Джузепе Джена
В името на Измаил (55)

Инспектор Гуидо Лопес

Причината, поради която Господ е създал жените, е, че мъжът не разпознава кое е добро дори когато то е под носа му.

Уилям Фокнър, „Докато умирах“

Хамбург

25 март 2001

14:50

Намираше се в Ратхаусмаркт, в един безистен близо до „Домщрасе“, зад общината. На масата в сладкарница „Ганцфелд“, под сноп изкуствена светлина, Лопес несръчно лапаше едно огромно парче шоколадова торта. В северния край на безистена успяваше да държи под око купето на аудито, което го беше докарало от летището. Чакаше двамата си колеги от Следствения отдел на Хамбург — Стефан Вунцам и Лукас Хохенфелдер. Бяха решили да се видят там вместо в централата. Лопес веднага бе разбрал — искаха да избегнат случилото му се със Сантовито. Засегнали бяха политическите кръгове с разследването на трафика на деца. Имаше риск разследването да забуксува. Така че — извън централата. Опитваха се да приключат играта, като провалят размяната, която трябваше да стане на док 11 в десет вечерта. И да хванат Ребека за своя италиански колега. И всичко това, без Измаил да може да задейства връзките си, както в Милано.

Лопес се прозя. Тортата беше отвратителна. Поток от хора пресичаше Ратхаусмаркт в двете посоки. Мислеше си за Лаура. Бяха говорили един час и му се струваше, че продължава да му говори. Онова, което му каза, го разтърси. Тя бе говорила ужасно много, а той не бе отговорил. Тя говореше, а той я слушаше занемял. Беше потресен. Тя му каза, че в края на краищата, от тях двамата, той беше болезнено чувствителният. Че уж искал да види мръсотията, но няма смелост да я погледне. Че очите му издавали цялата неудовлетвореност на едно непознато желание. Че не се осмелявал наистина да я попита онова, което искал да я попита, и че онова, което я питал, нямало нищо общо с причината, поради която стоял пред нея. Че детето не било причината. Че Измаил не бил причината. Че разследването нямало никакво значение. Че той искал да знае и не знаел как да го узнае. Искал да знае каква била онази форма на удоволствие, която бе изпитал предишната нощ, когато я видял да „играе“. Тя използваше тази дума „играе“. И тя му каза, че е „мека пишка“. Че мислел, че перверзната е тя, а че всъщност „перверзният“ бил той. Лопес се усмихна, поклащайки глава. Гледаше я мълчаливо. Не отговаряше, погълнат изцяло от нея. Усещаше наситения остатъчен вкус на кокаина, който бе смръкнал сутринта. Не мислеше. Тя го гледаше втренчено, небесносините й зеници се разширяваха пред мълчаливото му лице. Можеше да си отиде, но не си тръгна. Можеше да й говори, но мълчеше. Стоеше там като оглупял и слушаше ужасните думи, нямащи нищо общо с онова, дето трябваше да направи. Измаил му изглеждаше като смътен спомен. Един неясен, объркан образ стоеше зад отговора, който Лаура му бе дала, когато той се бе опитал да се съпротивлява и я бе попитал какво цели тя.

— Ти не разбираш. Върни се при твоя случай. Май не можеш да разбереш, а? — И беше започната да се съблича, за да облече своите дрехи и да си отиде от болницата.

Той бе излязъл зашеметен от стаята и в последния момент бе успял само да се обърне и да й каже, че вероятно ще трябва да му се обади, а тя се бе усмихнала презрително и бе отговорила:

— Нямаш смелостта дори да ме попиташ дали можеш да ми се обадиш.

Беше си тръгнал смазан, разголен, неспособен да отрони и дума. Чувстваше се изпразнен от съдържание. И сега, докато седеше и чакаше двамата си колеги от Ратхаусмаркт, го бодеше шилото на срама. Мислеше си единствено за лепкавото мръсно чувство, което се бе разляло в тялото му, когато тя го бе нарекла „перверзен“. Да го нарекат него „перверзен“…

Лапна насила едно парче торта. Почти не успяваше да преглътне. Насили се, едва-едва преглътна сладкиша и се задави. Помисли си за склада през онази нощ. Помисли си за останалата без сили Лаура, която се въртеше на колелото. Помисли си за кожените маски, за специфичната миризма на половете. Помисли си за детето, което беше изпуснал, за мъжа, който го бе отнесъл нанякъде. Можеше да е бил баща му. Можеше да е бил някой важен човек. Можеше да е бил Измаил.

Разбутаха столовете и седнаха — бяха двамата му колеги. Представиха се. Говореха английски на пресекулки. Споменаха на нисък глас имена, позовавайки се на картите, които бяха донесли. Стефан Вунцам беше по-симпатичен. Рус, със светли очи, безобиден, доста по-висок от Лопес. Беше на неговата възраст и от тримата най-добре се справяше с английския. Другият — Лукас Хохенфелдер — беше му противен. Набит, по-млад от Вунцам, мълчалив, с поглед почти като на психотик. Лопес на практика говореше само с Вунцам. Бяха му донесли разпечатките от телефонните разговорил и до мобилния телефон на Ребека Ньорстром през последните четирийсет и осем часа. Имаше и черно-бяла снимка на жената, бяха я наблюдавали отблизо. Дълги гладки коси, слабо, почти начумерено лице. Вунцам каза, че четейки данните на Ребека, са очаквали някаква гърла: шведка, трийсет и четири годишна, с реално присъствие във финансовите среди. Вунцам се засмя, другият му колега стоеше като пън. Лопес се усмихна и си представи бледността и предизвикателната усмивка на Лаура Пенсанти. Заедно провериха обажданията.

Бяха петнайсет. Четири обаждания от Ребека, единайсет към нея. Вунцам обясни, че са открили всички номера без един — върху него трябваше да поработят. Стана по-студено, Ратхаусмаркт се напълни с туристи и хамбургчани. Вунцам изброи изходящите обаждания: Стив Пячевик, американец, служител в посолството в Берлин — за да организира среща с американски и немски финансисти, занимаващи се с нови технологии; Франциск Клам, пласьор на кокаин в Хамбург; пак Стив Пячевик, за да се увери в присъствието на един мениджър от Сиско Сист. Четвъртото обаждане беше опорната точка на операцията на док 11 — Марио Люба, славянин, посредник между търговците на оръжие и поръчителите на пристанището. Ребека беше му потвърдила доставката на „малки пакети“ същата вечер в десет часа. Преди да разговарят Люба я бе попитал чист ли е мобилния телефон, а тя се бе засмяла. След това се бяха разбрали за десет часа. Лопес и Вунцам преминаха към входящите разговори. Единайсет обаждания, бяха се обаждали шест души. Три обаждания от Франциск Клам — пласьора, за да потвърди, че Ребека ще намери кока в „Пал“, клуб на сто метра от хотела, в който бе отседнала шведката (Вунцам каза на Лопес, че става дума за хотел „Форбах“ в панаирната зона, далеч от центъра; стана ясно, че тя е имала дълги престои през месец, по три седмици всеки; Ребека бе работила оттам). Едно обаждане от Клаус Баум — двайсет и осем годишен, живущ в южната зона на Хамбург, проституиращ с прецеденти за дрога и едно интересно обвинение, разминало му се като по чудо — деца в едно частно заведение за размяна на двойки. Обвинението беше отпреди една година. Вунцам смяташе, че Ребека не бе участвала. Баум обаче беше оправдан благодарение на намесата на един германски служител в Европейския съюз в Брюксел — Карл М. Лопес прочете името му по-надолу в списъка на хората, търсили Ребека. Разговорът с Баум: Баум пита шведката има ли желание да „играе“ същата нощ, при него имало две „интересни“ приятелки, казва, че „те играят както й харесва“. Лопес си помисли, че Лаура също говореше за „игра“. Интуицията му подсказа, че това е кръгът на Измаил. Ребека отговаря не, била е ангажирана през нощта. Тъпачката нарича „ангажименти“ своите „малки пакети“, значи е „ангажирана с децата“, реагира Вунцам.

Следващото обаждане идва от Пячевик, за да потвърди пристигането на мениджъра от Сиско. На следващия ред от разпечатката — Карл М., член на Европарламента. Вунцам каза, че е било необходимо да запазят в тайна текста на обаждането. Бил експлозивен. Водел отвъд политическото ниво — директно в Брюксел. Вунцам преразказа разговора на Лопес. Практически Карл М. пита как вървят сделките, дали Ребека се е занимала с онези свои приятели заместник-секретари, дали контактите, които той й е дал, са отговорили положително. И после бомбата: Карл М. пита Ребека за кога е предвидена доставката на онези „машини“ в Брюксел, а тя отговаря, че работата ще бъде свършена до един-два дни, че е готова да подготви всичко същата вечер. „Малките пакети“ са станали „машини“. За Вунцам нямаше съмнение, дори Хохенфелдер убедено кимаше, без да промълви дума.

Децата отиваха в Брюксел.

Лопес беше превъзбуден. Вунцам беше потресен и блед от вълнение. Опитаха се да свършат списъка с разговорите по телефона на Ребека. Четири обаждания от шведското посолство в Берлин: един служител — Клаас Кнудсон, за организирането на парти в посолството. Контакти, телефонни номера, нищо интересно. Едно обаждане, неприето от Ребека — пак Баум. Последното обаждане до мобилния телефон на Ребека беше проблем. Беше дошло от мобилен телефон, който не можеше да бъде идентифициран. Може би от чужбина. Ребека не познаваше събеседника си. Решаващият елемент за Лопес — типът бе казал на Ребека, че има номера й от Боб. Боб, напусналият Сайънс Релиджън. Боб, човекът на Измаил, който се появяваше в доклада на американците. Боб — онзи, който бе задвижил Клемансо и Терцани. Боб — от неговите имейли бяха открили Ребека. Очевидно в Хамбург нямаше следа от него. Вунцам и Хохенфелдер се бяха опитали да го проследят в първия момент, когато Лопес им бе изпратил доклада на американците за Измаил. Когато мъжът бе заговорил по телефона за Боб, Ребека бе сменила тона. Беше запитала дали мъжът може да следва инструкциите и той бе отговорил, че е в състояние. Той бе поискал потвърждение — мястото и часът същите ли били като в инструкциите? Ребека бе потвърдила. И бе затворила телефона.

Схемата според Лопес и Вунцам — трафик на деца към Брюксел с посредничеството на групата на Измаил в лицето на Ребека; размяната може би е ставала на док 11 на пристанище Хамбург; мъжът, когото беше цитирал Боб, вероятно е донасял децата; Люба ги е качвал на някой товарен кораб; доставката е била след два дни в Брюксел. Всичко пасваше: ритуалите на Измаил според електронната кореспонденция на Боб още от първия доклад на американските служби; Ребека, която представляваше интересите на Измаил в Хамбург, така както Инженера ги представляваше в Милано; най-високо покритие за всички тези емисари; покритието би им послужило, ако нещо се закучеше в плановете им или в тези на самия Измаил, предвид неговите операции, като атентата срещу Кисинджър в Париж или готвещото се в Чернобио.

Според Лопес и Вунцам маневрата трябваше да е следната — засада на док 11, където „малките пакети“ трябваше да бъдат предадени; арестуване на куриера на Ребека и Люба. Лопес го интересуваше Ребека и в краен случай куриера, който можеше да е човекът, отвлякъл детето от склада в Пиолтело миналата нощ. Това бе оптималната операция. Лопес разказа на Вунцам и Хохенфелдер за минималната операция предната вечер в Милано — пълен провал. Унижението още го изгаряше. Вунцам тръсна глава, каза, че в Хамбург нещата щели да бъдат по-различни — имало на разположение хора и средства. Лопес поиска заповед като гаранция срещу смазващия натиск, който щеше да дойде от политическите кръгове — два часа насаме с Ребека извън централата, за да я изстиска за Измаил и Чернобио. След това щеше да предаде шведката на Вунцам. В цялата работа бил забъркан един висш европейски служител и много повече щели да се разгневят в Париж и Милано, където, между другото, Сантовито не бил оказал никаква съпротива.

Организираха се. Лопес й Хохенфелдер щяха да наблюдават хотел „Форбах“, следейки всяко движение на Ребека. Вунцам щеше да координира операцията от централата. Щяха да поддържат непрекъснат контакт. Вунцам трябваше да пусне линия в колата на Лопес и Хохенфелдер, за да проследява обажданията на Ребека. Щяха да се видят отново на док 11 — след ареста и освобождаването на децата.

Ратхаусмаркт все повече се изпълваше с лица, зачервени от студа. Не валеше. Леден вятър замиташе широките, правилни и застлани с плочки улици на Хамбург. Черни иглолистни дървета се поклащаха по протежението им, към зоната на каналите. Хохенфелдер караше, без да говори в бавния и натоварен трафик. До хотел „Форбах“ стигнаха за половин час. Хохенфелдер паркира срещу входа, нагласи радиото на честотата, посочена от Вунцам, и запуши. Лопес слезе да се поразтъпче. Почти всички прозорци на „Форбах“ светеха. Запита се коя ли е стаята на Ребека. Потърси в джобовете си „трева“ и я запали. Почука на прозорчето и поиска от Хохенфелдер телефон. Намери номера в един вътрешен джоб и се обади.

Лаура Пенсанти отговори веднага, засмя се, като чу гласа на Лопес. Лопес каза, че иска да я види и тя отново се засмя. И двамата заговориха бързо и едновременно. Той каза, че е извън Милано, — че на другия ден щяла да отиде на работа.

Когато Лопес приключи разговора, усети по кожата си студения вятър на Хамбург.

Беше 17:40. Всичко свършваше.