Джон Лав
Вяра (11)

1.

Фуурд се огледа на мостика. Един по един присъстващите утихваха.

— След това — той махна с ръка към подредената на масата храна — ще сме само на таблетки и свръхконцентрат. Последното свястно ядене, докато не приключи мисията.

— А преди да приключи мисията — обади се Смитсън, както винаги нетактичен, — един от нас ще те предаде.

Смитсън беше смес от влечуго и мекотело и още няколко неподлежащи на класификация категории, всичко това в хуманоидна форма. За чуждоземец, посетил малко места от Федерацията, той познаваше смайващо добре човешката култура и религии.

„Току-що ни се надсмя за пореден път“ — помисли си Фуурд, докато го разглеждаше с любопитство. Смитсън отвърна на погледа му така, сякаш знаеше съвсем точно какво си мисли, което не беше изключено. Той беше висок, сивкав на цвят, с влажна кожа и очите му сякаш не пропускаха нищо — големи интелигентни очи, топли и златисти като урина.

След няколко секунди сви рамене. За Смитсън свиването на рамене беше свързано с краткотрайно изваждане и прибиране на втори крайник от гръдния кош. Фуурд реши да определи жеста като опит за помирение.

Последната им вечеря заедно започна без церемонии и премина в приглушени разговори, не по-силни от дрънченето на съдовете и приборите. Тахл все още се хранеше, когато другите приключиха, но те го бяха виждали да яде и преди и се стараеха да не реагират. Храната не беше живо месо, а сурогат, приготвен от корабния биосинтезатор и поднесен с телесна температура. Имаше достатъчно нервни окончания, за да симулира известни двигателни функции. Тахл винаги внимаваше да го изяжда по-бавно и по-чисто, отколкото ако беше жива плячка.

Смитсън, вече привършил с вечерята, беше заклет вегетарианец. Хранеше се с концентрати от зеленчуково желе, които поглъщаше с повърхността на тялото си. Абсорбираше го на субатомно ниво, също толкова ефикасно, както месоядните извличаха хранителни вещества от месото. Можеше да се храни и като месояден, бързо и с ужасяващи звуци, и дори да ги гледа предизвикателно, докато го прави.

По идея на Фуурд в редките случаи, когато разчитаха на прясна храна, те се хранеха заедно на мостика. Колкото и да беше странно, решението му не предизвика отпора на човешкия екипаж, а на Тахл и Смитсън: двамата намираха за крайно неприятни хранителните навици на хората и по различни причини предпочитаха да ядат сами.

Мостикът представляваше овално помещение, разположено дълбоко в централната част на кораба. Вахтените офицери седяха зад пултове, подредени в кръг и следващи извивката на стената. Всички стени се заемаха от един екран, толкова тънък, че сякаш бе изрисуван върху тях. На него се виждаше синхронизирана проекция от външните датчици, разположени на хиляди места по корпуса. Обикновено показваше образа в човешки спектър на възприятие, но картината можеше да се увеличава, филтрира или променя по дължина на вълната, за да се включи целият електромагнитен спектър. Самото интегриране на безкрайно променящата се 360-градусова картина на стената на мостика беше задача с невероятна сложност, изискваща компютър с размери почти колкото палеца на Фуурд.

Екранът на мостика бе онова място на „Чарлз Мансън“, където деветте процента корабен разум най-често общуваха с екипажа. Случваше се — като добре обучен иконом — корабът да предугади нарежданията им, преди да са ги произнесли, и да даде локално увеличение. Или със собствения си еквивалент на вежливо покашляне да изобрази нещо, което не са му поискали, но е сметнал за важно. Обикновено не грешеше в предположенията си. Доста рядко се налагаше Фуурд да се намесва.

Вечерята приключи така тихо, както беше започнала. Постепенно разговорът им се насочи към неща, свързани с мисията. Откъм командните постове се чуваха тихи гласове и сигнали. Мостикът бе смълчан и потънал в сумрак, офицерите зад пултовете се бяха надвесили като хирурзи над операционна маса. След събитията на Сакхра Фуурд се чувстваше уютно, сякаш си беше у дома. Корабът бе неговият свят в много по-голяма степен, отколкото което и да било друго място на света. На планетите, сред обикновените хора, той се чувстваше необичайно уязвим и често се налагаше да му се притичват на помощ колеги като Тахл, Кир или Смитсън. Но на кораба беше истински командващ. Той беше негов дом далеч повече отколкото скучният апартамент на Земята и много повече отколкото родната му планета, където отдавна вече не беше добре дошъл.

Намираха се на петдесет минути полет от Сакхра, с курс към Хор 5, външната планета на системата, където се очакваше да се появи Тя.

 

 

Фуурд огледа мостика. Присъстващите замлъкнаха един по един.

— Докладвайте обстановката, ако обичате — рече той тихо.

— Командире, от Сакхра предадоха, че засега не засичат нищо необичайно — отвърна Тахл, седнал вляво от Фуурд.

— А твоето мнение?

— Вероятно са прави. Ако Тя е навлязла в системата, без да бъде засечена, досега приборите ни щяха да са доловили остатъчни смущения, а всички показват нормален фон.

— Директор Суон обаждал ли се е? — попита Фуурд, намеквайки за инцидента на площадката.

— Досега не, командире.

Фуурд се обърна към Джосър, седнал вляво от Тахл. Джосър беше среден на ръст, с приятни, открити черти. Напомняше на Фуурд за свещениците в сиропиталището.

— Възможно ли е да сме я пропуснали?

— И друг път се е случвало да се промуши покрай приборите ни, командире, но сега са далеч по-чувствителни. Така че по мое мнение — не.

— Благодаря ти.

— Освен това количеството енергия, отделено от кораб, излизащ от телепортиращ скок в периферията на слънчева система, е толкова голямо…

— Да, благодаря ти. — Фуурд плъзна поглед по овалния пулт към следващия в редицата.

— Оръжейните системи — докладва Кир — са в пълна готовност. Стига — тя метна поглед на Джосър — да успеем да Я засечем. Може вече да сме Я пропуснали.

— Сигнатурата на кораб, излизащ от телепортиращ скок в слънчева система, е толкова голяма, че…

— Че щяхте да Я засечете. Но не си сигурен — Кир го гледаше безизразно.

Фуурд повдигна вежди.

— Докладът за обстановката — произнесе той, като въртеше бавно глава — трябва да се ограничава с фактите, освен ако не попитам за лично мнение. И да бъде адресиран до мен.

Напрежението внезапно се разсея. Фуурд умееше да разрежда атмосферата на кораба, особено когато между хората възникнеха дрязги. Повдигната вежда на „Чарлз Мансън“ бе като размахан юмрук другаде.

Кир отметна дългата си коса, засмя се и произнесе с официален тон:

— Добре, командире. Приемете извиненията ми. — Тя вдигна три пръста с маникюр, задържа ги достатъчно, за да подчертае жеста, и започна да отброява: — Първо, дългобойните оръжия. Второ, оръжията за среден обхват. Трето, оръжията за близък бой, включително двете ракети, конструирани по ваши указания. Споменах ги накуп преди малко, защото резултатът е същият: всички са в идеално състояние и готови за употреба.

Фуурд кимна в знак на благодарност и добави:

— Искам много да се внимава с тези две ракети.

 

 

— Не беше нужно — бе казал преди петдесет минути Фуурд на Кир, докато двамата крачеха по тесния коридор към мостика. — Знам колко те бива с пистолета. — Можеше само да го раниш. Не беше необходимо.

Десет минути по-късно тя се яви в каютата му.

— Искали сте да ме видите, командире.

— Влизай. Затвори вратата, ако обичаш.

Тя изпълни нареждането и остана права.

На екипажите на аутсайдерските кораби бе позволена известна волност в униформите. Кир носеше тъмносиня куртка и дълга до коленете пола, а отдолу беше с бяла риза. Имаше няколко подобни униформи, всичките ушити по поръчка. Носеше ги, защото знаеше, че възбуждат Фуурд. Напомняха му за униформите на момичетата в сиропиталището, едно от които беше изнасилил.

— Знаеш защо си тук. — Фуурд не го превърна във въпрос, нито пък тя отговори. Просто стоеше и го гледаше.

Фуурд често се питаше каква част от нея е човешка. Със сигурност обвивката — тя бе дори повече от човешка — но отвътре изглеждаше сякаш е пълна с отрова. Беше смущаващо красива. Лицето й, напомнящо лице на статуя, посветена на възвишени идеи като справедливост или свобода, беше твърде перфектно, за да е живо. Косата й се спускаше на вълни върху раменете, черна, с виолетови оттенъци като люспи на риба или крилца на майски бръмбар. Днес червилото и лакът за нокти бяха подбрани в същия тон, но в други дни можеха да са пурпурни, черни или сини като куртката.

Въпреки интелигентността и красотата й Фуурд я смяташе за студена и хищна и често за отвратителна.

— Защо го уби?

— Той щеше да убие теб.

— Можеше само да го раниш.

— Не бях сигурна, че ще захвърли оръжието.

— Защо го уби?

— Защото исках.

Фуурд я погледна втренчено, после сведе поглед към бюрото, на което бе поставена масивна дървена линия — сувенир, който свещениците в сиропиталището често използваха върху него. Тя го видя, че гледа линията, и знаеше какво си мисли. Би било напълно против правилника, дори в разрез със смътните правила, написани от Министерството за аутсайдерите, но властта на Фуурд бе такава, че Кир щеше да го приеме.

Той жадуваше да го направи повече от всичко на света, освен може би да унищожи Вяра, и се ядоса на себе си, когато в края на краищата се отказа. Знаеше, че тя ще се подчини, но не за да покаже, че осъзнава грешката си. Никога не признаваше грешки.

— Защо го уби? — попита отново той.

— Защото исках — повтори Кир, сякаш не беше казала: за да съм сигурна, че ти ще останеш жив.

— Беше напълно ненужно. Сега си върви.

Тя задържа погледа му за миг, после се обърна, развявайки късата си пола.

 

 

След като изслуша доклада на Кир, Фуурд добави:

— Искам много да се внимава с тези две ракети.

— Телепортиращият двигател беше изключен, когато излязохме от скока до Хор — обяви Смитсън. — Всички останали са…

— Държиш ли го в готовност, в случай че ни потрябва?

— Разбира се. Но ако смяташ да използваш телепортиращ двигател в пределите на слънчева система…

— Достатъчно е да ми докладваш за състоянието на двигателите. Разбираш ли ме?

Смитсън се навъси, което не беше лесно за постигане от някой с влажна и подпухнала кожа, и рече троснато:

— Да, командире, разбирам. — Той се премести назад, измъкна крайник от стомаха си и го задържа в преднамерен опит да имитира Кир, после се зае да отброява:

— Първо, фотонен двигател. Второ, йонен двигател. Трето, магнитен двигател. Четвърто, маневрен двигател. Пето, шесто, седмо, водороден двигател, реактор и резервно енергоядро. — При всяко отброяване спомагателният му крайник показваше по един пръст и за да довърши напълно имитацията, накрая рече: — Споменах ги накуп, защото резултатът е същият: всички са в идеално състояние и готови за употреба.

— Благодаря ти. — За своя изненада Фуурд откри, че се забавлява. Разговорите на „Чарлз Мансън“ често бяха студени и пропити със стаена злоба, дори в добри дни можеха да са резервирани като тези между сакхранци. Но за разлика от сакхранците екипажът на неговия кораб не беше просто сбор от отделни индивиди и тъкмо това го забавляваше.

Като невидима стрелка на часовник настроението тръгна нататък по мостика, но внезапно бе спряно вдясно от Фуурд.

— Каанг?

Тя беше погълната от някаква своя задача и не го чу. Фуурд я погледна за миг, мислейки си колко обикновена изглежда: леко закръглена, с подпухнало лице и руса среднодълга коса. Нищо във вида й не подсказваше колко е надарена; дори „гений“ щеше да е непълно определение, макар че във всеки останал аспект тя бе напълно безполезна за него.

— Каанг, бих искал да чуя доклада ти, ако обичаш.

— Съжалявам, командире. Намираме се на петдесет минути от Сакхра. Както ме инструктирахте, държа кораба на протонен двигател при трийсет процента мощност. Пресичаме Бездната и се насочваме към външната планета Хор 5. Детайлна позиция има на екрана.

— Благодаря ти. — Фуурд се намести в креслото. — Нямам други разпореждания.

Трийсет процента от максималната мощност на протонния двигател бяха достатъчни, за да създадат, релативистични ефекти. Звездите пламтяха ярко в покрайнините на мрака като сакхрански есенни огньове. Без автоматичните компенсиращи филтри и настройките на екрана инфрачервената радиация би била ясно различима, червената светлина щеше да се измества към зелена, зелената към виолетова, а виолетовата — към невидима ултравиолетова. А студените звезди отпред и отзад щяха да се скупчват в постоянно стесняващ се сектор, превръщайки се накрая в коридор към и от безкрайността. Но нито едно от тези неща не се случваше, защото корабът компенсираше непрестанно, компенсираше дори компенсациите, докато накрая екранът подаваше четлив визуален аналог: една необходима лъжа. Правеше го тихо и незабележимо и без да се нуждае от инструкции. „Чарлз Мансън“ притежаваше само девет процента разум, но нито един от останалите федеративни кораби не можеше да се похвали с повече от пет.

Той имаше сребрист, елегантен и издължен корпус с делтовидна форма. Беше дълъг над хиляда стъпки и широк триста в кърмата, където бяха събрани всички негови двигатели.

Около мостика кръгово бяха разположени обитаемите отсеци, където живееха петдесет и седемте членове на екипажа, включително и шестимата на мостика. Нямаше място, на което да се съберат всички, в който и да е момент от полета заедно можеха да бъдат не повече от седмина. Мълчаливо и лишено от социални контакти съжителство, разквартирувано на отделни клетки до такава степен, че ако някоя от тях престанеше да функционира или претърпеше непоправими поражения (малко вероятно, но не невъзможно), тя можеше да бъде изолирана и забравена, а функциите й поети от други, сякаш корабът се е разделил с ненужен ампутиран орган.

 

 

— Кир?

— Нищо ново от последния ми доклад.

— Смитсън?

— Нищо ново от последния й доклад.

— Командире — прошепна Тахл, — отново се обажда директор Суон. Пита защо не летим с максимална скорост към Хор 5.

— Кажи му…

— Командире, той настоява да говорите с него.

— Настоява?

— Цитирам.

— По-късно. Цитирай.

И „Чарлз Мансън“, крайцер от клас „Аутсайдер“, инструмент на Федерацията, продължи полета с избрана от него скорост. Гигантска сребриста кутия, натъпкана с функционалност: с двигатели, оръжия и полуразумни инсталации, с бионични, електронни и енергийни източници, със скенери, комуникации и животоподдръжка, всичко това притиснато едно в друго с плътност, която повече би подхождала на ядрото на звезда джудже. Неописуемо красив, но мрачен и тесен отвътре, той наподобяваше сребриста вечерна рокля, под която се крие парцаливо бельо.

Аутсайдерските кораби използваха свръхмодерната технология до пределите, до които тя позволяваше, и до натоварванията, на които предполагаха, че издържа. Те не бяха най-големите бойни кораби на Федерацията, но най-много се доближаваха до съвършенството и не биха могли да бъдат подобрени, докато сегашните залежали се в постулатите си физични представи не преживеят поредния исторически трус. С невариращи трийсет процента протонна скорост „Чарл Мансън“ продължи към назначената си позиция, мълчалив и вещаещ катаклизми.