Хосе Силва, Филип Мийл
Методът Силва за контрол на ума (11)

Глава 10
Как да подобрим здравето си с помощта на Контрол на ума

Половината ми живот минава в пътувания тук и в чужбина, за срещи с групи по Контрол на ума. За една година срещам не стотици, а хиляди хора, които ми разказват за удивителни случаи на самоизлекуване. За мен обаче те са нещо обикновено. Учудвам се на друго. Защо всички не владеят способността на съзнанието си да контролира тялото?! Много хора смятат психо лечението за нещо странно и езотерично, А мигар не са по-странни предписваните силни лекарства с техните вредни странични ефекти? През целия си опит с психо лечението нямам нито един случай на вреден страничен ефект.

Медицинските изследвания разкриват все повече и повече страни на връзката: тяло — дух. Колкото и различни и наглед несвързани да са тези изследвания, резултатите им притежават една потресаваща последователност: излиза, че съзнанието играе мистериозно важна роля.

Ако методът Контрол на ума беше съвършен (а той не е, защото ние още се учим), всички щяхме да имаме съвършени тела. Неоспорим обаче е фактът, че вече знаем достатъчно, за да укрепим чрез духа си оздравителните сили на организма, така че борбата с болестите да е по-успешна. Дори простите методи на Емил Куе вършат работа. Методите на Контрол на ума, които включват и тези на Куе, са още по-ефективни.

Очевидно, с натрупването на умения в самолечението вие ще се нуждаете все по-малко от медицинска помощ. Но на този етап от развитието на Контрол на ума и на този етап от овладяването му, на който се намирате вие, е твърде рано лекарите да се оттеглят в пенсия. Вие трябва да се съветвате с тях както обикновено и да следвате съветите им. Но можете да ги учудите с бързината, с която оздравявате. Не е изключено един ден те да се смаят от това, което сте постигнали.

Много от курсистите разказват, че с помощта на Контрола на ума спират болка и кръвотечение при злополука. Пример: Госпожа Доналд Уилдовски била пристигнала на конференция в Тексас заедно с мъжа си. Според изданието „Бюлетин“ от Норидж, Кънектикът, тя скочила в плувен басейн и си спукала тъпанчето.

„Бяхме на километри от населено място, а аз не исках да карам мъжа си да прекъсва участието си в конференцията. Влязох в ниво Алфа, сложих ръка върху ухото си, концентрирах се над мястото и поръчах на болката да изчезне. Кръвотечението спря веднага, болката изчезна. Когато по-късно отидох на лекар, той онемя от учудване.“

При самолечение трябва да следвате шест сравнително лесни стъпки.

Първо, още докато сте в Бета, трябва да почувствате, че се изпълвате с любов (а следователно и с всеопрощение), че любовта е крайната ви цел. Възможно е това да изисква доста основно пречистване на съзнанието (виж Глава 8).

Второ, влезте в нивото си. Този акт сам по себе си е основната стъпка към самолечението, тъй като, както вече казах, на това ниво негативните процеси в ума — чувството на вина и гняв — се неутрализират и тялото е свободно да върши онова, за което го е създала природата — да се „ремонтира“. Може, разбира се, да изпитвате вина и гняв, но както вече знаем, тези чувства се изживяват на външно, Бета ниво, и с практикуването на Контрол на ума те постепенно изчезват.

Трето, на ум си говорете за нещата, свързани с първата стъпка — изразете желанието си да постигнете основно пречистване на съзнанието, да използвате само положителни думи, да мислите положително, да се превърнете в любящ и прощаващ човек.

Четвърто, на ум изживейте заболяването, което ви измъчва. Използвайте мисловния си екран, за да видите и почувствате болестта. Това трябва да трае кратко, целта му е просто да насочи вашата лечебна енергия там, където тя е необходима.

Пето, бързо изтрийте образа на болестта и си представете, че сте напълно здрави. Почувствайте свободата и щастието от съвършеното здраве. Задръжте този образ известно време, насладете му се и осъзнайте, че вие го заслужавате — помислете си, че в това здраво състояние вие сте в пълно съзвучие с промисъла на природата.

Шесто, още веднъж направете пречистване на съзнанието, а накрая си кажете: „С всеки изминал ден във всяко едно отношение ставам все по-добре и по-добре.“

Колко време трябва да продължат тези упражнения и колко често да ги правите?

Моят опит сочи, че най-добрата продължителност е около петнадесет минути. Правете това упражнение колкото пъти искате, но поне веднъж на ден. Няма опасност да „прекалите“.

Позволете ми едно отклонение. Вероятно сте чували, че медитацията е хубаво нещо, но трябва да се внимава да не ви обсеби дотам, че да прекалите. Казват, че това може да доведе до отчуждение от света и вредно затваряне в себе си. Не знам дали е вярно или не. Но подобно нещо се твърди за други медитативни дисциплини, а не за Контрол на ума. Ние наблягаме на ангажираността със света, а не на отчуждаването от него, не на извисяването над практическите проблеми или на игнорирането им, а на изправянето лице в лице с тях и решаването им. С това не може да се „прекали“.

Да се върнем на самолечението: Първата стъпка може да се практикува без ограничение. Изпълнявайте я в Бета, Алфа и Тета. Живейте в нея. Ако през деня почувствате, че ви се изплъзва, съберете трите пръста за мигновено засилване.

Много от центровете ни публикуват бюлетини за нашите възпитаници. Там се поместват разкази за постигнатото, с помощта на Контрола на ума. Разказите за това как се преодолява главоболие, астма, умора и високо кръвно налягане нямат чет.

Подбрал съм един, защото авторът е практикуваш лекар.

„Страдам от мигрена от единадесетгодишен. В началото пристъпите бяха редки и се справях, но с възрастта ставаха все по-тежки, докато се превърнаха в пристъпи, продължаващи по три, четири дни, редуващи се само на интервал от ден-два. Тежката мигрена е нещо съсипващо — обикновено засяга едната половина на лицето и главата. Имаш чувството, че очите ти ще изскочат. Болката стяга, сякаш е менгеме, стомахът ти се обръща. Понякога пристъпът може да се облекчи със специален препарат — съдосвиващ медикамент, който да се вземе при първата поява на болка. Ако главоболието напредне, нищо не може да го облекчи, освен да се изчака да мине време. Бях стигнал дотам, да вземам лекарства на всеки четири часа и дори тогава облекчението беше частично.

Отидох на преглед при специалист, който ми направи основен преглед, за да се увери, че нямам физическа или неврологична аномалия. Той ми предписа лечение и ми даде съвети, които вече прилагах. Пристъпите продължиха.

Една от моите пациентки бе завършила курса по Контрол на ума и близо година ми предлагаше да ме заведе там. Аз все й отвръщах, че не вярвам на такива глупости. Веднъж пациентката ми дойде, когато за четвърти ден бях с мигрена. Сигурно съм изглеждал жълт — зелен, защото тя попита: «Не е ли време вече да се заемете с Контрол на ума? Има курс през следващата седмица… Защо не дойдете с мен?»

Записах се, посещавах съвестно заниманията и разбира се през онази седмица нямах пристъпи. Но седмица след приключване на курса се събудих с ужасно главоболие и шанс да проверя дали моето програмиране ще помогне. Направих един цикъл от упражнения, изчаках и болката изчезна. Почувствах се страхотно. Беше чудо! Пет секунди по-късно болката се върна, при това — по-силна. Не се отказах и направих още един цикъл — болката мигновено изчезна, но отново се върна. Наложи се да направя близо десет цикъла, но аз упорствах и не взех лекарство срещу мигрена. Казвах си, че ще успея и главоболието накрая изчезна.

Известно време не страдах от пристъпи, а при следващия си помогнах с три цикъла. След това в продължение на три месеца от време на време се появяваше главоболие, но не вземах дори аспирин. Откакто се заех с Контрол на ума, не съм пил аспирин. Методът наистина помага!“

Ето разказът и на една монахиня, сестра Барбара Бърнс от Детройт, Мичиган. Избрах го, защото сестра Барбара използва по много оригинален начин своя „пусков механизъм“. Двадесет и седем години тя носила очила за късогледство и астигматизъм. Късогледството й се увеличавало, стъклата ставали все по-силни, виждала добре на все по-късо разстояние. Преди да настъпи подобрението, дори се наложило да носи бифокални очила. През юли 1974 г. решила да прибегне до помощта на Контрола на ума. В състояние на дълбока медитация си казвала: „Всеки път, когато премигвам с очи, те ще се фокусират правилно, като бленда на фотоапарат.“ При всяка медитация повтаряла тези думи и след две седмици заживяла без очила, като ги използвала само при четене. Прегледала се при очен лекар д-р Ричард Влодига (също завършил курса по Контрол на ума), който й казал, че има лека деформация на роговицата. Сестра Барбара включила и корекцията на роговицата в своята медитация. След няколко седмици отишла отново на преглед при същия лекар.

Следва откъс от писмото на д-р Влодига, написано по молба на сестра Барбара:

„Сестра Барбара Бърнс прегледах за първи път на 20 август 1974 година.

Прегледах я отново на 26 август 1975 година. От една година тя вече не носеше очила.

Пациентката има намаление на силната си миопия (късогледство) до степен, при която не е нужно да носи очила.“

Разбира се, нито лекарят с мигрената, нито сестра Барбара страдат от животозастрашаващите болести, от които сме свикнали да се страхуваме най-много. Може ли методът Контрол на ума да помогне при такива заболявания или просто да си вземаме лекарствата и да чакаме да мине време? Нека поговорим за най-страшната болест — рака.

Може би сте чели за изследванията на д-р О. Карл Саймънтън, специалист в областта на онкологията. Мерилин Фъргюсън описва част от тях в своята популярна книга „Революция на мозъка“, а „Привеншън мегъзин“ от януари 1976 г. публикува статия за него от Грейс Хол сън под заглавие „Умът срещу рака“. Д-р Саймънтън, който бил изкарал курс по Контрол на ума, успешно прилагал някои от техниките на метода при лекуването на свои пациенти.

Когато отговарял за лъчетерапията във военновъздушната база Травис край Сан Франциско, той изследвал едно рядко, но добре известно явление: хора, които по непознати в медицината причини, оздравявали от рак. Явлението се нарича „спонтанна ремисия“ и представлява много малък процент от всички раковоболни. Ако се установи защо тези пациенти оздравяват, мислел си докторът, той би могъл да открие начин да предизвиква целенасочено ремисията (оздравяването).

Лекарят открил, че тези болни си приличали по нещо много важно — те били позитивни, оптимистично настроени и волеви хора.

В изказване на Бостънската среща по Контрол на ума през 1974 г. той казва:

„Най-важният емоционален фактор за появата на рак, установен от изследователите, е загубата на близък човек шест до осем месеца преди да се постави диагнозата.

Това е видно от няколко дългосрочни изследвания на независими изследователи при използване на контролни групи… Убеждаваме се, че не толкова самата загуба е важният фактор, колкото начинът, по който я възприема индивидът.

Наистина, загубата трябва да е значителна, за да предизвика чувство на безпомощност и безнадеждност у пациента. И като че ли по този начин съпротивителните му сили намаляват и така дават възможност на болестта да се развие клинично.“

В друго изследване във военновъздушната база Травис, отразено в „Джърнал ъв транспърсънал сайколъджи“ (уо1 7, N 1, 1975), д-р Саймънтън разделя нагласите на 152 раковоболни в пет категории — от силно негативна, до силно позитивна. После степенува податливостта им на лечение — от отлична до лоша. При 20 от тези пациенти резултатите от лечението били отлични, макар че при 14 от тях състоянието било толкова тежко, че имали по-малко от петдесет процентна вероятност да живеят още пет години. Онова, което накланяло везните, била положителната им нагласа. В другия край на скалата били 22 болни, показали лоши резултати от лечението; никой от тях нямал положителна нагласа.

Когато обаче някои от по-положителните пациенти се връщали у дома, нагласата им се обръщала — „наблюдавахме съответна промяна в заболяването.“ Очевидно, по-скоро нагласата, а не толкова тежката форма на болестта играе главната роля.

Д-р Елмър Грейн от фондация Менингър е цитиран в „Джърнал“ да казва следното: „Карл и Стефани Саймънтън постигат забележителни резултати при лечението на рак, като съчетават традиционната лъчетерапия с визуализация с цел психическа саморегулация.“

В изказването си в Бостън д-р Саймънтън цитира Президента на Американското онкологично дружество — Юджийн Пендърграс, който през 1959 г. казва: „Има данни, че като цяло развитието на болестта се влияе отрицателно от емоционални страдания. Аз искрено се надявам да разширим изследванията и да включим в тях една ясна вероятност в съзнанието на човека да съществува способността да се предизвикват сили, които засилват или да потискат развитието на тази болест.“

Сега д-р Саймънтън е Медицински директор на Изследователския и консултантски център във Фонт Уънт, където той и помощничката му Стефани Матюс — Саймънтън обучават пациентите да участват психически в лечението.

„Както виждате, аз започнах с идеята, че нагласата на пациента играе роля в реакцията му спрямо всяка форма на лечение и би могла да повлияе на развитието на болестта. По време на изследванията открих, че методът Контрол на ума — биологична обратна връзка и медитация — представлява инструмент, с чиято помощ пациентът се научава как да започне взаимодействието и да се ангажира със собствения си процес на оздравяване. Според мен, това е единственият най-силен в емоционално отношение инструмент, който мога да предложа на болния.“

Една от първите стъпки, която д-р Саймънтън предприема при обучаване на своите пациенти, е да прогони страха им. „Още в самото начало болните трябва да разберат, че ракът е нормален процес, който протича във всеки човек, че у нас непрекъснато съществуват ракови клетки, които претърпяват злокачествена деградация. Тялото ги разпознава и унищожава, както прави с всеки чужд протеин. Но не става въпрос просто да се отървем от всички ракови клетки, защото те се образуват непрекъснато. Въпросът е да накараме тялото отново да надделее, като само управлява своите процеси.“

Изказването на д-р Саймънтън е последвано от изказване на госпожа Саймънтън. Тя казва следното:

„Повечето хора си представят раковата клетка като нещо много грозно, подло и зловещо, което прониква в нас и притежава голяма сила; веднъж започне ли се, тялото не може нищо да направи. В действителност раковата клетка е нормална клетка, която е полудяла… Тя е много глупава — възпроизвежда се толкова бързо, че често пречи на собственото си снабдяване с кръв и се подлага на глад. Тя е слаба. Ако я разрежем, ако я подложим на лъчева или химиотерапия, тя може да се разболее и повече никога да не оздравее. Тя умира.

Нека я сравним със здравата клетка. Знаем, че при здрава тъкан, ако човек си пореже пръста, дори ако му сложи само лепенка лейкопласт, пръстът ще се излекува сам. Знаем, че нормалната тъкан се възстановява сама — тя не изгълтва собственото си кръвоснабдяване. Да разгледаме мисловния образ на тези неща. Силата, която приписваме на болестта, се разбира по нашите страхове и въображаемите образи, които изпълват страховете ни.“

По отношение на техниките за релаксиране и визуализация, използвани заедно с лъчетерапията, госпожа Саймънтън казва следното:

„Може би единственото ценно средство, с което разполагаме, е методът на визуализацията (въображаемите образи).

Караме пациентите да правят три основни неща — да си представят мислено своята болест, да визуализират своето лечение и да визуализират имунната система на организма.

На груповите сеанси говорим как си представяме онова, което искаме да се случи. Преди да повярваме, че то ще се случи. Изглежда е важно да си го представим по този начин.

Едно от главните неща, за които говорим, е медитацията. Колко често медитирате? Какво правите, докато медитирате?“