Към текста

Метаданни

Данни

Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

НОЕМВРИ

Кафенето беше тясно, задимено и пълно с тийнейджъри от близкото училище — и то не обикновени тийнейджъри, а по-скоро щателно подбрани екземпляри, така че да ликвидират всяко желание на някой обикновен клиент да си изпие кафето там. Изобщо рядко неприятна компания… Единствената причина, поради която Том и Бен бяха седнали в него беше, че се намираше само на петдесетина метра от задния вход на Бастилията. Острото зрение на Бен различаваше много добре минаващите оттам хора и затова той веднага видя как Кемени слиза по стълбите пред входа с обичайната си сигурна стъпка.

На няколко метра зад него вървеше Марвин. Целият му външен вид говореше, че той или е случайно попаднал там човек, или пък току-що са го пуснали след тридневен разпит. Избелялото му спортно яке, старите кецове и небръснатите бузи очебийно контрастираха с изрядния външен вид на останалите хора, които излизаха през вратата, с елегантните им костюми и шлифери… Той нерешително се спря на входа, зажумя от светлината и разтърка с длан възпалените си очи. Тогава някъде отстрани се появи Марк Прибрам с румената си физиономия и се залепи за Кемени като габърче за магнит. С енергични жестове Кемени се опита да се отърве от него, но не успя и Прибрам го поведе надолу по улицата. Чак тогава Марвин сякаш се сети за нещо и тръгна право към кафенето, където го чакаха двамата му колеги.

— Какво стана? — нетърпеливо го попита Бен, още преди той да е затворил стъклената врата след себе си.

— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.

— Как така нищо?

— Не приеха доклада. Поради недостиг на доказателства.

— Че по-явни доказателства от отчетите на „Аеротроникс“ и да искат, няма! — нервира се Бен. — Какво ги е прихванало?

Марвин си взе стол и седна до масата на колегите си.

— Кемени изобщо не е споменал в доклада си отчетите на „Аеротроникс“ — каза той. — Не е обелил и дума, че вие с Барона сте се вмъкнали в компютърната им система. Аз го питах защо така, а той каза, че експертите на комисията решили, че файловете, които сте им дали, можело да са фалшифицирани.

— Магарета са те, не експерти! — избухна Бен. — Ако искат, пред тях ще им покажа как се вмъквам в системата и какво има там вътре. Ако не бяха усетили „троянския кон“ на Барон Шаро и не бяха сменили паролите, досега да сме източили оттам абсолютно всичко.

— Не е само това. Май Кемени се съмнява, че в Управлението или в комисията действуват агенти на Пакта и на „Аеротроникс“, и затова не иска те да разберат, че негови хора са надничали в компютрите им. Нали на всичкото отгоре вас ви хванаха и телевизията вдигна страшен шум… Той не ми е говорил нищо по този въпрос, но беше ясно, че се страхува от това, което знае и което може да каже. Нали той храни жена и деца, и изобщо в случаи като тоя мълчанието е злато. Може би именно тези агенти са направили така, че комисията да не приеме доклада и въпреки това да обяви цялата тема за строго секретна.

— Ами да — намеси се Том, — за трийсет години сътрудничество с Пакта Управлението сигурно се е напълнило с техни хора. В много мръсна история се забъркахме… И сега какво?

— Най-лошото е друго — каза Марвин. — На днешното заседание забраниха всякакви публикации по въпроса. Мислех да пусна няколко статии в научните списания, вече ги бях приготвил, а сега цялата ми работа отиде по дяволите. Ако бяха напечатали статиите, веднага щяха да ме глътнат от някой университет в чужбина, а сега — никакъв шанс да се измъкна от скапания институт…

— Не го вземай толкова насериозно — обади се Бен. — В Управлението не четат научни списания. Четат само масовата преса, научно-популярните списания и в краен случай — разните сензационни книжки с шарени корици. Ти нали нямаш намерение да пишеш нещо подобно?

— Опазил ме бог от подобни диви идеи… Добре е все пак, че нашите ченгета не разбират нищо от наука и не си пъхат носа там. Страх ме е по-скоро от някои магарета в ръководството на Института, които видят ли напечатана една от моите статии, веднага ще извикат телевизионните екипи и ще започнат да се дуят пред камерите — вижте, значи, каква огромна работа вършим… И белята е готова.

За момент Марвин се замисли, загледан в гърбовете на младежите, седящи пред покер-автоматите.

— Какво стана с паролите на Барон Шаро? — попита той. — Беше ми обещал да взема от него разни програмки.

— Най-добре е да дойдеш с мен до квартирата му. — Бен погледна електронния часовник на стената. — Сега е пет и половина, значи той току-що е изпълнил действието „окончателно ставане от сън“…

Тримата бавно се надигнаха от местата си и излязоха на улицата. Там обаче се сблъскаха с една изненада. Изненадата се казваше Марк Прибрам и така стремително се вряза в групата им, че едва не събори Марвин на земята.

— Пардон — измърмори Прибрам и чак тогава разпозна Том и Бен. — А, това сте вие! Здравейте, радвам се да ви видя…

Погледът му се задържа подозрително дълго на лицето на Бен и той изведнъж възкликна:

— Значи ти беше компютърният пират, нали? Дето те бяха хванали да бъркаш в системата на оная корпорация, как и беше името…

Бен направи недоволна гримаса. Когато ги заловиха служителите на отдел „Информационна сигурност“ и с Барона преседяха три дена в полицейския арест, преди да ги освободят, някакъв екип на телевизията успя да ги изнуди и взе интервю от тях. Двамата не устояха на въпросите на красивата журналистка и на другия ден видяха самодоволните си физиономии в криминалната хроника на централните новини. Барона каза, че така се сбъднала детската му мечта — да го покажат по телевизията… Това обаче им донесе твърде нежелана популярност: изхвърлиха Барона от квартирата му и последва цяла седмица скитане по познати и роднини с целия му багаж заедно с компютъра. Накрая той едва успя да намери някаква дупка, чийто собственик не знаеше, че е компютърен пират и че го съди транснационална корпорация с четирийсет милиарда долара годишен оборот. На всичкото отгоре телефонната компания им състави солен акт за мошенически трикове с броячите, за които обаче те изобщо не смятаха да плащат. Оттогава Бен гледаше да ходи по улиците с тъмни очила, а Барона си пусна брада, за да не прилича на себе си.

— Ех, че късмет! — потри ръце Прибрам. — Ще дадеш ли едно интервю за „Борба“? На стар познат като мен не трябва да отказваш.

— Няма да отказвам — сви рамене Бен. — Дай две хиляди и готово.

— Как така две хиляди? — изненада се Прибрам.

— Ами ей така. Аз на теб интервю, а ти на мен две хиляди. Какво, да не си мислиш, че ще ти отговарям без пари? На теб шефът ти плаща, значи е редно и аз да се облажа покрай това. А ако дадеш повече, ще отговарям по твой вкус — знаеш, който плаща, той поръчва музиката…

Ентусиазмът на Прибрам сякаш се изпари.

— Не е прието журналист да плаща, за да получи интервю — заусуква се той. — Всъщност, съгласен ли си на осемдесет?

— За осемдесет ще ти отговоря само как се казвам, но това ти го знаеш… Не се измъквай, а развързвай кесията, иначе ще мълча като арестуван мафиот.

— Всъщност, ти защо се занимаваш с компютърно пиратство? Ако имах твоите възможности, бих се заел с някоя по-престижна работа.

Бен лека-полека започна да се нервира.

— Първо, аз не се занимавам с пиратство. Неориентираните журналисти като теб не могат да правят разлика между хакери, кракери, вирусописачи и пирати, а те нямат нищо общо едни с други. Тях ги слагат в един кюп — при лошите момчета, които само правят бели на сериозните потребители. Е, вярно, понякога правим бели, но далеч не винаги… Най-добре написаните компютърни вируси по правило не вършат нищо лошо, а само нервират чичкото пред екрана. А освен това защо мислиш, че нашата работа не е престижна? За да може човек да сваля защити и да пише вируси, той трябва да познава операционните системи така, сякаш самият той ги е създавал. Това не е работа за полуграмотни! Лошото е, че човек не може да очаква никакви пари за труда си, но пък кой ли в тази страна получава толкова, колкото заслужава…

— Все пак какво търсеше в компютрите на „Аеротроникс“?

— Не търсех нищо специално, просто се бях хванал на бас, че мога да пробия защитата. А вътре намерих предимно порнофилмчета. Да, съвсем сериозно… Половината от общото дисково пространство беше заето с порнография от всякакъв вид.

Прибрам го погледна недоверчиво.

— Не ме ли будалкаш?

— Така си мислеха и онези от „Аеротроникс“, когато ме разпитваха в полицията. Обаче решиха да направят следствен експеримент, аз им показах как свалям паролите и те видяха с очите си каква информация доблестните им служители са защитили със секретен код. Следователно, аз съм знаел какво има в системата им по-добре и от тях… Между другото, това за порното няма да го намериш в материалите по делото — от компанията решиха да не накърняват доброто си име с подобни жълти сензации. Твоят вестник обаче май си пада именно по жълтата страна на живота, така че сядай на машината и пиши, ще се получи чудесен материал за последната ви страница.

— Стига си говорил глупости — каза Прибрам. — Видя се, че от теб ще имам полза колкото и от лисицата на нивата. По-добре мисли как да отървеш присъдата. Във съда не потупват по рамото, както е казал поетът.

— Какъв съд? — Бен направи изненадана физиономия. — При днешното ни законодателство не могат да ме осъдят по никакъв начин. Ние нямаме свестни закони нито за защита на информацията, нито за интелектуална собственост. И слава богу… А, виж кой излиза оттам!

Бен посочи с ръка входа на Бастилията. По стъпалата тежко-тежко слизаше депутатът Йорки, обкръжен от цяла тълпа журналисти с протегнати към него диктофони.

— Ей, замалко да изпусна човека… — извика Прибрам и се затича с все сила към Йорки, без да се сбогува.

* * *

Улицата, по която Бен поведе приятелите си, след като слязоха от трамвая, се казваше „Марвин Мински“. Като видя името си върху табелките, Марвин загуби дар слово и успя да каже само „Я!“

— Не се пули — каза му Бен, — улицата е кръстена на теб. В чест на епохалното ти откритие кметът на града реши да нарече с твоето име улицата с най-много дупки на единица дължина. Беше ти пратил и телеграма за деня и часа на тържеството…

— Как успя да я преименуваш? — попита Том. Беше му ясно, че идеята е била на Бен.

— Не беше трудно. Трябваше ми само една раздрънкана кола, тесла, две кутии боя и два комплекта работни дрехи. Двама човека обличат дрехите, вземат теслата и свалят всички табели. Улицата не е дълга, табелите са само осем… Когато хората от квартала видят двама в работни дрехи да свалят табелите и да ги товарят в колата, ще си помислят, че започва поредната кампания за преименуване на улици и площади и изобщо няма да се усъмнят, че не сте пратени от общината, а сте, така да се каже, частни лица. Когато с Барон Шаро разчегъртахме едната табела от края, отдолу се показаха един след друг пет слоя боя. Ако приемем, че табелата е поставена за пръв път преди трийсет години, се получава, че веднъж на всеки шест години улицата е била преименувана. Интересно откритие, а? Е, след това се изрязва шаблон от картон и се слага още един слой боя с името на великия Марвин Мински върху него…

Бен стигна до една къща с олющена жълтеникава фасада и натисна ръждясалата брава. Вратата се отвори със скърцане, дървените стълби към тавана също скърцаха при всяка стъпка по тях. А горе, на върха на тази скърцаща конструкция, се намираше таванската квартира на Барон Шаро.

Тя изглеждаше отчайващо зле. Стая три на три метра, с нисък скосен таван, до едната стена беше долепено изтърбушено легло, чаршафите върху него бяха смачкани на топка и върху тях бяха нахвърляни на купчина най-различни дрехи. Единствените мебели освен леглото бяха стар шкаф, пълен с неизвестно какво, два стола и дървена маса. На нея, заобиколен от мръсни чаши, огризки от хляб и отворени консерви с мухлясали остатъци в тях, стоеше компютърът на Барона, марка „Компак“. Той също не представляваше приятна гледка — мръсен, с белези от гасене на фасове върху белезникавата пластмаса, екранът беше покрит с дебел слой прах, а клавиатурата сякаш беше редовно поливана с кафе.

Бен представи на Барона двамата си приятели. Той се здрависа с тях, но погледът му подозрително дълго се задържа върху лицето на Том.

— Какво си го зяпнал? — попита Бен. — Да не сте се били някъде?

— Не ми харесва физиономията му — каза Барона. — Има прекалено честни очи.

— Не го обиждай — отговори му Бен и с това разговорът за честните очи на Том свърши.

Тримата почакаха известно време, докато Барона допише няколко реда от една асемблерска процедура. Клавиатурата в ръцете му се държеше отвратително — някои клавиши отказваха, други повтаряха по два пъти, и той хвърляше доста нерви и ругатни, докато на екрана излезе това, което той искаше. Том реши, че е добре да му помогне с опита си, въпреки че го обидиха на честни очи.

— Трябва да си изчистиш клавиатурата със спирт — каза той. — Ако искаш, ей сега мога да ти покажа как става това. Почистиш ли я добре, ще работи като слънце.

Барона му хвърли един съмнителен поглед.

— Вярно ли? — обърна се той към Бен.

— Вярно е. Виждал съм как Том оправи така една клавиатура. Той е оправял и глави на принтери… Е, вярно, че бяха от старите, 9-иглените, а не от 24-иглените.

— Тогава да опитаме — съгласи се Барона. — Само че нямам технически спирт. С плодова ракия ще стане ли? Тя е толкова гадна, че изобщо не става за пиене, а пък не искам да я хвърлям.

— Давай я насам — каза Том, — когато няма риба, и ракът е риба…

Барона измъкна отнякъде цяла дамаджана с ракия, Том взе кръстата отвертка и бързо разглоби клавиатурата. Отвътре тя изглеждаше просто ужасяващо — беше натъпкана с трохи, косми, мъх и утайка от кафе. Той изчегърта с отвертката по-едрите боклуци, взе памук, натопи го в ракията, нави го на края на отвертката и започна внимателно да чисти един по един контактите на клавишите. Останалите също се включиха в работата — и клавишите, и мръсотията по тях бяха много. Докато чистеха контактите, Барона обясняваше на Марвин как сам да пробива защитата на „Аеротроникс“.

— Преди бях пуснал в системата „троянски кон“ — разказваше той. — Той ми генерираше отчет за цялото състояние на мрежата им — области, пароли и така нататък. Само че ония усетиха троянеца, изтриха го и смениха паролите, затова не успяхме да преточим оттам повече неща… Сега завършвам един вирус. Той е по-малък от троянския кон и върши по-малко работа, но за сметка на това е почти неоткриваем. В един възел, зададен от мен, той ще оставя информация само за паролите на системата. Днес или утре ще се опитам да го вкарам в мрежата им. Ще заразя с него играта „Дуум“ — това е достатъчно, за да се разпространи навсякъде… После ще ти дам една дискета с информация за формата на данните, които генерира вируса, да можеш сам да ги разчиташ… Всъщност, това не е вирус в чист вид. Прилича по-скоро на „червеите“, които бяха описани в един от броевете на „Хак рипорт“. Пропуснах да ти кажа, че в последния „Хак рипорт“ имаше отделено доста място на моя троянец. Добри думи са казали спецовете за него… Такова нещо не всеки може да напише. Изчетох всичко за недокументираните функции на мрежовите системи, което успях да намеря в хакерските файлове, и дори ми се наложи сам да дизасемблирам част от тези функции…

Том усети как Барон Шаро неусетно започна да се хвали и самопревъзнася.

— Изобщо, за последната година станах полубог в моя занаят. В повечето системи вече се оправям по-добре от авторите им. Не мисля, че е останала програма, която да не мога да хакна…

— Стига си съчинявал похвални слова — прекъсна го Бен. — Вече трябва да ти се забрани да говориш за себе си, за да не се изхвърляш като… — Бен се обърна към Том и Марвин и продължи: — Оня ден изтърси, че малко преди да ни хванат, е спал в едно легло с четири мадами.

— Нямаше повече легла, затова — уточни Барона.

— Виж ти, нови подробности… Преди казваше, че е спал в едно легло с четирите мадами не защото е нямало повече легла, а защото е нямало повече мадами. Последно, каква е била случката?

Том се разхили и едва не изтърва полусглобената клавиатура на земята.

— Че какво пък съм казал сега? — защитаваше се Барона. — Ти сам признаваш, че за мен няма непознати програми. Единственото изключение е четиримерният тетрис, който ми донесе. Абсолютно никъде не съм виждал да го споменават в списанията и информационните файлове, а една част от него е написана по много странен начин… Е, и програмите за неформални изчисления, разбира се, но те обикновено са такива, че и самите им създатели не знаят как точно работят. Те просто прилагат някаква невронна архитектура и гледат какво ще излезе от тая работа…

— Чакай, чакай! — спря го Марвин. — Какъв е този четиримерен тетрис?

— Ами как да ти обясня… — Барон Шаро наистина започна да обяснява на Марвин за 4-тетриса, но го правеше толкова неумело, че и самият Том, врял и кипял играч, едвам успяваше да разбере за какво точно говори той. Тогава Том дозавинти клавиатурата, включи я в компютъра и Барона стартира 4-тетриса.

След интервенцията с плодова ракия клавиатурата работеше идеално, като нова, и изглеждаше също като нова. Том седна и изигра един сеанс за удоволствие на Бен и Барона, които гледаха отстрани и хвалеха майсторството му. А Марвин гледаше играта със странен блясък в очите — същият блясък, с който гледаше той, когато в главата му зрееше невероятната хипотеза за „променливите константи“…

— Какво ще кажеш, а? — побутна го по рамото Барона. — Май за пръв път виждаш такова нещо?

— Не е за пръв път — каза с треперещ глас Марвин. — Аз съм писал този тетрис.

— Какво??? — извикаха в един глас Бен и Том. — Вярно ли? И защо не си ни казал досега?

— Защото изобщо не знаех, че е попаднал в ръцете ви. Не знаех, че сте се досетили, че това изобщо е тетрис… — Марвин сякаш искаше да им обясни нещо, но трудно намираше думи. — Половин година работим заедно и не намерихте време да ми го покажете, защо?

— Имахме много работа — смънка Бен. — Изобщо не ми беше до игри. А на Барона го показах просто защото исках да подкупя с нещо хакерската му душа, да стана негов човек…

— И успя — намеси се Барона.

— Все пак, откъде вие двамата имате тази програма? — попита Марвин.

Бен криво-ляво му разказа историята с кражбата на тетриса.

— Отначало се страхувахме да го разпространяваме, защото още бяхме в армията и можеше да си навлечем неприятности. После го показвахме на доста хора, но те не показаха никакъв интерес към него, и затова престанахме. А ти… кога точно си го писал? И защо?

— Това е дълга история — започна Марвин. — Започна преди седем години. Тогава бях още млад, канех се да завършвам университета, но бях беден като църковна мишка, живеех на един таван, по-лош и от този тук, и едвам свързвах двата края. Главата ми беше пълна с всякакви свежи идеи, а джобовете — изпразнени от всякакво съдържание… Та седя аз един хубав ден в кафенето на математическия факултет и си броя дребните пари. Тогава към мен се приближават четирима младежи, добре облечени и прилично подстригани, и ме питат: „Вие ли сте Марвин Мински?“ Аз им отговарям, а те казват, че имат работа за мен и ме помолиха да дойда с тях в офиса им. Усетих, че тази работа може да ми напълни джобовете, и тръгнах с тях, макар че не разбирах защо са търсили именно мен. И в офиса се получи разговорът. Те казаха, че са водачи на група от последователи на учението на Люти и Келеян, и изложиха пред мен проблема си: искаха от мен да направя компютърен модел на Световната структура, изхождайки от книгите на духовните им водачи! Обещаха ми толкова пари, колкото не бях взел за предишните три години, но при едно условие: да пазя работата в пълна тайна. Ако се разприказвам или пък разпространя модела на външни хора, ми се пишеше лошо… Аз им обясних, че не разбирам нищо от тяхното учение и за пръв път чувам за Световната структура. Тогава тримата заявиха, че са избрали мен, защото са информирани за ценната ми способност бързо да възприемам и обработвам нови, неконвенционални идеи, и обещаха да ме снабдят за целта с книгите на Люти и Келеян, които, между другото, тогава бяха забранени от властите… Така или иначе, обещаните пари ми завъртяха главата и аз приех, но като прочетох книгите им, се хванах за главата. Учението им беше такава оплетена, непоследователна и пълна със свободни тълкувания лъженаука, че не можеше да става и дума за компютърно моделиране. Бях на път да се откажа, но тогава ми хрумна идея. Прецених, че работодателите ми не разбират нищо нито от компютри, нито от много други неща, и си помислих, не мога ли да направя нещо съвсем друго, което да представя за модел на тази Световна структура? Нали имах толкова много идеи за най-интересни програми… Е, спрях се на четиримерния тетрис и за да го маскирам като Световна структура, ми се наложи да наслагам около него цял куп астрални символи, принципни схеми на Люти и разни подобни шарлатании. Понеже наскоро се бях занимавал с Янус-космология, забърках и нея в кашата, и се получи нещо наистина неописуемо. Успях да измисля и доста интересни правила, по които автоматично да се тълкуват конфигурациите в шахтата и въртенето на фигурите по различните оси… Работата ми отне над пет месеца, а четиримата ми шефове толкова много харесаха потребителския интерфейс и графиките, че изобщо не се задълбочиха какво точно съм правил и ми изплатиха хонорара честно и почтено — само половин година след обещания срок… Наистина това, което свърших, беше чисто шарлатанство, но затова пък взех доста пари.

Освен това направих и още една версия на 4-тетриса, този път изчистена от излишните подробности. За мое разочарование обаче изобщо не успях да се науча да играя на него! Четирите измерения ми дойдоха много. Мислех да кача тази версия в някоя мрежа, за да се разпространи по света, но тогава изведнъж моите работодатели си завоюваха голяма известност. Станаха доста могъща група, мисля, че успяха да се намесят дори в политиката, аз реших да не правя експерименти с търпението им и се отказах да го разпространявам. Още повече, че играта на него се окава невероятно трудна! Когато днес видях Том да играе с такава лекота и бързина, сърцето ми направо подскочи от изненада. Значи не напразно съм написал 4-тетриса…

— А документацията към него ти ли си я писал? — попита Бен.

— Аз, кой друг? Тя е просто упражнение в словесна еквилибристика, но пък придаваше по-голяма убедителност на работата ми.

Бен отчаяно се хвана за главата.

— Леле… Знаеш ли колко дни и нощи сме изгубили с Том, за да я четем и тълкуваме? Знаеш ли колко идеи сме опитали, една от друга по-диви и абсурдни? Какво количество чист алкохол сме изпили и колко стени сме изкъртили, блъскайки главите си в тях? Господи, защо не се познавахме от по-рано, примерно отпреди пет-шест години?… Тогава времето, което изгубихме покрай документацията, щяхме да го използуваме за по-смислени неща, примерно за сваляне на гаджета… Или пък за сваляне на мрежови защити… Бароне, ти какво обичаш повече да сваляш? Гаджета или защити?

— Защити на гаджета — отговори скромно Барона.

— Така си и знаех…

Том слушаше зашеметен. Беше му трудно да възприеме, че всичките компютърни загадки на Братствата, които така го бяха заинтригували и му бяха отнели цялото свободно време в продължение на една година, се оказаха просто случайни измислици на Марвин. И в тези случайни измислици, припомни си той, преди години вярваха хиляди хора! Сети се за компютъра на Ивар, за ентусиазираните лица на младежите около него, странните им полунаучни разговори, цялата конспирация около тях… Да, помисли си той, глупаци все още има достатъчно. И сигурно ще ги има още дълго време.

— Марвин, може ли да те питам нещо? — обади се нерешително Барона. — Да не би в този тетрис да използуваш някоя нестандартна техника за програмиране? Нали ти казах, че една част от него ми е напълно непонятна.

— Нестандартна техника? — Марвин се замисли. — Да, функциите за ротация и транслация на обектите ги реализирах в термините на паралелния процесинг. Ако изобщо това може да се нарече нестандартна техника…

Няколко секунди Барона остана замислен, сякаш не можеше да асимилира казаното от Марвин. А след това изведнъж лицето му просия.

— Разбира се, аз съм глупак! — извика той и фрасна с всичка сила главата си в стената. — Как не можах да се сетя сам!… Марвин, че ти си направо гений! 4-тетрис, паралелен процесинг, неформални компютри, янус-космология, хипотезата за „променливите константи“… Защо си губиш времето тук? Защо още не си в Масачузетския Технологически, в НАСА или изобщо някъде, където се върши истинска работа, а киснеш при нашите научни симуланти?

— Всяко нещо с времето си — каза Марвин. — Както казваше един колега, всички пътища водят към Масачузетс, но само някои ги пускат там.

Барона погледна компютъра си. Почеса се по врата, после хвана една кърпа, напои я с ракия и започна старателно да чисти корпуса му от мръсотията.

— Не мога да гледам едновременно толкова чиста клавиатура и толкова мръсен компютър — каза той. — Том, ти си виновен, че днес ще си изгубя времето за глупости. Хей, Бен, вместо да се клатиш на стола, по-добре изхвърли всичките боклуци от масата и измий чашите. И без това киснеш тук по цял ден, така че сега ми помогни…

Потресен от внезапно избухналата в Барона страст към чистотата, Бен взе един найлонов плик и помете в него цялото съдържание на масата.

— Не може ли първо да ми дадеш дискетата с описанието на паролите? — обади се Марвин. — Стана късно, а ние с Том трябва да пътуваме с нощния влак.

— Ей, вярно — каза Барона, — съвсем щях да забравя преките си задължения.

* * *

Улица „Марвин Мински“ беше потънала в мрак. Почти всички лампи по нея бяха счупени или изгорели, така че Том и Марвин едва успяваха навреме да забележат коварните дупки в асфалта, които ги дебнеха по пътя им към трамвайната спирка. Главната улица на квартала обаче грееше ярко осветена от витрините на магазините и заведенията.

— По-добре да вървим пеша до гарата — предложи Марвин, — пътят ни не е дълъг, а времето е хубаво…

Том се спря нерешително.

— Всъщност, аз ще пътувам утре следобед — каза той. — Трябва да свърша още някои работи…

— Да видиш Тина ли искаш?

Том кимна.

— Обещал съм — обясни той. — Не знаех, че Павлидис ще ми загуби целия ден в Института.

— Тя как е? — попита Марвин. — Оправи ли се, говори ли вече?

— Оправи се — отговори Том. — Всъщност, тя никога не е губила способността си да говори. На мен ми каза, че след като сме я събудили с Кемени, сякаш изведнъж я обхванала страшна ненавист към разговорите, дори изобщо към останалите хора, почувствувала се абсолютно изолирана и несвързана с тях… Това сигурно е било от отровните газове на скалата. В зоната се получило така: мравките я подушили и я подгонили, тя знаела, че те никога не се доближават до жълтите скали и затова се покатерила на тях. Само че не е знаела за отровните газове… Може би в тези газове има някакви халюциногени или наркотични вещества, затова е заспала такъв сън. Трябваха няколко седмици, за да се оправи организмът и от тях. Оттогава обаче сякаш стана друг човек. Нито пие, нито пуши, станала е мълчалива и замислена, но винаги невероятно спокойна…

— Какво изобщо е търсила в зоната?

— Питах я няколко пъти, но не ми каза нищо, сякаш не желае изобщо да говори за това. Разбираш ли, тя въобще не се интересува от миналото си, от това, което е било преди да влезе в зоната! Кемени също не казва нищо. Мисля, че той подозираше Тина във връзка с мафията, но вече се отказа да се занимава с нея — тя не отговори на нито един от въпросите му. А самата Тина трябва да му е благодарна цял живот — нали ако той не я беше търсил, можеше никой да не забележи нейното изчезване и тя да умре там, на онези жълти скали…

Известно време двамата продължиха мълчаливо да вървят по булеварда към гарата.

— Нелепо се получи все пак с доклада — каза Том. — Измъкнахме такива материали, почти разплетохме цялата загадка на Бедствието, хвърлихме толкова труд и получихме такива резултати, а шефовете изобщо не ни обърнаха внимание. Само ни потупаха по рамото и все едно че ни казаха: „Е, нищо, следващия път не се старайте чак толкова, няма смисъл…“

— А ти какво искаш? — обади се Марвин. — Да ни обявят за национални герои? Не сме попаднали нито във времето, нито на мястото, където за труд като нашия издигат паметници. Пък и какви герои сме ние? Да не би да мислим, че спасяваме света и това е наш свещен дълг? Да не би твърдо и непоколебимо да сме се хвърлили в люта борба с враговете до победен край? Виждаш, че никой от нас няма желание да се шуми около откритието ни, въпреки че според мен то е и сензационно, и фундаментално. Всички ние разбираме, че от широка гласност, разборай евтини сензации по списанията, няма да излезе нищо добро — нали това все пак е наука, а не криминална хроника… Нещо повече: преди смятах, че пряка задача на шефовете на Управлението за сигурност е разбулването на неизвестността около Бедствието, но сега се оказа, че там въобще не желаят да я разбулват, дори напротив. Разбрах, че както всяко друго учреждение, и Управлението си има свои вътрешни интереси, които нямат нищо общо с интересите на непредубедения външен човек. А и никой от нас не проявява особено желание да разбива стените с глава и да доказва правотата ни пред когото трябва и когото не трябва… Да не би някой изобщо да ни е карал да се занимаваме с това идиотско Бедствие? Ами че ние налучкахме решението на загадката абсолютно случайно. Никой от нас не е се е занимавал целенасочено с Бедствието, ние не сме търсили отговора и може би именно затова го открихме… Днешната наука е сложна, човек никога не е сигурен какви знания са му нужни и в каква насока да работи, за да постигне някой по-фундаментален успех в своята област. Времето на тесните специалисти безвъзвратно отмина, за да дойде времето на комплексните модели. Сега много по-добри резултати се постигат, ако човек просто развива някоя абстрактна теория или модел, и то най-добре не една, а няколко свързани една с друга теории, и да се оглежда наоколо за евентуални техни приложения. Нашият успех потвърждава именно това…

— Все пак не ти ли е жал за труда? Получихме такива резултати и сега трябва да ги държиш на дъното на чекмеджето. Поне да не бяха засекретили материалите ни, тогава твоите статии щяха да излязат по научните списания и откритието ти щеше да види бял свят, а сега дори слухове не бива да разпространяваме…

Марвин се почеса по врата.

— Всъщност… аз вече съм изпратил четири статии. Бях решил да не чакам доклада на Кемени в Управлението, мислех, че оттам няма да излязат никакви проблеми… Знаеш, статиите ги писах в съавторство с Александър, твоя съквартирант, а той много настояваше да ги изпратим веднага, казваше, че знае в кои физически списания със сигурност няма да ги отхвърлят, и не сбърка… Две от тях вече са приети за печат, а за останалите две чакам отговор от редакциите.

Това бе нещо ново за Том.

— Казал ли си това на Кемени? — попита той.

— Не. Не съм го казвал на никого, освен, разбира се, на Александър, но той знае, че трябва да си затваря устата. А на теб го казвам, защото… — тук Марвин направи нерешителна пауза — защото ти си съавтор на една от статиите, която е приета. Все някога трябваше да ти го кажа.

— Как така аз съавтор? — извика изненадан Том. — Че аз изобщо не съм участвувал при писането на статиите, с тях се занимавахте само вие двамата с Александър…

— Че нали всичките бързи алгоритми за нестрогите клетъчни автомати ги измисли ти сам! Ако си спомняш, тогава те накарах да ги документираме подробно, загубихме два дена и ти постоянно мърмореше, че само разни нискоинтелигентни отрепки се занимават с документиране на програмите си… Е, ние с Александър само преведохме тези документации на английски и ги оформихме като отделен раздел от втората ни статия. Така че заслужил си съавторството, не се прави на скромен.

Том се хвана за главата.

— И сега какво? Когато след някой и друг ден ни привикат чичковците от Управлението, какво ще им обясняваме? Нали сме подписали протоколи, значи издаваме служебна тайна, могат да ни скалъпят някое обвинение, дявол ги взел…

— Няма страшно, горе главата! — каза бодро Марвин. — Положението не е толкова фатално. Ако забеляза, Бен каза, че нашите ченгета не четат научни списания. Те ще разберат за статиите най-рано няколко месеца след като ги напечатат, а може и изобщо да не разберат. Нали кореспонденцията с редакциите я водя само по електронната поща, а за контрола и от Управлението съм натоварен лично аз, значи оттук няма как да изтече информация… Така че ченгетата ще трябва да изчакат първо броевете с нашите статии да излязат от печат, после някой в Института да ги прочете, да се раздрънка наляво и надясно и чак след това някой техен информатор да им докладва. Нещо повече, не е сигурно дали въобще някой в нашия институт ще ги прочете — там всички са заети с писане и нямат време за четене, аз също не правя изключение… И когато до ушите на ченгетата все пак достигне нещо, аз вече ще съм на сигурно място в Масачузетския Технологически или в някой друг по-престижен институт. Надявам се, че там ще оценят статиите ми и бързо ще се съгласят ме приемат на работа, а махна ли се веднъж оттук, ръцете на Управлението не могат да ме достигнат в чужбина… И накрая, дори и да не успея да се измъкна и ченгетата да ме хванат за издаване на служебна тайна, остава възможността Кемени да впрегне връзките си и да ме измъкне. Така, както измъкна Бен и Барона от лапите на „Информационна сигурност“…

Неусетно двамата бяха стигнали до мръсния площад пред гарата и се озоваха обградени от току-що слезлите от вечерните влакове пътници.

— Добре, ти ще се измъкнеш в Масачузетс — каза замислено Том, — а аз какво? Ще остана тук да опера пешкира, така ли?

— Че защо трябва да оставаш тук? Теб също могат да те харесат в чужбина. Като разберат колко бързи алгоритми пишеш, ще им светнат очичките… Ти какво мислиш, че там всички са богове, така ли? В интерес на истината основната маса научни работници при тях е на доста ниско ниво. Най-добрите им учени обикновено са хора, дошли от страни като нашата. И аз, и ти, и Бен, и Александър, дори Барон Шаро, бихме направили добра кариера в чужбина, ако оттам ни обърнат внимание. С какво сме по-лоши от Иноу и Павлидис, които тук бяха последна дупка на кавала, а в Триест ги гледат като библейски пророци? Обзалагам се, че нас пък ще ни гледат като полубогове. Иноу и Павлидис не притежават най-важното ни качество, те не умеят да мислят с главите си. Когато те или подобните на тях се сблъскат с някой проблем и кажат „Това не сме го виждали писано по книгите, не знаем как се прави“, ние просто опитваме всички най-разнообразни методи, за които сме чували и които ни се струват подходящи за случая. Понякога успяваме, а понякога не… Но най-важното — винаги чувствуваме по кой от многобройните пътища да поемем, за да стигнем до най-важната цел…

— Доста опит си насъбрал из научните среди — каза Том. — Да се надявам, че и аз ще успея да събера такъв… Е, аз тръгвам. Трябва да стигна до другия край на града, а ако изпусна последните влакове в метрото, нямам пари за такси.

— Добре — усмихна се Марвин. — Поздрави Тина от мен, нищо че не ме познава. И утре се прибирай в базата, защото ако Павлидис разбере, че те няма, ще побеснее. Знаеш го какъв е. Така че лека нощ…

Марвин вдигна ръка са довиждане и почти веднага се изгуби в тълпата. Том остана известно време неподвижен, вперил очи в таблото с разписанието на влаковете, после пъхна ръце в джобовете си и закрачи към станцията на метрото. В главата му, пълна с объркани мисли, още не бяха заглъхнали думите на Марвин: „…чувствуваме по кой от многобройните пътища да поемем, за да стигнем до най-важната цел“.

 

София, юли — септември 1995

Край
Читателите на „Лутащи се мравки“ са прочели и: