Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (4)

Четвърта глава

Пътят се провира през зеления летен пейзаж като се гъне и вие меко. Заобикаля малки надвиснали скали, малки проблясващи езера, малки борови гори, спуска се между бели брезови стебла, покрай цъфнали поляни и ливади и разлюлени житни поля. С много криволичене той постепенно приближава крайбрежието и морето. В тази прекрасна лятна утрин по него лети голяма черна кола, която се втурва с бясна скорост в завоите и вдига облаци прах, които увисват над жълтите цветя край пътя. Съвсем обикновена кола. Но внимателният наблюдател би открил нещо необичайно в тази кола. Ами тя оставя доста забележителни следи.

През отворения страничен прозорец от време на време се показва момичешка ръка и миг по-късно на шосето могат да се открият малки червени хартиени късчета или бели трохи от сладкиш. Да, точно така: трохи от сладкиш! Ненапразно Ева-Лота е дъщеря на пекар с постоянни запаси от сладкиши в джобовете. Малките червени хартиени късчета са от някакъв плакат. Тя го свали от един стълб, преди да се вмъкне в колата, при спящия Расмус. ГОЛЯМ ЛЕТЕН ПРАЗНИК пише на плаката с черни букви. ТОМБОЛА ТАНЦИ КАФЕ. Господ да благослови спортното дружество на Клайнкьопинг за този плакат! Защото пътуването става все по-дълго, а какво са няколко парчета сладкиш? Скоро Ева-Лота ще трябва да започне да пести и хартиените късчета. На всеки разклон трябва да има яркочервен знак. Как иначе спасителите щяха да разберат по кой път да поемат?

Ще дойдат ли изобщо спасителите? И как иначе ще свърши това приключение?

Ева-Лота се оглежда в колата и обмисля положението. До нея на задната седалка, все още завързан и с кърпа в устата, седи професорът и очите му са изпълнени с отчаяние. От другата страна е същият тип, който така зорко пазеше колата. На предната седалка е онзи, когото наричат Ник, със спящия Расмус в ръце. До него, зад кормилото е другият катерач — той се казва Блом, както дочу Ева-Лота. Тя поглъща всичко с очи, после отмества поглед към прозореца. Колата лети през типичен шведски летен пейзаж, в това няма съмнение. Тези узрели ръжени поля с пръснати из тях маргарити и слънчогледи — нищо не би могло да бъде по̀ шведско от тях. А също и белите стебла на брезите. Само тази кола и нейните странни пасажери не подхождат на пейзажа. Те сякаш са излезли от американски гангстерски филм.

Сърцето на Ева-Лота наистина се разтуптява по-силно при мисълта, че двамата типа на предните седалки са съвсем истински гангстери — изглежда направо смешно в тази слънчева шведска местност. Нали гангстерите карат колите си само в мрачните есенни чикагски вечери, скрити от поройния дъжд!

Ник явно усеща неодобрителния й поглед по тила си, защото се обръща и се вторачва ядосан в нея.

— Кой, по дяволите, те е молил да се бъркаш в нашите работи? — пита той гневно. — Защо се промъкна в колата, глупаво хлапе такова?

Ева-Лота се страхува. Но по-голям е гневът й. И тя няма намерение да издава страха си пред този негодник.

— Ти за мен не се грижи — казва тя. — По-добре помисли какво ще кажеш, когато дойде полицията и те залови.

В очите на професора проблясва надежда и това й вдъхва смелост. Тя е благодарна, че и той е тук, макар и съвсем безпомощен. Все пак има поне един възрастен, който е на нейна страна.

Ник се намръщва заканително, но отново се обръща напред, без да каже нищо. Има дебел врат и светла коса, която има нужда от подстригване, мисли си Ева-Лота. Тънки руси косъмчета са пораснали чак до яката на ризата му. А, впрочем, как изглежда той иначе? Портрет на престъпника, мисли си Ева-Лота. Ако Кале беше тук, веднага би започнал с портрета на престъпника. Най-добре ще е тя да се заеме с това вместо него. За да помогне на полицията. Ако, разбира се, някога има възможност да разкаже наблюденията си на полицията.

Той има сини, добродушни очи, този Ник, и грозно, обсипано с лунички лице. Точно така, очите са добродушни, макар в момента да гледат доста намръщено. Не особено оригинално описание, мисли си Ева-Лота, но се ласкае от мисълта, че все пак нейният портрет на престъпника е много по-интересен от портретите на Кале, който забелязва само цвета на очите и рождените белези, но не и характера. Така, а другите двама? Блом е тъмнокос и изглежда някак отпуснат, пухкав и пъпчив, истински мухльо, мисли си Ева-Лота, сигурно за пари е готов на всичко, което поискат от него. А този на задната седалка е като че ли най-близо до стадия на идиота. Абсолютно нищожество, безцветна коса, почти никаква брадичка и с по-малко интелект, отколкото се побира на върха на малкото пръстче. Какво ли беше накарало тези трима лакеи да се заемат с отвличане на хора? Трябва да има някакво обяснение, макар че никой от тях тримата не прилича на мислещо същество. Но може би зад тях стои някой, който мисли вместо тях, някой, който в този момент ги очаква някъде.

Така — ето че колата внезапно завива в един неравен тесен горски път. Ева-Лота трябва спешно да изхвърли колкото се може повече червени късчета и трохи. Защото тук спасителите лесно биха могли да изпуснат следата. Там, откъдето минават сега, няма шосе, а още по-малко автомобилно движение. Как подскача и се клатушка колата по неравния път! Толкова силно подскача, че Расмус се събужда. Отначало той едва отваря сънените си тъмни очи, после обаче внезапно сяда и се втренчва в Ник.

— Ти не беше ли този, който щеше да идва вкъщи… да ни поправи печката или… или?…

Той спира безпомощно по средата на изречението. Ева-Лота протяга ръка и го гали по страната.

— Аз също съм тук, Расмус — казва тя. — Радваш ли се, че съм тук? И баща ти е тук, макар че…

— Но къде отиваме, Ева-Лота? — пита Расмус.

Ник отвръща вместо Ева-Лота:

— Правим си малка разходка с кола — казва той с широка усмивка. — Само малка разходка с кола.

— Ти не беше ли този, който щеше да ни поправя печката в кухнята? — продължава да пита Расмус. — Тате, той ли е?

Но баща му не отвръща.

Въпросът явно се вижда много смешен на Ник. Той се усмихва още по-широко. Намества Расмус по-удобно в скута си и внезапно започва да пее:

Графът си има малко кутре.

Куче на име Труле…

— А ти как се казваш? — любопитства Расмус.

— Аз съм Ник — подсмихва се Ник. — Ник е моето име и… — Той отново запява високо.

— Ти все пак можеше да ни поправиш печката — казва сериозно Расмус. — Но, както казва татко — само обещават и обещават, но не вършат работа…

Ева-Лота поглежда загрижено професора. Той явно си мисли за други неща, вместо за повредени кухненски печки. Тя го погалва окуражително по ръката и той й благодари с очи.

А след това Ева-Лота внимателно изхвърля през прозореца последното червено късче. То затрептява игриво на слънчевата светлина, преди да падне край пътя. Дали някой ще го открие? И кога?