Астрид Линдгрен
Кати в Америка (5)

Пета глава

— Ха — заяви леля, когато няколко минути по-късно седяхме в колата на мистър Бейтс, — ха, ще ви покажа как се готви! Никой човек в тази страна не разбира от това изкуство.

— О, спомни си ябълковия пай — възразих аз, понеже бих продала правата си на първородно дете за него.

— Ах — изсъска леля ми като смок, — това не доказва нищо. Не забравяй какво правят с месото.

Цяло щастие бе, че горкият мистър Бейтс не разбираше какво си говорим. Той си седеше много доволен зад волана и водеше колата през гъмжилото на следобедното движение в Ню Йорк, щастлив, че е разрешил проблема с готвачката. Сега неговите гости щяха да се насладят на шведското готварско изкуство, а малката Пепеляшка щеше да сервира. Всичко щеше да мине блестящо и госпожа Бейтс щеше да бъде доволна. Жена му била малко нервна, довери ни той, но не бивало да се безпокоим за това.

О, не, ние изобщо нямахме намерение да се безпокоим за каквото и да било. Двете с леля се чувствахме толкова необикновено. Леля изглеждаше така, сякаш се е осмелила да прелети Атлантика единствено за да има удоволствието да сготви кнедли. Всичко друго, което бяхме предприели в Америка, нямаше значение. Човек би могъл да каже, че щеше да ни излезе много по-евтино да сготвим кнедли у дома на улица „Капитен“, но аз не исках да помрачавам щастието на леля с подобни забележки. Самата аз се радвах предварително на подробните социални изследвания, които щях да направя в къщичката на тези Бейтс. След едночасово пътуване стигнахме най-сетне тази къщичка. Е, не беше съвсем къщичка. По-скоро великолепна вила с огромна градина.

— Внимание — прошепнах на леля, докато минавахме през входната врата. — Явно сме срещнали първия рядък екземпляр от толкова прочутите американски милионери. Само голям бизнесмен може да си позволи да живее така.

— О, сигурно е натоварена с ипотеки до комините — прошепна ми леля недоверчиво, само за да ми докаже, че дори тази великолепна американска вила не може да я впечатли.

Мистър Бейтс закара кадилака в гаража. Там имаше още две коли. Запитах се колко ли време ще е необходимо, за да закърнеят и отмрат краката на американците. Съмнявам се, че те изобщо щяха да забележат тази загуба. А не, всъщност не, нали им трябваше един крак, за да натискат педала за газта. Не се сещам да използват краката си за нещо друго.

Мистър Бейтс ни поведе по голямата стълба към входа на бялата вила. Спряхме на последното стъпало. Отвътре се чуваха диви крясъци.

Я виж ти, казах си, сега ще можем да изучим американския семеен живот. Тук май наистина беше много уютно.

— Жена ми е малко нервна — повтори мистър Бейтс.

Той несъмнено имаше право. Разбира се, ако пищящото същество, което лежеше на дивана в хола, когато влязохме, беше идентично с госпожа Бейтс. На пода до нея беше захвърлена книга, чието заглавие беше отпечатано на корицата с големи черни букви. „Събуди се и живей!“ Явно мисис Бейтс беше направила точно това. Но питам се дали не беше разбрала погрешно този призив. Не вярвам авторката да препоръчва толкова откачен живот.

Нима това беше американската майка, за която бяхме чували толкова много?

Мисис Бейтс внезапно замлъкна, защото беше ни забелязала. Тя се надигна и дойде при нас, зарадвана, с мила усмивка на лице.

— Beg your pardon^[1] — каза тя на леля. — Нямате ли понякога чувството, че трябва да крещите високо?

— Да, когато бях на две годинки — измърмори леля, — и тогава обикновено ядях бой.

Но тя го каза на шведски и мисис Бейтс го взе за съгласие.

— Нали — продължи тя, — облекчава колосално. Поне при мен е така… от време на време трябва да крещя, за да не убия някого! Колко по-лошо би било вместо да крещя, да убивам, нали така — допълни тя със слънчева усмивка.

Никой не можеше да оспори думите й. Мистър Бейтс успя да вмъкне едно кратко обяснение за целта на нашето посещение.

— Swedish cooking^[2]… о, не е ли marvellous^[3]? — Мисис Бейтс беше очарована. Тя плесна въодушевено с малките си пухкави детински ръце. Тя тъкмо искала да се обади в клуба и да поръча там маса за своите гости.

Леля и аз трябваше да разгледаме къщата. Беше първата американска къща, която виждах отвътре и изпитвах любопитство дали наистина ще се окаже някое от онези местенца, украсени с драперии, в които обикновено седи Мирна Лой и води софистки разговор с Уилям Пауъл^[4]. Да, несъмнено, тук имаше известно количество крепон и драперии, и рюшове и панделки, но все пак изглеждаше доста уютно. Може би, ако живеех за постоянно в такава къща, бих си пожелала по-строго обзавеждане — така ми се струва. Някои неща май бяха прекалени. Особено спалнята в светлосиньо и розово с драперии във всички ъгли, като бонбониера. Обстановката може би беше подходяща за мили женички в дантелено неглиже, но едри, силни, мълчаливи, плешиви мъже от калибъра на мистър Бейтс едва ли щяха да имат нещо против, ако тук-таме се отстраняха няколко метра волани.

Но леглата, американските легла! О, те наистина заслужаваха похвално слово. Широки, удобни, прекрасни. Естествено, в колониален стил като повечето мебели, които видях. Америка никога не е могла да забрави романтичната си колониална епоха, да, да, чувала съм разни неща за това, докато обхождах зоологическата градина.

А сетне кухнята, тя можеше да те подлуди от завист. Никога не бих повярвала, че всички американски кухни са такива чудеса на техниката, каквито има по филмите, но тази тук беше точно такава. С перална машина и невероятен хладилник и всички останали електрически машини, които е могъл да измисли хитрият мъжки ум, за да задържи жените в кухнята.

Мисис Бейтс в никакъв случай не беше типът жена, която можеш да си представиш край огнището и детската люлка, и все пак тя беше много горда със своята кухня и, поласкана от нашето възхищение, ни показа всички нейни екстри. Дори леля беше покорена. Което не й попречи (след като госпожа Бейтс се беше оттеглила, за да се разкраси за вечерята, а може би, кой знае, да покрещи още няколко минути), да се разшета из нея, ровейки из всички чекмеджета и шкафове, като си мърмореше тихо:

— Тук нищо не си е на мястото.

Защото беше време да започнем нашето „Swedish cooking“. Нямаше много място за фантазии, защото менюто беше уточнено: супа от стриди, ростбиф, сладолед. Но гостите все пак щяха да получат от шведските кнедли, набучени на дървени клечки, като добавка към коктейлите, които мистър Бейтс вече беше започнал да забърква в бара.

— О, лельо, как мислиш, ще се справим ли? — притесних се аз. — Никога през живота си не съм сервирала на такава вечеря. Смяташ ли, че ще бъде голяма беля, ако изпусна някоя кнедла в колосаната яка на някой от гостите?

— Хайде, хайде — успокои ме леля, — моите кнедли са подходящи за всякакви случаи.

Тогава по стълбата се спусна мисис Бейтс с дълбоко изрязана рокля от сребърно ламе, която шумолеше загадъчно. Масивните й рамене и яките й ръце бяха голи. На вратата се позвъни, беше мой ред да отварям и да посрещам гостите. Те нахлуха в салона, където към тях се спусна мистър Бейтс с коктейлите. Той ги потупваше по гърба така яко, че вътрешностите им сигурно щяха да пострадат, ако не принадлежаха към такава тренирана нация, каквато е американската, привикнала от край време към суровия живот на златотърсачите.

След първия коктейл нещата изглеждаха по-различно отколкото в Швеция. Тук хората не стояха край стените и не се пулеха един срещу друг, както изисква у нас удобният навик. До голяма степен това беше по вина или заслуга — както предпочитате да се изразите — на напитките. Когато всички гости изпият три-четири коктейла на гладен стомах, настроението веднага скача до тавана, откъдето бавно и планомерно спада с напредването на вечерята, при която се сервира само ледена вода. По-късно аз нарисувах на леля няколко криви на кухненската маса, за да обясня разликата в настроението при една американска и една шведска вечеря.

Американската крива се изкачваше стръмно нагоре — вследствие на коктейлите! — и бавно падаше до края на вечерта. Ще рече, че равнодушните физиономии бързо се оживяваха, а после отново бавно възвръщаха отегчения си вид. Шведската крива започваше с мрачни физиономии, които се разведряваха и към края на вечерта вече сияеха. Кривата се задържаше високо горе.

Леля каза:

— Там, където влиза виното, излита разумът и често преобръща големи коли. — Освен това тя изрази надежда, че аз никога няма да пия коктейли и настроението на моите вечери, ако изобщо давам такива, ще следва следната линия: и тя нарисува една водоравна линия, а аз нарисувах отегчени лица в началото и в края й. Съвсем еднакви.

— О, тогава при мен ще стават щури купони — вметнах аз скромно.

Но представете си: сервирах почти без произшествия. Само когато влязох със сладоледа, мисис Бейтс се сепна и прошепна уплашено:

— А кафето?

Кафето трябваше да бъде сервирано преди десерта! Изтичах в кухнята и осведомих леля за обичаите тук. Тя не каза нищо, но по физиономията й можеше да се забележи, че това беше последната копка в гроба, който Америка сама си беше изкопала.

А социалните изследвания… ами да, бог ми е свидетел, че имах достатъчно възможности да ги направя! Над самите глави на гостите. Няма по-добър наблюдателен пункт от този на изследователя, който се надвесва с чиния ростбиф над изследвания обект. Човек е като на седмичен преглед. Вижда всичко и чува всичко. Гледа как се хранят хората. Как при ядене не използват едновременно ножа и вилицата. Не, първо нарязват месото, после оставят ножа на ръба на чинията и вземат вилицата в дясната си ръка, за да се натъпчат като малки деца с всичко това. Какво щастие да забележиш този странен обичай, преди сам да си се озовал като гост на подобна вечеря! Сигурно щеше да е тотален светски провал, ако ти хрумне да се храниш по начина, на който са те научили от младенческа възраст.

Освен това чуваш всичко. Чуваш за какво говорят хората. Явно не е само тъп виц, че американците говорели само за правене на пари. Те наистина говорят само за това. Поне господата. Дамите клюкарят за посестримите си, съвсем както у дома в Грьонкьопинг.

Нещастието на Америка е истеричността на нейните жени, бях чела някъде. Не знам дали е вярно, но този вид богати, бездейни жени, които седяха около масата, наистина изглеждаше така, сякаш нервите му не са съвсем наред. Изобщо нямаше да изпусна ростбифа от изненада, ако бяха започнали всички вкупом да крещят.

Леля и аз седнахме да пием кафе в кухнята, след като гостите си тръгнаха. Появиха се господин и госпожа Бейтс и ни благодариха за чудесната помощ и ни дадоха по осем долара. Дори да имаш брат в Чикаго, все пак осем долара са си осем долара.

Дали няма да бъдем така любезни да останем още няколко дни, попита мисис Бейтс. Докато тя намери нова готвачка и нова прислужница. Никаква груба работа! За това идвала една негърка, която вършела всичко.

— Но, разбира се — отвърна леля.

Мисис Бейтс преливаше от щастие и благодарност. Пък и мистър Бейтс. После те излязоха. Но явно мисис Бейтс се сети за неприятния си опит с предишните готвачка и прислужница, защото на вратата се обърна и ни се закани палаво с показалец.

— Please remember^[5] — рече тя, — не обичам нощем да има чужди мъже в къщата.

— Само това липсваше! — измърмори леля, когато мисис Бейтс изчезна по коридора. — На нейните години! Тази старица и чужди мъже!