Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (1)

Първа глава

— Кале! Андерс! Ева-Лота! Тук ли сте!

Вдигнал глава към тавана на пекарната, Сикстен се чудеше дали някоя от Белите рози ще се подаде от отвора, за да отвърне на призива му.

— А може ли да попитаме защо ви няма? — извика Йонте, когато откъм главната квартира на Белите не се чу никакъв отговор.

— Наистина ли ви няма? — попита още веднъж Сикстен доста недоверчиво.

В отвора на тавана се появи светлата коса на Кале Бломквист.

— Не, няма ни — увери ги той съвсем сериозно. — Само се правим, че сме тук.

Сикстен изобщо не забеляза тънката ирония в думите му.

— Какво правите? — искаше да знае той.

— А ти какво си мислиш, че правим? — подразни го Кале. — Че си играем на бащи, майки и деца?

— От вас всичко може да се очаква — отвърна Сикстен. — Андерс и Ева-Лота също ли са там?

Горе в отвора на тавана се появиха още две глави.

— Не, и ние не сме тук — заяви Ева-Лота. — Впрочем, какво искате, Червени?

— А, само да ви счупим главите — отвърна нежно Сикстен.

— И да разберем най-сетне какво ще стане с Великия Мумрих — допълни Бенка.

— Цялата лятна ваканция ли ще мине, преди да се решите? — попита Йонте. — Е, кажете най-сетне? Скрихте ли го, или не?

Андерс пъргаво се спусна по въжето, същото въже, което Белите рози използваха, за да слизат бързо на земята от главната си квартира на тавана.

— Разбира се, че скрихме Великия Мумрих — каза той. Отиде при предводителя на Червените рози, погледна го сериозно в очите и рече, подчертавайки всяка дума: — Птицата е черно-бяла, свива си гнездо недалеч от пустата крепост. Търсете тази нощ!

— Въшльовци! — Така червеният предводител отговори на предизвикателството.

Той веднага поведе своите рицари към тайното място зад храстите с френско грозде, за да се посъветва с тях каква ли е тази „черно-бяла птица“.

— Сетих се! Това трябва да е сврака — провикна се Йонте. — Великия Мумрих е скрит в свраче гнездо! Всяко бебе би се сетило.

— Да, да, мъничък Йонте, всяко бебе би могло да се досети за това — отвърна му Ева-Лота от тавана на пекарната. — Дори едно толкова малко бебче като теб можа да се сети. Браво на детето!

— Шефе, даваш ли ми малко отпуска? Искам да отида и да се разправя веднъж завинаги с тях! — попита Йонте.

Но Сикстен смяташе Великия Мумрих за най-важното нещо на света и Йонте трябваше да се откаже от наказателната си експедиция.

— … „недалеч от пустата крепост“. Това трябва да са развалините на замъка — прошепна предпазливо Бенка, за да не го чуе Ева-Лота.

— В свраче гнездо, близо до развалините на замъка — рече доволно Сикстен. — Хайде, да изчезваме оттук.

Градинската врата на пекаря се затръшна след тримата рицари на Червената роза с такава сила, че на верандата котката на Ева-Лота скочи стресната посред следобедната си дрямка. Пекарят Лизандър подаде добродушното си лице през прозореца и извика на дъщеря си:

— Ева-Лота, чудя се колко ли време ще ви е необходимо, за да вдигнете във въздуха пекарната?

— Ние ли? — възмути се искрено Ева-Лота. — Какво сме виновни ние, че Червените напускат имението ни като стадо бизони? Ние не затръшваме така вратата.

— О, да, вие сте същински ангелчета! — отвърна пекарят и подаде на Белите рози, които не затръшват градински врати, една тава с апетитни копенхагенски кифлички.

Няколко минути по-късно трите Бели рози профучаха през градинската порта и я блъснаха след себе си с такава сила, че цветята в близките лехи заръсиха с меланхолна въздишка последните си увехнали листенца по земята. И пекарят въздъхна. „Стадо бизони“ — това бяха думи на самата Ева-Лота.

Войната между Белите и Червените рози избухна в една мирна лятна вечер преди две години. Тя продължаваше вече трета година и никоя от воюващите страни не проявяваше признаци на изтощение. Напротив! Андерс често говореше за Трийсетгодишната война^[1] като пример, достоен за подражание.

— Щом те някога са могли да издържат толкова дълго — твърдеше той, изпълнен с ентусиазъм, — то ние можем още по-дълго.

Ева-Лота гледаше по-трезво на нещата:

— Представи си как би изглеждал като тлъст, дърт чичко, който пълзи из канавките и търси Великия Мумрих. Целият град ще ти се смее.

Това беше доста неприятна мисъл. Станал за посмешище и — още по-лошо — на четиридесет години, докато в същото време има щастливци, които са само на тринадесет-четиринадесет години! Андерс изпита истинска неприязън към тези деца, които някой ден ще наследят техните бойни полета, скривалища и войни между рози и освен това ще имат безсрамието да му се присмиват. На него, предводителя на Белите рози от някогашните славни времена, когато тези сополивковци още дори не са били родени.

Андерс бе загрижен. Думите на Ева-Лота го накараха да проумее, че животът е кратък и въпросът беше в това да играеш, докато все още можеш.

— Е, поне ще знаем, че никой няма да се забавлява така царски, както можем ние — успокои Кале своя шеф. — Никога вече няма да има истинска война между Белите и Червените рози! Малките могат само да си мечтаят за такова нещо.

Ева-Лота беше на същото мнение. Нищо не би могло да се сравни с тази Война на розите. Дори ако някой ден станат достойни за съжаление четиридесетгодишни старци, както тя току-що пророкува, поне щяха да имат спомените за чудните летни игри, за прекрасното чувство да тичаш в летните вечери бос по меката трева на ливадата или да усещаш как водата в потока бълбука топла и закачлива между пръстите на краката ти, когато цамбурнеш в нея от мостчето на Ева-Лота на път за някоя решаваща битка. И слънцето така пече през отворите на тавана, че дори дървените греди замирисват на лято. Да, несъмнено Войната на розите беше игра, която щеше да си остане свързана завинаги с лятната ваканция, меките ветрове и ярката слънчева светлина. Мрачната есен и студената зима неволно налагаха примирие в борбата за Великия Мумрих. Започнеше ли училището, враждите секваха и войната не пламваше отново преди кестените на главната улица да цъфнат в пълното си великолепие и пролетните свидетелства да са издържали проверката на критичните родителски очи.

Сега обаче беше лято и Войната на розите се надцъфтяваше с истинските рози в градината на пекаря.

Полицаят Бьорк, който си вървеше спокойно по Малката улица, разбра какво се случва, когато видя как Червените щурмуваха пътя към развалините на замъка, а няколко минути по-късно в същата посока покрай него профучаха вихрено и Белите.

Ева-Лота успя да извика само „Ей, чичо Бьорк!“, преди светлите й коси да изчезнат зад следващия ъгъл. Полицаят Бьорк се усмихна на себе си. Ех, този Велик Мумрих — колко малко им трябва на децата, за да се забавляват! Великия Мумрих беше само един камък, един нищо и никакъв камък със странна форма и все пак беше достатъчен, за да разпалва отново и отново Войната на розите. Да, да, колко малко е нужно понякога, за да избухне война. Полицаят Бьорк въздъхна, като се замисли колко малко е нужно наистина. После премина все тъй замислен по моста, за да огледа една кола, която беше паркирана неправилно от другата страна на реката. На половината път спря и се загледа философски във водата, която бавно се провираше между извитите подпори на моста. Отдолу премина един стар вестник, понесен от течението. Той се полюшваше над леките вълни. Едрите букви на заглавието оповестяваха нещо, което вчера или онзи ден, или преди седмица е било новина. Бьорк ги прочете разсеяно.

НЕРАЗРУШИМ ЛЕК МЕТАЛ ПРЕДИЗВИКВА РЕВОЛЮЦИЯ ВЪВ ВОЕННАТА ИНДУСТРИЯ

Шведски учен разреши проблем, който занимаваше световната наука.

Полицаят Бьорк отново въздъхна. Колко хубаво би било, ако човечеството се ограничи с битката за Великия Мумрих. Тогава изобщо нямаше да има нужда от военна индустрия! Но сега той трябваше да се заеме с неправилно паркираната кола.

 

 

— Първо ще търсят в дивата круша зад развалините на замъка — предрече Кале и подскочи от удоволствие при тази мисъл.

— Със сигурност — потвърди Ева-Лота. — По-голямо свраче гнездо няма в цялата околност.

— Точно затова им оставих там едно малко съобщение — засмя се доволно Андерс. — И след като го прочетат, направо ще се вкиснат. Смятам, че можем да спрем и да изчакаме нападението им.

На възвишението пред тях старата крепост извисяваше нащърбените си зидове в светлосиньото лятно небе. Стърчеше там самотна и грозна, предадена от столетия на разрухата и пустошта. Долу в ниското се гушеха останалите постройки на града. Само няколко къщи бяха се изкатерили колебливо по хълма, в подножието на могъщите някога зидове.

Като последен пост на половината път към руините стоеше старинна вила, почти скрита зад гъсти глогови храсти, зад люлякови и черешови дръвчета. Полегнала ограда я отделяше от гората.

Облегнат удобно на оградата, Андерс смяташе да изчака тук завръщането на Червените.

— „Недалеч от пустата крепост“ — рече тържествено Кале и се хвърли в тревата до Андерс.

— Зависи от гледната точка. Ако вземем за сравнение разстоянието оттук до Южния полюс, може пък да сме скрили Великия Мумрих в околностите на Хеслехолм и пак да твърдим, че е недалеч от пустата крепост.

— Съвсем вярно — потвърди Ева-Лота. — Никога не сме казвали, че гнездото трябва да е при старата крепост. Но Червените са твърде тъпи, за да разберат това.

— Всъщност трябва да ни благодарят на колене — добави намръщено Андерс. — Вместо да скрием Великия Мумрих в околностите на Хеслехолм, което е близко до ума, ние най-любезно им го оставихме съвсем близо — при вилата на Еклунд. Наистина сме порядъчни.

— Разбира се, че сме порядъчни — засмя се доволно Ева-Лота. А сетне каза нещо съвсем неочаквано: — Вижте, там на стълбите на верандата седи някакво дребосъче.

Наистина беше така. На стълбите на верандата седеше едно дребосъче и това беше достатъчно за Ева-Лота да забрави за известно време Великия Мумрих. Юначната Ева-Лота, която беше толкова смел воин, имаше мигове на женска слабост. Не помагаха опитите на нейния предводител да й обясни, че такива неща не бива да се случват във Войната на розите. Андерс и Кале не можеха да се начудят на странното поведение на Ева-Лота, когато тя се озовеше в близост до малки деца. За Андерс и Кале малките деца бяха само досадни, мокри и сополиви. Но за Ева-Лота те сякаш бяха малки прелестни въздушни елфи. Щом се озовеше в магичното поле на някой такъв елф, нейното дребно момчешко тяло на амазонка се променяше и тя се държеше по начин, който по мнението на Андерс беше изключително глупав. Тя протягаше ръце и издаваше чудновати гальовни звуци, а Кале и Андерс изтръпваха от ужас. Нямаше и следа от самоуверената, наперена Ева-Лота, рицар на Белите рози. Оставаше само Червените да ги изненадат в някой такъв миг на слабост — колко ли време щеше да е нужно след това, за да бъде измито позорното петно върху герба на Бялата роза, чудеха се Кале и Андерс.

Малкият на стълбата под верандата явно беше забелязал, че пред вратата на градината се случва нещо необикновено, защото приближи бавно по градинската алея. Той спря като видя Ева-Лота.

— Здрасти — промълви той плахо.

Ева-Лота стоеше пред вратата, а на лицето й бе изписано онова, което Андерс и Кале наричаха идиотска усмивка.

— Здравей — отвърна тя мило, — как се казваш?

Малкият я изгледа със сериозните си тъмносини очи и явно не се поддаде особено на идиотската усмивка.

— Казвам се Расмус — каза той и зарови големия пръст на крака си в пясъка, с който бе посипана градинската алея.

После приближи още малко. Пъхна чипото си, обсипано с лунички носле през летвите на портата и огледа Кале и Андерс, които седяха в тревата. Върху сериозното му лице се разля възхитена усмивка.

— Здравейте — провикна се дребосъка. — Аз съм Расмус!

— Чухме вече — отвърна снизходително Кале.

— На колко годинки си? — попита Ева-Лота.

— На пет години — отвърна Расмус. — Но догодина ще стана на шест. А ти на колко години ще станеш догодина?

— Догодина ще бъда стара леля — изпъшка тя. — А ти впрочем какво правиш тук? Да не би да живееш у Еклундови?

— Не, не правя това — отвърна Расмус. — Живея при моя татко.

— Той да не би да живее във вилата на Еклундови?

— Точно това прави — засегна се Расмус. — Иначе нямаше да живея тук при него. Можеше сама да се сетиш, нали!

— Не забравяй чистата логика, Ева-Лота — кимна важно Андерс.

— Тя Ева-Лота ли се казва? — попита Расмус и посочи с показалец към Ева-Лота.

— Да, тя се казва Ева-Лота — отговори Ева-Лота. — И много те харесва!

Тъй като Червените още не се бяха появили, Ева-Лота бързо се прехвърли през градинската врата при дребосъка в градината на Еклунд.

Расмус веднага забеляза, че тук има поне един човек, който се интересува от него, и реши да бъде много учтив. Сега оставаше да намери подходяща тема за разговор.

— Моят баща прави ламарини — започна той, след като размисли.

— Ламарини ли? — почуди се Ева-Лота. — Той да не е тенекеджия?

— О, не, съвсем не — отговори Расмус. — Той е професор, който прави ламарини.

— Чудно — замисли се Ева-Лота. — Тогава сигурно може да прави тави за моя баща. Той е пекар, разбираш ли, и понякога му трябват тави.

— Ще помоля баща ми да направи тава за твоя баща — обеща любезно Расмус и сложи ръка в дланта на Ева-Лота.

— Хайде, Ева-Лота, остави хлапето — настоя Андерс. — Червените могат да дойдат всеки момент.

— Я по-спокойно — отвърна момичето. — Аз ще съм първата, която ще им счупи главите.

Расмус погледна Ева-Лота с възхищение.

— На кого смяташ да счупиш главите? — попита той.

И тогава Ева-Лота му разказа. За славната война между Червените и Белите рози. За диви гонитби по улици и дворове. За опасни поръчения, тайни заповеди и напрегнато дебнене в тъмните нощи. За обвеяния със слава Велик Мумрих и за това, че скоро Червените ще се появят, освирепели като стършели, и каква страховита битка ще има.

Расмус я разбра без много думи. Най-сетне той проумя истинския смисъл на живота! Трябваше да стане Бяла роза! Нищо по-хубаво не можеше да му се случи. В този миг дълбоко в петгодишната му душа се пробуди желанието да бъде като тази Ева-Лота и Андерс и другия — как се казваше?… Кале! Да бъде също толкова силен и голям, да счупи главите на Червените, да надава бойни викове, да се промъква — и всичко останало. С очи, преизпълнени с всички негови желания, той погледна към Ева-Лота и попита заклинателно:

— Ева-Лота, мога ли да стана и аз Бяла роза?

Ева-Лота го перна леко по луничавия нос.

— Не, Расмус, още си много малък за това — рече тя.

Расмус се разгневи. Свещен гняв го обзе, когато чу омразните думи „Още си много малък“. Непрекъснато трябваше да слуша това! Той втренчи гневен поглед в Ева-Лота.

— Тогава мисля, че ти си глупава — заяви той.

След като установи това, той я остави на произвола на съдбата.

Реши да отиде при момчетата и да ги попита дали не може да стане Бяла роза. Те стояха при градинската порта и гледаха с интерес към навеса.

— Хей, Расмус, — попита този, който се наричаше Кале, — на кого е този мотор?

— На баща ми, естествено — отвърна Расмус.

— Гръм и мълнии! — измърмори Кале. — Професор, който кара мотор! Ще ми се да видя това? Брадата му не се ли заплита в предното колело.

— Каква брада? — попита ядосан Расмус. — Баща ми няма брада!

— Наистина ли? — почуди се Андерс. — Но нали всеки професор си има брада.

— Представи си, не всеки — тросна му се Расмус и се оттегли с достойнство към верандата. Тези деца бяха твърде глупави и той не смяташе да разговаря повече с тях!

Когато се озова на сигурно място на верандата, той се обърна и извика на онези тримата при градинската врата:

— Какви глупаци сте! Баща ми е професор без брада и прави ламарини!

Кале, Андерс и Ева-Лота погледнаха развеселени малкото зло човече на верандата. Те всъщност изобщо не искаха да го ядосат. Ева-Лота направи няколко крачки, за да отиде при него и да го успокои, но спря като закована. Защото в същия миг вратата зад Расмус се отвори и оттам излезе някой. Беше почернял от слънцето мъж между тридесет и четиридесет години. Той грабна Расмус и го метна на раменете си.

— Прав си, Расмус — рече той. — Баща ти е професор без брада и прави ламарини.

Той закрачи по алеята с Расмус на раменете и Ева-Лота малко се засрами: беше влязла в чужд двор.

— Виждаш ли, че няма брада? — викна триумфално Расмус към Кале. — Значи може да кара и мотор — добави той гордо. Представяше си своя татко с дълга, надиплена брада и това беше изключително обидна гледка.

Кале и Андерс кимнаха учтиво.

— Расмус казва, че правите ламарини — рече бързо Кале, за да отклони разговора от деликатната тема за брадата.

Професорът се засмя:

— Да, би могло да се каже така. Ламарини… леки метали… направих малко откритие, така да знаете.

— Изобретение? — ококори очи Кале заинтригуван.

— Открих възможност да се произвеждат неразрушими леки метали — обясни професорът. — Това Расмус нарича „правене на ламарини“.

— О, четох за това във вестника — намеси се почтително Андерс. — Но тогава вие сте направо прочут!

— Наистина е прочут — увери ги Расмус от почетното си място върху бащините рамене. — И няма брада, както виждаш!

Професорът не се впусна в дискусии за своята слава.

— Е, Расмус — рече той. — Какво ще кажеш да се приберем и да закусим? Бих могъл да ти изпържа шунка.

— Не съм и предполагала, че живеете тук в града — обади се Ева-Лота.

— Само през лятото — отвърна професорът. — Наех къщата за лятото.

— Да, ние с татко си правим тук лятна ваканция — добави Расмус, — а мама е в болницата. Само ние двамата, както виждаш!