Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (12)

Дванадесета глава

Ако някой беше минал тази нощ към два часа покрай магазина за хранителни стоки на Виктор Бломквист, сигурно щеше да си помисли, че там са влезли крадци. Зад тезгяха се стрелкаше лъчът на джобно фенерче, а от време на време зад витрината преминаваха две сенки. Никой обаче не видя двете сенки, защото оттам нощем не минава жива душа. Търговецът на хранителни стоки Бломквист и жена му, които си лежаха в леглата точно над магазина, също не чуха нищо, понеже сенките владееха изкуството да се движат безшумно.

— Искам още салам — каза Андерс с пълна уста. — Още салам и още кашкавал!

— Тогава си вземи, хайде — подкани го Кале. Самият той беше изцяло зает с това да натъпче себе си.

Те дъвчеха. Режеха дебели резени пушена шунка и дъвчеха сладко. Белеха цели парчета от най-пикантния салам и не спираха да дъвчат. Извадиха голям мек уханен хляб и го изядоха. Разкъсваха станиола на малките триъгълни парченца топено сирене и те се топяха в устата им. Гребяха с шепи в сандъка със стафиди и продължаваха да дъвчат неуморно. Избраха си блокчета шоколад от рафта със сладки неща и ги загризаха. Те дъвчеха и дъвчеха и дъвчеха… това беше вечерята на живота им, която никога нямаше да забравят.

— Едно знам със сигурност — изпъшка Кале накрая. — Докато съм жив, няма да изям нито една боровинка.

Прекрасно и безгранично заситен, Кале се изкачи по стълбите. Наложи се да пропусне всички стъпала, които скърцаха, понеже с течение на годините майка му беше развила забележителната способност да се събужда именно от това скърцане. Но тя се събуждаше само ако стълбите скърцат под краката на Кале, иначе не — абсолютно свръхестествено явление, от което всъщност трябваше да се заинтересуват психолозите, така мислеше Кале.

В този момент той не искаше да буди нито майка си, нито баща си. Трябваше да вземе само една раница, спалните чували и някои други принадлежности за къмпингуване. Ако родителите му се събудеха, щяха да прахосат твърде много ценно време за безполезни обяснения.

Впрочем, в течение на годините беше се усъвършенствала и способността на Кале да избягва същите тези скърцащи стъпала и затова той се върна невредим и натоварен долу при Андерс.

Към три и половина сутринта един мотоциклет потегли бързо по шосето, което се виеше към морето.

На масата в магазина на Виктор Бломквист остана къс бяла амбалажна хартия, на която беше написано следното:

Мили татко, можеш да задържиш заплатата ми за този месец, защото взех:

салам 1 кг

виенски наденички 1 кг

пушена шунка 1 кг

топено сирене (сещаш се от кои) 10 парчета

хлебчета 4 парчета

кашкавал 1 кг

масло 1 кг

кибрит 1 пакет

от шоколада по 50 йоре 10 парчета

1 туба бензин (от склада) 10 литра

какао 2 пакета

сухо мляко 2 пакета

захар (на бучки) 1 кг

дъвка 5 пакета

таблетки спирт 10 кутии

Сигурно съм взел и още нещо, за което сега не си спомням. Разбирам, че ми се сърдиш, но ако знаеш какво се случи, нямаше да ми се сърдиш, знам това със сигурност. Ще кажеш ли на чичо Лизандър и на бащата на Андерс да не се притесняват. И не ми се сърди, моля те — нали винаги съм бил добър син. Сега обаче спирам, защото ще се развълнувам.

Сърдечни поздрави и на мама.

Кале

P. S.: Нали не ми се сърдиш много?

Тази нощ Ева-Лота спа много неспокойно и се събуди с чувството, че се задава нещо неприятно. Тя се притесняваше за Кале и Андерс. Какво ли се е случило с тях и какво ли е станало с книжата на професора? Неизвестността беше ужасна и тя реши да предприеме атака срещу Ник, щом се появи със закуската. Но когато най-сетне се появи, Ник изглеждаше толкова бесен, че тя се разколеба. Расмус изцвърча радостно „добро утро“, но Ник не му обърна внимание, а тръгна право към Ева-Лота.

— Дяволско изчадие — натърти той.

— Да? — вдигна вежди Ева-Лота.

— Лъжеш като стара циганка, безсрамнице такава — продължи Ник. — Нали каза на шефа, когато те разпитваше, че си била сама… тогава, в нощта, когато се промъкна в колата?

— Искаш да кажеш, когато отвлякохте Расмус — уточни Ева-Лота.

— Да, точно тогава, когато ние… — изръмжа Ник. — Не каза ли, че си била сама.

— Да, така казах!

— Но е било лъжа.

— Защо всъщност? — погледна го невъзмутимо Ева-Лота.

— Защо ли — повтори Ник, имитирайки я и почервеня от гняв. — Защото с теб е имало няколко момчета! Признай си!

— Да, представи си, така беше — призна Ева-Лота доволно.

— Да, това са били Андерс и Кале — намеси се Расмус. — И те като Ева-Лота са в Бялата роза. И аз ще стана Бяла роза, така да знаеш!

Ледени тръпки побиха внезапно Ева-Лота. Нима думите на Ник означаваха, че Кале и Андерс са пленени. Ако беше така, все едно че вече бяха погребани. Но тя трябваше веднага да узнае цялата истина! Не издържаше тази неизвестност нито минута повече!

— Откъде впрочем знаеш, че не съм била сама? — попита тя толкова равнодушно, колкото можеше.

— Защото тези проклети нехранимайковци са отмъкнали документите — под носа на шефа! — изкрещя Ник и я погледна злобно.

— Ура! — изкрещя Ева-Лота. — Ура, ура!

— Ура — повтори като ехо Расмус. — Ура!

Ник се обърна към него и в очите му имаше загриженост, загриженост и безпокойство.

— О, тъкмо ти нямаш причина да викаш ура, тъкмо ти! — каза той. — Съмнявам се, че ще викаш така радостно, когато те отведат в чужбина.

— Какви ги говориш? — извика Ева-Лота.

— Казвам, че ще отведат Расмус в чужбина. Утре вечер тук ще пристигне самолет и ще го вземе.

Ева-Лота преглътна безпомощно. После изкрещя и се нахвърли върху Ник. Със стиснати юмруци тя го удряше, удряше го, където свари и крещеше:

— Това е подло! Подло! О, колко сте подли… подли гангстери!

Ник не се защитаваше. Той остави Ева-Лота да го удря. Стоеше там и изглеждаше много уморен. Но нали и той не беше спал миналата нощ…

— Не можаха ли твоите проклети приятели да си стоят настрана, трябваше ли да си пъхат носа и тук — каза той накрая. — Не можаха ли да му оставят тези проклети документи, заради които е цялата щуротия! Тогава цялата тази мизерия щеше да приключи.

През това време Расмус обмисли съвсем сериозно всичко, което Ник беше казал за самолета, който ще го отведе в чужбина. Той прецени двете възможности. Кое беше по-добре: да лети със самолет в чужбина или да стане Бяла роза? Когато приключи с размишленията, Расмус оповести решението си.

— Не, Ник — заяви той, — няма да летя със самолета в чужбина, искам да стана Бяла роза.

Той се покатери на коленете на Ник и му обясни подробно защо иска да стане Бяла роза. Всичко му обясни: как се промъкваш нощем и се бориш с Червените, как надаваш боен крясък и всичко останало, което беше необходимо, за да му стане ясно на Ник защо беше такова страхотно, прекрасно приключение да бъдеш Бяла роза. Той трябваше да разбере, че при тези обстоятелства Расмус не иска да лети в чужбина. Но когато приключи, Ник само поклати глава и рече:

— Не, не, зайче, никога няма да станеш Бяла роза. Вече е твърде късно.

Тогава Расмус слезе от коленете му и се отдалечи от него.

— Ама че глупости, Ник — каза той. — Със сигурност ще стана Бяла роза, не разбираш ли.

Ник тръгна към вратата. Някой го викаше отвън. Расмус го видя да си отива и разбра, че трябва да побърза, ако иска да получи отговор на въпроса, който много го занимаваше.

— Хей, Ник — попита той, — ако се изплюеш от самолет, колко време трябва, за да стигне плюнката ти до земята?

Ник се обърна и погледна загрижено любопитното детско личице.

— Не знам — отвърна той сериозно. — Утре вечер ще можеш сам да провериш.