Астрид Линдгрен
Кати в Париж (3)

Трета глава

Всеки, който в слънчева майска утрин е тръгнал с кола за Париж, за да се ожени за Ленарт, знае, че това навярно е най-вълнуващото нещо, което може да му се случи. Изглеждаш сам на себе си още по-безумен и от племенницата на сержанта — наистина не само болката и изненадата имат такова въздействие, аз самата винаги малко превъртам, когато съм безгранично щастлива.

— Към Париж — каза Ленарт възбудено и скочи в колата, където аз вече седях и треперех от напрежение и очакване.

После свихме към Крайбрежния булевард и след четвърт час оставихме зад себе си Хорнстул.

„Сьодертелие“ пишеше на пътните табели. О, де да пишеше „Париж“, нали за там бяхме тръгнали.

— Надявам се никога да не съжаляваш за това — каза Ленарт и ме погледна в очите толкова сериозно, че за малко да полетим в канавката.

Да съжалявам! Да съжалявам, че в слънчева майска утрин съм тръгнала за Париж, за да се оженя за Ленарт — за подобно нещо навярно никой досега не е съжалявал!

Тъй щастлива и тъй освободена сигурно няма да се чувствам вече никога през живота си. И в същото време съм мъничко, ама съвсем мъничко уплашена да не би боговете да се разгневят и да решат, че ми върви прекалено добре — можеше поне да ме боли някъде или нещо подобно. Но когато го казах на Ленарт, той отвърна, че според възгледите му смисълът на живота бил в това хората да са щастливи. И тогава аз подхванах парадния марш на Сьодермандландския полк и пеех тъй силно, че сьодермандландските крави, които навярно си мислеха, че това е националният химн, образуваха шпалир от двете страни на пътя. Те ме гледаха с големи, изпълнени с упрек очи — не знаеха, че отивам в Париж, за да се оженя за Ленарт.

Е, това беше ден! Ябълкови дръвчета и люляци бяха потънали в цвят, а слънцето сияеше над кадифенозелените нивя и пожълтелите от рапица полета.

— Няма друг месец като май — каза Ленарт, като се озърташе щастливо.

И аз се озъртах щастливо. Погледнах Ленарт. Нямаше друг месец като май и нямаше друг мъж като Ленарт. Той не бе тъй красив, че направо да се уплашиш като го видиш, но аз не го и желаех друг. Точно така трябваше да изглежда моят мъж. Малко остри черти на лицето, тъмнокестенява коса, сини очи и гъсти вежди. Странно! Когато се запознах с него, веждите му изобщо не ми харесаха. Бяха толкова едри и придаваха на лицето му малко тежък вид. Колко глупава съм била! Сега тъкмо този тип вежди ми бе любим. А също обичах ръцете на Ленарт. Бяха жилести и както държаха кормилото, изглеждаха толкова надеждни. За една такава жилеста, кокалеста ръка щях да се придържам до края на дните си — това съзнание ми даваше забележително чувство на сигурност. О, бях толкова благодарна, че съдбата отреди да срещна Ленарт, защото не бих могла да живея без него, но ако не бях го срещнала, всъщност никога нямаше и да узная това! Дали и аз означавах за него също толкова много? Ах, ах, ах, едва ли бе възможно, тъй като аз бях само една незряла ябълчица. Но си помислих, че щом така безгранично го обожавах, то може би и той…

— Ако изглеждах като теб — казах аз, — нямаше да мога да живея без себе си.

Той не се съгласи толкова бързо, колкото очаквах, и аз разпалено продължих:

— Впрочем помисли за Тургенев!

— Защо да мисля за Тургенев? — попита Ленарт.

— Тургенев е казал, че е готов да се отрече от славата си и от всичко друго, стига да намери в целия свят само една жена, която да се безпокои, ако той закъснее за вечеря.

— Затова ли трябва да мисля за него точно сега? — попита Ленарт.

— Ах, не разбираш ли, че си истински щастливец в сравнение с Тургенев! Аз ще вдигна врява до бога, ако ти закъснееш за вечеря.

Ленарт се съгласи, че е истински щастливец в сравнение с Тургенев.

Който бърза за някъде, трябва да потегли в зори. В ранните утринни часове, когато пътищата са безлюдни, трябва да се измине най-голямата част от етапа за деня. Ленарт ми го бе втълпил и наистина още в пет часа сутринта аз бях вече облечена и готова да ме вземе, докато Ева спеше като пън и на моите сърдечни прощални думи отговори само като поотвори едното си око и изръмжа:

— Дръж се здраво на завоите!

Благодарение на ранното ни тръгване стигнахме до Хелсингбор доста преди свечеряване и можахме да се поразтъпчем на чужда земя. Е, наистина Дания не е съвсем чужда земя. Но докато се шляехме из приветливите улици, разглеждахме препълнените витрини и се заслушвахме в задушевната реч около нас, все пак изпитвахме възбуждащото чувство за другост. Тук изобщо не беше като на улица „Капитен“. И това бе хубаво, с което не искам да кажа нищо лошо за улица „Капитен“.

— Преди всичко рибата е по-различна — казах на Ленарт, когато седнахме да вечеряме и от чиниите се разнесе ухание на златистокафяви писии. — Пържена писия с такива размери няма да намериш на шведска земя.

— Е, „пържените рибки“^[1] у дома не са чак толкова лоши по размери — каза Ленарт и се засмя лукаво.

Ресторантът, в който бяхме влезли, бе много приятен и на всяка маса имаше по една бележчица, която гласеше: „Всяка вечер тук нещо се случва“.

Това звучеше наистина многообещаващо и решихме да останем, докато нещо се случи. Докато чакахме, изучавахме народния живот по околните маси и тогава съзряхме едно неповторимо явление. Видяхме пиян датчанин.

В първия момент изпитахме чувство на благодарност и облекчение, че това не е швед. Иначе се казва, че всички пияни в Хелсингбор са шведи. Но явно не бе така. Този дребен човечец с оченца като пиперени зрънца и дебело исландско яке приличаше на датчанин толкова, колкото можеш да си пожелаеш, а настроението му бе с най-висок градус. Той се втренчи нежно в една префърцунена дама на съседната маса и запя:

„Ела, Каролина, ела, Каролина, ела,

хайде да идем в Клампенбор…“

Тя не даваше вид, че е склонна да иде с него в Клампенбор или където и да е другаде. Напротив, загледа го доста строго и укоризнено, а същото сториха и останалите три дами на нейната маса. Но състоянието на дребния човечец с оченца като пиперени зрънца бе такова, че и в най-строгите погледи той явно прочиташе само любов и нежност. Освен това изглежда преценяваше броя на дамите, безспорно присъстващи в сетивния му свят, на повече от четири, защото след като достатъчно време го бяха гледали злобно, той ги заплаши с пръст и рече:

— Ай, ай, жените могат да ме обичат, ама не на тълпи, не и цели дамски клубове!

После, кандилкайки се на доста несигурните си нозе, излезе, а четирите дами, очевидно много яшни, се завърнаха към трапезните си удоволствия. Ние седяхме и чакахме „нещо да се случи“. Но не се случи нищо друго, освен че човечецът с оченца като пиперени зрънца си подаде отново главата и гласът му изпълни целия ресторант:

— Не цели дамски клубове! Всичко трябва да си има граница!

А на следващия ден на „три бързи скока“ прекосихме датските острови. Шеланд, Фюн и Ютландия — навсякъде цъфтеше много приятно, имаше обилна зеленина и аз затвърдих мнението си, че една равнина с хълмове и долини, наречена Стара Дания, спада към най-хубавото, което може да се види. Сред зеленината изникваха белите селски къщи и те изглеждаха така, сякаш са там от вечни времена, поникнали сами от земята. Всичко напомняше малко на приказка от Ханс Кристиан Андерсен и всяка минута очаквах да зърна малкия Клаус да завива зад някой обор и да вика: „Дий, всичките ми коне!“.

Нашият малък фиат летеше жизнерадостно напред, но понякога ни изпреварваха големи, мощни автомобили, от което Ленарт ужасно се дразнеше. Подобно на малкия Клаус и аз се изпълних с известно чувство за малоценност и изпитах дивото желание да накарам фиата да даде всичко от себе си. „Дий, всичките ми конски сили!“ Ленарт твърдеше, че „Домът на преселниците“ върху покрива увеличавал въздушното съпротивление и нарушавал равновесието на колата, поради което скоростта се намалявала. („Дом на преселниците“ — така Ленарт наричаше големия си куфар, който царствено се кипреше върху покрива.) Някакъв нахален стокхолмски автомобил ни изпревари на три пъти. От време на време той спираше, за да налеят бензин, а и пътниците да хапнат, и тогава си възвръщахме преднината. Но после той внезапно се появяваше отново зад гърба ни, презрително бибипкаше и профучаваше направо предизвикателно покрай нас. Шофьорът надменно ни помахваше, а Ленарт само изръмжаваше. Помислих си за списъка, който Ева бе сложила в чекмеджето на бюрото си: „В случай че побеснея — това е списък на онези, които ще ухапя“. Ако Ленарт имаше подобен списък, сигурно шофьорът на този автомобил щеше да е на първо място.

— Мисля, че с времето ще трябва да си набавим малко по-мощна количка — каза Ленарт и лека-полека започваше да се гневи на верния си стар фиат.

Отначало не казах нищо, но усилено мислех.

— Ленарт — заявих накрая, — изобщо не можем да си позволим нова количка. По-скоро трябва да си набавим детска количка.

Ленарт ме погледна изненадано.

— Толкова скоро ли ти се иска детска количка?

— Да, с едно малко, сладко, розово бебче в нея. Децата излизат по-евтино от колите. А времето за доставка е почти същото.

Замълчах и зачаках въздействието на доводите си.

— Хм, може би — каза Ленарт, след като размисли известно време. — Е, тогава естествено ще трябва да се разделим с фиата.

— И тогава няма повече да ни изпреварват, ура! — викнах аз. — От една детска количка ние двамата можем да изтръгнем максималната скорост, готова съм да се обзаложа! Никой няма да успее да счупи рекорда ни. Защото тогава няма да мъкнем „Дом на преселниците“ върху покрива, който да оказва съпротивление.

— Ти не знаеш какво съпротивление може да окаже едно яко бебе — заяви Ленарт. — Но ще бъде прекрасно!

Пихме немска бира за здравето на нероденото ни дете, докато седяхме край пътя сред цъфнали жълтурчета някъде в Северна Германия.

Когато за пръв път пътуваш за Париж и то, за да се ожениш за Ленарт, навярно не можеш да си съвсем справедлив. По отношение на Дания, Германия, Холандия и Белгия е малко несправедливо да профучаваш покрай всичките тези красоти и забележителности и само да очакваш час по-скоро да зърнеш Айфеловата кула. Имах чувството, че трябва да помоля Дания, Германия, Холандия и Белгия за прошка заради непристойното ни бързане, но може би Ленарт бе прав, когато каза, че Дания, Германия, Холандия и Белгия не са се разтревожили много.

Летяхме към Париж с най-високата възможна скорост. И докато профучавахме през Хамбург и Бремен, през потъналата в цвят Холандия, през Брюксел, през приветливата зеленина на хълмистата Северна Франция, знаех само, че пред очите ми се мяркат бързо отлитащи прелестни изображения на градове и хора, улици и площади, към които някой ден с удоволствие бих се върнала.

Но сега погледът ми жадуваше за Айфеловата кула. И пет дни, след като бях напуснала улица „Капитен“, зърнах характерния й силует, откроен в небето.

— Май действително сме пътували в правилната посока — казах на Ленарт. — Айфеловата кула, нали?

Бе неделя. „Много е удобно да пристигнеш в Париж някоя неделя, тогава уличното движение е по-слабо“, бе казал Ленарт.

— Ако това е слабо улично движение, тогава аз съм Великият мюфтия на Йерусалим — измърмори Ленарт ядно, когато фиатът като подгонен заек сред глутница злобни и нахални автомобили профуча покрай Триумфалната арка. Но успяхме да се измъкнем и безгрижно поехме надолу по „Шанз Елизе“. Едва си поемах дъх. Не от уплаха, а от възторг. Най-великолепният булевард на света се простираше пред очите ни. Столицата на света ни бе уловила в клопката си.

Ленарт ме погледна доволно, сякаш бе негова заслуга, че „Шанз Елизе“ си е „Шанз Елизе“. Милиони автомобили изпълваха огромния булевард пред нас и отразяваха слънчевите лъчи с хиляди блестящи светлинки. Бе часът на аперитива и кафенетата по тротоарите бяха пълни с народ, който съзерцаваше нашето нашествие. Не че му обръщаха тъй голямо внимание, както впрочем следваше да сторят, но какво пък!

„The first time I saw Paris,

her heart was warm and gay.“^[2]

Изпях това в ухото на Ленарт. Да, положително сърцето на този град биеше горещо и радостно. В този миг и моето сърце биеше в гърдите ми също тъй горещо и радостно.

Минахме покрай площад „Конкорд“. А там вече бе Сена, милата стара Сена, точно както си я представях. Малко се боях да не се разочаровам, но не, хората седяха долу на кейовете и ловяха риба, точно както трябваше да правят.

И после бавно напред по левия бряг и нагоре по булевард „Сен Мишел“. Към Пантеона. В една малка уличка, в сърцето на Латинския квартал, се издигаше малка, неугледна бяла сграда, която бе нашият хотел. И кой, мислите, стоеше на пътната врата с вид, сякаш хотелът и цял Париж му принадлежаха? Кой друг освен Ева! С ръка, кокетно опряна на хълбока, по съвсем парижки маниер. Но все пак тя бе тук вече от няколко часа.

— Bonsoir, madame, bonsoir, m’sieur^[3] — каза тя бързо. — Само елате и чуйте!

Тя ни въведе в един малък френски коридор, от който се виеше нагоре тясно дървено стълбище. Оттам ехтяха весел смях, високи крясъци и един саксофон, който с шумното си хълцане заглушаваше всичко останало.

— Тук се е събрала половината Сорбона — каза Ева, — затова е този шум.

— Звучи добре — отвърна Ленарт. — Как иначе да звучи в Латинския квартал?