнята и кофата за смет, където никой не можеше да я види. Дълго остана така, замаяна, потна и задъхана. Гадеше й се, усещаше, че стомахът й се бунтува, странни спазми пълзяха по тялото и бедрата й. След известно време се изправи и продължи с подноса към кофата.

Щеше да е точно тази нощ, помисли си тя.

И за хиляден път тази седмица през главата й мина онази проста сметка: „24 декември минус девет месеца е 24 март, следователно бащата е Ричи Бърк. Поне той беше единственият, който достави удоволствие и на мен“.

Анди, той бе първият. Ясмина не си спомняше фамилията му. Светъл, целият в лунички и много слаб, с омайна усмивка. Една лятна вечер, точно след шестнайсетия й рожден ден, когато ресторантът не работеше, защото бяха приели баща й в болница за няколко дни, той я покани на танц, почерпи я с няколко бири и после, късно през нощта, й каза, че бил канен на купон в дома на свой приятел, само че всъщност нямаше никакъв купон, а само вонящ на мухъл сутерен и стара кушетка, ръцете му, които се бореха с блузата й, после се спуснаха между краката й, смъкнаха панталоните й и след това — бързо, бързо! — дългото твърдо, зачервено нещо, което се появи от него и се пъхна в нея, хоп-хоп-хоп, само за няколко мига, задъханото му дишане и разтърсване, главата му, притисната до бузата й, и толкова. Мислеше си, че отначало трябва да боли, но не усети почти нищо, нито болка, нито нещо подобно на удоволствие. Следващия път, когато го видя на улицата, той се усмихна, силно се изчерви и й намигна, но не й каза нищо и оттогава не бяха разменяли нито дума.

После Еди Глосъп през есента, онзи, който остана разочарован от гърдите й и й го каза. Едрият широкоплещест Еди, който работеше в месарницата и имаше вид на човек с голям опит. Той бе възрастен, почти на двайсет и пет. Отиде с него, защото знаеше, че би трябвало да изпита удоволствие, а Анди не й го беше доставил. Но и с Еди се случи същото, просто много пъшкане и охкане, докато лежеше проснат отгоре й на пътеката в онзи изгорял омнибус край пътя за Шафтсбъри. Неговият бе много по-голям, отколкото на Анди — болеше, когато проникваше в нея, и се радваше, че не й е за пръв път. Но й се искаше изобщо да не се е случвало.

А след това Ричи Бърк, в същия този склад през една странно топла мартенска нощ, докато всички спяха долу в апартамента зад ресторанта. Тя се качи на пръсти по стълбището, а Ричи се изкатери по водосточната тръба и се вмъкна през прозореца, високият, гъвкав, грациозен Ричи, който толкова хубаво свиреше на китара, пееше и разправяше на всички, че някой ден ще е генерал във войната срещу пришълците и че ще ги изтрие от лицето на Земята. Ясмина остана по блуза, защото след Еди се срамуваше от гърдите си. Ричи я милва и гали сякаш часове наред, макар тя да се страхуваше, че ще ги открият и й се искаше по-бързо да свършват, а когато той влезе в нея, все едно че в тялото й се плъзна обилно смазана гладка метална тръба, толкова леко, леко, леко, нежни тласъци, продължили безкрай, докато насладата изригна в нея и тя простена толкова високо, че Ричи трябваше да запуши устата й с длан, за да не събуди всички в сградата.

Именно тогава бяха направили бебето. Нямаше никакво съмнение. През целия следващ ден Ясмина си мечтаеше да се омъжи за Ричи и да прекара всичките останали нощи от живота си в прегръдките му. Но в края на седмицата той изчезна от Солсбъри — някои казваха, че постъпил в тайна подземна армия, която се готвела да започне партизанска война срещу съществата — и повече никой не чу за него.

Анди. Еди. Ричи.

 

 

И ето че отново лежеше на пода на склада със събут панталон, и издутият й корем пращаше по цялото й тяло послания на ужасна болка и срам. Единствената й завивка бе изтъркан чаршаф, който вонеше на прегоряло олио. Водите й бяха изтекли към полунощ. И тогава се беше промъкнала тук, за да дочака края на най-ужасната катастрофа в живота си. Контракциите ставаха все по-чести и я разтърсваха като земетръс. Вече трябваше да е два часа, а може би три или четири. Още колко щеше да трае? Час? Шест часа? Дванайсет?

Дали да повика Айша да й помогне?

Не. Не. Не смееше.

По-рано вечерта от улиците се бяха донасяли гласове. Стъпки. Странно, толкова късно да викат и тичат навън. Обикновено коледното пиршество не продължаваше до това време. Не можеше да разбере какво казват, но после от глъчката с внезапна яснота чу:

— Извънземните! Разрушават Стоунхендж, разглобяват го!

— Докарай буса си, Чарли, да идем да видим!

Разрушавали Стоунхендж. Странно. Странно. Защо да го правят, зачуди се Ясмина. Но болките ставаха прекалено силни, за да мисли за Стоунхендж точно сега или за съществата, които кой знае как само за един миг бяха съкрушили непобедимите бели хора и сега властваха над света, или пък за каквото и да е друго, освен за случващото се в нея, за пламъците, които танцуваха в мозъка й, за спазмите в корема й, за безмилостното движение надолу на… на…

На нещо.

— Слава на Аллах, Повелителя на световете, Милостивия и Милосърдния — плахо промълви тя. — Няма друг бог, освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк.

И пак:

— Слава на Аллах, Повелителя на световете.

И пак.

И пак.

Болките бяха ужасни. Тялото й широко се разтваряше.

— Авраам, Исаак, Измаил! — Онова нещо започваше да се движи по спирала в нея като тирбушон, прогарящ огнена следа в плътта й. — Мохамед! Мохамед! Мохамед! Няма друг бог, освен Аллах! — Думите вече извираха от нея без никаква плахост. Нека Мохамед и Аллах я спасяха, ако наистина съществуваха. Каква полза от тях, ако не я спасяха, нея, невинната и невежата, едва започнала живота си? И после, когато я прободе пика от пламък и тазът й сякаш се разцепваше, от нея изригна водопад други имена, Мойсей, Соломон, Иисус, Мария и дори забранените хиндуистки имена, Шива, Кришна, Шакти, Кали, абсолютно всеки, който можеше да й помогне, всеки, всеки, всеки, всеки…

Ясмина нададе три къси, остри, пронизителни вика.

Изпита ужасна болка и бебето изскочи навън с удивителна бързина, последвано от мощен порой кръв, червена река, която нямаше край. Веднага разбра, че ще умре. Беше се случило нещо лошо. Кръвта й щеше да изтече и щеше да умре. Ето, само мигове след раждането вече я обгръщаше зловещо спокойствие. Нямаше сили за повече викове, нито дори да се погрижи за бебето. То бе някъде долу, между широко разтворените й крака, това беше всичко, което знаеше. Ясмина лежеше по гръб, потънала в море от кръв и пот. Тя повдигна ръце към тавана и отново ги отпусна, за да стисне пулсиращите си, напращели от мляко гърди. Вече не мълвеше свещени имена. Едва си спомняше своето.

После тихо заплака. Трепереше. Не се опитваше да помръдне, защото това сигурно щеше да усили кръвоизлива.

Изтече час, а може би седмица или година.

После високо над нея в мрака се разнесе болезнен глас:

— Какво? Ясмина? О, Боже мой, Боже мой, Боже мой! Баща ти ще умре!

Айша. Навеждаше се над нея и я прегръщаше. Силната й ръка приповдигна главата й, притисна я към топлата майчина гръд.

— Чуваш ли ме, Ясмина? О, Ясмина! Боже мой, Боже мой! — И после от гърлото на мащехата й се изтръгна мъчителен вой, сякаш от земята изригваше горещ вулканичен гейзер: — Ясмина! Ясмина!

— Бебето? — немощно попита Ясмина.

— Да! Тук е! Тук! Можеш ли да виждаш?

Не виждаше нищо друго, освен червена мъгла.

— Момче? — с последно усилие прошепна тя.

— Момче, да.

Стори й се, че през булото на помръкващия й поглед зърва нещо мъничко и кафеникаворозово, цялото в алени влажни петна, сгушено в ръцете на мащехата й. Стори й се, че дори го чува да проплаква.

— Искаш ли да го подържиш?

— Не. Не. — Разбираше, че си отива. Бяха я напуснали и последните сили.

— Красиво и силно момче — каза Айша. — Прекрасно момче.

— Тогава съм щастлива. Казва се… Халид. Халид Халим Бърк.

— Бърк ли?

— Да. Халид Халим Бърк.

— Това ли е бащата, Ясмина? Бърк?

— Бърк. Ричи Бърк — с последно потръпване изрече името тя.

— Кажи ми къде живее този Ричи Бърк. Ще го доведа. Какъв срам, да родиш тук съвсем сама в мрака, в тази ужасна стая! Защо не каза нищо? Защо скри от мен? Щях да ти помогна. Щях…

 

 

Но Ясмина Хан вече я нямаше. През мръсния прозорец на склада проникна първият утринен лъч. Коледа беше настъпила.

При Стоунхендж, на тринайсет километра оттам, съществата бяха свършили работата си. Три огромни извънземни създания бяха надзиравали групата човешки роби, които с помощта на ръчни, напомнящи на пистолети устройства, излъчващи ярколилава светлина, бяха изровили от земята древните каменни плочи на прочутия мегалитен паметник в брулената от ветрове равнина на Солсбъри, сякаш са пръчици от игра на микадо. И отново ги бяха подредили, този път така, че някогашният външен кръг от огромни пясъчникови блокове се превърна в два успоредни реда, ориентирани в посока север-юг. От по-малкия вътрешен пръстен сини плочи направиха равностранен триъгълник, а близо петметровият пясъчников блок по средата, който хората наричаха „олтарен камък“, сега се издигаше вертикално.

Тълпа от около две хиляди души, събрали се от съседните градове, наблюдаваше работата през цялата нощ. Някои бяха разгневени, други — тъжни, трети — безразлични, четвърти — заинтригувани. Мнозина предлагаха обяснения на случващото се, всички еднакво неправдоподобни.

Що се отнасяше до Халид Халим Бърк, роден на Коледа сред мъките и срама на майка си и скръбта на семейството си, той нямаше да е новият Спасител на човечеството, въпреки съвпадението. Но щеше да живее независимо от майчината си смърт и когато му дойдеше времето, щеше да изпълни малката си задача, да нанесе своя удар срещу ужасните същества, които с такава презрителна лекота бяха завладели неговия свят.

 

 

През първия ден от новата година, в четири и половина сутринта пражко време Карл-Хайнрих Боргман постигна първия си успешен контакт с комуникационната мрежа на съществата.

Не очакваше да е толкова лесно и не беше. Но не очакваше да се провали и успя.

„Здравейте“, каза той.

Отделни хакери по целия свят малко по малко бяха събрали огромно количество данни за информационната система на извънземните. И въпреки проблемите в старата глобална Мрежа, предизвикани от прекъсването на електрическата енергия по време на Великата тишина, повечето от тези данни вече бяха масово разпространени по възстановената след Завоюването хакерска мрежа.

Карл-Хайнрих участваше в тази мрежа. Като действаше под прякора Страшните тексаски вампири, той установи връзка с такива европейски и даже американски информационни центрове като Междузвездния Сталин, Космическите пирати, Лудите убийци от ада, Марс Инкорпорейтид, Душевно мъртъв и Бандитите от деветото измерение. От тях и от други като тях момчето събра всички възможни данни за компютърните възли на съществата.

Много от тях не бяха верни. Повечето бяха изключително хипотетични. Някои бяха пълни измислици. Но през двете години и два месеца след Завоюването тук-там отделни талантливи хакери бяха успели да научат едно-друго, дребни факти, които наистина изглеждаха логични.

Бяха го постигнали, като разпитваха всеки, имал възможност отблизо да наблюдава съществата и техните компютри. Това означаваше да пресяват спомените на пленниците на извънземните кораби. Някои от отвлечените също бяха хакери. Имаше дори ентусиасти, включили се в робски групи и участвали в непонятните проекти, които съществата толкова обичаха. От това ужасно преживяване можеше да се научи много.

Вече знаеха някои неща за начина, по който нашествениците събираха, обработваха и предаваха информация. Всичко това течеше по Мрежата на разположение на другите хакери. И от тази сбирщина от трошици, късчета и невероятни предположения, чрез методично пресяване на несъвместимите данни, Карл-Хайнрих създаде собствена последователна картина за действието на извънземните компютри и разработи начин за проникване в тях.

„Здравейте. Аз съм Карл-Хайнрих Боргман от Прага, Чешката република.“

Страшните тексаски вампири или по-скоро самотното и странно момче, което се криеше зад този псевдоним, не бързаше да сподели откритията си с другите нелегални организации на хакерския свят. Ако го беше направил, може би щеше да помогне на каузата на човечеството. Но Карл-Хайнрих никога не бе умеел да споделя, а и никой не го беше научил. Той бе единствено дете на строги, мрачни родители. Нямаше други приятели, освен в Мрежата, но те винаги бяха далечни, анонимни и предпазливи. До този момент любовта на живота му се изразяваше в електронно воайорство. Карл-Хайнрих Боргман живееше като корабокрушенец на самотен остров.

Освен това искаше да му отдадат дължимото за това, че сам е успял да проникне в системата на съществата. Искаше да стане световноизвестен, най-великият хакер на всички времена. Искаше да е ужасно прочут. Щом не можеше да получи любов, поне можеха да му се възхищават и да го уважават. И кой знае, ако станеше достатъчно прочут, пред вратата му може би щеше да се събере опашка от момичета, копнеещи за шанс да му се отдадат. Това беше най-голямата му мечта.

„Здравейте. Аз съм Карл-Хайнрих Боргман от Прага, Чешката република. Успях да се включа в компютрите ви.“

Несъмнено всички, които работеха по проблема, вече бяха открили, че пришълците използват дигитална компютърна система. Това бе радостна вест. В крайна сметка, като извънземни, те можеха да имат съвършено различен начин за обработка на информация, който да не подлежи на човешко разбиране. Но се оказа, че добрата стара бинарна система е най-ефикасният начин за изчисление дори на далечната неизвестна звезда на съществата, също както на примитивната малка Земя. Да или не, плюс или минус, напред или назад, отворено или затворено, наличие или отсъствие, едно или нула — нямаше нищо по-просто. Даже за тях.

Самите сървъри на съществата представляваха биоорганични устройства, очевидно с течни софтуерни резервоари. Всъщност те бяха огромни изкуствени мозъци. Също като човешките, изглежда подлежаха на химическо програмиране и реагираха на хормонални команди. Но това се отнасяше само за функционирането им. В основата си те със сигурност можеха да се възприемат като електрически механизми, отново точно като човешкия мозък. Действието се постигаше чрез манипулиране на електрическия импулс. Химичните команди променяха поляритета, превръщаха единиците в нули, наличието в отсъствие и „да“ в „не“.

Химическите команди навярно можеха да се дублират по електрически път, също като в имплантираните биочипове, които бяха станали модерни сред хакерите като Карл-Хайнрих една-две години преди нашествието. Момчето отново опита.

„Здравейте. Аз съм Карл-Хайнрих Боргман от Прага, Чешката република. Успях да се включа в компютрите ви. Това беше най-голямата ми мечта и най-после я изпълних.“

Той прекара два мрачни, ветровити дни на стръмния склон зад замъка Храдчани, като обикаляше из пустите улици край древната стена. Вече не можеше да се влиза на територията на замъка, разбира се, но това не означаваше, че човек не е в състояние да се включи в електрическите вериги. Освен ако не бяха способни да получават електричество от въздуха с помощта на извънземна магия, пришълците също като всички останали се нуждаеха от електропроводи. И освен ако не бяха инсталирали в замъка свои генераторни системи, което бе напълно правдоподобна възможност, проводниците трябваше да идват отвън.

Карл-Хайнрих ги потърси и скоро ги откри. Тези неща много му се отдаваха. Докато другите момчетии четяха за пирати и космонавти, той потъваше в бащините си учебници по електроинженерство.

А сега… първият контакт…

Карл-Хайнрих винаги носеше със себе си малък компютър, биочип, имплантиран в предлакътницата му, не по-голям от снежинка и с още по-изящен строеж. Той събираше и насочваше телесна топлина, за да усилва и излъчва кодирани сигнали, които отваряха инфоканали и позволяваха всевъзможни манипулации. Карл-Хайнрих бе един от първите, имплантирали си такова устройство — в деня след тринайсетия си рожден ден. По време на пристигането на съществата импланти имаха може би десет процента от населението, повечето от тях младежи. Макар и все още в съвсем ранна фаза, биочиповата революция обещаваше фантастично бъдеще — бъдеще, което за съжаление извънземното нашествие очевидно погуби. Но имплантите продължаваха да се използват.

Включването в електрическата система беше детска игра за него. Можеше да го направи специалист от всяка електрическа компания. Карл-Хайнрих бе нещо повече от електроспециалист. Цели два дни той измерва индуктивността и импеданса, после, толкова развълнуван, че почти забрави да диша, прати електрическо пипало по буйната река от електрони и усети, че установява контакт с…

С нещо.

Източник на данни. Извънземни данни.

Извънземната им форма, вътрешна структура и конфигурации го накараха да потръпне. Почувства се така, като че ли върви по тайнствените поляни в невероятно странна гора на непозната планета.

Системата не приличаше на компютрите, които познаваше или можеше да си представи. Съвсем естествено. И въпреки това усещаше в нея нещо познато. Колкото и да бяха странни, данните си оставаха данни, поредици от бинарни числа. Формата на този дигитален поток бе чудата и неясна и все пак кой знае защо изпитваше увереност, че накрая ще успее да я проумее. Извънземното устройство, в което се беше включил, представляваше система за манипулиране и съхраняване на данни в бинарен вид. Какво друго можеше да е това, освен компютър?

И той бе проникнал в него. Това беше най-важното. Полазиха го парещи тръпки на чисто интелектуална радост. Силата им почти се равняваше на оргазъм. Съмняваше се, че дори сексът може да носи такава наслада. Но, разбира се, Карл-Хайнрих нямаше нужната база за такова сравнение.

Отне му доста време да разбере особения характер на онова, до което се бе докоснал. Но постепенно го осени, че тази програма трябва да е маска на цялата електрическа мрежа и изведнъж върху картата на замъка, която носеше в главата си, се появи схема на електрическата система на съществата.

И той я проучи. Скоро се озова в задънена улица, върна се обратно и пое по нов път. После по трети и четвърти. Стигна до преграда, заобиколи я и продължи напред.

Увереността му растеше с всеки изтекъл час. Откриваше. Учеше. Нещата се трупаха. Изясняваха се връзки. Отваряха се канали. Проникваше все по-надълбоко.

Изпълваше го невероятна наслада. Никога не беше изпитвал такова удоволствие.

Карл-Хайнрих копира отрязък данни от извънземния компютър, качи го на своя и с радост видя, че е в състояние да го манипулира като отслабва или усилва електрическия импулс. Нямаше представа какви промени предизвиква, защото данните бяха неразбираеми. Но това бе добро начало. Имаше достъп до информацията и можеше да я обработва. Оставаше само да открие начин да я разбира.

Беше му ясно, че дори на този елементарен етап от проникването му в системата би трябвало да е способен да праща съобщения на съществата, които те да могат да приемат, ако си направеха труда да усвоят някой земен език. И подозираше, че постепенно би могъл да се научи дори да препрограмира техните данни, ако успее да разгадае компютърния им език. Но с това щеше да се занимава по-нататък.

Той продължи да се движи навътре, като се чудеше дали не задейства някакви аларми в системата. Съмняваше се. Ако знаеха за присъствието му, вече щяха да са го спрели. Разбира се, освен ако не се забавляваха с него, ако не го наблюдаваха и аплодираха напредването му.

Скоро жестоко го заболя главата, но сърцето му се изпълваше с постоянно растящ триумф.

Карл-Хайнрих вече бе убеден, че както предполагаха всички, централният компютърен възел е в катедралата. Беше открил нещо голямо в отсрещния край, в императорския параклис и нещо почти също толкова голямо в параклиса на Свети Сигизмунд. Но това, смяташе той, бяха странични разклонения. Пред Венцеславовия параклис имаше огромен, издигащ се до тавана екран, покрит с пулсиращи светлини, от и към който постоянно течаха огромни количества енергия. След като го проучва в продължение на четири-пет часа, Карл-Хайнрих разбра, че това трябва да е главният интерфейс на системата.

Той проникна вътре по енергийната линия и се потопи в океани от загадъчни данни.

Извънземната информация прииждаше към него като гигантска вълна, прекалено голяма, за да я копира и качи. Не смееше да я обработва и определено не знаеше как да я разшифрова. Виждаше я просто като поток от единици и нули, но нямаше ключа, който да му помогне да преобразува бинарните числа в нещо смислено. За да опита да го направи, щеше да му трябва мощен сървър като онзи, с който преди разполагаше Университетът.

Сървърите по целия свят обаче бяха угаснали завинаги. Съществата ги бяха изключили по време на Великата тишина. Съвременната версия на Мрежата функционираше с помощта на импровизирани, свързани помежду си сървъри, които едва успяваха да поддържат обикновения трафик. В никакъв случай не биха могли да обработят нещо толкова сложно като това, на което се беше натъкнал Карл-Хайнрих.

Но той бе установил контакт. Главното. Беше вътре.

 

 

А сега, сега, сега му предстоеше голямото решение. Дали просто да продължи тайно да шпионира извънземния компютър, да плува из тези интересни безсмислици, да си играе с тях само за удоволствие и да превърне всичко това във вълнуващо хоби? Или трябваше да се свърже с Междузвездния Сталин, Бандитите от деветото измерение и останалите хакери, които работеха по проблема, и да им покаже какво е успял да постигне, за да могат заедно да продължат към следващия етап?

Първата възможност нямаше да му донесе нищо друго, освен самотни забавления. Карл-Хайнрих вече знаеше колко ограничени са те. Втората щеше да му даде мимолетна слава в хакерските среди, но после други щяха да се възползват от постижението му, да се втурнат напред и да го забравят.

Но имаше и трета възможност и той бе клонил към нея през цялото време.

Всички хакерски приказки за разшифроване на извънземния компютърен код и за отхвърляне на властта им с помощта на тази информация бяха детински глупости. Никой нямаше да победи съществата. Бяха прекалено могъщи. Светът беше техен и толкова.

Тогава приеми положението. Действай с оглед на него. Предложи им услугите си. Те се нуждаят от връзка с човечеството, за да изпълнят по-ефикасно целите си. Много добре. Ето възможност за теб, Карл-Хайнрих Боргман. Можеш да спечелиш всичко и няма какво друго да изгубиш, освен нещастието си.

Техните сигнали бяха неразбираеми за него, но не и неговите за тях. Контактът бе установен. Много добре. Направи нещо.

„Здравейте. Аз съм Карл-Хайнрих Боргман от Прага, Чешката република. Успях да се включа в компютрите ви. Това беше най-голямата ми мечта и най-после я изпълних.

Мисля, че мога да ви бъда много полезен. И съм убеден, че вие можете да сте много полезни за мен.“

 

 

Около седемнайсет часа по-късно, от другата страна на света, някой в денвърския команден щаб на Колорадския фронт за освобождение с треперещи ръце вкара три команди в десетгодишен десктоп, изчака отговор от космоса, получи го след трийсет секунди и вкара още четири команди. Този път това бяха сигналите, които щяха да активират лазерното оръдие на височина от трийсет и пет хиляди километра над Земята.

Тези команди изискваха потвърждение, което се получи, и повторение, което беше дадено.

От военния сателит в орбита незабавно се спусна пращяща енергийна мълния под формата на мощно фокусиран светлинен лъч, който улучи територията на денвърските сили на съществата и през следващите деветдесет секунди обгърна централната им сграда в пламък. Не можеше да се определи какво въздействие е оказал върху извънземните в сградата и всъщност това завинаги остана тайна.

Но очевидно им причини известни неприятности, защото последваха две мигновени реакции, и двете извънредно сурови.

Почти едновременно по цялата Земя отново спря електрическата енергия. През първите няколко дни прекъсванията бяха неравномерно разпръснати и спорадични, но след това обхванаха цялата планета. Това продължи трийсет и девет дни — повече, отколкото така наречената Велика тишина. Освен всичко останало, прекъсването на всички електронни връзки не позволи на членовете на Колорадския фронт за освобождение да нанесат лазерните удари, които според плановете трябваше да последват първоначалния залп на така наречената „Освободителна война“.

Вторият отговор на лазерната атака беше още по-ужасен. В период от три часа след денвърския удар се отвориха херметично запечатани контейнери, разпръснати в единайсет от най-големите градове на света, и освободиха микроорганизми с очевидно синтетичен произход, които предизвикаха изключително заразна, неизвестна дотогава болест. Тя покоси по-голямата част от планетата. Симптомите бяха много силна треска, следвана от структурно деградиране на големите вени и артерии, колапс на кръвоносната система и смърт. Никакво лечение не даваше резултат. Карантините също. Около една трета от заразените, които явно имаха някаква вродена имунна защита, се справяха с треската преди да се стигне до колабиране на кръвоносната система и се възстановяваха напълно. Останалите умираха три-четири дни след началото на болестта.

Полковника научи за това от Дъг Ганет през първите дни, когато електронните връзки все още не бяха окончателно прекъснати. — Всички измират — съобщи зет му. — И получавам същата информация отвсякъде. Епидемията е невероятна и като че ли няма начин да бъде спряна.

Кипнал вътрешно, Полковника реагира само с уморено кимване.

— Е, можем да се опитаме да се скрием — отвърна той. — После събра работниците от ранчото и каза на онези, които живееха там, че както и преди, са свободни да слязат в Санта Барбара, но че ако го направят, повече няма да бъдат допуснати обратно. Що се отнасяше до останалите, които обитаваха главно мексиканския квартал, Полковника им даде да разберат, че имат две възможности: да останат в ранчото или да се върнат при семействата си, но че няма да има връщане назад.

— Същото, разбира се, се отнася и за вас — заяви той на представителите на рода Кармайкъл, като бавно плъзна поглед по всеки един от тях. — Ако си тръгнете, това ще е окончателно. Без изключение.

— И колко време ще е в сила това правило? — попита Рони.

— Колкото се наложи — отговори Полковника.

Епидемията продължи да върлува до началото на юли и окончателно унищожи останките от световната икономика. После изчезна също толкова внезапно, колкото бе започнала, сякаш съществата бяха заключили, че е постигнала задоволителен резултат.

Последствията бяха трагични. Високият, изолиран склон, на който се намираше ранчото на Кармайкъл, не беше засегнат. Загинаха само работниците, решили да се върнат при семействата си. Положението навсякъде другаде бе съвсем различно. Разбира се, смъртността варираше в зависимост от хигиенните стандарти и качеството на медицинските услуги в различните държави, но не се спаси нито една страна, а някои бяха напълно обезлюдени. Над света се спусна нова Велика тишина. И макар че успяха да оцелеят около три милиарда човешки същества, само единици от тях проявяваха желание да извършат или дори да помислят за враждебни действия срещу извънземните завоеватели.