Джузепе Джена
В името на Измаил (45)

Инспектор Давид Монторси

Първо предизвикват царя, после крият лицето си пред стражата.

Ернст Юнгер, „На стената на времето“

Милано

28 октомври 1962

08:00

Монторси се протегна. Сякаш го обгръщаше леден плащ. Прозя се в мразовития въздух. Студено беше, но не валеше. Нямаше дори осем. Беше оставил Маура в леглото, излязла от безсъзнанието, бледо синкава, но успокоена. Имаше почивен ден и не се налагаше да ходи на училище. По-добре така. Щеше дълго да спи. Асфалтът между паветата блестеше, въпреки че беше целият сив, покрит с прахообразен скреж.

Помисли си за Матеи, после пак за Маура. Итало Фольезе беше ли открил нещо за присъствието на Матеи на игрище „Джуриати“? Последната картинка, преди да заспи нощес, докато още държеше между пръстите си кичур от косата на Маура, беше вкочанената ледена ръка на детето от предния ден, подаваща се от гънките на найлоновата торба сред мъглата на игрището. Мумията в Архива на Съпротивата го беше измъчила в един кошмар, от който не помнеше нищо. Беше се събудил от накъсаното топло дишане на жена си, заспала, въпреки преживяната болка. Налагаше се да говорят. Тя трябваше да се съгласи да се прегледа при специалист. Това беше опустошителна криза, не можеше да продължава така.

Едно черно куче с жълти очи и опадала козина на десния хълбок се приближи към него, душейки влажния въздух. Трябваше да се види с Арле. Беше дезориентиран. Гротескният образ на Маура сякаш се отдръпваше под стъпките по мокрия асфалт. Един дебеланко го задмина, може би стопанинът на олисялото куче. Потръпна в палтото си. Итало Фольезе трябваше да вземе доклада от „Джорно“ — онзи, за американците. Кой беше Измаил? Какво представляваше сектата, за която говореше Фольезе в „Кориере“ предната вечер? Какво щеше да стане с Италия, след като бяха премахнали некоронования господар на Италия? Това бе утринта след смъртта на краля.

Влезе в един бар и си поръча кафе. Беше вряло и си изгори езика. Добави захар, но кафето си остана горчиво.

Вестниците по будките съобщаваха гръмогласно на първите си страници новината за смъртта на Матеи. Повтаряше се думата „инцидент“. Имаше черно-бели снимки на мястото, далеч не така впечатляващи както истинската гледка — онази, която той бе видял предната вечер, обзет от треска, но с ясно съзнание. Хрушчов, Кенеди и Куба бяха изчезнали от първите страници. Може би Маура наистина бе успяла да заспи. Усети сладкия, убягващ вкус на похвалата, на способността и удовлетворението от спазената отговорност, че е извел Маура от порочния кръг на болката. Беше ужасно. Ужасно. Той повторно видя леко повредената повърхност на огледалото миналата нощ, докато ледената яростна вода връщаше Маура към нея самата, вместваше я в света на усамотението, на вината, на желанието да компенсира случилото се. Трябваше да се консултират със специалист. Маура щеше да приеме. Чакаше дете, трябваше някой да я наблюдава. Няма и два месеца откакто плодът спеше в корема й — сън, лишен от сънища и заблуждения. Това беше царственото навлизане на духа в режима на тревогите, в спиралата, виеща се между теб и другите.

Като приключеше историята с Матеи и с детето от „Джуриати“, той наистина щеше лично да се обърне към психолог.

От телефона в бара се обади в управлението. Само Ревели беше на смяна. Отговори му с глас, объркан от сънливост. Нищо ново. Шефът дори не се бе върнал в отдела. Нямаше заповеди. Наистина ги бяха отрязали. „Потулиха нещата. Това е. Шефът имаше право“. Монторси се съгласяваше със слушалка в потната ръка. В бара беше потискащо топло. Искаше да започне пак да диша на големи глътки влажния и тежък въздух навън. През витрината видя как едно такси забавя от другата страна на улицата. От него слязоха заедно проститутка и клиент, който плати на шофьора. Курвата и клиентът влязоха във вратата срещу бара. Вероятно Следственият щеше да охранява магистратите. Ревели каза, че това е единственото, което им остава. Матеи беше прекалено голяма работа за тях. Монторси се съгласи за последен път, сложи слушалката на мястото й и излезе, като още от прага вдъхна мразовития въздух, за да прогони от дробовете си лошата топлина на бара. Помисли си за Маура и пресече улицата. Рано беше за Арле. В управлението щеше да отиде после — след Фольезе и лабораторията. Имаше време. Реши да го използва. Мушна се във вратата, в която курвата и нейният клиент бяха изчезнали, след като бяха слезли от таксито.

Портиерката го гледаше, докато изкачва стълбите. Той не каза нищо. И тя изобщо не проговори, наблюдаваше го — смазана, с лице, сивкаво като миланската утрин.

Спря на втория етаж. Вратата беше отворена и във въздуха бе останал сладникавият аромат от парфюма на проститутката. Плътта бе минала оттук.

Отвори. Вестибюл. Приглушени светлини. Сладостта на курвенския парфюм бе още по-осезаема. Нещо тиктакаше в съседната стая. Не успя да се отдръпне навреме. Идваше да го посрещне съдържателната.

Беше старица, която щеше всеки миг да рухне под тежестта на грима си и всякакъв вид други прекомерности. Очите й леко изпъкваха извън тежката очна линия и ореол от напудрен облак се носеше пред нея, като анестезираше ноздрите. Беше с черен копринен пеньоар, позволяващ да се види едрият й повехнал бюст, който трябва да е подхранвал чужди мечти и карал да буйстват вече изтлели тела. Носеше домакински чехли. Щом го видя, се усмихна. После усмивката й се стопи. За миг потърси зад него курвата, не я откри и веднага разбра.

Монторси — с образа на Маура в съзнанието си като магнетична и натрапчива идея — отмести грубо старата курва, като блъсна тресящата й се плът в касата на вратата и влезе в стаята. Евтини кристални съдове служеха за олтарчета, поставени върху проядени дървени конзоли. Огромният несъразмерен полилей със стъкълца бе угасен и висеше от тавана като сплескана круша. Счетоводни книги бяха отворени на ниска масичка близо до кресло, тапицирано с плат, избелял от търкането на задниците, седели върху него. Върху срещуположната стена на онази с конзолите, претъпкани с кристална стъклария, като порция тъмнина се подаваше картина, прекалено мрачна, за да бъде разгадана. Вдясно и вляво — две затворени врати. Отвори тази вляво.

В полумрака, миришещ на детска кожа, спеше една курва и притискаше до гърдите си края на чаршафа, сякаш се бранеше от студа или от очакваните опасности, които можеха да дойдат отвън. Тя дори не усети как Монторси притвори скърцащата врата.

Тогава отвори другата врата. Откъм касата се подаваше половината силует на съдържателката, седнала на земята, която шпионираше, с подутите си колена, крепени от също толкова подути ръце. Сякаш порокът беше се наслоил във фибрите й — древен резервоар, чийто тих шепот идваше от далечни епохи.

Светлината в стаята беше бледа, разсеяна, неестествена. Утринта се прецеждаше през перденца от тензух, посивели от немара, неми свидетели на една още по-жестока немара, плод на тела и думи, душевни останки, пропити в излинелите тъкани, готови всеки миг да се разпаднат.

Мъжът върху младата курва се бе самозабравил. Голият му гръб лъщеше. Панталоните му, леко смъкнати, оголваха мястото, където се съединяваха бутовете му — напрегнато, пулсиращо и космато. Курвата гледаше в лицето Монторси, а мъжът помпаше ли помпаше. Не бе разбрал нищо, движеше се отривисто и пухтеше, а от мазните му сплъстени коси капеше пот.

Монторси се приближи. Курвата не проговори, само отвори още по-широко очи и продължи да немее. Бялото лице на Маура, тресящо се в тъмното от конвулсивни пристъпи. Хвана края на панталоните на клиента, който помпаше ли помпаше. Онзи се обърна внезапно и изфъфли нещо. Монторси не спря да го дърпа, докато не го откъсна от жената. Двамата стояха с напрегнати мускули един миг. Онзи продължи да бръщолеви и да пелтечи шумно. Бърза струйка слюнка пръсна по гърдите на пачаврата, която продължаваше да гледа Монторси, който се бе вторачил в нея сякаш мъжът помежду им не съществуваше. После изведнъж панталоните изпращяха, фланелата също и в ръката на Монторси остана едно ъгълче от светлия хастар. Мъжът се обърна смутен към курвата, после към Монторси, взе си обувките и излезе тичешком, заобикаляйки огромното туловище на полицая, изправено вертикално насред стаята, докато все още лежащата курва продължаваше да го гледа.

Тогава той се приближи до нея, дръпна я към себе си за глезена и понечи да забие юмрук в бедрото й, но не улучи целта.

Излезе мълчаливо, отбелязвайки размазания грим на стопанката на този мизерен бордей, след което протегна ръка и събори на килима и по пода всички кристални съдове, които станаха на сол. Съдържателката, с поглед, забит в земята, не каза и дума — купчина плът, пулсираща с остатъчна топлина, акумулирана от отдавна изтекли мигове, фалшив смях и забравена близост.

Портиерката го изгледа как излиза от входната врата, с метла в ръката и паркетин в ниска кофа, а той наведе очи към прясно измития под, миришещ на лошокачествена белина.