Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Кати в Америка

Преводач: Десислава Лазарова

Език, от който е преведено: шведски

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Ники Вукадинова

Художник на илюстрациите: Вернер Лабе

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-361-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6209

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Почти от първия ден на нашето познанство с Боб, той не спираше да мечтае за кленов сироп, сладкиш с брашно от елда и селската къща, в която прекарвал лятото като дете. Ако разбирах правилно въодушевения му разказ, явно имаше нещо необикновено, свързано с тази къща и кленовия сироп, пък и със сладкиша. Случи се така, че се озовахме в близост до този рай от неговото детство и всички статистики, сметки и рекламни кампании, с които бе пълна главата на Боб, бяха отвени от вятъра, мекият пролетен вятър, който рошеше кафявите му къдри. И Боб внезапно усети, че копнее за земята, където беше играл като дете.

— Окей — изпъшках аз, — карай натам!

Ние с леля напуснахме със съжаление нашата малка кабина, която беше толкова удобно обзаведена, със студена и топла вода, с комфортни легла, радио и какво ли не още. Моят часовникар от Синсинати още похъркваше в номер четири, когато потеглихме. Пред нас пътят се виеше като безкрайна асфалтова лента.

— Наистина ли всички шосета в Америка са толкова равни, гладки и асфалтирани? — попитах Боб.

— Почакай само — рече той, — скоро ще видиш нещо съвсем друго.

Навсякъде край пътя стояха хора, които стопираха колите, особено много бяха те на изходните шосета. Те правеха характерния знак с палец, а ние ги отминавахме безмилостно.

— Нямаш ли сърце, Боб — корях го аз, защото се размеквах при всеки беден палец, който отминавахме.

— Напротив, точно това имам — отвръщаше Боб с многозначителен поглед към леля. — Истинско, а не лицемерно състрадание.

Сега пък аз се обидих заради леля. Макар и да не беше блян за всеки стопаджия да седи до една малка, твърдоглава леля, която се отнася с пълно презрение към появата му, то в нейна защита трябва да се каже, че досега още не е ухапала никого.

Но всички тези стопаджии ме накараха да се замисля и за нещо друго. Не беше ли въпрос на чест за порядъчния турист в Америка да се посвети на този спорт? Нима бих могла наистина да се завърна в доброто ми старо отечество и да си призная, че нито веднъж не съм пътувала на стоп? Не трябваше ли вместо това да вървя с високо вдигнато чело, горда от съзнанието, че съм изпълнила дълга си? Sweden expect every tourist to do his duty…[1] И аз смятах да изпълня своя!

— Остави ме тук — казах на Боб — и продължи няколко километра с леля, да видим дали някой ще ме вземе и дали ще мога да ви настигна.

— Не и докато съм жива — заяви категорично леля, — не и докато съм жива! Това е последната ми дума!

 

 

Щом Боб, леля и колата изчезнаха зад следващия завой, обърнах соколовия си поглед в другата посока, за да си избера подходяща жертва. Зададе се голяма черна кола с голям черен мъж вътре, но аз реших, че изглежда някак зловещо и не вдъхва доверие, така че не направих знака с палец. Той обаче въпреки това спря и попита любезно:

— Have a lift?[2]

— Не, благодаря — отвърнах, защото човек винаги трябва да внимава да не обърка дебита и кредита, както обича да казва леля.

Тогава обаче се появи една мъничка уродлива кола, а в нея седеше дребен човечец с благ и доволен вид. Помахах палаво с палец. Това помогна.

Да, мистър Милтън наистина беше доволен човек. Освен това принадлежеше към църквата „Тромпетистите от единадесетия час“ — не звучи ли благонадеждно? Непрекъснато се оглеждах да открия къде държи тромпета, но не го видях. Жалко, защото щеше да бъде много ефектен номер и Боб и леля щяха да се ококорят от изненада, докато ние, аз и тромпетистът от единадесетия час, профучаваме край тях под съпровода на мощни тромпетови звуци. Но вероятно единадесетият час още не беше настъпил. Вместо с тромпети цялата кола на мистър Милтън беше пълна с трактати, които трябваше да раздава на хората, за да ги подтикне към просветление. Освен това той носеше със себе си Библия, и то със съвсем определена цел.

trompet.png

Както е известно, стопирането не е никак безопасно. То е опасно за стопаджията, който би могъл да налети на пиян шофьор или някакъв пропаднал тип. Но то може да бъде опасно и за този, който взема непознат пътник в колата си. Случвало се е шофьори да бъдат възнаградени за своята отзивчивост с изстрел в тила, а симпатичният пасажер да изчезне с колата, портфейла и всичко останало. Мистър Милтън не искаше да преживее подобно нещо и затова му хрумнала следната идея. Който искаше да пътува в неговата кола, трябваше да спазва едно условие: през цялото време да му чете на глас Библията. Мистър Милтън смяташе, че човек, който седи там и чете Божието слово, едва ли би могъл да спре и да тегли куршума на ближния си. Във всеки случай, дори и да имаше такива намерения, той доста щеше да се затрудни да върши две неща едновременно.

Започнах послушно да чета. Мистър Милтън поправяше любезно, но твърдо произношението ми, когато беше необходимо. Библията подскачаше от подрусването на колата и не беше лесно да не бъркам редовете, но мистър Милтън явно не се дразнеше, когато от време на време прескачах или четях един и същи ред два пъти. Нямах представа как изглежда местността, през която се движим. Само от време на време, когато прелиствах нова страница, вдигах поглед, за да потърся колата на Боб.

Нямам нищо против метода на мистър Милтън, но мисля, че не е подходящ за дълго пътуване. Изпитах огромно облекчение, когато съзрях добре познатата ми зелена кола, спряла край шосето и една добре позната леля, която гледаше неспокойно през задното стъкло. Благодарих сърдечно на мистър Милтън и слязох посред втората книга на Моисей.

Това беше първият, единствен и последен път, когато пътувах на стоп. Сега нека момичета в кантората, Ян и който и да било ме попитат:

— Ти пътува ли в Америка на стоп?

Ха, тогава ще намигна и ще им отговоря:

— Охо, и още как! Та това бе любимото ми занимание!

После постепенно асфалтовите шосета останаха зад нас и ние навлязохме в нещо безкрайно хълмисто и неравно, и каменисто, и виещо се безспир, което вероятно си е такова още от Гражданската война.

— Имам чувството, че камънаците, из които си играл като дете, са струпани на този път — казах кисело на Боб, със съвсем ясното усещане, че бъбреците ми се отделят от местата си.

Боб се опита да ме утеши с обещанието, че няма да трае дълго, за три-четири часа ще сме там. Поне така предполагаше, забележете!

Той беше взел голяма кошница за пикник, понеже в тази забравена от бога местност нямаше ресторанти.

Вярвам сляпо в коварството на материята. Когато се бяхме отдалечило достатъчно от всичко, което прилича на бензиностанция и сервиз, моторът взе да прескача. Необикновено хитро! Само допреди малко той работеше като швейцарски часовник. И през ум не му мина да стачкува, докато пътувахме по шосетата, край които бяха нанизани авторемонтни работилници. И ето че сега беше дошъл неговият шанс. С доволна усмивка моторът спря по средата на едно възвишение и се намести удобно за сън.

Гневните проклятия на Боб, когато пъхна главата си под вдигнатия капак, изпепелиха тревата край пътя. Леля и аз седнахме всяка на по един камък и зачакахме. Чакахме дълго. Изразът върху лицето на леля беше по-многозначителен от каквито и да е думи:

— Защо изобщо ни трябваше да идваме в Америка?

Но каквато си беше лоялна, тя се опита да помогне на Боб, доколкото можеше. Обясняваше му как да постъпи, правеше малки, но добри предложения. Тя нищо не разбира от мотори, но понякога човек вижда по-ясно проблема, когато не го объркват специалните знания. И тя направи толкова много добри предложения! Боб само простенваше — от благодарност, предполагам.

Измина един час. Изминаха два часа. Седях на моя камък, подпряла глава в ръцете си и ободрявах Боб като пеех високо тъжната песен: „Darling, I am growing older…“.

По едно време Боб захвърли гаечния ключ и се втурна към една къща в далечината, за да се обади на пътна помощ.

Върна се, избърса смазочното масло от челото си и предложи да закусим, докато чакаме да ни вземат на буксир.

В кошницата за пикник имаше масло, хляб, яйца и студено пиле. И — най-хубавото от всичко — голяма кутия пастет от гъши дроб. И представете си само, Боб не беше забравил да вземе отварачката за консерви. След толкова часове бездействие аз изгарях от жажда за дела и се заех обнадеждена с кутията пастет от гъши дроб, макар че трябваше да бъда по-далновидна.

Хората са изобретили толкова много атомни бомби и тенджери под налягане и червила за целуване. Но така и не са изнамерили отварачка за консерви, с която да мога да се справя. Само не ми казвайте, че е по моя вина.

— Ама че идиотска отварачка — рекох накрая и я хвърлих настрана.

С усмивка на превъзходство и насмешка Боб я улови във въздуха и рече:

— Всяко дете би се справило с нея, толкова е просто. Всяко дете ще ти я отвори за две минути. Ето, виж как става!

След като отминаха десет минути и безвъзвратно потънаха в бездната на времето, кутията с пастет от гъши дроб все още не беше отворена, а „Съюзът за борба с ругатните“ би си направил харакири, ако можеше да чуе коментарите на Боб. Реших да напиша предупредително писмо на търговеца, от който беше купил отварачката, за да го помоля, ако му е мил животът, да премине за известно време в нелегалност. Защото Боб набързо измисли четири рафинирани начина да умъртви бавно същия този търговец, ако отново го срещне. Затова пък не можа да открие някакъв начин да се проникне в консервената кутия.

— Доведи тук детето — казах накрая аз, — това е единственият изход!

— What the hell are you talking about?[3] — изкрещя Боб. — Какво дете?

— Детето, което може да отвори с лекота тази консерва за по-малко от две минути!

От гърлото на Боб се чу някакъв странен звук и в следващата секунда пастетът от гъши дроб полетя в бръснещ полет над дърветата.

Изядохме мълчешком пилетата, пихме бира. Боб седеше до нас, измърлян и с разрошена коса, и ни гледаше с леля така наежено, сякаш сме двойка гарвани. Започнах да се съмнявам, че изобщо му допадат пикниците сред природата.

След известно време се появи колата влекач. В нея се беше наместил един седемнадесетгодишен хлапак в син работен комбинезон. Преди да ни вземе на буксир, той вдигна капака на мотора. Подсвирна удивено и посегна с ръка вътре.

— Пет долара — рече той на Боб.

После се качи в колата си и си тръгна.

Внезапно стана ясно, че Боб напълно се е наситил на „земята, из които е играел като малък“. Той искаше да се върне обратно в цивилизацията колкото се може по-бързо. Освен това денят беше напреднал значително, а ние искахме да стигнем при родителите на Боб във Вашингтон преди вечеря. Смятахме да останем с леля там няколко дни.

Поехме обратно. Моторът бръмчеше равномерно и кротко. Беше си направил своята малка шега и явно възнамеряваше да стачкува пак едва когато се озовем достатъчно далеч от редовните шосета.

Но ако някой случайно намери кутия с пастет от гъши дроб някъде из съединените щати на Америка, нека бъде така любезен да ми я изпрати. Обичам пастет от гъши дроб. Познавам също така едно дете, което мога да помоля да я отвори.

Бележки

[1] Шведите очакват всеки турист да изпълни дълга си (от англ.). — Бел.пр.

[2] Ще се качите ли? (от англ.). — Бел.пр.

[3] Какво, по дяволите, говориш? (от англ.). — Бел.пр.