Ейприлин Пайк
Криле (23)

Двадесет и три

Пронизителен, оглушителен крясък прокънтя в главата на Лоръл, когато пистолетът изгърмя, но от устните й излезе само слаб хленч. Мирис на барут изпълни носа й, а един приглушен вик си проби път към съзнанието й. Очите на Лоръл рязко се отвориха и се стрелнаха към Тамани. Лицето му бе изкривено от болка. През стиснатите му зъби се отрони едно стенание. Той стисна крака си с ръка, а между пръстите му се процеди гъст сок. Въпреки това той отправи към трола поглед, пълен с ярост.

Барнс отново насочи пистолета към него и този път Тамани вече не можеше да сдържи вика си, когато куршумът мина през другото му бедро. Цялото тяло на Лоръл потрепери, когато викът на Тамани сякаш нахлу във всички организирани и симетрични клетки на тялото й и ги хвърли в пълен хаос. Тя пропълзя крачка напред, но Тамани успя да я стрелне с поглед, който й заповядваше да замръзне на място. Очите му срещнаха само за миг нейните и после веднага се преместиха обратно върху Барнс. Лъскава пот проблесна върху веждата на Тамани, когато Барнс с трясък остави пистолета на бюрото и тръгна към него.

— Сега май няма къде да вървиш, а?

Тамани хвърли един пълен с омраза поглед към надвесената над него фигура.

— Появяваш се тук в деня, в който трябва да подпиша документите за земята, на която се намира вашата безценна порта. Не съм толкова тъп, че да припиша това на случайността. Как разбра?

Тамани сви устни и не каза нищо. Барнс го срита по крака и едно тихо стенание се откъсна от устата на елфа.

— Как? — изкрещя Барнс.

Тамани отново нищо не каза, а Лоръл се зачуди колко време ще издържи, без да се намеси. Очите на Тамани бяха здраво стиснати, а когато ги отвори, за миг погледна право към Лоръл. Тя разбра какво иска той. Иска Лоръл да спази обещанието си. Иска да му обърне гръб, да слезе по стълбите и да отиде да доведе Шар.

Бе дала дума да го направи.

Но знаеше, че не може да го направи! Не може да остави Тамани сам! Трябваше й само миг, за да разбере, че по-скоро би умряла с него, отколкото да го остави да умре сам. В този един миг; в който беше готова да се предаде, погледът й падна върху пистолета. Барнс го бе оставил на бюрото без надзор. Под притворените си клепки Тамани проследи погледа й. Поклати глава с толкова леко движение, че тя едва го забеляза. След това той потрепери и зави от болка, защото Барнс отново ритна крака му.

— Как?

Барнс се надвеси над Тамани. Лоръл знаеше, че по-добра възможност от тази няма да има. Промъкна се в стаята, като се опита да имитира тихите стъпки, с които Тамани вървеше дяла сутрин.

— След десет секунди ще хвана крака ти и ще строша всяко стръкче от него.

Ръцете й допряха хладната стомана и тя се опита да си спомни всичко, което баща й я учеше за оръжията. Беше тежък полуквадратен пистолет — от онези, които приличат на водни пистолети. Огледа се за предпазител или ударник, но не видя нищо подобно. За миг затвори очи, надяваше се това да е един от онези пистолети, които просто насочваш и стреляш.

— Имаш само още един шанс да ми дадеш отговор, елфе. Едно, две…

— Три — довърши вместо него Лоръл, като насочи пистолета към главата му.

Барнс замръзна.

— Ставай! — изкомандва тя, изправена на една ръка разстояние от него.

Барнс се изправи бавно и леко се извърна към нея.

— До стената! — нареди тя. — Далече от него!

Барнс се захили:

— Наистина ли си вярваш, че ще ме застреляш? Дребосък като теб?

Лоръл потрепна, когато дръпна спусъка и едва не изкрещя от облекчение, че изстреля един куршум към стената. Отново насочи пистолета към Барнс.

— Добре — каза той и отстъпи няколко крачки назад, като изцяло се извърна към нея. Очите му се разшириха, когато разпозна лицето й.

— Мислех, че съм те убил!

— Следващия път мисли по-добре — отвърна Лоръл и се почувства горда, че гласът й не трепери така както краката й.

— Да не би моите момчета да са забравили… Чакай, чакай! Неее! — Той задуши из въздуха, изпълнен с подозрение. — Ти… аз не… — Гласът му замря, когато се обърна към Тамани и се изсмя зловещо. — Сега разбрах! Вкарали сте подхвърлено дете! Подхвърлено дете! — Погледна към Тамани и каза вече с нормален глас: — Кога най-сетне ще се научите, че най-добрите идеи хрумват на троловете?

Лоръл изстреля още един куршум в стената и Барнс подскочи.

— Приключихме с приказките! — отсече тя.

Двамата стояха един срещу друг като в някакъв уестърн. Барнс бе почти сигурен, че тя няма да го застреля, а Лоръл бе почти сигурна, че няма да може да го уцели. Но не можеше да позволи Барнс да разбере това. За съжаление, единственият начин да преустанови съмненията му бе наистина да го застреля. Усети как пръстите й се изпотяват върху спусъка, докато изравняваше пистолета с височината на лицето му. Силите й стигнаха дотук.

— Спомни си какво ти казах, Лоръл! — изрече много тихо Тамани. — Той заповяда да те убият, отрови баща ти, манипулира майка ти… Ще го направи отново, ако му позволиш да се измъкне!

— Спри, наистина ми даде прекалено голямо предимство! — каза Барнс с подигравателна усмивка.

Дъхът й се изтръгна от гърдите като шумно накъсано съскане, докато се опитваше да натисне спусъка. В крайчеца на устните на Барнс заигра усмивка.

— Знаех си, че не можеш да го направиш! — подигра й се той.

Наведе се и се спусна към нея.

Лоръл успя да види само едни очи с червени контури, очи на убиец, и протегнати към нея ръце, които приличаха повече на нокти на хищна птица, отколкото на пръсти. Тя вече дори не усещаше оръжието в ръцете си. Пръстът й се сви и в ушите й отекна гръм. Тялото на Барнс отскочи назад, щом куршумът мина през рамото му. Лоръл изпищя и изпусна пистолета.

С остър стон Тамани се хвърли напред и сграбчи оръжието. Барнс изрева от болка, но очите му отново намериха Лоръл.

— Остави я, Барнс! — изкрещя Тамани и насочи пистолета.

Барнс едва успя да види насочения към главата му пистолет. Миг преди Тамани да дръпне спусъка, Барнс успя да скочи през затворения прозорец и да се строполи на земята под него. Изстрелът на Тамани се заби в стената. Лоръл изтича до счупения прозорец. Видя Барнс да тича към реката и след миг окървавената му фигура изчезна зад хълма.

Тамани остави тежкия пистолет да издрънчи на пода. Лоръл падна на колене и се свлече в ръцете му. Той изстена в ухото й, но когато тя се опита да стане, той здраво я притисна към гърдите си.

— Повече никога, никога не ме плаши така!

— Аз? — запротестира Лоръл. — Не мен простреляха!

Ръцете й се увиха около врата му и цялото й тяло се разтрепери.

Тя вдигна рязко глава, когато чу стъпки по стълбите. Тамани леко я измести встрани, грабна пистолета и го насочи към вратата.

Пребледнялото лице на Дейвид се появи в очертанието на вратата. Тамани въздъхна, а ръката му се отпусна изтощена на пода.

— Чух изстрелите и видях Барнс да бяга — каза Дейвид с разтреперан глас. — Вие двамата добре ли сте?

— Око на Хеката, някой от вас двамата знае ли да изпълнява нареждания?! — изстена Тамани.

— Явно не — сухо отвърна Лоръл.

— Какво стана? — попита Дейвид и заразглежда с широко отворени очи разрушената стая.

— Ще говорим в колата. Да побързаме, Дейвид! Тамани има нужда от помощ.

Двамата застанаха до ранения елф, подпряха го и успяха да го вдигнат от пода. Тамани се опитваше да бъде смел, но Лоръл потреперваше всеки път, когато от устните му се изплъзваше сподавено стенание. Почти бяха стигнали до вратата, когато Лоръл спря.

— Чакайте — каза тя и прехвърли цялата тежест на Тамани върху Дейвид. Върна се бързо към бюрото и погледна разпилените по него книжа. Най-горният лист бе изпръскан с кръв. „Тролска кръв“, каза си тя наум и лицето й се сви в гримаса. Пое си дъх и разлисти документите. Взе всички, на които видя името на майка си или адреса на имота им. За късмет не бяха много.

— Да вървим! — рече тя и отново подхвана Тамани.

Минаха мълчаливо край телата на мъртвите тролове. Слънцето вече бе изгряло и Лоръл се надяваше никой да не види, как влачат един ранен човек към колата. По-късно се зачуди дали някой, освен Дейвид бе чул изстрелите. Поогледа улицата, видя рухнали и полусрутени къщи и си помисли, че дори някой да е чул, едва ли му е направило впечатление. В този квартал стрелбата май беше нещо обикновено.

Дейвид положи Тамани на задната седалка и се опита да го намести по-удобно, но Тамани отблъсна ръцете му.

— Само ме закарай обратно при Шар! Побързай!

Дейвид задържа предната врата отворена за Лоръл, но тя само поклати глава и без да го поглежда, се вмъкна на задната седалка при Тамани. Намести главата му в скута си, а той се сви в нея като дете и простенваше всеки път, докато Дейвид минаваше през някоя неравност по пътя. Лицето му бе бледо, а черната му коса бе прилепнала от потта. Тя се опита да го накара да отвори очи, но той отказа. Когато дишането му започна да отслабва, Лоръл вдигна очи към Дейвид, който я следеше в огледалото за обратно виждане.

— Можеш ли да караш по-бързо? — попита тя.

Дейвид стисна устни и поклати глава.

— Не мога, Лоръл, прекалено рисковано е. Какво ще си помисли някое ченге, когато ни накара да отбием и види Тамани? — очите му срещнаха нейните в огледалото. — Ще карам колкото мога по-бързо, обещавам!

Очите на Лоръл се напълниха със сълзи, но тя кимна и се опита да не приема трагично това, че пръстите на Тамани се отпуснаха в ръката й.

Пътят бе почти празен, но Лоръл затаяваше дъх всеки път, когато минаваха покрай друга кола. Един мъж дори погледна към нея и тя се запита дали слънчевите очила не прикриват очи с различен цвят. И точно когато вече бе сигурна, че той е трол, изпратен да ги довърши, човекът отвърна поглед и пое по една странична улица.

Най-сетне Дейвид сви от главния път. Непавираният път бе неравен, но Тамани не протестираше докато колата подскачаше по неравните коловози. Дъхът на Лоръл спря, когато колата стигна до края на пътя и спря в началото на гората.

— Моля те, Дейвид, побързай! — помоли се шепнешком Лоръл.

Дейвид изтича от другата страна на колата и й помогна да изнесат Тамани. Поведоха го покрай къщата към вече познатата пътечка. Веднага щом подминаха алеята с дърветата, Лоръл започна да вика пълен с мъка глас:

— Шар, Шар, имаме нужда от помощ!

Почти веднага Шар се показа иззад едно дърво. Дори да бе в шок, това не можеше да се види по лицето му.

— Ще го взема — каза той спокойно. Пое Тамани от Дейвид и Лоръл и внимателно го прехвърли през рамото си. — Ти не можеш да продължиш нататък! — обърна се Шар към Дейвид. — Не и днес!

Веждите на Дейвид се свъсиха и той погледна Лоръл. Лоръл се обърна към него и го прегърна.

— Съжалявам! — прошепна тя, обърна се и тръгна по пътеката.

Дейвид я улови за ръка:

— Ще се върнеш, нали? — попита той.

Лоръл кимна:

— Обещавам! — След това измъкна ръката си и се затича по пътеката след Шар и Тамани.

Веднага щом Дейвид се загуби от поглед, на пътеката излязоха други елфи и поеха тялото на Тамани. Това си бе истински парад на невероятно красиви мъже. Някои от тях бяха облечени в камуфлажни ризници. С появата на всеки следващ елф Лоръл се чувстваше все по-добре. Тамани вече не беше сам — елфите щяха да намерят начин да го спасят. Бе твърдо убедена в това! Тръгнаха по една извита пътека, която тя не познаваше и спряха пред някакво много старо дърво, което дори в студения въздух на късната есен не бе променило цвета си.

Няколко елфи се изредиха да поставят длан в плитката хралупа в основата на дървото. Най-накрая Шар пое отпуснатата длан на Тамани и също я постави в хралупата. Минаха няколко секунди — никой не помръдна и нищо не се случи. След това дървото започна да се поклаща и Лоръл ахна от изненада, когато в основата му се появи процеп. Той се разширяваше, нарастваше и избутваше дънера, превръщайки го в арка. Пространството около дървото започна да просветва и да се изпълва с искри докато стана толкова ярко, че вече не бе възможно да се гледа към него. След това проблесна ярка светкавица и Лоръл затвори очи. Когато ги отвори, дървото се бе превърнало в златна порта, обвита в нежни бели цветя, трептяща в сиянието на милиони блестящи скъпоценни камъни.

— Да не би това да е портата към Авалон? — обърна се Лоръл към Шар.

Шар едва я удостои с поглед.

— Спрете я, Джеймисън излиза!

В миг пред Лоръл се кръстоса няколко копия. Тя се огледа и осъзна, че е направила няколко крачки напред. Усети силно желание да разблъска копията и да продължи напред, но успя да се въздържи. Вратата започна да се отваря бавно. Елфите отстъпиха назад и направиха място. Лоръл не виждаше добре зад кръстосаните пред нея копия, но очите й успяха да съзрат смарагдовозелено дърво, къс яркосиньо небе и слънчеви лъчи, които искряха като диаманти. Към нея се носеше плътен аромат на прясна земя заедно с някаква опияняващо омайна миризма, която не можеше да разпознае. Белокос мъж в дълги надиплени одежди стоеше и чакаше от другата страна на искрящата порта. Лоръл зяпна, когато той си проправи път през струпаните елфи и застана до Тамани. Прокара пръст през лицето му, а после погледна няколко елфи с носилка.

— Бързо го носете! — каза той и ги подкани да минат напред. — Той чезне…

Преместиха Тамани върху носилката, а Лоръл остана да гледа безпомощно, докато го внасяха в искрящата светлина, която струеше през вратата. Много й се искаше да вярва, че Тамани ще се оправи и че ще го види отново. Със сигурност никой не би могъл да влезе в този свят, изпълнен с чудеса, и да не оздравее.

Когато вдигна поглед, видя, че старият елф гледа към нея.

— Предполагам, че това е тя — каза той. Гласът му бе твърде сладък, твърде напевен, за да е глас от този свят. Той тръгна към нея — вървеше сякаш се носеше по въздуха, а лицето, в което тя се взря, бе изключително красиво. Мъжът сякаш излъчваше светлина, очите му бяха нежни и сини, заобиколени от ситни бръчици. Старецът й се усмихна нежно и спокойно и болката от последните двадесет и четири часа се стопи.

— Беше много смела — произнесе Джеймисън с онзи сладък ангелски глас. — Не предполагахме, че толкова скоро ще имаме нужда от теб. Но нещата никога не се случват, както са планирани, нали?

Тя поклати глава и погледна отново към вратата, където изчезна Тамани.

— Той… ще се оправи ли?

— Не се тревожи. Тамани винаги е бил по-силен, отколкото останалите предполагат. Най-вече заради теб. Ще се погрижим добре за него. — Старецът постави ръка на рамото й и я подкани да тръгнат по непознатата пътека. — Ще повървиш ли с мен?

Погледът й все още бе закован върху вратите към Авалон, но отговори инстинктивно:

— Разбира се!

Няколко минути вървяха мълчаливо преди Джеймисън да спре и да я покани да седне на едно паднало дърво. Той се настани близо до нея, а рамената им почти се допираха.

— Разкажи ми за троловете — каза той. — Очевидно си се натъкнала на неприятности.

Лоръл кимна и му разказа колко внимателен и смел е бил Тамани. Уважение проблесна в погледа на Джеймисън, когато тя му разказа как Тамани отказал да говори дори след като го простреляли. Нямаше намерение да разказва за себе си, но вече бе започнала да разказва за онзи момент, когато държеше пистолета, но не можеше да стреля по чудовището, докато не осъзна, че животът й зависи от това.

— Значи той се измъкна? — в гласа на Джеймисън нямаше обвинение.

Лоръл кимна.

— Нямате вина за това. Тамани е обучен часови и гледа на работата си много сериозно. Но ти, ти си създадена да лекуваш, не да убиваш. Мисля, че щях да бъда разочарован, ако бе способна да убиеш някого, било то и трол.

— Но той сега вече знае — знае коя съм.

Джеймисън кимна.

— Знае също и къде живееш. Трябва да бъдеш много бдителна. Заради родителите си и заради себе си. Назначавам те за техен закрилник. Само ти знаеш тайните, които могат да запазят живота им.

Лоръл си спомни за баща си, който лежи в болничното легло и може би точно в този миг поема последните си глътки въздух.

— Баща ми умира и до няколко дни няма да имам никой друг, освен мама. Не мога да бъда това, което искаш от мен — призна тя с разтреперан глас. Тя захлупи лицето си с ръце и отчаянието я заля.

Старият елф я прегърна и положи главата й в скута си. Лицето й потъна в меките дипли на дрехата му като във възглавница — сякаш я обгърнаха нежни пера.

— Спомни си, че си една от нас — прошепна той в ухото й. — Ние сме тук, за да ти помогнем. Ти имаш право на нашата помощ, тя е твое право, твое наследство. — Джеймисън бръкна в полите на дрехата си и извади малко блестящо шишенце, пълно с тъмносиня течност.

— За времена на несгоди — каза той. — Това е много рядък еликсир, който една от есенните елфи направи преди години. В наши дни правим много малко отвари, които могат да помагат на хората, но ти имаш нужда от нея сега, а и в бъдеще може да ти потрябва. Две капки в устата ще са напълно достатъчни.

Ръката на Лоръл потрепери, когато се пресегна за малкото шишенце. Джеймисън го сложи в ръката й и захлупи дланта й отгоре.

— Пази го внимателно — предупреди я той. — Не съм сигурен дали имаме друга есенна елфа, която да е достатъчно силна, за да направи еликсир като този. Поне не още.

Лоръл кимна.

— Бихме желали да ти помогнем и за още нещо. Но — каза той с един дълъг пръст изправен във въздуха — това предложение има условие.

— Ще направя всичко, от което имате нужда — каза разгорещено Лоръл.

— Условието не е към теб. Ето — той отвори длан, за да й покаже един необработен кристал с размерите на топче за голф. — Бих искал да го предложа на майка ти. — Той положи кристала в дланта на Лоръл и тя ахна при вида на скъпоценния камък.

— Това диамант ли е?

— Точно така, дете. Диамант с подобен размер е в състояние да задоволи каквато и нужда да имаш. А ето и нашето предложение. Вече знаеш, че ти бе изпратена при твоите човешки родители с единствената цел да наследиш земята след тяхната смърт. — Когато Лоръл кимна, той продължи. — Последните събития направиха предназначението ти далеч по-важно и ние трябва да сме сигурни, че прехвърлянето на собствеността ще стане възможно най-скоро. Този скъпоценен камък е за родителите ти, ако се съгласят да прехвърлят земята в попечител ски фонд на твое име, веднага щом здравето на баща ти позволи това. Как и какво ще им кажеш, ще решиш ти самата.

Гласът му вече бе станал много твърд:

— Но ти трябва да си притежателка на тази земя, Лоръл! Готови сме да заплатим прилична цена, за да се случи това!

Лоръл кимна и прибра камъка в джоба си:

— Сигурна съм, че ще се съгласят.

— Да се надяваме, че си права — каза Джеймисън. — Трябва да побързаш, Лоръл. Времето на баща ти вече се измерва с часове, не с дни.

— Благодаря! — прошепна Лоръл и тръгна да си върви.

— О, Лоръл!

— Да?

— Надявам се скоро да те видя отново. Много скоро! — Очите му заискриха, а озарите му устни се извиха в блага, многозначителна усмивка.