Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (25)

25
В кафене „Делър“

Емили Трефъсис и Чарлс Ендърби седяха на малка маса в кафене „Делър“ в Ексетър. Беше три и половина и в този час там беше относително спокойно. Няколко души тихо си пиеха чая, но ресторантът като цяло пустееше.

— Какво мислиш за него? — попита Чарлс.

Емили сбърчи вежди.

— Трудно ми е да кажа.

След като беше разпитан от полицията, Брайън Пиърсън обядва с тях. Към Емили се отнасяше любезно, дори прекалено учтиво според нея.

За проницателното момиче това изглеждаше неестествено. Млад човек има тайна любовна връзка и някакъв непознат им се натрапва. Брайън Пиърсън се държеше покорно и се подчини веднага щом Чарлс му каза, че могат да отидат за разпита в полицията с неговата кола. На какво се дължеше тази овча покорност? Беше твърде нетипично за характера на Брайън Пиърсън.

„По-скоро бих отишъл в ада!“ Това би му подхождало много повече — помисли си тя.

Цялото му поведение будеше подозрение. Емили се опита да предаде някои от опасенията си на Ендърби.

— Разбирам те — каза Ендърби. — Нашият Брайън крие нещо, затова не може да си позволи да бъде верен на себе си.

— Точно така.

— Смяташ ли, че е възможно да е убил Тревелян?

— Брайън — каза Емили замислено — е човек, който си заслужава да бъде проучен основно. Твърде безскрупулен е, струва ми се, и ако наистина иска нещо, обичайните норми на поведение няма да го спрат. Не е рожба на английското възпитание.

— Ако гледаме обективно, той е по-вероятният кандидат за убиец от Джим, нали? — попита Ендърби.

Емили кимна.

— Разбира се, че е по-вероятният. Би извършил такова нещо, без да го вземе много навътре, мисля.

— Вярваш ли, че той го е направил?

— Не знам. Отговаря на условията — единственият човек, който отговаря.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами номер едно — мотив — започна да изброява с пръсти тя. — Същият. Двайсет хиляди фунта. Номер две — възможност. Никой не е знаел къде се мотае в петък следобед и ако той се сеща къде е бил, дали ще го каже. Нека да приемем, че по това време се е намирал възможно най-близо до Хейзълмур.

— Не е намерен някой, който да го е видял в Ексхамптън тогава, а той не е човек, когото няма да забележиш.

Емили поклати глава презрително.

— Не е бил в Ексхамптън. Не разбираш ли, Чарлс, че ако той е извършил убийството, преди това си е направил план. Само бедният невинен Джим се е подвизавал там най-безгрижно. Бил е например в Лидфорд или в Чадфорд, или пък в Ексетър. Възможно е да е дошъл пеша от Лидфорд — това е главен път и снегът не е бил непроходим. Една приятна разходка.

— Май трябва да разпитаме навсякъде.

— Полицията се занимава с това — каза Емили — и го върши много по-добре, отколкото ние бихме се справили. В публичните работи полицията е най-добра. Нас ни бива повече за тайните и лични неща. Да изслушаме мисис Къртис, да схванем намека на мис Пърсихаус и да следим Уилет — в това е нашата сила.

— Или слабост, според случая — уточни Чарлс.

— Да се върнем на Брайън Пиърсън, който отговаря на условията — каза Емили. — Споменахме две — мотив и възможност, а ето и третото, което смятам за най-важно.

— Какво е то?

— От самото начало знаех, че не бива да пренебрегваме странната история с викането на духове. И се опитах да погледна на нея без предубеждение, като следвам пътя на логиката. Вариантите са три. Първо, било е свръхестествено явление. Разбира, се, не е невъзможно, но лично аз отхвърлям това предположение. Номер две — направено е нарочно от някого, но след като не мога да разбера мотивите за това действие, също го отхвърлям. Номер три — случайност. Някой от шестимата е знаел какво очаква капитан Тревелян и без да иска, се е изпуснал. Неволно откровение. Или човекът е знаел какво ще се случи, или самият той след някакъв разговор с капитала е разбрал, че над него ще бъде упражнено насилие. Никой от шестимата всъщност не би могъл да го убие, но е възможно да е замесен. Няма връзка между майор Бърнаби и друг човек, както и между мистър Райкрофт и еди-кого си, или пък между Роналд Гарфийлд и някой трети. Но що се отнася до семейство Уилет, нещата стоят по-различно. Има връзка между Вайолет и Брайън Пиърсън. Двамата са в много близки отношения и момичето направо изпадна в нервна криза след убийството.

— Мислиш, че е знаела? — попита Чарлс.

— Или тя, или майка й. Едната или другата.

— Не спомена още едно име — мистър Дюк.

— Да — потвърди Емили. — Странно. Той е човекът, за когото не знаем нищо. Два пъти правих опити да се видя с него и все не успявах. Като че ли съществува някаква връзка между него и капитан Тревелян или между него и роднините на капитана. Сякаш нищо не го свързва с целия случай и все пак…

— Какво? — попита Ендърби, когато Емили замълча.

— И все пак видяхме инспектор Наракот да излиза от неговата къща. Може би знае нещо за него, което не ни е известно? Трябва да разберем.

— Мислиш, че…

— Да предположим, че Дюк е съмнителен тип и на полицията това е известно. Примерно капитан Тревелян е разбрал нещо за Дюк. Отнасял се е безкомпромисно към наемателите си, нали знаеш, и да приемем, че е щял да се обърне към полицията. Дюк си намира съучастник, с когото организират убийството. О, усещам колко мелодраматично звучи и все пак е възможно.

— Това е само една идея — каза Чарлс бавно.

Двамата потънаха в мислите си. Изведнъж Емили каза:

— Нали знаеш за странното усещане, което получаваш, когато някой те гледа. Сега чувствам точно това сякаш нечий поглед ми изгаря тила. Измислям ли си или наистина някой ме гледа?

Чарлс отмести стола си леко назад и небрежно огледа кафенето.

— На една маса до витрината седи жена — каза той. — Висока, хубава, тъмнокоса. Тя те наблюдава.

— Млада?

— Не, не съвсем млада. Я гледай!

— Какво има?

— Рони Гарфийлд. Току-що влезе, здрависаха се и седна до нея. Сигурно тя говори нещо за нас.

Емили отвори ръчната си чанта. Демонстративно си извади пудриерата и си напудри носа, като нагласи огледалцето под удобен ъгъл.

— Това е леля Дженифър — каза тя. — Те стават.

— Тръгват си — уточни Чарлс. — Искаш ли да й кажеш нещо?

— Не — рече Емили, — за мен е по-добре да се преструвам, че не съм я видяла.

— Но защо леля Дженифър да не познава Рони Гарфийлд и да не може да го покани на чай?

— С каква цел? — попита Емили.

— Защо трябва непременно да има повод?

— За Бога, Чарлс, престани с това „защо“. Разбира се, че е глупаво и тази среща не означава нищо. Но тъкмо казвахме, че никой, присъствал на сеанса, няма преки отношения с близките на капитана, и след по-малко от пет минути виждаме Рони Гарфийлд на чай със сестра му.

— Това означава, че никой нищо не знае.

— Не, Чарлс, означава, че винаги трябва да започваш от самото начало.

— Но по различен начин.

Емили го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Засега нищо.

Той постави ръката си върху нейната. Тя не я отдръпна.

— Нека свършим с това — каза Чарлс. — После…

— После? — запита меко Емили.

— Ще направя всичко за теб, Емили. Наистина.

— Би било чудесно от твоя страна, скъпи Чарлс.