Ейприлин Пайк
Криле (7)

Седем

Лоръл си почиваше на дивана, когато звънецът иззвъня.

— Аз ще отворя — провикна се тя.

Отвори вратата и се усмихна на Дейвид, който стоеше на входа с черната си фланелка и искрящо жълтите шорти.

— Привет! — каза тя и излезе на верандата. — Как мина купонът?

Дейвид сви рамене:

— Щеше да е по-весело, ако и ти беше там. — Поспря се колебливо: — Ти как си?

Лоръл погледна към земята:

— Добре съм, нищо не се е променило от сутринта.

— Боли ли или нещо подобно?

Тя поклати глава. Усети как ръката му се плъзна надолу по нейната.

— Всичко ще е наред — каза тихо той.

— Как ще се оправи, Дейвид? На гърба ми расте цвете! Това не е нормално!

— Имам предвид, че ще измислим нещо.

Тя се усмихна тъжно:

— Прощавай, беше мил, а аз…

Светлина от ярки фарове прекъсна думите на Лоръл. Тя вдигна ръка, за да предпази очите си. Някаква кола зави по алеята към къщата и спря пред входа. Вратата се отвори и от колата слезе висок широкоплещест мъж, който с тежка крачка се упъти към тях.

— Това е домът на Сюъл, нали? — гласът му бе нисък и мрачен.

— Да — отвърна Лоръл.

Щом мъжът пристъпи в осветеното място пред вратата, Лоръл неволно сбърчи нос. Лицето на новодошлия бе доста неприятно. Чертите му бяха остри и издадени, а клепачът на лявото му око леко падаше надолу. Дългият му нос изглежда бе чупен няколко пъти и нито веднъж не бе зараснал правилно. Мъжът дори не направи опит да се усмихне. Устните му сякаш бяха замръзнали в постоянна гримаса на отчаяние. Костюмът му стоеше някак не на място върху широките рамене и тежкото му тяло.

— Родителите ви вкъщи ли са? — попита мъжът.

— Да, само секунда — Лоръл бавно се обърна и отвори вратата. — Заповядайте!

Тя остави вратата широко отворена и двамата — Дейвид и новодошлият, влязоха вътре. Когато и тримата застанаха в антрето, мъжът подуши с нос, след това прочисти гърло:

— Палили сте огън днес, нали? — той гледаше изпитателно Дейвид.

— Да — отвърна Дейвид, — долу на плажа. Моя грижа беше да го разпаля и в началото имаше повече дим, отколкото пламъци.

Дейвид се засмя, но тъй като мъжът дори не се усмихна, той сконфузено замълча.

— Ще ида да ги извикам — намеси се бързо Лоръл.

— И аз ще дойда — каза Дейвид и тръгна след нея.

Двамата влязоха в кухнята, където родителите на Лоръл пиеха чай.

— Някакъв човек ви търси — съобщи им Лоръл.

— Ох — отвърна баща й, постави обратно чашата си и отбеляза в книгата докъде е стигнал, — извинете ме!

Лоръл се опря на вратата докато гледаше баща си. Ръката на Дейвид бе поставена на гърба й и тя се надяваше той да не я отмести от там. Не изпитваше страх, но не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че нещо не е наред.

— Сара — извика баща й от антрето, — Джеремая Барнс е тук.

Майката на Лоръл шумно постави чашката си в чинийката и се спусна бързо към вратата.

— Кой е Джеремая Барнс? — попита тихо Дейвид.

— Посредник при продажба на недвижими имоти — отвърна Лоръл.

Огледа се бързо наоколо и се обърна към Дейвид:

— Ела — каза тя полугласно и го хвана за ръка. Дръпна го към стълбите зад дивана, на който вече се настаняваше господин Барнс. Двамата качиха няколко стъпала, колкото да се изгубят от погледа на седящите, и седнаха на стълбите. Лоръл пусна ръката на Дейвид, но както си стояха, той постави ръка на стъпалото зад нея. Тя се наклони към ръката му, харесваше й той да е близо до нея — това донякъде разсейваше тревогата, която изпитваше, откак се появи господин Барнс.

— Надявам се нямате нищо против, че се отбих — чу се гласа на господин Барнс.

— Ни най-малко — отвърна любезно майката на Лоръл. — Да ви донеса ли кафе? Или може би чай или вода?

— Не, благодаря — отвърна господин Барнс.

Дълбокият му глас караше Лоръл цяла да изтръпва.

— Имам няколко въпроса за произхода на собствеността преди официално да обявим офертата ви — започна господин Барнс. — Доколкото разбирам, това е семейна земя. Колко дълго е била собственост на семейството ви?

— От времето на златната треска — отвърна майката на Лоръл. — Един мой няколко пъти прадядо предявил собственост върху земята и построил върху нея първата постройка. Но злато така и не намерил. Оттогава насетне моето семейство е живяло там — някои по-дълго, други не толкова…

— И никой не е правил опити да я продаде?

Тя поклати глава:

— Не, само аз. Представям си как майка ми се обръща в гроба, но… — тя сви рамене. — Колкото и да не ни е приятно да го направим, има и по-важни неща.

— Така е. Но има ли нещо… необичайно около този имот?

Родителите на Лоръл се спогледаха след това поклатиха глави.

— Не мисля — каза баща й.

Барнс кимна.

— Имали ли сте неприятности с бракониери? Непознати да са се опитвали да се настанят върху земята? Нещо от този сорт?

— По-скоро не — каза бащата на Лоръл. — Случвало се е някой да се разхожда из полята, виждали сме хора тук-там. Но все пак теренът се намира точно срещу Националния парк Редууд, нямаме ограда, не сме поставяли никакви предупредителни табели… Сигурен съм, че ако поставите обозначения, няма да имате проблеми.

— Не можах да разбера каква цена искате за имота — неизреченият въпрос в думите на Барнс увисна във въздуха.

Бащата на Лоръл се изкашля притеснено.

— Не можахме да получим добра оценка за терена. Имахме двама оценители и двамата загубиха досието ни. Предпочитаме вие да посочите някаква цена и да тръгнем от нея.

— Ясно — Барнс стана да си върви. — Надявам се до седмица да ви изпратя писмена оферта.

Ръкува се с родителите й и си тръгна.

Лоръл затаи дъх докато не чу колата да се отдалечава надолу по алеята. Дейвид дръпна ръката си от гърба й и Лоръл се завтече надолу по стълбите.

— Най-сетне, Сара! — каза въодушевено баща й. — Станаха почти шест месеца откакто той ме, посети за пръв път. Бях започнал да си мисля, че целият ми труд ще отиде на вятъра.

— Ако успеем да продадем имота, нещата ще станат много по-лесни — съгласи се майката на Лоръл. — Но все пак сделката още не е приключила.

— Знам, но нещата вървят към края си.

— И преди сме били точно пред финала. Спомняш ли си онази жена миналото лято? Тя също беше много въодушевена от къщата.

— Да, да! Въодушевена! Когато й се обадихме, за да хвърли око на онези неща, които уж искаше да бъдат променени, тя дори попита: „Ама за коя къща става въпрос?“ — напълно беше забравила за нея.

— Вярно — съгласи се майка й. — Май всъщност не бе толкова въодушевена.

— Нали не мислиш сериозно да продадеш земята ни именно на него? — намеси се разпалено Лоръл.

И двамата й родителите се обърнаха към нея с учудени очи.

— Лоръл? — започна майка й. — Какъв е проблемът?

— О, стига! Този човек е отвратителен!

Майката на Лоръл въздъхна:

— Човек не може да откаже продажба, която ще промени живота му, само защото купувачът не е достатъчно очарователен.

— Не ми харесва! Той направо ме плаши!

— Плаши те? — запита баща й. — Какво му е страшното?

— Не зная — отвърна Лоръл. След като господин Барнс напусна къщата им, страхът й се бе поуталожил. — Той… той изглежда странно.

Баща й се засмя:

— Да, може би като футболист, който е получил малко повече удари. И все пак не можеш да оценяваш хората по външния им вид. Спомняш ли си поговорката за книгата и корицата й?

— Май да — Лоръл отстъпи, но изобщо не беше убедена. Имаше нещо особено в този човек, имаше нещо странно в очи те му и то никак не й харесваше.

В този момент Дейвид се прокашля и рече притеснено:

— Трябва да тръгвам. Отбих се само за минутка.

— Ще те изпратя — каза бързо Лоръл и се отправи почти тичешком към външната врата. Само за секунда успя два пъти да огледа алеята, за да се увери, че там няма никого и чак тогава излезе на верандата.

— На теб изглеждаше ли ти странен? — попита тя веднага, щом Дейвид затвори входната врата.

— Този Барнс ли? — след доста дълга пауза Дейвид само сви рамене. — Не точно — призна той. — Да, странно изглеждаше някак, но мисля, че това беше заради носа му. Прилича на Оуен Уилсън. Най-вероятно го е чупил, когато е играл футбол, както каза баща ти.

Лоръл въздъхна:

— Може и аз да греша. Станала съм свръхчувствителна, защото… — посочи към гърба си. — Ти знаеш…

— Да, затова исках… исках да поговорим… — Дейвид пъхна ръце в джобовете си, след това ги извади и ги кръстоса пред гърдите си. След няколко секунди отново промени намерението си и върна ръце в джобовете си. — Трябва да ти кажа, Лоръл, че това е най-странното нещо, което съм чувал и виждал.

Лоръл кимна:

— Знам, аз съм пълен изрод.

— Не, разбира се, че не си! Но въпреки това е странно. Не ти! — побърза да добави той. — Просто имаш това странно нещо на гърба си и аз… аз ще направя каквото мога, за да ти помогна. Искаш ли?

— Наистина ли? — прошепна Лоръл.

Дейвид кимна:

— Обещавам!

Очите й се напълниха със сълзи на благодарност, но Лоръл се насили да ги спре.

— Благодаря!

— Утре сутрин сме на църква с мама, след това ще обядваме в Юрека с дядо и баба, но вечерта ще съм тук и ще ти се обадя.

— Чудесно! Изкарай си добре!

— Ще се опитам.

Той се поколеба, понечи да се обърне и да си върви, но в последния миг пристъпи към нея и я прегърна.

Учудена, Лоръл също го прегърна.

После очите й проследиха как Дейвид изчезва с колелото в сгъстения сумрак. Тя дълго остана взряна в тъмното, след като той се бе скрил от погледа й. Сутринта, когато отиваше към тях, беше много изплашена, но сега вече знаеше, че сподели тайната си с правилния човек. Усмихна се, после се обърна и влезе в къщата.

 

 

Понеделник беше първият ден, в който Лоръл отиде на училище с огромното цвете на гърба. Почуди се дали да не се престори, че е болна, но кой знае колко дълго щеше да остане това цвете там. Може би завинаги, помисли тя и потръпна. Не може да се прави на болна всеки ден. Преди часовете се срещна с Дейвид във фоайето и той няколко пъти й повтори, че нищо не се забелязва под ризата й. Лоръл пое дълбоко въздух и се запъти към първия час.

По време на обяда Лоръл се хвана, че внимателно наблюдава Дейвид. Когато за миг плътните облаци се разкъсаха и пропуснаха сноп ярки слънчеви лъчи, тя забеляза как слънцето се плъзна по него, как по-светлите кичури на кестенявата му коса заблестяха и как крайчетата на миглите му заискриха в златно. Досега не се бе замисляла колко е красив, но през последните няколко дни се улови, че все по-често очите й спират върху него. На два пъти по време на обеда той дори се обърна и улови погледа й. Присъствието на Дейвид започваше да предизвиква у нея онова странно свиване на стомаха, за което бе чела по книгите.

Докато никой не я гледаше, Лоръл протегна ръка към слънцето. Не стана по същия начин. Когато преди малко слънцето огря Дейвид, тялото му сякаш се окъпа в слънчева светлина, която го обгръщаше отвсякъде. А сега светлината струеше през ръката й, сякаш преминаваше през плътта и кожата й. Лоръл бързо пъхна ръка в джоба си. Това вече заприличваше на истинска лудост.

Листенцата, увити около кръста й, създаваха леко чувство на дискомфорт. Искаше й се да ги развърже, да ги остави свободно да се насладят на яркото слънце, което щеше да бъде рядкост през идващите месеци. Но засега просто трябваше да се справи с това дискомфортно усещане — нямаше друг изход. Надяваше се следобед слънцето отново да се покаже и тогава може би ще успее да се измъкне за една малка разходка.

Челси беше болна и си бе у дома, затова само Дейвид отиде с Лоръл в часа по английски.

— Дейвид?

— Да?

— Искаш ли да дойдеш на малък излет с мен този следобед? С мен и родителите ми? — добави тя.

Но лицето на Дейвид посърна:

— Не мога.

— Защо?

— След няколко седмици взимам шофьорска книжка и мама реши, че трябва да работя допълнително, за да си плащам бензина и застраховката. Намерила ми е работа в аптеката и днес започвам.

— Не беше споменал за това.

— Едва вчера разбрах. Пък и не те занимавам, защото — той се наведе към нея, — имаш си по-големи проблеми от мен в момента.

— Е, късмет! — пожела му Лоръл.

Дейвид въздъхна:

— Благодаря, нужна е малко повече любезност, за да накараш колегите да те харесат — засмя се кратко. — Къде ще ходите?

— До старата ни къща. През последните два дни мама не говори за нищо друго, освен за продажбата. Много е въодушевена, но ми се струва, че не спира да премисля нещата.

— Защо? Останах с впечатление, че наистина искат да я продадат.

— Аз също, но на мама май й стана мъчно. Тя е отрасла в тази къща. Нейната майка, също и майката на нейната майка и така поколения наред. Разбираш ли?

— Мисля, че това е страхотно. Щеше да е хубаво да не ви се налага да я продавате.

— Така е — каза Лоръл. — Не че тук не е хубаво — побърза да добави тя. — Радвам се, че се преместихме, но ми харесва мисълта, че мога да ходя в другата къща от време на време.

— Откакто се преместихте ходили ли сте там?

— Не, бяхме много заети с магазина, с настаняването… просто нямаше кога. Мама иска да отидем, за да види дали е сигурна за продажбата, а и да почистим шумата и да измием прозорците. Татко сигурно ще иска да подреже храстите — Лоръл се усмихна с фалшив ентусиазъм. — Ще бъде весело — добави тя със сарказъм.

Дейвид кимна, след това я погледна по-сериозно.

— Щеше ми се да можех да дойда. Наистина!

Лоръл сведе очи, погледът му направо я изгаряше.

— Някой друг път — каза тя сериозно, опитвайки се да не покаже разочарованието си.

— Надявам се.