Ейприлин Пайк
Криле (10)

Десет

На следващата сутрин, когато Дейвид отвори вратата, за да тръгне на училище, Лоръл седеше на стъпалата. Той й хвърли бърз поглед, пое си дълбоко дъх и се обърна да заключи вратата.

— Извинявай! — каза Лоръл. — Не трябваше да ти крещя вчера. Ти беше толкова мил и се опита да ми помогнеш, а аз ти ударих шамар.

— Всичко е наред — измърмори Дейвид, прибра ключа в джоба си и тръгна по алеята към улицата.

— Не, не е! — настоя Лоръл и тръгна след него. — Бях отвратителна, крещях ти! А никога не крещя. Просто вчера бях много изнервена и притеснена.

Дейвид сви рамене.

— Сигурно си го заслужих, защото бях прекалено настоятелен. Трябваше да отстъпя.

— Не, не трябваше… Понякога имам нужда някой отстрани да бъде настоятелен. Аз не знам какво да правя като се сблъскам с някоя трудност. Ти се справяш много по-добре от мен.

— В случая е така, защото проблемът не е лично мой. Аз нямам цвете на гърба.

Лоръл хвана Дейвид за ръката и го дръпна. Той се обърна, но тя продължаваше да го държи.

Дейвид усети, че му е приятно да държи ръката й в своята.

— Няма да мога сама да се справя с всичко. Имам нужда от приятел! Наистина съжалявам!

Дейвид тръсна глава. Бавно вдигна ръка към лицето й и отметна един кичур коса зад ухото й, а после нежно погали бузата й с палец. Лоръл стоеше, без да мърда. Харесваше й да усеща ръката му по лицето си.

— На теб човек не може дълго да ти се сърди — усмихна се Дейвид.

— Прекрасно!

Стояха толкова близо един до друг; че топлината на тялото му почти я докосваше. Внезапно на Лоръл й се прииска да го целуне. Тя се наклони към него, но в този момент профуча една кола и Лоръл загуби кураж. Обърна се рязко и тръгна.

— Не бива да закъсняваме — каза тя и се усмихна смутено.

Дейвид бързо влезе в крачка.

— Искаш ли да поговорим? — попита той.

— Не знам какво има повече да говорим — отговори Лоръл.

— Ами ако той е прав? — попита Дейвид, без да уточнява кой той има предвид.

Лоръл поклати глава.

— Признавам, че съм малко различна, че цветето на гърба ми е твърде странно, но чак пък аз самата да съм цвете — не ми се вярва. Как тогава изобщо съм жива?

— Е, растение може да означава много неща. Съществуват растения, способни на много повече неща, отколкото можеш да си представиш, а това са само тези, които учените познават. Те смятат, че има милиони видове в джунглите, които никой още не е изучил.

— Сигурно е така, но виждал ли си растение да излезе от пръстта и да тръгне по улицата?

— Не — Дейвид сви рамене, — но има и други неща, които никога не съм виждал. Това не значи, че те не съществуват. Уча се на това всеки ден…

— Не може да съм растение, това е напълно лишено от смисъл — повтори Лоръл.

— Всъщност снощи мислех доста по въпроса, в случай че някога отново ми проговориш. Има много начини да докажем или да отхвърлим предположението, че си растение.

— Как?

— С тъканна проба.

— Моля?

— Ще ми дадеш проби на клетки от твоето тяло и ще ги разгледаме под микроскопа. Така ще видим дали това са растителни или животински клетки и ще разберем дали той е прав.

Лоръл сбърчи нос.

— И как ще ти дам проби на клетки от моето тяло?

— Можем да вземем епителни клетки от бузите ти както го правят в „От местопрестъплението“.

Лоръл се засмя.

— Като в „От местопрестъплението“? Какво, сега ще ме разследваш ли?

— Ако не искаш, няма. Но мисля, че трябва да провериш какво това момче… как му беше името?

— Тамани — лека тръпка пролази по гърба на Лоръл.

— Трябва да провериш има ли истина в това, което казва Тамани.

— И какво, ако е казал истината — спря се на едно място Лоръл.

Дейвид също спря и се обърна към нея. В очите на Лоръл се четеше страх.

— Ще знаеш истината за себе си.

— Но това означава, че целият ми живот ще се превърне в една ужасна лъжа. Къде ще отида? Какво ще правя?

— Няма нужда да ходиш, където и да било. Всичко ще си остане както е.

— Не, няма да стане. Хората ще научат истината и ще искат… не знам, да ми правят разни неща.

— Никой няма да разбере. Ти няма да казваш на никого, аз няма да кажа на никого… Ще имаш една голяма тайна, която ще те отличава от другите. Само ти ще си знаеш, че си… такова невероятно създание и никой друг няма изобщо да заподозре.

Лоръл тропна с крак.

— Според думите ти всичко това изглежда вълнуващо и очарователно.

— А може наистина да е такова.

Лоръл се колебаеше. Дейвид пристъпи по-близо до нея.

— Изборът е твой — каза меко той, — каквото и да решиш, ще ти помогна. — Дейвид нежно постави топлата си ръка на врата й и Лоръл затаи дъх. — От каквото и да имаш нужда, аз съм насреща. Ако имаш нужда от запален по науката приятел, който да ти дава правилните отговори — това съм аз. Ако ти трябва приятел, който да седи до теб в час по биология и да те утешава, когато си тъжна, пак съм твоят човек. — Ръката на Дейвид се плъзна бавно към бузата й. — А ако искаш някой да те прегърне и да те защити от всичко, което може да те нарани, тогава определено аз съм човекът. — Светлосините му очи я изгаряха и за секунда Лоръл спря да диша. — Всичко зависи от теб, Лоръл — прошепна той.

Всичко, което Дейвид й каза, звучеше толкова хубаво и примамливо, а и тя се чувстваше спокойна и сигурна, когато той беше до нея. Харесваше го — много, но не беше сигурна дали е влюбена в него или просто има нужда от приятелството му. И докато не беше сигурна, не можеше да каже каквото и да е. Нямаше да е честно.

— Дейвид, мисля, че имаш право — трябва да науча истината за себе си. Но в този момент единственото, от което се нуждая, е да имам приятел.

Усмивката на Дейвид беше леко насилена, но той стисна нежно рамото й и каза:

— Тогава това и ще получиш.

После се обърна и закрачи редом с Лоръл, така че рамената им леко да се допират.

 

 

— Това определено са клетки на растение, Лоръл — каза Дейвид, като примигна над микроскопа.

— Сигурен ли си? — попита Лоръл и се надвеси над окуляра, за да разгледа на свой ред клетките, които бе взела с марля от вътрешната страна на бузата си. Веднага разпозна квадратните клетки с дебели стени, които изпълваха осветеното пространство на предметното стъкло.

— Деветдесет и девет на сто сигурен — потвърди Дейвид и протегна ръце над главата си. — Май този Тамани знае някои неща.

Лоръл въздъхна.

— Не си го виждал, но той определено бе странен.

„Ако продължаваш да си го повтаряш, накрая току-виж си повярвала в това“ — Лоръл с усилие изтласка от съзнанието си тънкото гласче, което не спираше да й напомня очевидното.

— Още една причина да е свързан с теб — пошегува се Дейвид.

Лоръл сви вежди и ритна стола на приятеля си, който не спираше да се смее.

— Ужасно съм обидена! — тя ококори драматично очи.

— И все пак — продължи Дейвид, — изглежда той има право. Поне за това.

Лоръл поклати глава.

— Трябва да има и друг начин да проверим.

Дейвид замълча.

— Да, има, но… не, глупаво е!

— Какъв е?

Дейвид замълча около минута:

— Мога да… да погледна кръвна проба.

— О! — сърцето на Лоръл се сви.

— Какво има?

— Как ще ми вземеш кръв?

Дейвид сви рамене:

— Най-лесно ще стане с убождане на пръста.

Лоръл поклати глава.

— Не мога да понасям игли. Ужасяват ме.

— Наистина ли?

Лоръл кимна, а лицето й се сви.

— Никога не са ме боли с игла.

— Никога?

Лоръл поклати глава.

— Никакви доктори, спомняш ли си?

— А инжекции?

— Никога не са ми правили. Мама дори попълни специален формуляр, за да ме запише на училище.

— Никога не са ти правили шевове?

— О, господи — каза тя и покри уста. — Дори не ми се иска да си го помислям.

— Добре, остави тогава.

Известно време поседяха в мълчание.

— Нали може да не гледам? — попита Лоръл.

— Естествено, а и всъщност не боли.

Гърлото на Лоръл се стегна, но колкото повече мислеше, толкова повече разбираше, че трябва да го направи.

— Добре, ще опитам.

— Майка ми е с диабет, има ланцети за кръвни проби в стаята си. Това може би е най-лесния начин. Веднага се връщам.

Докато чакаше Дейвид да се върне, Лоръл се опита да успокои дишането си. След малко той влезе с празни ръце.

— Къде е? — попита тя.

— Няма да ти кажа. Дори няма да ти позволя да го видиш. Дръпни се назад. Имам идея. — Той седна на леглото точно пред нея. — Така, седни зад мен и ме хвани с две ръце през кръста. Ако искаш, притисни глава на гърба ми и ме стисни, ако те е страх.

Лоръл се намести зад него. Долепи лице до гърба му, обгърна кръста му с ръце и стисна с всичка сила.

— Трябва ми едната ти ръка — каза Дейвид с леко напрегнат глас.

Лоръл с нежелание му подаде едната си ръка. Дейвид потри нежно дланта й, а тя отново се притисна към него.

— Готови?

— Изненадай ме — каза тя почти без дъх.

Той продължи да трие ръката й, а след това тя изпищя, когато усети убождане, което като токов удар плъзна по пръста й.

— Добре, това беше — каза тихо Дейвид.

— Махна ли го? — попита Лоръл, без да си вдига главата.

— Да — изрече Дейвид, но гласът му бе странно глух. — Лоръл, трябва да видиш нещо.

Любопитството й надви страха и тя надникна иззад рамото му.

— Какво?

Дейвид внимателно стисна възглавничката на средния й пръст. Процеди се капчица прозрачна течност.

— Какво е това? — попита Лоръл.

— Повече ме притеснява това, което не е — отвърна Дейвид. — Не е червено.

Лоръл гледаше втренчено пръстта си.

— Ами, може ли…? — Дейвид посочи към кутията със стъкълцата.

— Разбира се — отвърна Лоръл сковано.

Дейвид взе едно тъничко стъкълце и долепи пръста на Лоръл към него.

— Може ли да направя още няколко?

Лоръл кимна.

След още три стъкълца, Дейвид уви пръста на Лоръл със салфетка. Все още изплашена, тя притисна ръка в скута си. Дейвид седна до нея, бедрото му се допря до крака й.

— Лоръл, винаги ли това излиза, когато се порежеш?

— Не съм се порязвала от векове.

— Е, все някога си ожулвала поне коляното си?

— Сигурно, но… — тя замълча, осъзнавайки, че не си спомня и един такъв случай. — Не зная — продължи най-сетне, — не си спомням.

Дейвид прокара ръка през косата си.

— Лоръл, някога, отнякъде текла ли ти е кръв?

Вече ненавиждаше всичко, за което той намекваше, но не можеше да отрече истината.

— Не зная. Честно да си кажа, не си спомням някога да ми е текла кръв.

Дейвид отново придърпа стола към микроскопа и постави новото стъкло под окуляра. Разглежда го дълго и обстойно. Смени стъклата и отново погледна. След това извади няколко оцветени в червено стъкла от друга кутия и намести фокуса.

През цялото време Лоръл не помръдна. Дейвид се обърна към нея:

— Лоръл — каза той — ами ако нямаш кръв? Ами ако по вените ти тече само тази прозрачна течност?

Лоръл поклати глава.

— Това е невъзможно. Всеки има кръв, Дейвид.

— Така е, и епителните клетки на всички хора са от животински тип, но не и твоите, Лоръл — продължи той, — казваш, че родителите ти не вярват на доктори. Някога през живота си била ли си на лекар?

— Когато съм била много малка. Снощи татко ми разказа. — Очите й се разшириха. — О, Господи! — тя разказа случката на Дейвид. — Та той е знаел, би трябвало да е разбрал.

— А защо не е казал на родителите ти?

— Не знам — тя поклати глава.

Дейвид замълча, веждите му бяха свити. Когато проговори, гласът му прозвуча доста колебливо:

— Ще имаш ли нещо против да опитам още нещо?

— Ако това не включва правене на разрез, за да разгледаш вътрешностите ми.

Той се засмя. Лоръл обаче не.

— Може ли да премеря пулса ти?

Вълна от облекчение заля Лоръл. Тя започна да се смее и не можеше да спре. Дейвид стоеше мълчаливо и я гледаше, а тя се смееше истерично, докато най-сетне не се овладя.

— Извинявай — каза тя, като дишаше тежко, възпирайки нови вълни от смях. — Това е… много по-добре отколкото да ми направиш някой разрез.

Дейвид се усмихна едва-едва.

— Дай ми ръката си, моля.

Тя протегна напред ръка и той сложи два пръста на китката й.

— Кожата ти наистина е хладна — каза той. — Изненадан съм, че не съм го забелязал досега.

След това замълча и се концентрира. След малко стана от стола и седна до нея на леглото:

— Нека опитам тук, отстрани на врата ти.

Той постави пръстите си плътно от дясната страна на врата й. Лоръл усети дъха му върху бузата си. Дейвид беше вглъбен в това, което правеше, и не гледаше лицето й, но тя самата не можеше да откъсне очи от неговото. Видя неща, които преди не бе забелязала — светло съзвездие от лунички покрай линията, от която почваше косата, едва забележим белег на челото, нежната извивка на миглите му… Дишането й стана леко и учестено.

— Не болеше, нали? — попита Дейвид.

Тя поклати глава и се опита да не обръща внимание колко близо до нея е той.

След няколко секунди той дръпна ръката си от врата й.

Лоръл се притесни от изражението в очите му и от бръчицата на угриженост, която се появи на челото му.

— Какво има?

Дейвид само поклати глава.

— Не съм сигурен. Не искам да те плаша напразно. Може ли… може ли да чуя гърдите ти?

— Като със стетоскоп?

— Стетоскоп нямам. Но ако… — той се поколеба. — Ако долепя ухо в областта на сърцето, би трябвало ясно да го чуя.

Лоръл замръзна за миг.

— Добре — продума тихо.

Дейвид сложи по една ръка от двете страни на гръдния й кош и сведе бавно глава. Лоръл се опита да диша равномерно, но беше сигурна, че сърцето й ще изхвръкне. Усети топлината на бузата му по кожата си.

След един дълъг миг, той вдигна лице.

— Е?

— Шшт! — каза той и постави другата си буза върху другата половина на гръдния й кош. Остана там твърде дълго преди отново да вдигне глава.

— Никъде нищо — каза той с много тих глас. — Нямаш пулс нито на китката, нито на врата, не чувам нищо на гърдите ти. Там звучи… като празно.

— Какво означава това, Дейвид?

— Нямаш пулс, Лоръл! Най-вероятно дори нямаш сърце.