Джузепе Джена
В името на Измаил (9)

Инспектор Давид Монторси

Всички същества, които живеят на земята, дължат съществуването си на устата и детеродните органи. Но ако пренебрегнем устата и детеродните органи, кое е онова, на което да се доверим?

„Утарагита“

Милано

27 октомври 1962

09:00

Трупът на детето като че ли трепереше, молеше за помощ в широките, празни черни зеници, в празното съзнание на Давид Монторси. Той не можеше да мисли за друго, докато се връщаше във „Фатебенефратели“. Трупът на детето му заприлича на синина, на оток, който тихо се надигаше в него. Пристигна и се изкачи на четвъртия етаж.

Подът на офиса проскърцваше под него, докато стоеше вътре. Тези нескопосани мебели, изработени почти от картон… Тези парцали в мухлясало зелено и прозорецът с подрънкващи от вятъра стъкла… Пукнатините закръгляха офиса като древна крипта, като съсухрено, вкаменено тяло, превърнато в минерализирана субстанция. Той като че ли изпълваше целия офис. И не само защото беше огромен. Когато отваряше широко тежката врата на коридора към своята стая, при първата крачка подът от прастар паркет се огъваше под тежестта му като гърба на животно, изпитващо глуха, дълбока болка. Сега стаята се изпълваше с ефирния образ на малкото трупче с изкривена и смразена ръчичка, подаваща се от мръсната шумяща торба, изцапана с пръстта изпод плочата. Опита да се отърси.

Прокара ръка през косата си. Сега в офиса бе топло. Навън всеки миг щеше да ливне порой. Малкото телце в шумолящата найлонова торба вече бе в ледените зали на лабораторията. Онези хора сигурно са си свалили палтата, нахлузили са си ръкавиците и са му отворили гръдния кош като на заек. Стъклото шумно дрънчеше. Топлината, издавана от чугуна на радиатора под прозореца, трептеше.

Телефонът иззвъня.

— Хей, как мина? — Беше Маура.

— Здрасти, Мау.

— Е? За какво беше обаждането?

— Лоша работа. Не ми се говори сега. Ти как си?

— Горе-долу. Днес отивам на гинеколог.

— Днес следобед?

— Да. Обикновен преглед, нищо особено.

— Ще се видим ли за обяд, Маура?

От време на време се виждаха по обяд. Училището на Маура беше зад участъка.

— Добре. Имам пети час. Ще ме изчакаш ли до два?

— Да. Аз ли да дойда пред училището?

— Не. Да се видим направо пред „Ямайка“. — Това беше в сърцето на Брера. Заведение, посещавано от художници, артисти, писатели, всякакви интелектуалци. Обикновено ядяха там. Маура опита пак: — Нищо ли няма да ми кажеш? Какво стана тази сутрин?

Светкавица — смъртнобледото дете в найлона, отчасти на голата земя. Друга светкавица — детето в корема на Маура. Невредимо.

— Стига, Мау, наистина…

— Колко си досаден, Монторси! Ще се видим в два тогава.

— В два пред „Ямайка“.

Когато постави слушалката, вече не мислеше за Маура. Завърна се мощно образът на детето на игрище „Джуриати“.

В единайсет почука агентът от лабораторията. Докладът бе готов. Бяха направили аутопсията спешно, както поиска Монторси. Трябваше да тръгне от този доклад. Нямаше друго за момента. Прочете го.

Настръхна от ужас.

Дума по дума изчете отново написаното. Усещаше как студеният дъх на хората с палтата от лабораторията се надига от страниците на доклада, написан на машина. Изпълни го мрачна вина и той разпръсна мисълта от наелектризирани, проблясващи образи.

Отново препрочете изреченията.

Детето беше русо. Нямаше и десет месеца.

Представи си го.

Не можеше да повярва.

Монторси трепереше. Пъхна ръка в косите си. Беше потен, потресен.

Опита се да прогони образите от съзнанието си, завихрени в невъобразима комбинация. Съсредоточи се върху най-неутралната част на доклада.

Върху плика от бял найлон не бяха намерени отпечатъци. От вътрешната страна имаше следи от пръст, същата като от мястото, на което е било заровено. Наличие на органична течност, идваща от трупа, на фаза разлагане.

Заключенията на лабораторията бяха убийство на сексуална основа, извършено от подсъден маниак. Психопат.

Можеше да бъде първата жертва от дълга серия.

Монторси се опита да си поеме въздух. Виденията на насилие го обграждаха отвсякъде.

Беше единайсет и двайсет и наистина започваше да вали.