Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (6)

6.

Събуди се на разсъмване два-три часа по-късно. Събуди го един страшен глас, който каза:

— Ето го къде лежи!

Видя двама полицаи само на около два метра от себе си и видя Оскар да се надига сънено от сеното. Но след това вече нищо не виждаше, защото Оскар метна светкавично един наръч сено върху него.

Сърцето му почна да хлопа като чук.

Сега… сега идва полицейският комисар да ме хване! И трябва да се върна при Орлицата.

— Какво има? — чу той Оскар да пита.

— Това ще узнаеш после — отговори единият полицай. — Сега ще дойдеш с нас.

Оскар се ядоса.

— За бога, не може ли поне да узная защо? Нищо не съм направил!

— Всички скитници трябва да бъдат разпитани. Хайде, по-бързо!

Оскар се ядоса още повече.

— Да ви вземе тоя и оня! Спя си аз, невинен като невяста, а вие идвате и ме будите по никое време. Внимавайте да не се разлютя!

Въпреки това се обърна бавно в сеното, за да се изправи и в същото време успя да пошепне на Расмус:

— Лежи мирно! Не мърдай!

След това полицаите си тръгнаха, повели Оскар помежду си.

Те му взеха Оскар — по-страшно от това нямаше! Просто щяха да изчезнат с него и Расмус дори не знаеше накъде. Бяха отнесли и раницата му. Той надникна през притворената врата и видя как Оскар се качи в една двуколка. Единият полицай седна до него и хвана юздите. Другият седна на задната седалка. Стопанинът и един ратай стояха наблизо и зяпаха, а от кухненския прозорец се подаваха любопитните лица на стопанката и слугините, за да видят позорното отпътуване на Оскар. Сега онзи, който щеше да кара, щракна с език на коня и двуколката потегли. Конските копита зачаткаха по пътя. Това беше ужасен звук в ушите на Расмус — сигурно никога вече нямаше да види Оскар. В отчаяние се хвърли в сеното, като се мъчеше да приглуши риданията си.

Тогава чу, че някой отвори вратата на обора под него. Някой тракаше със съдини за мляко, кравите мучаха, сякаш има пожар, и две слугини си говореха разпалено. Той изпълзя внимателно до капандурата за пълнене на хранилките, за да слуша. Може би щяха да кажат нещо за Оскар.

— За скитници можеш да си помислиш какво ли не — каза едната слугиня. — Никак няма да се учудя, ако той е задигнал всичките пари от Сандьо.

— И сега ще го водят на разпит при полицейския комисар, така ли? — обади се другата.

— Да, там ще го водят — потвърди първата. — Ако го е направил, сигурно ще го тикнат в затвора — продължи тя доволно.

— Ако го е направил! — подражаваше й наум Расмус горе до капандурата, побеснял от яд. Глупави слугини! Как могат да си помислят такива лоши неща за Божията кукувица!

Той не можеше да остане повече в плевнята — просто не издържаше. Трябваше да открие Оскар. Да открие полицейския комисар. Ако можеше да узнае къде живее комисарят, може би щеше да успее по някакъв начин да говори с Оскар. Вярно, че това означаваше да си пъхне главата право в устата на лъва — комисарят може би щеше да задържи и него и да го върне в сиропиталището. Но ако тикнат Оскар в затвора, ще му е безразлично какво става със самия него.

Бавно отвори вратата на плевнята, за да се увери, че наблизо няма никой. После хукна като луд надолу по рампата и побягна по пътя в посоката, накъдето беше поела двуколката.

Тича докъдето му стигнаха силите, след това се опита да върви с онази крачка, на която го беше учил Оскар. Не знаеше колко път има до полицейския участък. Надяваше се да срещне някого, когото би могъл да попита. Но толкова рано сутринта пътят беше безлюден.

Най-сетне от една горска пътека излезе някаква старица. Също като в приказките, помисли си Расмус — в тях винаги се появява една бабичка, когато някой трябва да пита за пътя до замъка на змея или нещо подобно.

Тази бабичка носеше на гръб връзка дърва и вървеше много приведена напред. Едва когато стигна съвсем близо до Расмус, тя го забеляза и вдигна малко глава, тъкмо колкото той да види старите й, уморени очи под забрадката.

— Бихте ли ми казали къде живее полицейският комисар? — смотолеви Расмус.

В старческите очи се появи искрица подозрителност.

— Аз имам разрешение да събирам дърва в гората — каза бабичката и размаха поучително единия си възлест, изкривен показалец. — Имам разрешение! Комисарят не ми се бърка.

Сетне забързано го отмина, като само се обърна два-три пъти, за да промърмори:

— Имам разрешение!

Доста недоволен, Расмус продължи по пътя. В приказките стариците не отговарят така.

Обаче след малко го застигна една каручка, която караше мляко. Кочияшът беше момче, не много по-голямо от него. Оказа се услужливо, спря коня и попита:

— Искаш ли да те повозя?

Расмус се покатери благодарно на седалката до момчето. Ех, колко беше хубаво, че няма нужда да ходи, а освен това може би щеше да узнае каквото го интересуваше.

— Комисарят ли? Той живее в градчето пред нас — каза момчето. — Там карам млякото. Ще ти покажа, защото минаваме точно покрай ареста, а комисарят живее зад него в една жълта къща.

Изглежда, че комисарят не беше още излязъл от жълтата си къща, защото когато каручката мина, тракайки, покрай ареста, Оскар седеше отвън на една пейка, зорко охраняван от същите полицаи, които го бяха отвели. Расмус не посмя нито да извика, нито да спре. Продължи с млекарската кола чак до мандрата. Там даде на момчето един от своите скъпоценни кнекове като възнаграждение за возенето и се върна колкото можеше по-бързо по същата тясна уличка, по която бяха минали.

Оскар не седеше вече на пейката. Но от един отворен прозорец на полицейския участък долитаха гласове. Расмус се прокрадна по-близо, промъкна се толкова близо до прозореца, колкото смееше, а там за негов късмет имаше един жив плет от дрян, зад който се скри.

— Приличам ли на „двама маскирани мъже“, а? — чу той раздразнения глас на Оскар. — В тази страна и скитник не можеш да бъдеш, защото те изкарват виновен за всичко!

— Успокой се, Оскар — каза един глас, който сигурно беше на комисаря. — Искаме само да узнаем какво си правил миналия четвъртък.

— Миналия четвъртък… тогава ядох свинско с грах — отговори Оскар.

— Това всичко ли беше? — попита гласът на полицейския комисар.

— Да, не ме черпиха с палачинки.

— Искам да кажа, дали това е всичко, което си правил него ден, Оскар — каза гласът на комисаря търпеливо.

— Къде ще помня? Скитникът помни само какво е ял. Не държа сметка на дните. Обаче съвсем ясно си спомням, че не съм се превръщал в двама маскирани мъже и не съм крал пари, защото до ден-днешен не съм откраднал нещо, пък ако ще да е струвало само две йоре.

— Е, ще трябва да ти повярваме тогава — обади се гласът на комисаря. — Но може би знаеш някои колеги, които се въртят сега из нашата местност, Оскар?

— Колеги? Какво значи това? Крадци ли? — попита Оскар.

— Не, имам предвид скитници.

— Да му се не знае! „Колеги“ ли се казвало по общинарски! Човек може да скита цял живот и да си мисли, че е обикновен, прост скитник, пък току се оказва, че е „колега“…

Комисарят го прекъсна.

— Е, виждал ли си напоследък други скитници из местността?

Известно време беше тихо, но после Оскар каза:

— Срещнах Въшкаря. И Седмака, и Нисе Пелтека. Ама да не ми е името Райски Оскар, ако някой от тях е обирджия!

От канцеларията се чу как комисарят се изсекна, а после застана до отворения прозорец с гръб към Расмус.

— Е, добре — каза и пак се изсекна. — Тогава ще те пуснем, Райски Оскар.

— Ами да, защото сигурно е смекчаващо обстоятелство, когато човек е невинен, а? — предположи Оскар.

Комисарят не му отговори.

Веднага след това Оскар излезе с раницата на гръб и пое надолу по улицата. Расмус припна тихичко подире му и когато Оскар зави зад един ъгъл и изчезна от погледа на комисаря, Расмус мушна ръката си в неговата и каза:

— Сега те изненадах, нали?

Оскар се усмихна широко.

— Я виж ти, моето другарче! Мислех, че като ме вкараха в дранголника, ще тръгнеш да скиташ съвсем сам.

— Ами! Не съм такъв поплювко. Освен това знаех, че скоро ще излезеш пак, защото си невинен.

— Не можеш да си толкова сигурен. Искаха да им кажа нещо за обира в Сандьо, а той стана миналия четвъртък и тогава изобщо не се познавахме.

— Да, ама сега те познавам — каза Расмус сериозно. — И затова знам.

— Де да бяха полицейските комисари толкова хитри като теб — рече Оскар и обгърна с ръка раменете на Расмус. — Обаче комисарите мислят, че всички скитници са разбойници, ах-ах-ах-дааа!

Намериха си свободна скамейка в една градинка и изядоха всеки по един сандвич „Гробът на Ида“ — последните, които бяха останали.

— Сега трябва пак да свиря и да пея колкото ми глас държи, че иначе ще умрем от глад — каза Оскар. — Слушай, едно нещо успях все пак да измъкна от онези полицаи, дето ме возиха. Изглежда, че не е вдигната тревога за момче, изчезнало от сиропиталище — поне засега. Но може би Орлицата не е по бързите решения, а?

— Понякога е толкова бърза, че просто да не повярваш — увери го Расмус.

Почна да рови в джоба си и извади кесията с кнек.

— Сега дойдоха изпитания — заяви той, — и смятам, че може да изядем кнека.

Така и сториха. Изядоха двата останали кнека, а после Оскар каза:

— Много любезно беше от страна на комисаря да ме докара тук с кола, защото бездруго смятах да идвам насам. Тук свиря често пред къщите и пада малко повече печалба, отколкото по селата. От селяните получаваш само храна.

— Ама и то не е лошо — възрази Расмус, който въпреки сандвича и кнека все още беше гладен.

Оскар стана от пейката.

— Повече ми харесват пари в брой. Впрочем… смятам да посетя Хедбергица.

— Коя е Хедбергица?

— Най-добрата бабичка в света. Има много пари и лесно ги раздава. На нея обикновено й пея „Всяка гора своя извор си има“, а Хедбергица плаче и ми дава петдесет йоре.

Расмус подскочи от възторг.

— И аз знам „Всяка гора своя извор си има“. Леля Олга от кухнята я пееше.

— Добре е правила леля ти Олга от кухнята. Хайде, ще отидем да почуруликаме двамата на Хедбергица.

Расмус заподскача весело по тротоара. Ех, колко щеше да е забавно да пее заедно с Оскар! А на всичкото отгоре щяха да получат и пари за това! Той вдигна към Оскар поглед, изпълнен с обожание.

— Няма да е зле, ако науча всичките ти песни, Оскар. В случай че някой път прегракнеш.

Оскар кимна.

— Да, в случай че прегракна, ще е добре, ако можеш да поемеш „Лъвската невяста“ и „Гробът на Ида“.

 

 

Къщата на Хедбергица се намираше далеч в покрайнините на градчето. Беше зелена, стара сграда под сянката на кичести кленове, която се държеше на изискано разстояние от своите съседи.

Расмус и Оскар забавиха благовъзпитано крачка при портата. Не се полагаше на улични музиканти да нахлуят току-така — трябваше да приближат бавно и малко колебливо.

В градината ухаеше жасминът, а дамското сърце сияеше в цялото си светлочервено великолепие. В лехите покрай градинската пътека растяха резеда и шибой, но навред се въдеха и куча лобода, врабчи чревца и какви ли не други бурени.

— Орлицата ще побеснее, ако види такава градина — каза Расмус.

— Госпожа Хедберг е много стара — обясни му Оскар. — Няма вече сили да поддържа градината. А мога да си представя, че слугинята й пет пари не дава.

Тръгнаха по градинската пътека към къщата. Тя се издигаше съвсем безмълвна със спуснати транспаранти. Човек не би повярвал, че вътре има живот.

— Да не би пък мъничката госпожа Хедберг да е умряла? — разтревожи се Оскар.

Беше съвършено тихо. Само веселото чирикане на врабците на верандата нарушаваше тишината.

— Сега ще внесем живот в старата колиба — каза Оскар и извади акордеона. — Почваме!

Расмус преглътна и се приготви. За първи път щеше да пее пред слушатели.

— Всяка гора своя извор си има,

всяко поле има своето цвете…

О, колко хубаво звучеше! Според Расмус Оскар и той пееха като ангели.

— Всяко сърце своя приказка има…

По-далеч не стигнаха. Защото точно тогава се вдигна един транспарант и слугинята на госпожа Хедберг подаде глава през прозореца. Расмус поне предположи, че е слугинята на госпожа Хедберг, защото носеше синя рокля и бяла престилка, каквито носят слугините на изисканите хора.

— Тук няма да пеете — каза тя. — Госпожата е болна и не иска да я безпокоят. Махайте се!

Оскар свали каскета си.

— Бихте ли предали моите най-покорни поздрави на госпожа Хедберг? Предайте й, че Райски Оскар й пожелава скорошно оздравяване. Моля ви!

Слугинята не отговори. Само дръпна транспаранта.

— Ух, каква злобарка! — рече Оскар. — По-рано бабичката имаше една добродушна слугиня, която черпеше с кафе. Къде ли се е дянала?

Расмус беше дълбоко разочарован. Така се радваше, че госпожа Хедберг може би ще им даде цели петдесет йоре! Дори Оскар изглеждаше обезсърчен.

— Животът е като слънчев ден! — каза и тръгна към портата. — Хайде да си вървим.

Но Расмус го спря.

— Оскар, ужасно съм жаден. Не мислиш ли, че бих могъл да вляза и да помоля за малко вода, въпреки че госпожа Хедберг е болна?

— Може, разбира се — реши Оскар. — Слугинята не би могла да ти откаже малко вода. Побързай, ще те чакам тук.

Расмус хукна обратно. Изкачи се по стълбата към верандата и изплаши горките врабчета, които трескаво се разхвърчаха на всички страни. Почука на външната врата, но тъй като никой не откликна, влезе в преддверието. Там имаше три врати. Той избра средната и почука отново. Но всичко остана тихо и никой не извика „Влез!“. За миг Расмус се подвоуми, а после открехна вратата и пристъпи в стаята.

Там, на един фотьойл седеше стара дама, която го погледна с изцъклени очи, сякаш виждаше привидение. Онази слугиня, която преди малко ги беше прогонила, стоеше до нея и също го гледаше много особено. Расмус се притесни.

— Исках да попитам дали бихте ми дали малко вода — каза плахо.

Старата дама не откъсваше очи от него. Седеше като скована, но после сякаш направи голямо усилие и каза:

— Ана-Стина, дай вода на момчето!

Онази, която се казваше Ана-Стина, не изглеждаше особено готова да го стори, обаче отиде в кухнята и Расмус остана сам с госпожа Хедберг — тъй като старата дама можеше да е само тя.

Той пристъпяше притеснено от крак на крак. Защо го гледа тя така втренчено и има вид на изплашена до смърт? И защо не е на легло, щом като не е здрава?

— Много ли сте болна, лельо? — попита най-сетне, когато не можеше да понася повече втренчения поглед.

— Не, не съм болна.

Отговорът дойде с немощен глас, сякаш едва е събрала сили да произнесе думите.

Не е ли болна? Тогава защо слугинята излъга и каза, че е?

Сега Ана-Стина се върна с вода в едно канче, което му подаде намръщено.

Водата беше студена и вкусна и той взе да пие на големи глътки. Докато пиеше, плъзна изследователски поглед из стаята. Това се казваше дом — истински, изискан господарски дом, какъвто досега никога не беше виждал отблизо. Имаше едно канапе, тапицирано с червен плюш — ех, колко беше красиво! И фотьойли, също тапицирани с червен плюш, и кръгла маса от някакво хубаво лъскаво дърво, и скрин с обков, който приличаше на злато. Килимът на пода беше мек и пъстър, а пред вратата, която водеше към съседната стая, висеше тъмнозелена кадифена завеса и точно до нея почваше една красива стълба, която водеше към горния етаж.

Но с тази завеса ставаше нещо странно. Тя мърдаше, да, честна дума, мърдаше! Расмус плъзна поглед надолу към пода. Изпод завесата се подаваше обувка — светла мъжка обувка с ивица от черна лачена кожа над подметката.

Какви странни обичаи имаха хората от такива изискани къщи! Зад завесата стоеше мъж, това беше ясно. И всъщност то не бе нещо, за което Расмус би трябвало да се тревожи. Може би тук си играеха на жмичка. Но това, което го плашеше, бяха очите на госпожа Хедберг. Той никога не беше виждал толкова ужасени очи. Госпожа Хедберг се взираше в завесата, сякаш зад нея дебне някаква опасност.

Изглежда, че Ана-Стина се съжали над госпожа Хедберг, задето се страхува толкова от обувката, защото изведнъж си намери някаква работа до вратата, като на минаване оправи завесата и тя покри обувката. А може би Ана-Стина не искаше Расмус да разбере, че зад завесата стои мъж?

Нещо от страха, който виждаше у госпожа Хедберг, се пренесе върху самия него. Усети, че тук става нещо отвратително. И закопня да се махне от тази изискана стая със спуснати транспаранти и втренчени, изплашени очи, и непознати страхотии зад завесите. Искаше да излезе на слънце при Оскар.

— Благодаря за водата — каза и върна канчето на Ана-Стина.

После се запъти към вратата.

— Трябва ли да си отидеш веднага? Не би ли могъл… — чу зад себе си отчаяния глас на госпожа Хедберг.

Расмус се обърна и я погледна.

— Какво бих могъл?

— Не, нищо… по-добре си върви.

Расмус си тръгна, обзет от почуда и тревога. Дали не е имала предвид, че той би могъл да й помогне по някакъв начин?

Разказа всичко на Оскар и го попита какво мисли.

— Я не ми разправяй небивалици! — каза Оскар.

— Не, Оскар… там вътре става нещо ужасно. Сигурен съм!

Продължиха да вървят, но когато излязоха от зрителното поле на къщата, Оскар спря и се почеса по главата.

— Не можем да си отидем току-така. Трябва поне да се опитаме да разберем какви номера се разиграват там. Ела, ще се върнем!

Тихо и предпазливо се промъкнаха пак през портата. Но вместо да тръгнат по градинската пътека към къщата, те се прокраднаха зад храстите с френско грозде и заобиколиха сградата, та стигнаха до задната й страна.

В нито един прозорец не се забелязваше живот. Обаче и двамата потръпваха, като си представяха, че зад пердетата може да стои някой и да ги види.

— Тук е спокойно като на вечерна служба в черква — прошепна Оскар. — Можеш ли ми каза как ще разберем какво става зад тия пердета?

Расмус можеше.

— Трябва да се вмъкнем вътре и да ги шпионираме.

— Как си представяш, че ще стане това?

Расмус се замисли. Ако можеха да проникнат по някакъв начин на горния етаж, онази стълба щеше да е отлично място за шпиониране. Там горе човек би могъл да лежи проснат по корем и да чува какво правят в стаята със завесата. Той обясни това на Оскар. Но Оскар поклати глава.

— Много опасна работа е да влезеш в чужда къща, особено пък за скитник като мен. Освен това не мога да вляза.

— Обаче аз мога — прошепна Расмус разгорещено и посочи едно прозорче на горния етаж, което стоеше отворено. Беше малко и тясно и такъв широк мъжага като Оскар не би могъл да се провре през него, но за Расмус щеше да е лесно. Един от старите кленове простираше клони чак над покрива на къщата. И ако имаше нещо, което Расмус наистина умееше, то беше да се катери по дървета. Вещо прецени разстоянието между клона и прозорчето. Не беше повече от един метър. Като нищо щеше да се справи.

— Ще ми изкараш ума! — каза Оскар. — Това е опасно за живота! Не смея да ти позволя да го направиш.

— Няма друг начин — отговори Расмус. — Помогни ми само да се кача на клена.

Расмус се страхуваше от много неща на този свят. Страхуваше се от бой с пръчка, страхуваше се от хора, беше се страхувал от Орлицата, от това да не попадне в някакво сбиване с големите момчета от сиропиталището, и се боеше, че учителката няма да го обича и затова ще го наказва. Страхуваше се да остане сам на тъмно, страхуваше се изобщо от самотата — страхуваше се, страхуваше се, страхуваше се. Затова пък притежаваше просто фантастична физическа храброст. Когато ставаше въпрос да се катери или да скочи, или да се гмурка, за него нямаше никакво значение колко опасно изглежда то. Слабичкото му телце беше изпълнено с чудновато, дори пресилено упование в своето умение и той не изпитваше нито следа от боязън. Затова изобщо не се вслуша във възраженията на Оскар.

— Помогни ми само да се кача на клена, ти казах!

Най-ниските клони се намираха прекалено нависоко, за да ги достигне сам.

— Ще ми изкараш ума — повтори Оскар, обаче вдигна Расмус сякаш беше ръкавичка, подхвърли го и той се хвана за един клон. Вкопчи се в клона и се изтегли нагоре. Ръцете му, краката, пръстите и палците на стъпалата го сърбяха да изпълни това, което му предстоеше.

Но Оскар се страхуваше. Стоеше в сянката на клена и наблюдаваше с голяма тревога как неговото другарче в скитничеството изчезна през тясното прозорче.