Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Кати в Париж

Преводач: Теодора Константинова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: шведски

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Ники Вукадинова

Художник на илюстрациите: Вернер Лабе

Коректор: Теодора Станкова

ISBN: 954-657-492-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6204

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Зовът на сърцето ми в „Сен Северни“ бе чут, с мен се случи това, което си бях пожелала. В деня, когато медицинската наука го потвърди, незабавно се втурнах от кантората към къщи, за да го съобщя на Ленарт. Новината бе толкова голяма, че не можех и минута повече да я пазя само в себе си. Чудех се как по-бързо да се кача по стълбите до петия етаж. По изключение Ленарт се бе прибрал преди мен и слагаше масата в кухнята.

Връхлетях като ураган, но не казах нищо. Само го зацелувах и го накарах да изтанцува с мен нашия безмълвен танц на радостта. Винаги танцуваме така, когато нещо е толкова хубаво, че ни е нужен отдушник. Ленарт го нарича „тихата лудост“ и може би е точно така, знам ли!

— Смея ли да узная, какво толкова радостно се е случило? — попита Ленарт.

Отпуснах ръце, спрях се и го погледнах.

— Надявам се да има твоите очи — казах аз.

— Кой? — каза Ленарт. — Не, наистина ли е вярно?

— Да, но ще отнеме много, много време, най-малко осем месеца, как ще го дочакам?

Затанцувахме отново, безмълвни и очаровани.

— Трябва да го съобщим на мама — каза Ленарт. — Искам да разбера дали предпочита внук или внучка.

На другия ден попитах Ева дали мисли, че ще имам момче, или ще бъде момиче, а тя най-спокойно отвърна:

— Да, точно така мисля. Повечето искат да имат момче.

Всъщност бе все едно какво ще бъде. Но толкова странно бе да се появи член в семейството, за когото не знаеш нищо, някакво същество, започнало своя собствен безмълвен живот, на път да се превърне в човек с неповторими черти на характера и свой собствен облик, което обаче засега се изплъзваше от всякакво по-близо опознаване.

Казах на Ленарт, че съм щастлива, задето не живея във времената на баба си. Защото тогава навярно е било направо мъчително да признаеш, че очакваш дете. Поне оставаш с такова впечатление от ужасните описания в старовремските романи. Когато младата съпруга, обикновено не преди четвъртия месец, разбере какво става, не отива сияеща от радост при брадатия си съпруг да му го съобщи. Не, тихомълком излиза да купи малко розова прежда и започва да плете. Месеци наред седи всеки ден под фамилните портрети в салона и плете, а когато брадатият й съпруг се прибира вкъщи, бързо напъхва злепоставящото я плетиво под най-близката покривка. Но един слънчев ден той я изненадва. Какъвто си е схватлив, бързо вниква в положението. Тези сиво-розови чорапки в съчетание с тъй безотговорно наедрелия в последно време корем на жена му могат да означават само едно. И наистина тя завира поруменялото си лице в брадата му и прошепва: „Карл, под сърцето си нося твоето дете!“. На което Карл, одрезгавял от възторг, почервенява и казва, че е най-щастливият мъж на света. Но наистина ли? Може ли да е чак толкова щастлив? От това, че жена му носи детето си на едно толкова странно и напълно погрешно място? Не трябва ли да повика най-близкия лекар и да се опита да оправи нещата?

Не, щастлива съм, че не живея във времената на баба си. Щастлива съм, че мога веднага и без увъртания да обясня на Ленарт, че скоро ще станем трима.

 

 

Тази нощ трудно заспах. Лежах будна в мрака и целувах една малка мъхеста главичка, която във въображението ми лежеше до мен на възглавницата. Закрилящо обгърнах детето си: не бой се, майка ти бди над теб!

На няколко метра от мен спеше бащата на детето, мирно и тихо. За него това още не бе действителност. Не както за мен… За мен това бе дълбока и чудна действителност. Заспах късно и се събудих, едва когато Ленарт вече се бе облякъл, влезе при мен и сложи табла с чай на леглото ми.

— Ей — каза той, — снощи от вълнение забравих да ти кажа нещо. Познай кой ще дойде.

— Не думай! — казах аз.

— Познай от три пъти! Ако и трите пъти сбъркаш, ще те целуна!

— Негово Величество кралят, Нейно Величество кралицата и Дядо Коледа — казах аз. — Внимавай, ще събориш таблата!

— Петер Бьоркман — каза Ленарт след минута. — Срещнах го вчера на „Арсеналсгатан“.

— Колко хубаво! — казах аз. — С нетърпение чакам да чуя какво ще каже Ева!

 

 

— Къде ли вече съм виждала това лице? — попита Ева и замислено застана пред Петер. — Къде ли на този свят? Почакайте… Не беше ли в полицейската сводка?

Мисля, че Ева бе удивена и леко обидена, понеже Петер не се бе обадил никакъв, макар че вече от няколко седмици трябваше да си е у дома. Тя бе свикнала да върти мъжете на пръста си едва ли не според капризите си — „ела и си върви, стой тук или си тръгвай!“ — направо, както й дойдеше. И май си бе втълпила, че щом само се появи в Стокхолм, Петер веднага ще се хвърли в нозете й.

— Какво си натворил междувременно? — попита тя и седна до него на нашия диван на цветчета.

— Продавах печатарски машини — отвърна Петер и се усмихна. — Ами ти? Няколко нови Анрита, французи и други?

— Не, тук на север те не виреят така добре. Но има един малък, жилав местен вид, много издръжлив и качествен.

— В това не се и съмнявам — каза Петер.

— Сигурно страшно съм ти липсвала — отбеляза Ева насмешливо.

— Да, за учудване — призна Петер. — Повече, отколкото заслужаваш. Но не се тревожи, вече премина.

— Мога да си го помисля. Та нали вече съм тук — каза Ева.

Впоследствие Петер често ни гостуваше. Не оставяше впечатление, че идва главно заради Ева — поне в началото.

Седеше в своя ъгъл на дивана, бъбреше с Ленарт и мене и очевидно се чувстваше много добре. Но някак се усещаше, че за да добие истински добро настроение, се нуждае от вдъхновяващото присъствие на Ева. Лицето му винаги се проясняваше, когато чуеше нейните трескави, нетърпеливи сигнали за бедствие по звънеца на вратата, и бързаше да й отвори, преди някой друг да го е сторил. Чувахме ги как се закачат в коридора.

— Е, Ева, колко шейха завоюва днес? Има ли някой нов от последния път?

— И още как! — надуваше се Ева. — Той е художник. Ще ме рисува. Казва, че изглеждам като дриада[1] в гората.

— По дяволите! Подобно нещо никога не би ми хрумнало! Къде ли научават някои всичко това?

— Стараят се малко — каза Ева. — За разлика от други.

Да, Петер наистина не се стараеше. Достатъчно му бе Ева да седи до него на нашия диван, но никога не правеше каквито и да било опити да се срещне с нея насаме. Веднъж го попитах защо.

— Ще ти кажа — отвърна той. — Не обичам да стоя на опашка. А около тези горски дриади винаги има страшна навалица!

Това за „горската дриада“ Ева щеше дълго да го слуша. Седеше в ъгъла на дивана и се правеше на дриада, доколкото можеше, приказваше за този художник и се питаше колко ли ще е интересно да я рисува.

— Значи през следващите дни няма да те виждаме много често — каза Ленарт. — Кога започва рисуването?

— Утре — отговори Ева. — Иска първо да ме изучава. За да улови душата ми, казва той.

— Да, трябва добре да се постарае, ако иска да я улови — каза Ленарт. — Душата ти пърха като малко немирно крилце на чучулига.

— Какво си мислиш — каза Ева. — Душата ми е дълбока, ясна и красива като извор.

— Този художник ли го твърди? — попита Петер.

— Да-а — отговори Ева. После отметна глава назад и се разсмя с пълно гърло. — Ще кажа като тебе, Петер: „Къде ли научават някои всичко това?“

Стана ми жал за бедния художник. Той трябваше да внимава. Ако си мислеше, че Ева е малка госпожичка, готова да глътне всичко, изпаднал бе в страхотна заблуда.

— Лека нощ, дриадо — каза Петер, когато тази вечер Ева пое към жилището си.

На другата сутрин, както обикновено, й звъннах, за да идем заедно в кантората. И това, което си показа главата през пролуката на вратата, бе всичко друго, но не и горска дриада.

— За бога — казах аз, — да нямаш заушка.

— Мъдрецът — изохка Ева скръбно. — Цяла нощ ме въртя.

Едната й буза бе като бухнала кифла, Ева изглеждаше направо гротескно и ми бе трудно да остана сериозна.

— Няма ли да дойдеш с мен в кантората? — попитах аз.

Ева ми хвърли обиден поглед.

— Ако ви е до смях, можете да си купите няколко хубави хумористични вестника — каза тя. И после захленчи: — Трябва да го извадя този проклет зъб! Но си мисля, че ако искаш да се вредиш при зъболекар през юли, трябва да те заболи зъб още през март.

Изглежда въпреки всичко тя успя да си намери зъболекар, и то такъв, който си вършеше работата както трябва.

Щом се прибрах вкъщи, наминах при нея и заварих една отчаяна Ева, поразена от немота. Тя надраска няколко думи на едно листче и го завря под носа ми. „Упои ме така, че не мога да говоря“, пишеше там. Уплаших се. Никога досега не бях чувала за толкова силна упойка. Тук един добър съвет щеше да е от полза. Трябваше да се обадя на зъболекаря и да го питам какво да правя с нея. „Как се казва зъболекарят?“, написах бързо на листчето. Тогава Ева се строполи на кушетката и зацвили от смях. После ми отне молива и написа: „Не съм глуха, само съм упоена!“.

Е, понякога дори моят мозък отказва да работи!

Ева положително е кокетна. В същото време обаче е удивително естествена. И през ум не й минаваше да крие от нас подпухналото си лице. Вечерта, както обикновено, дойде у нас и спокойно изслуша подигравките на Петер и Ленарт.

— Горска дриадо — каза Ленарт, — не трябваше ли тази вечер да те рисуват?

— Отложихме го — каза Ева.

Езикът й се бе поразвързал и тя носеше подутата си буза като роза в косата.

Петер ми помогна да донеса чашите за чай и когато останахме сами в кухнята, каза угрижено:

— Кати, започвам да се страхувам. Харесвам я такава, каквато изглежда тази вечер, дори повече от друг път. Само си представи, ами ако се влюбя сериозно!

Именно тогава го запитах защо никога не е правил опит да се срещнат насаме и той ми каза, че не иска да чака на опашка сред толкова много народ.

— Но нали си от хората, които винаги търсят разнообразие? — казах аз.

— Да — съгласи се Петер. — Но Ева е забележителна. Когато си с нея, винаги намираш разнообразие.

Не споменах на Ева какво ми е казал Петер. Помислих си за стиха от „Песен на песните“: „Да не събудите любовта ми, преди да пожелае!“.

Има кратки мигове, за които си спомняш. Кратки мигове на съвършенство, когато не желаеш нищо повече, не се стремиш към нищо друго. Държиш чашата на живота в ръцете си и не смееш да помръднеш, за да не разлееш и едничка скъпоценна капчица. Такова чувство имах през тези летни вечери… Небето пред прозореца ни притъмняваше, но не ставаше истински черно. Седяхме в здрача и слушах как Ленарт, Петер и Ева бъбрят и се смеят. Лекокрили шеги летяха помежду им, аз обаче седях тихо и не смеех да помръдна… Ах, Ленарт! От коя ли далечна градина на удоволствията долита нощният вятър в нашия прозорец? И вярно ли е, че това тук е моят дом? Моят дом… моят Ленарт… колко много обичам Ева и Петер… и моите чаши за чай… ами моята бяла ваза… ти си толкова красива, красива, красива, че скоро ще се счупиш, на съвършенството е отреден само кратък миг…

И после дълбоко в душата си усетих гореща, прекрасна и чудна увереност: детето!

— Тъжна ли е Кати тази вечер? — каза Ленарт.

Тъжна ли? Тъжна? Можех да се разплача, толкова бях щастлива!

Бележки

[1] Дриада (мит.) — горска нимфа, самодива. — Бел.пр.