Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (12)

12.

— Да, сега наистина ще водим един малък разговор с теб — каза Лиф и бързо завлече Расмус зад високия дъсчен стобор, който ограждаше мандрата. По това време на деня там нямаше жива душа. Расмус беше беззащитна жертва.

Лиф го раздруса здравата.

— Отговаряй сега бързо, иначе може да ти се случи нещо. Къде е твоят приятел, онзи скитник?

— Полицията хвана Оскар — отговори Расмус отпаднало. Почти нямаше сили дори да се страхува — все пак, едва ли биха го убили.

Лиф и Лиандер се спогледаха в ням ужас — като че ли се изплашиха повече от Расмус.

— Задържали са го — обади се Лиандер. — Слушай, Хилдинг, сигурно знаеш кого ще обвини. Сега трябва да се махаме оттук колкото може по-бързо.

Лиф държеше Расмус в желязна хватка.

— Отговори бързо: Оскар носеше ли парите, когато го хванаха?

Расмус не можа да реши дали е по-умно да отговори с „да“, или с „не“, и затова си замълча. Но Лиф го раздруса така, сякаш мислеше, че отговорът му е приседнал на гърлото и може да се изтръгне оттам със сила.

— Какво е направил с парите?

— Скрил ги е — отговори Расмус. — На някакво тайно място. И аз не знам къде.

— Хилдинг, трябва да бързаме — настоя Лиандер нервно.

— Мълчи! — викна Лиф. — Ясно е, че тоя тип ще се оправдава и ще обвини нас, но ако офейкаме, все едно че сме си признали пред комисаря. Не, сега повече от всякога ни трябват ледени нерви!

После се обърна към Расмус:

— Ти беше ли там, когато комисарят разпитваше Оскар?

Расмус поклати глава.

— Комисарят още не е разпитвал Оскар, защото е на гощавка. Целия ден.

Лиф изсвирка и за миг изглеждаше почти доволен.

— Ами да, той е на гощавката по случай петдесетгодишнината на госпожа Русѐн, разбира се! Какъв късмет! Цялата вечер ще е в странноприемницата и няма време да разпитва никого. Какъв късмет! А може би изобщо няма да има разпит — утре сигурно ще е вече късно.

Наведе се към Лиандер и му пошепна нещо на ухото, но Расмус не можа да чуе какво. Надълго и нашироко се съветваха шепнешком над главата му, а после Лиф каза:

— Слушай, хлапак, какво ще кажеш, ако измъкнем твоя Оскар от дранголника?

Расмус се ококори смаяно насреща му. Толкова силно искаше Оскар да излезе на свобода, колкото искаше да живее, но че Лиф и Лиандер смятат да му помогнат, беше просто невъобразимо! Дали пък у тях все пак имаше нещо добро? Може ли да им е станало мъчно за Расмус, задето е толкова самотен? Изведнъж и на него му стана жал за себе си. Когато помисли колко е самотен без Оскар, очите му се наляха със сълзи и той промърмори:

— Ще е много мило, ако измъкнете Оскар.

Лиф го стисна силно за врата.

— Да, ние сме мно-о-ого мили! А сега си отваряй и двете уши, за да чуеш добре каквото ще ти кажа и го запомни! Защото ще отидеш да го разкажеш на Оскар.

Расмус го погледна изплашено.

— Не мога да отида, защото ще ме пипнат и ще ме върнат в сиропиталището.

Лиф почна да губи търпение.

— Ще правиш каквото ти казвам! Когато вземе да се стъмва довечера, ще се промъкнеш при Оскар. Арестът е в една отделна малка сграда в двора на комисаря.

— Но ако полицаите стоят там и го пазят? — попита Расмус.

— Няма да го пазят. След като го заключат, ще го оставят сам. И ти ще можеш да говориш с него през решетката на прозореца откъм задната страна.

Расмус кимна. Ако беше само това — нищо. Заради Оскар беше готов да понесе много опасности.

— И тогава ще му кажеш, че ще дойдем да го измъкнем тази нощ. Чичо ти Лиандер страшно го бива да отваря ключалки.

— Не дрънкай излишни приказки — каза Лиандер рязко. — Ще дойдем да го вземем, но при едно условие, разбираш ли?

— Да, сега ще стигна и дотам — рече Лиф. — Искаме да ни върне онези пари, ясно ли е? Трябва бързо да сменим климата, а това струва мангизи. Затова си искаме парите.

— Но ако Оскар не се съгласи? — попита Расмус боязливо.

— Ще му дадем огърлицата — каза Лиф. — И той ще трябва да признае, че сме свестни.

Тези хора явно не знаеха нищо за Оскар. Мислеха, че могат да подкупят Божията кукувица с някаква си огърлица. Те, естествено, смятаха, че е задигнал парите и огърлицата, защото ги иска за себе си. Не, те не знаеха нищо за Оскар.

— Ами ако все пак не иска? — попита Расмус.

Лиф се ядоса.

— Знам, че тоя тип е смотан, ама все пак не вярвам да е чак толкова глупав. Питай го дали иска да лежи няколко години! Защото той ще кисне зад решетки за тая работа, а не ние — предай му това! Аз се наемам да убедя комисаря. А освен това не става дума за туй какво Оскар иска или не иска. Един пистолет наистина ни свихте, обаче моят си е у мен и тази нощ ще го нося със себе си. Това също му предай!

Расмус получи и други наставления за поведение. До вечерта трябваше да лежи скрит зад една купчина дърва в двора на мандрата и по никакъв начин не биваше да се показва из градчето и да рискува да го хванат. Не трябваше да се издава, че познава Лиф и Лиандер, и Оскар също. Никога!

— Отиваш там, щом се постъмни — каза Лиф, — и след като свършиш каквото трябва, се връщаш тук да ни чакаш. В полунощ ще дойдем да те вземем.

— Ама аз съм гладен — възропта Расмус. Бръкна в джоба на панталонките си и извади двете петачета, които му беше дал Оскар. — Не може ли да отида да си купя няколко кифли с тях?

— Никъде няма да ходиш! — сопна се Лиф. — Дай парите!

Грабна петачетата и заедно с Лиандер си тръгнаха.

Расмус седна дълбоко възмутен зад купчината дърва. Какви проклети бандити! Само грабят и грабят, и постепенно става все по-лошо! Грабежът в Сандьо е грозна работа. Да откраднат огърлицата на госпожа Хедберг — още по-грозна. А да вземат неговите собствени петачета е най-отвратителното престъпление!

Но той беше подценил Лиф. След пет минути този се върна, подхвърли бързо една кесия на Расмус и каза:

— Яж сега! А после ще седиш мирно зад дървата и няма да мърдаш от мястото си, докато не стане време.

След това изчезна. Расмус гледа дълго подире му. Странни хора са разбойниците! В единия миг те гонят като диво животно, а в следващия — ти носят кифли! Отвори лакомо кесията и надникна в нея. И тогава се смая още повече. Там имаше пет канелени кифли, а те струваха по две йоре, значи ставаха десет йоре. Но в кесията имаше и много бисквити и меденки, и тях Лиф трябва да е купил със свои пари. Известно време, но не дълго, Расмус почти обичаше Лиф. Поне нямаше нужда да умре от глад в своя затвор.

Да, защото малкото тясно пространство между купчината дърва и стобора, където той седеше, беше почти като затвор. Приличаше на дълъг тесен затворнически коридор. Само че беше отворен в двата края, а това не му хареса. Един затвор трябва да е добре заграден, за да не могат затворниците да избягат. И след като бездруго трябваше да лежи в затвор, можеше поне да го направи като хората. Свали клони от купчината и прегради двата изхода, а след това си представи, че е каторжник в крепостта Елвсборг, точно като онзи мъж в песента на Оскар.

Затворен съм като в кафез,

о, аз нещастен пес!

— запя Расмус, но всъщност не беше чак толкова страшно да лежиш в затвор, както си въобразяват хората. На него поне му беше доста приятно.

В стобора имаше малка дупка и през нея той надничаше навън, за да види дали ще доплуват гондоли, окичени с цветя. Но единственото, което виждаше, беше пустият калдъръм. Тогава почна да проверява купчината дърва и чу нещо, което внезапно сгря душата му. Чу някакви тихи писукания сред дървата и когато се вгледа, откри в една пролука малко птиче гнездо.

— Ай-ай-ай — прошепна Расмус, — ай-ай-ай!

В гнездото имаше три пиленца, три мънички благословени пиленца, които пиюкаха и бяха живи-живенички вълшебства и той застана неподвижно да ги гледа в почуда. Дълго-дълго стоя неподвижно и разглеждаше пиленцата, и беше най-щастливият затворник. Но постепенно дойде на себе си и се сети, че е гладен. Седна на земята пред гнездото и отвори кесията. Липсваше му само нещо за пиене, защото беше много жаден.

А изглежда, че имаше хора, които милееха за добруването на затворниците. На оградния стълб до входа на мандрата стоеше кана с мляко — сигурно някоя залисана слугиня бе идвала с нея за мляко и я беше забравила там.

Расмус взе да спори със себе си колко жаден трябва да бъде човек, за да има право да си вземе малко от млякото на други хора? В тази лятна горещина то просто щеше да се вкисне. Реши, че онзи, чието е млякото, не може да има нещо против той да спаси част от него, преди да се е превърнало в извара.

Канелени кифли с мляко са вкусни, бисквити с мляко са вкусни и меденки с мляко са вкусни. Известно време той прекара чудесно в своята самота зад купчината дърва. Наливаше си мляко в капака на каната и топеше в него сладкишите, а от време на време надигаше капака и отпиваше по малко. Не взимаше повече мляко, отколкото му беше необходимо, за да му стигне за сладките, но въпреки това го гризеше малко съвестта, когато пиеше, обаче едновременно в главата му се въртеше неясната мисъл, че тъй като е затворен тук против волята си от двама опасни разбойници, хората бяха повече или по-малко длъжни да го поят с мляко, докато трае това.

Подаваше наквасени трохи и на пиленцата. Натрупваше купчинка влажни трохички върху показалеца си и го протягаше към тях. Те го кълвяха с мъничките си човчици и от това му ставаше приятно. Колко сладки бяха тези пиленца, а той бе пленник, който гинеше зад железните решетки на затвора и птиците бяха единствените му приятели. Останалият свят отдавна го беше забравил в неговото нещастие, но пиленцата го ободряваха с чирикането си и му бяха верни. Щяха да споделят пленничеството му чак докато дойдеше смъртта.

Когато помисли за това, той си поплака. А сетне престана да бъде каторжник и беше само Расмус и тогава заплака още по-силно от копнеж по Оскар.

И по-късно — когато застана зад ареста и чу познатия глас на Оскар през решетката на прозорчето — направо пощуря, хлипаше и шепнеше в мрака:

— Оскар, трябва да ги оставиш да те извадят, иначе нямам никого!

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар загрижено, — но нали разбираш, че човек не може да се съюзи с крадци. Не го ли разбираш, момченцето ми?

Расмус плачеше и хлипаше.

— Да, ама после можем пак да скитаме… нямам никого, при когото да отида, Оскар!

— Наистина нямаш — каза Оскар. — Пък този проклет комисар само ходи по гощавки. Ама сега ще се срещна с него, дори ако трябва да съборя ареста!

И почна да реве като бик:

— Ако ме чувате, елате тук, всички Берквистовци и дръвници по света! Елате, преди да съм съборил ареста! Искам да говоря с полицейския комисар!

Расмус подскочи от уплаха, когато Оскар започна да крещи и взе да се оглежда за скривалище. Между ареста и градината на комисаря се точеше пресъхнал ров и през него беше прехвърлено мостче, за да има комисарят пряка пътека от своята жълта къща до участъка. Расмус се сви под мостчето и слушаше как Оскар крещи и буйства в ареста.

— Доведете комисаря, ви казах! Чувате ли ме, глухари?! Искам да си призная, та доведете комисаря и то начаса!

В жълтата къща на комисаря беше тъмно и в участъка беше тъмно. Берквист и Андершон сигурно също бяха отишли на гощавката. Така или иначе, никой не дойде, докато Оскар викаше и накрая той изкрещя:

— Сами ще сте си виновни, ако избягам тази нощ!

Расмус се сепна, когато го чу. Значи Оскар все пак смяташе да избяга — ей, колко щеше да е хубаво! На Расмус му беше съвсем безразлично какво ще стане с парите и с огърлицата, и с всичко останало, стига той и Оскар да можеха пак да тръгнат по своя път.

И два часа по-късно те наистина бяха отново там — на пътя. Обаче като две черни сенки зад тях вървяха Лиф и Лиандер, а Лиф държеше в ръка пистолета си.

Лиф имаше право, когато каза, че Лиандер много го бива да отваря ключалки. Не мина и четвърт час, докато освободи Оскар. В това време Лиф стоеше и пазеше. Расмус също стоеше и пазеше — здраво стиснат за врата от желязната ръка на Лиф. Обаче не се беше появил никакъв полицай и никакъв комисар.

— Да, сами са си виновни — повтори Оскар, докато се прокрадваха в нощния мрак през градчето, където всички спяха, сякаш по света няма никакви разбойници. Само в странноприемницата цареше веселие. Оттам се носеше музика на акордеон, докато те вървяха на пръсти по тихата улица към покрайнините.

А сега бяха вече на път към къщурката на Малка Сара.

— Къде си скрил парите, Оскар? — прошепна Расмус.

— След малко ще видиш — отговори Оскар мрачно.

Вече стигнаха. Ето я там къщичката на Малка Сара в сумрака на лятната нощ, сред храстите с френско грозде и престарели ябълкови дървета. Малка Сара сигурно спеше дълбоко и дори не подозираше какво странно шествие се заниза през портичката и покрай къщурката й, превали склона и навлезе в гъстата гора зад него.

Малко по-навътре в гората имаше огромна грамада едри камъни. Защо беше там никой не знаеше, как беше попаднала там никой не знаеше и ако беше развалина от древни времена, то никак не приличаше на развалина от древни времена. Беше просто огромна камара от камъни и нищо повече.

Когато стигна до грамадата, Оскар спря. Обърна се и изгледа злобно Лиф и Лиандер.

— Я виж, ето ви и вас, добрите момченца от неделното училище! Опасявах се да не съм ви загубил по пътя.

— За това няма нужда да се тревожиш — каза Лиф. — Поне засега толкова лесно няма да ни загубиш.

В ръката си държеше пистолета, готов за стрелба, и лицето на Оскар се разкриви в гримаса, когато го видя.

— Нали няма да стреляш с това нещо, защото не обичам да се гърми.

— Няма, стига да извадиш мангизите и да ни ги дадеш — каза Лиф спокойно.

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар. — Но къде ли ги скрих?

Бутна напред каскета и взе да се чеше по врата.

— Тук някъде беше — каза и разпери ръце с жест, който обхващаше цялата каменна грамада.

— Нямаме намерение да си играем на търсачи на съкровища, ако си намислил да ни разиграваш — обади се Лиф, а Лиандер беше толкова нервен, че трепереше.

— Извади ги бързо, защото е спешно! Разбираш ли, вол такъв!

Над върхарите на дърветата небето почна да просветлява и в бледата виделина на зората лицето на Лиандер изглеждаше набраздено и съсипано. Дърпаше яростно от цигарата си и не можеше да стои мирно.

— Е, какво става? — изсъска той.

Оскар въздъхна и се обърна умолително към Расмус.

— Сега комисарят трябва да вини себе си — каза. — Ти си ми свидетел, че направих каквото можах.

— Да — отговори Расмус.

Стана му много мъчно за Оскар. Колко отвратително беше, че разбойниците ще вземат парите! Като единствена утеха оставаше, че Оскар ще вземе огърлицата, и че пак ще тръгнат да скитат, след като отминат всичките тези страхотии. И дори ако госпожа Хедберг не оздравее, поне дъщеря й в Америка ще получи красивата смарагдена огърлица на майка си — това също беше утеха.

Оскар се покатери на грамадата. Лиф и Лиандер го последваха по петите и Расмус си помисли, че приличат на настървени чакали.

Расмус също тръгна след тях. Седна на един камък, колкото можеше по-близо до Оскар. Тресеше се от студ и не откъсваше поглед от Оскар.

— Тук беше — каза Оскар и почна да отмества камъни. Хвърляше ги встрани и те се търкаляха във всички посоки като големи гюлета и страшният звук от ударите на камък връз камък кънтеше ужасно в горската тишина.

Лиф и Лиандер стояха точно зад него и следяха всяко негово движение, очите им бяха изцъклени и те непрестанно преглъщаха от напрежение. А ето го и познатия мушамян пакет. Лиф и Лиандер се нахвърлиха едновременно върху него.

— Ето ви грешните пари — каза Оскар и се изплю презрително.

— Преброй всичко! — изкрещя Лиандер. — Може да е откраднал сума нещо!

— Въшкари! — процеди Оскар и пак се изплю.

Лиф даде пистолета си на Лиандер и почна да брои. Седеше сред камъните и броеше стотачки и хилядарки, докато всичко се замая пред очите на Расмус. Там лежеше и огърлицата и Лиф си я пъхна в джоба.

— Слушай какво — каза Оскар. — Не прибирай огърлицата. Нали аз щях да я получа.

— Да, така беше замислено — отговори Лиф, — само че взех друго решение. Реших, че не ти трябва никаква смарагдена огърлица.

Но Лиандер взе да крещи като побъркан:

— Дай му огърлицата, глупак такъв! Не разбираш ли, че това е единственият начин да му запушиш устата — защото става съучастник. Дай му огърлицата, ти казвам!

— Съучастник ли… я върви по дяволите! — каза Оскар. — И през ум не ми минава да ставам съучастник на крадци и бандити. Обаче искам огърлицата, за да я върна на госпожа Хедберг. Можете ли да разберете това с разбойническите си глави?

Лиф и Лиандер се спогледаха и на каменната грамада настъпи зловеща тишина.

— Чу ли го какво каза? — попита Лиф. — На такъв не можеш му запуши устата, като го направиш съучастник.

— Не, това е сигурно, както че довечера ще се мръкне — рече Оскар. — Ваш съучастник няма да стана, докато съм жив!

— Няма, докато си жив — каза Лиандер и впери в Оскар поглед, от който на Расмус му стана още по-студено. — Няма да станеш, докато си жив! Само че има по-добър начин да ти запушим устата, разбираш ли?!

И насочи пистолета.

— Не стреляй! — кресна Лиф. — Да не си луд, Лиандер…

— Ще съм луд, ако не стрелям — каза Лиандер. — Тук има двама свидетели в повече и смятам да останат в тоя камънак.

Отново се прицели. Но Расмус нададе див вик.

— Не стреляй! — писна той и се хвърли като обезумял към Оскар. Прегърна краката му и продължи да крещи: — Не стреляй! Не стреляй!

Но тогава гръмна изстрел. Гръмна изстрел! Обаче не от пистолета, който със смъртна заплаха се прицелваше в Оскар. Гръмна друго оръжие и куршумът изби със страхотна сила пистолета от ръката на Лиандер, така че изхвърча през цялата каменна грамада.

— Оскар, мъртъв ли си? — изпищя Расмус.

— Не, не съм — отговори Оскар.

Гледаше втренчено към гората. Онзи, който беше стрелял, навярно се намираше зад гъстите борове.

Лиф и Лиандер бяха пребледнели и също се взираха нататък. И пребледняха още повече, когато видяха полицаите. Полицаите, които се появиха иззад боровете и държаха пистолети в ръце. Те тичаха, прескачаха кръглите камъни и приближаваха неумолимо малката група в средата на грамадата.

— Протестирам — кресна Лиф, когато белезниците щракнаха около китките му. — Протестирам… ей този скитник, на него трябва да сложите белезници. Заповядайте! Погледнете този пакет, увит в мушама, който той беше заровил тук…

— Спестете си останалото — обади се полицейският комисар, който внезапно също изникна на каменната грамада и заоглежда Лиф и Лиандер с мрачен поглед.

Оскар го хвана отчаяно за ръкава.

— Господин комисар, кълна се, че съм невинен като невяста!

Комисарят кимна.

— Да, Оскар, от половин час стоя зад онзи бор и знам, че сте невинен като невяста.