Маги Стийвотър
Тръпка (26)

Двадесет и шеста глава: Грейс
2°С

Не можех да събера мислите си. Стоях насред кухнята и се взирах в шкафовете, върху които с кабарчета бяха закачени снимки на усмихнати хора — членовете на глутницата в човешкия им облик. Естествено, първото нещо, което бях направила, бе бързо да потърся лицето на Сам, но не можех да концентрирам вниманието си дори върху нещо толкова просто. Продължавах да виждам сгърченото му тяло във ваната, да чувам ужаса в гласа му. Образът му, докато трепери насред гората миг преди да осъзная какво точно се случва, продължаваше да изниква в мислите ми отново и отново.

Тенджера. Консерва супа. Хляб от фризера. Лъжици. Кухнята на Бек очевидно беше заредена, при това много добре, от някой запознат със сезонния живот на върколаците. Беше пълна с храна в консерви и кутии, всичката — с дълъг срок на годност. Подредих върху плота съставките за импровизираната ни вечеря и се опитах да се съсредоточа над това, което правех.

В съседната стая Сам седеше на дивана, завит с одеяло, а дрехите му се въртяха в пералнята. Моите джинси също бяха подгизнали, но те трябваше да почакат. Включих котлона, опитвайки се да мисля за блестящата му алуминиева повърхност, за гладките черни копчета.

Но си спомних гърчещия се на пода Сам, празните му очи. Животинското скимтене, което издаде, когато осъзна, че губи битката с вълка в себе си.

Ръцете ми трепереха, докато изсипвах консервата в тенджерата.

Не можех да се стегна.

Трябваше да се стегна.

Видях изражението му, когато го хвърлих във ваната. Най-вероятно родителите му го бяха хвърлили по същия начин…

Господи, не можех да мисля за това. Отворих хладилника и с изненада видях вътре голяма бутилка мляко — първата лесно разваляща се храна, която откривах в къщата. Изглеждаше толкова не на място, че успя да прогони кошмарните образи, приковавайки вниманието ми към етикета със срока на годност. Беше изтекъл едва преди три седмици и докато изсипвах разваленото мляко в мивката, продължих да разглеждам хладилника за други следи, че къщата е била обитавана до скоро.

Сам продължаваше да стои увит на дивана, когато отидох при него, за да му занеса купичка със супа и препечен хляб. Взе ги с очи, изпълнени с много повече тъга от обикновено.

— Сигурно вече си мислиш, че съм пълен изрод.

Седнах на стола срещу него, като подгънах крака под себе си и държах своята купичка пред гърдите си, за да се стопля. Таванът на хола беше много висок — всъщност стигаше чак до покрива — и стаята все още беше хладна.

— Съжалявам — промълвих за кой ли път.

Сам поклати глава:

— Това беше единственото, което можеше да направиш. Не трябваше да откачам по този начин.

Трепнах, щом си спомних звука от удара на главата му в стената и издигнатите във въздуха сгърчени пръсти, докато потъва във ваната.

— Наистина се справи добре — продължи Сам. Наблюдаваше ме, докато си взимаше хляб. Изглеждаше, че обмисля какво да каже, но просто повтори: — Наистина се справи добре. Теб…

Той се поколеба. Гледаше към стола, на който бях седнала. Тъгата в погледа му превърна празното място на дивана до него в нещо болезнено очевидно.

— Не ме е страх от теб! — отсякох. — Това ли си мислиш? Просто реших, че е добре да имаш малко място за лактите, докато се храниш.

Всъщност във всеки друг момент с радост бих се мушнала под одеялото при него. Изглеждаше толкова топъл и привлекателен в стария пуловер, който бе изровил от стаята си. Но просто исках… всъщност имах нужда да вкарам мислите си в ред и не смятах, че мога да го сторя, докато телата ни се докосват. Все още не.

Сам се усмихна. По лицето му се изписа облекчение.

— Супата е хубава.

— Радвам се. — Всъщност никак не беше хубава. Миришеше на нещо, престояло в консерва прекалено дълго време, и беше безвкусна, но бях достатъчно гладна, за да не ми пука. А и механичните движения, свързани с храненето, ми помагаха да притъпя спомените си за Сам във ваната.

— Разкажи ми повече за размяната на мисли — казах. Исках да го накарам да говори, за да чувам човешкия му глас.

Сам преглътна залъка си:

— За какво?

— Спомена, че си ми показал онази гора, когато си бил вълк. И че вълците могат да разговарят помежду си по този начин. Разкажи ми за това. Искам да знам как става.

Сам се наведе, за да остави купичката си на пода, и след това отново се облегна назад. Лицето му изглеждаше уморено.

— Нещата не стават точно така — въздъхна той.

— Не съм казала, че стават по някакъв начин! Питам как стават?

— Това не е някаква суперсила — отвърна той, — а по-скоро нещо като утешителна награда. — Когато го погледнах неразбиращо, добави. — Това е единственият начин, по който можем да комуникираме. Не можем да си спомним думите. Не можем да ги произнесем, дори някак да ги формулираме във вълчите си мозъци. Всичко, което имаме, са образи, които изпращаме един на друг. Простички образи. Пощенски картички от другата страна.

— Можеш ли да ми изпратиш някоя в момента?

Сам се присви на дивана, увивайки се по-плътно с одеялото:

— В момента дори не мога да си спомня как се прави, защото съм себе си. Способен съм да изпращам образи само когато съм вълк. За какво ми е нещо подобно в момента. Имам си думи. Мога да ти кажа всичко, което поискам.

Помислих си да му отвърна, че понякога само думите не са достатъчни, но дори самата мисъл за това предизвика необичайна болка в мен. Вместо това казах:

— Но аз не бях вълчица, когато ми показа гората. Как вълците могат да говорят с други членове на глутницата, ако те са в човешки облик?

Сам примигна:

— Не знам. Не мисля, че някога съм се опитвал да го правя с човек. Само с вълци. Защо ти е да знаеш това?

Имаше горчивина и умора в гласа му. Оставих купичката си в края на масата и отидох на дивана. Той повдигна одеялото, за да мога да се притисна към него, и затвори очи. Известно време остана така, преди да ги отвори отново.

— Всичко, което исках, беше просто да ти покажа как да дойдеш у дома — произнесе тихо. Усещах топлия му дъх близо до устните си. — Исках да съм сигурен, че ще ме намериш, когато се трансформираш.

Прокарах пръсти по гърдите му, оголени под широката яка на пуловера. Гласът ми потрепери леко:

— Е, намерих те.

Сушилнята жужеше някъде от коридора, странен звук в тази празна къща. Сам се отдръпна:

— Трябва да си взема дрехите. — Отвори уста, сякаш се канеше да каже още нещо, но вместо това се изчерви.

— Дрехите ти няма да избягат никъде — казах.

— Нито пък ние, освен ако не успеем да влезем в бронкото и да се доберем до ключовете — отбеляза очевидното Сам. — Мисля, че колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Особено като се има предвид фактът, че ти ще трябва да работиш с шперца. Не мога да остана навън толкова дълго.

Отдръпнах се неохотно, за да може да стане, увил одеялото около себе си като туника на дивашки вожд. Виждах голите му рамене и си мислех за усещането от досега на пръстите ми с неговата кожа. Той видя, че го зяпам, и задържа погледа ми за част от секундата, преди да изчезне в мрачния коридор.

Нещо ме разяждаше — нещо гладно, изтъкано от желания и страсти.

Останах на дивана, борейки се с мисълта да го последвам към стаята за пране, но здравият разум все пак надделя. Отнесох чиниите в кухнята и се върнах в хола, за да разгледам вещите из него. Исках да опозная вълка, когото Сам наричаше Бек, собственика на този дом. Мъжът, който го бе отгледал.

Вътрешността на къщата излъчваше същото усещане за топлина и уют, което ме бе завладяло и докато я гледах отвън. Всичко бе издържано в яркочервено и тъмнокафяво. Нямаше лъскави, модерни мебели — всичко наоколо бе дървено, солидно. Високите прозорци заемаха почти цялата стена и създаваха впечатлението, че тъмната, студена нощ се опитва да влезе в къщата без позволение. Обърнах гръб на мрака и погледнах към етажерката и снимката, поставена там: зле позиционирана група от лица, усмихващи се на обектива. Тя ми напомни за нашата снимка с Рейчъл и Оливия и усетих празнотата от нещо безвъзвратно изгубено, преди да се съсредоточа върху хората, които виждах. Веднага открих Сам сред шестте фигури. Беше малко по-млад, кожата му бе потъмняла от летен загар. Единственото момиче на снимката стоеше до него, беше горе-долу на същите години, а русите му коси се спускаха по раменете. Тя беше единствената, която не се усмихваше към камерата. Вместо това гледаше Сам по начин, който накара стомаха ми да се свие.

Нежно докосване по врата ме накара да се извърна рязко, заемайки отбранителна стойка, и Сам отскочи назад със смях, вдигнал ръце във въздуха.

— Леко!

Преглътнах зародилото се дълбоко в гърлото ми ръмжене. Чувствах се доста глупаво и потрих мястото на врата си, където ме беше целунал.

— Трябва да престанеш с това безшумно придвижване. — Посочих към снимката, все още изпълнена с антипатия към непознатото момиче. — Коя е тази?

Сам дойде до мен и ме прегърна през кръста. Дрехите му ухаеха на чисто, а ароматът на вълк, който излъчваше кожата му, беше по-силен заради доскорошната му борба с трансформацията.

— Шелби.

Положи глава на рамото ми, брадичките ни се докосваха.

— Хубава е — промърморих, опитвайки се репликата ми да прозвучи небрежно.

Сам тихичко изръмжа и потръпнах от копнеж. Притисна устни към шията ми в жест на нежност, който не беше точно целувка.

— Срещала си я, нали знаеш?

Е, не беше нужно да съм гений, за да се сетя.

— Да, бялата вълчица. — След което просто зададох въпроса, чийто отговор държах да науча. — Защо те гледа така?

— О, Грейс — каза той, като отдръпна устни от шията ми. — Не знам. Тя е… не знам. Мисли си, че е влюбена в мен. Иска й се да е влюбена в мен.

— Защо?

Сам се засмя невесело:

— Защо задаваш толкова трудни въпроси? Наистина не знам. Мисля, че е имала много лош живот, преди да дойде в глутницата. Харесва й да бъде вълк. Харесва й да е част от нещо. Предполагам, е виждала как Бек и аз прекарваме много време заедно и е решила, че ако е с мен, ще се впише още по-добре в групата.

— Може би е влюбена в теб, просто защото те харесва като личност.

Тялото на Сам се напрегна:

— Това няма нищо общо с личността ми. Това е… мания.

— Самата аз съм вманиачена — споделих.

Сам си пое дълбоко въздух и се отдели от мен.

Въздъхнах:

— Шшшш. Никой не ти е казал да си ходиш.

— Опитвам се да бъда джентълмен.

Притиснах се отново към него и се усмихнах при вида на притеснения му поглед.

— Не се престаравай чак толкова.

Той отново си пое дъх, изчака няколко секунди и внимателно ме целуна по шията, точно под брадичката. Завъртях се в ръцете му, за да мога да целуна устните му, все още очарователно нерешителни.

— Мислех си за хладилника — прошепнах.

Сам се отдръпна съвсем леко, без да ме изпуска от обятията си.

— Мислела си си за хладилника?

— Да. Мислех си как беше решил, че токът тук ще бъде изключен за зимата. Но не беше.

Той се намръщи и потърка челото си.

— Кой плаща сметките за ток? Бек? — Когато кимна, продължих. — Имаше мляко в хладилника, Сам. Само на няколко седмици. Някой е бил тук. Наскоро.

Прегръдката му вече не беше толкова силна, а очите му станаха тъжни. Цялостното му изражение бе прекалено сложно, за да разбера какво се крие под него; книга на непознат за мен език.

— Сам — казах, опитвайки се да върна него в реалността, а себе си — в силните му обятия.

Но тялото му вече беше прекалено напрегнато.

— Трябва да те върна у вас. Родителите ти ще се притеснят.

Изсмях се безрадостно:

— Да бе! Какво не е наред?

— Нищо — Сам тръсна глава, но видимо беше разсеян. — Не, нямах предвид това. Беше прекалено изпълнен с емоции ден, това е. Просто съм… уморен, предполагам.

Той наистина изглеждаше уморен, но имаше и нещо мрачно в изражението му. Чудех се дали всичко това е резултат от избегнатата на косъм трансформация, или просто трябваше да си затварям устата за Шелби и Бек.

— Ще дойдеш с мен, нали?

Той поклати глава.

— Хайде де — примолих се. — Все още се страхувам, че просто ще изчезнеш.

— Няма да изчезна.

Спомних си го сгърчен на пода в коридора, звука, който беше издал, докато се бореше да остане човек. Искаше ми се да забравя всичко:

— Не можеш да ми обещаеш това. Не искам да се прибирам вкъщи. Не и ако не дойдеш с мен.

Сам тихо простена. Ръцете му погалиха голата кожа на корема ми точно под ръба тениската, пръстите му се плъзнаха по кръста ми.

— Не ме изкушавай.

Не казах нищо, просто стоях в ръцете му и го гледах.

Притисна лице към рамото ми и отново простена.

— Трудно ми е да се държа прилично, когато си край мен. — Той се отдръпна. Ако остана край теб… Боже, ти си само на… колко… ти си само на седемнадесет.

— Понеже ти пък си много стар — казах отбранително.

— На осемнадесет съм. — Произнесе го, сякаш беше нещо много тъжно. — Най-малкото съм пълнолетен.

Разсмях се, въпреки че не ми беше особено смешно. Сърцето ми препускаше, а страните ми горяха:

— Шегуваш ли се?

— Грейс — промълви той и сърцето ми веднага се успокои, когато чух името си. Взе ръката ми. — Просто искам да направя нещата както трябва, разбираш ли? Ще имам само един шанс да го сторя с теб.

Гледах го. Стаята беше тиха, като се изключи шумоленето на листата по прозореца. Чудех се как изглежда лицето ми, докато го гледах. Дали погледът ми бе напрегнат като онзи на Шелби от снимката? Дали в очите ми се четеше вманиаченост?

Студената нощ все така заплашваше да нахлуе при нас през прозорците — заплаха, която бе станала застрашително реална днес. Не ставаше въпрос за страст. Ставаше въпрос за страх.

— Моля те, ела с мен — казах. Не знам какво бих направила, ако ми беше отвърнал с „не“. Не знам дали щях да го понеса, ако утре се върнех тук и го заварех във вълчата му форма.

Сам явно го прочете в очите ми, защото просто кимна мълчаливо и отиде за шперца.