Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (19)

19
Версии

Когато Емили се върна във вилата, откри, че приятеля й още го няма. Мисис Къртис обясни, че е тръгнал с няколко млади джентълмени, а за младата госпожица са дошли две телеграми. Емили ги взе, отвори ги и ги пъхна в джоба на пуловера си под любопитния поглед на възрастната дама.

— Надявам се, новините не са лоши — каза мисис Къртис.

— О, не — отвърна Емили.

— Телеграмите винаги ме плашат — продължи мисис Къртис.

— Зная, много смущаващо е.

В момента желаеше да бъде сама. Искаше да сложи в ред мислите си. Качи се в стаята и като взе молив и хартия, се зае да разработва своята система. След двайсет минути я прекъсна мистър Ендърби.

— Хей, хей, ето къде си била. Хората от пресата цяла сутрин те преследваха, но никъде не са могли да те открият. Все едно, аз им казах да не те безпокоят. Моя грижа е около твоето име да се шуми достатъчно.

Той седна на стола, тъй като Емили беше заела леглото, и се изкикоти.

— Не усетих завист или злоба — тържествено заяви мистър Ендърби. — Разказах им това, което може да им е от полза. Познавам всички и съм в центъра на нещата. Прекалено хубаво е, за да е истина. Щипя се и чувствам, че ще се събудя. Забеляза ли мъглата?

— Тя няма да ми попречи да отида до Ексетър следобед — каза Емили.

— Искаш да отидеш в Ексетър?

— Да. Трябва да се срещна с мистър Дакърс, моя адвокат, нали знаеш, този, който пое защитата на Джим. Той иска да ме види. И мисля, докато съм там, да удостоя с посещение леля Дженифър. Освен това Ексетър е само на половин час път.

— Искаш да кажеш, че тя би могла да дойде с влака и да удари брат си по главата, без никой да забележи отсъствието й?

— О, зная, че звучи невероятно, но човек трябва да проучи всичко. Не че искам леля Дженифър да се окаже престъпникът. Бих предпочела много повече той да е Мартин Деринг. Мразя този тип мъже, които се перчат, че ще се сродяват с теб, а публично правят неща, за които заслужават да не ги погледнеш.

— От тези мъже ли е?

— Точно от този тип. Той е идеалният убиец — непрекъснато получава телеграми от букмейкъри и губи пари в конни надбягвания. Неприятно ми е, че има непоклатимо алиби. Мистър Дакърс ми го каза. Среща с издател и литературна вечеря изглежда толкова почтено и необоримо.

— Литературна вечеря — каза Ендърби, — в петък вечерта… Мартин Деринг, чакай да помисля, Мартин Деринг… Ами да, почти съм сигурен. По дяволите, съвсем сигурен съм и ще уредя нещата, само да пиша на Карудърс.

— За какво говориш? — попита Емили.

— Слушай, знаеш, че пристигнах в Ексхамптън в петък вечерта. Е, трябваше да получа една информация от мой приятел, също журналист, на име Карудърс. Каза, че ако може, ще се отбие да ме види около шест и половина, преди да отиде на някаква вечеря на писатели. Карудърс е доста важна клечка и ако не успееше да мине, щеше да ми пише в Ексхамптън. Е, той не дойде и ми писа.

— Какво общо има всичко това с нашата работа? — попита Емили.

— Не бъди нетърпелива. Сега стигам до същността на въпроса. Старият звучеше доста измамен, когато ми писа — справил се добре на вечерята и след като ми даде информацията, която му бях поискал, продължи със сочни описания, знаеш — за речите и какви магарета излезли знаменитият романист и един драматург. Каза, че бил поставен на много лошо място на масата. От едната му страна имало празно място, което било определено за Руби Макалмът — тази ужасна писателка на бестселъри.

И от другата страна, където трябвало да седи секс-експертът Мартин Деринг, мястото също било празно. Но Карудърс се преместил до един поет, който бил много известен в Блакхийт, и се опитал да се забавлява, доколкото може. Сега разбираш ли смисъла?

— Чарлс, скъпи! — Емили се разнежи от вълнение. — Колко прекрасно е това. Следователно говедото изобщо не е било на вечерята.

— Точно така.

— Сигурен ли си, че правилно си запомнил името?

— Напълно. За нещастие скъсах писмото, ала винаги мога да телеграфирам на Карудърс, за да потвърди. Но съм уверен, че не бъркам.

— Да не забравяме за издателя. Този, с когото е прекарал следобеда. Доколкото зная, той е тръгнал обратно за Америка, а ако работата е такава, става подозрително. Искам да кажа, че той е избрал човек, с когото няма да можеш да се свържеш лесно.

— Мислиш ли, че наистина попаднахме в целта? — попита Чарлс Ендърби.

— Така изглежда. Най-доброто нещо, което можем да направим, е да отидем направо при инспектор Наракот и да му съобщим новите факти. Имам предвид, че няма как да се доберем до американския издател, който в момента се намира на борда на „Мавритания“ или „Беренгария“, или кой знае как се казва корабът. Това е работа на полицията.

— Мене слушай, от това ще излезе нещо. Каква сензационна новина! — възкликна мистър Ендърби. — Ако това стане, имам основания да мисля, че „Дейли Уайър“ може да ми предложи не по-малко от…

Емили безмилостно прекъсна мечтите му за повишение.

— Не бива да си губим ума и да зарязваме всичко останало. Трябва да отида до Ексетър. Едва ли ще успея да се върна до утре, но имам една работа за теб.

— Каква по-точно?

Емили описа посещението си при семейство Уилет и странното изречение, което беше дочула, когато се върна за ръкавиците.

— Трябва непременно да разберем какво ще се случи довечера. Нещо се мъти.

— Колко вълнуващо!

— Нали? Разбира се, може и да е съвпадение, но може да не е. Забележи, те уволняват прислужниците. Нещо странно ще се случи там тази вечер и ти трябва да бъдеш наблизо, за да видиш какво е то.

— Искаш да кажеш, да прекарам цялата нощ, треперейки под някой храст в градината?

— Сигурна съм, че няма да имаш нищо против. Журналистите са готови на всичко, когато работят за добрата кауза.

— Кой ти го каза?

— Няма значение кой ми го е казал, просто го знам. Ще го направиш, нали?

— О, и още как! — запали се Чарлс. — Нищо няма да пропусна. Ако довечера в Ситафорд се случи нещо съмнително, няма да го пропусна.

Тогава Емили му разказа за етикета от куфара.

— Странно — замисли се мистър Ендърби. — Не живее ли третият Пиърсън в Австралия? Най-младият. Не, разбира се, че това означава нещо, но все пак би могло да има връзка.

— Мисля, че това е всичко. Имаш ли да добавиш нещо от себе си? — каза Емили.

— Имам идея — отвърна Чарлс.

— Слушам те.

— Единственото, което ме смущава, е, че не знам дали ще ти хареса.

— Какво значи дали ще ми хареса?

— Да не се ядосаш!

— Вероятно няма. Предполагам, ще мога да изслушам всичко благоразумно и спокойно.

— Добре, работата е там — продължи Чарлс, като я погледна, изпълнен със съмнение, — не мисли, че искам да те обидя или нещо подобно, но смяташ ли, че това, което твърди твоят човек, е абсолютно вярно?

— Да не искаш да кажеш, че все пак той го е убил? — попита Емили. — Имаш пълното право да мислиш така, ако ти харесва. Предупредих те в самото начало, че е естествено да го приемеш, но че трябва да работиш по версията, че не го е направил той.

— Нямам предвид това — каза Ендърби. — Приемам заедно с теб, че не той е очистил стареца. Но се чудя докъде ли неговият разказ за случилото се съвпада с истината. Той признава, че е отишъл там. Поговорил е със стареца и си е тръгнал, като го е оставил жив и здрав.

— Да.

— Ами просто ми хрумна — не мислиш ли, че е възможно, когато той е пристигнал, всъщност да е намерил капитана мъртъв. Може да се е уплашил и да не е пожелал да признае.

Чарлс изложи тази теория несигурно, но му олекна, когато видя, че Емили не проявява признаци на раздразнение. Тя само се намръщи и замислено вдигна вежди.

— Няма да се преструвам, намирам, че е възможно — каза тя. — Не съм и помислила за това преди. Зная, че Джим не би убил когото и да било, но съвсем спокойно е могъл да се изплаши, да излъже глупаво и тогава, разбира се, да се оплете в лъжите си.

— Неприятното в случая е, че не можеш да отидеш и да го попиташ направо. Но и едва ли биха ти позволили да го посетиш.

— Бих могла да изпратя при него мистър Дакърс — каза Емили.

— Мисля, че с адвоката си можеш да го видиш.

— Най-лошото е, че Джим е ужасен инат, и ако веднъж е изрекъл нещо, ще настоява на него.

— Това е моята версия и ще продължавам да я поддържам — каза мистър Ендърби.

— Да. Радвам се, че ми спомена за тази възможност, Чарлс. Не се бях сетила за нея. Досега търсехме някой, който е влязъл, след като Джим си е тръгнал. Но ако това е станало преди…

Тя замълча, потънала в мисли. Две противоположни версии се откроиха пред нея. В едната, предложена от мистър Райкрофт, скандалът между Джим и чичо му е бил решаващият момент. Другата обаче изобщо не взимаше под внимание Джим. Емили почувства, че първото, което трябва да направи, е да се види с доктора, огледал трупа. Ако се докажеше, че капитан Тревелян е бил убит в четири часа, това щеше да внесе известна промяна, що се отнася до алибитата. И другото нещо, което трябваше да направи, беше да накара мистър Даркас да убеди клиента си в абсолютната необходимост да говори истината в този момент.

Тя стана от леглото.

— Хайде — каза, — сега по-добре иди да разбереш как да стигна до Ексхамптън. Мъжът от ковачницата има някаква кола, струва ми се. Ще отидеш ли да поговориш с него? Ще тръгна веднага след като обядвам. Следващият влак до Ексетър е в три и десет. Така ще имам време да видя първо доктора. Сега колко е часът?

— Дванайсет и половина — каза мистър Ендърби, като погледна часовника си.

— Тогава да отидем двамата да се споразумеем за тази кола — промени решението си Емили. — Искам да свърша още нещо, преди да тръгна от Ситафорд.

— Какво е то?

— Да се обадя на мистър Дюк. Той е единственият в Ситафорд, с когото не съм разговаряла, а е бил един от хората, участвали във викането на духове.

— Ще минем покрай къщата му на път за ковачницата.

Домът на мистър Дюк беше последен. Емили и Чарлс вдигнаха резето на портата и тръгнаха нагоре по пътеката. Тогава се случи нещо твърде изненадващо. Вратата на къщата се отвори и отвътре излезе човек. И това беше не друг, а инспектор Наракот.

Той също изглеждаше изненадан и както се стори на Емили, притеснен. Тя изостави първоначалното си намерение.

— Толкова съм радостна, че ви срещам, инспектор Наракот — каза тя. — Има няколко неща, за който искам да поговоря с вас, ако позволите.

— Радвам се, мис Трефъсис. — Той погледна часовника си. — Чака ме кола. Ще трябва да се върна в Ексхамптън много бързо.

— Какъв късмет — възкликна Емили. — Ще ме закарате ли, инспекторе?

Инспекторът отвърна хладно, че за него ще бъде удоволствие.

— Донеси ми, ако обичаш, багажа, Чарлс — помоли го Емили. — Вече е готов.

Чарлс тръгна.

— За мен е голяма изненада да ви видя тук, мис Трефъсис — започна разговора инспектор Наракот.

— Казах au revoir — напомни му Емили.

— Пропуснах да го чуя, когато му беше времето.

— Знаете ли, инспекторе, вие направихте грешка. Джим не е човекът, когото търсите.

— Наистина ли?

— Нещо повече — продължи Емили, — сигурна съм, че ще се съгласите с мен.

— Какво ви кара да мислите така, мис Трефъсис?

— Какво правехте в къщата на мистър Дюк? — отвърна тя на въпроса му с въпрос.

Наракот изглеждаше смутен и тя се възползва от случая.

— Вие мислехте, че сте хванали човека, извършил престъплението, а сега не сте толкова сигурен и продължавате разследването. Е, имам нещо за вас, което може да ви бъде полезно. Ще ви го кажа, докато пътуваме за Ексхамптън.

Чуха се стъпки и по пътя се зададе Рони Гарфийлд. Гледаше гузно.

— Мис Трефъсис — започна той, — имате ли нещо против една малка разходка?

— Невъзможно — отвърна Емили, — заминавам за Ексетър.

— О, не! Искате да кажете, завинаги?

— Ще се върна утре — успокои го Емили.

— Това е чудесно.

Емили извади нещо от джоба на пуловера си и му го подаде.

— Предайте това на леля си. Рецептата за шоколадовия кейк. Кажете й, че се е сетила навреме, защото готвачът си тръгва днес заедно с останалата част от прислугата. Кажете й го непременно, тя ще се заинтересува.

Вятърът донесе далечен вик: „Рони, Рони, Рони!“

— Леля ми — каза Рони, озъртайки се нервно. — Трябва да тръгвам.

— И аз така мисля — отвърна Емили. — Имате зелена боя на лявата си буза — извика тя подир него.

Рони Гарфийлд изчезна във вратата на къщата.

— Ето приятеля ми с багажа — обърна се Емили към Наракот, — хайде, инспекторе. Ще ви разкажа всичко в колата.