Маги Стийвотър
Тръпка (32)

Тридесет и втора глава: Грейс
7°С

Първото нещо, което Сам ми каза на следващия ден, беше:

— Време е да те изведа на нормална среща.

Добре де, всъщност първото нещо, което каза, беше: „Сутрин си очарователно рошава“. Но първите му смислени думи (отказвах да повярвам, че съм рошава сутрин) бяха тези за срещата. Днес беше неучебен ден, така че разполагахме с цялото време за себе си — съдбата явно беше решила да ни поглези. Поканата му за нормална среща беше отправена, докато разбъркваше овесена каша и гледаше през рамо към вратата. Въпреки че родителите ми бяха излезли рано за някакъв организиран от баща ми пикник, Сам продължаваше да изглежда притеснен, че ще се върнат всеки момент и ще го погнат с факли и вили.

Отидох при него и се приведох над плота, поглеждайки със съмнение към тенджерата. Не бях особено вдъхновена от идеята за овесена каша. Бях се опитвала да правя такова нещо преди и вкусът на крайния резултат беше много… здравословен.

— На среща, а? Къде ще ме заведеш? На някое интересно място, например насред гората?

Той притисна пръст към устните ми, без да се усмихва:

— На нормална среща. Нещо вкусно за ядене и забавление, забавление, забавление.

Извърнах леко глава, за да може ръката му да попадне в косите ми:

— Мда, звучи като нормална среща — казах. След това добавих със сарказъм, защото той продължаваше да гледа мрачно. — Не вярвах, че си губиш времето с нормални неща.

— Ще ми подадеш ли две купички? — попита Сам. Когато ги поставих на плота пред него, той раздели в тях кашата. Лъхна ме аромат на канела. — Наистина искам да го направим както трябва, за да ти остане някакъв истински спомен…

Млъкна и сведе глава над купичките. Раменете му бяха отпуснати. След малко вдигна отново очи към мен:

— Искам да направим всичко по правилата. Нали можем да пробваме нещо нормално?

Кимнах, взех купичката си и опитах една лъжица — усетих кафява захар, канела и нещо леко пикантно. Облизах лъжицата и я насочих към Сам.

— Нямам проблем с нормалните неща. А това чудо е лепкаво.

— Неблагодарница — промърмори той, гледайки тъжно към купичката си. — Май не ти харесва.

— Всъщност е доста добро.

— Бек ми правеше овесената каша по тази рецепта, след като се наложи да поразнообразим нещата, които ям, защото се пристрастих към яйцата.

— Бил си пристрастен към яйца?

— Бях странно хлапе — отвърна Сам и посочи към купичката ми. — Сериозно, ако не ти харесва, не се чувствай длъжна да го ядеш. Когато си готова — тръгваме.

— И къде ще ходим?

— Изненада.

Това ми беше достатъчно. Кашата беше ометена за секунди и вече чаках край вратата с шапка, палто и раница в ръка.

За първи път тази сутрин Сам се разсмя и аз установих колко съм щастлива да чуя този така липсвал ми звук.

— Като кученце си. Все едно подрънквам с ключовете си, а ти подскачаш край вратата и си чакаш разходката.

— Бау!

Той ме потупа по главата, докато прекрачвахме през прага на топлия дом към студа на пастелната утрин. Когато се качихме в бронкото и излязохме на пътя, попитах отново:

— Значи няма да ми кажеш къде отиваме?

— По никой начин. Единственото, което ще сторя, е да те помоля да си представиш, че съм направил това още в първия ден, когато се срещнахме. Че съм те завел на романтична среща, наместо да лежа прострелян и кървящ на верандата ти.

— Нямам особено богато въображение.

— Аз имам. Ще си го представям вместо теб — толкова силно, че ще повярваш и ти. — Той се усмихна, за да ми покаже, че въображението му вече е започнало да работи, но в тази усмивка имаше толкова много тъга, че гърлото ми се стегна. — Ще бъда галантен млад мъж, който се грижи за своята дама, и така моята вманиаченост по теб вече няма да ти се струва толкова плашеща.

— О, повярвай, моята е по-плашеща — погледнах през прозореца. От сивото небе бавно и някак неохотно се сипеха снежинки. — Сигурно имам този… как се казваше? Синдромът, който те кара да се идентифицираш с хората, които са те спасили.

Сам стигна до разклона, водещ към училище и зави в противоположната посока.

— Да нямаш предвид синдрома Мюнхаузен, при който жертвите на отвличане започват да се идентифицират с похитителите си?

Поклатих глава:

— Не е същото. Освен това синдромът Мюнхаузен май беше симулирането на някаква болест, за да привлечеш внимание.

— Така ли? Може. Просто ми харесва да произнасям „Мюнхаузен“. Чувствам се така, сякаш наистина говоря на немски.

Разсмях се.

— Улрик беше роден в Германия — припомни ми Сам. — Беше същински извор на интересни детски приказки за върколаци. — Той зави по централния път към центъра и започна да се оглежда къде да паркира. — Казваше, че някога хората напълно доброволно са искали да бъдат ухапани.

Зад прозорците на бронкото се нижеха сградите на Мърси Фолс. Магазините, издържани във всички нюанси на кафяво и сиво, изглеждаха още по-кафяви и сиви под оловното небе. Зимата беше зловещо близо, въпреки че беше едва октомври. Никъде не се виждаше зеленина, а листата на някои от дърветата край пътя бяха опадали съвсем и оголените им черни клони допълваха неприветливия пейзаж, изпълнен със студ, тъга и бетон.

— Защо са искали това?

— В приказките те са се превръщали във вълци, за да крадат овце и други животни, когато храната не им е достигала. А някои от тях са се трансформирали просто защото им е било забавно.

Наблюдавах лицето му и се опитвах да доловя емоциите в гласа му:

— А забавно ли е наистина?

Той отклони поглед… сякаш засрамен от това, което предстоеше да каже. Поне така си помислих, преди да установя, че просто гледа през рамо, за да паркира на задна пред редица от магазинчета.

— На някои от нас изглежда им харесва много, може би повече от това да бъдат хора. Шелби обожава да бъде вълк, но както съм ти казвал, причината за това най-вероятно се крие във факта, че човешкият й живот е бил отвратителен. Не знам, нямам отговор на това. Вълчата половина от битието ми вече е толкова неизменна част от мен, че не мога да си представя какво е да живееш без нея.

— Това добре ли е или зле?

Сам ме погледна с жълтите си очи:

— Липсва ми човешката ми същност. И ти ми липсваш. През цялото време.

Сведох очи към ръцете си:

— Преувеличаваш.

Той се протегна и докосна косата ми, прокара ръка надолу и улови крайчетата на няколко косъма между пръстите си. Дълго ги гледа, сякаш те щяха да му кажат тайните на Грейс на своя тъмнорус език. Бузите му отново поруменяха, продължаваше да се изчервява, когато ми правеше комплименти.

— Не преувеличавам — каза тихо. — Но ми е трудно да говоря за тези неща, защото точно в този момент дори не мога да си спомня какво беше усещането от това да съм нещастен.

Нямах ясна представа защо стана така, но тези му думи накараха очите ми да се насълзят. Примигнах бързо, доволна, че той все още гледаше косата ми.

Известно време стояхме в мълчание. После Сам заговори отново:

— Не си спомняш нападението.

— Моля?

— Изобщо не си спомняш нападението на вълците, нали?

Намръщих се и придърпах раницата в скута си, изненадана от рязката смяна на темата.

— Не знам. Може би. Помня, че имаше много вълци, далеч повече, отколкото навярно са били в действителност. Помня и теб… как стоиш някъде зад другите, а после докосваш ръката ми… — Сам ме докосна по ръката. — … И бузата ми… — Той ме докосна по бузата. — … Докато другите вълци бяха… груби. Предполагам, че са искали да ме изядат, нали?

Гласът му беше мек:

— Но не си спомняш какво се случи след това? Как оцеля.

Опитах се да си спомня. Виждах само отделни проблясъци.

Сняг, кръв, дъх върху лицето ми. После писъците на мама. Трябваше да има още нещо, което да допълва картината. Трябваше някак да съм стигнала от гората до къщата. Опитах да си представя как съм газила през преспите, ранена, залитаща…

— Ходех ли?

Той ме гледаше, очаквайки сама да отговоря на въпроса си.

— Знам, че не съм. Не мога да си спомня. Защо не мога да си спомня? — Усетих, че се изнервям, ядосвах се на неспособността на собствения си мозък да ми даде информацията, която исках от него. Задачата не изглеждаше чак толкова трудна. Всичко, което помнех обаче, беше миризмата на Сам и непознатата ми до този момент паника в гласа на мама, която крещеше нещо по телефона.

— Не се притеснявай. Няма значение — прекъсна той напрегнатото ровене из спомените ми. Само дето най-вероятно имаше.

Затворих очи, припомняйки си уханието на горите в онзи ден, усещането, че се нося обратно към къщата, обгърната от нечии ръце… Рязко отворих очи.

— Ти си ме носил!

Сам ме гледаше напрегнато.

Усещането беше такова, сякаш си припомнях обърканите, полусънни видения от моментите, когато съм имала наистина висока температура:

— Но ти си бил човек — промълвих. — А аз помня, че те видях като вълк. Трябва да си бил човек, за да си ме носил. Как си го направил?

Той безпомощно сви рамене.

— Не знам как съм се трансформирал. Случи се по същия начин, както когато бях прострелян, а ти ме намери пред къщата си в човешкия ми облик.

Усетих как нещо трепва в гърдите ми. Плаха надежда.

— Можеш да се трансформираш по своя воля?

— Не. Случвало ми се е само два пъти. Не съм успявал да го сторя след онзи случай, независимо колко отчаяно съм го желаел. А повярвай ми, искал съм го от дъното на душата си.

Сам изгаси двигателя на бронкото, сякаш за да ми покаже, че този разговор е приключил, и се пресегна към раницата ми, за да си вземе шапката. Стоях на тротоара и го чаках, докато заключваше колата.

Той я заобиколи, за да дойде при мен, и замръзна на място.

— Всемогъщи Боже, какво е това?

Чукнах с палец и показалец разноцветния помпон:

— На нашия език го наричаме шапка. Пази ти топличко на ушите.

— Всемогъщи Боже — повтори Сам, пристъпвайки към мен. Взе лицето ми в ръце, докато ме разглеждаше с видим интерес. — Ама това е ужасно сладко. — Целуна ме, погледна шапката ми и след това ме целуна отново.

Заклех се никога да не свалям шарената си шапка с помпон. Сам продължаваше да държи лицето ми. Бях сигурна, че всички наоколо ни наблюдават. Но нямах никакво намерение да се отдръпна, така че го оставих да ме целуне отново, този път съвсем лекичко, като снежинка, докоснала едва доловимо кожата, преди да се стопи. След това той свали длани от бузите ми и ме хвана за ръката.

Отне ми известно време, докато открия къде се е дянал гласът ми, а дори и след това устните ми останаха разтегнати в щастлива усмивка.

— Добре. Къде отиваме? — Беше доста студено и знаех, че трябва да е някъде наблизо, защото не можехме да останем дълго навън.

Пръстите на Сам бяха здраво преплетени с моите.

— Първо към Магазина за щастие на Грейс. Един истински джентълмен би се насочил най-напред натам.

Изкисках се, което беше абсолютно нетипично за мен, а Сам се разсмя, защото знаеше това. Чувствах се опиянена от самото му присъствие. Оставих го да ме отведе покрай някакъв безличен бетонен блок до „Изкривеният рафт“ — малка независима книжарничка, която не бях посещавала поне от година. Това може би изглеждаше доста глупаво предвид факта колко много четях, но в крайна сметка аз бях просто една бедна гимназиална ученичка с доста скромна издръжка. Така че предпочитах да взимам книгите си от библиотеката.

— Нали не бъркам, че това е Магазинът за щастие на Грейс? — попита усмихнат Сам и ми отвори вратата, без да дочака отговор. Лъхна ме прекрасният аромат на нови книги, който веднага ми напомни за Коледа. Нашите винаги ми купуваха книги за празника. С мелодично иззвъняване вратата на книжарницата се затвори зад нас и Сам пусна ръката ми.

— А сега накъде? — попита. — Искам да ти купя книга. Знам, че това би те зарадвало.

Огледах с усмивка рафтовете и си поех дълбоко въздух, за да вдишам отново вълшебното ухание. Стотици хиляди страници, които никога не са били разгръщани, ме очакваха. На лъскавите дървени рафтове в топли цветове бяха подредени редици от разноцветни гръбчета на книги. Бестселърите се намираха на отделни маси, а лъскавите им корици блестяха, докоснати от мътната светлина на деня. В дъното на книжарницата, край касата и седналия зад нея продавач, който не ни обръщаше никакво внимание, застлани с тъмночервен килим стълби се изкачваха към някакъв непознат и несъмнено магически свят.

— Бих могла да живея тук — въздъхнах щастливо.

Сам наблюдаваше изражението ми с видимо удоволствие.

— Помня как те наблюдавах, докато седеше с книга в ръка на люлката си. Дори и в най-отвратителното време. Защо не четеше вътре, когато беше студено?

Очите ми продължаваха да проучват шарените гръбчета с изписани по тях заглавия.

— Книгите са по-истински, когато ги четеш навън. — Хапех устни, докато погледът ми прескачаше от рафт на рафт. — Не знам откъде да започнем.

— Ще ти покажа нещо — каза Сам. Начинът, по който произнесе думата, ме убеди, че става дума за нещо наистина удивително, което той наистина няма търпение да ми покаже. Хвана ме отново за ръката и ме поведе през магазина, покрай незаинтересования продавач и нагоре по стълбите, чийто килим заглушаваше стъпките ни.

Помещението на горния етаж беше наполовина по-малко от това долу, оградено с парапет, който да предпази някой увлечен в разглеждането на книгите купувач от възможността да тупне долу.

— Работих тук едно лято. Седни. И чакай. — Сам ми посочи старо и доста износено двуместно диванче с червена тапицерия, което заемаше голяма част от етажа. Свалих шапката си и седнах, изненадващо очарована от заповедната нотка в гласа му. След което най-безсрамно започнах да зяпам задника му, докато оглеждаше старателно рафтовете. Без да е наясно къде точно се е спрял погледът ми, той приклекна, облегна се на пода с едната си ръка и започна да прокарва нежно пръстите на другата по гръбчетата на книгите, сякаш поздравяваше стари приятели. Наблюдавах извивката на раменете му, наклона на главата, разтворените като крачка на паяк пръсти на опряната в пода ръка. Най-накрая откри това, което търсеше, и се приближи до диванчето.

— Затвори очи — каза и без изобщо да ме чака, прокара внимателно длан през клепачите ми, за да ги затвори. Усетих как диванчето хлътна, когато той приседна до мен, чух необяснимо силния шум от разтварянето на корицата, мекото шумолене на отгръщащи се страници.

След това усетих дъха му в ухото си и миг по-късно чух съвсем тихия му глас. Аз съм сам на този свят, но самотата не ми е достатъчна, за да направя всеки час свещен. Нищожен съм аз, но не достатъчно нищожен, за да бъда просто вещ за теб, обвита в мрак и тайнственост. Искам своя собствена воля, която да ме води, когато трябва да действам. Той направи дълга пауза, нарушавана само от странно хрипливия звук на дъха му. А в тишината на тези неподвижни времена, затаили дъха на своите секунди, защото нещо фатално се приближава, аз бих желал да бъда с някого, който знае тайните ми. Или да остана сам. Искам да се отразяваш в мен и никога да не бъда толкова сляп или толкова стар, че прелестният ти образ да избледнее в моите мисли. Копнея да се разкрия изцяло. Не искам нищо от мен да остане загърнато в булото на тайните, защото тези загърнати места, те са просто лъжи.

Извърнах лице към неговото, с все така затворени очи, и той притисна устните си към моите. Отдръпна ги лекичко само за кратък миг, в който чух как оставя внимателно книгата на пода, след което обви ръце около мен.

Устните му бяха хладни, ухаеха на мента и зима, но ръцете му, толкова топли и нежни върху шията ми, обещаваха дълги летни дни. Обещаваха вечност. Главата ми се замая, сякаш не ми достигаше въздух, сякаш някой крадеше дъха, който си поемах. Сам се бе облегнал назад и ме придърпа към себе си, като продължаваше да ме целува отново и отново, толкова нежно, сякаш устните ми бяха цвете и ако ги докоснеше по-грубо, цветето можеше да се прекърши.

Не знам колко дълго стояхме прегърнати на това диванче, неспирно даряващи се с целувки, преди Сам да забележи, че плача. Усетих как се поколеба, когато усети солта върху езика си, преди да осъзнае какво означава този вкус.

— Грейс. Плачеш ли?

Не казах нищо, защото думите само биха направили причината за сълзите ми по-реална. Сам ги докосна с палец, придърпа ръкава си и внимателно ги избърса.

— Грейс, какво не е наред? Сбърках ли някъде? — Жълтите му очи търсеха по лицето ми някакъв знак, който да обясни тъгата ми. Просто поклатих глава. На долния етаж чух как звънчето над входната врата оповести влизането на нов клиент. Всичко това ми се струваше толкова далечно.

— Не — казах най-сетне, избърсвайки още една сълза от окото си, преди да се е търкулнала. — Не, всичко, което правиш, е чудесно. Просто… — Не можех да го кажа. Не можех.

Сам дори не трепна:

— Просто това е последната ми година.

Прехапах силно устни и избърсах още една сълза.

— Не съм готова за това. Никога няма да бъда готова.

Той не каза нищо. А може би нямаше нищо за казване. Наместо това ме прегърна отново, но този път положи лицето ми на гърдите си и започна да ме гали с ръка по косите — непохватно, но успокояващо. Затворих очи, заслушана в туптенето на сърцето му, докато моето собствено не влезе в същия ритъм. Най-накрая той положи буза върху главата ми и тихичко промълви:

— Нямаме време за тъга.

* * *

Слънцето грееше ярко, когато напуснахме книжарничката, и аз с изненада установих колко много време е минало. В унисон с тази мисъл, стомахът ми изкурка отчаяно.

— Обяд — казах. — Веднага. Ако не побързаме, ще умра на място от глад и ще ти тежа на съвестта.

— Не се и съмнявам. — Сам взе малката торбичка с новите ми книги и се обърна, за да ги остави в бронкото, но замръзна на половината път към колата с очи, втренчени в нещо зад гърба ми. — По дяволите! Приближаваща заплаха.

Той ми обърна гръб, за да постави книгите на задната седалка, опитвайки се да остане максимално незабележим. Извърнах се и застанах лице в лице с Оливия. Косата й бе разрошена, а самата тя изглеждаше уморена. Брат й Джон се появи зад нея и ме дари с широка усмивка. Бях го виждала за последно, преди да срещна Сам, и сега се запитах как изобщо съм могла да смятам, че изглежда добре. Имаше скучен и обикновен вид, особено сравнен с черния перчем на Сам и златистите му очи.

— Здравей, красавице — поздрави Джон.

Това накара Сам бързо да се обърне. Не тръгна към мен, но не се и налагаше — блясъкът в жълтите му очи и напрегнатата стойка накараха Джон да спре насред крачка. За един много кратичък миг през главата ми премина мисълта, че Сам може би е опасен, че може би полага доста повече усилия, за да укротява вълка в себе си, отколкото показва.

Странното изражение на Джон ме накара да се запитам дали през всичките тези месеци в шеговитото му флиртуване с мен не е имало далеч по-малко шега, отколкото смятах.

— Здрасти — каза Оливия. Погледна към Сам, чийто поглед от своя страна се беше спрял върху преметнатия през рамото й фотоапарат. Той бързо сведе глава и потърка очи, сякаш в някое от тях беше попаднала прашинка.

Видимото му неудобство нямаше как да не ми повлияе, така че усмивката ми беше насилена и неискрена.

— Здрасти. Странно е да налетя на вас точно тук.

— Изпълняваме разни поръчки за мама. — Джон отклони поглед към Сам и се усмихна някак прекалено мило. Бузите ми поруменяха при вида на тази мълчалива тестостеронна схватка, която в крайна сметка ме ласкаеше, въпреки целия идиотизъм на ситуацията. — А и Оливия искаше да минем през книжарницата, щом така и така сме тук. Този студ обаче направо ме побърква, така че влизам вътре.

— Ама и илитерати ли пускат там? — попитах в духа на доброто старо време.

Напрежението видимо се разсея, защото усмивката на Джон този път беше искрена. Ухили се и на Сам, като мълчаливото послание зад разтегнатите му устни май беше мда, успех с тая, след което бутна вратата на книжарницата и влезе. Някаква бегла усмивка в отговор се плъзна и по устните на Сам, който продължаваше да стои с полуприсвити очи, като продължение на импровизираната театрална постановка с прашинката в тях. Оливия остана на тротоара пред вратата, обвила тялото си с ръце.

— Изобщо не съм вярвала, че ще те видя извън вкъщи толкова рано през уикенда. — Говореше на мен, но гледаше Сам. — Мислех, че прекарваш почивните дни в зимен сън.

— Не и този — казах. Толкова дълго време не си бяхме говорили, че вече просто не знаех как да го правя. — Станах раничко, за да видя какво е усещането.

— Страхотно — промърмори тя. Продължаваше да гледа към Сам, а неизказаният въпрос бе увиснал във въздуха. Не исках да ги представям един на друг, защото той очевидно се чувстваше некомфортно край Оливия и нейния фотоапарат, но въпреки това виждах ясно как тя ни изучава: разстоянието между нас, което оставаше неизменно близко, сякаш ни свързваха невидими нишки, случайните докосвания. Очите й проследиха ръката му, която се плъзна нежно по ръкава ми, след което се премести към другата, останала отпусната върху дръжката на вратата; удобно и спокойно, все едно беше отваряла тази врата много пъти досега. Все едно това чернокосо момче беше тясно свързано с бронкото… и мен. За всички ни беше ясно, че въпросът не може да остане незададен, така че най-накрая Оливия попита:

— А този кой е?

Погледнах към Сам за одобрение. Клепачите му бяха все така притворени и хвърляха сянка върху очите му.

— Сам — произнесе той мрачно.

Имаше нещо странно в гласа му. В момента не гледаше фотоапарата, но можех да усетя силата, с която той привлича вниманието му. Гласът ми неволно отрази неговата изнервеност, когато казах:

— Това е Оливия. Олив, двамата със Сам излизаме. Имам предвид, че сме гаджета.

Очаквах някакъв коментар, но вместо това тя каза замислено:

— Познавам те. — Усетих как Сам се напряга до мен, след това Оливия добави — От книжарницата, нали?

Сам я погледна и тя кимна едва забележимо.

— Точно така. От книжарницата.

Стоеше, кръстосала ръце, и си играеше с ръкавите на пуловера си, без да сваля очи от него. Изглежда се опитваше да намери правилните думи:

— Аз… Така де — с контактни лещи ли си? Съжалявам, че съм така директна, но сигурно често ти задават този въпрос.

— Права си — каза Сам. — Често ми го задават. И да, наистина нося лещи.

През лицето на Оливия премина сянка на разочарование.

— Яки са. Наистина. Ъъ, приятно ми беше да се запознаем. — Обърна се към мен и продължи: — Съжалявам. Тъпо беше да се скараме за онова нещо.

Каквото и да бях планирала да й кажа, се изпари при това извинение.

— Съжалявам — произнесох леко колебливо, защото не бях особено сигурна за какво точно трябва да се извинявам. — И аз мисля, че беше тъпо.

Оливия погледна към Сам и после отново спря очи върху мен.

— Аха. Аз просто… Ще ми се обадиш ли? По-късно?

Примигнах изненадано.

— Ами да, разбира се! Кога?

— Аз… всъщност може ли аз да ти се обадя? Не знам кога точно ще мога. Нали няма проблем? Може ли просто да ти звънна на мобилния?

— По всяко време. Сигурна ли си, че не искаш да отидем някъде още сега и да поговорим?

— Ъъ, не, не сега. Не мога заради Джон. — Тя тръсна глава и отново погледна към Сам. — Той иска да се помотаем. По-късно ще е идеално. Определено. Благодаря ти, Грейс. Сериозно. Съжалявам за онова тъпо скарване.

Стиснах устни. За какво ми благодареше?

Джон подаде глава от вратата на книжарницата:

— Оливия? Идваш ли или какво?

Оливия ни махна и изчезна след брат си, посрещната от тихия звън на входната камбанка.

Почти веднага щом тя си отиде, Сам постави длани зад тила си и въздъхна дълбоко и треперливо. Направи малък кръг по тротоара, без да сваля ръце.

Минах покрай него и отворих вратата на колата.

— Ще ми кажеш ли какво става? Просто се притесняваш от фотоапарати или има и още нещо?

Сам мина от другата страна на бронкото, настани се зад волана и затръшна силно вратата, сякаш се опитваше да остави Оливия и всичките странности на отминалия разговор навън.

— Съжалявам. Аз просто… видях един от вълците вчера, а и цялата тази история с Джак ме държи на ръба. Колкото до Оливия — тя ни е снимала всичките. Като вълци. А очите ми… Страхувах се, че знае повече за мен, отколкото споделя, и… паникьосах се. Знам. Държах се като пълна откачалка, нали?

— Да, така беше. За твой късмет тя се държа по-откачено и от теб. Надявам се наистина да звънне по-късно.

Бях неспокойна. Сам докосна ръката ми:

— Какво предпочиташ — да отидем някъде, където да хапнем, или просто да се приберем вкъщи?

Изсумтях и потърках с длан челото си.

— Хайде към вкъщи. Господи, чувствах се толкова странно. Просто не можех да разбера за какво ми говори.

Сам не каза нищо, но не виждах проблем в това. Прехвърлях в съзнанието си отново и отново думите на Оливия, опитвайки се да установя защо разговорът ми се беше сторил толкова неловък и мъчителен. Напрягах се да установя какво не беше изказано гласно. Трябваше да й кажа нещо повече след извинението. Но какво точно можех да добавя? Оставих мислите да се блъскат в главата ми, докато не се оплетоха окончателно, след което стомахът ми се присви от чувство за вина.

Пътувахме в мълчание към вкъщи, докато в един момент не осъзнах колко отчайващо егоистично се държах.

— Съжалявам, провалям нашата среща. — Протегнах се към свободната ръка на Сам и пръстите му стиснаха силно моите. — Първо се разревах, което — само за протокола — никога не правя, а след това тотално се отнесох в мисли за Оливия.

— Тихо — отговори ми нежно Сам. — Нашият ден още е далеч от своя край. Пък и беше приятно да видя как стоманеният ти стоицизъм най-сетне се пропука под напора на някакво чувство.

Усмихнах се:

— Стоманен стоицизъм? Това определение ми харесва.

— Така и предположих. Във всеки случай, допада ми поне веднъж ролята на сантименталния идиот да не се падне на мен.

Избухнах в смях:

— Не бих използвала точно тези думи, за да те опиша.

— Значи не смяташ, че в сравнение с теб съм нежно и деликатно цвете? — Когато се разсмях отново, той настоя: — Добре де, в такъв случаи кои думи би използвала, за да ме опишеш?

Облегнах се назад в седалката и напрегнах мозъка си, за да измисля нещо подходящо. Сам ме наблюдаваше със съмнение и честно казано, имаше пълното право за това. Главата ми просто не работеше особено добре с думите… не и когато нещата опираха до абстракции и описания.

— Чувствителен — пробвах се най-накрая.

— Лигав — преведе Сам.

— Творчески настроен.

— Плашещо емоционален.

— Замислен.

— Фън Шуй.

Този път се разсмях толкова силно, че се задавих.

— Как изобщо успя да свържеш Фън Шуй със „замислен“?

— Ами понеже при Фън Шуй подреждаш мебелите, растенията и останалите вещи по някакъв старателно обмислен начин — сви рамене Сам. — И това те успокоява. Разни дзенщини. Или нещо от сорта. Не съм сто процента сигурен как работи, като изключим момента с обмислянето.

Закачливо го тупнах с юмрук по ръката и се извърнах към прозореца. В момента преминавахме покрай редица от дъбове, възправили се край пътя. Жълто-кафяви листа, сухи и мъртви, се вееха по черните клони, очаквайки повея на вятъра, който ще ги откъсне и ще ги дари ги с последен танц, преди да паднат в калта. Хрумна ми думата, която наистина описваше Сам: мимолетен. Лятно листо, задържало се някак на своята измръзнала клонка, вкопчило се в нея за толкова дълго, колкото успее да издържи.

— Ти си красив и тъжен — казах най-накрая, без да го поглеждам. — Също като очите си. Ти си като песен, която съм чула като малко момиченце и бях забравила, че знам, докато не я чух отново.

За известно време единственият звук, който се чуваше в купето, беше тихото скърцане на спирачките, докато Сам взимаше поредния завой. После каза тихо:

— Благодаря ти.

* * *

Прибрахме се вкъщи и спахме на леглото ми целия следобед, бях мушнала обутия си в дънки крак между неговите, заровила лице в шията му, докато радиото мърмореше нещо за фон. Когато стана време за вечеря, се насочихме към кухнята, за да си приготвим нещо за ядене. Докато Сам старателно подреждаше плънката за сандвичите, пробвах да се обадя на Оливия.

Вдигна Джон:

— Съжалявам, Грейс. Излезе. Искаш ли да й предам нещо конкретно, или просто да й кажа, че си я търсила?

— Нека ми звънне, когато се прибере — казах, измъчвана от странното усещане, че по някакъв начин съм предала Оливия. Затворих телефона, прокарвайки замислено пръст по слушалката. Продължавах да мисля за думите й: Тъпо беше да се скараме за онова нещо.

— Усети ли миризмата, когато влизахме? — попитах Сам. — Около изтривалката.

Той ми подаде един сандвич и кимна:

— Аха.

— Приличаше на урина — продължих. — Вълча урина.

— Аха — повтори Сам не особено щастливо.

— Кой, мислиш, е бил?

— Не мисля — каза Сам. — Знам. Била е Шелби. Мога да я подуша. Пикала е и на верандата. Усетих миризмата, когато излизах вчера.

Спомних си очите й, втренчени в мен през прозореца на спалнята, и се намръщих:

— Защо го прави?

Сам тръсна глава. Гласът му прозвуча неуверено:

— Надявам се причината да съм аз, а не ти. Надявам се, че преследва мен. — Очите му се насочиха към входното антре, чух далечния звук от двигателя на приближаваща се по пътя кола. — Мисля, че майка ти си идва. Трябва да изчезвам.

Намръщих се, докато го гледах как грабва сандвича и с бързи крачки влиза в стаята ми, затваряйки внимателно вратата зад гърба си и изоставяйки всички въпроси и съмнения относно Шелби да витаят в кухнята край мен.

Чух съскането на спирачки по алеята. Взех раницата си и се настаних край масата, така че когато мама влезе, вече разглеждах съсредоточено една задача от учебника.

Тя се завъртя на пръсти и хвърли със замах някакви документи върху плота. След нея нахлу хладен повей. Потръпнах, надявайки се Сам да е достатъчно защитен зад вратата на спалнята ми. Чух звук от ключове, паднали върху плочките, последван от весела ругатня, след което връзката на мама прелетя край мен и се приземи върху документите.

— Яла ли си вече? В страхотно настроение съм за едно бързо похапване. Играхме пейнтбол след пикника! И всичките разходи бяха поети от службата ми.

Повдигнах вежди. По-голямата част от мозъка ми все още беше заета с мисли за дебнещата край къщата Шелби, която наблюдаваше Сам или мен. Или и двама ни.

— За сплотяване на колектива, а?

Мама не отговори. Отвори вратата на хладилника и попита:

— Имаме ли нещо, което мога да хапвам, докато гледам телевизия? Боже! Това пък какво е?

— Свинско филе, мамо. За скарата утре.

Тя сви рамене и затвори вратата.

— Прилича на гигантски замразен гол охлюв. Искаш ли да гледаш някой филм с мен?

Погледнах покрай нея към входното антре, очаквайки появата на татко, но другият ми родител отказваше да се появи.

— Къде е баща ми?

— Отиде да хапне крилца с новите момчета от работата. Държиш се така, все едно ти предлагам да правим нещо заедно само защото него го няма.

Мама потрака известно време с вратите на шкафовете, като в крайна сметка се спря на някаква зърнена закуска. Сипа си в купичка, заряза отворената кутия на плота и се насочи към дивана.

Някога не бих се поколебала и за миг преди да се сгуша до нея, но сега всичко това ми се струваше прекалено незначителен и прекалено закъснял жест. Имах си друг, който да ме чака.

— Малко съм уморена — казах й. — Мисля да поспя.

Не бях осъзнала, че очаквах тези думи да я натъжат поне мъничко, докато не видях, че нищо подобно не се случи. Мама се тръшна на дивана с блажена усмивка и взе дистанционното. Когато й обърнах гръб, тя се обади:

— И между другото, не оставяй торби с боклук на задната веранда, става ли? Из тях ровят животни.

— Аха — казах. Май знаех за кое конкретно животно става дума. Оставих я да си гледа филма, събрах учебниците и се отправих към стаята си. Заварих Сам, изтегнал се на леглото, да чете някаква книга на светлината от нощната лампа. Изглеждаше напълно естествено, все едно бе у дома си. Знам, че нямаше как да не ме е чул да влизам, но въпреки това не вдигна глава още известно време, за да си довърши главата. Обичах да го гледам как чете. Всъщност обичах всичко в него — от извивката на шията му, докато стоеше приведен над страниците, до формата на обутите му в чорапи ходила.

Най-накрая той мушна показалец в книгата си и я затвори, усмихна ми се по обичайния си тъжен начин и ме подкани с ръка да се приближа. Хвърлих учебниците си в края на леглото и се настаних до него. Продължаваше да държи книгата с една ръка, докато с другата погали косите ми, а после двамата заедно дочетохме последните три глави от романа. Беше доста странен — всички бяха отведени от планетата Земя, освен главния герой и любовницата му, а от тях се очакваше да решат каква ще бъде последната им мисия — да потърсят останалите хора или да запазят планетата само за себе си, полагайки новото начало на човешката раса. Когато приключихме, Сам се отпусна по гръб, загледан в тавана. Започнах бавно да правя кръгчета с показалеца си по плоския му стомах.

— Ти какво би избрала? — попита.

В романа героите бяха тръгнали да търсят изчезналите хора, което ги бе разделило и в крайна сметка всеки от тях беше завършил дните си сам. Не знаех защо, но въпросът на Сам накара сърцето ми да забие по-бързо. Осъзнах, че съм се вкопчила здраво в тениската му.

— Шегуваш ли се? — промърморих. — Като че ли не е пределно ясно.

Той леко се усмихна.

Доста по-късно осъзнах, че Оливия така и не е отговорила на обаждането ми. Когато звъннах повторно, майка й ми каза, че все още била навън.

Тихо, но настойчиво гласче се обади в главата ми: Къде навън? Има ли изобщо място в Мърси Фолс, където си струваше да се замотаеш за толкова дълго?

Същата нощ сънувах муцуната на Шелби пред прозореца ми и очите на Джак в гората.