Рьоне Госини
Малкият Никола и приятелчетата (14)

Атлети

Не знам дали съм ви разправял, ама в нашия квартал има един запустял двор и с приятелчетата ходим от време на време да си играем там.

Запустелият двор е жесток! Има трева, камъни, един стар дюшек, една кола без колела, която обаче пак си е адски щура и ние се возим на нея, все едно е самолет — рръммм — или автобус — дзън, дзън. Има също консервени кутии и котки, ама с котките веселба не става, понеже те, като ни видят, че идваме, изчезват.

Всички приятелчета се бяхме събрали в запустелия двор и се чудехме на какво ще играем, понеже на Алсест са му прибрали футболната топка чак до края на срока.

— Освен да играем на война? — предложи Рюфюс.

— Нали знаеш — отвърна Йод, — винаги като се наканим да играем на война, стигаме до бой, понеже никой не иска той да бъде враг.

— Сетих се нещо — обади се Клотер. — Защо да не направим състезание по атлетика?

Клотер ни обясни, че гледал такова нещо по телевизията, било адски щуро. Имало сума ти дисциплини, всичко живо правело куп най-различни неща, най-добрите ставали шампиони, качвали ги на стълбичка и им раздавали медали.

— А откъде стълбичка и медали? — попита Жоашен.

— Наужким бе — отвърна Клотер.

Видя ни се хитро и се навихме.

— Тъй — рече Клотер, — първата дисциплина ще бъде скок на височина.

— Аз няма да скачам — каза Алсест.

— Трябва да скачаш — каза Клотер. — Редно е всички да скачат!

— Няма пък — каза Алсест. — Сега ям, ако се разскачам, ще ми стане лошо, а като ми стане лошо, няма да мога да си доизям филиите преди вечеря. Никакво скачане.

— Добре де — каза Клотер. — Ти ще държиш връвта, която ще прескачаме. Ще ни трябва връв.

Разровихме се из джобовете си и открихме топчета, копчета, марки, един карамел, ама връв — не.

— Да опънем един колан — предложи Жофроа.

— Не става — рече Рюфюс. — Как ще скачаш, ако трябва и да си държиш панталона с ръце.

— Алсест няма да скача — каза Йод. — Ще ни услужи с неговия колан.

— Аз не нося колан — каза Алсест. — Панталонът и тъй ми стои стегнато.

— Ще се огледам да потърся някоя връв по земята — каза Жоашен.

Мексан заяви, че търсенето на връв в запустял двор е жива съсипия, че не може цял следобед да търсим връв и по-добре да правим нещо друго.

— Ей, момчета! — извика Жофроа. — Я да направим едно състезание кой ще издържи най-дълго да ходи на ръце? Вижте ме! Вижте ме!

И Жофроа започна да ходи на ръце, бива го за тая работа. Клотер обаче му каза, че никога не бил виждал на състезанията по лека атлетика да се упражнява дисциплина ходене на ръце, глупак такъв.

— Глупак ли? Кой е глупак? — попита Жофроа и спря да ходи.

После Жофроа си стъпи на краката и отиде да се бие с Клотер.

— Момчета — обади се Рюфюс, — ако ще се бием и ще вършим щуротии, няма смисъл да идваме до запустелия двор; нали правим същото в училище.

Той беше напълно прав, така че Клотер и Жофроа спряха да се бият, а Жофроа каза на Клотер, че ще го нагъне където, когато и както си пожелае.

— Не можеш да ме стреснеш, Бил — отвърна Клотер. — Ние в ранчото знаем как да се оправяме с койоти като теб.

— Абе на каубои ли ще играем — обади се Алсест, — или ще скачате?

— Да си виждал някой да скача без връв? — попита Мексан.

— Йе, момче — каза Жофроа. — Вади патлака!

Жофроа насочи пръст като револвер, каза: „Бум, бум“, Рюфюс се хвана за корема с две ръце, каза: „Том, ти ми видя сметката!“, и падна в тревата.

— Като не можем да скачаме — рече Клотер, — да бягаме.

— Ако имахме връв — добави Мексан, — можехме да направим едно бягане с препятствия.

Клотер каза, че като нямаме връв, да спретнем едно бягане на сто метра от оградата до колата.

— Това според тебе сто метра ли са? — попита Йод.

— Абе какво значение има? — каза Клотер. — Който стигне пръв до колата, печели бягането на сто метра, другите да се скрият.

Мексан обаче заяви, че не можело да стане като при истинските бягания на сто метра, защото при истинските накрая имало опъната връв и победителят я разкъсвал с гърди. Клотер каза на Мексан, че тия приказки за връв почват да му писват, а Мексан отвърна, че човек не бива да се захваща да организира състезания по атлетика, щом няма връв. Клотер пък рече, че може и да нямал връв, обаче имал тежка ръка и щял да фрасне Мексан с нея. Мексан му предложи да опита и Клотер щеше да успее, ако Мексан не го беше ритнал пръв.

Когато свършиха да се бият, Клотер беше адски сърдит. Заяви, че ние нищо не разбираме от атлетика, че всички сме смотаняци и тогава видяхме Жоашен да пристига тичешком адски доволен:

— Ей, момчета! Гледайте! Намерих парче тел!

Тогава Клотер каза, че това било адски щуро, можело да продължим мероприятието, а понеже на всички малко ни бяха поомръзнали скачането и бягането, да хвърляме чук. Клотер ни обясни, че чукът не бил истински чук, а тежест, вързана с връв, която се завърта много бързо и се пуска. Който прати чука най-далече, става шампион. Клотер направи чук, като закрепи един камък за парчето тел.

— Аз ще бъда пръв, понеже аз се сетих — рече Клотер. — Сега ще видите какъв съм хвъргач!

Клотер се завъртя сума ти пъти с чука и накрая го пусна.

Прекратихме състезанието по атлетика и Клотер твърдеше, че той бил шампионът. Другите оспорваха — след като не бяха хвърляли чука, нямаше как да определим кой е победител.

Според мен обаче Клотер имаше право. При всяко положение щеше да спечели — не всеки може да запрати чук от запустелия двор чак до витрината на бакалницата на господин Компанѝ!