Астрид Линдгрен
Кати в Америка (3)

Трета глава

„Живот в гората“ е една от любимите ми книги. Нали съм слабо същество, та Хенри Дейвид Торо^[1] ми е необходим като морална опора. Да кажем, че искам да имам кожено палто или нещо подобно, но не го искам просто така, между другото: „Ех, ако си имах истинско кожено палто!“, ами е страстно, разкъсващо, поглъщащо всичко друго желание, което изпълва всяка моя съзнателна минута и ме довежда до хълцане на сън. В такъв случай помага само едно, а именно да се хвърлиш в краката на Хенри Торо и да станеш философ, който се нуждае само от най-необходимото. Естествено, само в случай че нямаш пари, за да си позволиш кожено палто. А аз естествено, нямам пари. Онова, което имам, е моята позорно малка месечна заплата и леля, която веднага се нацупва, щом дори направя намек, че искам да посегна на бащиното си наследство. А така аз все си оставам без кожено палто. В такива случаи старият Хенри Торо е неоценим. Той често ми е помагал, когато стоя пред витрината и усещам как от най-тъмните кътчета на душата ми изпълзява желанието да притежавам. След като известно време се борих със самата себе си, аз се загърнах по-здраво с философската мантия, хвърлих Хенри Торо настрана и рекох:

— Ти си прав. Никой истински философ няма нужда от кожи за 900 крони, за да скрие голотата си.

И продължих право напред, с укрепнала вяра и прояснено съзнание. Но едно беше сигурно: на Пето авеню в Ню Йорк това не помага. Дългите изречения от „Живот в гората“, които си повтарях наум, изобщо не ми помогнаха. Не и пред такива витрини. Там имаше всичко, което би могло да те подтикне към поквара. Скъпоценности, кожи, прелестни дрехи, парфюми, всичко, всичко. Не, да бъдеш философ стоик пред всичко това беше невъзможно. От друга страна обаче, беше достатъчен само един поглед в портмонето, където шумоляха няколко доларови банкноти, за да се отрезвиш по много забележителен начин. Аз все пак не устоях и влязох в един от световноизвестните магазини за бижута и попитах за цената на един пръстен с голям смарагд. Много обичам смарагди. Винаги съм ги харесвала. (Отдалеч.) Посочих с треперещ пръст пръстена.

— Колко струва? — попитах аз.

— 39 000 долара — отвърна елегантният господин зад щанда.

— I see — промълвих.

След което си тръгнах, след като уверих господина, че ще си помисля. (И досега си мисля.) И продължих от витрина на витрина. Леля ме следваше доста време, но накрая толкова се умори, че се прибра в хотела, хвърли ботите с връзки в ъгъла и заяви, че ноктите на пръстите й са посинели и че впрочем идването ни в Америка било голяма грешка.

В Ню Йорк тъкмо се запролетяваше. Настъпващата пролет наистина можеше да се усети, макар че трябваше да стигнеш до Сентръл парк, за да видиш зелено стръкче. Но над улиците се сипеха слънчеви лъчи, а когато човек извиеше глава назад, толкова назад, че някой неочакван порой би му напълнил ноздрите догоре, високо над небостъргачите на Манхатън се виждаше къс съвсем синьо небе.

Струва ми се, че мистър Хейли беше прав. Има само една столица на света и това е Ню Йорк. Градът просто ти спира дъха. Това нямаше нищо общо с небостъргачите. Не, по-скоро идваше от хората, всички тези седем, осем, девет милиона, които гъмжаха наоколо. Стокхолм ми приличаше на село в сравнение с удивителното стълпотворение от хора в Ню Йорк. Да, удивително! Ние с леля ходехме като зашеметени. Особено леля. Не зная как би трябвало да изглежда човек и с какво да бъде облечен, за да привлече вниманието на нюйоркчани. Доставяше ми неизмеримо удоволствие да ходя по улиците, да гледам лицата на хората и да гадая към коя социална категория принадлежи например тази жена, как, за бога, е могла да излезе с такава шапка! Как може да се говори за дръзка мода! Има само дръзки жени, бих казала аз. Готова съм да се хвана на бас с всеки, че в никой друг град на земята не може да се открие такова сборище от грозни, богати, стари жени, с шапки като излезли от филм на ужасите. Те седяха на цели стада в ресторантите и дърдореха помежду си. Лицата им бяха повехнали, а шапките им цъфтяха.

— Шапката ти е хубава като сън — чух веднъж да казва един такъв призрак от филм на ужасите на своя колежка.

Сигурно, мислех си, сигурно шапкарката е видяла тази шапка на сън, но несъмнено, преди да си легне, е вечеряла нещо трудносмилаемо.

Да, хората в Ню Йорк бяха забележителни. Бяха толкова различни. За човек като мен, който бе виждал всичко на всичко един негър, Харлем беше същинска авантюра. Бяла жена не биваше да се разхожда сама там, така ме предупредиха. Но бяла жена с придадена към нея леля може да се разхожда спокойно практически навсякъде по света.

Винаги си бях мислила, че новородените прасенца са най-сладките от всички живи създания, но сега се убедих, че не съм била права.

Малките негърчета са по-сладки. Ето там, в редичка на стълбището, пет черни като въглен малки екземпляра, мълчаливо и сладко засмукали палци. Бяха неустоими. Леля ме повлече по улицата почти насила.

Ходихме и в Чайнатаун, леля и аз, макар леля да вярва, че китайците са по-опасни от всичко друго на света, и искрено ме съжаляваше, че очевидно ще попадна в лапите на китайски търговец на момичета и ще прекарам остатъка от живота си в някой опиумен бордей. От две злини се избира по-малката и изглежда, че в този случай леля би предпочела обикновен търговец на момиченца с бял цвят на кожата. Ето докъде водят расовите предразсъдъци.

Леля гледаше недоверчиво всички любезни китайци с дръпнати очи, които срещнахме по време на разходката ни по лошо осветените улици на Чайнатаун. А когато погледът й спираше на някое бедно малко китайско момче, което спеше кротко на стълбите пред някоя къща, тя потреперваше цяла, сякаш в миг пред краката й се бе отворила бездна с пороци. Всъщност струва ми се, че тя би предпочела да действа като оня моряк, когото попитали дали не е опасно да се минава през зловещите квартали на Порт Саид^[2]. Ах, не, съвсем не било опасно. В никакъв случай. Достатъчна била само една малка предпазна мярка — а именно да вървиш по средата на улицата със стоманен прът в ръце и да поваляш всеки, който се изпречи на пътя ти.

Но понеже пръстите на краката на леля посиняваха все повече (поне тя твърдеше така), моите откривателски разходки ставаха все по-самотни и по-самотни. Леля седеше в хотелската стая и пишеше дълги послания на една роднина в град Ваза. От време на време ми четеше избрани пасажи от тих, които наистина биха накарали Америка да се замисли. Менкен^[3] и Синклер Луис^[4] спокойно можеха да престанат да бичуват американските нрави, тъй като леля бе поела в свои ръце критиката на американското общество. Най-сериозното й възражение срещу Америка, доколкото разбрах, се състоеше в това, че тя не е като Швеция.

Оставих леля да бичува на спокойствие американското общество и се посветих на народния живот. Всяка сутрин, щом излезех на улицата под лъчите на пролетното слънце, изпитвах едно и също трепетно вълнение. Първо отивах в моята дрогерия на ъгъла, пиех кафе и бъбрех с Майк, който стоеше зад тезгяха и пържеше шунка, яйца и понички, така че се чуваше неспирно цвърчене. Често казвах на леля, когато размахаше твърде ожесточено бича си: може да се говори какво ли не за американците, но във всеки случай трябва да им се признае, че са измислили такова великолепно място като дрогерията. Ако бях американец в Европа, то от всичко, така си мисля, най-много щеше да ми липсва дрогерията.

Моята дрогерия на ъгъла беше изключително уютна, а Майк ми се струваше почти като приятел от детството. Обичах да си седя на високия стол пред тезгяха и да разглеждам бодрите нюйоркчани, които влизаха и излизаха, за да изпият по чашка кафе или да хапнат яйца с шунка — и то с невероятна скорост! Обожавах великолепния сладолед на Майк. Обикалях из магазина и купувах всякакви дреболии, от които се нуждаех. Харесваше ми на тръгване Майк да извика: „И да се пазите!“. Никой в Стокхолм няма да ти каже такова нещо в магазина.

А после потеглях с нови сили заедно с множеството по авенютата на Манхатън. Манхатън, този тесен, малък остров, където небостъргачите едва не се изблъскват един друг в реката Хъдсън. На човек му се завива свят, когато се опита да пресметне набързо каква е цената на квадратен метър — по-скъпа земя едва ли има някъде по света. Да се поболееш при мисълта, че през седемнадесети век Питър Минуит е купил целия остров от индианците за сумата от двайсет и четири долара. Защо ли не съм била тогава там! Щях без да се колебая да вдигна на двадесет и шест.

Оглеждах внимателно американските момичета. Наистина ли всички са толкова хубави и стройни, и очарователни, както ми внушаваше Ян? О, да, мнозина от тях, но далеч не всички. Бях си мислила, че те всички изглеждат като Естер Уилямс^[5], но с известно задоволство установих, че не беше така. И тук някои имаха къси крака, лоша кожа и някое друго кило в повече. Изпратих на Ян една картичка с високомерните думи: „Ха-ха, и тук има «второ качество» момичета“.

„Второ качество“, това бяха невзрачните, пренебрегваните, никога не целуваните, към които сърцето ми изпитваше такова състрадание. Да бъдеш момиче „второ качество“ в САЩ сигурно е още по-лошо отколкото в Швеция, понеже в Америка външността има много по-голямо значение. Сравнението с голямата орда невероятно красиви посестрими сигурно създава страхотни комплекси за малоценност, така си мислех. От друга страна младите американки имат много по-големи възможности да направят нещо за външността си. Купища козметични салони и школи по чар са готови да преобразят неугледните същества от главата до петите. Ако може да се вярва на рекламните проспекти на тези школи по чар, това може да стане за нула време. Пъхаш момичето „второ качество“ в една такава школа и после оттам излиза същество, което е в състояние да разсипе дългогодишен солиден брак, преди да заври кафето.

Хрумна ми една идея. Защо и аз да не си купя малко американски блясък, след като така и така съм тук! Винаги съм смятала, че външността ми е някак твърде провинциална. Сега имах шанс да я променя. Как ли щеше да се зарадва Ян, като научи колко съм се разхубавила! Съзнавах, че няма да е толкова лесно. Носът ми със сигурност щеше да е истинско предизвикателство за експертките по красота. Но какво да се прави. Вече бях решила да стана по-изискана, така че експертката трябваше да запретне ръкави и да се заеме с мен, макар че суровият материал не будеше възхищение.

Не казах нищо на леля. Тя определено не беше наясно, че е дълг за жената да бъде хубава, пък ако ще затова да се лиши от солидна сума в твърда валута. Промъкнах се към първата си процедура толкова плахо и така разтреперана — като престъпник към първата си малка каса. И не ми стана по-добре, когато се отпуснах в удобното кресло и предоставих външността си на една червенокоса красавица със студени очи. Е, тя не беше израсла в глуха провинция като мен. Сигурно беше поникнала направо от асфалта, а гора бе виждала само на кино.

— Какво употребявате обикновено за почистване на лицето? — попита ме тя и на мен ми се стори, че очаква да й отговоря:

— Четка.

Измърморих нещо неясно за вода и сапун, но преди да мога да направя други позорни признания, тя вече беше намазала лицето ми с нещо, което неволно насочваше мислите към мускус и амбра, и дива, престъпна любов в парижки будоари. Почувствах се изключително ободрена, от това щеше да излезе нещо добро. Забавлявах се с приятната мисъл колко дяволски хубава ще стана и какво би казала леля за новата си племенница. Тогава без никакво предупреждение на лицето ми залепиха вряла кърпа. Червенокосата ми стисна носа, за да бъде сигурна, че дихателната ми дейност ще спре напълно. Реших ужасена, че тя явно е необикновено раздразнителна и си е наумила да ме убие по необикновено мъчителен начин. Внезапно тя изчезна. Седях там сама, докато започнах да се питам дали пък не се кани да ме балсамира. Ленената кърпа на лицето ми не означаваше ли точно това. Аз и без това вече се чувствах като мумия. Тогава червенокосата отново се появи, въоръжена с малко зловещо парче лед, което прокара, изпълнена със задоволство, по всички хълмове и долини на лицето ми. Помислих си, че е дошло време да се премине към същинската инквизиция, но вместо това червенокосата взе да масажира лицето ми, така че всъщност се почувствах доста добре. В бърза последователност тя изпробва върху него различни кремове, лосиони и маски.

След няколко часа усърден труд червенокосата каза, че съм готова. О, небеса, колко хубава бях станала! Макар че всъщност почти не можех да движа лицето си. Кожата около устата ми се опъна, когато се опитах да се усмихна, но като си помислиш, има толкова тъжни неща на света, че спокойно можех да си стоя сериозна. О, да, наистина бях хубава! Имах туш на миглите и руж по лицето, косата ми беше завита на прекрасни къдри, а устата ми бе червена като знак стоп.

Луда от щастие, изпратих веднага картичка на Ян. „Скъпи Ян, ти не би повярвал на очите си, ако можеше да ме видиш. Тъкмо излизам от козметичния салон, американизирана чак до веждите!“

Същата вечер получих отговора с въздушна поща: „По-добре запази своя свеж, шведски вид!“ — пишеше това говедо. Ето такива са мъжете!

Но по това време вече целият ми американски блясък лежеше в умивалника. Понеже леля каза само:

— Веднага се измий!

Всъщност тя го изкрещя така, че се чу в цял Манхатън. После ми дръпна една дълга реч, че истинската хубост идва отвътре. Е, добре, макар че съзнавах, че ако моята вътрешна хубост иска да проникне през външната хубост на лицето ми, ще има нужда от отварачка за консерви… Но тръгнах послушно към банята.

Пет минути по-късно стоях пред огледалото и разглеждах мрачно моя свеж шведски вид, през който надничаше тук-таме вътрешната ми красота.