Джон Лав
Вяра (16)

6.

На мостика цареше тишина, всички бяха втренчили очи в големия сребрист кораб на увеличения сектор от екрана в опит да се уверят лично в това, което скенерите вече бяха показали. А то се случваше, бавно и постепенно. Едно по едно оръдейните дула се прибираха в своите люкове, приглушена червеникава аура се разпростираше над кърмата, докато йонните двигатели се рестартираха при ниска интензивност, соплата на маневрените двигатели периодически изпускаха ярки пламъци и после, все така мълчаливо и без да отговаря на запитванията, „Сейбъл“ се обърна настрани.

„Нито за миг — помисли си Фуурд — не пожелаха да разговарят с нас. Дори сега.“

На мостика под всеки пулт мигаше яркочервена светлина. На дискретни интервали прозвучаваха аларми.

— Позицията на „Сейбъл“… — поде Джосър, но млъкна, когато Фуурд го стрелна с поглед. — … на първия непознат все още е 11-17-14, но скоро промяната в курса ще бъде регистрирана. И…

— Извинявай. Тахл?

— Не отговарят на повикванията, командире.

— Благодаря ти. Оставаме в пълна бойна готовност. Джосър?

— Позиция на втория непознат 99-98-96. Не се засича движение или активност в целия наблюдаван спектър.

Корабът на екрана продължаваше да обръща. Сега вече беше почти с борд към тях, повтаряйки образа, който екранът бе симулирал по-рано. Както и преди, върху корпуса му изпъкваше надписът СЕЙБЪЛ 097 СХ 141. Клас 097 принадлежеше на тежките крайцери. „Сейбъл“ беше по-голям от „Чарлз Мансън“, но не можеше да се сравнява по въоръжение, също както Фуурд не би издържал повече от десет секунди срещу Тахл.

— Командире — заговори Тахл, — обажда се директор Суон.

— Благодаря ти. Свържи ме, ако обичаш.

— Е, командир Фуурд…

— Е, директор Суон.

— Както виждате, „Сейбъл“ напуска Бездната. Кога да очаквам от вас да сторите същото, но в обратна посока?

— Веднага щом се отдалечи на разумна дистанция.

— Разбира се — кимна великодушно Суон. Изглеждаше поуспокоен, лицето му беше в тоновете на цветуща пролет. Фуурд от своя страна се държеше точно както преди.

— Но след като се уверите в това, искам да продължите нататък. Чухте ли ме, командире?

— Какво ще стане с него, директоре?

— Знаете добре какво ще стане с него.

— А с екипажа?

— Това е друг въпрос. Но за капитан Копланд всичко приключи.

— Копланд?

— Да. На Анубис беше брат му.

 

 

— Ако не успеете да Я спрете — рече натъртено Суон, докато „Чарлз Мансън“ се готвеше да стартира фотонния двигател и да се отправи през Бездната към Хор — Тя ще трябва да премине през Хорския флот, за да достигне Сакхра. Ако и флотът не успее, няма да се справи и отбраната на Сакхра, но дотогава евакуацията ще е напреднала и дори Тя да стигне дотук, ще се натъкне на военни цели, обитавани от цивилни, а повечето подвижни отбранителни инсталации ще са в планините. И тогава остава само да се надяваме, де ще спази правилото си да не напада цивилни.

Фуурд не отговори.

— И не ми пробутвайте тези паузи, командир Фуурд, не и след това, което извършиха хората ви тук! Моето семейство също се евакуира. Те поемат риска като всички останали. Аз съм роден тук, както и родителите и децата ми, и ще се защитавам с всички средства, които смятам за подходящи.

С мълчанието си Фуурд не целеше да изрази неодобрение. Евакуацията не го вълнуваше, беше видял смисъла й само благодарение на Тахл. Мълчанието му беше намек, че и двамата имат да вършат други важни неща.

— Готвим се да потегляме, директоре. Има ли нещо друго?

— Фуурд, зная, че трябва да Я спрем, но…

— Но си мислите, че лечението може да се окаже по-страшно от болестта?

— Вашият кораб не е лечение. Той е друга болест.

Фуурд примигна, загледан към празната част от екрана, където допреди миг се мъдреше физиономията на директор Суон. Връзката беше прекъсната. Той насочи вниманието си към мостика.

— Джосър, ще те помоля да следиш постоянно позицията й и да ми докладваш на всеки десет минути. Каанг, бъди така добра да ни разкараш от тук. Курс 99-98-96, фотонен двигател на трийсет процента с покачване до деветдесет.

 

 

Разговорът със Суон бе отнел четирийсет минути. „Чарлз Мансън“ бе прекосил първата четвърт от Бездната и вече беше достигнал деветдесет процента скорост на фотонните двигатели. Екранът отново бе задействал филтрите и компенсаторите, за да покрие релативистичното изкривяване на звездното небе, и при скорост от седемдесет процента бе превключил изцяло на симулация, на която се виждаше силуетът на Хор 5, а зад него, на позиция 99-98-96, неподвижната бяла точка, бележеща местонахождението на Вяра. Изглеждаше съвсем малка на екрана, като едва забележима твар насред безкрайна пустош.

На регулярни интервали Джосър докладваше полугласно: „Позицията на Вяра остава 99-98-96. Не се засича движение или активност в целия наблюдаван спектър“. Фуурд учтиво му благодареше. След него също с приглушени гласове докладваха и останалите. Макар „Чарлз Мансън“ да беше в пълна бойна готовност, не се долавяше някаква промяна в атмосферата на борда, разговорите бяха кратки и координирани, само командирът ставаше по-учтив и светлината — по-приглушена.

Фуурд започваше да се измъчва от това, което бе направил, сякаш бе откъснал крилата на муха. В края на краищата Суон само се опитваше да защити хората си. Той сръбна от разпръсквателя на подложката. Беше пълен наполовина, точно както го бе оставил след срещата със „Сейбъл“. Сега вече нямаше вибрации, които да разклащат течността.

От поколения насам се смяташе, че космическите полети са скучно занимание: лишени от събития, лишени от усещане за дистанция.

Бяха лишени от събития, защото корабът можеше да предвиди всичко, а сетне да го избегне или компенсира и филтрира, преди въобще да е станало. При деветдесет процента фотонна скорост той генерираше гравитация, светлина и дразнители за сетивата, които не се различаваха по нищо от нормалния живот.

Липсата на дистанция пък се дължеше на факта, че телепортиращият двигател просто „прекрачваше“ между звездите, а разстоянията вътре в слънчевите системи се поглъщаха с лекота от другите двигатели на кораба. След откриването на телепортиращия двигател разстоянията между звездите престанаха да имат голямо значение. Повечето междузвездни цивилизации, като Федерацията и Старата сакхранска империя, бяха открили телепортацията почти случайно. Знанията за нея все още не бяха пълни. Една от особеностите й беше, че не може да се използва в пределите на слънчева система, задействането й в близост до големи космически тела би предизвикало катастрофални последствия. Разстоянията вътре в слънчевите системи обаче не можеха да затрудняват кораб с фотонен или йонен двигател.

Всичко това, плюс използването на мигновени комуникации, прилагащи принципи, развити от телепортационната физика, осигуряваше възможност Федерацията от двайсет и девет слънчеви системи да функционира така, сякаш всяка система е апартамент в един и същи блок, разделен от останалите само от тънки стени и от сумрачни коридори и стълбища — сумрачни, защото никой не искаше вече да лети там. Бездната в системата Хор бе едно от малкото места, където човек би се почувствал като във времето преди телепортацията, когато корабите са летели физически в нищото между звездите, вместо да го заобиколят, както правеха сега — телепортиращ скок и излизането от него отнемаха еднакво време, независимо дали дистанцията беше една или сто светлинни години.

— Позиция на Вяра — докладва Джосър — 99-98-96. Не се засича движение или активност в целия наблюдаван спектър.

— Благодаря — отвърна Фуурд и погледна с крайчеца на окото към Джосър. Може би Джосър смяташе, че се е държал неразумно в случая със „Сейбъл“ или че е приложил неправилно заповедите на Министерството. Какво пък, ще се разбере, когато отново се свържат с Министерството.

— Поеми кораба — нареди той на Тахл. Преди да напусне мостика, се обърна към Кир: — Бих искал да те видя в кабинета си, ако обичаш. След пет минути.

 

 

„Кабинетът“ на Фуурд бе почти долепен до мостика, на кратко разстояние по един страничен коридор. Когато изминаха четири минути и петдесет секунди Кир прекоси коридора, почука на вратата и зачака. Фуурд й извика да влезе, тя го послуша и като предишния път затвори вратата и остана права до нея. Фуурд седеше зад бюрото. Вдигна глава.

— Искам да те попитам за Джосър.

— Командире, зная, че се обадих прибързано на мостика, но се налагаше.

— Не става въпрос за това. Той те изнервя, а не разбирам причината. Имаш разрешение да говориш свободно.

Приказваше с нея, сякаш предишният им разговор въобще не се беше състоял. Тя забеляза, че линията я няма на бюрото.

— На мостика, когато той искаше да ви каже, че ще е равносилно на убийство…

— Опита се, но ти му викна да замълчи.

— По-късно сподели с мен, че това е нещо, което всеки нормален и свестен човек би казал на негово място.

— А ти какво мислиш?

— Никой на този кораб не е нормален и свестен. Не му вярвам, командире.

— Кажи ми защо.

— По три причини. Първо, винаги се държи така, сякаш това, което казва или прави, по-късно ще бъде наблюдавано от някого. Второ, работата му е посредствена, може да е приемлива за обикновен кораб, но не и за този. Трето и произхождащо от първото, мисля, че той е ухо на Министерството.

— Няма да е първият — отбеляза сухо Фуурд.

— Командире, още ли имам разрешение да говоря свободно?

— Разбира се.

— Той е опасен. Отървете се от него, свалете го от мостика колкото се може по-далече. Не защото е ухо, имали сме ги и преди, а понеже е невероятно посредствен.

Известно време Фуурд мълча.

— Благодаря ти — произнесе накрая. — Доста ми помогна. Ще се видим на мостика.

Тя се обърна и излезе, давайки си сметка, че той я разглежда отзад.

 

 

Фуурд се прозя, облегнат назад в креслото, затвори очи и се заслуша в приглушените звуци на мостика. Винаги му напомняха за дългите летни следобеди през неговото детство, когато можеше да се изтегне със затворени очи на претъпкания плаж и да слуша: морето, кресливите гласове на децата, ниските коментари на техните родители, които си подхвърляха забележки като плажни топки, и доплеровия ефект от някой притичал край него. Детството му беше сложно и самотно, но не и нещастно, поне докато не дойде тъмнината.

Както винаги, беше се подготвил прилежно и внимателно за това, което предстоеше да се случи. Знаеше, че ще Я унищожи. Беше извлякъл от Корабния кодекс и от деветте разумни ядра цялата налична информация за устройството на системата Хор и за предполагаемите способности на Вяра. След това бе конструирал сложен механизъм от взаимодействия, отговори, лъжливи ходове и лъжливи реакции. И сега целият този механизъм, подобно на самия „Чарлз Мансън“, беше задействан — масивен като гигантска планина, прецизен като движенията на древен часовник и толкова фино настроен, че бе достатъчно да го докосне лекичко като с перце, за да го накара да поеме в определената посока. Ето защо можеше да си позволи поне засега да се отпусне.

— Командире — обади се Тахл, — намираме се на два пъти по-голяма от минималната дистанция, на която се смята, че Тя проследява разговорите. Искахте да ви уведомя.

— Благодаря ти. Отсега до нова заповед няма да влизате в контакт с никого, освен ако не ви наредя. Моля, информирай Сакхра и прекъсни връзката.

Изглежда всички искаха да знаят повече за Вяра: коя е Тя, откъде идва, защо прави това. Фуурд обаче беше безразличен към тези въпроси. Интересуваше го само, че Тя е негов противник — единственият, ако не броеше някой аутсайдер, който би могъл да му се опълчи. Други се занимаваха с нейната идентичност и мотиви и ако някой откриеше нещо, щяха да му кажат. С хладната ирония, която сигурно би била по-присъща на един сакхранец, той жадуваше да Я унищожи, преди другите да узнаят нещо повече за Нея.

Почти с всеки, който командваше или служеше на аутсайдерски кораб, беше така, защото всеки, по една или друга причина, би бил нежелан на обикновен кораб. Фуурд рядко размишляваше защо е нежелан, но го отдаваше на неохотата си да вярва в разни неща. Той смяташе, че другите хора, особено тези, които му дават заповеди, вярват твърде много в собственото си съществуване и в това на Вселената. Човешките сетива, ако не се подсилят допълнително, възприемат Вселената в обхват от 10^-4 до 10⁴. Оптичните и механични прибори разширяват този обхват от 10^-10 до 10¹⁰. Електронните го правят от 10^-25 до 10²⁵, а научните познания, чийто последен продукт бе вероятно и „Чарлз Мансън“, го увеличаваха от 10^-50 до 10⁵⁰. Върху всеки от тези редове на възприятие бе изграждана и поредната научна база, а върху нея се полагаха нови конструкции — философски, политически, културни и социални. Първо идва часовникът на Нютон, сетне релативистичният хаос на Айнщайн, макар че Айнщайн е търсел само хармония, после микроскопичният, невидим хаос на квантовата несигурност и накрая — обратно към следнютоновия часовников механизъм. Още по-надолу хаосът може само да се задълбочава, но докато навлязат сред него, хората вече няма да летят с кораби като „Чарлз Мансън“.

Всеки етап доказваше, че предхождащият го е бил само илюзия и на свой ред е бил обявяван за илюзия от следващия. Ала всички продължаваха да са част от едни и същи наноси на времето, защото, мислеше си Фуурд, всички споделяха същината на илюзията. Във вселената, която сега изпълваше представите на хората, Фуурд служеше на създадените институции, като прилагаше текущите познания и техника към получените заповеди, но разликата между него и тези, които му даваха заповеди, беше, че те вярваха, че в тях има смисъл, докато той го знаеше със сигурност. Но само разглеждани сами за себе си.

 

 

Осемдесет минути по-късно „Чарлз Мансън“ преодоля безпрепятствено Бездната и прекоси орбиталния път на Хор 4. Каанг премина в спирачен режим като част от подготовката за навлизането им в Пояса. Докато фотонният двигател снижаваше мощността си до седемдесет процента и още по-надолу, симулацията изчезна от екрана на мостика и бе заменена от реално изображение, върху което бяха наложени филтри и компенсатори, за да коригират спектралното преместване, но тези повърхностни слоеве бързо изчезнаха, когато фотонният двигател достигна двайсет процента.

— Превключвам на йонни двигатели — обяви Каанг.

— Позицията на Вяра остава 99-98-96 — съобщи Джосър, без да повишава глас, макар шумът на мостика да се бе увеличил покрай смяната на двигателите. — Все още никаква активност в целия наблюдаван спектър.

— Йонните двигатели включени — докладва Каанг. — Деветдесет процента и снижавам мощността.

— Благодаря ти — кимна Фуурд. — Джосър, от тук нататък докладвай за позицията на всеки пет минути. Смитсън, Кир, ще помоля за докладите ви веднага щом приключим със снижаването на скоростта. Така че, ако обичате, подгответе ги. О, Джосър, и още нещо…

 

 

„Чарлз Мансън“ навлезе в Пояса с мощност от трийсет процента на йонните двигатели и продължи да се носи през него, без да бърза и без да среща каквито и да било проблеми. Докладите за текущата обстановка бяха предоставяни в указаните периоди и приемани любезно, докато корабът си проправяше път между обекти с големина от скални отломъци до малки планети. Той продължаваше да поддържа своето „горе“ и „долу“ дори когато лъкатушеше между астероидите, от време на време повърхността на по-едрите от тях изплуваше на екрана, друг път се мярваше долу, сякаш е далечен под, изпъстрен с множество кратери, а понякога се изправяше отстрани като стена, обкичена с планински вериги и нарязана от клисури, или увисваше отгоре. Фуурд стрелна Каанг с очи, докато си мислеше: „Може да се наложи да се връщаме доста по-бързо през Пояса. И с по-малко възможности да зяпаме наоколо“.

Астероидите постепенно се смалиха и отдалечиха и с това започна последният етап от пътуването — пресичането на зоната между Пояса и Хор 5. Фуурд нареди да се премине към максимална бойна готовност. Коридорите бяха запречени от изолиращи бронирани прегради, които отделиха напълно мостика от останалите девет обитаеми части — нищо повече от ритуален жест, тъй като всяка от тези части беше самоподдържаща се и функциите й можеха да се прехвърлят другаде в случай на сериозна повреда. Както на мостика, така и в жилищните отсеци креслата се конфигурираха за поемане на големи натоварвания. Бяха преустановени всякакви комуникации освен чрез Фуурд. Кодексът нареди на разумните ядра да предадат на бордовите компютри да игнорират всичко извън параметрите на мисията. Накрая корабът превключи на навигационна сфера, в чийто епицентър беше той самият.

До нова заповед той се бе превърнал в център на вселената.

 

 

Пазачът излезе от тъмния коридор. Беше вложил доста време и грижи в подготовката си, както правеше винаги. Беше забравил обитателите на двайсет и деветте апартамента, които го викаха всеки път, щом чуеха стъпки в коридора и на стълбите — тяхна работа беше да обсъждат стъпките и причината за тяхното възникване, от него се искаше да направи така, че никога повече да не ги чуват.