Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (6)

6
При „Трите корони“

На инспектор Наракот не бе съдено да види майор Бърнаби, преди да приключи продължителният разпит на мисис Белинг — законната собственица на „Трите корони“. Мисис Белинг беше дебела, раздразнителна и толкова приказлива, че на човек не му оставаше нищо, освен търпеливо да слуша, докато потокът от слова не секне.

— Нощта беше ужасна — каза тя. — На никого от нас не му минаваше през ум какво се е случило с бедния скъп господин. Тези противни скитници, казах го и го повторих дванайсет пъти, не мога да ги понасям. Само тяхна работа е. Капитанът нямаше и куче да го пази. Скитниците не понасят кучета. Е, да, никога не знаеш какво става дори в непосредствена близост до дома ти.

Мисис Белинг не спираше да говори.

— Да, мистър Наракот. Майорът сега закусва. Ще го намерите в стаята за кафе. През нощта спа без пижама, а аз, вдовицата, нямах никаква, за да му услужа. Каза, че нямало значение за него, беше много разстроен, държеше се странно и нищо чудно, след като най-добрият му приятел е убит. Много приятни джентълмени са и двамата, макар на капитана да му се носеше славата на стиснат човек. Е, да, да, винаги съм мислила, че е опасно да се живее в Ситафорд, на километри и от най-близкото населено място, а ето че капитана го очистиха в самия Ексхамптън. В живота се случва винаги това, което най-малко очакваш, нали, мистър Наракот?

Инспекторът потвърди и добави:

— Кой беше отседнал при вас вчера, мисис Белинг? Имаше ли непознати?

— Чакайте да помисля. Тук бяха мистър Моресби и мистър Джоунс, и двамата търговци, и един млад джентълмен от Лондон. Никой друг. По това време на годината е нормално да няма много хора. През зимата при нас е спокойно. А, имаше и един друг джентълмен, пристигнал с последния влак. Особен тип. Още не е станал.

— С последния влак? — попита инспекторът. — Този, който пристига в десет? Не бива да си губим времето с него. А другият човек, този от Лондон? Познавате ли го?

— Никога преди не съм го виждала. Не беше търговец, изглеждаше по-висшестоящ. Не мога да си спомня името в момента, но ще го намеря в регистъра. Тази сутрин замина за Ексетър с първия влак. Много странно. Интересно какво изобщо търсеше тук.

— Не спомена ли какво работи?

— Не каза нито дума.

— А излиза ли?

— Пристигна към обяд, излезе към четири и половина и се върна около шест и двайсет.

— Знаете ли къде е ходил?

— Нямам ни най-малка представа, сър. Може би просто да се поразходи. Беше, преди да завали, но денят не можеше да се нарече приятен за разходка.

— Излязъл в четири и половина и се върнал в шест и двайсет — каза инспекторът замислено. — Това е твърде странно. Спомена ли името на капитан Тревелян?

Мисис Белинг поклати категорично глава.

— Не, мистър Наракот, изобщо не спомена име. Държеше се настрана. Изглеждаше приятен, но угрижен.

Инспекторът кимна и се приближи до регистъра.

— Джеймс Пиърсън, Лондон — прочете той. — Е, това не ни казва много. Ще трябва да направим някои справки за мистър Джеймс Пиърсън.

И се запъти към кафенето, за да потърси майор Бърнаби. Майорът беше единственият посетител. Пиеше воднисто кафе и държеше пред себе си списание „Таймс“.

— Майор Бърнаби?

— Да, това е името ми.

— Аз съм инспектор Наракот от Ексетър.

— Добро утро, инспекторе. Напредвате ли?

— Да, сър. Мисля, че бавно напредваме. Смело мога да го заявя.

— Радвам се да го чуя — каза сухо майорът. Поведението му показваше, че дълбоко се съмнява.

— Има един-два въпроса, по които бих желал да получа сведения, майор Бърнаби — продължи инспекторът, — и вероятно вие можете да ми кажете това, което ми е нужно.

— Ще направя каквото мога — отзова се услужливо Бърнаби.

— Знаете ли дали капитан Тревелян е имал врагове?

— Нито един. — Бърнаби беше категоричен.

— А този човек, Евънс? Смятате ли, че може да му се вярва?

— Така мисля. Знам, че Тревелян му вярваше.

— Не се ли появиха недоразумения вследствие женитбата на Евънс?

— Не, разбира се. Но Тревелян се подразни. Не искаше да променя навиците си. Стар ерген, нали разбирате.

— Като стана дума за ергени, стигаме до друг проблем. Капитан Тревелян не беше женен — знаете ли дали е направил завещание? И в случай че не е, имате ли представа кой би наследил имението му?

— Тревелян направи завещание — каза бързо Бърнаби.

— И вие знаете това.

— Да. Направи ме изпълнител. Така ми каза.

— Знаете ли на кого остави парите си?

— Не мога да кажа.

— Разбрах, че е бил много заможен.

— Тревелян беше богат човек — отговори Бърнаби. — По мое мнение беше много по-състоятелен от когото и да било тук.

— Известно ли ви е дали е имал роднини?

— Доколкото зная, сестра и племенници. Виждаха се рядко, но не бяха в лоши отношения.

— Знаете ли къде се пази самото завещание?

— При „Уолтърс и Къркуд“ — адвокати тук, в Ексхамптън. Те съставиха завещанието.

— В такъв случай, майор Бърнаби, като изпълнител на завещанието ще ви помоля да дойдете с мен до „Уолтърс и Къркуд“. Бих желал да се запозная със съдържанието му колкото се може по-скоро.

Бърнаби вдигна бързо очи.

— За какво намеквате? — попита той. — Какво общо има завещанието?

Инспектор Наракот не беше склонен да разкрива картите си твърде бързо.

— Случаят не е толкова лесен, колкото си мислехме каза той. — Имам и друг въпрос към вас, майор Бърнаби. Разбрах, че сте попитали доктор Уорън дали смъртта е настъпила в пет часа и двайсет и пет минути.

— Е, и? — попита майорът дрезгаво.

— Какво ви накара да изберете точно това време, майоре?

— А защо не?

— Нещо трябва да ви го е подсказало.

Последва дълга пауза, преди майорът да отговори. Интересът на инспектор Наракот нарасна. Майорът упорито криеше нещо. Инспекторът го наблюдаваше и усещаше, че това е нелепо.

— Защо да не кажа пет и двайсет и пет? — запита агресивно майорът. — Или шест без двайсет и пет, или четири и двайсет, защо?

— Прав сте, сър — каза успокоително инспектор Наракот. Не искаше да му противоречи, но си обеща да стигне до същината на въпроса до края на деня. — Има и друго нещо, което намирам за любопитно, сър — продължи той.

— Така ли?

— Работата около даването на дома в Ситафорд под наем. Не зная вие какво мислите, но ми изглежда странно.

— Ако питате мен — каза Бърнаби, — идиотски странно е.

— Това ли е вашето мнение?

— Това е мнението на всеки.

— Къде, в Ситафорд?

— И в Ситафорд, и в Ексхамптън. Тази жена трябва да е луда.

— Хора разни, вкусове най-различни — каза инспекторът.

— Странен вкус за такава жена.

— Вие я познавате?

— Познавам я. Аз бях в къщата й, когато…

— Когато какво? — попита инспекторът при запъването на майора.

— Нищо — отвърна Бърнаби.

Инспекторът го погледна изпитателно. Тук се криеше нещо и той искаше да узнае какво е то. Очевидно майорът все още беше смутен. Бе настъпил моментът да каже това, което знаеше. „Всичко с времето си помисли си Наракот, — сега не е подходящо да опреснявам паметта му.“

Продължи на глас с наивен тон:

— Казвате, че сте били в къщата в Ситафорд. Откога дамата живее там?

— От около два месеца.

Майорът се стараеше да избегне ефекта от необмислено прибързаните отговори. Това го караше да говори повече от обичайното.

— Вдовица с дъщеря, така ли?

— Именно.

— Не е ли дала някакво обяснение за избора си на местожителство?

— Ами… — Майорът се поколеба. — Тя е приказлива, такава жена е, бърбори за прелестите на природата, за неземни чудесии и други подобни, но…

Той спря безпомощно. Инспектор Наракот се опита да му помогне.

— Но за нея това не ви се видя естествено.

— Е, нещо такова. Тя е светска жена. Страшно се труфи. Дъщерята е хубаво, отворено момиче. Естествено би било да отседнат в „Риц“, „Кларидж“ или друг голям хотел. Разбирате ме, нали?

Наракот кимна.

— Общителни са, нали? — попита той. — Не смятате ли, че… че се крият?

Майор Бърнаби поклати категорично глава.

— О не, нищо подобно. Те са много, дори твърде много общителни. Искам да кажа, че в такова малко селце като Ситафорд е трудно да намериш мотив, за да отклониш покана. Те са прекалено любезни и гостоприемни. Но, изглежда, надхвърлят английските представи.

 

— Колониалният характер — каза инспекторът.

— Да, предполагам.

— Има ли причина да смятате, че са познавали капитана отпреди?

— Разбира се, че не.

— И сте напълно сигурен?

— Джо щеше да ми каже.

— И не мислите ли, че мотивът им може да е бил запознанство с капитан Тревелян?

Това беше съвсем нова версия за майора. Той помисли няколко минути.

— Не бях се сетил. Те явно се държаха много фамилиарно с него. Не че разрешаваше да се държат така с него. Не мисля, че е и нормалното им поведение. Прекалено любезни като всички хора от колониите — добави твърде консервативният войник.

— О, да. А сега за къщата. Разбрах, че капитан Тревелян я е построил сам.

— Да.

— И никой друг не е живял в нея? Искам да кажа, дали не е давана под наем по-рано?

— Никога.

— Тогава не ги е привлякла самата къща. Загадка. Десет към едно, че няма нищо общо със случая, но съвпадението просто ми се видя странно. Къщата, която капитан Тревелян нае — Хейзълмур, — чия собственост беше?

— На мисис Ларпънт. Жена на средна възраст. Отиде в пансион в Телтъмхам да прекара зимата. Всяка година ходи. Обикновено я държи празна, но, когато може, я дава под наем, което не се случва често.

Тук нямаше нищо обещаващо. Инспекторът поклати глава обезкуражен.

— Агенти бяха Уилямсън, нали?

— Да.

— Офисът им в Ексхамптън ли е?

— В съседство с „Уолтърс и Къркуд“.

— Тогава, ако нямате нищо против, майоре, можем да се отбием там.

— Не, разбира се. Макар че едва ли ще намерите Къркуд в офиса му преди десет. Знаете какви са адвокатите.

— Тогава да тръгваме.

Майорът, който беше привършил със закуската си, кимна и се изправи.