Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (13)

13.

— Какво стана всъщност? — попита Оскар.

Седеше на стола за посетители в личния кабинет на комисаря в полицейския участък, а комисарят го беше почерпил с една хубава пура от сандъчето на писалището си.

— Как успяхте да дойдете точно навреме, господин комисар?

Оскар гледаше въпросително комисаря, докато си пушеше пурата. Зад стола му стоеше Расмус. Вдъхваше прекрасното ухание, но се правеше колкото е възможно по-малък. Искаше му се комисарят да забрави, че е там.

Вярно, че комисарят се беше отнесъл много добре с тях! Дойде и им спаси живота, и ги покани в жълтата си къща да прекарат остатъка от нощта, а слугинята му им бе поднесла закуска в кухнята и после той седна до писалището си и записа всичко, което Оскар му разказа за Лиф и Лиандер, пък накрая почерпи Оскар с пура. Сигурно беше добър, но все пак именно той имаше властта да праща момчета в сиропиталища, независимо дали искат, или не. И затова Расмус се изплъзваше от погледа му и се правеше колкото е възможно по-малък.

— Нали получих писмото ви, Оскар — отговори комисарят. — Без това писмо сега нямаше да държим Лиф и Лиандер зад решетките.

— Писмото ли? — каза Оскар смаяно. — Но вие не сте получили писмото ми, господин комисар…

— Как да не съм го получил! — отговори комисарят. — Получих го късно снощи. Бях на гощавка в странноприемницата и както си седяхме на кафе и пунш, дойдоха да ми съобщят, че някой искал да говори с мен. Казах да му предадат, че съм зает и не мога да изляза, но не трябваше да го правя, защото тогава пристигна една малка, разярена бабичка — наричат я Карл-Исаковата Фия…

— Карл-Исаковата Фия! — възкликна Оскар. — Трябваше да се сетя, че не е била Малка Сара…

— Не, тази се казва Карл-Исаковата Фия. И е едно дребно, сърдито бабе, което знае какво иска, трябва да призная. Дойде и ми даде писмото, както си седях на масата. „Как може да седите тук и да си взимате голямата заплата, пък нищо да не правите“ — рече. И освен това каза, че намерила писмото на пода в преддверието си…

— Ех, тая Малка Сара! — промърмори Оскар.

— Разбрала, че е нещо важно, защото прочела какво пише вътре. „И сега, господин комисар, бъдете любезен да свършите останалото“ — каза накрая.

— Фия заслужава медал — обади се Оскар.

— И вие заслужавате медал, Оскар — каза комисарят. — Постъпих несправедливо и глупаво, защото повярвах каквото каза слугинята на госпожа Хедберг за скитника, който ги заплашил с пистолет. Но щом прочетох писмото, ми стана ясно, че сте невинен, а не съм чак толкова глупав, че да не си осъзная грешките.

Оскар кимна доволно.

— Да-да! Сега и аз вече виждам, казала бабата, след като си отрязала клепачите! Добре че най-сетне всичко се изясни.

Той изпусна облак дим и Расмус вдъхна уханието. Пурите миришеха тъй господарски и разкошно! Обаче той не откъсваше поглед от комисаря. И не забравяше мисълта за сиропиталището, въпреки че това, което комисарят разказваше, беше толкова интересно.

Комисарят благодари на Оскар, че го е предупредил за Ана-Стина.

— Щом прочетох писмото, хукнах право при госпожа Хедберг и мисля, че пристигнах тъкмо навреме. Защото точно снощи госпожа Хедберг дошла в съзнание. И не че искам да вярвам най-лошото за тази глупава Ана-Стина, но май беше най-добре, че я арестувахме тъкмо тогава.

— Мислите ли, че госпожа Хедберг ще се оправи, господин комисар? — попита Оскар оживено.

— Надявам се — отвърна комисарят. — Преди малко й занесох огърлицата и мога да ви кажа, че много се зарадва.

— Тогава сигурно следващия път ще ми даде пак петдесет йоре — каза Оскар. — Значи Ана-Стина също е арестувана?

— Разбира се! — възкликна комисарят. — Точно когато идвахме да я пъхнем в ареста, забелязахме, че вие се готвите да бягате. И през цялото време вървяхме подире ви — Берквист, Андершон и аз.

— Тоя Берквист е дръвник — каза Оскар спокойно.

— Може и да е — отговори комисарят, — обаче е един от най-добрите стрелци с пистолет в цялата страна, както сигурно сте забелязали нощес, Оскар.

— Да, никога един дръвник не е идвал толкова навреме — изсмя се Оскар.

После се надигна от стола.

— Надявам се, че сега съм свободен и мога да вървя където си искам.

— Естествено. Ама този малък храбрец от Вестерхага…

Расмус не дочака да чуе продължението. Не му отне и две секунди, за да изхвръкне през вратата и после хукна презглава да бяга. Но изведнъж чу Оскар да вика подире му:

— Чакай ме, Расмус!

Обърна се и видя Оскар да тича така, че раницата подскачаше на гърба му.

— Не му давай да ме хване, Оскар — изстена Расмус запъхтяно, когато Оскар го настигна. — Искам да бъда с теб!

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар угрижено. — Но тогава може скоро да ме арестуват за отвличане на дете. Освен това такива като теб всъщност не бива да скитат по пътищата.

— Само докато намеря някого, при когото мога да остана — взе да се моли Расмус. — Сигурно скоро ще се намери някой, дето ще ме иска.

Дълбоко в себе си сам не си вярваше. И имаше едва ли не чувството, че се опитва да измами Оскар, като говори така. Не, той не вярваше, че някога ще намери човек, който да го иска.

Обаче този път грешеше.

През целия дълъг ден бяха вървели и Расмус почна да усеща умората си.

— Къде смяташ да спим тази нощ, Оскар?

Оскар продължаваше да крачи невъзмутимо по праха на пътя. Като че ли можеше да ходи безкрайно дълго, без да се умори.

— Все ще намерим някое местенце, където да преспим — утеши го той.

— На колко различни места съм спал, откакто избягах! — каза Расмус. — Две нощи спах в сеновали, една нощ на пода в онази празна къща, и у Малка Сара, и една нощ у комисаря. Чудя се къде ли ще спя тази нощ. Много е напрегателно никога да не знаеш отнапред.

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар.

Расмус се загледа мечтателно в червеното вечерно небе.

— Чудя се, къде ли ще спя всички останали нощи от живота си.

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна пак Оскар.

Повървяха малко, без да продумат. Пътят беше стръмен и тесен, криволичеше и по него имаше много порти^[1].

— Днес съм отворил вече шестнайсет порти — обади се Расмус. — Броих ги. И ей там има още една, ама тя е вече отворена.

— Да, по този път открай време има много порти — отговори Оскар.

— Откъде знаеш? Идвал ли си тук и друг път?

— Да, много пъти.

Минаха през отворената порта. На страничния й стълб беше закована табела и Расмус спря, и зачете:

— Затвори портата, диване!

Аз го правя, а ти не!

— Май че диването е минало последно оттук — каза Оскар. — Ела да поседнем и да погледаме природните красоти!

Точно от другата страна на портата имаше хубава полянка с мека зелена трева и много цветя. Расмус затвори добре портата след себе си — той поне нямаше да постъпи като диване. Оскар седеше вече в тревата, сред сини камбанки и маргарити, и Расмус се хвърли на земята до него. Колко беше хубаво да отпуснеш уморените си крака!

— Ако бях крава, бих останал на тази полянка и бих отказал да мръдна оттук — заяви Оскар.

После се почеса замислено по главата.

— Всъщност е много странно, че човек не си стои на едно място, а вечно върви ли, върви. Където и да отидеш, е все същото. Трева и цветя, и дървета, и небе, и гора, и слънце, и луна, и къщи, които хората са си построили. Всъщност е много чудновато, че човек не може да стои мирно на едно място.

— Да, макар че е забавно да вървиш ли, вървиш… — каза Расмус. — Поне лятно време. Ама през зимата сигурно е хубаво да живееш в къща.

— Да, зимно време ти се пукат ноктите на краката от студ — отговори Оскар. — Тогава наистина е по-добре да живееш в къща.

Отдалеч долетя тропот на конски копита и шум от колела и Расмус се втурна презглава към портата. Кой знае, може би щеше да припечели някоя паричка като отвори портата?^[2]

Подир малко видя колата да приближава. Беше една от онези коли, с предна и задна седалка, а на предната седеше сам мъж.

— Това е Нилсон от Стенсетра — каза Оскар. — Той е добър стопанин.

Расмус отвори широко портата и се поклони дълбоко, когато стопанинът на Стенсетра мина през нея.

— Виж ти, какъв вежлив вратар! — каза стопанинът на Стенсетра и спря коня. После зърна Оскар, седнал в тревата край пътя. — А ето го и Оскар. Пак ли си дошъл в нашия край? Време му беше!

Оскар кимна.

— Да-да, отново съм тук. Ще може ли да се повозим малко?

— Може, как да не може — отговори стопанинът на Стенсетра.

Оскар и Расмус се покатериха бързо на задната седалка и колата потегли.

— Май трябва да си получиш наградата — каза стопанинът на Стенсетра и подаде на Расмус едно петаче.

Расмус се изчерви от радост. Чудна работа, колко петачета го бяха засипали тази седмица, откакто намери първото до землянката за лед.

Взе скришом да оглежда стопанина на Стенсетра. Той изглеждаше добродушен и не беше никак стар, с лице, почерняло от слънцето и ясносини очи.

— Къде си намерил този момък, Оскар? — попита стопанинът на Стенсетра и посочи през рамо с палеца си Расмус.

— Прибрах го по пътя — отговори Оскар. — Засега ще поскита малко с мен.

— Няма ли си баща и майка, които да се грижат за него?

— Не, няма, горкият малчуган!

Расмус седеше мълчаливо и се взираше упорито в залеза. Беше му стеснително — струваше му се странно, че могат да говорят за него и той да чува какво казват.

— Ако искаш да знаеш точно каква е истината, Нилсон, мога да ти кажа, че момчето е избягало от едно сиропиталище. А сега търси някого, при когото да живее.

Стопанинът на Стенсетра кимна.

— Така значи! Помислих си аз, че е момчето от Вестерхага, което търсеха вчера чрез вестниците.

Обърна глава и се взря с добродушен поглед право в очите на Расмус.

— Защо избяга от сиропиталището? — попита.

Расмус продължи да гледа упорито залеза и не отговори. Но когато стопанинът на Стенсетра повтори въпроса си, каза тихо:

— Не исках да остана повече там.

Стопанинът от Стенсетра може би сметна това за достатъчно обяснение, защото не зададе друг въпрос.

Пътят правеше завои и криволици, изкачваше нагорнища и се спускаше отново, и по него имаше още порти, които Расмус услужливо отваряше. Най-сетне стигнаха до едно дълго нагорнище, толкова стръмно, че Оскар и Расмус не искаха да се возят, а скочиха на земята и тръгнаха до колата.

— След малко ще пристигнем в Стенсетра — каза Оскар.

И когато стигнаха върха на склона, видяха стопанството. То лежеше високо на един хълм с красива червена къща и както беше огряна от залеза, тя изглеждаше много приветлива и уютна.

— Може ли да попитаме дали бихме могли да преспим тук? — пошепна Расмус на Оскар.

Но когато стигнаха до отклонението към стопанството, собственикът на Стенсетра сам попита:

— Искате ли да дойдете и да хапнете у нас?

— Искаме ли, Расмус? — подхвърли Оскар закачливо.

— Да, благодаря — побърза да отговори Расмус. Оскар го беше научил, че не се отказва, когато ти предложат ядене, защото никога не знаеш кога ще се яви следващата възможност.

— Предполагам, че няма да има само ядене — каза Оскар и погледна стопанина на Стенсетра. — Сигурно ще има и малко конско евангелие, а?

Обаче не получи отговор.

Малко по-късно седяха около голямата маса в кухнята на Стенсетра и ядяха хлебна кървавица^[3] и свинско месо заедно с домакина, а жена му наливаше мляко на Расмус и му даваше филии, намазани дебело с масло. По едно време се позасмя и каза:

— Това е най-малкият скитник, който е седял в кухнята ми, а тук наистина са седели много скитници.

Расмус я хареса. Тя имаше руса, ситно къдрава коса и кротко сериозно лице, а беше и хубава.

Той ядеше и слушаше как Оскар разказваше за Лиф и Лиандер и за огърлицата на госпожа Хедберг.

— Тия дни сигурно ще излезе във вестника — заяви Оскар гордо. — И тогава може да прочетете за мен и за Расмус, Краля на бойците!

Госпожа Нилсон седеше и гледаше Расмус. Гледаше го толкова настойчиво, че той накрая обърна глава.

— Горкичкото — каза тя, — не ти ли харесваше във Вестерхага?

Расмус втренчи поглед в чинията си и не отговори.

— Как е там във Вестерхага? — продължи госпожа Нилсон. — Много пъти смятахме да отидем и да си осиновим едно дете, но все не успявахме. Зимъска се бяхме наканили, но тогава ме заболя много ръката.

— Да, все нещо се случваше да ни попречи — добави мъжът й.

Расмус вдигна очи от чинията и погледна госпожа Нилсон.

— Сигурно сте искали да си вземете момиче — каза той плахо.

Госпожа Нилсон се усмихна.

— Не, мислехме за момче. Нали имаме това стопанство и след като не ни се родиха собствени деца, няма кой да поеме някой ден стопанството.

— Да, смятахме да си вземем момче — каза стопанинът на Стенсетра.

— С къдрава коса, нали? — попита Расмус.

Госпожа Нилсон го погледна смаяно и се засмя.

— Как позна? Аз наистина си го представях с къдрава коса.

Расмус кимна.

— Разбирам — каза и захрупа настойчиво една свинска кожа.

— Въпреки че, ако питаш мен, бихме го взели и с друг вид коса — каза стопанинът на Стенсетра и подръпна закачливо един от правите кичури на Расмус.

— Да, честна дума, косата не е най-важното — обади се Оскар. — Ако бях на ваше място, бих взел Расмус, Краля на бойците. Стига и той да иска, разбира се.

Госпожа Нилсон се усмихна на Расмус:

— Искаш ли?

Нещо подскочи в Расмус — възможно ли беше те да го искат?! Можеше ли наистина да има хора на този свят, които да го искат?!

„Искаш ли?“ попита тази хубава госпожа, сякаш не беше нищо особено. И как още искаше! И двамата бяха толкова хубави и мили — и Нилсон, и жена му — а сигурно бяха и богати. Кухнята беше тъй красива с излъсканите бакърени тенджери по стените и домашнотъкани черги на пода, къщата беше голяма, с много стаи, имаха две слугини и голям червен обор — сигурно бяха богати.

Богати и мили, и хубави… и на всичко отгоре го искаха!

— Може да останеш на първо време няколко дни, за да видим дали ще се разбираме — предложи Нилсон. — Такъв въпрос може би не трябва да се решава на бърза ръка.

— Но колкото до мен, бих искал — каза Расмус срамежливо.

— Да, по-добро момче не можете да намерите! — възкликна Оскар.

Госпожа Нислон загледа изпитателно Расмус.

— Да, мисля, че бих могла да те обикна — каза тя.

По-късно им поднесе кафе на верандата и там Расмус остана насаме с Оскар. Едва тогава осъзна, че сега ще трябва да се раздели с Оскар, и почувства нещо като удар с нож в гърдите.

— Оскар — каза, — ти смяташ, че трябва да остана тук, нали?

— Ще останеш, разбира се! По-добро място няма да намериш.

Расмус си замълча. Несъзнателно се беше надявал Оскар да каже нещо друго… да каже, че не може да се раздели с Расмус… да каже, че те двамата са свързани един с друг. Обаче той не го каза. А каквото си е право, Расмус му беше в тежест, докато скиташе по пътищата.

— Сега ще можеш да ходиш много по-бързо, като не съм с теб — каза и гласът му лекичко потрепери. — Ще можеш да ходиш много, много километри повече на ден…

— Да, естествено, че ще мога — призна Оскар, — ама всичките километри са горе-долу еднакви, та всъщност няма значение колко много ще извървиш.

Расмус въздъхна.

— Дано не попаднеш на други крадци, след като вече няма да съм с теб.

— Е, чак такова гъмжило от крадци все пак няма по света. Пък аз ще правя каквото мога, за да ги избягвам.

Расмус помълча малко, после каза:

— Когато отидеш да си легнеш тази вечер, ще си сам.

Оскар хвана ръцете му в своите.

— Ще съм сам… и няма да му е леко на стария Оскар. Но ще се радвам, като знам, че ти спиш в една хубава стаичка в Стенсетра — тази нощ и всички останали нощи на живота си — и че няма да ти се случи нищо лошо по пътищата.

Расмус преглътна с мъка.

— Ами ако никога вече не се видим, Оскар?

Оскар не пусна ръцете му.

— Разбира се, че ще се видим! Някоя вечер, когато седиш и вечеряш с татко и мама, ще се потропа на вратата и ще влезе Божията кукувица. И ще каже: „Искам само да попитам дали може да преспя тази нощ в сеновала?“. А ти ще седиш там, сит и напълнял, и весел, и ще кажеш: „Разбира се, че може, Оскар!“. Нали ще е хубаво?

Обаче Расмус не можеше да си го представи като нещо хубаво. Очите му почнаха да се овлажняват и Оскар продължи:

— Освен това ще видиш, че ще идвам тук по-често, отколкото си мислиш. Обещавам ти, че ще се виждаме пак.

— Съвсем сигурно ли, Оскар?

— Толкова сигурно като „амин“ в черквата! А сега трябва само да си мислиш колко ще ти е забавно с всичките коне и крави, и теленца, и прасета тук.

— А дали има котка? — попита Расмус.

Госпожа Нилсон, която тъкмо идваше да прибере подноса с чашите за кафе, чу въпроса му и каза:

— Не, котка няма, защото не понасям котки. Обаче нашата кучка роди вчера пет кученца и утре ще отидем да ги видиш.

За пет кученца забравяш всички грижи на света, когато си на девет години. Расмус подскочи от радост — утре щеше да бъде наистина весело! Ех, колко весело щеше да бъде!

— Май ти се спи вече — каза госпожа Нилсон. — Ей сега ще дойда да ти покажа къде ще спиш.

После си влезе с подноса.

— Най-добре още сега да си кажем довиждане и на добър час — рече Оскар. — Тази нощ ще спя в сеновала, а утре сутринта ще тръгна много рано.

— Но ще ми дойдеш скоро на гости, нали? — попита Расмус плахо.

Някъде вътре в него се обади един глас, който му нашепваше, че може би никога вече няма да види Оскар, и че не би могъл да го понесе. Но сега не искаше да мисли за това. Спеше му се… а освен това мислеше за онези кученца, които щеше да види утре.

Хвана ръката на Оскар.

— Благодаря ти, че ме взе да скитам с теб. И благодаря, задето беше толкова добър към мен.

— Аз ти благодаря — отговори Оскар. — Според мен ти си един чудесен малчуган с права коса.

После си тръгна.

Расмус остана на верандата и се взираше подире му с очи, които го смъдяха. Ето, Оскар вървеше там в здрача с раницата на гърба. Изкачи се по рампата към сеновала. Расмус го видя да отваря голямата врата. След това Оскар не се виждаше повече.