Маги Стийвотър
Тръпка (14)

Четиринадесета глава: Грейс
7°С

Безспорно е грубо да зяпаш някого, но хубавото в зяпането на човек в безсъзнание е, че той не може да те види. А истината беше, че просто не можех да откъсна очи от Сам. Ако беше някой от съучениците ми, останалите най-вероятно щяха да го нарочат за „емо“^[1] или да му се подиграват, че е изгубеният пети член на „Бийтълс“. Имаше буйна черна коса със спускащ се над челото перчем и нос с интересна форма, който сигурно би изглеждал отвратително на всяко друго лице. Видът му нямаше нищо общо с този на един вълк, но пък имаше всичко общо с моя вълк. Дори и сега, когато познатите ми очи бяха затворени, някаква частица от мен продължаваше да ликува, припомняйки ми, че да — това е той.

— О, миличка, още ли си тук? Мислех, че вече си тръгнала.

Извърнах се, когато зелените завеси край леглото се разтвориха и видях едра медицинска сестра. Според картончето на престилката името й беше Съни.

— Ще остана, докато се събуди. — Хванах се за рамката на болничното легло, сякаш за да покажа колко трудно ще бъде да ме поместят оттам.

Съни ми се усмихна със съжаление:

— Той е сериозно упоен, мила. Няма да се събуди до сутринта.

Отвърнах на усмивката и казах твърдо:

— Значи ще остана дотогава.

Вече бях чакала с часове, докато извадят куршума и зашият раната, така че най-вероятно минаваше полунощ. Очаквах момента, в който ще ми се доспи, но превъзбудата явно си казваше думата, защото бях съвършено бодра. Всеки път, когато го погледнех, през тялото ми сякаш преминаваше електричество. Чак сега се усетих, че нашите така и не ми бяха звъннали, когато са се прибрали от откриването на галерията. Най-вероятно дори не бяха забелязали кървавата кърпа, с която бях избърсала набързо пода, а и че колата на татко липсва. А може би просто все още не се бяха прибрали. Полунощ си беше доста ранен час за тях.

Съни продължи да се усмихва:

— Добре тогава. Знаеш ли, той е извадил наистина страхотен късмет. Раната беше повърхностна. — Нещо проблесна в погледа й. — Знаеш ли защо го е направил?

Намръщих се:

— Май не схващам. Защо е бил в гората?

— Мила, и двете знаем, че този младеж не е бил в гората.

Повдигнах вежди, чакайки я да каже още нещо, но след като не го направи, заговорих аз.

— Ами да. Точно там е бил. И някакъв ловец го е прострелял погрешка. — Това беше чистата истина, разбира се. Е, освен моментът с „погрешка“. Бях убедена, че са го простреляли съвсем целенасочено.

Съни се засмя безрадостно.

— Виж… Грейс, нали така се казваше? Грейс, ти гадже ли си му?

Завъртях глава по начин, който можеше да се разтълкува и като потвърждение, и като отрицание. Съни явно прие, че съм.

— Знам, че си наясно със състоянието му и искаш да го предпазиш, но той наистина има нужда от помощ.

Най-сетне схванах за какво говори и почти се разсмях:

— Мислите, че се е прострелял сам. Съни, нали? Съни, вие грешите.

Сестрата ме изгледа ядосано:

— За глупаци ли ни вземаш? Смяташе, че няма да забележим това?

Тя вдигна отпуснатата ръка на Сам и обърна китката му към мен, разкривайки редица от белези, спомени за дълбоки, преднамерено нанесени прорезни рани, които би трябвало да са били смъртоносни.

Вгледах се в тях, но сякаш се опитвах да разчета думи на непознат език — не ми говореха нищо. Свих рамене.

— Тези неща са отпреди да го познавам. Просто ви казвам, че той не се е прострелял сам днес. Бил е някакъв откачен ловец.

— Така ще да е било, милинка. Хубаво. Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Съни ме изгледа продължително, след което излезе през завесите, оставяйки ме насаме със Сам.

Тръснах глава и погледнах към ръката си. Кокалчетата й бяха побелели от стискането на леглото. Сред нещата, способни да ме вбесят истински, снизходителните възрастни заемаха челно място в списъка.

Секунди след като Съни си тръгна, Сам примигна и отвори очи, което накара сърцето да заблъска яростно в гърдите ми. Мина известно време, преди пулсът ми да се успокои. Време, в което го съзерцавах. Логиката подсказваше, че цветът на очите му би следвало да бъде определен като лешников, но те наистина си бяха жълти. И в момента бяха насочени към мен.

Гласът ми прозвуча много по-тихо от очакваното:

— Ти трябваше да спиш.

— Коя си ти? — Това беше същият онзи богат на интонации, тъжен тембър, който помнех от миговете, в които бях слушала воя му. Той присви очи. — Гласът ти ми звучи толкова познато.

Прониза ме болка. Не ми беше хрумнало, че той може и да няма спомени от времето, когато е бил във вълчата си форма. Нямаше откъде да знам как стоят нещата при върколаците. Сам протегна ръка към моята. Без да се замислям, преплетох пръсти с неговите. С леко виновна усмивка той придърпа дланта ми към носа си и вдиша дълбоко веднъж, след това и втори път. Усмивката му се разшири, но си остана все така притеснена. Беше абсолютно очарователно. Усетих, че съм затаила дъх.

— Познавам тази миризма. Но теб не познах, изглеждаш различно. Съжалявам. Чувствам се глупаво, че не помня. Обикновено ми отнема няколко часа, за да може разсъдъкът ми да се завърне.

Не пусна ръката ми, а и аз не я отдръпнах, въпреки че ми беше много трудно да се концентрирам, докато усещах топлата му кожа до моята.

— Да се завърне от какво?

— Да се завърне от кога — поправи ме той. — Да се завърне от времето, когато съм бил…

Замълча. Искаше аз да го кажа. Да го произнеса гласно се оказа по-трудно, отколкото очаквах:

— От времето, когато си бил вълк — прошепнах. — Защо си тук?

— Защото ме простреляха — отвърна той простичко.

— Имах предвид в този си вид — обхванах с жест тялото му, толкова човешко под глупавата болнична нощница.

Той примигна:

— О, ами защото е пролет. Защото е топло. Топлината ме превръща в мен. Превръща ме в Сам.

Най-накрая отдръпнах ръката си и затворих очи в опит да събера отново частиците от здравия си разум. Когато ги отворих и заговорих, споделих очевидното:

— Не е пролет. Септември е.

Никога не съм била добра в разчитането на хорските изражения, но ми се стори, че видях в погледа му тревога:

— Това не е добре — промълви. — Мога ли да те помоля за една услуга?

Отново бях затворила очи, заслушана в гласа му, който не би трябвало да ми е познат, но беше именно такъв и караше нещо дълбоко в мен да трепва, също като вълчите му очи. Всичко това бе далеч по-нереално и трудно за възприемане, отколкото бях очаквала. Отворих очи. Не беше изчезнал, продължаваше да лежи в леглото си. Пробвах отново да затворя и отворя очи. Там си беше.

Сам се засмя:

— Да не би да страдаш от епилепсия? Може би ти трябва да бъдеш в това легло.

Стрелнах го с поглед и той бързо се изчерви, осъзнал неприличния подтекст на думите си. Спасих го от унижението, отговаряйки на предишния му въпрос:

— Каква услуга?

— Трябват ми някакви дрехи. Налага се да изчезна оттук, преди всички да осъзнаят, че съм изрод.

— Какво искаш да кажеш? Не съм забелязала да имаш опашка.

Сам вдигна ръка и започва да отлепва прикрепения с лейкопласт компрес на врата си.

— Луд ли си? — протегнах се, за да хвана ръката му, но закъснях. Той махна марлята, разкривайки няколко шева върху нещо, което определено изглеждаше като стар белег. Там нямаше скорошна кървяща рана, нямаше и следа от разкъсалия плътта му изстрел, просто един стар розов белег. Ченето ми увисна.

Сам се засмя, видимо доволен от реакцията ми:

— Не мислиш ли, че ще заподозрат нещо? — попита ухилено.

— Но там имаше толкова много кръв…

— Аха. Раните ми не можеха да заздравеят заради обилното кървене. Но след като ме зашиха… — Той сви рамене и направи жест с ръцете си, сякаш отваряше малка книжка. — Абракадабра! Има си и позитивни страни това да бъдеш като мен.

Произнесе го небрежно, но изражението му беше напрегнато, наблюдаваше ме, за да види как ще възприема всичко това. Как ще възприема факта, че нещо като него в действителност съществува.

— Добре, но ще трябва да се убедя сама — казах. — Нека просто…

Пристъпих напред и докоснах с върховете на пръстите си белега на врата му. Досегът със зарасналата плът ме убеди по начин, по който думите му не успяха. Той ме погледна, след това бързо извърна поглед, сякаш несигурен на коя точно част от мен да спре очите си, докато пръстите ми се плъзгаха по стария белег под съвсем скорошните черни медицински конци. Задържах ръката си върху врата му малко по-дълго от необходимото не толкова заради белега, а заради магията на тази гладка, ухаеща на вълк кожа.

— Добре — повторих. — Очевидно е, че ще трябва да се махнем, преди някой друг да види това. Но ако си тръгнеш без лекарско позволение, най-вероятно ще те потърсят.

Той направи гримаса:

— Не, няма. Най-вероятно ще решат, че съм някакъв пропаднал скитник без медицинска застраховка. Което всъщност е вярно. Имам предвид — това за застраховката.

Е, трябваше да приключим с деликатността:

— Не, ще те потърсят. Защото ще решат, че си избягал, за да избегнеш съдебни проблеми. Смятат, че си направил опит да се застреляш заради…

Сам изглеждаше объркан.

Посочих към китките му.

— О, това ли. Това не е мое дело.

Намръщих се. Не исках да му казвам нещо от сорта на „всичко е наред, имаш си оправдание“ или „можеш да споделиш с мен, няма да те съдя“, защото това нямаше да прозвучи по-добре от твърдото убеждение на сестра Съни, че е посегнал на живота си. От друга страна, белезите не изглеждаха като нещо, което можеш да получиш при падане по стълбите.

Той замислено потърка с палец китката си:

— Този ми е от мама. Татко направи другия. Спомням си, че брояха отзад напред, за да се синхронизират и да направят разрезите едновременно. Все още потръпвам при вида на вана.

Трябваха ми няколко секунди, за да осмисля това, което току-що бях чула. Не знам какво го предизвика, равният му, съвършено лишен от емоции глас, яркият начин, по който видях сцената в съзнанието си, или просто това беше капката, която преля чашата на една пренаситена с емоции вечер, но в този момент ми се зави свят, пулсът забарабани в ушите ми и се стоварих тежко върху линолеума.

Не знам колко секунди съм била в безсъзнание, но следващото нещо, което видях, бе как завесата се разтваря, а Сам се хвърля обратно в леглото си, залепвайки отново марлята на врата си. След това над мен се надвеси някакъв санитар и ми помогна да се изправя.

— Добре ли сте?

Бях припаднала. Никога не бях припадала в живота си. Затворих очи и ги отворих отново, а в резултат трите реещи се наоколо глави на санитаря, които виждах допреди миг, се сляха в една. След това започнах да лъжа:

— Просто си спомних за всичката тази кръв, когато го намерих… Оооох…

Все още се чувствах доста замаяна, така че това оооох прозвуча наистина убедително.

— Не мислете за това — посъветва ме санитарят, усмихвайки се по извънредно приятелски начин. Осъзнах, че ръката му се намира прекалено близо до гърдата ми, и това даде окончателен ход на доста унизителния план, който ми беше хрумнал преди секунди.

— Мисля… вижте, трябва да ви задам леко неудобен въпрос — промърморих, изчервявайки се. Наистина се чувствах толкова притеснена, все едно казвах истината. — Мислите ли, че бих могла да заема една от онези ваши болнични униформи? Аз… ъъъ… панталоните ми.

— О! — възкликна бедният санитар. Притеснението му от проблема ми най-вероятно бе подсилено от опита за флирт. — Да. Разбира се. Ей сега се връщам.

Наистина удържа на думата си и се върна много бързо, носейки в ръце отчайващо зелени риза и панталони.

— Може би ще са ви малко големи, но си имат връзки, които може да пристегнете, така че… разбирате ме.

— Благодаря ви — промърморих. — Нали нямате нищо против да се преоблека тук. Той така или иначе не може да види нищо в момента. — Посочих с жест Сам, който изглеждаше доста убедително упоен.

Санитарят бързо изчезна зад завесите. Очите на Сам се отвориха и веднага забелязах, че е искрено развеселен:

— Да не би току-що да му каза, че си се подмокрила?

— Ти да млъкваш. Веднага — просъсках ядосано и го замерих с дрехите. — Побързай, преди някой да разбере, че не съм се напикала. Вече си ми сериозно задължен.

Той се ухили, натика униформата под тънкото болнично одеяло и започна бързо да се преоблича. После свали марлята от врата и апарата за измерване на пулса от ръката си. Докато той падаше на пода, свали нощницата си и облече зелената риза. Мониторът изпищя отчаяно и по него се плъзна правата линия, информираща болничния персонал за смъртта на пациента.

— Време е да вървим — каза Сам, промъквайки се между завесите. Чух как сестрите тичат бързо към останалото зад гърбовете ни легло.

После гласът на сестра Съни се извиси над всички останали:

— Той беше упоен.

Сам се протегна и ме хвана за ръка, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и ме поведе след себе си по ярко осветения болничен коридор. Сега, когато беше облечен — при това като част от персонала — и не кървеше, никой не ни обърна внимание докато минавахме покрай отделението на сестрите, насочили се към изхода. Междувременно виждах как вълкът в него анализира ситуацията. Начинът, по който бе наклонил глава, подсказваше, че се ослушва, а повдигнатата му брадичка — че души въздуха. Доста пъргав въпреки върлинестото си телосложение, той бързо намери правилния път през цялата болнична бъркотия и скоро се озовахме във фоайето.

От високоговорителите звучеше лигава кънтри песен. Маратонките ми проскърцваха по грозния тъмносин под; босият Сам се движеше съвършено безшумно. По това време на нощта фоайето беше празно, дори на регистратурата нямаше никого. Адреналинът така бушуваше във вените ми, че се чувствах способна да полетя към колата на татко. Вечно прагматичното кътче в мозъка ми се опита да ми напомни, че трябва да се обадя на пътна помощ, за да изтеглят моя собствен автомобил, останал край пътя. Обаче в момента това ми се струваше ужасно далечно — всичко, за което можех да мисля, бе Сам. Моят вълк беше истински сладур, а в момента ме държеше за ръка. Можех да си умра щастлива.

Тогава усетих колебанието му. Той отстъпи крачка назад, загледан в мрака отвъд стъклените врати:

— Колко студено е навън?

— Най-вероятно температурите не са паднали особено от момента, когато те докарах. Защо, това проблем ли е?

Лицето на Сам беше мрачно:

— Температурите са точно на ръба. Мразя това време от годината. Бих могъл да съм всяко едно от двете.

Усетих болката в гласа му:

— Боли ли те, когато се трансформираш?

Той отклони поглед от мен:

— Точно сега бих искал да съм човек.

Е, аз също исках да бъде човек.

— Ще запаля колата и ще включа отоплението. Така ще си навън, в студа, само за секунда.

Той изглеждаше объркан и беззащитен.

— Но аз не знам къде да отида.

— Къде живееш по принцип?

Бях притеснена, че ще е някое наистина мизерно място като приюта за бездомници в центъра. Предполагах, че не живее с родителите, които бяха разрязали китките му.

— Бек… един от вълците… Когато се трансформира, много от нас остават в къщата му. Но ако не се е трансформирал, отоплението там най-вероятно не е пуснато. Бих могъл…

Поклатих глава и пуснах ръката му.

— Не. Отивам да запаля колата и идваш вкъщи с мен.

Очите му се разшириха.

— А родителите ти?

— Това, което не знаят, няма да ги убие — казах и бутнах вратата. Сам отстъпи още една крачка назад и обви тялото си с ръце, когато хладният въздух нахлу в преддверието. Въпреки че трепереше от студ, ме дари с колеблива усмивка.

Тръгнах към паркинга, чувствайки се по-жива, по-щастлива и по-уплашена, отколкото когато и да било в живота ми.