Макс Фриш
Щилер (8)

Истински съжалявахме, че след своите „Записки в затвора“, представени тук със съгласието на всички още живи участници в събитията, без каквито и да било съкращения или изменения, Щилер не продължи разказа си със „Записки на свобода“. На честите ни подканвания в тази насока Щилер не се поддаде дори за един ден. У него изчезна потребността да пише. Впрочем по-нататък сами се убедихме, че насърченията ни са безполезни. Неговото онемяване — ако можем така да го наречем — беше в действителност важна, може би дори решаващата крачка към вътрешното му освобождение, което проличаваше не само у нашия приятел, но още по-ясно у неговите близки; в едва забележимата и доста бавна, но коренна промяна в отношението ни към него. Стана възможно да се дружи с Щилер; той се бе отърсил от манията да убеждава.

 

 

Излишно е да се спирам тук по-подробно на така наречената афера „Смирнов“. Алибито на Щилер за въпросната дата бе безупречно; той действително бе пристигнал в Ню Йорк много преди 18.I.1946 година и през първите седмици, както се установи, бе живял у своя чешки познайник. Разбира се, доказателството за това той можа да представи едва след като най-сетне престана да оспорва идентичността си с Щилер. Равнодушието, с което той се отнесе към възбуденото срещу него подозрение, ми изглеждаше от самото начало неподправено, по-истинско от всички негови изявления в затвора за подследствени. Но съдебните инстанции, които не познаваха този човек лично, не можеха да проумеят защо той така упорито отрича явната си идентичност; ето защо се натрапи съмнението, че Щилер е замесен в някакво престъпление, а изясняването на подобни обстоятелства е служебен дълг на отговорните инстанции. Сред неразкритите престъпления, към които следваше да се насочи вниманието, имаше и две убийства, извършени в Цюрих; но за тях Щилер не знаеше нищо. Скоро бе окончателно потвърдено, че той няма връзка и с останалите случаи, така че още същия месец бе освободен.

На първо време Щилер и жена му, която бе решила да заживее отново с него, се настаниха в някакъв малък хотел-пансион край Женевското езеро. Какъв щеше да бъде този техен съвместен живот вероятно и двамата още нямаха представа. Аз самият бях повече от любопитен. Щилер не пожела да се възползува от нашата малка, примитивно наредена, но отопляема лятна къща край Форх, понеже била „дяволски близо до Цюрих“. За щастие родният град, макар и след свирепи борби в комисията по изкуствата, му отпусна поощрителна помощ от две хиляди франка — сума, с която по онова време една съпружеска двойка все пак можеше да изкара няколко месеца. С тези средства и с надеждата за нови чудеса те заживяха край Женевското езеро. Разбира се, ние не можехме да си представим Щилер в това затънтено място. Доколкото си спомняхме, в Терите нямаше нищо друго освен хотели, тенис кортове, въжени железници и шалета^[1] с кулички и глинени джуджета в градините. Ала приятелски връзки им бяха помогнали да се наредят донякъде прилично. Пълното им мълчание, дори по Коледа, започна да ни тревожи. Най-сетне пристигна и първото писмо, все още с обръщението: „Драги приятелю и прокуроре!“ — Щилер молеше да му изпратя един електрически котлон на заем. Беше зима, а освен с включената в пансиона топла закуска, те се хранеха само със студени сандвичи в стаята си. В онова кратко писмо Щилер с обезпокоително покорство ни благодареше „за всичко“. Бояхме се за тях двамата: една може би уютна, но във всеки случай чужда, откъсната от света хотелска стая в този мъртъв курорт ни се струваше възможно най-злощастният декор за подновяването на един съпружески живот. Най-сетне през първите дни на февруари в края на една седмица ние заминахме за Терите, жена ми и аз, за да ги навестим. Намерихме ги и двамата помургавели от слънцето в тяхната наистина уютна, но тясна хотелска стая, затова пък с балконче; от натрупаните един върху друг куфари помещението изглеждаше още по-малко. Толкова по-просторно се ширеше зад прозореца Женевското езеро. Щилер се държеше весело, дори прекалено весело, хвана жена си под ръка и ни се представи: „Двойка швейцарски емигранти в собствената си страна!“. Избягвахме всякакви въпроси за бъдещето им. Долу в ресторанта никой от нас не се поотпусна и разговорът ни бе доста мъчителен; при това хотелът бе почти празен и обстановката кажи-речи семейна, но Щилер и жена му седяха сковани, сякаш никога досега не бяха се хранили на маса с бяла покривка. Освен нас в ресторанта имаше малко посетители: един полупарализиран възрастен англичанин, на когото болногледачката трябваше да нарязва месото в чинията; после някакъв френски маркиз, вдълбочен в книгата си над изстиващата супа — все разни особняци и самотници. Изключение правеше една немска влюбена двойка, чиито венчални пръстени — както веднага забелязах — не бяха от еднакво злато: двама щастливци, натрапващи се на очи с притеснението си. Младият келнер, немски швейцарец, окончателно ги смути, когато се обърна към тях на френски — и двамата се изчервиха. Във всеки случай не виждахме никаква причина Щилер и жена му да се държат така плахо. За съжаление денят бе дъждовен, за разходка не можеше да става и дума, а Щилер и жена му се усещаха неловко в празния салон. Така почти цялото останало време преседяхме в тясната хотелска стая помежду куфарите. Вече съм забравил за какво точно разговаряхме, но помня външния им вид. Жена му — елегантна дори в износени дрехи — почти през цялото време сновеше из стаята, нарядко казваше нещо, повече слушаше и непрекъснато пушеше. Напомняха ни руски емигранти в Париж или, както се изрази жена ми, немски евреи в Ню Йорк — хора, загубили всякаква почва под краката си. Госпожа Юлика и жена ми се виждаха за първи път и освен няколко любезности, почти не размениха други думи. Щилер сегиз-тогиз се опитваше да се шегува. Общо взето това бе угнетителна среща: безкраен следобед с неспирен дъжд зад прозореца, с пиене на чай и с облаци тютюнев дим — изобщо пълно разочарование; вероятно и за двете страни. Парите им привършваха, това не бе трудно да се отгатне. Да намерят работа, отговаряща поне малко на не особено търсените им способности, изглеждаше почти невъзможно. За връщане в Париж, в балетната школа, която впрочем са оказа собственост не на госпожа Юлика, а на онзи мосю Дмитрич, навярно също не можеше да става и дума. Щилер се смееше над явната им безизходица. Госпожа Юлика стоеше права, пъхнала изящните си ръце в джобовете на своя втален костюм, пушеше и чакаше да заври водата на електрическото котлонче, а Щилер седеше на един куфар, обхванал с длани вдигнатото си коляно… Човек имаше чувството, че те живеят така (или не по-различно) и насаме — двама любезно-безмълвни затворника, оковани в една верига, благоразумно стараещи се да се погаждат. Щилер помоли да му пратя книги.

Дълго време нямахме вест от тях. Пък и аз не знаех какво да им пиша, дори по-малко, отколкото до срещата ни. Навярно в ума ми се въртеше да им драсна някой друг ред; добре би било, но не виждах как да стане. На обемистата пратка с книги — между тях един том Киркегор — не последва отговор. Месеци наред съпружеската двойка Щилер сякаш не съществуваше; най-малкото смятахме, че са променили адреса си. За хората, чийто живот не можем да си представим, някак по-малко мислим, дори и да си внушаваме, че могат да имат нужда от нас. По онова време аз напълно ги бях изоставил; жена ми пък си имаше свои причини, поради които смяташе, че не може да им пише; във всеки случай уважителни причини!

След около половин година, в края на лятото, пристигна писмо от Щилер, което звучеше доста самоуверено: „Господ бог ни възнагради за всичките месеци, изтърпени в затвора за подследствени: ето че намерихме дома на мечтите си, наехме го и се нанесохме — une ferme vaudoise!“^[2] Отдъхнахме си. Както личеше, наистина им бе провървяло. Приказно ниският наем навяваше мисълта за също тъй приказно запустение, ала нашият приятел не се уморяваше подробно да описва и хвали своята „ferme vaudoise“. Във всеки случай той изглеждаше много щастлив. Искаше да си представим една внушителна сграда, типична за кантона Во заможна селска къща, а може би и винарска изба — по това Щилер още не бе наясно; по склона лозя; наблизо една стара преса за грозде, внушаваща страхопочитание с възрастта си; после един просторен и проветрив плевник, който можел да служи за ателие, и алея с високи платани, придаваща на цялото имение нещо аристократично. В следващото писмо това вече не бяха платани, а брястове. А по-късно изобщо не се споменаваше нищо за плевника, затова пък изникваха други отрадни подробности: неочаквано Щилер ни пишеше за стария кладенец с геранило в двора, чиито украшения от ковано желязо ни бе нарисувал, за близкия пчелин или за розовата градина. Всичко това той описваше с нежна задушевност като нещо подивяло, поръждавяло и изсъхнало, затова пък гъсто обрасло с тъмен бръшлян. Въображението ни понякога се затрудняваше, още повече че местността около Глион в същност ни бе позната. А може би нашият щастлив приятел мъничко преувеличаваше! Скиците, които ни пращаше, изобразяваха стръмен керемиден покрив с четири ската и триъгълни украшения на върха, както е обичаят в кантона Во; покрай къщата се простираха тераси с овощни дървета, а отзад се извисяваха Савойските планини; алеята с осемдесетте бряста липсваше. Жена ми си позволи да зададе допълнителен въпрос в тази връзка! В една отделна скица — като рисунка тъй прелестна, че й сложихме паспарту и я окачихме на стената — Щилер изобразяваше вътрешността на дома им: голям селски оджак, а пред него госпожа Юлика на колене стъква огъня; в края на листа бе изписана сърдечна покана да хапнем заедно raclette^[3].

„Но кога ще дойдете?“ — с това започваше сега всяко негово писмо, а в една добавка той предупреждаваше: „Искам още веднъж да ти напомня, че с кола няма да стигнеш дотук. Никой не може да ти посочи пътя. Просто остави колата си в Монтрьо, а пък аз ще дойда да те взема. Иначе никога няма да намериш моята ferme vaudoise!“

Зимата настъпи, а ние така и не се видяхме с Щилер. Той нямаше пари, за да дойде в Цюрих, а и не изпитваше потребност, дори да го бяхме поканили. Също и пролетта мина, без да се срещнем. Днес това буди у мен недоумение. Щилер ни пишеше доста често; споменаваше наистина нерядко и за госпожа Юлика. Знаехме, че за известно време тя е започнала работа като заместничка в магазин за хранителни стоки. Но за главното, за техния съпружески живот, в писмата му не откривахме и бегъл намек. Вместо това на две или три страници той описваше слънчеви залези; в същност мълчеше. Всеки път възприемах писмото му като „послание в бутилка“, донесено от океанските вълни и посочващо само местонахождението. Навярно нямах право да разчупвам безмълвието му с прями или двусмислени въпроси, или пък с предизвикателни лъжливи догадки, както се прави при съдебни разпити. Той се мъчеше да пише в шеговит тон.

„Може би не вярваш, че съм намерил дома на мечтите си? Защо не идвате? Признавам, че оттук се вижда Щильонският замък и Дан дю Миди, а при западен вятър ще чуеш дори влаковете на Федералната железница, екота на високоговорителите от някоя международна регата и кръчмарската музика, под чиито звуци танцуват нашите летовници; не отричам също, че в гледката са включени и някои от хотелите на Монтрьо, в същност всички, но, виждаш ли, ние просто се извисяваме над тях, също и духовно. Сам ще се убедиш! В зимника — за това досега не съм ти писал — има стари празни бъчви, извикаш ли в тях, полазват те тръпки от собствения ти глас; ако пък затаиш дъх, ще чуеш църкането на мишките между гредите, може и плъхове да са, във всеки случай това е знак, че гредите са истински! Тъкмо там е работата я — виждаш ли, тук всичко е истинско, дори лястовиците под стрехите на покрива ми, който кърпих цяла седмица за нестихващ ужас на Юлика, че мога да се подхлъзна. Но сега съм станал олицетворение на предпазливостта, вкопчил съм се в живота, както никога: постоянно изпитвам чувството, че смъртта ме дебне по петите, а това, знаеш ли, е сигурен белег, че живея. Най-сериозно, рядко съм изпитвал подобно нещо; почти винаги очаквам с радост настъпването на деня и се моля само за едно — да бъде също като вече изминалия, защото настоящето ме задоволява така пълно, че понякога се изумявам. А сега смятам да си стъкмя едно ателие — не мога през цялото време да чета твоя Киркегор и все разни тежки книги; трябва да връзвам лозите, да плевя градината, после да купувам шкурка, изкуствен тор, прах срещу охлювите, сетне трябва да цепя дърва — сам виждаш: retor à la nature!^[4] Впрочем кажи на жена си, че това тук не са платани, а брястове и че за съжаление боледуват, както почти всички брястове днес — никой не може да го обясни, брястовете не понасят нашето време; ще трябва да ги отсекат и за това скърбим от душа, въпреки че не са наши, а на съседите. Ще успееш ли дотогава да ги видиш? Мислено те очаквам вече долу на перона в Монтрьо; сетне ви повеждам по един доста стръмен и каменист vieux sentier^[5], обграден от зидове, по които се вият лози, през лятото нажежен като пещ, но есента прохладен, впрочем от десетилетия обрасъл с мъх, защото днес оттук минават само дървари и съпружеската двойка Щилер (произнасяй Щил-е-е-р)! Но какво съм седнал да ти описвам това място! Чети за него у твоя, а сега вече и моя любим Рамю! Кога ще дойдете най-сетне? Моля ви, не чакайте старинните зидове да се срутят, мъх да покрие стъпките ни, а от очите ни да покара бръшлян!“

Когато четяхме подобни писма, ние неволно се усмихвахме, спомняйки си как Щилер се подбиваше някога със селския живот, наричайки го „последно укрепление на задушевността“; сега изглеждаше, че той се чувствува в своята „ferme vaudoise“ по-добре от всеки друг път. Особено ни олекна от вестта, че госпожа Щилер е успяла да си намери смислена полудневна работа: сега тя преподаваше ритмическа гимнастика в едно девическо училище в Монтрьо. А междувременно и Щилер не бездействуваше. За рождения ден на жена ми пристигна огромна пратка с керамика: купи, кани, паници — все полезни вещи. Дотогава Щилер не бе обелил зъб за тези си занимания. Сега пишеше по повод на пратката си:

„Трябва да знаете — в случай че някога дойдете: тук в Глион аз съм сега потомствен керамик. Печеля луди пари! Ако пък някой ден се сдобия със собствена грънчарска пещ — тогава ще видите! И когато ми дойде до гуша да трупам пари, ще се кача още по-високо, ще ида в Ко, който е съвсем наблизо оттук, десет минути с влакчето; но още не съм я докарал дотам. Още не изпичам сам изделията си. Продавам предимно на американци с добър вкус. На градинската ми порта има табелка: «SWISS POTERRY»^[6]. Тъкмо онези американци, които разбират нещо от грънчарство, нерядко са изумени, че откриват в този край почти същите орнаменти, каквито и аз съм виждал със собствените си очи при индианците в долината под Лос Аламос, щата Аризона, и особено в Индианския музей в Санта Фе.“

Удоволствието от лудориите никога не напускаше Щилер! Нужно му бе малко да се преструва, за да се усеща добре сред хората. Когато жена ми, пътувайки веднъж за Южна Франция — този път сама с децата, — закратко навести Щилер в неговия Глион и аз я запитах после за прословутата му „ferme vaudoise“, тя само гръмко се изсмя. Трябвало да я видя сам! В действителност нещата, изглежда, не бяха така приказни, както Щилер ни ги рисуваше в писмата си.

Госпожа Юлика трябваше по лекарско предписание да замине отново „на планина“. В тези дни на самота зачестиха и късните обаждания на Щилер по телефона. Те често ни досаждаха, защото обикновено тъкмо тогава имахме гости. В повечето случаи той си бе вече пийнал, приказваше за Киркегор и твърдеше, че непременно иска да чуе моите разяснения. При това Щилер говореше от някаква кръчма — поради неплатежоспособност собственият му телефон бе отново прекъснат. Никога не съм бил познавач на Киркегор; книгата му бях изпратил по повод на един наш разговор за меланхолията като симптом на естетическото отношение към живота. В момента на нощното му обаждане въпросният том не ми бе под ръка, както впрочем и на Щилер. Но преди всичко: той явно още не бе чел Киркегор, само го бе прелиствал, тъй че се касаеше за друго. Щилер висеше на телефона по четвърт час и повече, често дори по половин час, вероятно само за да слуша човешки глас. До ушите ми достигаше приглушеният шум от кръчмата: оживена глъчка, шуртене на вода и подрънкване на измити съдове, рев от предаване на футболен мач. Думите на Щилер едва се разбираха. Сигурно той често ме е проклинал в душата си, смятайки ме за дребнав скъперник. Знаех материалното му положение и настоявах да сложи край на тези скъпо струващи телефонни разговори. Вероятно не съумявах да се поставя съвсем на неговото място. Шегите му не можеха да ме заблудят: съзнавах колко е самотен, как жадува за приятел. Но именно това ясно чувство ме правеше съвсем безпомощен. Твърде често просто не бях в състояние да доставя на Щилер онова, което той очакваше от мен, защото сам не го притежавах; и тук той бе несправедлив, когато често ми подхвърляше ненадейния въпрос: „Свиди ли ти се?“ Сетне обаче продължаваше: „Хайде, кажи нещо, няма значение какво, но само кажи нещо!“ И редовно завършваше с израза: „Ако някога дойдеш в Глион, което вече не вярвам!…“ После млъкваше, без да окачи слушалката. Аз казвах: „Дочуване!“ — повтарях го няколко пъти, до слуха ми все тъй долиташе приглушен шум от шуртене на вода и подрънкване на съдове или пък гласът на някоя френска келнерка, подвикваща поръчката си в бюфета. Щилер чакаше, без да се сбогува, аз да затворя телефона… Страхувахме се от тези нощни обаждания. Често пъти просто не вдигахме слушалката; той опитваше отново и отново до два часа през нощта.

Не бяхме се виждали повече от година и половина, когато един слънчев октомврийски ден най-сетне слязох на перона в Монтрьо. Не можах да го позная веднага: собственият ми някога костюм придаваше на Щилер твърде буржоазен вид. За моя изненада той не пристъпи нито крачка към мен; поздравихме се доста сковано. С оглед на неговия каменист и стръмен „vieux sentier“ аз носех само една чанта; Щилер понечи да я вземе от ръцете ми, но аз отклоних тази любезност. Външно Щилер бе останал удивително непроменен; само рядката му коса бе леко посивяла и още повече оредяла, а и плешивината му се бе уголемила. Моят стар костюм му бе възкъс, най-вече в ръкавите, и това му придаваше нещо хлапашко. Щилер веднага попита за жена ми, а после много сърдечно и за децата; нали ги бе виждал. И само след няколко крачки разговорът потръгна и затруднението ни се разсея. Това, че бе изминала година и половина, докато се видим пак, отчасти се дължеше наистина на служебната ми заетост, но и не само на нея; сега го съзнавах. Навярно бях изпитвал известен страх от тази повторна среща; нашето приятелство се бе зародило по време на престоя му в затвора за подследствени и бе напълно възможно, противно на желанието ни, да е загубило стойността си, да е вече далечен спомен, а не настояще. В Монтрьо Щилер купи три бутилки вино „Сен-Сафорин“, „за да вкусим от местните прелести“. Две от тях той напъха в джобовете на сакото си, а третата хвана за гърлото като ръчна граната; така поехме на път. За моя изненада тук действително имаше „vieux sentier“ за Глион. Каменист и стръмен, както ни бе описан, той извеждаше между зидове с лози нагоре в планината. Не след дълго зрялата ни възраст си каза думата; останали без дъх, ние спряхме да починем и видяхме Шильонския замък, под нас беше Терите с неговите хотели, тенис кортове, въжена железница и шалета, зад всичко обаче се простираше голямото синьо Женевско езеро. Тук човек се усещаше почти вече в Средиземноморието. Ако не смятаме блудкаво-претенциозните шалета, в този пейзаж има някаква освобождаваща, и за нашата страна необикновена широта.

Но къде на този загрозен от безвкусица склон можеше да се намира една „ferme vaudoise“, оставаше за мен пълна загадка. А вече трябваше да сме близо до Глион. Разговаряхме за местното лозарство, после за същността на културата, за свободното време като нейна предпоставка и за благородството на наслажденията, за коренната разлика между картофи и лози, за спиритуалната ведрост на всеки край с развито винарство, за връзката между комфорт и човешко достойнство и така нататък…

Веднага съгледах табелката на желязната градинска ограда: „SWISS POTERRY“. Без да прекъсва разговора, Щилер бутна с крак ръждясалата портичка и по една покрита с мъх чакълеста алея, покрай всевъзможни градински джуджета, ме поведе към „дома на мечтите си“. Пълното запустение оправдаваше ниския наем още от пръв поглед. Отрупани със заврънкулки и повредени от времето чугунени вази; една Афродита или Артемида от пясъчник с отчупена ръка; нещо като малка джунгла, представляваща навярно розовата градина; навсякъде разкривени стъпала, оградени отляво и отдясно с балюстради, някои оронени и издаващи, че всичко е само цимент; жабунясало каменно корито на чешма; стара кучешка колибка; тераси, покрити с бурени — това бе градината на Щилер, населена с множество весели джуджета от пъстра керамика, някои пукнати, други невредими. Аз все още мислех, че само преминаваме оттук, за да стигнем до самото му имение. А Щилер приказваше ли, приказваше, несмущаван от чудноватия свят наоколо, с който явно бе свикнал. Самата къща — обикновено шале — за щастие бе гъсто обрасла с бръшлян и само горната й част разкриваше пред погледа претенциозната си безвкусица: тухлена куличка с гиздави бойници, при това дървена фасада със сложни заврънкулки, изрязани сякаш с резбарски лък, на друго място пък облицована с туфови плочи; и всичко подслонено под прекомерно издадения напред покрив на съвсем не голямата, по-скоро напомняща детска играчка къщица. Не можех да повярвам на очите си! Това бе швейцарска хижа, издаваща далечно родство с шотландски замък. Щилер измъкна от джобовете на сакото си двете бутилки, порови в панталона си за ключ и обясни, че госпожа Юлика ще се върне от своето девическо училище след около час. Значи се намирахме на самото място! Както при много шалета в този стил, и тук не липсваше плоча от изкуствен мрамор с надпис „MON REPOS“^[7], изработен от златни букви, тук-таме вече почернели. Вътрешността на къщата вече не можеше да ме изненада. Един дървен мечок в антрето стоеше готов да приеме в прегръдките си чадърите на приходящите; отгоре имаше огледало, цялото в мътни петна. Следобедът бе слънчев и по сивата мазилка или оголените летви на разкъртените тавани играеха отблясъците на Женевското езеро. Зеленикава светлина, сякаш от аквариум, проникваше през една веранда, остъклена в стил „сецесион“. Влаковете на Федералната железница се чуваха тук приблизително като в будка на кантонер, а някъде съвсем наблизо просъскваха вагончетата на добре смазана въжена линия. Щилер си намери занимание, тъй че можех или пък трябваше да се поогледам, за да убия времето; той отиде да сложи нашето бяло вино под струя студена вода. По-късно излязохме в градината и седнахме на една покрита с мъх балюстрада, наобиколени от неизменно веселите джуджета. Най-сетне не се стърпях и казах:

— Значи, това е твоята ferme vaudoise?!

Но Щилер, изглежда, не забелязваше разликата между описанията си и действителността; той само каза:

— Жалко, че не можа да се полюбуваш на моите осемдесет бряста; вече ги отсякоха, говореше се, че боледували.

С това на шегата бе сложен край.

— Е, как живееш? — попитах аз. Струваше ми се, че Щилер твърдо е решил да не се оплаква.

— А как е жена ти? — попита той в отговор.

Също и по-нататък той избягваше да назовава Сибила по име; не знам защо. Повече не попита за никого и разговорът ни в същност вървеше доста мъчително.

— Защо не прибереш тези джуджета в сайванта? — попитах аз, колкото да кажа нещо, а Щилер сви рамене:

— Нямам време, не знам, те не ми пречат!

Въпреки всичко имах чувството, че посещението ми го радва.

— Щом си дойде Юлика — каза той, — ще изпием и нашето вино!

Седяхме и пушехме…

Спомням си съвсем добре онзи доста безсъдържателен четвърт час. С какво изпълва човек срока на своя живот? Въпросът, едва ли ясно осъзнат, дълбоко ме смущаваше. Как понася този Щилер без никаква обществена или професионална значимост да стои така беззащитен пред този въпрос? Той седеше на полусрутената балюстрада, вдигнал едното си коляно и сплел около него ръце; гледах го и не можех да си представя как понася своето съществование, да, как изобщо човек, осъзнал веднъж съдбата си, тъй че освободен от всякакви празни надежди, влачи живота си!… Грънчарницата му се намираше в един сутерен с добро осветление, някогашна пералня със сушилно помещение и склад за градински принадлежности; стените, преди варосани, сега бяха покрити с тапет от сив мухъл, макар че слънцето грееше тук от обед до залез. Усетих облекчение: на това място можех донякъде да си представя дните на нашия приятел.

— Човек все трябва да върши нещо! — каза той, докато разглеждахме готовите му изделия, онази „SWISS POTERRY“, с която припечелваше оскъдните си доходи. После добави: — Тези разлати купи все още се харесват най-много на Юлика! — По едно време каза: — Както знаеш, за всичко е нужна школовка. Истински керамик вече не мога да стана!

С особено задоволство Щилер ми демонстрира саморъчно конструираното грънчарско колело. Като непосветен в занаята, аз гледах на него като на майстор, когато говореше за грънчарското изкуство на различните времена й народи, за неразкритата тайна на някои глазури. В какво се състоеше промяната му? Духът му повече от всякога бе насочен към самите неща; така ми се струваше. По-рано той говореше единствено за себе си, дори когато разсъждаваше за брака изобщо, за негрите, за вулканите и бог знае за какво още; а сега приказваше за „своите“ грънци, „своето“ грънчарско колело, „своята“ глазура, дори за „своето“ майсторство, без ни най-малко да говори за самия себе си.

— Господин прокурор! — поздрави ме госпожа Юлика.

Щилер я целуна по бузата; ръцете му бяха малко изцапани от грънчарското колело. Госпожица Юлика ми се видя значително състарена, но все така необикновено красива, а удивителната й моминска коса блестеше и без помощта на много козметика.

— Само му дай повод да си пийне! — отбеляза тя, когато Щилер отиде за бутилките, като преди това ни разгъна вън в градината двата разклатени шезлонга. — Красиво е тук, нали? — каза госпожа Юлика.

Въпреки цялата симпатия, която все повече изпитвах към тази необикновена жена, аз фактически никога не знаех за какво да говоря с нея. Хладната й сдържаност — вероятно само маска на нейната плахост — човек не биваше да отнася към себе си. Навярно тя и самата не съзнаваше колко малко се саморазкрива и дори не подозираше, че някой може и да не усети приятелското й разположение, радостта й от новата среща или от донесения малък подарък. Тя разгледа ръчно щампосаната кърпичка. После само каза:

— Виждате ли, тук не може да се намери подобно нещо!

Мисля си, че тя изпитваше дълбока боязън да се изразява с думи; и все пак начинът, по който госпожа Юлика веднага сложи настрана кърпичката, макар че навярно й хареса, доста ме смути — сякаш бях очаквал от нея голяма благодарствена реч. Осведомих се за работата й в девическото училище долу в града, но не узнах почти нищо и трябваше да напрегна ума си, за да измисля нещо, което би я заинтересувало. Тя бе отметнала глава назад и лежеше сред бакърените си коси — обяснимо уморена от дневния си труд.

— Нашият Щилер е станал истински грънчар! — подхванах аз, а тя кимна в знак на съгласие.

Преди това в сутерена ми бе направило впечатление, че Щилер каза: „Тези разлати купи все още се харесват най-много на Юлика!“ От думите му можеше да се заключи, че се ползува с твърде скромно признание от страна на жена си, че тя проявява нищожен интерес или дори недоверие към неговите опити, да, на добрия Щилер, изглежда, липсваше насърчение, критически възторг. Долу в сутерена човек би могъл да си помисли, че госпожа Юлика в същност смята цялото му грънчарство за блъф. Но сега тя отбеляза:

— Не намирате ли, че той е постигнал невероятно много за тези две години?

Съгласих се с нея и добавих:

— Но би трябвало вие да му го кажете! Това ще го зарадва.

— Нима не му го казвам?

— Нали знаете какви сме си ние, мъжете! — отвърнах уклончиво. — Вечно се стремим да направим впечатление на човека, когото обичаме, а когато там не ни се удава, излизаме пред публиката!

Казах го на шега, но госпожа Юлика закри очи с двете си ръце. После промълви:

— Не знам какво очаква той постоянно от мен! Та нали му го казвам! Но след като не ме слуша…

Нямах никакво намерение да влизам в ролята на опекун, затова замълчах.

— Все още ли си говорите на „вие“? — подвикна Щилер, като изскочи ненадейно пред нас и с това още повече засили смущението ни. — И така, наздраве! — опита се той да разпръсне създалата се неловкост.

Чукнахме се с малките ледени чаши, Щилер и аз.

— Ти няма ли да пиеш? — попита той, когато видя, че госпожа Юлика не се докосва до чашата си; тя поклати глава, а Щилер повтори: — И така, наздраве!

За миг наистина ми се мярна мисълта: „А може би госпожа Юлика очаква дете?“ Отказът й да пие вино бе мълчалив, нерешителен, сякаш това можеше да й навреди; и все пак ми стана обидно, че тя поне малко не си сръбна, а от самото начало някак се отдели от нас. За сетен път се уверявам, че няма нищо по-притеснително от общуването на трима души! По-нататък аз полагах честни усилия да не ставам просто съюзник на Щилер, макар че с него е лесно — той притежава чисто женски талант да се нагажда към събеседника си, докато госпожа Юлика от своя страна изобщо не се стреми да участвува в разговора. Тя лежеше безмълвно, обгърната от косата си; лицето й — докато я наблюдавах отстрани — ме очароваше и плашеше едновременно: по него бе застинал израз на непрекъснат ням страх. Щилер не го бе грижа за това; той се наслаждаваше на духовитото си лъготене, като нерядко се обръщаше и към госпожа Юлика; тогава в гласа му се прокрадваше оттенък на нежна молба — наполовина внимание, наполовина принуда. Често ми минаваше през ум: „Щилер му е намерил леснината — за всичко се отплаща с очарование, каквото никога не му липсва и нищо не му струва! Той все гледа да замаже някак положението и тогава става любезен до боязливост!“

— Не си прави труда! — помоли и сега госпожа Юлика. — Нямам нужда от възглавница, наистина!

По краткия поглед, който Щилер хвърли на жена си, можеше да се заключи, че се смята за несправедливо отритнат. Ако трябваше аз да отсъдя, навярно бих отдал право на госпожа Юлика, що се отнася до излишността на поднесената възглавница.

— Къде смяташ да построиш бъдещата си грънчарска пещ? — попитах аз, за да отвлека мислите му; ала Щилер не бе в състояние да ме чуе.

— Но защо не искаш да вземеш тази възглавница? — продължаваше той да тормози бедната госпожа Юлика.

Най-сетне, само за да има мир, тя пое възглавницата, без да благодари, но я пъхна не под главата си, а под коленете, където по-малко й пречеше. „Двама души с добра воля!“ — помислих си аз и похвалих крепкото вино. Без никаква връзка дойде ми на ум малката история, която бях чул неотдавна.

— Нали си откривател на Мексико! — казах аз. — Това ще те заинтересува. Чуй: някакъв човек започнал там да развъжда свине, вече не помня къде точно, но все не можел да спечели нищо, не знам защо; той се блъскал и трепал, не изправял гръб от работа, но без полза! При това бил вложил във фермата цялото си състояние, половината си живот и всичкото си честолюбие. С две думи: предприятието просто вървяло на загуба. На всичкото отгоре настъпила катастрофална засуха. Нали се случва в Мексико? Реката пресъхнала, не зная името й, но съм чувал, че в такива дни крокодилите напускат мястото си и тръгват напреко през полето към най-близката вода. И ето, елин прекрасен ден се задава такова стадо крокодили — пътят им минава право през свинефермата! Какво да се прави? Нещастникът можел например да се покачи на покрива и оттам да ги изпозастреля. Но не го сторил! Той оставя крокодилите да изядат свинете му, които така и не му носят печалба, и през това време заобикаля всичко със здрава ограда, получава готова крокодилска ферма, става доставчик на кожа за чанти и си заживява честито!

Щилер гръмко се разсмя.

— Историята била истинска! — добавих аз.

— Нали е божествена? — обърна се Щилер към госпожа Юлика.

Нейният смях бе беззвучен, само мимика. В същност, не помня тази жена да се е смяла някога по друг начин. Смехът й винаги се задържаше само на лицето, сякаш тя не притежаваше вътрешен смях, сякаш го бе изгубила. Всеки опит да се разведри госпожа Юлика биваше обречен на неуспех; след това човек се чувствуваше кръгъл глупак. Яд ме бе на самия себе си. За какво се раздрънках?

Есенният ден клонеше към заник, слънцето меко грееше — това бе часът, описан от Щилер в едно от писмата му: „… а после, многоуважаеми, когато седнем вън в градината и есенното слънце е достатъчно, за да се почувствуваш честит, когато гроздето отново зрее, а над езерото пълзи металическа омара, хълмовете обаче са ясно очертани и пъстреят със златистите си гори на фона на истинско средиземноморско небе, когато от единия до другия край на езерото се проточва ослепителна пътека от чисто сребро, после от блестящ месинг и накрая от червена мед…“ Сега среброто си бе вече отишло, езерото бе преминало в своя месингов стадий. Сегиз-тогиз наново се оглеждах: неизменно веселите джуджета; шалето с неговата куличка; буренаците; сивата Афродита; празното и обрасло с мъх, задръстено от кафява шума каменно корито; ръждясалата водопроводна тръба; верандата, остъклена в стил „сецесион“; бръшлянът; вагончетата на въжената железница, кървавочервени в светлината на залеза — във всичко това имаше нещо невероятно. Самите те, Щилер и госпожа Юлика, се усещаха сред този свят като в чужд костюм, носен с мълчаливото съзнание, че в последна сметка всички костюми са чужди и временни. Удивлявах им се! Ако нещо наистина им принадлежеше, това бе именно слънцето заедно с необятното му блестящо отражение по огледалната повърхност на Женевското езеро, после грънчарницата там долу в сутерена, всевъзможните изпитания, присъщи на човешкия живот, и накрая навярно техният безпомощен гост.

Щом просто оставихме госпожа Юлика на мира, всичко потръгна съвсем непринудено. Но ето че Щилер поиска да узнае дали вярвам във възпитателната роля на ритмическата гимнастика. Госпожа Юлика защищаваше работата си без особен плам, а Щилер смяташе, че тя отново трябва да се посвети на изкуството, да открие в Лозана собствена балетна школа. До обсъждане на практическите трудности не се стигна; госпожа Юлика бе доста рязка и Щилер се наскърби, че тя не желае да приеме нищо от него — нито възглавница, нито закъснялата му вяра в творческото й призвание. Обиден, той се изправи и отиде за друга бутилка…

— Ролф — каза тя, щом останахме сами, — трябва да го разубедите! Та това е невъзможно. Моля ви, разубедете го! Той ще ме подлуди с тази своя идея!

Опитах се да преценя това предложение откъм практическите му изгледи за успех, да обсъдя какви надежди възлага Щилер на госпожа Юлика и да разбера какво очаква самата тя от бъдещето, но госпожа Юлика стоеше като оглушала; отново се бе облегнала назад — понеже явно и с мен не можеше да се говори — и само поклащаше глава. Аз млъкнах.

— Но какво иска той постоянно от мен? — възкликна тя накрая с отпаднал глас.

В очите й блестяха сълзи; тънките й бледи пръсти се бяха впили в страничните облегалки на шезлонга, както прави човек при зъболекар, за да не трепери. Цялото й поведение, признавам, ми изглеждаше твърде екзалтирано, а се виждах принуден да заема становище по очевидно отдавна спорен въпрос, за което нямах ни най-малко желание, още повече че не разбирах нищо от балет.

— Щилер здравата ме метна с тази своя „ferme vandoise“! — казах аз.

Тя изобщо не отговори.

— Но каква гледка само! — продължавах да дърдоря. — Ако нещо ми харесва в Женевското езеро, то е…

Но тя не забелязваше нито брътвежа ми, нито старанието ми да стигна до истински разговор.

— Разубедете го! Моля ви! — повтори тя все така развълнувано. — Но как си го представяте вие?…

Сега тя се бранеше и от мен със същата рязкост, сетне от вежливост изрече по-меко:

— Това е невъзможно, повярвайте ми. Невъзможно! — А след малко добави: — Но той така и нищо не знае…

— Какво не знае? — попитах аз. — Какво искате да кажете?

— Не ме питайте! — помоли тя.

После се овладя, надигна се от мястото си и взе нова цигара. Аз й поднесох запалката си.

— Не трябва толкова да пуша! — възкликна тя уплашено, сякаш аз я заставях да го върши; във всеки случай не ми благодари за огънчето, което така и остана неизползувано. — Не може и да го знае! — промълви тя на себе си. — Ходих на лекар…

Сигурно госпожа Юлика бе решила да не се доверява на никого и сега съжаляваше, че се е изпуснала. Аз мълчах, но чаках, естествено, да чуя подробности.

— Целият ляв дроб! — каза тя. — Но не бих искала той да го узнае още сега. Трябва да се изреже! Колкото се може по-скоро!

Внезапното й спокойствие, а може би самообладание, ме накара отначало да мисля, че клетата жена не знае какво говори; но по-нататък тя употреби сама медицинския термин, който й бе подсказан наистина не от лекаря, а от собствения й разум. Нейната безропотност ме порази дотолкова, че забих поглед в земята, сякаш търсех нещо из чакъла и не смеех да я погледна в очите, да не би да прочете по лицето ми мислите, които напираха в съзнанието ми.

— Да — сухо каза тя, — това е положението.

Възприех нейния сух тон.

— И кога трябва да се направи тази операция? — попитах аз.

— Колкото се може по-скоро! — повтори тя. — Но сама не зная. Щом се престраша…

Малко след това пристигна Щилер с нова бутилка. Каза, че щял да прескочи до Глион да купи грозде.

— Разубедете го! — замоли отново госпожа Юлика, когато Щилер тръгна, сякаш все още ставаше дума за балетната школа.

Тя лежеше пак безмълвно, обгърната от косите си. Струва ми се, никога не съм виждал по-самотен човек от тази жена. Между нейната неволя и света сякаш се издигаше непроницаема стена — това не бе само душевна коравина, а по-скоро нещо като непоклатима убеденост, че никой не я чува, някакво старо и безнадеждно, неотправящо упреци, но вече неизлечимо прозрение, че и най-близкият човек чува единствено себе си. Искаше ми се да я запитам дали някога през живота си е била обичана. Естествено, не го сторих. А обичала ли е тя самата? Неволно се опитвах да си я представя като дете. А може би всичко идваше оттам, че бе останала сирак? Очаквах всяка минута госпожа Юлика най-сетне да заговори, затова мълчах и слушах равномерното й глухо дишане. Какво се бе случило с нея? Не исках да вярвам, че човек може да бъде такъв по рождение, тъй безизразен дори в състояние на крещяща неволя! Кой я бе направил такава? От излизането на Щилер бе изтекъл четвърт час; след още четвърт час той щеше да бъде отново тук.

— Сега и вие очаквате да ви кажа нещо, нали? — най-сетне започна тя. — Но аз нямам какво да кажа. Нима мога да стана друга? Аз съм това, което съм. Защо Щилер вечно иска да ме променя?

— Наистина ли иска?

— Зная — каза тя, — може би го прави с най-добри намерения. Той е убеден, че ме обича.

— А вие? — попитах аз. — Вие също ли го обичате?

— Все по-малко го разбирам — отвърна тя след мъчително размисляне. — Кажете ми, Ролф, какво очаква той постоянно от мен?

За да поразсея и нея, и себе си, без да мога, естествено, да забравя ужасната й вест, аз се опитах по-нататък да споделя мислите си за Щилер, както тогава го виждах, за неговите човешки заложби, за дарбите и възможностите му, за развитието му през последните години, доколкото го бях почувствувал; при това се стараех да не го обвинявам, нито да го защищавам или пък представям в по-добра светлина. Дълго имах впечатлението, че госпожа Юлика ме слуша внимателно. Сигурно за мен по-лесно бе да „разбера“ Щилер, отколкото госпожа Юлика, но тъкмо в това виждах и възложената ми задача, съдейки по последния й въпрос. Докато говорех, аз ровех с едно клонче в чакъла. Когато от време на време вдигах глава, за да узная, поне по израза й какво мисли по някой въпрос, който аз като мъж не можех да реша, съзирах пред себе си едно разкривено до неузнаваемост лице — никога няма да забравя този лик, загубил напълно чертите си. Устата й бе разтворена като на антична маска. Тя напразно се опитваше да прехапе бърните си: устата й оставаше зинала — вцепенена и тръпнеща. Виждах риданието й, но не чувах звук, сякаш бях оглушал. Очите й широко отворени, но без поглед, замъглени от неми сълзи; малките й юмручета, безсилно отпуснати в скута; тялото й, разтърсвано от конвулсии — така седеше тя, неприличаща на себе си, недосегаема за ничий повик, загубила собствения си образ, без глас, само някакво отчаяно късче живот, безмълвно крещяща плът, обхваната от смъртен страх. Вече не помня какво направих тогава… Но после, когато взех в ръцете си двете й още треперещи юмручета, а лицето й от изтощение се поотпусна, тя промълви:

— Не бива да му казвате нищо!

Аз кимнах, за да я подкрепя някак.

— Обещайте ми!… — помоли тя.

Малко след това пристигна Щилер със своето грозде. Госпожа Юлика бързо се изправи, извърна се настрана, после спомена нещо за бонбони и се отдалечи. Щилер се заинати; настояваше да опитам донесеното за десерт грозде. Дали наистина нищо не забелязваше или само си даваше вид, не можах да разбера. Той тържествено ме увери, че безкрайно се радва на посещението ми и че ще прекараме великолепна вечер. Прехвърлих разговора върху виното, когато Щилер ненадейно ме попиха как намирам Юлика.

— Искам да кажа, в здравословно отношение — добави той. — Нали изглежда чудесно?

Стояхме прави и пиехме, всеки пъхнал лявата си ръка в джоба на панталона. Когато госпожа Юлика най-сетне се появи с бонбоните, тя носеше вълнен жакет и изглеждаше чудесно. Бе си сложила пудра; но не само това — целият й вид бе такъв, сякаш самата тя нищо не знаеше. Изпитах смущаващото чувство, че това не е същият човек; като че другата жена само ми се бе присънила. Нямах представа как ще премине тази вечер! Но за Щилер всичко си бе в реда на нещата; също и за госпожа Юлика.

 

 

По онова време още не бях запознат с настоящите записки, макар и да ми бе известно, че в затвора за подследствени Щилер е водил нещо като дневник. Смисълът на моя послеслов не е да се впускам в неизброими поправки и уточнения. Своеволието на тези записки, преднамерената им субективност, поради която Щилер не се е посвенил дори да представи едни или други факти в изопачен вид, ми се струват повече от очевидни. Като отчет за едно субективно преживяване те може и да са добросъвестни. Но портретът на госпожа Юлика, който тези записки възсъздават, направо ме порази; той свидетелствува много повече за самия портретист, струва ми се, отколкото за личността, озлочестена от това изображение. А може би във всяко начинание да се създаде образ на жив човек има нещо безчовечно? Този голям въпрос се отнася преди всичко до Щилер. Но нима ние, които не водим записки, понякога не вършим същото, макар и по много по-прикрит начин? Резултатът навсякъде ще бъде еднакво горчив!

Гостуването ми в Глион, естествено, дълго още занимаваше съзнанието ми. Малко след завръщането си у дома получих писмо от госпожа Юлика, в което тя — без да посочва причините — още веднъж ме закле да не казвам нищо на Щилер. Както и да го обмислях, аз все пак нямах право да разкривам тази тайна между двама съпрузи на своя глава, без специално поръчение, само като случаен и вероятно нежелан съучастник. Може би клетата госпожа Юлика се боеше Щилер да не загуби ума си и да направи положението й още по-непоносимо? Това не знам. Или пък имаше основания за известна надежда, че може би ще мине и без операция?

Другото, което ме занимаваше, бе, естествено, самият Щилер. Струваше ми се, че у него е настъпила някаква промяна. Проклетият въпрос: за какво го смятаме, вече не го занимаваше; замлъкнал бе страхът му, че го вземаме за друг. В общуването с него се чувствувах като освободен от някаква досега едва осъзната принуда; самият аз се държах по-естествено. Докато един човек сам не приеме себе си, той винаги ще изпитва опасение да не бъде разбран погрешно от заобикалящия го свят; за него е извънредно важно как ние го виждаме и тъкмо дребнавият му страх да не му наложим погрешна роля прави неизбежно и нас дребнави. Той желае да му дадем свобода; но самият не ни я предоставя. Не ни позволява например да го смятаме за друг. Кой кого насилва? По това може дълго да се спори! Та самопознанието, което постепенно или пък рязко отчуждава един човек от досегашния му живот, е само първата, наистина крайно необходима, но съвсем не достатъчна крачка. Колко хора срещаме, които спират на това стъпало, задоволяват се с меланхолията на голото самопознание и я представят като духовна зрелост! Щилер бе отишъл по-далеч, мисля аз, още когато изчезна безследно. Той бе готов да направи втората и много по-мъчна крачка: да се примири с обстоятелството, че не е онова което така би искал да бъде, и да стане това, което е. Няма нищо по-трудно от приемането на самия себе си! В същност то се удава само на наивните хора, но в моята среда съм се натъквал на твърде малко хора, които мога да окачествя като наивни в този хубав смисъл на думата. По моему, когато се срещнахме с Щилер в затвора за подследствени, той вече се бе справил в значителна степен с това тъй мъчително самоприемане. Но защо въпреки всичко се бранеше с такова хлапашко упорство срещу целия заобикалящ го свят, срещу някогашните си спътници? За мое щастие аз не познавах пряко онзи предишен Шилер; това много облекчи създаването на разумни отношения помежду ни — ние се срещнахме навреме. В същност при цялото си самоприемане, при всичкото си желание да се подложи най-сетне под бремето на собствената си действителност нашият приятел все още не бе постигнал само едно — именно отказа от признанието на заобикалящия го свят. Той се чувствуваше друг човек, и то с право; но околните веднага видяха в него стария Щилер и той поиска да убеди всекиго, че вече не е онзи, за когото го смятат — това бе, разбира се, хлапащина! Но как да се откажем от потребността поне най-близките хора да ни виждат в нашата действителност, която самите ние не познаваме, а можем в най-добрия случай единствено да изживеем? Уви, това е невъзможно без вярата, че животът ни се направлява и съди от една свръхчовешка инстанция, без поне страстната надежда, че такава инстанция съществува. Щилер придоби тази вяра твърде късно. Но дали я придоби? След посещението си в Глион през есента аз вече имах това впечатление, макар Щилер да не бе изрекъл нито дума; може би тъкмо по тази причина. Самият Щилер — и на това се дължи навярно до голяма степен неговото онемяване — не изпитваше повече желание да разгласява своето преображение. Също и новата му работа не представляваше самоизява: той произвеждаше паници, чаши и купи — все полезни вещи — по моему с много вкус, но това вече не бе изразяване на самия себе си. Той се бе освободил от страха, че не виждат в него човека, който е в действителност, а като последица също и аз се чувствувах по-свободен в общуването си с него — сякаш се бе разчупила някаква сковаваща ни магия! Едва сега разбрах защо преди — при цялото си благоразположение — винаги малко се боях да се срещам с Щилер. „Онемяване“ е може би неточна, заблуждаваща дума. Щилер, разбира се, съвсем не се скъпеше на приказки. Но като всеки човек, намерил себе си, той отправяше поглед към хората и нещата извън своята личност; заобикалящото го започваше да става вселена, а не просто проекция на собственото му „аз“, което той вече нямаше нужда да дири или пък укрива в света. Самият Щилер започваше да живее в този свят. Такива бяха впечатленията ми след първото си посещение в Глион; впрочем това личеше и от писмата му, доколкото в тях не ставаше дума за госпожа Юлика. По отношение на нея — спътницата от предишния живот — трудностите, както лесно може да се разбере, бяха най-големи; тук бе най-силно изкушението да се поддаде на стари страхове и пагубни съмнения, да се отклони от пътя, който действително бе готов да следва в общуването си с другите. Едно общо минало съвсем не е дреболия: навикът, който се проявява при всяко естествено отпадане на силите ни, привичките, следващи ни на всяка стъпка, могат да се окажат дяволски жилави. Те са нещо като водораслите, заплитащи се в краката на плувеца; кой ли не го знае! А от друга страна, мисля си, сега нашият приятел напълно съзнаваше невъзможността на бягството: не можеш да започнеш нов живот, като просто захвърлиш стария! Нали желанието на Щилер бе да превъзмогне всичко минало в отношението си към тази жена, действително да премахне безплодността, свързваща ги като с верига, тоест не да избяга от миналото, а да го разтвори в новото живо настояще? Иначе това ново настояще никога не ще бъде напълно истинско. Изборът бе: осъществяване или провала, поемане на дъх или задушаване, в последна сметка живот или смърт — по-точно: живот или линеене. То се знае, отношенията с една жена, в смисъл на брак, не трябва винаги да се превръщат в последен пробен камък: но в този случай бе така. Има различни видове пробен камък; Щилер все пак бе намерил своя. Надеждата ни се крепеше, както вече споменахме, на собственото ни отрадно впечатление, че поне в общуването с приятелите си Щилер е постигнал жива, непомрачена от страхове, не само възжелана, но истинска и непринудена отзивчивост; че постепенно намирайки себе си, той все повече и повече съумява да забелязва хората и нещата извън своята личност. Тях той обичаше или мразеше. Ко, например, той ненавиждаше дълбоко и непримиримо, дори с ожесточение. Шилер си оставаше „човек с темперамент“, луда глава и нашият приятел съвсем не бе изпълнен от кротка вселюбов, ала все пак от повече любов, отколкото някога през живота си, струва ми се; и можехме само да се надяваме, че тази любов ще се разпростре и върху госпожа Юлика, която толкова се нуждаеше ОТ нея.

Зимата мина, без да се срещнем наново. Във всяко писмо очаквах, естествено, известието за предстоящата или може би вече благополучно преминалата операция. Всеки неясен намек („П.П. Как би се държал, ако те прокълнат?“) аз веднага тълкувах в смисъл, че нашият приятел вече е уведомен. Но още следващото писмо опровергаваше предположението ми: на въпроса за здравословното състояние на Юлика той отговаряше или с мълчание, или пък ме уверяваше, че се чувствувала отлично. Междувременно бе настъпил февруари. Както изглеждаше, операцията, от която така се страхуваше госпожа Юлика, не бе необходима; в облекчението си аз само се чудех защо тя, след като знаеше за моето загрижено съучастие, не ми съобщава нищо. Впрочем това бе напълно в нейния маниер. Един ден пристигна пакетът със седемте гъстоизписани тетрадки — записките на Щилер от затвора за подследствени. „Ето книжата ми!“ — това бе единствената му бележка към тях. Поводът и целта на тази съвсем неочаквана пратка останаха за мен неясни. Може би той искаше да махне от дома си тези писания, та да не го спохожда духът им? След като ги прегледах, у мен като никога се затвърди надеждата, че Щилер също и в отношенията си с госпожа Юлика — озлочестена в записките по ужасяващ начин — най-сетне ще съумее да постигне живата действителност; и заедно с това ме обзе страх: ще му стигне ли времето?

 

 

Операцията се извърши през март. Жена ми и аз не знаехме нищо, когато за Великден пристигнахме в Глион. Отдавна се бяхме уговорили с Щилер, че във връзка с една кратка великденска екскурзия из Романска Швейцария ще ги посетим за два-три дни. За наше удивление заварихме „MON REPOS“ заключен. За известно време, докато сновях наоколо и виках на всички страни, изпитвах чувството, че Щилер и жена му изобщо вече не са тук, няма ги в Глион, няма ги на света, сякаш са изчезнали, оставяйки подире си тази чудновата безвкусица, която никога не им бе принадлежала. На стъклената врата към сутерена не бе сложено резето, но в грънчарницата нямаше никого. Все пак изглеждаше, че тук неотдавна е работено: на масата бе просната една избеляла от пране синя престилка, захвърлена сякаш бързешком; върху грънчарското колело имаше топка влажна глина. Решихме да почакаме.

Денят бе дъжделив, мъгли се стелеха над Женевското езеро; седяхме, загърнати в шлиферите си, на влажната балюстрада и се уверявахме взаимно, че няма причина да се безпокоим. Намокрените от дъжда и поради това особено ярко блестящи джуджета; къщата с нейния бръшлян и тухлената куличка: ръждясалата желязна ограда; плочата от изкуствен мрамор с надписа, чиито букви в по-голямата си част бяха изпадали; влажният и от това потъмнял мъх по пукнатото каменно корито — всичко си стоеше на мястото, съвсем непроменено, само че без слънце изглеждаше доста унило. Опитахме се незабавно да повишим настроението с шеги, но безуспешно. Червените вагончета на въжената линия преминаваха празни. След един час започна да се здрачава. Влаковете на Федералната железница пътуваха в ниското вече със запалени светлини, хотелите на Монтрьо проблясваха в полумрака, всичко наоколо придоби сив цвят, а къщата на нашия приятел оставаше все така с тъмни прозорци. От дърветата капеше.

— Да идем на хотел — предложих аз, — а по-късно ще се обадим по телефона.

Жена ми нерешително каза:

— И без това чакахме толкова дълго…

Запалихме още по една цигара.

Светлините на Монтрьо, макар и далеч от всякакво сравнение, ни напомняха за пъстроцветния Вавилон, който преди много години, тогава в бар „Рейнбоу“, съзерцавахме в нозете си…

Щилер пристигна без палто и шапка, извини се, че не е оставил бележка на вратата; наистина, съвсем бил забравил за пристигането ни. Той идваше от клиниката „Вал Монт“ госпожа Юлика била оперирана сутринта. Щилер тъкмо я бе посетил за първи път. Своите не съвсем свързани обяснения той отправяше най-вече към жена ми, която седеше като парализирана на влажната балюстрада, без да изважда ръце от джобовете на шлифера си. Отново заваля. Изпълнен с плахо упование в твърденията на лекаря, Щилер съобщи, че операцията преминала благополучно, съвсем успешно, по-добре от това не можело и да се желае. Не ми бе ясно схваща ли той сериозността на положението или нарочно омаловажава нещата, за да не трябва да изтърпи и нашия ужас. Госпожа Юлика не го познала, а и не можела да говори. Сега много зависело как ще протече тази нощ, обясни той, заловил се за лекарското разрешение да я посети отново другата сутрин в девет часа като за реална утеха.

— Но защо стоим под дъжда? — каза той. — Да влезем в къщи! Чудесно е, че дойдохте!

Вътре на светло той изглеждаше мъртвешки бледен, засуети се около куфарите ни и въпреки възраженията реши да приготви истинска вечеря. Жена ми навярно имаше право, като не попречи на начинанието му и дори го подкрепи, заявявайки, че й се яде нещо топло.

— Нали? — каза Щилер. — Нали?

Тя почти не му и помогна; единствено действието можеше да поразтовари нашия приятел.

— Виждаш ли — обърна се той към мен, — подобни операции се правят много често!

Като го слушаше, човек би помислил, че хората с цели дробове са просто изключение. Той готвеше, шеташе и подреждаше масата в кухнята, без да сваля сакото си; дори и да бе с палто, той пак нямаше да го съблече. Щилер сякаш бе прескочил тук за малко, при все че до утрешното му посещение в близката клиника оставаха още цели четиринайсет часа.

— Виждаш ли — обърна се той към мен, — сполетя ни съвсем внезапно. Трябвало да се изреже, колкото по-скоро, толкова по добре!

Щилер ни бе сготвил превъзходен ориз; естествено, ядохме само за да си дадем един другиму кураж. Докато се хранехме, всички непрекъснато пушехме. Жена ми се зае да измие съдовете, а Щилер ги избърса. После тя каза, че й се спи и ще си легне. Тя бе карала колата ни и Щилер повярва, че е изморена. Той бе в такова състояние, че не можеше да се усъмни в нищо. Останал в девет часа вечерта насаме с мен, той, изглежда, не изпитваше потребност да говори за случилото се или изобщо за госпожа Юлика. Открихме, че и двамата някога сме играли на шах и решихме да видим дали не сме забравили. Аз вече не помнех къде са местата на коня и офицера. Щилер ми показа. Но и той не бе сигурен как се слага дъската: бяло или черно поле трябваше да имаме от дясната си страна. Но все пак заиграхме. Бе нещо като нощно бдение. Местихме фигурите до четири часа сутринта, когато зад прозореца започна бавно да се развиделява; изглежда, очакваше ни слънчев Великден — небето бе обсипано със звезди. Щилер видя в това предзнаменование.

Госпожа Юлика бе прекарала нощта добре, а при нейното положение дори отлично и нашият приятел се завърна от клиниката като помилван. Отдъхнахме си и ние, при това утрото бе слънчево, бе Великден; Щилер предложи да се поразходим.

— Тя ме позна! — каза той.

Никога не бях виждал нашия приятел така щастлив. По крайбрежната алея поехме към Шильон, жена ми по средата между мен и Щилер. Той бе много приказлив, но разсеян, говореше напосоки, каквото му дойде наум: описа ни неотдавнашното посещение на брат си Вилфрид, разказваше вицове, сетне още веднъж изрази възторга си от някакви нови приятели в Лозана — един книжар и годеницата му; светът бе пълен с достойни за обич хора! От време на време той внезапно млъкваше, при това не чуваше нищо, сякаш бе оглушал. Върху огрените от слънцето камъни на железопътния насип наблюдавахме любовната игра на два пъргави гущера. Запитах нашия приятел какви възражения има срещу Шильонския замък, та винаги го споменава в писмата, си с насмешка — не срещу блудкавите картинки по шоколадите и детските латернички, а срещу действителния замък, издигащ се пред очите ни. Щилер нямаше никакви възражения и ние всички намерихме, че Шильонският замък с неговите зидове, озарени от предобедното слънце, е много красив. Щилер дори не забеляза, че исках малко да го позакача заради някогашните му ругатни срещу всичко в тази страна. (Що се отнася впрочем до тези ругатни, които при първото прочитане на записките му навярно несправедливо ме подразниха, тъй като в разговорите ни той никога не си бе позволявал подобни волности, сега се оказа, че нашият приятел, веднъж приел себе си, вече нямаше причина да заема позата на чужденец; той прие да бъде швейцарец.) Сред синкавата мартенска омара близките Вализки планини изглеждаха съвсем безплътни, леки и сребристосиви.

— Как са децата ви? — попита той.

Щилер постоянно се обръщаше подчертано към мен, а не към жена ми, макар че тя вървеше помежду ни. Обядвахме във Вилньов, в „Отел дю Порт“; към рибата ни поднесоха вино от местно грозде. Естествено, Щилер почти през цялото време мислеше за госпожа Юлика. Оттук се виждаше, струва ми се, клиниката „Вал Монт“. Между супата и рибното ястие той отиде да се обади по телефона.

— Казаха, че спи! — съобщи той.

Единствено Щилер можеше да си налива чаша след чаша от чудесното, но съвсем не леко бяло вино, без да му се замъгли умът. През последните години той изобщо много пиеше. След като утринният камбанен звън замлъкна, за великденския празник продължи да ни напомня само оживеното движение по междуградското шосе. Спуснахме се към делтата на Рона, леко заслепени от обедното слънце, замаяни от виното. Наоколо съхнеха провесени рибарски мрежи. По брега се белееха лодки, обърнати с дъното нагоре, и чакаха да бъдат боядисани наново; други пък плуваха по един канал с лебеди.

— В делничен ден тук няма жива душа! — каза Щилер.

Но и сега бе почти безлюдно. Пътеката ни изведе покрай едни тръстики до рядка горичка: групички елхи, брези, букове, тук-таме някой дъб. Цялата горичка — още гола и прозрачна — бе пронизана от небесна синева. Земята бе застлана със сива есенна шума от миналата година, още нескрита от млада зеленина, а мочурливата почва изглеждаше на места почти черна. В паметта ми тази разходка е останала като една от най-хубавите през живота ми. Надясно, зад бледожълтите тръстики, се виждаше Женевското езеро, наляво — другата синева на също тъй просторната, обградена от стръмни планини полегата Ронска долина. Вървяхме доста тихо. На разстояние от нас необикновено големи птичи ята се трупаха по жиците на един далекопровод за високо напрежение. Не можехме да отгатнем вида на птиците; във всеки случай те се събираха за своя далечен полет на север. Две момчета в сини анцузи, голи до кръста, трупаха тръстика накуп и я горяха — от нея се виеше светъл прозрачен пламък. Димът напомняше за есента, при това бе март, птиците чуруликаха. Съжалявах, че виното ме бе ударило в главата, дълго вървях като в мъгла, а Щилер все задаваше въпроси: питаше за работата ми, за възгледите ми по въпросите на детското възпитание. Открихме едно усамотено кътче на брега, но все пак и тук бе доста шумно: над водата се носеше далечното потракване на влаковете, току долиташе сигнал от някоя гара, освен това шумолеше тръстиката, всичко наоколо бе изпълнено със звуци, крещяха птици, пляскаха с криле по водата при излитане. Слънцето ярко грееше, но земята бе още влажна и студена. Щилер заскуба снопчета суха остра трева, за да настани по-удобно жена ми. Предложих му пура от любимата му марка, но това не можа да го отвлече от заниманието му и скоро той направи истинско гнездо. Жена ми съответно го похвали, отпусна се върху тревното ложе и затвори очи под блясъка на слънцето. Щилер я поглади с ръка по челото. При редките подобни мигове в съзнанието ми отчетливо изпъкваше миналото; тогава съжителството на трима ни ме поразяваше, изглеждаше ми невъзможно, най-малкото неочаквано. Сега двамата пушехме пурите си. За съжаление, оттук също се виждаше луксозният евангелски хотел-дом в Ко и Щилер не можа да се сдържи да не ни изложи наново възгледите си.

— Там горе те несъмнено творят чудеса, създават християни вече не от бедните, а от богатите, което е далеч по-доходно; успяват наистина да втълпят на някой кожодер — след като се е награбил достатъчно — да се покае и пожертвува два, три-четири или пък девет милиона за спасение на душата си или поне, за да се противопостави на комунизма час по-скоро някоя по-добра идеология; увещават го да задържи за собствената си особа само един-едничък милион, та като немощен старец да не бъде в тежест на общината. От такова християнство направо ми се повръща! Да се върнат седем милиона, казват те, е по-добре, отколкото нищо, и то предоставени по такъв доброволен и човечен начин, виждаш ли, че пролетариите от всички страни — стига да притежават известно чувство за такт — никога не биха се опълчили срещу някой кожодер, защото възможността такъв капиталистически кожодер внезапно да се покае и да подобри света „отвътре“ е доказана веднъж за винаги в хотела: там горе! Тъй че, ако искате по-добър свят, моля, без революции!

В това време жена ми бе задрямала и за да не я разбудим с гласовете си, Щилер и аз слязохме към езерото, разсъждавайки за кремъците по брега, изобщо за геологията, въпреки оскъдните си познания в тази област. Сетне се опитахме, както в детските години, да хвърляме плоски камъчета, та да подскачат по водната повърхност. Разгорещени от състезанието, ние дори съблякохме неделните си сака. За известно време сякаш всичко бе забравено; наистина клиниката „Вал Монт“ се виждаше и оттук, но нали знаехме, че бедната госпожа Юлика се чувствува, тъй да се каже, отлично! Играта действително ни увлече. Ала на нашата дама й се прииска да продължим разходката. Късният следобед, макар небето да си оставаше все така безоблачно, изведнъж ми се видя съвсем различен от утрото — сякаш не принадлежаха на един и същи ден. Имах чувството, че от сутринта са изминали години. На връщане Щилер приказваше изключително за госпожа Юлика. Пред мен тя никога не бе изразявала съжаление, че нямат деца; Щилер обаче бе убеден в това и правеше от нейното съжаление свое собствено, а може би и обратното. Той не упрекваше нито нея, нито себе си.

— Навярно не можеше да бъде иначе! — каза той, но в гласа му звучеше истинска тъга.

Вече стояхме пред въжената железница, когато Щилер отбеляза:

— Колко жалко, че не успяхте истински да опознаете Юлика!

Когато възразих, че тази възможност още не е загубена, той изглеждаше уплашен от самия себе си.

В онази великденска вечер Щилер се върна много скоро от клиниката.

— Всичко е в ред! — съобщи той. — Но лекарят ме помоли да не влизам при нея. Мога да я посетя утре сутринта.

Думите му веднага разпръснаха тайните ни опасения.

— Всичко е в ред! — повтори той. — Но й е нужен пълен покой.

Това и тримата разбирахме; Щилер бе изпълнен с упование, тъй че нищо не му пречеше да ни приготви отдавна обещания raclette: тоест да устрои една приятна и задушевна вечер; той запали камината, сложи да се изстудява бяло вино и издяла три шиша, набоде на тях сирене и го изпече, като го въртеше над огъня. Естествено, тук нямаше никакъв селски оджак, както в рисунката му, а пищно украсена камина от изкуствен мрамор в също тъй изкуствен стил „сецесион“. Нашият raclette излезе чудесен, поне за немско-швейцарските ни понятия; бяхме огладнели от излета. Щилер пи твърде много онази вечер. Щом забележеше, че се каним да ставаме, той отпушваше нова бутилка и така във вял разговор изкарахме до единайсет часа. Щилер не бе пиян. Той пиеше трескаво, на малки глътки от своята обичайна за кантона Во висока чаша, но за разлика от нас оставаше съвсем трезвен. Въпреки това му личеше, че не ни слуша. Очите му издаваха, че всеки миг може да заплаче. Дори когато се опитвах да го заговоря за госпожа Юлика, той не ме чуваше. Бе мъчително. Може би му се искаше да сподели нещо на четири очи — все едно дали с жена ми или с мен. Но ето че седяхме тримата и макар че жена ми и аз се чувствувахме също безпомощни, правехме жалки опити да поддържаме бодро настроение. На Щилер това се удаваше по-лесно. След половин час на относително веселие ние се сбогувахме и се качихме в стаята си в куличката. Щилер остана долу в антрето — точно както при късните му обаждалия по телефона: просто млъкна, дори не отговори и на повторното ни „Лека нощ!“; безмълвното му чакане аз да затворя първи телефона или вратата ми изглеждаше вече глезотия, някакво сантиментално насилие… Въпреки умората жена ми и аз не можахме да заспим.

Около един часа трябваше да поизляза. Лампата в антрето бе изгасена, но в дневната светеше. Слязох по стълбите, както си бях по пижама и бос, почти безшумно. Нашият приятел седеше пред угасналата камина и изглеждаше заспал. Пристъпих към него, за да го завия с нещо. Но очите му бяха отворени.

— Защо не спиш? — попита той.

Езикът му се плетеше. Сега Щилер бе много пиян.

— Няма никакъв смисъл — казах аз — да се наливаш повече…

Той напълни чашата си сякаш напук, без да сваля от мен очи. Заговорих му, за да го вразумя. Щилер пресуши чашата си и когато се изправи, забележимо залиташе.

— Знам, че е хлапащина — каза той, — напих се, знам, че е противно, гнусно, хлапашко…

Той тръсна глава, огледа се, сякаш търсеше нещо, и се хвана за облегалото на едно кресло.

— Ще умре ли? — попита той, без да ме погледне.

Опитах се да го успокоя, но той изобщо не ме слушаше; измъкна ръжена от камината, но не знаеше какво да прави с него. В очите му блестяха сълзи, които не ме трогнаха особено поради пиянството му.

— Хайде — казах аз, — да си лягаме!

Той ме изгледа.

— Вчера по обед… — започна той, — когато си мислех, че умира… вчера по обед…

Напразно чаках да завърши изречението си. Щилер не бе разчитал вече на събеседник и сега го смущаваше съзнанието, че му се плете езикът.

— Много късно! — каза той кратко.

— За какво е много късно? — поисках да знам. Треперех от студ.

— За всичко! — отвърна той най-сетне. — Две години, драги мой, две години! Какви усилия положих, господи, Исусе Христе, какви усилия! — Щилер се оригна. — Извинявай! — измънка той и замлъкна.

Може би Щилер не бе толкова пиян, колкото ми се струваше отначало. Той искаше да каже нещо и аз го подсетих:

— За какво положи усилия…

Той трябваше отново да седне.

— Впрочем все едно!

Никога още не бях виждал Щилер в такова състояние: беше му неловко, гадеше му се, беше смешен — изпитвах жал за него. При това не знаех какво да сторя. Собственото ми благоразумие изглеждаше на самия мен блудкаво.

— Ще умре ли? — попита той, сякаш задаваше въпроса си за първи път, подпрял глава с ръце; навярно му се виеше свят.

— Нали ти самият разговаря с лекаря? — отвърнах аз. — Какво ти каза той? Но точно!…

Щилер залиташе дори седнал, но не го забелязваше, както и това, че всеки път драскаше кибритените клечки откъм обратната страна. Накрая се отказа и в устата му остана да стърчи незапалена, вече съвсем смачканата и разкривена цигара.

— Никога не е късно… — изрекох аз, но сам се подразних от фразата си и забравих мисълта, която имах в главата си.

— Никога не е късно! — повтори той с уморена усмивка. — Просто да започнем отначало, така ли? Ами ако не върви, не върви и не върви, защото е много късно? — Той сякаш изведнъж бе изтрезнял. — Ролф… — каза той съвсем ясно, съвсем категорично, въпреки надебелелия си език. — Да убия един човек мога, но не и да го възкреся!…

Очевидно струваше му се, че с това е казал всичко. Той отново посегна към бутилката, но тя за щастие бе празна и от нея се изцедиха само няколко капки.

— Какво не върви? — осведомих се аз.

Той само заклати глава.

— Но нали я обичаш? Нали сам искаш…

Щилер клатеше глава, без да ме слуша.

— Вече не може да ме понася! Сама го казва. Не може да ме понася! И все повтаря: „Остави ме!“ А аз стоя като гръмнат. Тя е честна, както винаги. Не зная, Ролф, какво не върви, не ме питай! Аз съсипах този човек…

Пръстите му, мачкащи изронената цигара, трепереха; но той поне продължи да говори.

— Подлудявам я! Зная. Постоянно очаквам нещо. Някакво чудо! А после треперя само като я видя. Грешката е моя, може и така да е. Вероятно! Но тя не се е променила, ни най-малко! Изобщо няма желание. „Остави ме!“, казва тя, а аз стоя като гръмнат. Не мога да я разбера. Това е всичко. Не мога да я постигна. И я намразвам. Много е просто: аз бера душа, щом не изпитвам любов, а пък тя…

Той смачка цигарата си.

— А откъде знаеш, Щилер, че и с нея не е същото?…

Той поклати глава.

— Щилер — казах аз, — ти си самолюбив!

— А тя не, така ли?

— Нейното самолюбие — отбелязах аз — си е нейна работа.

Той замълча.

— Какво наричаш любов? — попитах аз.

Но междувременно Щилер бе намерил друга бутилка, в която действително бе останало малко вино, колкото да напълни чашата си.

— Престани с това пиянство! — помолих аз.

Щилер пи.

— Вършиш глупост! — каза той. — Зъбите ти тракат от студ, Ролф, та ти си бос… Какво наричам любов ли? — опомни се той и надигна вече празната чаша. — Не мога да обичам сам, Ролф, не съм светец…

Сега вече наистина ми стана много студено; напразно се озъртах за одеяло, после се наведох, взех бързо някакъв вестник от масичката, смачках го и го хвърлих в камината. Бяха останали още няколко чамови цепеници и дори един голям буков пън. За известно време имах занимание…

— Но какво да правя? — чух изведнъж гласа на Щилер зад гърба си. — Какво да правя? Какво?

Той отново бе станал и когато се обърнах, видях го да се удря с юмруци по челото. Лицето му бе бяло като тебешир, той едва се държеше на краката си, също както преди; но, изглежда алкохолът постепенно освобождаваше съзнанието му. Той вече не плетеше език.

— Защо никога не успях да постигна тази жена? Никога! Нито за един ден, Ролф, нито за час, през всичките тези дълги години! Никога! Защо е така, кажи ми?

— А ти какво очакваше?

— Какво очаквах ли? — попита той в отговор.

— Да — повторих аз, — какво очакваше, Щилер, преди две години; искам да кажа, когато се преселихте тук, за да живеете заедно? Питам те, защото наистина не знам. Изглежда, ти си очаквал от нея някакво преображение.

— Също и от себе си!

— Не се обиждай — казах аз, докато разпалвах камината, — но подобни неща винаги ми напомнят за романите. Преображение! Един човек разбира, че е прегрешил спрямо друг, впрочем също и спрямо себе си и един прекрасен ден, макар и късно, е готов да поправи вината си — ала само при условие, че човекът се преобрази… Такова едно очакване, драги мой, не е ли малко евтино?

— Както всичко в моя живот! — чух го да казва.

Не отдадох значение на думите му, а попитах:

— Какво тогава наистина очакваше?

Щилер имаше вид, че размисля, а аз трябваше да стъкна огъня.

— Всичко! Само не и човешки възможното! — отговорих си накрая сам. — И от писмата ти добивам понякога впечатление, че говориш съвсем не за любов, а за нежност, е, добре, да речем, за някаква форма на Ероса. Мъж на нашата възраст има нужда от това, Щилер, и аз го намирам чудесно, стига да е вярно… Само че — добавих, — изглежда, тук нещата се свеждат до нещо друго.

Сега огънят весело пращеше, а Щилер предоставяше на мен да говоря; повече, отколкото ми се искаше. Но нямаше как, вече бях започнал.

— Казваш, че „не върви“ — продължих аз. — Но нима наистина те учудва? След опита от толкова години? Освен това твърдиш, че си „положил усилия“. За какво? Човек би могъл да си помисли, че се смяташ за вълшебник, който е в състояние да превърне тази госпожа Юлика в нейната противоположност. А всичко се свежда, струва ми се, единствено до това… Трудно е да се каже, Щилер, но Юлика се е превърнала в твой живот, така си е! Защо се върна ти от твоето Мексико? Именно защото си го прозрял!… Вие сте предопределени един за друг… Да я възкресиш? Все същата твоя нелепа идея, Щилер, позволи ми да ти го кажа, все същото твое убийствено високомерие! Ти, като спасител на Юлика и на самия себе си!

Шилер мълчеше.

— В едно отношение — казах аз, след като почаках малко — може би те разбирам прекалено добре. Човек капитулира, завръща се, за да сложи оръжие, но ето че не е готов да преглътне веднъж за винаги всичко. Защото, кой знае, резултатът може да се окаже само едно мекушаво примирение със съдбата, нищо повече, някакво еснафско самодоволство… Казваш, че трепериш. Трепери! Вече знаеш какво имам пред вид. Ти трепериш, защото от теб отново и отново се изисква същата тази смирена капитулация… Слушаш ли ме, Щилер? — извиках аз. — За какво мислиш?

Щилер стоеше прав, а пък аз седях на столчето пред камината, протегнал босите си нозе към пламтящия огън. Той мълчеше.

— Навярно не си въобразяваш — казах аз, — че с някоя друга, може би по-открита жена, да речем със Сибила, ще можеш да избягаш от всичко онова, което носиш в себе си? Или си го въобразяваш?

Когато се обърнах, видях лицето му само отдолу; той бе вперил поглед над мен в камината.

— Принуждаваш ме да говоря неща, които сам знаеш! — завърших аз.

Щилер не спеше, стърчеше прав, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, а очите му бяха отворени, будни, но празни и неподвижни.

— Щилер — казах аз, — ти я обичаш!

Изглеждаше, че той изобщо не ме чува.

— Кажи ми, когато поискаш да останеш сам — помолих аз.

Топлината, лъхаща от жарта в камината, изведнъж ме накара да усетя умората си и трябваше да сподавя една прозявка.

— Колко ли е часът? — осведоми се Щилер.

— Наближава два — отговорих аз.

— Тя чакала! — каза той. — Чакала, виждаш ли, а пък аз не, така ли? Чакал съм я още от първата ни разходка! Чакал съм от нея някакъв знак, дума, помощ, приятелство, всичко; поне един-едничък знак за всичките тези години! Унижавал съм я, виждаш ли, а тя мене не, така ли?…

— Кой твърди това? — попитах в отговор.

Сега той бе впил в мен пронизващ поглед.

— Ролф — заяви той. — Тя желае да умре! — После кимна с глава: — Да, така е!

Пет или десет минути той бе глух за всичките ми доводи и възражения; само когато се оригваше, измънкваше: „Извинявай!“

— Ти се държиш така, Щилер, че някой ден наистина ще бъде вече много късно! — казах аз. — Тя лежи в клиниката, а ти продължаваш да си разчистваш сметките с нея.

Той мрачно се взираше пред себе си, докато не го хванах за лакътя и го разтърсих.

— Зная — каза той, — че съм смешен.

— Ти много неща превъзмогна, Щилер, не бива сега сам да се правиш смешен. Та ти самият не вярваш в онова, което каза преди малко. Кой умира, за да причини радост или болка другиму! Ти надценяваш собственото си значение, искам да кажа, значението си за нея. Ти не си й нужен така, както на тебе ти се иска… Щилер! — Извиках аз, понеже той, зад маската на своето пиянство, отново се канеше да потъне в себе си. — Защо изведнъж се уплаши, че тя ще умре?

— Значи, аз надценявам собственото си значение?

— Да — потвърдих аз. — Тази жена никога не те превърна в цел на своя живот. Само ти, струва ми се, направи подобно нещо с нея, от самото начало. Ти, като неин спасител! Вече го казах: ти искаше да си онзи, който ще й дари живота и радостта. Ти! В този смисъл ти си я обичал, положително, пролял си много кръв. Тя, като твое творение! И сега се страхуваш да не би да ти се изплъзне, като умре! Тя не стана онова, което ти очакваше да направиш от нея. Тя е твоят незавършен шедьовър!…

Щилер отиде до прозореца и го разтвори.

— Лошо ли ти е? — попитах аз. — Защо не седнеш?

Той ми обърна гръб и с една носна кърпа избърса челото си.

— Говори, не спирай! — помоли той.

— Ще ти донеса вода — казах аз и оставих ръжена, за да се изправя.

— Тя писа ли ти?

— Едно-единствено писмо — отговорих аз. — Защо?

Той отново избърса челото си.

— Впрочем, все едно.

— Съвсем не си въобразявам, Щилер, че разбирам жена ти, че я разбирам по-добре от теб. Ние с нея сме си доста чужди; а и кога ли сме разговаряли? В същност писмото й бе много кратко.

Той кимна тъжно:

— Ти я разбираш. Да, да! За нейно щастие! — Сетне добави: — Повръща ми се, трябва да ме извиниш.

Въпреки това Щилер не излезе навън, за да се облекчи, както очаквах. Лицето му бе като от восък, а по очите му личеше, че за него съществува само един-единствен въпрос: „Ще умре ли?“ Той полагаше усилия да мисли за друго и затова бе доволен, че някой говори.

— Май искаше да кажеш нещо? — попита той.

Аз обаче вече не помнех къде бяхме прекъснали разговора си и само за да не мълчим, рекох:

— Впрочем… четох записките ти.

— Изгори ги!

— Какво ще ти помогне, ако ги изгоря? — възразих аз. — Нали си ги писал затова… защото си се борил за тази жена, както се казва. В едно отношение може би я разбирам. На кого, моля те, ще дойде наум да запита своя спасител как сам се чувствува? Тя е притръпнала, виждаш ли, за толкова години е успяла да свикне, че ти не желаеш да бъдеш окаян слаб човек, а неин спасител.

Щилер се усмихна:

— Защо не си го кажеш направо?

Не го разбрах, а още по-малко проумях мъглявата му усмивка. Когато го погледнах, видях, че трепери с цялото си тяло.

— Тресе ли те? — попитах аз.

— Няма ми нищо — отвърна той. — Само това идиотско пиянство!

Тогава го настаних в единственото кресло с високо облегало, където той можеше да подпре главата си, и затворих прозореца.

— Може би ще е по-добре, ако те заведа да си легнеш — казах аз.

Той поклати глава и аз пъхнах буковия пън в тлеещата жар.

— Какво да правя? — попита той, закрил лице с длани. — Какво? Не мога да се родя повторно на този свят, Ролф, а и не искам… Каква е вината ми? Кажи! Аз не зная. Какво съм сторил? Кажи ми, защото съм пълен идиот! Кажи!

— Четох записките ти — повторих аз. — Съдейки по тях, ти знаеш твърде добре.

Той бе свалил ръце от лицето си.

— Ако със знание можеше да се направи нещо! — каза той и дълго седя безмълвно с провесени длани, опрял лакти на коленете си. — Помниш ли миналата есен, онази вечер, която прекарахме тримата? Не бе нищо особено, но някак вървеше. За мен тя бе истински празник… През цялата изминала зима нито веднъж не си създадохме подобна вечер, тя и аз. Така си и седим — тя там, аз тук. Аз бера душа от това, а тя тъне в доволство.

— Откъде знаеш, Щилер, че тя тъне в доволство?

— Защо тогава не реве? — възкликна той. — Аз съм високомерен! Добре! Ами тя? Тя е чакала! Чуваш ли? Чакала е да се вразумя. Колко дълго? Две години, четиринайсет години — все едно! От това е изтощена, разбираш ли? Съсипал съм я бил! А тя мене не, така ли?

— Та кой твърди това?

— Тя! — отговори той с язвителна усмивка и отново опря глава на дървеното облегало. — Унижавал съм я! А тя мене не, така ли?

— Щилер — отбелязах аз, — сега не бива да се самоокайваш. Какво очакваше след всичко случило се? Тя да падне на колене? И то пред теб?

Той мълчеше, отметнал глава на облегалото, с поглед, забит в тавана.

— Вярвам ти, Щилер, че понякога си готов на всичко, поне на много. След това отново въставаш: от самосъстрадание, ненавист, безнадеждност. Понеже очакваш от нея милост, от едно човешко същество… Нима не е така? — попитах аз. — Твоите моментни падания на колене са неуместни.

— Мразя я — каза той на себе си, — понякога я мразя! — А сетне: — Каква полза от думите й, казани пред другите? Аз съм човекът, който я чака! Аз! А не някой си мъдър приятел или пък достопочтена лелка! Аз, Ролф, аз съм, който се нуждае от някакъв знак!

Щилер, изглежда, се наслаждаваше на яростта си.

— Защо не се разделихте? — попитах го аз. — Знаеш, че повечето хора правят така, когато бракът им е неудачен. Защо тогава се завърна? Мисля, защото я обичаш. И защото не можем просто ей тъй да преминем към нов живот, когато не върви. Главно затова! Та нали нашият живот е, който не върви. Собственият ни неповторим живот! Също така…

Щилер понечи да ме прекъсне; но когато млъкнах, замълча и той.

— Не знам — казах аз — какво разбираш под вина. Във всеки случай ти си се научил да не я дириш вече у другите. Но вероятно — не знам това — ти си мислиш, че тя е можело да бъде избегната. Вината, като сбор от собствени грешки, които е можело и да не извършим — така ли смяташ? По моему обаче вината е нещо друго. Вината е в самите нас…

Щилер ме прекъсна:

— Защо се завърнах ли? Ти не си го изпитвал! От идиотизъм, от нищо друго, от твърдоглавие! Не разбираш ли? Когато половината живот си престоял пред една затворена врата и си тропал безуспешно, боже господи, както аз престоях пред тази жена, съвсем напразно, господи Исусе Христе — сетне си иди! Забрави я, тази врата, която ти е отнела десет години! Откажи се, отмини!… Какво ми говориш за любов? Аз не можах да я забравя. Това е всичко! Както не може да се забрави едно поражение. Защо се завърнах ли? От упорство, драги мой, от заслепение. Ех ти, с твоите благородни помисли! Влез в някое казино, погледай как продължават да играят, когато губят: залагат все повече и повече. Така и аз! Понеже има един предел, от който нататък вече е безсмислено да се отказваш. От упорство, да, от ревност! Можеш да загубиш една жена, само ако вече си я спечелил. Пък нека после се падне на друг! Но когато ти самият нито веднъж не си я спечелил, не си я постигнал, не си я изпълнил със себе си? Забрави я тази врата и пусни други да влязат, отмини! Прав си: защо не се разделихме? Защото съм страхливец!

Щилер направи опит да се разсмее.

— Ти казваш съвсем същото, но с други думи — възразих аз. — Само че аз не го смятам за страхливост.

— Може би виждаш тук саможертва? Взаимна саможертва, от която и двамата загиват!

— Естествено, има случаи, когато двама души могат да се разделят — казах аз, — когато трябва да се разделят, и ако не го сторят, това вече е страхливост, малодушие. На колко съпружески двойки давам съвета да се разведат, колкото по-скоро, толкова по-добре; между хората се случват и епизоди — извънбрачни или узаконени — без съмнение, и щом се изчерпат, може да се сложи краят. Не всеки брак се превръща в кръст! Но когато е така, когато сме докарали нещата дотам, когато това вече не е епизод, а събитието на живота ни…

Шилер се възпротиви:

— Кръст!

— Наречи го, както искаш.

— Защо не си го кажеш направо? — попита той. — Също и в писмата си!

— Какво?

— Онова, за което намекваш: „Да пребъде волята Му! Бог низволи и блажени са, които приемат даровете му, а ще погинат, които нямат уши да чуят, като мене, нямат сърце да любят в името Господне; ще погинат злочестите като мен, обзети от ненавист, понеже ламтят да любят със свои сили, защото единствено Бог обладава и любовта, и силата, и велелепието!“ Нали това искаш да кажеш, Ролф? — Щилер не гледаше в мен, а бе подпрял глава на дървеното облегало и по лицето му играеше все същата мъглява усмивка. — „И ще погинат горделивците — отново заговори той, — които с убийственото си високомерие възжелават да възкресят онова, което са убили; ще погинат людете, на които се свиди покаянието, които чертаят кроежи в мира сего и възроптават, когато нещата вървят иначе, когато изобщо не вървят; ще погинат глухите и незрящите, които се надяват на милост в този свят, малодушните като мен с хлапашкото им упорство срещу страданието, да, нека лочат вино самовластниците в греха си спрямо упованието, упоритите, нечестивите, алчните, които ламтят за земно блаженство, да, нека се наливат с вино и дърдорят онези, които не щат да се преклонят във високомерието си, неверниците с техните ожидания към тленната Юлика? Блажени са обаче другите, онези, които могат да любят в името Му, защото единствено Бог…“ Нали това, Ролф — попита той, — ти се иска през цялото време да изречеш?

— Аз съм твой приятел — отговорих му — и се опитвам да ти кажа какво мисля за теб и Юлика, за самотата ви един пред друг. Това е всичко.

— Е, и какво мислиш? — попита той, без да отмества глава от дървеното облегало.

— Вече го казах.

Щилер, изглежда, не можеше да си спомни.

— Ти я обичаш! — повторих аз.

— Така ли смяташ? — прозвуча в отговор.

— Но ти очакваш от любовта си наистина някакво чудо, драги мой, и вероятно това е, което не върви.

— Аз да я обичам?

— Да — потвърдих, — все едно дали ти отърва или не. Ти би предпочел да обичаш друга жена, знам. Също и Юлика го знае! Може би Аня, или както там се казваше твоята полячка в Испания, или пък Сибила, която спи горе… Но Юлика не е виновна, че не е жената, която ти навярно би могъл да направиш по-щастлива.

— Не — каза той, — Юлика не е виновна.

— Ти обичаш, без да си в състояние да дадеш щастие на любимия човек: от това страдаш. Страданието ти е истинско, ако оставим настрана човешкото тщеславие, защото всекиму се нрави да поиграе ролята на господ-бог, да измъкне от джоба си цяла една вселена, с един замах на магическата пръчка да сътвори живота върху масата. А сетне, разбира се, на човек му се иска и сам да бъде щастлив, когато обича… Ала не винаги става така! — казах аз и понеже Щилер не се усмихна, добавих: — Ето приблизително какво мисля, а пък щом ме питаш какво да правиш…

Мислите на Щилер бяха другаде.

— Още от есента! — възкликна той, а устните му трепереха. — Още от есента е знаела всичко! Днес го научавам от лекаря. От есента! А пък аз си подсвиркваш в моя сутерен и нищо не подозирам, съвсем нищо… Какво да правя? — пламенно се забрани той от мен. — Не мога да ходя по водата!

— Никой не иска това от теб!

— Вчера по обед, когато си мислех, че умира… Ролф… аз се разревах! А сетне се запитах дали бих искал — ако това можеше да я спаси, — дали бих искал още веднъж да преживея всичко с нея… Ревях и клатех глава… От четиринайсет години тя умира, ден след ден, пред очите ми…

Жал ми бе за Щилер.

— А ти знаеш ли, че тя сама отиде в клиниката? — продължи той. — Без мен!

— Как така без теб?

— Тя си приготвя нещата за там, но имаме на разположение още един час. Не знаем за какво да говорим. С цветя няма да се оправи нищо, известно ми е! Но не мога да си намеря място, разбираш ли! В Терите не откривам това, което ще й хареса. Хайде тогава в Монтрьо! След четиридесет минути се връщам в къщи, точно след четиридесет минути — но тя отишла сама в клиниката! — Той се усмихна пресилено. — Може би ти не намираш тук нищо особено — добави той — с твоето благоразумие!

— А ти какво намираш?

— Без мен! — отговори той. — Без мен! Това й доставя по-голяма радост, отколкото цветята, разбираш ли? Може би излиза за последен път от този дом: сама, без придружител, о, да, това държи влага повече от всички цветя на света!

Не се съгласих с обяснението му.

— Ролф — възрази той, — тя е зъл човек! Може и аз да съм я направил такава. На времето. Идва ден, когато преставаш да вярваш в любовта… Появих се много късно!

Щилер се бе изправил. Той изглеждаше, сякаш ще се строполи всеки момент; не разбирах как изобщо се държи още на краката.

— Да пием по един коняк — каза той — и да вървим да спим! Обаче не успя да открие чашките, които аз видях на една ниска полица, и изглежда забрави намерението си. Щилер остана така, с бутилката коняк в ръка, потънал в мисли.

— Никой не ми е по-чужд от тази жена! — проговори той. — Не искам да те отегчавам, Ролф, но те уверявам: ще бъда благодарен, няма да чакам чудеса, друга Юлика, а ще бъда признателен за всеки божи ден, стига тя отново да се завърне в този дом… сега, да, сега, когато тя лежи в клиниката, а аз не мога нито да спя, нито да будувам от страх, че за всичко е много късно! Да, Ролф, сега!

От слабост Щилер трябваше да приседне върху перваза на прозореца, за да може да завърши мисълта си; той говореше като уплашено дете, сънувало лош сън:

— Ами ако тя пак се настани в своя ъгъл, тя там, аз тук? И ако всичко отново е както преди? Съвсем същото? Тя там, аз тук… — Той седеше все още с бутилката коняк в ръка и оглеждаше стаята, двете празни кресла. — Какво тогава? — попита той себе си, а сетне и мен: — Какво тогава, драги мой, какво тогава? Да се превърна в дим ли, та да не й бъда в тежест? Или какво? Да престана да ям, докато тя даде знак, та да й докажа, че съм готов да умра от гладна смърт? Какво още?

— Щилер — отговорих аз, — вече няма да е така, както е било. За теб няма да е същото, дори Юлика никога да не се промени. Вчера по обед ти си мислел, че тя умира…

Щом забеляза накъде клоня, той ме прекъсна:

— Зная какво искаш да кажеш…

Той даде вид, че му се гади, за да не продължа мисълта си; и аз замълчах.

— Колко пъти съм взимал благоразумни решения! — каза той. — Ами ако тя пак седне в своя ъгъл, какво тогава? Лека-полека се опознавам. Аз съм слаб човек!

— Щом си разбрал, че си слаб човек — отбелязах аз, — това е вече много. Може би го съзнаваш за първи път; от вчера по обед, когато си мислел, че тя умира. Казваш, че понякога я мразиш. Защото тя също е слаба и нещастна ли? Тя не може да ти даде онова, от което имаш нужда. Несъмнено! Колкото и да ти е потребна любовта й! Като никоя друга! Съществуват неща, които са крайно необходими, Щилер, и въпреки това не сме в състояние да ги постигнем. Защо очакваш това от Юлика? Обожествяваш ли я — все още — или я обичаш?

Щилер ме остави да говоря.

— Да-да — каза той накрая. — Но практически погледнато: тя там, аз тук; какво да правя? Чисто практически? — Той втренчи очи в мен. — Виждаш ли, Ролф, ето че и ти нямаш отговор! — каза той с удовлетворен вид.

— Ти твърде много неща превъзмогна — казах аз, — понякога ми се струва, че ти остава да направиш само още една-единствена крачка.

— И тогава ние с нея, седнали тук, ще отпразнуваме сватба, така ли?

— Не, ти просто ще престанеш да очакваш Юлика да оневини живота ти или обратното. А какво означава това на практика ти сам знаеш.

— Не, не зная.

— Нищо няма да се промени — казах аз, — ще живеете заедно, ти с твоята работа долу в сутерена, тя, ако е рекъл господ, с половината си дроб; и единствената разлика ще бъде там, че вече няма да се изтезавате ден след ден с безумното очакване да съумеем да преобразим един човек — другиго или себе си, с тази високомерна безнадеждност… Чисто практически: ще се научите да се молите един за друг.

Щилер се бе изправил.

— Да — заключих аз, — това е всъщност всичко, което мога да ти кажа в тази връзка.

Щилер бе поставил шишето с коняк на ниската масичка и ние се погледнахме в очите; по лицето му не се появи предишната мъглява усмивка.

— За да се молиш, трябва да можеш! — рече той само и сетне настъпи дълго мълчание…

По-късно, след години, често размислях как би трябвало да се държа през онази нощ, ненадейно изправен пред задача, надвишаваща възможностите на едно приятелство. Когато Щилер най-сетне излезе от стаята, за да се облекчи, аз стоях напълно безпомощен. Чувствувах липсата на служебната си овластеност, защото каквото и да кажех сега, то си оставаше само мое лично гледище. В най-добрия случай поне успях да окажа дружеска съпротива там, където подложеният на проверка приятел се опитваше да се изплъзне от изпитанието си… Налях си коняк и когато след десетина минути Щилер се върна — за съжаление като събори в тъмното антре някаква мебел и вдигна голям шум — той ме завари вече с празната чаша в ръка.

— Как си? — попитах аз.

Щилер само кимна; очевидно бе облекчил стомаха си и напръскал лицето си с вода. Очите му бяха възпалени, лицето зеленикаво.

— Всъщност колко е часът? — осведоми се той наново, опрял се с разтворени ръце на раклата, където бе седнал. — Имаш право — каза той, — това идиотско пиянство!…

За нашия незавършен разговор Щилер явно вече не искаше да си спомня. Но за да идем да спим, изглежда, се нуждаехме от някаква насърчителна обща фраза, нещо от рода на: „Утрото е по-мъдро от вечерта!“ Удари два и половина часът. Естествено, и двамата мислехме как тече времето в клиниката. Това бе важно там, а не тук. Неволно си представих болничната й стая, нощната сестра край бялото легло: тя седи и мери пулса й; надявах се, че не става нужда да се вика лекарят — за първи път и мене ме обзе страх. Погледнах към телефона върху раклата, който всеки миг можеше да зазвъни и бях готов за най-лошото. Дойде ми наум, че вечерта бяха отказали на Щилер да я види.

— За какво мислиш? — попита той.

Трябваше все нещо да кажа.

— Достатъчно е, Щилер — подчертах аз, — ако сега проявиш благоразумие и вече не ти се привиждат призраци. Ти я обичаш, започнал си да я обичаш, а Юлика не е умряла, все още всичко е възможно… — Малко се срамувах от тези празни фрази, но изглежда тъкмо те успокояваха Щилер.

— Имаш ли една цигара? — попита той, само и само за да не иде да спи и остане сам.

Бях по пижама и нямах в себе си цигари.

— Жена ти сигурно не е могла да заспи — каза Щилер. — Аз обичах жена ти. Обичам я още — добави той, за да бъде откровен докрай. — Впрочем ти го знаеш…

Той започна да прави все по-дълги паузи.

— Остави… — промърмори той, когато заприбирах празните бутилки, за да не се спъне в тях и вдигне отново шум.

— Или мислиш, че никого не съм обичал през живота си? — запита той неуверено. — Изобщо никога? — Лицето на Щилер видимо се разпадаше от умора. — Поне, по дяволите, малко да ми се спеше! — рече той и даде вид, че е готов да ставаме.

— Трябва да отпочинеш — казах аз. — Утре в девет часа ще я видиш…

Цигарите му — пакет син „Голоаз“ — лежаха на килима до креслото.

— Благодаря ти! — каза Щилер, когато му подадох пакета. Той пъхна в устата си една цигара, но въпреки че му поднесох запалена клечка кибрит, отново я извади.

— Да, утре в девет часа ще я видя!… — Сетне запуши така жадно, сякаш димът щеше да го засити. — Значи, вярваш, че няма да умре? — попита той.

Тогава аз изрекох нещо необмислено:

— Докато телефонът мълчи, Щилер, няма от какво да се страхуваш!

Казаното не можеше да се върне назад! Безразсъдната ми забележка предостави на страха му осезаема опорна точка: сега Щилер не отместваше поглед от черния апарат. Ето защо продължих:

— Трябва да си готов да посрещнеш и това! — казах аз. — Някой ден ще умре и Юлика. Рано или късно. Като всички нас. Трябва да си готов!

Щилер мълчаливо пушеше. Дълго нямах представа за какво мисли. Накрая той хвърли цигарата си в камината или поне някъде около нея, окончателно решен да вървим да спим. Аз зъзнех; огънят в камината догаряше, а нямаше повече дърва.

— Все пак хубаво е, че поговорихме… — казах аз отново в същия насърчителен тон.

Щилер кимна, без да изглежда убеден; продължаваше да седи на раклата, като се подпираше на разтворените си ръце; той, изглежда, събираше сили, за да стане.

— В действителност, виждаш ли, сега съм точно на онова място, откъдето трябваше да започна преди две години — каза той. — Не съм мръднал нито крачка! Само дето нови две години са загубени. Не искам да те отегчавам, Ролф, но… — той забеляза, че треперя от студ, — … повярвай ми, Ролф, всичко можеше да върви и без чудеса, аз и тя, такива, каквито сме си… Не тогава! Но сега, искам да кажа: преди две години. Сега за първи път, тук на това място… — Щилер не искаше да плаче, бореше се със себе си, стана. — Тази сутрин в клиниката започна той, — не-не, това бе вчера… — Сълзи се стичаха по напълно неразплаканото му лице; той се опитваше да каже пешо. Можеше да върви… — повтори той, ала не бе в състояние да продължи.

— Значи, сега вече ще върви! — казах аз. — Сега вече ще върви!

Странно нещо: известно време и двамата се държахме така, сякаш Щилер изобщо не плачеше. Той стоеше посред стаята, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, неспособен да говори. Гледах гърба му, не виждах лицето му, но знаех, че плаче и не чува нищо в риданието си; заприказвах за неговите „Записки“ само за да не бъда ням свидетел.

— … Във всеки случай ти си схванал решаващото — казах аз между другото. — Разбрал си, че нищо не се оправя, ако човек например си пусне куршум в слепоочието. Кой може да опише как се достига до това прозрение! Но ти си го проумял, колкото и да е невъобразимо. Може би твоята представа за вярата е малко странна; изглежда, ти си мислиш, че вярващият е сигурен, така да се каже, постигнал мъдрост, избавление и прочее. Ти самият обаче се усещаш всичко друго, но не и сигурен, затова стоиш тук и не вярваш, че си вярващ. Не е ли тъй? Ти не можеш да си представиш бога, затова си внушаваш, че той никога не ти се е явявал…

Щилер изглеждаше благодарен, че говоря.

— Доколкото познавам живота ти — казах аз, — ти винаги си захвърлял всичко, понеже си се чувствувал несигурен. Ти не обладаваш истината. Ти си само един човек, който често е бил готов да се отрече от някоя неистина, да се откаже от сигурността, която тя предлага. А какво друго означава това, Щилер, ако не, че ти вярваш в съществуването на истина? И то на истина, която не можем да променим, нито дори да умъртвим, която е самият живот.

Стенният часовник в антрето прохъхри както всеки път, преди да удари; бе три часът.

— Твоите записки ме удивиха — казах аз, за да не мълча. — Ти постоянно се опитваш да приемеш себе си, без да приемеш такова нещо като бог. И ето че това се оказва невъзможно. Той е силата, която ще ти помогне да се приемеш действително. Всичко това ти си прозрял! И все пак твърдиш, че не можеш да се молиш; така и пишеш. Вкопчваш се в своето безсилие, което смяташ за белег на личността си, макар че познаваш добре същината му; и всичко това от упорство, само защото не обладаваш силата. Не е ли тъй?

Естествено, Щилер не отговори.

— Ти очакваш да те изпълни озарение, иначе смяташ всичко за измама. А не желаеш да се самозалъгваш. Слисва те, че трябва да измолваш дори вярата си; и започваш да се боиш, че бог е твоя измислица…

Говорих още дълго, но накрая млъкнах. Както вече споменах, не очаквах Щилер да ме слуша; приказвах само за да не бъда ням свидетел на сълзите му. Неговите мисли бяха другаде.

— Лицето й… — каза Щилер, — това съвсем не е нейното лице, Ролф… никога не е било такова!…

Повече от това обаче той не съумя да изтръгне от себе си. Сега Щилер плачеше така, както рядко съм виждал мъж да плаче. При това стоеше прав, пъхнал ръце в джобовете на панталона си. Не излязох от стаята; моето присъствие вече не бе от значение… През онези минути аз усилено се мъчех да си спомня лицето й, но виждах само образа й от миналата есен, загубил напълно чертите си; виждах риданията й с вцепенената зинала уста и двете малки, също тъй застинали юмручета в скута й; виждах нямото потръпване на едно невиждащо тяло, обхванато от смъртен страх — сега обаче не исках да си спомням за това. Реших аз също да отида на следната заран в клиниката, за да зърна госпожа Юлика, макар за кратко.

— Кажи нещо — помоли Щилер, когато, изтощен от плача, най-сетне отново забеляза присъствието ми.

— Казах ти всичко, което мога: Юлика не е умряла — повторих аз, — и ти я обичаш!

Тогава Щилер ме погледна, сякаш бях изрекъл откровение. Той все още стоеше несигурно на краката си, в очите му блестяха сълзи, но главата му бе отрезняла, струва ми се. Щилер каза две-три похвални думи за нашето приятелство, за моята доброта, че повторно съм будувал заедно с него почти цяла нощ; сетне разтърка восъчното си чело.

— Ако те боли глава — казах аз, — горе имам саридон.

Той обаче отново не ме слушаше.

— Имаш право — изрече той няколко пъти, — утре в девет часа ще я видя…

Най-сетне застанахме на прага, сам аз залитах от умора; Щилер изгаси полилея, пръскащ в стаята водниста светлина.

— Помоли се вместо мен да не умре! — каза той.

И внезапно се озовахме в мрак: Щилер бе забравил първо да запали лампата в антрето.

— Обичам я… — чух го да казва.

Накрая аз открих електрическия ключ и двамата си подадохме ръце. Щилер искаше да поизлезе в градината.

— Трябва да взема малко въздух — каза той. — Просто пих повече, отколкото трябва. — Той бе много спокоен.

На следната заран — великденски понеделник — жена ми и аз слязохме в дневната към девет часа. Закуската ни бе вече сложена на масата до разтворения прозорец: кана с кафе, два прибора с всичко необходимо, не липсваха дори солничка и пепелник. Рохките яйца — едно за Сибила с надпис, че е варено три минути, както и препечените филии под салфетката бяха още топли; нашият приятел навярно ни бе чул, когато сме се миели и съвсем наскоро бе излязъл. Жена ми бе чула шума през нощта, но знаеше само, че дълго сме приказвали. Естествено, предполагахме, че Щилер е вече в клиниката. Когато седнахме на масата с блестящите на слънцето съдини и чудесната гледка към синьото като незабравка Женевско езеро с извисяващите се в далечината заснежени Савойски Алпи, безкрайният нощен разговор започна да ми се струва почти като сън, без никаква връзка с озарената от дневна светлина действителност. При положение, че от клиниката отново дойдат радостни вести, решихме още същия ден да продължим пътуването си през Шебр, Ивердон, Муртен или Нойенбург, за да прекараме и един самостоятелен свободен ден на острова Санкт-Петер. Времето бе чудно хубаво! В една съседска градина вече цъфтеше първата магнолия в цялото си великолепие; навсякъде по оградите бяха надвиснали на снопове ослепително жълти форзиции; между зелените склонове, осеяни с иглика, пътуваха червените вагончета на въжената линия — надолу празни, нагоре претъпкани с излетници. Това бе някакъв почти детски пъстър свят, нагизден сякаш нарочно за Великден: птиците шумно цвъртяха, по езерото плуваше бял увеселителен параход с посока към Шильонския замък, отдалеч долиташе празнична духова музика, потракваха влаковете на Федералната железница…

Щилер ни завари все още на масата в приятно настроение. Незабавният ни и малко плах въпрос как е положението се отнасяше, разбира се, до госпожа Юлика; но както се оказа, нашият приятел не идваше от клиниката, а от своя сутерен. Щилер не бе спал, остатъка от нощта бе прекарал вероятно в градината, а утрото — в грънчарницата си. Естествено, той бе бледен и изморен от безсънната нощ. Защо в девет часа не бе отишъл в клиниката, така и не знам; той дори още не се бе обръснал. Страхуваше ли се? Привидно спокоен, сякаш госпожа Юлика бе пред изписване, той приказваше за други неща. Дори не се бе обадил по телефона! Аз да съм отидел в клиниката и да съм кажел на жена му, че той ще дойде към единайсет часа! Нито едно от оправданията му не бе убедително. Трябвало първо да се обръсне! Сетне чухме пък, че някаква важна особа, минавайки оттук, пожелала да види керамиката му и щяла да пристигне към десет часа. Всичко това бе вярно, но не ни изглеждаше основателна причина. А може би пък Щилер се стесняваше да застане пред болничното легло, лъхащ на бъчва? А и от жена ми се държеше явно на разстояние. „Целият воня!“ — каза той. Но действителен или не, виненият му дъх не му пречеше поне да позвъни в клиниката; Щилер обаче не желаеше. А да го карам насила, нямах право. Накрая двамата с жена ми отпътувахме за близката клиника „Вал Монт“, където тя остана да чака в колата; във всеки случай можеше да става дума само за съвсем кратко посещение, ако изобщо ме допуснеха до болната, понеже не бях дори неин сродник. Изпитвах истинска потребност поне да зърна госпожа Юлика, преди да отпътуваме.

Още докато записваха името ми, веднага разбрах всичко. В един слънчев коридор, където пред вратите стояха вази с цветя, а безмълвни сестри сновяха напред-назад, трябваше да почакам още петнайсет тревожни минути, докато дойде младият лекар и ми съобщи за кончината й. След настойчиви молби изтръгнах обещанието в никакъв случай да не уведомяват господин Щилер по телефона. Смъртта бе настъпила преди половин час, очевидно изненадващо и за лекаря. Другото ми желание: да видя госпожа Щилер, не бе уважено. Вече я бяха изнесли от стаята. Моето лице — вероятно съм плачел — все пак накрая ги склони; а може би това стори легитимацията ми? Във всеки случай на старшата сестра бе наредено да ме отведе при покойната.

„Косата й е червеникава, с оглед на съвременната мода дори прекалено ярка, но не с цвят на шипков мармелад, а по-скоро червеникавооранжева като миниум. Съвсем своеобразна. При това кожата й е светла: алабастър с лунички. Красиво и също тъй оригинално. А очите? Аз бих казал: блестящи, забулени с влага, синьо-зелени като ръб на безцветно стъкло. За съжаление, тя си бръсне веждите и тънките дъговидни линийки придават на лицето й грациозна твърдост, но и нещо, подобно на маска, някакъв постоянен израз на учудване. Носът й е с много благородни очертания, особено в профил, съвсем непринуден израз имат ноздрите й. Устните й са малко тесни за моя вкус, но издават чувственост — трябва само да я разбудиш. Разпуснатите й коси са разкошни, уханни и леки като коприна. Зъбите й са великолепни, резците й — не без пломби — блестят като седеф. Аз я разглеждах като вещ — някаква си жена, някаква чужда, непозната жена.“

Точно такава лежеше тя на смъртното ложе и внезапно ме облада зловещото чувство, че Щилер от самото начало е гледал на нея като на мъртва. За първи път се проникнах от дълбокото, безусловно и незаличимо от никакво човешко слово съзнание за неговото прегрешение.

Оставаше още да се занесе на приятеля тежката вест. Не бяха нужни много думи: Щилер вече го знаеше. Макар че бе изминал почти един час, откак излязох от клиниката, оттам не бяха позвънили; но още щом ме видя, той го знаеше и мисля, че дори Щилер сам изрече моето съобщение; не искам да кажа: равнодушно, защото това бе ужасяващото равнодушие на един обезумял човек. След това ДЪЛГО ГО чаках, за да го откарам в клиниката. Той се бе качил в своята стая, „за да си вземе сакото“, както обясни. До слуха ни не достигаше никакъв звук — нито стъпки, нито ридания; само вън в градината цвъртяха птиците и с време жена ми започна явно да се безпокои да не би нашият приятел да посегне на живота си. Нито за миг не вярвах в подобно нещо, но когато той все не идваше и не идваше, все пак се качих и потропах на вратата му. Отговор не последва и аз влязох. Щилер стоеше посред стаята, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, както го бях виждал толкова често. „Идвам“ — каза той. Откарах го в клиниката, но сам останах да чакам в колата. Образът на мъртвата в съзнанието ми бе много по-силен от всичко, което бях в състояние да възприема с очите си — образ на едно угаснало същество, останало през срока на своя живот непознато от никого, а най-малко от онзи, който се е борил за него с оръжието на човешката любов. Само след петнайсет минути Щилер се върна и седна до мен в колата. „Красива е“ — каза той. Продължих отпуската си и останах, след отпътуването на жена ми, още няколко дни в Глион, за да го облекча във всичко, което има да се върши при един смъртен случай. Впрочем нямах чувството, че Щилер се нуждае от мен и повече не разговаряхме. Медицинската страна на въпроса не го интересуваше, а за друго едва ли можеше да се приказва: всичко бе решено. Вечерта след скромното погребение в едно чуждо гробище, когато трябваше вече да си тръгна, Щилер работеше в своя сутерен, поне се опитваше. Той ме изпрати до желязната портичка със смешната табела, съвсем разсеян, тъй че два или три пъти му подавах ръка. Виждахме се нарядко; нощните му телефонни обаждания престанаха, а писмата му бяха кратки. Щилер остана в Глион и заживя сам.