Моят защитник прочете досегашните ми записки и дори не е гневен, а само клати глава. С тези неща не можел да ме защищава, казва той и дори не слага тетрадката в чантата си…

Но аз продължавам да протоколирам.

(С неговата чудесна пура в уста.)

Отношенията между красивата Юлика и безследно изчезналия Щилер започнали с балетната сюита „Лешникотрошачката“ от Чайковски. (За досада на младата балерина Щилер, също така още млад, в стремежа си да направи впечатление на красивата Юлика, определил тази музика като чародейство със сапунени мехури, виртуозна импотентност, лимонада със светлинни ефекти, сантиментален блудкаж за инфантили в напреднала възраст и прочее.) Според последните изказвания на Юлика може да се заключи, че бракът й през всичките тези години не бил нищо друго, освен една подобна „Лешникотрошачка“. Тогава Юлика играела в балета. На една стара снимка, която завчера ми показа между другото, тя е облечена като паж или принц и очевидно се чувствува щастлива в този костюм, който действително й стои великолепно. Човек не може да се нагледа на грациозния ефеб — Юлика от онези дни. В нейните големи, необикновено красиви и изглеждащи тъй искрени очи е имало някога, за разлика от сега, някаква странна плахост, нещо като воал от потаен страх; може би се е бояла, че целият този възхитителен маскарад само временно я предпазва от опасностите на нейния пол, а може би се е страхувала от мъжа, който навярно е чакал някъде зад кулисите тя да хвърли от себе си своето сребристо одеяние. Тогава Юлика била на двадесет и три години. Всеки малко по-опитен мъж — а Щилер очевидно не бил такъв — щял да разпознае в това очарователно създание несъмнен случай на ярко изразена фригидност, би я разбрал от пръв поглед и не би подхранвал у себе си напразни надежди.

В балета смятали Юлика за изгряваща звезда. Тъй че не малко мъже от Цюрих с добро положение щели да бъдат щастливи да свържат съдбата си с нея, ако тази странна и тъкмо поради това тъй привлекателна девойка не поставяла своето балетно изкуство над всичко, и то до такава степен, че предварително смятала всичко извън артистичните си занимания за ненужно безпокойство. Нейният живот бил в танца! Острият смях на Юлика дразнел обожателите й или, най-малкото, правел невъзможен всеки по-сериозен разговор; така тя ги държала на разстояние от себе си и, ако щете вярвайте, красивата Юлика живеела като монахиня, макар че злите езици я представяли като някаква жена-вамп. Юлика се смеела и над това. Защо не я оставяли да бъде, каквато е? Тя винаги напускала театъра с букет свежи цветя, но и с таен и искрен страх, че на изхода може да я чака поредният почитател, донесъл цветята — някой студент или тежък господин с блестящ автомобил. Юлика се бояла и от автомобилите. За щастие, почитателите й най-често не успявали да я разпознаят. С плетена шапчица на главата, която скривала червените й коси, заприличала на ученичка, тя се промъквала покрай тях: щом прожекторите не я заливали с потоци светлина, тя изглеждала съвсем невзрачно момиче. Подобно на някое морско животно, което разкрива чудните си багри единствено под водата, Юлика излъчвала неземна красота само в танца, най-вече в танца — сетне била само уморена. Напълно понятно — в танца тя отдавала всичките си сили! Тъй че била уморена напълно основателно и Юлика го казвала на всеки от чакащите я обожатели.

Единствено Щилер си мислел винаги, че Юлика е уморена само за него. И какво ли печелел, ако му се удадело да я убеди да пие с него чаша вино или по-точно чай, тъй като Юлика не пиела вино? Изглежда, в такива случаи на Щилер се налагало да приказва много, понеже смятал за свое задължение да поддържа разговора, а уморената Юлика все мълчала. По онова време Щилер много говорел за Испания, понеже тъкмо се бил завърнал от Испанската гражданска война и дори вече бил осъден от швейцарския военен съд. Тя не проявявала никакво съчувствие към Щилер, на когото предстояло наказание със затвор, а това той споменавал с някаква натрапчива гордост; тези неща просто не й правели впечатление, Юлика сама не знаела защо. Ако тя си позволяла да се усмихне, Щилер веднага се обезпокоявал, че не го взимат на сериозно и нервно прокарвал ръка по челото или устните си, а пък ако Юлика не му разрешала да я улови под ръка, докато я изпращал по краткия път за дома й, той се чувствувал потресен и, застанал на входа й, дълго се извинявал за нахалството си, което било противно и на самия него. Ала Щилер допадал на Юлика повече от всички останали мъже. Тъй че той бил първият, във всеки случай един от малкото й обожатели, които можели да се похвалят, че някога са получили от красивата Юлика писъмце — няколко реда, с които го уведомявала, че за съжаление е много уморена и споменавала, че биха могли да се срещнат някой друг път. Юлика знаела колко силно я желае този млад човек, но в същото време била съвсем сигурна, че той никога не би я изнасилил; за това му липсвало нещо и тъкмо то особено много й допадало. Също тъй й харесвало, че този мъж, доскоро воювал по фронтовете на Испания, мъж със стройно и все пак силно тяло, с цяла глава по-висок от нея, не изисквал дори бегло извинение, когато го карала да я чака почти цял час пред театъра; напротив, сам той се извинявал за упорството си и отново го обземал страх, че й досажда. Всичко това, както вече казахме, допадало много на Юлика; във всеки случай, сега тя от сърце и душа хвали своя безследно изчезнал Щилер, спомняйки си за онези ранни времена.

Било март и те направили първата си разходка извън града, която се видяла на нежната Юлика дълга и изморителна. Смущавала я силно непроходимата кал — земята била още много мокра, макар че слънцето ярко греело, а по едно време дори лявата й обувка затънала в мочурището, когато Щилер я повел напреко през полето. Ето че той трябвало да я обгърне, да я подхване с ръце, за да не стъпи в калта по чорап и, както изглежда, тогава Щилер я целунал за първи път. Юлика е твърдо убедена, че тогава и тя го е целунала.

Впрочем, боейки се да не досади на Юлика, Щилер се задоволил с тази единствена целувка, но развеселен, започнал като хлапак да кърши върбови клонки и да пошибва с тях полите на палтото си. Юлика го чувствувала като свой брат. Също и това й харесвало. Него не го смущавало, че дори и тук, сред природата, Юлика говорела изключително за театъра, най-вече за хората около балета — диригенти, художници, фризьори, балет-майстори; та това бил нейният свят! Други обожатели неведнъж я били упреквали, че в главата си няма нищо друго освен театрални клюки. Но не и Щилер! Той полагал честни усилия да я слуша внимателно, като сегиз-тогиз се опитвал да насочи вниманието й към някоя особени красива гледка; ала природната красота не привличала Юлика и тогава Щилер бил готов да потъне в земята от срам, че толкова малко разбира от балет. В една скромна селска гостилница, каквито Щилер очевидно харесвал, те обядвали хляб и сланина, а Юлика за първи път през живота си изпитвала удоволствието да се храни с мъж, от когото не се страхува. Щилер отново се разприказвал за своята война в Испания, понеже само няколко дни след онази разходка трябвало с швейцарско вълнено одеяло под мишница да се яви на определено място, за да изтърпи няколкомесечното си наказание.

Дълго време те не се виждали. В онези дни Юлика му написала няколко писма, но каквато си била плаха, никога не изразила с думи чувствата си към него. Ала Щилер, като човек с тънък усет, трябвало сам да разбере какво навярно е изпитвала към него красивата Юлика, без да може да му даде словесен израз поради своята плахост. Във всеки случай госпожа Юлика Щилер-Чуди и днес още се позовава на онези писма като на неопровержимо доказателство за съкровените си и нежни чувства към безследно изчезналия Щилер.

След една година те се оженили.

Като чужд човек аз добивам впечатлението, че тези двама души — Юлика и безследно изчезналият Щилер — са се допълвали по някакъв съдбовен начин. Те са имали нужда един от друг заради своя страх. Основателно или не, това не зная, красивата Юлика тайно се бояла, че не е жена. А също и Щилер, както изглежда, се намирал тогава под гнета на постоянен страх, че в определен смисъл и с него нещо не е съвсем в ред; набива се в очи колко често този човек е смятал, че трябва да се извинява. Откъде се е породил този негов страх, Юлика не може да обясни. Разказвайки за своя достоен за съжаление брак с безследно изчезналия Щилер, Юлика изобщо не споменава за страхове, ала почти от всяка нейна дума става ясно, че е разчитала да привърже Щилер към себе си единствено чрез неговите угризения, чрез страха му, че е неудачник. Очевидно тя не е била уверена, че ще съумее да задоволи изискванията на един истински, свободен мъж и така да го задържи до себе си. Имам впечатлението, че също и Щилер се е вкопчил в нейната слабост; някоя друга, здрава жена, щяла да очаква от него сила и би го захвърлила. Юлика не можела да го захвърли; та тя живеела от това да има край себе си човек, комуто вечно да може да прощава.

Ще се опитам да записвам в тези тетрадки само онова, което госпожа Юлика Щилер-Чуди е разказвала на мен или на защитника ми за своя брак. Иска ми се да й отдам право, за да престане да ме смята за свой съпруг.

Още преди години лекарят на театъра бил констатирал, че Юлика е развила лека, наистина съвсем лека туберкулоза, заради която не си струвало да се бие тревога, макар че на няколко пъти я съветвал да прекара лятото непременно на планина. Това бил добър съвет, предполагал обаче наличието на средства, а Щилер, нейният съпруг, не печелел със своето скулптурно изкуство въобще нищо, почти нищо, във всеки случай твърде малко, за да си позволи бедната му жена да прекъсне работата си в театъра. Юлика никога не го упрекнала, че печели по-малко от директор на фирма. Тя стигнала дори дотам, че скрила от мъжа си съвета на лекаря, за да пощади самолюбието му, да не го измъчва с мисълта, че малко печели. От него Юлика само изисквала и той да я щади мъничко. Техният брак, по нейните думи, през тези първи години бил чудесен. Юлика припечелвала в балета своите шестстотин и двайсет франка месечно, а когато на Щилер се усмихнело щастието и успеел да продаде някоя скулптурна фигура, както да речем за фонтана на градския площад, животът им се нареждал отлично. Защото Юлика била скромна и непретенциозна. Юлика била до мозъка на костите си човек на изкуството и не можела да изисква сериозно от един мъж, при това любим, да измени на таланта си, за да се грижи по-добре за жена си. Подобно нещо тя можела да му каже само на шега. По въпроса за таланта на нейния безследно изчезнал Щилер мненията още от самото начало очевидно се различавали — имало хора, които изобщо не го смятали за творец. Юлика, естествено, вярвала в него. Във всеки случай той работел ожесточено. Нейните успехи в балета, на които Щилер не можел да противопостави свои, не му давали мира и навярно това била причината, дето Щилер постепенно започнал да страни от хората — във всяка компания всичко се въртяло около Юлика, а него поздравявали само като неин съпруг.

При тогавашните им доходи за деца и дума не можело да става; за Юлика това щяло да означава цяла една изгубена година. Не че Щилер изпитвал кой знае каква потребност да бъде баща, но сегиз-тогиз той просто се измъчвал от смешни угризения на съвестта, че Юлика донякъде заради неговата бедност не може да си позволи деца и непрекъснато си повтарял, че именно за Юлика е от голямо значение да бъде майка. Но защо за Юлика? Едно дете, смятал Щилер, можело да запълни живота й като жена, което той не бил в състояние да стори. Тази мисъл го преследвала постоянно и той отново и отново започвал разговор за детето. Но какво искал Щилер от Юлика? Тя имала някак си чувството, че той не се отнася напълно сериозно към нейното изкуство — може би от несъзнателна завист за успехите й — но така или иначе Юлика винаги загубвала настроението си, щом той заговорел за детето. Нима животът й не бил запълнен и така? Едва когато веднъж направо му заявила, че я обижда като артистка, Щилер млъкнал, особено след като му задала въпроса: „За какво ти е дете от туберкулозна майка?“ От този миг нататък детето било завинаги погребано. А Щилер се хванал за нейната туберкулоза и без нужда й напомнял, че трябва пак да се прегледа на лекар. Бедната Юлика, вече не смеела да се изкашля — до такава степен й действували на нервите неговите нравоучения! Та какво искал той постоянно от нея? Щилер бил трогателен съпруг, ала обсебен от идеята, че животът на Юлика е непълен. Юлика наистина не била подходяща спътница за неговите безкрайни разходки, не можела да участвува и в целонощните гуляи с приятелите му. Тя се нуждаела просто от малко внимание и грижи, за бога, но всъщност и така Юлика била напълно доволна от живота си. А защо Щилер не бил? Ако времето се развалело, докато била на репетиции, Щилер я чакал пред служебния изход на театъра с топло палто, като не забравял шала и чадъра й; той действително се грижел трогателно за нейното, уви, тъй крехко здраве. Единствено постоянните му напомняния за лекаря дразнели Юлика. В тях тя виждала доказателство, че неговото нежно внимание тайно му тежи, приемала ги като знак, че вече не я обича и всичко това я карало да упорствува. Тя чувствувала, че той я насилва да иде на лекар, че едва ли не я гони от къщи, само и само да залъже собствената си съвест и, подтикван от мъжки егоизъм, да се освободи от отговорност! Всичко в нея се възмущавало, щом Щилер я посрещнел с въпроса дали е ходила най-после на лекар. Може би това било донякъде неразумно от страна на Юлика, но все пак напълно обяснимо — та тя била толкова чувствителна!

И така Юлика години наред танцувала едва ли не очи в очи с опасността всеки момент да се строполи на сцената. Всички се възхищавали на волята й — директорът, целият балет, оркестрантите, само не и Щилер! Той наричал това идиотизъм! Навярно от страх, че не се отнасят към него сериозно, той стигнал до изстъпления на най-просташка грубост, които прекратявал едва когато тя се разплаквала. Щилер непрекъснато й мърморел с повод и без повод — натяквал й, ако станела от масата и отидела в кухнята, без да отнесе мръсните съдове, сетне упорито и жестоко твърдял, че можела да живее с наполовина по-малко усилия, ако се вслушвала в съветите му, ако вземела пример от него. Какво можела да каже Юлика? Дребнавата му придирчивост само я огорчавала. Щилер се смятал за човек на духа, за творец, а бил способен по цели часове да й говори, че щом отива в кухнята, трябва да отнася и мръсните съдове! Юлика просто се била хванала за главата. От подобни глупости той можел да й развие цяла философия, и то когато след репетиции и домакинска работа едва се държала на краката си. После, разказва тя, той отново ставал очарователен. Ала раздразнението, изглежда, се натрупвало и една вечер, когато бедната Юлика въпреки високата си температура, не пожелала да откаже излизането си на сцената — тя съзнавала, че от участието й зависи успехът на представлението — Щилер буквално през главата й се пресегнал към телефона и съобщил, че жена му, за съжаление, тази вечер няма да играе. Това било своеволие, каквото тя, артистката, не можела да си позволи. Какво си въобразявал Щилер? Тя изтръгнала телефона от ръката му, поръчала такси и напук на съпруга си заявила, че отива в театъра. Така избухнал първият скандал, един от първите в техния брачен живот. Не след дълго пристигнало таксито. И докато тя слизала по стълбите, Щилер крещял подире й:

— Щом искаш, пукни, все ми е едно, пукни, но няма аз да съм виновен!…

В подобни минути Юлика просто изпитвала ужас от него! Изглежда Щилер съвсем бил забравил за кого всъщност е женен: макар и не от заможно, Юлика била все таки от културно семейство; майка й, унгарката, била светска дама, почти аристократка, а покойният й баща бил посланик в Будапеща; докато Щилер (това трябва да се каже) произлизал от дребнобуржоазна среда, всъщност от никаква среда — само веднъж бил споменал за своя пастрок, който доживявал сетните си дни в някакъв старчески приют; за баща си той никога не говорел, а майка му била дъщеря на железничар.

Смешно и грозно е, че подобни неща изведнъж почват да играят роля в отношенията между двама души, които се обичат, но в живота е така. Естествено, Юлика никога не изрекла и думица за произхода на мъжа си, почти никога. Но тя го чувствувала осезаемо, например когато Щилер крещял подире й по стълбите. А то трябва да е било ужасно. После той винаги съжалявал за своите избухвания, молел я да му прости и често му идвали на ум твърде мили хрумвания, с които се опитвал да заглади вината си — приготвял, да речем, някое от любимите й ястия, които само той умеел да майстори, купувал й нов копринен шал, тъй като Юлика била загубила стария си, или пък я посрещал пред театъра с букет люляк, набран иззад някой стобор. Всичко тръгвало отново от добре по-добре, защото в основата си това бил все пак един извънредно щастлив брак — докато не се появила другата!

Това станало преди близо седем години.

Юлика нищо не подозирала. И през ум не й минавало, че подобно нещо е възможно. Като на млада жена, безпределно влюбена в съпруга си, струвало й се, че Щилер е неспособен на подобна измяна, да, дори не можела да си го помисли, както вече казахме. Бедната Юлика, изцяло отдадена на своето изкуство и на своя мъж, забелязала промяната по това, че Щилер престанал да се отнася сериозно към дългогодишната й постоянна температура; наистина, всяка вечер, щом се завърнела от представление, той се осведомявал колко пъти са я аплодирали, но винаги с някакъв оттенък на насмешка; със същия тон бил способен да запита: „Е, как е твоята туберкулоза?“ А когато Юлика му разказала за възмутителното безсрамие на един рецензент, който дори не я бил споменал в статията си, Щилер, нейният съпруг, се превърнал в блюстител на справедливостта и сметнал, че не бива да взима всичко толкова присърце — може би пък критикът не бил писал за нея от чиста небрежност, нищо повече. Ала особено озадачил Юлика фактът, че сега Щилер също започнал да поставя своето изкуство над всичко и смятал за нормално да остава в ателието си по няколко дни, а веднъж не се мярнал дори цяла седмица; тогава една заран Юлика просто отишла в ателието му да го навести. Заварила го да си подсвирква и да бърше чаши; веднага се досетила, че предната вечер е имал гостенка, но я било срам да запита. На пода се търкаляла шнола за коса; Юлика мълчаливо я вдигнала и също тъй мълчаливо я поставила на масата до двете празни бутилки „Châteauneuf du Pape“ — вино, съвсем не евтино. Юлика не била дребнава, тъй че и черният косъм върху светлия му панталон, по нейно мнение, все още нищо не доказвал. Щилер се изсмял! И изведнъж душевните й сили рухнали; не защото му била гостувала жена, съвсем не — непоносим бил неговият хладен, самонадеян смях, неговата направо садистична нежност, с която смятал, че трябва да се утеши една ревнива жена; непоносима и неуместна била, за бога, и неговата грубост, когато й заявил, че забранява да му се устройват истерични сцени заради някаква си шнола; всичко това било съвсем неуместно от негова страна! Бедната Юлика толкова много плакала, че дълго не можала да произнесе нито дума.

— Юлика? — запитал я той накрая, догаждайки се, че сълзите й нямат нищо общо с тази глупава шнола. — Юлика! Какво се е случило? Но кажи най-сетне!…

Юлика била ходила на лекар.

— Наистина ли? — възкликнал той.

Юлика се опитвала да се съвземе.

— И какво? — попитал Щилер.

Той седял на дивана до нея, все още с чаша и кърпа в ръка, а отчаяната Юлика, разтърсена от нов пристъп на ридания, с такава сила заровила ръце във възглавницата, че калъфката се разпрала. Никога досега Юлика не била плакала толкова! А Щилер, както изглежда, бил направо безпомощен; той хвърлил кърпата и със свободната си ръка започнал да гали косите на Юлика, сякаш с подобни нежни превземки можел да спаси живота й. Очевидно никак не му било по сърце, че Юлика е ходила на лекар; това разваляло спокойствието му, пречело му безгрижно да си подсвирква. Юлика била раздрала с нокти възглавницата, а Щилер само попитал:

— И какво каза лекарят?

Неговото нежно съчувствие, неговата сдържаност и приятелска загриженост, и то с чаша в ръка от предната вечер, всичко това било ужасно и жестоко! (Юлика и днес още смята така.) Със заекване, прекъсвано от нови пристъпи на плач и задушаване, тя намерила накрая сили в себе си да му съобщи, че трябва час по-скоро да замине в Давос, в санаториум. Щилер се задоволил със сухия въпрос:

— Откога знаеш това?

— Вече цяла седмица! — отвърнала Юлика, надявайки се, че Щилер ще схване какъв ужас е изживяла тя през тази седмица. Вместо това той само попитал:

— И защо ми го казваш едва днес? — Щилер се държал като чудовище! Дори й задал въпроса: — Всичко това вярно ли е?

— И ти питаш дали е вярно?…

Отначало Юлика звънко се разсмяла, сетне скочила, изгледала го и видяла, че и той я наблюдава, сякаш думите й можели да бъдат някаква женска уловка, евтино преувеличение с цел да му развали приятния спомен от предната вечер. Тя изкрещяла:

— Махай се! Махни се! Не искам да те виждам повече! — Щилер само поклатил глава. — Махай се! Моля те, махни се оттук!

— Юлика — казал той, — това ателие е мое!

Неговото спокойствие било истинско издевателство, направо варварство, каквото Юлика никога не очаквала от своя съпруг; той дори се подсмихнал, когато тя заявила, че може да умре. Смеел й се! А бедната Юлика, която сама била мъкнала почти цяла седмица бремето на лекарското решение, просто не вярвала на очите и ушите си: Щилер стигнал дотам, че се заловил отново да бърше чашата си от предната вечер, сякаш тази чаша било най-скъпото, най-крехкото нещо в живота му, което се нуждаело над всичко друго от неговите грижи! А сетне, като все пак спазвал формално нежния тон, той пожелал да узнае не за ужаса, преживян от потресената Юлика, а само какво, й е рекъл лекарят — дословно и без фантазии!

— Та нали ти казах! Веднага в Давос, в санаториум, иначе ще бъде късно!

Минало доста време, преди Щилер, изглежда, да схване цялата важност на това съобщение. Какво си мислел в този момент, той не издал, не, само хапел долната си устна: сетне й заприличал на чувал, който стръскват, започнал видимо да се смалява и изведнъж погледнал Юлика съвсем безпомощно. Но нима сам той не настоявал Юлика да се прегледа на лекар? Е, сега тя била изпълнила желанието му, нищо повече. Защо я гледал така? Поразен бил левият й дроб. Болестта била напреднала дотам, че лекарят, избягвайки медицински термини, изглежда се мъчел да я утеши по човешки. Изброявал й случаи на пълно оздравяване, които сам той бил наблюдавал. Като човек този лекар бил направо чудесен. Не й давал никакви празни надежди — твърде много уважавал Юлика като личност, за да стори това. Все пак, виждайки дълбокото и отчаяние, той й казал, че е възможно, напълно възможно, след време красивата Юлика отново да се завърне на сцената. Гаранции, разбира се, не бил в състояние да даде, но като добросъвестен лекар, който отговаря за думите си, можел да й обещае само едно: че я заплашва скорошна смърт, ако не замине веднага в санаториум.

Юлика била тогава на двадесет и седем или двадесет и осем години. Впрочем, тя вече знаела дори наименованието на своя санаториум, знаела, че е разположен край красива гора, а също и приблизителните разноски, които в по-голямата им част щяла да поеме осигурителната каса. Ако Щилер, нейният мъж, се бил поинтересувал навреме и й кажел, че осигурителната каса ще заплати разходите по лечението, Юлика отдавна вече да била в санаториума и сега навярно щяла да бъде здрава. Впрочем, Щилер не отрекъл този си пропуск. Юлика видяла с удивление, че нейната невинна забележка видимо го засегнала, дори го потресла. Щилер имал вид, сякаш всеки момент ще се разплаче. Нима Юлика трябвало сега и да го утешава? Тя обгърнала с ръка раменете му — а за плахата и сдържана Юлика това съвсем не било малко, още повече че сега имало да върши толкова много неща. „Валс“ от Равел и „Тривърхата шапка“ от Де Файя — тези два божествени балета щели, значи, да бъдат нейната последна премиера. Още на следващия ден, в четвъртък, на тази и тази дата Щилер трябвало да я отведе в Давос. Тя му показала календарчето си, където денят на заминаването й вече бил отбелязан с кръстче. Но какво му станало на Щилер? Той се надигнал от дивана, без дори да погледне календарчето, и запокитил избърсаната чаша в кухненската ниша, където тя се разбила на парчета. Сетне пъхнал цигара между прибледнелите си стиснати устни и, безмълвен като статуя, с ръце в джобовете на панталона си, застанал пред големия прозорец на ателието, с гръб към Юлика, сякаш тя била виновна, че се е разболяла и трябва да замине за Давос. Нещо повече: сякаш с напълно обяснимото си отчаяние била объркала всичките му сметки, и толкоз!

— Защо мълчиш? — попитала тя.

— Извинявай! — казал той, но това се отнасяло до счупването на чашата, което навярно уплашило Юлика. Ала не то я занимавало в момента.

— За какво мислиш през цялото време?

Щилер се приближил до шкафа, извадил някаква почти празна бутилка с джин, напълнил две чашки с последните остатъци и подал едната на Юлика като един вид утешение: тя меко, но решително отказала. Неговият маниер да заглажда вината си било с джин, било с краден люляк й се струвал понякога непоносим; а на Щилер, очевидно, се харесвало да влиза в ролята на деликатен човек — по твърде евтин начин искал да изглежда на себе си нежен съпруг, грижовен приятел, надежден закрилник, широка душа, ала през всичките тези години поне веднъж да се осведоми дали осигурителната каса ще поеме разноските за санаториума, за това добрият Щилер никога и не помислил.

— Благодаря — казала Юлика, — аз няма да пия.

— Защо?

— Алкохолът не ще промени нищо.

Щилер изпил чашата си на един дъх, сетне пресушил и чашата на Юлика.

— Не! — казал накрая той. — Ти, естествено, не си виновна. Юлика, че трябва да идеш в санаториум! И дума да няма! Разбира се, виновният съм аз!

— Никога не съм казала подобно нещо!

— За всичко съм виновен аз! — повторил той упорито. — Няма за какво да се вълнуваш повече, миличка, сега ти, клетницата, ще заминеш за своя Давос, а аз, здравият, ще си остана в града. А пък моята гузна съвест ще ти бъде като мекичка възглавница! — При тези думи той гнусно се изсмял.

— Какво искаш да кажеш? — попитала Юлика. — Пак ли започваш с твоите дълбокомислени изрази?

Щилер взел празната бутилка от джин, поклатил глава, сякаш упреквал за нещо себе си, и хладнокръвно я запратил подир чашата в кухненската ниша, тъй че на всички страни се разлетели стъклени парчета.

Юлика и до днес не може да забрави това отвратително държане, израз на безогледен егоцентризъм, на неудържимо себелюбие от страна на безследно изчезналия Щилер! Не мога да не се съглася с Юлика.

Веднъж в приятелски кръг, малко пийнал, безследно изчезналият Щилер казал на шега: „Имам си чудесна женичка: постоянно жадувам да я видя, а всеки път, когато съм с нея, изглеждам сам на себе си като някакъв мръсен, потен и смрадлив рибар, стиснал в прегръдките си кристална морска фея!“ И това било казано малко след сватбата им… Човек добива впечатлението, че безследно изчезналият Щилер, колкото и да бил очарован от Юлика, просто не можел да приеме нещо в тази жена, а вероятно никога и не осъзнал нейната фригидност. Изглежда, че и красивата Юлика сама не подозирала за съществуването на подобни неща, и то не само като болестно състояние, а напротив, като нещо естествено. Дали днес вече го знае? Тези дни, когато бегло споменах за научната теория, според която, освен жената, нито една самка в природата не изживява така наречения оргазъм, Юлика изглеждаше доста озадачена. После не говорихме повече за това. Навярно красивата Юлика през целия си живот мълчаливо е страдала, действително е страдала, че мъжката чувственост винаги й е вдъхвала малко отвращение, макар че, разбира се, това още не е било основание да се смята за непълноценно същество, за нещастна жена, та дори за човек на изкуството. Така че някои неща в тази госпожа — особено когато приказва за своя безследно изчезнал Щилер — свидетелствуват за упорита, макар и трогателна склонност към самоизмама: човек неволно започва да се съмнява дори в нейната медицински освидетелствувана и струвала й толкова скъпо туберкулоза. Защо Юлика е мълчала за своите страдания? Много е вероятно само малко жени да изживяват без преструвки онзи умопомрачителен чувствен екстаз, който очакват от близостта си с мъжа — вярват, че трябва да го очакват, понеже така пише в романите, а те, създадени от мъже, подрънкват все на тази струна. Тук се прибавят и празните хвалби на жените помежду им. А може би красивата Юлика просто е била малко по-честна от другите и затова се е уплашила, затворила се е в себе си, превъплъщавала се е в принцове и пажове и се е укривала в гъсталака на мълчаливото си страдание, където не можел да я последва никой мъж. И така, няма нищо чудно, че балетът и всичко свързано с него — дори посредственият балет на един градски театър — е бил за Юлика по-скъп от всичко на света, във всеки случай по-скъп от Щилер. Няколкото плахи опити да се отдаде на лесбийство, изглежда, също не променили нищо; балетът си оставал за нея единственият източник на наслада. Други жени си спестяват заниманията с балетно изкуство, като стават майки. Те понасят мъжа си като необходим създател на потомството им, но сетне престават да се интересуват от него и намират щастие само в децата си; за тях децата са тъй скъпи, както балетът за една балерина; те могат да приказват само за деца, само за своите деца, дори и когато на пръв поглед говорят за чужди рожби; те си дават вид, че се самоотричат, ала то е, за да възхвалят себе си чрез децата — сетне наричат това майчина любов, преданост и самопожертвувание, та дори детско възпитание. Естествено, това е най-чист нарцисизъм^[1]. Що се отнася до красивата Юлика, може да се каже, че нейният фригиден нарцисизъм е имал поне това предимство, че не е злоупотребявал с живи хора, а само с изкуството: с Чайковски и Римски-Корсаков, понякога и с Равел, навярно и със Стравински, ала не и с деца, които имат една-единствена майка. Госпожа Юлика Щилер-Чуди, мисля си, сигурно би възнегодувала, ако й кажех откровено, че изпитвам подозрение към повечето жени в изкуството. Напразно бих я уверявал, че това не означава подценяване на жената, както и от друга страна — подценяване на изкуството.

Изглежда безследно изчезналият Щилер (в друго отношение не държа да приличам на него) несъзнателно е чувствувал тези неща и у него се е породил някакъв упрек, някакъв забулен в нежности укор към Юлика, че никога не изживява с него сладострастие, ала също тъй глупаво е упреквал и самия себе си. Като че всяка жена е създадена да бъде спътница на мъжа и в тази област! Прави впечатление, както вече казах, и това е показателно, че този човек винаги е смятал за нужно да се извинява; той очевидно е приемал за мъжко поражение, че красивата балерина — може би само малко по-честна от другите момичета — не примира под целувките му. Нейната студенина била, може би, ужасяваща, но била истинска. Тя не се правела на хладна, за да възбужда желанието му, напротив, Юлика по-скоро се стараела да отвръща на страстта му, за да се уталожи по-бързо възбудата му; разбира се, при тези насилени опити твърде скоро я обземало чувството на погнуса, онази мълчалива погнуса, която трябвало на всяка цена да скрие от Щилер. Защото тя не желаела да го наранява, не искала да го изгуби. Щилер й бил по-мил от всеки друг мъж. От друга страна й било противно да разиграва онези сцени на дива похот и блажена немощ, които почти винаги ласкаят мъжете и им изглеждат всеки път достоверни, колкото и лошо да са изиграни: накрая това изражение на покорна сразеност, което мъжът трябва да види, за да може да повярва в любовта на една жена, и преди всичко, в своята мъжественост. Ах, за нея това било ужасно! В сравнение с тези страдания за Юлика било истинско избавление да стои на сцената и да усеща по снагата си хиляди чужди очи — погледи на гимназисти и на достопочтени господа, погледи, които оценявали в Юлика всичко друго, но не и нейното майсторство, нейния танц. В действителност Юлика понасяла това по-леко, отколкото усещането, че по тялото й лази ръката на Щилер, нейния съпруг — твърдата и малко груба ръка на един скулптор.

Безпомощните оправдания на Юлика, че се чувствува уморена, твърде често раздразвали Щилер. Той се смятал за олицетворение на нежност, ала не бил в състояние да разбере, че човек може да бъде и изморен. Щилер винаги отнасял всичко до себе си!… Затова Юлика изпитала дори някакво облекчение, когато лекарят на театъра за първи път й съобщил, че дробовете й са леко засегнати и във всеки случай трябва да се пази. Винаги малко прашният въздух на сцената бил доста вреден за здравето й, но тя, като балерина, не можела да го избегне; затова пък толкова по-предпазливо трябвало да живее извън театъра. Така поне й казал лекарят. Тъй че съвсем не било някакъв каприз от страна на красивата Юлика, а повеля на разума, когато молела за известни грижи и внимание, за малко спокойствие. Отнасяло се до здравето й! Та Юлика и без друго била крехко, извънредно крехко създание, но това не значело, че обича по-малко своя Щилер. Просто той трябвало; както вече се каза, да проявява малко повече разбиране.

Ала изглежда Щилер все по-малко разбирал жена си; неговият егоцентризъм стигнал дотам, че дори медицински обоснованата умора на Юлика той отнасял върху себе си, единствено върху себе си и неведнъж затръшвал вратата и излизал, без да каже дума, само защото Юлика му заявявала, че е уморена. В такива случаи той се прибирал посред нощ, умирисан целият на кръчма, с противен винен дъх; това било наистина вече прекалено! Или пък изведнъж казвал: „Иска ми се поне един път да те видя да не си уморена!“ — а в гласа му звучели упрек и злоба! Какво можела да стори Юлика? Наистина, той нито веднъж не й казал: „Ти просто не си жена!“, но Юлика чувствувала много добре, че постоянно я сравнява с другите жени. Така, в последна сметка, Щилер я довел до отчаяние, и в стремежа си да докаже, че е жена — на себе си, на Щилер и на целия свят — Юлика не намерила друго разрешение, освен да завърже някой, по възможност открит флирт, което никога дотогава не била правила през живота си. Но сам Щилер я докарал дотам! Той нарекъл липса на вкус охотата, с която сега Юлика приемала ухажванията на всеки мъж, изпречил се на пътя й, и то най-вече мъже, от които съдбата скоро я отдалечавала. На Юлика й доставяло радост да слуша похвали за красотата си във връзка с нейното изкуство — това било единственото, което позволявала на своите обожатели. Щилер дори не проявявал ревност, а само се чувствувал шокиран, когато в ресторанта или на улицата неговата Юлика раздавала наляво и надясно целувки. Тогава той само казвал: „Сигурна ли си, че не си пропуснала някого?“ Щилер смятал всичко това за несериозна детинщина, веднъж обаче едва не побеснял; това станало след един бал, на който Юлика, маскирана като кръшна вакханка, се прилепвала ту към един, ту към друг мъж, сядала върху коленете на този и на онзи и никак не можела да престане да играе ролята на „страстна хетера“. Щилер я чакал навън с палтото й и със своя вулгарен маниер й заявил, че му се повръща от нейните гадости! А, както изглежда, обожателите на Юлика били наистина умни и занимателни господа, за чиито обаятелни ухажвания Юлика се отплащала с красотата си. Щилер обаче винаги твърдял, че всички те, повече или по-малко, са педерасти, а и неговата усмивка, когато Юлика не можела да разбере по какво се познава кога един мъж е педераст, естествено, я обиждала. И сигурно не на последно място тази усмивка била причината, която тласнала Юлика още по-далеч, по-далеч, по-далеч, отколкото го желаела нейната природа: в последна сметка Юлика се озовала в прегръдките на един млад рекламен агент, всепризнат покорител на женски сърца, който при това притежавал и очарователна вила край Аскона. Изглежда, Щилер не вярвал, че Юлика е способна на подобно нещо. Той знаел, че рекламният агент, негов стар познат, е отдавна влюбен в красивата балерина и навярно това го подтикнало сам да ги запознае. А може би просто искал да провери доколко Юлика е жена? А след като нещата стигнали тъй далеч, нашият мил Щилер едва не загубил ума си; той се затворил в ателието си, гълтал веронал и спял по цял ден. Сега пък било ред на Юлика да нарече поведението му лишено от вкус!

А може би Щилер просто се изплашил, че в играта е влязъл истински мъж и без дори да се увери дали е вярно, побързал да сложи оръжие. Той й написал няколко сълзливи писма, в които вече виждал Юлика, своята балерина, в ролята на щастлива майка, потикваща детска количка по брега на Лаго Маджоре. Неговите превземки навярно са били за Юлика по-досадни и от самата авантюра, която, изглежда, била краткотрайна и завършила след едноседмичното й пребиваване в Аскона. Младият рекламен агент бил отрупан с поръчки, летял ту за един, ту за друг град, а пък Юлика, естествено, трябвало да се завърне при своите репетиции. Щилер през ден й задавал въпроса защо не заминава за Аскона и я гледал така, сякаш му дължала отговор на някакъв друг въпрос, който Юлика, без ни най-малко да се преструва, така и не можела да отгатне. Какво искал Щилер пак от нея? Юлика смятала, че не си струва да приказват за случилото се, а и нека не забравяме, че тя била сдържано и плахо създание, което не обичало словоизлиянията. Най-сетне, смятала тя, Щилер можел и сам да забележи, че с нейния роман е свършено. Щилер обаче, както изглежда, не го забелязвал или, по-скоро, не го вярвал. Летящият рекламен агент си оставал за него Мъжът с главна буква, способен да направи Юлика щастлива. В това Щилер бил убеден още от мига на първата си уплаха и в заслепението си не виждал, че неговата Юлика не се е променила ни най-малко; навярно си мислел, че тя просто се преструва пред него, че крие щастието си, за да го щади, да не го наранява; а всъщност, след всичко, което Щилер си бил позволил с нея, Юлика нямала и най-малкото намерение да го щади. Така той месеци наред постоянно я дебнел, веднъж дори посмял да претърси чантичката й, разчитайки, че ще открие някаква улика: писмо, билет за Аскона, отметка в календарчето й; но там били отбелязани само репетициите й, часовете й при фризьора и зъболекаря. Човек може да си представи колко дотягало на Юлика, че Щилер все още се занимавал с този епизод, макар и само в мислите си; досадно й било, че макар и да не я упреква за нищо, с вида си на преследван човек Щилер винаги очаквал от нея нещо, може би някаква спасителна дума? Какво трябвало да му каже Юлика? Веднъж, когато Щилер направо я запитал какво бил за нея този рекламен агент, тя му заявила: „Ти ме докара до отчаяние, Щилер, да не говорим повече за това! Нали се върнах при тебе, не ме тласкай отново към отчаяние!…“ Във всеки случай Юлика не се чувствувала особено виновна; вината на Щилер превишавала многократно нейната, тъй че след като се била върнала при него, той бил длъжен да се помъчи да я направи щастлива.

Няколко месеца всичко отново било чудесно.

Както изглежда, Щилер бил узнал по околен път, че летящият рекламен агент отдавна вече си има нова приятелка и започнал пак да чака Юлика пред театъра, отново да й готви своя ориз по валенсийски и дори не се обиждал, ако тя, уморена от репетиции, едва близвала от любимото си ястие. Той проявил жив интерес към ужасно неприятната й разпра с един режисьор и застанал на нейна страна; той я щадял, както изисквал лекарят, във всеки случай полагал честни усилия цели няколко месеца. Сетне неговият егоцентризъм изглежда отново взел връх и Щилер започнал да очаква от Юлика да се интересува само от него; той отново, без да каже думица, излизал, като затръшвал вратата и се напивал, само защото Юлика, да речем, била уморена и не можела с часове да разговаря с него за скулптура. Една заран тя си позволила забележката, че неговите пиянства им излизат твърде скъпо. И ето че Щилер се гневял, когато тя мълчала, гневял се и когато говорела! А как можела Юлика да бъде нежна с един мъж, който дълбоко в себе си — тя го чувствувала — бил изпълнен със злоба? Веднъж, докато още закусвали, Щилер, ни в клин, ни в ръкав, я запитал защо била казала в балета, че новото му палто — американски шлифер, военен модел — било купено с нейни пари? Юлика не разбрала въпроса му.

— Защо дрънкаш за тези неща из целия балет? — извикал той, разтреперан от злоба и, както винаги, правел от мухата слон.

— Но какво лошо има в това? — попитала тя, а Щилер изтръгнал вестника от ръката й и близо половин час й набивал в главата какво, според него, не било редно. Обяснението му било направо подло! На Юлика потекли сълзи и понеже Щилер не млъквал, тя извикала:

— Махай се! Моля те, излез! — Щилер не се помръдвал, макар че навярно забелязал как дълбоко оскърбил Юлика с недостойното си поведение. — Тогава ще се махна аз! — казала Юлика. Ала Щилер я задържал. — Не искам повече да те виждам! — изкрещяла угнетената Юлика. — Ти си отвратителен, подъл човек!

Впрочем Юлика твърди, че това бил единственият случай, почти единственият, когато употребила в своето възмущение такива резки изрази. Разбирал ли е Щилер колко несправедливо се бил отнесъл към тази жена? На него и през ум не му минавало да й се извини. Така пукнатината останала да зее.

Разбрала веднъж как безсрамно Щилер е готов да раздуе всяка дреболия, за Юлика ставало все по-трудно да разговаря с него. И мълчанието нараствало, обгръщало ги, по-страшно и от разприте им. А Щилер очевидно нямал и понятие каква жестока обида е нанесъл на Юлика и в своя егоцентризъм най-своенравно си обяснявал поведението й, както му било угодно.

И още нещо!

Както е прието в бездетните семейства, Юлика си имала тогава кученце, фокс-териер на име Фокслайн. На езика на тази страна — впрочем един извънредно мил, макар и не много благозвучен, но предметно-земен и при по-добро вслушване дори нелишен от нежност език — кученцето обаче се наричало Фоксли. Юлика, разбира се, обожавала Фоксли, иначе не би го държала в дома си. Това им е хубавото на кучетата: човек или ги обича, или се отървава от тях. Щилер никога не можал да разбере за какво Юлика толкова боготвори Фоксли — той не умеел да чете в изразителните му кучешки очи. Щилер се присмивал на майчинското търпение, с което Юлика чакала, додето Фоксли обходи всяко дърво; заради него винаги и навсякъде закъснявали. Щилер саркастично го наричал „свещеното животно“. Ала никой не им се сърдел за закъснението, защото всички знаели колко мило кученце е Фоксли! В ресторантите изисканите келнери не можели да устоят пред красотата на господарката му и Фоксли, подобно на Щилер, се настанявал върху тапицирания стол. А че Щилер никога не можел да се примири с това, си било негова работа, проява на упоритото му своенравие. Защо трябвало Юлика, която и без това ядяла малко, да оставя в чинията си половин великолепно филе-миньон? В края на краищата, макар и да не казвала нищо, най-често плащала Юлика, а и Щилер си получавал своето вино. Той също нищо не казвал, ала Юлика често имала чувството, че трябва да държи Фоксли под своя закрила. А и Фоксли чувствувал същото. Фоксли бил винаги на нейна страна. Може би тъкмо това дразнело Щилер, че са в мнозинство, винаги заедно — Юлика и Фоксли — и че всички им се възхищават. По всички важни въпроси те взимали връх над него. Разбира се, Щилер никога не си позволил да удари нейното сладко кученце — само това липсвало! Но той не обичал Фоксли и се правел, че не го забелязва. Щом прекрачел прага на дома им, Щилер бил посрещан от Фоксли с радостен лай и сърдечни подскоци, ала той не му обръщал никакво внимание и тутакси се залавял с кореспонденцията си, сякаш всеки ден някой меценат му изпращал купища пари. Веднъж някакъв техен познат казал: „Ах, Юлика, колко сладко кученце имате!“, на което Щилер отвърнал: „Да, много е сладко, тези дни ще направим от него мармелад!“ Щилер просто ревнувал Юлика от нейното кученце, но не искал да си го признае и отново съчинил цяла теория, имаща малко общо с действителния Фоксли, говорел с часове за душевния мир на Юлика (но не и на Фоксли), от който нищо не разбирал. Защо например Щилер никога не пуснал Фоксли в ателието си? А пък после се чудел, че жена му по цели месеци — веднъж дори близо година — не идва при него и се сърдел, че не проявява интерес към работата му. Юлика наистина не знаела къде да върже Фоксли, та да е спокойна — не можела просто да го остави на непознатата улица, само за да се увери за сетен път, че творчеството на Щилер, както и сам той често се оплаквал, просто не върви! Изглежда Щилер действително бил някаква мимоза в панталони! Когато идвал на репетициите на балета и правел скици, това му било само от полза, но какво печелела Юлика — реално погледнато — ако висела в неговото и без това прашно ателие, където той от години работел едва ли не над едно и също и където можела да си навлече простуда? В своя егоцентризъм Щилер просто оставал глух за подобни доводи. Та какво очаквал той през цялото време от Юлика? Неговата болезнена обидчивост, колкото и добронамерено да я премълчавал, била за бедната Юлика тежко бреме. Щилер се огорчавал дори от това, че тя, балерината, не произнасяла нито дума, когато той по цели нощи спорел със своите приятели за скулптура; той смятал това за израз на безразличие към неговото изкуство, като и през ум не му минавало, че тя, която не разбирала нищо от ваятелство, мълчи от вродена скромност, а и нека не забравяме, че Юлика изобщо си била твърде сдържана и плаха по природа. И когато неговите приятели си отивали, той ставал груб с нея: „Можеше да ни свариш поне по една хлебна супа!“ — казвал той начумерено. — „Поне това можеше да направиш!“ Юлика обаче нямала никакво намерение да му става слугиня! А от деня, в който се появила другата, Щилер напълно загубил способността да й влиза в положението: бил например възмутен, че на своята веранда в санаториума Юлика тъгувала не за него, а за Фоксли; бил най-сериозно удивен, че тя — болната и изоставената — не му пише от Давос нежни писъмца. Впрочем Юлика въобще не му писала, вярно е, ако не се смята една бележчица, с която го била помолила да й направи някои покупки в града. Юлика просто нямала сили да пише! А когато по-късно, през онова дълго лято, сам той по цели седмици не й пишел, Щилер — забравил окончателно какво е състрадание — не се посвенил да си послужи с евтиното оправдание, че Юлика също не му пишела…

И така нататък.

Нямам никакво желание да влизам в ролята на съдник-помирител между красивата Юлика и нейния безследно изчезнал съпруг, но понеже в разговорите ни тя постоянно се връща към тези неприятни времена, аз, естествено, се опитвам да разгадая истината за техните отношения, макар и само за да убия времето — както, да речем, се решава кръстословица. А и какво друго мога да върша в моята килия? За да реша тази нелека кръстословица, необходимо ми е да узная съдържанието на една незначителна забележка, която красивата Юлика направила, както изглежда, доста отдавна. По това тя мълчи. А забележката е била съвсем безобидна, направо маловажна. И все пак, както чувам, Щилер не можел никога да се примири с нея и с течение на времето тя все повече и повече занимавала съзнанието му. Изглежда тази дребна и отдавна забравена от Юлика забележка е накарала Щилер да се усеща насаме с жена си като смрадлив рибар с кристална фея. Забележката била произнесена в тяхната първа любовна нощ. Очевидно Щилер не само бил мимоза — човек, обладан от болезнен егоцентризъм и свръхчувствителност, отнесъл върху себе си, единствено върху себе си, думите на Юлика (а те можели да бъдат казани и на всеки друг мъж) — но той бил на всичко отгоре и „преживно животно“, а за бедната Юлика това било направо нетърпимо. След като били изминали дни и години, в съзнанието му изведнъж можела да изникне отново подобна дреболия! А при това, както уверява Юлика, самата тя отдавна вече била забравила думите си, казани в онази първа нощ. Ала Щилер просто не бил в състояние да ги изгони от ума си и ги влачел като позорен знак, жигосан на челото му; тук нищо не помагало, дори и когато Юлика пред всички нежно приглаждала вечно разчорлените му коси. Юлика се отнасяла към Щилер трогателно; а през онази нощ тя просто била изразила с няколко словца онова, което навярно изпитва, наред с другото, всяка девойка, озовала се за първи път в прегръдките на мъж. Щилер бил длъжен да го разбере. Ала той не го разбирал. Очевидно Щилер се измъчвал от мисълта, че тези думи били единственото, което любимата Юлика можала да му каже след първата прегръдка. И ето че след като били минали дълги дни и години, той все още се ровел в тази толкова стара история: просто по очите му личало как тя дълбае в него, как целият му душевен живот сякаш се е съсредоточил върху тази дребна, невинна и във всеки случай напълно справедлива забележка на Юлика, придобила в съзнанието му необхватни размери и заглушила всичко останало. И точно когато Юлика се стараела да бъде особено нежна, той изведнъж изпитвал боязън, припомняйки си думите, изплъзнали се от устата й преди много години. Щилер изглеждал в собствените си очи като осквернител и се държал така, сякаш Юлика се гнуси от него, отблъсквал я, както вече казахме, точно когато тя се стараела да бъде особено нежна; така сам той ставал недостъпен. Щилер, по думите на Юлика, бил отличен плувец и вече години наред ежедневно преплувал езерото до отсрещния бряг и обратно, независимо дали грее слънце или вали дъжд, често пъти чак до месец октомври; той умъртвявал плътта си. Юлика смятала тези му спортни подвизи за мания; те му били нужни, за да поддържа самочувствието си, а за това му трябвало, изглежда, цяло едно езеро с вода. Защото Щилер се усещал ужасно, когато се потял и ако се случело в компания да се изпоти или само да си помисли, че това може да стане, той загубвал всякакво чувство за хумор, седял мълчалив и объркан, неспособен дори да следи разговора. Тогава в очите му се четял такъв страх, че Юлика често се трогвала. Щилер неведнъж си внушавал, че по тялото си има обриви, но това било обикновено плод на въображението му. И тогава той отново бленувал за една непозната дама, която го била целунала по потното лице на връх Пиц Палю — този Пиц Палю се бил превърнал във връх на неговите мечти: ненадминат, неповторим, грандиозен! Омразата му към човешкото тяло изглежда се ограничавала само до собствената му плът. Щилер се възхищавал от децата на плажа, мечтаел да има тяхната кожа, а човешкото тяло, например в балета, направо го въодушевявало. Но в този негов възторг имало нещо болезнено, нещо от безнадеждния копнеж на недъгавия. Щилер бил вече мъж над тридесетте, но достатъчно било някоя жена да сложи ръката си (без ръкавица) върху неговата и да не я отдръпне или пък да докосне светлата му коса, не само за да я приглади, но и за да я почувствува, да усети неговото тясно чело — и той се обърквал като хлапак, а това било особено примамливо за някои дами.

Щилер имал всички данни да се харесва на жените, но не бил уверен в себе си и се боял, че те му се подиграват. Той бил мнителен, нерешителен и не можел да повярва, че една жена, която поставя ръката си върху неговата, не изпитва погнуса. Възможно е този нещастен човек — не много често, но все пак понякога след ежедневния душ, очистващ го само временно — да е заставал пред огледалото и да се е мъчел да проумее какво точно отблъсква кристалната му фея; и ето че той намирал всичко у себе си отвратително. Щилер смятал мъжкото тяло за много красиво, рисувал го непрекъснато, женското тяло — също: единствено той, човекът на име Щилер, бил осъден да притежава мъжко тяло, което осквернявало неговото най-скъпо същество! Юлика, този извънредно честен човек, му го била казала сама, най-откровено, беззлобно и справедливо; — жестокостта идвала оттам, че тези нейни думи си останали единствените… Накратко, Щилер изглежда действително бил развил в себе си някаква мания и на бедната Юлика — необикновено нежно създание, плаха по природа и по момински сдържана, беззащитна срещу твърдения, които просто не оценявали истинската й природа — сигурно не ще да й е било леко с нейния съпруг-невропат. А и други хора очевидно смятали, че Щилер не е в състояние да оцени нейната истинска същност и не липсвали приятели, които се опитвали да го освободят от заблудите му, ала той им се отплащал с черна неблагодарност. Щилер не можел да понася да го съветват! „Ах, виждате ли — казвал той след подобен разговор, — да вървят по дяволите всички, дето се бъркат в чужди семейни отношения, само защото си мислят, че го правят за добро и че тяхното доброжелателство им дава право да си пъхат гагата, където не им е работа, без да познават дори и една трета от истинското положение!“ Така и най-доброто приятелско напътствие било за Щилер само празни приказки; той разбирал всичко по-добре от другите. Казвали му, че бедната Юлика го обича, че го обича повече, отколкото той заслужава, а Щилер отговарял: „Много мило, че ми го съобщавате!“ Ала в действителност и наум не му идвало да вземе тези думи присърце. Той подозирал, че Юлика настройва против него общите им познати, но, както и в редица други случаи, и тук бил несправедлив към тази жена — прекалено свенлива, струва ми се, за да доверява тайните си на трети лица. Хората просто виждали всичко със собствените си очи, а за Щилер това било непоносимо.

От дълго време те дружели с едно извънредно мило семейство: мъжът бил ветеринар, а жената — известна детска лекарка. Това били изключително образовани хора, обърнати с лице към живота, сърдечни и остроумни — приятели, на които Щилер бил задължен не само за множеството изискани вечери, но и за любезното им покровителство: те го били въвели в цюрихското висше общество и с тяхна помощ той дори получил веднъж поръчка. Щилер смятал и двамата за великолепни хора, тази детска лекарка и нейния ветеринар, докато веднъж жената, която се срещала сегиз-тогиз с Юлика и разговаряла с нея на четири очи, не казала на Щилер, също на четири очи, че Юлика е чудесен човек, изпълнен с вътрешен финес и благородство, какъвто тя, като педиатър, едва ли е срещала друг път в живота си. Щилер веднага я прекъснал: „И защо ми го съобщавате?“ Тя отговорила на шега: „Честно казано, Щилер, понякога се питам с какво Юлика е заслужила да бъде ваша жена?“ И се усмихнала, за да подчертае шеговитостта на думите си. Шилер отвърнал с ледено мълчание. „Най-сериозно! — добавила тя приятелски. — Надявам се, че ще го разберете, преди да е станало късно, преди да сте се превърнали в старец, Щилер; ще проумеете каква чудесна жена имате до себе си, какъв драгоценен, човек; говоря ви най-сериозно, Щилер, и се надявам с цялата си душа, че ще ме послушате, заради самия себе си!“ Но изглежда Щилер не можел да понася и сериозните разговори! Това станало в един ресторант, тъй че Шилер повикал келнера и докато тяхната обща приятелка, детската лекарка, продължавала да говори за Юлика, той платил сметката и не произнесъл повече нито дума. Оттогава винаги, когато това прекрасно ветеринаро-педиатрично семейство ги канело на гости, Щилер все не намирал време: ето с какъв евтин отговор се измъквал! Юлика с право се възпротивила на намерението му да развали отношенията им с приятелското семейство и веднъж сама ги поканила на гости. Когато Щилер се прибрал в къщи и дочул от коридора гласовете им, той просто направил опит да се върне обратно. С големи усилия Юлика успяла да осуети просташката му постъпка. Щилер останал у дома, но веднага след вечерята заявил, че „трябва“ да отиде в ателието си. Той просто избягал!

Понякога поведението на Щилер наистина граничело с мания за преследване; той, изглежда, се стараел да бъде любезен с приятелите на Юлика, но те не можели да не почувствуват неговата скованост и вътрешна съпротива. А сетне нашият мил Щилер се чудел, че около него ставало все по-безлюдно! Но никой не обича да ходи на гости в семейство, което изживява криза; въздухът е зареден с напрежение и дори нищо да не знае, гостът се усеща като свидетел на краткотрайно примирие, чувствува се като мост, временно прехвърлен между враждуващите лагери, разбира, че всяка от страните иска да го използува за свои цели, а разговорът става принуден, шегите в напредналите часове — опасни, остроумията изведнъж добиват злобни нотки, нещо отровно и хапливо; гостът забелязва повече, отколкото им се иска на домакините — уютно е като върху минно поле и дори да не се разрази взрив, мирише на барут. Макар и да не е лъжа, когато домакините казват, че отдавна не са прекарвали толкова приятна вечер — човек може да го разбере! — гостът не гори от желание да ги посети повторно, той изведнъж си намира хиляди извинения и в действителност вече няма за тях свободна вечер. Хората не развалят отношенията си с едно семейство в криза, това е вярно, но се срещат с тях все по-рядко и по-рядко, а когато канят гости, неволно ги забравят, съвсем непреднамерено. Така е винаги и Щилер нямало защо да се чуди, след като имал такова поведение към всички техни доброжелатели. За щастие, Юлика имала поне своите приятели в балета и преди всичко — своето изкуство. На сцената, под лъчите на прожекторите, тя се чувствувала освободена от всичко, друг човек, щастлива, безкрайно щастлива! А Щилер вече не идвал и на репетициите й. Той се затворил в ателието си, търсел спасение в работата си. Нищо не помогнало и когато една заран съпругът на нейната приятелка, ветеринарят, отишъл при Щилер, за да си поговорят по мъжки, при което въобще и дума не можело да става за някакви упреци. Но още след първата фраза: „Струва ми се, Щилер, че не сте прав по отношение на жена си!“, Щилер побързал да отговори: „Точно така! — В гласа му звучала подигравка. — Но какво друго очаквате от мен? — казал той. — Не сте ли забелязали, че никога не съм вършил нищо друго, освен неправди?“ Ветеринарят опитал всичко, но Щилер дори не му предложил да седне, чистел упорито своята шпатула и накрая се сбогувал, без да изпрати госта си до вратата. Това било действително вече мания за преследване! Достатъчно било някой да се отнася към Юлика приятелски и Щилер веднага го смятал за свой таен враг. Какво можела да стори Юлика? Тя съжалявала Щилер. Той сам се бил обрекъл на самота. Какво ли не опитала тя? Наблюдавала с усмивка как Щилер разиграва пред нея ролята на неразбран мъж и често, когато той с часове умувал — бездеен, заинатен и мълчалив (просто да умреш от скука!), когато бил унил, равнодушен и безволев — всичко друго, но не и мъж, който би могъл да направи една жена щастлива — Юлика го потупвала по рамото и се усмихвала: „Ех, ти… бедничкият ми!…“

Нейното лято в Давос, животът й на онази веранда в стил „сецесион“, където достигал мирис на сено, а наблизо подскачали катерички, сигурно никак не е бил лек. Юлика се усещала така, както навярно повечето новаци там горе: след първия изблик на отчаяние, след няколкото ужасни нощи и решението да се махне незабавно, след обземащото я всеки път зловещо чувство, че я подготвят за смъртта, когато я увиват във вълненото одеяло и я изкарват на винаги една и същата веранда, Юлика неочаквано привикнала към новото си ежедневие, да, дори се наслаждавала, че веднъж и тя не трябва да прави нищо, абсолютно нищо. Единственото, което изисквали от нея, било да пази спокойствие. Отдавна Юлика не била изпитвала такава радост, че живее! Съвсем не се оказал толкова страшен този Давос: долина като долина — зелена, тиха, може би малко скучна, със стръмни гористи склонове и равни пасбища, тук-таме някой каменист овраг — най-обикновен пейзаж. Тук не бродела костеливата смърт с коса в ръка, тук косели само трева и отдолу долитало ухание на сено, а отгоре, откъм близката гора — дъх на смола; някъде разхвърляли тор, а в листвениците пред верандата подскачала игрива катеричка, и така ден след ден, животът й протичал като във ваканция. Съседът й, който ежедневно присядал за четвърт час на леглото й — пациент, спасен от болестта, на когото било разрешено да се разхожда — й носел полски цветя; този още съвсем млад човек, по-млад от Юлика, но ветеран на санаториума, се отнасял грижовно към новопостъпилите и той изглежда направил живота й тук далеч по-приятен. Той й носел книги, съвсем различни от онези, които някога й бил давал Щилер, и, може да се каже, й открил цял нов свят. И то какъв свят! Юлика четяла Платон, размисляла за смъртта на Сократ, било и трудничко, но младият ветеран й помагал без следа от наставничество, а някак весело и мимоходом, както обясняват хората, които сами усвояват всичко с необикновена лекота и никога не допускат, че друг някой може и да не проумее нещо поради недостиг на ум. Той бил очарователен със своето тясно, винаги малко дяволито лице и с огромните си очи; при това двамата съвсем не били влюбени. Юлика от своя страна говорела навярно за балет, а младият ветеран, който износвал костюмите на умрелите пациенти, й разказвал по нещичко за всекиго от съседите й, които Юлика никога не виждала, но от време на време ги чувала да кашлят; не разправял биографиите им, а само разни смешни случки, при това без да става недискретен. Всичко това радвало Юлика — отначало тя била леко шокирана от неговия „фриволен“ тон, докато навярно проумяла, че остроумието не изключва задушевност, а е само нейна може би по-целомъдрена и по-ненатрапчива форма.

Накратко: Юлика очаквала с радост тези съвместни минути и веднъж, когато младият ветеран не дошъл, тя почувствувала, че той й липсва. Какво се било случило с него? Нищо особено, били му дошли на гости роднини, само това. На следващия ден той се появил отново заедно с една рентгенова снимка. Юлика го запитала дали е негова: той замълчал, но сетне й разяснил така наречените „затъмнения“ и постепенно й внушил, че един скелет може да бъде дори красив, ако се разглежда като графика, че можеш да се възхитиш от прозрачността на сърцето, което така и не се различава на снимката, да се взираш като омагьосан в тайнствените облачета между гръбначния стълб и ребрата, ако пък дълго се вглеждаш, да откриеш цяла плетеница от всевъзможни форми и всичко обвито в някакъв призрачен полумрак. Накрая, когато мошеникът й разкрил, че на снимката е самата тя — госпожа Юлика Щилер-Чуди, пронизана от рентгеновите лъчи, — Юлика не се уплашила ни най-малко. Но как се бил сдобил със снимката? Откраднал я бил предния ден, докато чакал при лекаря. „Тук не можем без такива шеги — заявил той. — В санаториума, а може би и навсякъде, хората се отнасят прекалено сериозно към себе си.“ Юлика веднага си помислила за Шилер.

Посещенията на младия ветеран, естествено, интересували Юлика повече от редовните, написани по задължение послания на Щилер; те не хвърляли светлина, а по-скоро обратното. Неговите писма представлявали едно сладкодумно мълчание. Какво можела Юлика да му отговори? Единственото хубаво в тези писма било, че видът им успокоявал главния лекар и сестрите, тъй като те намирали, меко казано, за странно, за твърде странно, дето господин Щилер нито веднъж не бил посетил жена си. Юлика трябвало да го взима в своя защита. „Моят мъж скоро ще дойде!“ — казвала тя често. „Крайно време е! — отвръщал главният лекар. — Иначе ще се наложи да пратя на господин съпруга разписанието на влаковете, в случай че още не се е снабдил с него!…“ Всички се отнасяли към Юлика с голяма любов и дните й, особено когато времето било хубаво, протичали почти незабелязано. Младият ветеран, студент в някаква католическа семинария, бил за нея истински дар небесен. Толкова много знания и заедно с това нещо толкова момчешко! Юлика никога не била предполагала, че е възможно подобно нещо. През целия си живот тя не била разговаряла с по-образован човек; с него често се чувствувала като неграмотна, но от друга страна и като зряла жена, защото, както казахме, той бил още хлапак. Във всеки случай Юлика се наслаждавала на неговите разкази, на знанието му, на неговата хлапащина, докато седял при нозете й. Запитвала ли го нещо, което не знаел, студентът изпитвал радост, приличал й на Фоксли, когато му подхвърлела камъче или шишарка; след два-три дни той идвал при Юлика вече осведомен къде и какво може да се прочете по този въпрос. Той й дал първата представа за модерната физика; разясненията му били наистина вълнуващи и всичко с научна точност, от каквато при Щилер и следа нямало — дори и да пристигал направо от някоя лекция, въодушевила го до крайност, той не бил в състояние да обясни на Юлика поне строежа на атома. Тук тя за първи път проумяла всичко, почти всичко. Юлика например узнала и това, че култът към Богородица е в тясна връзка с прославата на жената, за което тя, като протестантка, си нямала и най-малко понятие. Младежът превъзхождал Юлика по знания, но излагал всичко тъй леко и просто, че и тя, нищо не знаещата, можела да следи или поне да отбелязва основните ходове на мисълта му. Да, също така за първи път, макар че нейният скъп Щилер някога бил воювал в Испания на страната на комунистите, на Юлика било разяснено обективно и безпристрастно в какво собствено се състои идеята на комунизма, какво е заимствувано от Хегел, какво от Хегел е неправилно изтълкувано, какво е това диалектика, какво в комунизма е християнско и какво — антихристиянско, какво е трансцендентен свят и какво е секуларизация. Както изглежда, нямало нищо на този свят, което този млад йезуит с тясно лице и дълбоко хлътнали като на череп орбити да не знаел и да не умеел да го изложи с лекота: сбито, безпристрастно и тъй забавно, че Юлика често се заливала от смях, независимо дали ставало дума за Божията майка или за абсолютната скорост на светлината — при това тя нямала чувството, че той се стреми да й натрапи възгледите си. Юлика и тук се наслаждавала, че не изискват нищо от нея. Щилер винаги се опитвал да й наложи нещо — гледища, които по-късно сам отричал, но докато бил увлечен от тях, той така въодушевено й ги излагал, че Юлика не смеела да му възрази. Младият католик бил нещо съвсем друго! Юлика дори не изпитвала нужда да му противоречи. Тя лежала на своята веранда и вдишвала думите му като горския въздух. От своя ежедневен посетител, изглежда, Юлика е научила между другото и твърде старата мисъл, че да създадеш от ближния си и въобще от един човек идол, да кажеш: „Ти си такъв и такъв и край!“ е признак на нелюбов и следователно грях. Тази мисъл очевидно много допаднала на красивата Юлика. Та нима Щилер, нейният мъж, не бил създал от нея идол?

С две думи, Юлика не скучаела; и денем, независимо дали греело слънце или валял дъжд, тя понасяла болестта си почти без притеснение.

Други били нейните нощи.

Юлика почти не говори за това, но все пак се разбира, че понякога сутрин, когато сестрата влизала в стаята й, заварвала още да гори лампата, а Юлика, напълно обезсилена, обляна в студена пот, дремела в разхвърляното и измачкано легло. Температурната крива достатъчно ясно говорела колко трудно било на бедната Юлика да спазва доброжелателното указание на лекаря в никакъв случай да не се вълнува. На малко глуповатата сестра, която измивала Юлика, подменяла бельото и носела по-рано от определеното време чай и грейка, Юлика се кълняла, че всичко е в ред, само и само да не отсрочат наново и пак наново първата й разходка, обещана й вече от няколко седмици. В такива ужасни нощи Юлика може би си спомняла понякога за своя Щилер, виждала го в неговата незабравима поза как бърше чаши след нощната си оргия, как пъха в джоба си шнолата на своята гостенка от предната вечер, за да не се дразни повече Юлика и как, в отговор на нейното съобщение, че е смъртно болна, запокитва чашата си в стената, и толкоз!

Сега вече и Щилер не й пишел.

Естествено, възниква въпросът: нима нямало кой да разкаже на този Щилер (след като бедната Юлика сама не можела да го стори) колко трудно е там горе в Давос на неговата жена, все таки негова жена, която той, въпреки наличието на другата, обичал поне дотолкова, че желаел тя да чувствува липсата му? Но тъкмо Щилер нямал и най-малкото желание да води душеспасителни разговори на четири очи; няколкото стари познати, които преди време се били опитали да му говорят, сега вече, естествено, били вдигнали ръце, а пък новите му приятели знаели за ужасните нощи на Юлика не повече от него самия… Та кой ли изобщо знаел? Бедната Юлика не разкривала душата си пред никого. Знаел, изглежда, само един човек — младият ветеран. Но той приказвал и за тези неща тъй леко и весело, както за своите църковни отци или за абсолютната скорост на светлината (която не се удвоява, ако два светлинни лъча се движат един срещу друг), за класическия закон за събиране и изваждане на скорости, който ставал невалиден именно при светлината, или пък за будизма. Той пак седял до нозете й на леглото, изпълнен със своите знания, а изтощената Юлика се стараела да го слуша внимателно. Той й говорел за току-що прочетеното в едно списание изречение на цюрихския професор Шерер, което го било възхитило: „Масата е енергия в блокирана банкова сметка.“

— Не е ли остроумно! — попитал той.

— Да, така е — потвърдила Юлика.

— Разбира се, че е остроумно! — сетне той продължил, без да променя тона си, все тъй прелиствайки своето списание: — Денем човек играе шах или чете, а нощем плаче. Вие не сте единствената в този дом, Юлика, повярвайте ми, тук е тъй с всички. Отначало, да речем, първите седмици или месеци, човек се шегува: колко хубаво е тук — сено, смола, катерички и тем подобни — а после, каквото и да правим, идва страхът. Ревеш във възглавницата си и сам не знаеш за какво, знаеш само, че е вредно и още, че твоето трескаво тяло ще изгори като тлееща прахан. А след това, рано или късно, всеки тук започва да мисли за бягство. Особено нощем, когато е сам. Всеки е обзет от безумни планове, ставаш сам на себе си Наполеон или Хитлер, но ето че и те не са могли да се доберат до Русия, а нашего брата, Юлика, не може да се добере дори до долината: четири часа път с местното влакче, смяна в Ландкварт — изглежда дреболия. Някои се опитват да го правят всяка година: тайно пъхат в джоба си четката за зъби, казват на сестрата, че отиват до тоалетната и заминават с влакчето към долината; стигат, кой по-близо, кой по-далеч, в зависимост от щастието и от времето и там получават своята криза — имат чувството, че ще се задушат и безмълвно се връщат обратно тук, но вече в болничната кола. So what?^[2] — усмихнал се той. — Ние дори не изпитваме към тях съчувствие, толкова е глупаво, разбирате ли? Знаем го от опит. Другарското ни отношение се ограничава с това да се правим, че не сме забелязали нищо. Закълнете се, Юлика, че никога няма да направите подобна глупост! — Юлика се заклела. — Не! — разсмял се младият ветеран. — Не под одеялото, мила моя! Бог също иска да го види! — Юлика се заклела, като извадила ръце изпод одеялото си от камилска вълна. — Ecco!^[3] — казал той, вдълбочил се отново в своето списание и сетне добавил: — И въобще, Юлика, ще видите, че когато тук някой умре, това съвсем не прави потресаващо впечатление. Ако някой си мисли, че така ще ни направи впечатление, умира съвсем напразно. Тук импонира само животът! Впрочем, забелязал съм, че повечето умират около Коледа, от чиста сантименталност.

(Сам той умрял в края на септември.)

През август неочаквано се появил Щилер. По мнение на Юлика, странното му поведение изумило главния лекар повече от дългото му отсъствие. Той се държал така, сякаш красивата Юлика била затворена на своята веранда напълно неправилно и незабавно поискал от сестрата да разрешат на жена му да направи разходка с него, най-малко за един час. Причината: Щилер трябвало да говори с Юлика! Но какво се било случило? Верандата, където му се струвало, че ги подслушват отляво и отдясно, му изглеждала неподходящо място за разговор. Той снел баретата от главата си, но не съблякъл шлифера си, военен модел, който носел и зиме, и лете, тъй като бил единственото му палто. Юлика попитала:

— Е, как си?

Щилер се държал много неловко, мачкал баретата си в ръце и бил много възбуден, сякаш лекарите в този санаториум били длъжни преди всичко да се съобразяват с желанието му да разговаря с Юлика насаме. Нейния радушен въпрос той оставил без отговор. Не след дълго дошъл и главният лекар на обичайното си ежедневно посещение и Щилер настойчиво повторил молбата си да пуснат Юлика да се поразходи с него. Главният лекар се видял доста натясно. Можел ли да заяви открито пред болната, че за разходка и дума не трябва да става при нейното състояние? А пък Юлика вече няколко седмици очаквала това позволение. Да каже: „Не!“ — кратко, и ясно, както го заслужавал Щилер — било неуместно именно заради Юлика, която и без това била доста отпаднала духом. Наистина, какво можел да каже главният лекар? С половин уста, извил глава встрани, сякаш не отговарял на Щилер, той дал съгласието си за половин час, дори отстъпил на четиридесет и пет минути, но помолил Щилер да го почака в коридора — преди разходката искал да поговори с него…

За първи път от дълги месеци Юлика напускала санаториума, станал за нея вече нещо като черупка на охлюв; странно объркана от раздялата си с верандата, тя се усещала по-слаба, отколкото очаквала. Хванати под ръка, при което Щилер леко я подкрепял, ала без да се отнася към нея както с недъгава, те тръгнали бавно по пътеката, която Юлика тъй често била разглеждала от своята веранда (когато се надигала специално, за да я види). Ах, за бедната Юлика това било истинско събитие, дори сълзи се появили в очите й, сълзи на радост! Да чувствува под нозете си земя, да докосне с ръка елова шишарка и да усети по пръстите си мирис на смола — това било за нея такова щастие, че дори Щилер го разбрал; във всеки случай той не бързал със своята изповед.

— Какво ти каза главният лекар?

Щилер се колебаел да отговори.

— Но кажи де! — помолила тя.

Щилер изглеждал объркан.

— Какво ми каза ли? — отвърнал той накрая. — Че трябва да те пазя от всякакви вълнения. Нищо повече. Той бе съвсем кратък, този твой главен лекар. Впрочем, не бивало да правиш разходка, каза той, състоянието ти било много по-сериозно, отколкото аз съм си мислел.

— Така ли? — възкликнала тя.

— Да.

— А на мене нищо не казват!

— Да, и още нещо! — продължил Щилер, за да отклони разговора от медицинската тема, която навярно било по-добре изобщо да не засяга пред Юлика, и се усмихнал, не злобно, а само някак странно, някак тъжно. — След това лекарят, естествено, ми каза, че си прекрасен и благороден човек, че си много крехка и се нуждаеш от грижовно отношение, с две думи, че си превъзходна съпруга. Всички изпитват нуждата да ми го съобщят. Изглежда съм някакъв идиот!

— Но, Щилер! — разсмяла се тя.

— Не — казал той, — може би наистина съм идиот. Толкова е хубаво, че отново те виждам, Юлика! Какви ли не мисли минават през главата на човек, когато дълго не вижда някого. Поне при мен е така.

Юлика повторила въпроса си:

— Е, как си, как живееш там в долината?

— Горе-долу… — промърморил той.

— Виждаш ли Фоксли?

— Не.

— Постоянно ли работиш?

Щилер не бил особено приказлив.

— Да — казал пак той, — всъщност това е всичко, което искаше да ми съобщи твоят главен лекар: че си крайно изискано създание, което заслужава да бъде носено от мъжа си на ръце. Във всеки случай трябвало да те пазя от всякакви вълнения! Били вредни за теб, а пък състоянието ти било доста сериозно. Юлика, това той ми повтори три пъти, струва ми се.

Така, хванати под ръка, както всъщност рядко вървели, Юлика и Щилер мълчали, сякаш най-важното вече било казано и оставало само да се възхищават на безоблачния августовски ден и на прочутия давоски въздух. Те крачели по същата онази класическа алея с елови шишарки и почти досадни катерички, която моят защитник и Юлика ми демонстрираха тези дни; наистина чудесна алея — ту гора, ту поляна. Долу в града било непоносимо задушно като пред буря, но тя просто не се разразявала, тази буря, и жегата си оставала, а хората се обливали в пот. Тук горе човек изобщо не се потял. Щилер се наслаждавал на това. А ливадите ухаели. Все пак, те не отишли много далеч заради бедната Юлика. Щилер съблякъл своя кафеникав шлифер, военен модел — наистина много практична вещ — и те поседнали сред сухата и мека, затоплена от слънцето и осеяна с борови иглици трева. Просто било чудесно! „Защо да говорим?“ — помислила Юлика. А и те почти нищо не приказвали. Да се говори за нещо, преди да е изречено най-важното, било просто невъзможно. Накрая Юлика попитала:

— Какво се е случило? Нали искаше да разговаряш с мен?…

Някъде сред обедната синева се чул грохот на невидими свличащи се камъни. Жужали насекоми. Планините мълчали, сребристосиви. А в това време Юлика напразно чакала Щилер да й отговори. Той мачкал между пръстите си късче червеникава земя и накрая, наистина не от дребнава придирчивост, а просто така, за да каже нещо, Юлика му обърнала внимание върху неговите доста дълги и зацапани с пръст нокти; това била съвсем безобидна забележка, но нашият добър Щилер, тази мъжка мимоза, отново дълбоко се засегнал, макар и нищо да не казал (това станало ясно едва по-късно, от едно негово писмо). Той просто пуснал на земята размачканата бучка пръст, безмълвно изтупал ръце, вдигнал едно сухо клонче и въпреки че Юлика съвсем не изисквала това от него, започнал да почиства ноктите си. Странно прозвучал неочакваният му въпрос:

— Изобщо, обичала ли си ме някога?

Какво можела да му отговори Юлика? А Щилер продължавал да чисти ноктите си и упорито чакал отговор на своя смешен и, според Юлика, направо изсмукан от пръстите въпрос.

— Какво общо има това с мръсните ти нокти? — попитала тя малко на шега и видяла как устните му затреперали от вълнение. — Нима си дошъл тук, за да ми зададеш този въпрос?

Нейният тон — и двамата го почувствували — не бил съвсем удачен, изглеждал малко повърхностен, несъзвучен с тихото величие на гората. А какво именно чувствувала бедната Юлика, виждаща за първи път тази своя гора отблизо, не от остъклената в стил „сецесион“ веранда, какво усещала, когато със собствени ръце късала полски цветя, а не й ги носел младият йезуит, какво означавало за нея да не бъде омотана в одеялото си от камилска вълна, а да е облечена отново в своя почти забравен всекидневен костюм — всичко това изглежда Щилер не можел да схване напълно. Половин час вече бил изминал. Щилер пушел, наистина, след като я бил помолил за разрешение, а Юлика стискала между зъбите си стръкче трева.

— Какво става с твоята… дама? — попитала тя.

— Кого имаш предвид?

— Още ли си влюбен в нея?

Всъщност, Юлика се опитвала да му помогне, но Щилер бил истински страхливец; той не казал нито дума, че почти ежедневно (както по-късно се изяснило) се срещал със своята дама. Той мълчал и само гледал Юлика. Какво очаквал постоянно от нея? Юлика била полегнала в топлата трева, уморена от малката разходка, съвсем обяснимо, въпреки това се опирала на десния си лакът, за да има по-добър изглед към долината. Между устните й се полюлявал дълъг стрък трева. Тя усещала как Щилер я разглежда: червените й коси, нежния й профил, златистокафявата й кожа (обичайната й алабастрова бледост й отива вероятно повече!), неначервените й устни, гърдите й, въобще цялото й тяло, което, в последна сметка, било тяло на балерина. Щилер я разглеждал, сякаш никога през живота си не бил виждал жена. А може би я сравнявал с другата? Щилер изглеждал много влюбен — така се струвало на Юлика, — и в същото време дълбоко отчаян. Но защо? Юлика попитала:

— Какво има?

Изведнъж (и днес, когато си спомня за това, Юлика не може да скрие леката си усмивка) Щилер я сграбчил като някакъв Тарзан, какъвто той, за бога, никога не е бил, уловил тясното й лице с малко грубите си ръце на скулптор и с необясним порив започнал да я целува; естествено, тя не можела така изведнъж да му отвърне със същото. Той притискал към себе си нейното отслабнало от болестта тяло, сякаш искал да го смачка. Всъщност, той й причинил значителна болка. Но тя не му го казала веднага. Защо я гледал така втренчено? Известно време тя не се съпротивлявала. Но какво означавало всичко това? Юлика се пазела да не се усмихне, ала Щилер забелязал, че тя крие усмивката си.

— Юлика! — извикал той. — Юлика!

Той крещял тъй, сякаш Юлика се намирала на другия край на долината. Щилер злобно издърпал люлеещия се стрък от устата й — този невинен реквизит на нейното напълно разбираемо смущение. Юлика била дори забравила, че все още стиска стъблото между зъбите си. С какво толкова го възмутила тази невинна тревичка? Очите му заблестели, станали воднисти, а когато проумял, че плаче, Щилер заровил глава в скута й и с двете си ръце се вкопчил в Юлика, която изведнъж, съвсем понятно, зърнала закрития от Щилер пейзаж: санаториума, зад него в далечината познатата селска църквица, малкото червено влакче, което тъкмо излизало от гората и свирело. Нима Юлика била виновна, че изведнъж видяла пред очите си всичко това? Щилер хлипал в скута й, както навярно плаче на родната гара завърнал се от плен войник; ридаел така, че Юлика усещала топлината на пламналото му лице. Тя се бояла, че могат да ги видят от санаториума. Пръстите на Щилер се впивали в нея като някакви нокти и на Юлика, естествено, било смешно, дори неловко, че той я държи за седалището. Накрая, тъй като той не преставал да хлипа, тя сложила ръката си на тила му, мокър от пот, сетне я преместила върху сухата му коса и зачакала той да се съвземе. Щилер обаче не се съвзимал. Той нямал и желание да се овладее. Дори се опитал (смешно е да се каже!) да хапе в скута й, да хапе като куче, но това не му се удало, понеже Юлика носела плътна кадифена пола.

— Хайде! — казала Юлика. — Престани вече!

Юлика и днес не знае как е трябвало да се държи по време на онази разходка в Давос. От две минути тя наблюдавала как по алеята приближават две непознати лица; наистина, те вървели бавно, но идвали все по-наблизо и за Юлика всичко това било просто мъчително, независимо че поведението на Щилер й напомняло малко театър — Мортимър или Клавиго, изобщо нещо от този род, не можела да си спомни какво точно; във всеки случай тя се усещала на тръни, защото сега пък Щилер лежал като мъртъв, забил лице в кадифената й пола, тежък и неподвижен; той вече не хлипал, а лежал, разперил ръце, в тромавата поза на удовлетворен мъж.

— Ей, ти! — ласкаво казала Юлика. — Идат хора!

А хората били вече почти на сто метра от тях, това Щилер не можел да отрече. Той се надигнал, но без да се огледа, без дори да се увери, че хората идват все по-близко и по-близко; лицето му било сънливо и замаяно като на водолаз, току-що изскочил на повърхността. Щилер закрил очи с длани, докато разхождащите се, две стари дами, не отминали зад гърбовете им, сетне отпуснал ръце върху коленете си и впил поглед в долината — навярно изглеждал сам на себе си извънредно трагичен; във всеки случай при този негов вид на Юлика не дошло нищо друго на ум, освен да приглади вечно разчорлената му коса и да се усмихне:

— Ех, ти… бедничкият ми!…

Щилер не знаел какво да каже, сетне се изправил, притегнал омачканите си панталони и след като Юлика станала, без негова помощ, вдигнал изцапания си шлифер, военен модел, позволил на Юлика да го хване под ръка, за да се опре на него, и я отвел в санаториума. Там той обещал да почака в коридора, докато отново опаковат Юлика и я изкарат на верандата. Това не продължило повече от двайсет минути. Но когато сестрата погледнала в коридора, от господин Щилер нямало и помен. Без да се сбогува, той просто си бил заминал…

Това била предпоследната им среща.

Кнобел, моят надзирател, се превръща в истинска напаст! Като някакъв читател на вечерен вестник той очаква ежедневното продължение на моята житейска история, при което паметта му ми създава доста грижи.

— Прощавайте, мистър Уайт, тук нещо не излиза. Значи, първо убихте жена си?

— Да.

— Сетне директора Шмиц…

— Да.

— Това е станало в джунглите на Ямайка, така казахте, а после е дошъл ред на Джо, мъжа на малката мулатка, и тогава сте духнали за Мексико… Е, а после? — пита той, като държи в ръка баката със супата. — От Мексико сте дошли тук при нас, така ли?

— Да.

— А къде остават тогава другите ви две убийства? Вие говорихте, че сте пречукали петима?

Сърбам супата си и казвам:

— А може би пък са били само трима.

— Шегата настрана! — казва Кнобел и по този въпрос, както личи, той не проявява никакво чувство за хумор. Кнобел се превръща в истинско тегло… И аз простичко му обяснявам:

— Има различни начини да се убие човек или поне душата му и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! Покажете ми човека, който да не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Не сте ли се замисляли, драги ми Кнобел, защо повечето хора така живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства? Та това е толкова просто: понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А какво облекчение е да чуеш трясъка на изстрела, да видиш как се лее кръв, да знаеш, че някой загива от истинска отрова, а не от мълчанието на жена си! Чудесното на по-раншните епохи, например на Ренесанса, е, че човешките характери все още са се разкривали в действието. В наши дни всичко е навлязло навътре…, а да се разкаже за едно вътрешно убийство, драги ми Кнобел, е нужно време, много време!

— Колко? — пита той.

— Часове, дни…

В отговор моят надзирател казва:

— Мистър Уайт, следващата неделя имам свободен ден.

И така, въпреки мълчанието на Щилер, Юлика знаела за неговата лятна авантюра с другата. „Авантюра“ не било навярно най-изисканата дума, но можела ли Юлика (когато мислела за това) да търси по-романтични изрази? И така, Юлика знаела! Но какво можела да стори тя, болната, от своята стъклена веранда? Естествено, нищо!

Само да търпи, да търпи, да търпи…

Сега, мислела си понякога бедната Юлика, й оставало само изкуството и отново разглеждала швейцарското списание, което наскоро й били изпратили нейни приятели. На корицата била изобразена красивата Юлика в балетна поза! Юлика — в солов номер! Според нея снимката била умопомрачителна, а с вълшебните отблясъци по тюлената пачка на танцьорката напомняла картина от Дега. Впрочем, фотографията била от предишната зима; Юлика вече не вярвала, че тази снимка, около която някога толкова си били играли, въобще ще бъде публикувана. И ето че сега, в края на август, съвсем навреме излизала за откриването на новия театрален сезон. Юлика била снета в гръб, лицето й в светъл профил, левият й крак повдигнат във въздуха; плавният и въпреки това точен полет на ръцете й, от раменете до върха на пръстите, напомнящи разцъфваща пъпка — всичко било безупречно! Текстът отдолу, както винаги — малко банален, но в основата си поне верен, което за едно такова списание, смятала Юлика, било вече доста много. Впрочем, списанието съвсем не било незначително: Юлика леко потръпнала, когато погледнала тиража. Колко много Юлики имало сега! Юлика по вестникарските будки, Юлика във влака, Юлика в уютния семеен дом, Юлика в кафенето, Юлика в палтото на някой елегантен господин, Юлика до чинията със супа, Юлика навсякъде: под чадърите на плажа, в хола на всеки по-добър хотел, но преди всичко — по вестникарските будки в страната, а също и в чужбина, в продължение на цяла една седмица; след това някой ден Юлика се появява в приемните на зъболекарите, но също и в нюйоркската Public Library^[4], където човек може да я поиска по всяко време; и отново Юлика в някоя самотна стая, окачена на стената над леглото. Тя не изпитвала гордост, ах, не, но всеки път я обземал смут, щом вземела в ръка това почти булевардно списание; все пак най-много се радвала, че снимката е толкова ефектна, а тя като балерина — безукорна. Това, че била красива, дори много красива, не убегнало от погледа й. Ах, кога ли щяла да танцува отново? Юлика се облягала назад, притваряла очи и се мъчела да си представи как тя, Юлика, с тюлена пачка (като от картина на Дега!) излиза от мрака на пустата сцена, обляна от синкавите лъчи на прожекторите, сред които се вдигат облачета прах, и потоците светлина я понасят, освобождават я от земното притегляне, отдалечават я от хорската натрапчивост; а сетне, ах, сетне първата завеса прошумолява настрани, а Юлика вече стои на палци, малко по-късно втората, по-тежката завеса изромолява своите осем секунди, за да разкрие пред Юлика дверите към онзи другия, новия мрак, сред който проблясват осветените лица от първите редове; а сетне оркестърът, отдавна вече засвирил, прогърмява с пълна сила в нозете й като някакъв прибой, ах, тази музика като омагьосан кръг заобикаля Юлика, която всички виждат, но никой не може да докосне, да сграбчи; а сетне пламват светлините на рампата и светлините горе, на моста, те заслепяват Юлика и тя нищо повече не вижда от този свят, а само чувствува пространството му, което я очаква, и усеща онова, което иначе никъде другаде не може да изпита — блаженство, неизказано блаженство, тъй че трябва да преглътне от вълнение; а сетне извръща глава (също като на корицата на списанието) и знае, че сега блясъкът на очите й се вижда дори от най-горната галерия; а сетне, да, сетне първите й стъпки, тъй, сякаш цялата музика е в тялото й — цигуларите свирят тъй усърдно, че косите им падат върху лицата, духачите издуват бузи и заприличват на ангелчета, прочутият диригент във фрак с поли като гарванова опашка е вперил поглед в Юлика, само в Юлика, славните момчета на контрабасите размахват лъкове като дървосекачи, а симпатягата на тимпаните — кълбо от нерви, треперещо от послушна старателност — най-сетне изпълнява своето „бум-бум“, о, мили боже, всичко звучи като море, залива я с вълни от музикални теми, грохотът ту нараства, ту замира, но цялата музика е вътре в нея, живее в тялото й, ражда се от тялото й, веществено, зримо! И все пак, по-далеч от тези първи стъпки Юлика всъщност никога не успявала да отиде във въображението си. Странно! Някоя катеричка сред лиственицата пред верандата, една-едничка катеричка, изпуснала на земята огризана шишарка, едва доловим шум или пък познатото изсвирване на малкото влакче в долината, понякога скрибуцането на селска каруца, спускаща се със затегнати спирачки по стръмния път, дори лекото покашляне откъм долната веранда или пък звънкият смях на лекарския помощник, току-що докарал пресни хлебчета и отново метнал се на своя велосипед, за да изчезне в гората, подсвирквайки си моден шлагер — все имало нещо, което да наруши балетните мечти на Юлика.

При цялото излишество на време, макар че нищо не й пречело постоянно да се възвръща към опияняващите я мечти за балета и отново и отново да започва със синкавите лъчи на прожекторите, на Юлика, както вече казахме, никога не се удало да стигне в мислите си по-далеч от първите стъпки. Направо необяснимо! При това Юлика, естествено, знаела толкова много балети наизуст, всяка стъпка, всяко движение! Тя напразно се обръщала за помощ към онова глупаво списание, струвало й се просто невероятно, че това безплътно създание е самата тя, Юлика, и ако балерината върху корицата не била само книжна картинка, Юлика щяла да я прегърне, да я стисне в обятията си, така както неотдавна я бил сграбчил нашият мил Щилер при разходката им. Юлика плакала и сълзите й, които смятала сълзи за своята погубена кариера, имали малко блудкав вкус. Все по-често я обземала тъга по музиката. А когато накрая й разрешили да слуша музика, и от малката вълшебна кутия от черен бакелит, която й донесъл младият йезуит, прозвучали любимите й мелодии, само за тях двамата, естествено, тихо, но все пак достатъчно ясно и с чист тон — музика, под чиито звуци Юлика била танцувала толкова пъти — ето че сега тя слушала и не усещала никаква връзка между музиката, балета и театъра. Съвсем просто: макар и дълго да не й се искало да го признае, балетът неочаквано се бил превърнал за Юлика в някаква игра от отдавна отминали дни, прекрасна, но вече недостъпна, невъзможна вътре в самата нея. Това я изплашило. Нима Щилер имал право, когато — донякъде от завист към успехите й — гледал на нейното балетно изкуство винаги като на някакъв заместител? На времето Юлика не му повярвала, не вярвала и сега. Тя знаела, че всичко ще се върне отново! Но за момента, хиляди благодарности, тя повече не желаела да слуша балетна музика, предпочитала каквато и да е друга плоча, която младият йезуит можел да й набави. А той разбирал немалко и от музика! Все пак Юлика се опитвала да разбере какво я било отчуждило от балета, не се ли дължало на разочарованието, което трябвало да преживее през онова лято по отношение на колегите си от театъра? Нито един от тях не дошъл да я посети тук горе, в нейния остъклен затвор. Само преди половин година, просто да не повярваш, всички я посрещали с широко разтворени обятия, все нейни приятели, от десетина метра я поздравявали с преливащи от възторг гласове: „Юлика, сладка моя, какво става с тебе?“. А при това се били срещали сутринта. Чуден народ, наистина! Щилер никога не можел да намери с тях общ език. Но той бил несправедлив. Тези хора не бива да се мерят по тяхната човешка преданост; тяхната сърдечност се ограничава с моментни изблици на чувства. Те действително обичали Юлика, всички — артистките от балета може би мъничко по-малко, понеже й завиждали за несравнимата коса — но мъжете до един обичали Юлика, също и певците, дори някои господа от дирекцията, да не говорим за именитите диригенти, които често я навестявали в нейната тясна и задушна гримьорна, за да й целунат ръка, присядали в някое разклатено кресло и й предсказвали блестяща кариера в чужбина. Но къде се били дянали всички тези хора? Наистина, веднъж получила картичка — приветствие от някаква развеселена компания след една премиера, имала и без Юлика небивал успех — всичко на всичко няколко реда, с които чисто и просто я уверявали, че страшно им липсва, впрочем цялата картичка била една шега, подписана с всевъзможни имена, най-безразборно и своеволно: все нейни приятели! Сетне, наистина, пристигнали още две-три писъмца, също много мили, надраскани по време на репетиция; тъй че кратки и несвързани — разни клюки за нейни колеги, всичко много мило. И няма съмнение, че ако Юлика можела да се измъкне от пашкула на одеялата си и да се появи отново в театъра, щели да я посрещнат с искрен възторг във всички гримьорни, щели да я обсипят с целувки, да я прегръщат като някой победител от състезанието Tour de Suisse^[5], от всички страни щели да й стискат ръцете и да я гледат в очите с дълбок, развълнуван поглед; нямало да мине и без трогателно-прочувствени думи: „Не мисли, че ти дрънкам врели-некипели, виждаш ли, някои само говорят, но аз ти казвам истината, Юлика, толкова ми липсваше през цялото време, такъв колега като тебе, Юлика, е, да, не искам да ставам сантиментален, но повярвай ми, често си виках къде е онова златно време с нашата Юлика, а пък сега милото момиче лежи там горе, господи, много пъти си мислех за теб, можеш да ми вярваш, такава душа като тебе, виждаш ли, но няма нужда да ти го казвам, за бога, сама знаеш колко много се радвам, че отново си при нас!“ И сетне още една целувка, още една прегръдка, същински Орест и Електра! Юлика, разбира се, щяла да повярва на всичко, и то с право. Щилер никога не разбирал тези хора. В основата си той винаги си оставал малко еснаф, въпреки че бил воювал в Испания. С хората от театъра можеш да се разбираш, само ако работиш с тях и докато работиш с тях: тогава сте една душа и едно сърце, да, има моменти, когато се чувствувате един-друг като първите християни, а това може да се случи само зад кулисите преди премиера — минути, когато вярваш в приятелство до гроб, когато всеки е тъй слаб и уязвим! И не е нужно непременно да се разболееш от туберкулоза, за да бъдеш забравен от тези толкова сърдечни хора само за три месеца; достатъчно е да не танцуваш известно време и една прекрасна заран да се появиш при тях с други интереси, да им заговориш, да речем, за църковните отци или за абсолютната скорост на светлината, достатъчно е да не виждаш в тяхната следваща премиера събитие от световно значение и вече си им чужд; о, не, те няма да те изхвърлят от гримьорната си, съвсем не, защото почти всички са много мили хора, стига да не са изгубили нервите си, ала те са равнодушни към всички, които не дрънкат за театъра; можеш да им кажеш, че си останал без дробове, че вече нямаш с какво да дишаш — те ще те слушат привидно с интерес, но в същото време ще се оглеждат в огледалото, ще изтриват грима под очите си, а накрая, докато изхвърлят изцапания памук, ще те попитат: „Беше ли днес на представлението?“ Те са комедианти и не желаят да бъдат нищо друго, актьори, които не могат да бъдат нищо друго — благодарение на своя талант. Нима Юлика е била по-различна от тях? Тя с тъга съзнавала, че онова, което я било изоставило сега на произвола на съдбата, било, така да се каже, нейното собствено „аз“… Веднъж в Давос се появил един неин колега от балета, поседял само двайсет минути на верандата, като й разказал всевъзможни забавни истории, клюки от последния балетен фестивал, който сега бил за нея почти толкова недостижим, колкото и античните надбягвания с колесници. Той също обгърнал Юлика с широк замах, с поглед на герой от трагедия, но искрен, без съмнение. Впрочем, била му се пукнала гума, та трябвало да откара своя фолксваген в гараж („Нима не знаеш, Юлика, че и аз вече имам фолксваген?“), ето какво го задържало в Давос и понеже още същия ден трябвало да бъде в града, разполагал, уви, с много малко време, за голямо съжаление, но намирал, че Юлика изглежда просто великолепно, по-добре от когато и да било. Проклетият прашен въздух на сцената, да, да, а дирекцията се правела на три и половина, ох, тази дирекция! И той се сбогувал — вече закъснял с десет минути — бодро уверил Юлика, че съвсем скоро ще оздравее и предварително вече се радвал, че ще може да предаде на всичките й колеги нейните привети. Юлика уморено се отпуснала върху възглавниците си. Но едва излязъл навън, той й свирнал отдолу — трогателният колега с фолксвагена — свирнал и помахал с ръка. Юлика също му махнала. И в този миг — и днес тя си спомня съвсем точно — Юлика почувствувала, че се разделя с цял един свят, който всъщност не бил никакъв свят, че се разделя със синкавите лъчи на прожекторите, които, изглежда, вече не можели да откъснат Юлика от земното притегляне…

Юлика била много самотна.

Колкото повече усещала как крехкото й тяло изгаря като тлееща прахан, толкова по-силно се разраствало в нея някакво непознато и смущаващо влечение към мъжете, някакъв страстен копнеж, от който не можела да избяга, особено нощем в сънищата си; при това я измъчвало постоянното съзнание, че в същите тези нощи Щилер й изневерява — всичко това подтиквало бедната Юлика да му пише писма, които в никакъв случай не можела да му изпрати! Тя съвсем и не сънувала Щилер, а разни главни лекари, лекарски помощници и мъже, които никога не била виждала през живота си. Младият ветеран на санаториума с винаги малко дяволитото лице се отнасял с Юлика като с монахиня, дори не и като с монахиня, а като с някакво същество от среден род, макар че всеки ден присядал на тясното й легло, тъй че краката на Юлика усещали топлината на тялото му. Очевидно той не изпитвал към нея дори тайна нежност. Ако Юлика го помолела, той оправял възглавницата й, но и тогава, дори случайно, не се докосвал до нея. Затова пък й говорел за Ероса също той безстрастно и непринудено, както за комунизма, Тома Аквински, Айнщайн или Бернанос, да, по същия начин й говорел за Ероса, а подобна откровеност се проявява, само когато е невъзможно да се реализира на дело. Юлика не знаела какво да мисли. Именно с такъв безразличен тон младият човек й говорел за странния феномен на Ероса, на който той, за голямо учудване на Юлика, придавал огромно значение. Но дори и до ръката й той се докосвал единствено за поздрав или за да си вземе сбогом! Нима Юлика била прокажена? В същото време този поразяващ с учеността си човек не се гнусял от момичето, което тупало дюшеци на поляната пред санаториума, и го задявал, да, най-безсрамно флиртувал с него! Юлика не можела да го разбере, а малко преди смъртта му между тях настъпило мъчително отчуждение, за което Юлика споменава неохотно. Младият ветеран изглежда попрекалил със забележката си, че Юлика трябвало веднъж завинаги да престане да вижда в отношението си към своя съпруг и изобщо към хората само ответна реакция и да се смята за същество, лишено от всякаква инициатива, с други думи — да се потапя в чувството на инфантилна невинност. Изглежда това било вече много! Впрочем, Юлика не го разбирала съвсем и се наложило да й го обясни, което той сторил без желание.

— Ето какво — усмихнал се той, — просто имам чувството, моя мила и уважаема Юлика, че вие не желаете да станете възрастна, да поемете отговорността за собствения си живот, а това е наистина жалко!

— Какво искате да кажете с това? — попитала тя.

— Един човек, който постоянно схваща себе си единствено като жертва, струва ми се, сам не може никога да се проумее, а това не е много полезно за него. Не бива да се търсят причината и следствието в двама отделни хора, още по-малко в мъжа и в жената, дори и понякога да изглежда, че е точно така, Юлика, понеже жената привидно е по-пасивна. Просто ми прави впечатление, че всъщност всичко, което сте сторили или не сте сторили в живота си, мотивирате, да речем, с това, че мъжът ви не го е направил или пък го е направил. Именно такова едно поведение, извинете за израза, е инфантилно. Защо ви го казвам? Та вие и сама отлично знаете, че нещата при вас не стоят така, не стоят така никъде, в цялата човешка история, и вие не бива да се опитвате да ме водите за носа, само защото съм по-млад от вас, защото съм всъщност за вас хлапак! Този начин да се гледа на живота става с време скучен, дори за вас, Юлика…

Оттогава тя започнала малко да го поднася, наричала го „моят мъдрец“, а това пък той не можел да търпи. Два или три пъти не дошъл при нея, само защото Юлика му забранила да говори по житейски въпроси, които младият човек, колкото и да бил хитроумен, просто не познавал от личен опит, да речем, проблемите на брака и особено на един брак като нейния с Щилер, когото той дори не бил виждал с очите си: накратко, Юлика го натирила при неговите църковни отци и Теорията на относителността, ала от това, уви (така казва Юлика), отношенията им не станали по-близки. Наистина, младият човек продължавал да идва при нея, сядал до нозете й на леглото и говорел остроумно и непринудено, все по-весело, колкото повече приближавала смъртта му, която той никак не очаквал в онези меки септемврийски дни. Юлика просто не можела да повярва, когато започнали да почистват съседната стая, стараейки се да не вдигат много шум. Сестрата от добро сърце й дала хапче за сън, но Юлика го изплюла. През цялата нощ дезинфекцирали стаята с пара. Юлика не била на себе си. Тя не очаквала, че смъртта настъпва тук по такъв начин, така делнично, незабележимо и недостойно, че животът угасва без предвестници, безшумно и внезапно като нощна лампа, тъкмо когато човек чете. И в действителност, за младия йезуит просто повече не говорели. Сестрите и главният лекар отминавали с мълчание настойчивите въпроси на Юлика, сякаш нейният съсед, младият йезуит с големите очи и винаги малко дяволитото лице, бил извършил нещо неприлично. Всичко друго си продължавало, както преди: малкото влакче свирело в долината, пристигали вестници. След няколко дни, когато Юлика лежала, както обикновено, на тихата си веранда и в обичайния час все тъй го чакала, тя дочула сухото покашляме на новия си съсед. Бил ясен септемврийски ден. Обзел я ужас.

До Ландкварт, гарата, където трябвало да смени влака, Юлика се добрала благополучно, сякаш това било най-обикновено пътешествие, а не бягство. Никой не я задържал, никой не гледал подире й — във всеки случай не повече от обикновено: заради красивата й коса. Краткият престой в Клостерс, приблизително на половината път, й се сторил цяла вечност, както навярно на всеки беглец, който примерно цели четири минути трябва да чака пред някоя бариера. Юлика се криела зад един вестник, но се стряскала от всеки, който минел през нейния второкласен вагон. А влакчето така и не тръгвало. Какво ли правели тук толкова дълго? На Юлика не й се вярвало, че никой не я познал, никой не я потупал по рамото с думите: „Какво значи това, мила моя Юлика, какво сте намислили?“ Непосветена в тайните на железопътното дело, бедната Юлика сметнала, че влакчето не потегля, защото я дирят: от санаториума уж вече се били обадили по телефона и сега някой минавал от вагон на вагон, за да залови злополучната бегълка. Юлика си покрила лицето с висящото на окачалката палто, както правят спящите по влаковете. Някой седнал отсреща й — мъж, познала го по обувките! Може би нейният главен лекар? Във въображението си тя вече виждала неговата снизходителна усмивка, чувала неговите ласкави и в същото време неумолими думи: „Госпожа Юлика, госпожа Юлика! Хайде да не правим глупости!“ Когато влакчето най-сетне се раздвижило, Юлика трябвало все пак да разбере кой е нейният преследвач, леко отдръпнала скриващото я палто и погледнала първо към прозореца, сякаш изведнъж й се било приискало да се полюбува на пейзажа. Съседът й се оказал някакъв немец; щом видял червената коса на Юлика, той веднага измъкнал пурата от устата си и най-учтиво се осведомил не я ли смущава неговият дим. Нима смятал Юлика за белодробно болна? „Но моля ви, господине, моля ви! Пушете си спокойно!“ — казала Юлика с преувеличена любезност. Съвсем глупаво, но тя наистина била седнала във вагон за пушачи. На Юлика, бегълката, съвсем не й било до приказки, дори и до празен необвързващ разговор, към какъвто немският й спътник изглежда също не се стремял, но все пак, съвсем от само себе си, той я заговорил. Юлика мислено вече чувала ненужните, но неизбежни при такива разговори въпроси: „В Цюрих ли живеете? От отпуска ли се завръщате? В Давос ли живеете?“ С отвращение, сякаш немецът най-безсрамно бил надникнал в деколтето й, Юлика се извърнала към прозореца, за да предотврати всякакви по-нататъшни беседи. При това немският господин бил споменал само нещо за относително топлия октомврийски ден. След това, слава богу, той отново разгърнал книгата си, обаче невъзмутимо изпушил своята почти неначената пура. Четял „Мраморни рифове“ от Ернст Юнгер, книга, която нейният покоен млад йезуит никога не й препоръчвал. „Мраморни рифове“ — дори самото заглавие дразнело Юлика, а димът от пурата бил отвратителен. Юлика помолила да поотворят прозореца, о не, не заради пушека, а само тъй, за да съзерцава по-добре пейзажа. Юлика се навела през прозореца, а косите й пламенеели на вятъра. Тя усещала задух, но и здрав човек можел да го изпитва при нейното положение. Но не това било най-страшното — някакъв тъмен ситроен, също като този на главния й лекар, следвал влакчето с доста внушителна скорост, изоставал на дългите завои, където влакчето се промушвало през някой късичък тунел, сетне пак го настигал, приближавал все повече и повече, отново спрял пред една спусната бариера, пак се понесъл и накрая ги догонил. Главният лекар?! Юлика бързо прибрала пламтящите си коси във вагона, а немският господин трябвало да затвори прозореца. Тъмният ситроен тъкмо задминавал влакчето. В Ландкварт, мислела си Юлика, главният лекар вече ще я чака на перона, ще вземе малкия й куфар и ще се усмихне: „Госпожа Юлика, госпожа Юлика! Хайде да не правим глупости! Ето моя ситроен!“

Но виж ти! На перона в Ландкварт нямало никого, не се мярвал дори носач! Въпреки отвратителното държане на Юлика, господинът с „Мраморните рифове“ бил невъзмутимо учтив, пренесъл куфара й през малкото площадче и попитал:

— В Цюрих ли живеете?

В отговор на това Юлика си потърсила носач. Сетне спонтанно, без да разсъждава, влязла в една телефонна кабина — навярно за нея било истинско събитие, че може като свободен човек да разговаря по телефона — и се опитала да се свърже с Щилер, ала напразно: никой не отговарял. И така, просто не е вярно, че Юлика желаела да го изненада неподготвен. Странно, но през цялото си пътуване тя и за миг не помислила за съществуването на другата. И вторият, и третият опит да говори с Щилер по телефона останали без резултат. А пък немският й спътник, сега вече малко обиден, се бил разположил на една пейка в другия край на перона и, кръстосал нозе, четял своите „Мраморни рифове“, най-сетне без пура.

За съжаление влакът за Цюрих — Париж — Кале имал малко закъснение, иначе Юлика навярно щяла да успее да го вземе. Всичко започнало (казва тя) без кашлица, просто с някакво нарастващо чувство, че не й достига въздух; ала тя се мъчела да си внуши, че това е резултат от вълнението, от напълно обяснимото вълнение поради бягството, от предвкусването на радостта, от естественото разочарование, че Щилер не е нито в ателието си, нито у дома. Юлика се стараела да диша дълбоко, съвсем бавно, много спокойно. Била изпратила носача да й купи някои вестници, на първо място онова швейцарско илюстровано списание, сякаш, напук на всичко, съществувала приказната възможност Юлика все още да танцува върху неговата корица. Наложило й се да приседне на своя малък куфар. Никой не забелязвал, че на Юлика й се вие свят; тя имала чувството, че ще умре от задух и в същия миг дочула свистенето на своя влак за Цюрих — Базел — Париж — Кале, който вече навлизал в гарата, дори зърнала табелката с надписа, но нищо повече. В този момент хората, естествено, били погълнати от суматохата на заминаването, устремявали се към първата попаднала им врата на влака, мъкнели багаж и с двете си ръце и се държали, сякаш влакът щял да ги отведе в царството на живота, а перонът на гарата означавал сигурна смърт. Юлика останала на перона…

Три часа по-късно, след като я пренесли с болничната кола; Юлика отново лежала в своето белоснежно легло, а зъбите й тракали, въпреки многото грейки; доволна била, че поне не й искат обяснения. Сестрата също не отронвала нито дума, изпълнявала указанията на главния лекар, но по лицето й личало, че пътешествието на Юлика в долината, до Ландкварт, не било сън, а най-нелепа реалност. На главния лекар очевидно било ясно какво е подтикнало нещастната госпожа Юлика да извърши подобно безразсъдство. Възмущението му било отправено, разбира се, не към болната, дори не и към глупавите сестри, които часове наред не забелязали бягството; главният лекар се опитал да се свърже по телефона с Щилер, но без успех — тогава изпратил телеграма, в която настоявал господин Щилер незабавно да пристигне в Давос. И бедната Юлика, едва дошла в съзнание, трябвало отново да взима мъжа си под защита! Ала той дори не благоволил да отговори на телеграмата. Наложило се Юлика да даде адреса на някой негов приятел, например на Щурценегер. А когато накрая станало ясно, че господин Щилер бил заминал за Париж, без дори да се обади на жена си, трябва да кажем, това направило в санаториума ужасно впечатление и макар никой да не споменал за това пред бедната болна Юлика, тя го прочела, естествено, по лицата им. Щилер — в Париж! Затова пък толкова по-трогателни и мили били всички останали: нещастната Юлика получила подаръци отвсякъде — цветя, сладкиши, дори една брошка; все знаци на сърдечна привързаност, преливаща от веранда на веранда. Тя си спомнила думите на младия ветеран, който й бил предрекъл при подобен случай всеобщо мълчаливо презрение, ала както с дръзкото си твърдение, че Юлика имала инфантилно отношение към живота, така и тук, той не бил прав. Напротив, колко трогателни били всички! Само един и липсвал: младият ветеран… Състоянието на Юлика било почти безнадеждно.

И тогава, да, тогава пристигнало онова чудовищно писъмце на Щилер от Париж, онази бележчица, която госпожа Юлика Щилер-Чуди извади тези дни от чантата си, за да ми я покаже — къс хартия с небрежно нахвърляни с молив седем-осем реда: нито дума на съчувствие, на разкаяние, нито дума дори за утеха, не, всичко било написано в някакъв леден и безсърдечен тон, сякаш Юлика извършила своето нещастно бягство с едничката цел да загуби съзнание в Ландкварт, сякаш въобще се била разболяла, за да му причини угризения на съвестта, разболяла се до смърт, тъй че можела да живее само с инжекции. Тази бележчица била просто смешна, тъй като в нея не личала и следа от угризения на съвестта, бог е свидетел, напротив, от всяка дума напирал безсрамният егоцентризъм на Щилер, неговата цинична самонадеяност.

(За съжаление нямам тук при себе си това писъмце.)

Юлика, както вече казах, живеела с инжекции, а трябвало да изминат цели три седмици, преди Щилер най-сетне да се появи на верандата й, и то за да й говори изключително за себе си, за поражението си в Испания — нещо, случило се преди цяло десетилетие — и нито дума за утеха; веднъж дори не я попитал за състоянието й, което било безнадеждно, не хвърлил и бегъл поглед към температурната й крива, не, Щилер говорел само за себе си, сякаш всичко се въртяло около него, Щилер, здравия човек!

Тук трябва да се добави нещо.

Както вече споменах, преди години, когато бил още съвсем млад, Щилер взел участие в Испанската гражданска война като доброволец в Интернационалните бригади. Не е ясно от какво е бил предизвикан този негов войнствен порив. Навярно тук е имало от всичко по малко: известна доза романтичен комунизъм, какъвто по онова време се срещал често сред буржоазните интелектуалци; напълно обяснимото желание да види свят; потребността да се заангажира с надлични, исторически значими задачи, да се осъществи на дело; а може би, поне отчасти, това е представлявало и някакво бягство от самия себе си. Своето бойно кръщение той получил (по-скоро не успял да получи!) при Толедо, където фашистите се били укрепили в двореца Алказар. Младият Щилер трябвало да охранява малък сал на река Тахо и поради недостига на хора, задачата била поверена единствено на него. Три дни не се случило нищо. Но на четвъртия, когато най-сетне в утринния полумрак се появили на отсрещния бряг четирима фалангисти, Щилер не им попречил с нищо да се качат на сала, а след това и не стрелял, макар че лежал в сигурно укритие и можел с лекота да избие и четиримата фашисти върху сала. На разположение имал цели осем минути, но вместо да стреля, той ги пуснал да се прехвърлят на неговия бряг и със заредено оръжие излязъл от укритието си, а понеже и фалангистите от своя страна можели да открият огън, така той се изложил на смъртна опасност. Ала за да не се издадат, франкистите също не стреляли, а чисто и просто обезоръжили младия Щилер, хвърлили пушката му в Тахо, вързали го със собствения му колан и го оставили да лежи сред жълтугата, където два дни по-късно го открили другарите му. Той бил в безсъзнание от жажда. Когато го изправили да отговаря за постъпката си, Щилер обяснил пред комисаря, че пушката му — руска винтовка — засекла…

Впрочем, тази малка история била първото нещо, което Юлика чула от устата на Щилер. Тя си спомня много добре онази вечер в неговото ателие, онази съдбоносна вечер след балетната сюита „Лешникотрошачката“ от Чайковски, когато една разюздана компания от артисти и балетомани, натоварени с бутилки, нахълтали в ателието на младия скулптор, като мъкнели със себе си и красивата Юлика. Всъщност, това станало така: било късно след полунощ, всички заведения в града били вече затворени, а в ателието на Щилер, завърнал се неотдавна от Испания, още светело. И така, напред, в атака! През онази вечер Юлика видяла Щилер за първи път. Сред шумната компания, изпълнила ателието му, той й се сторил особено тих и отначало помислила, че „Щилер“^[6] е негов прякор. Сетне някой го подканил да разкаже на гостите си своята „знаменита толедска история“; Щилер упорствувал и това не били превземки — той действително нямал никакво желание да говори, личало си, че се почувствувал крайно неловко, когато най-сетне един негов приятел, млад архитект на име Щурценегер, без да поиска разрешение, започнал сам да разказва. Сега, естествено, Щилер трябвало да се намеси, да добави това-онова, да доведе разказа до края.

Историята с руската винтовка, която засекла, струва ми се; не заинтересувала особено младата балерина; вниманието й било привлечено не толкова от самия разказ, колкото от младия скулптор, който, докато говорел, през цялото време работел с пръстите си: ту огъвал, ту отново изправял някакво парче тел, накрая го захвърлил, но и тогава пръстите му не намерили покой — на Юлика й било жал за него. Щилер разказвал, а лицето му изведнъж било загубило всякакъв израз; неговата история вече не била непосредствен спомен, а се била превърнала в анекдот. Когато приключил с дългото си описание на случката, настъпило неуверено и тягостно мълчание. Щилер вдигнал чашата си и пил, а никой не отронвал нито дума. Само някакъв симпатичен, пухкав оперен певец с крайно невойнствен вид наивно попитал:

— И все пак, защо не стреляхте?

Всъщност, този въпрос занимавал и останалите; те отдавали дължимото на Щилер за смелостта му да излезе от укритието, а също и за мъките му през онези два дни, които прекарал вързан под палещите слънчеви лъчи — ала на всички в ума бил въпросът, изречен от оперния певец: защо Щилер не стрелял? Неговото обяснение не прозвучало особено убедително, то било загубило своята непосредственост от това, че много пъти го бил повтарял. И така: Щилер мразел фашистите, иначе нямало да замине като доброволец в Испанската гражданска война; но тогава, в онзи утринен полумрак край Тахо, когато за първи път се сблъскал лице в лице с омразния враг, той възприел четиримата фашисти просто като хора, а да стреля по хора му било невъзможно; не бил в състояние и край!… И отново последвало гробно мълчание, отново запухтели лулите на артистите и балетоманите, кълба синкав дим изпълвали ателието. Накрая оперният певец заявил, че е доволен от отговора на Щилер, напълно доволен, сам той също не би могъл да стреля. Другите мълчаливо пресушили чашите си: да се започне разговор просто за нещо друго, например за „Лешникотрошачката“, също не вървяло. Надвиснала неловка тишина, докато накрая неговият приятел, младият архитект Щурценегер не изразил искреното си възхищение от Щилер; той нарекъл постъпката му победа на човечността, победа на конкретната практика над абстрактните идеи и прочее, при което се мотивирал надълго и нашироко. Никой не възразил срещу това ласкателно за Щилер обяснение, а и самият Щилер, видимо смутен, също не горял от желание да рови по-надълбоко в своята история; той се помъчил да възвърне веселото настроение на компанията, като отворил още една бутилка, любезно загрижен чашите на всички да бъдат пълни, включително и на красивата Юлика, която седяла в ъгъла и с големите си, необикновени красиви очи оглеждала ателието, където попадала за първи път. Тя почти нищо не пиела и почти нищо не говорела — както винаги, нейният принос в компанията се състоял във великолепната й коса с червеникави отблясъци…

Със своята анекдотична история, изглежда, Щилер жънел навсякъде успехи. По-късно, когато Юлика се сближила с него, а сетне и когато се оженили, налагало й се, естествено, да изслуша този разказ наново и наново. Защото в задълженията на една мила съпруга влиза и това да не се прозява от скука и да не прекъсва мъжа си, когато той изпълнява коронния си номер. А коронният номер на Щилер била историята със сала на река Тахо. А когато станело дума за победата на човечността над идеите, мръщели се единствено комунистите в компанията, но замълчавали от приятелски чувства към Щилер; най-много някой да се обърнел накрая към слушателите с въпроса: „А как би ви изглеждала подобна победа на човечността над идеите, ако не се отнасяше до фашисти?“ Ала тези разговори вече не засягали Щилер, а пък и с комунисти той се срещал все по-рядко, поне в кръга на общите им приятели. Във всички други компании обаче, както казах, Щилер винаги излизал с чест от своя испански анекдот. Иначе защо би разказвал тъй често тази история? Във всеки случай Юлика и до днес не може да си обясни защо Щилер, нейният безследно изчезнал съпруг, при последната им среща в Давос изведнъж заговорил за някакво „поражение в Испания“. Защо поражение? Това Юлика никак не можела да проумее. Нима през всичките тези години той не изисквал и от Юлика да се възхищава от поведението му в Испания? А сега изведнъж това се оказвало поражение, превръщало се в източник на всички беди, в проклятие, в зла орис, в нещо, с което Щилер се мъчел да обясни и техния нещастен брак. Но отде — накъде?

Тяхната последна среща: бил студен ноемврийски ден, достатъчно безрадостен и без посещението на Щилер; навън вече имало сняг. Юлика лежала на своята веранда в стил „сецесион“, увита по-топло от друг път, дори ръцете й били пъхнати под одеялото от камилска вълна; Юлика приличала на мумия, тя можела да движи само главата си, за да хвърли поглед към сивата мъгла навън, но и тогава виждала единствено призрачния скелет на близката лиственица, напомнящ собствената й рентгенова снимка — и там личал такъв гол скелет сред кълба от сива мъгла. Сега пред очите си тя виждала само тази гледка. Небето било сякаш от олово, а валма мръсна мъгла пълзели по склоновете на планината. Юлика нямала дори представа къде се намира слънцето на небето. Планинските върхове, така познати и привични, сякаш се били разтворили в мъглата като таблетка в чаша вода — от тях била останала само някаква зловеща сива мътилка, нищо повече. Юлика винаги смятала, че само глупаците са в състояние да изпитват скука, а тя, следователно, не. Оказвало се обаче, че това няма нищо общо с глупостта, напротив, неизразимата скука, която измъчвала Юлика през тези дни, била може би най-голямата неволя, която тя била способна да изстрада — в това състояние човек просто не знаел какво го очаква в следващия миг, а заедно с това усещал някакъв сатанински привкус на вечност, докато пред очите си не виждал никакъв изход от земното съществование…

Щилер седял върху перилата на нейната веранда и мълчаливо се взирал в снежната виелица. Той бил небръснат и бледен като след безсънна нощ; дори от разстояние вонял на алкохол, а освен това и на чесън.

— Но какво си ял? — попитала Юлика.

— Охлюви.

Щилер дори не я запитал за състоянието й. Впрочем, той пристигал не от Цюрих, а от Понтрезина — заявил го на бедната Юлика почти злорадо, сякаш тя го била накарала цяло лято да си служи с извъртания и лъжи. Щилер идвал от Понтрезина, тоест от своята любовница. След като направил язвителното си съобщение, той отново млъкнал, не удостоявал Юлика с поглед и запалил цигара, без да отмества очи от сивата пелена на виелицата, а устните му треперели. Юлика така и не знаела защо.

— Е, как беше в Париж? — попитала тя.

Щилер отвърнал само, че в Париж я бил сънувал. (Сякаш не той, а Юлика била завързала някаква недостойна интрижка.) Юлика и по-рано трудно понасяла брътвежите му за разни съновидения, които така и могат да означават всичко, а и сега тя, естествено, го питала не за парижките му сънища, а какво в действителност е правил в този град. Щилер обаче й заразказвал своя сън, и то с най-големи подробности:

— Намирахме се с теб в някаква компания и аз, не знам защо, бях страшно вбесен; исках да ти кажа нещо, но нямах глас, колкото и да се напрягах, а трябваше на всяка цена да ти го кажа! Бе просто ужасно! Дори и да заплатех с живота си, длъжен бях да го изрека! Видях, че ти се усмихваш и изведнъж закрещях. Ти се усмихваше, също както сега, разбираш ли, като човек, който винаги и във всичко е прав! И тъй като аз продължавам да викам, ти си тръгваш, а пък аз не мога да те възпра. Изглежда, компанията също смята, че тъй не бива да се крещи; държа се невъзможно, сам зная. „Вразуми се! — говорят ми всички. — Трябва да я догониш, да я утешиш и да поправиш вината си!“ Сам чувствувам, че не съм прав и ето, тръгвам, търся те по улиците, накрая те намирам в някакъв градски парк, нещо като Люксембургската градина, впрочем, това е без значение; пролет е, а ти седиш на зелената морава и се усмихваш. Хвърлям се върху теб и правя опит да те удуша, да, с двете си ръце; напрягам всичките си сили, но напразно, при това знам, че ни гледат; аз те душа до смърт, но ти си толкова жилава, ти само се усмихваш…

Юлика, естествено, не отвърнала нищо. След малко се появила сестрата и се осведомила не е ли студено на госпожа Юлика. Юлика поблагодарила извънредно мило; докато говорела, от устата й излизала пара, ала обградена отвсякъде с грейки, омотана в одеялата, тя действително не мръзнела. Когато сестрата си отишла, Щилер казал:

— Вчера ние скъсахме, Сибила и аз. Вчера, в Понтрезина.

— Коя е тази Сибила? — попитала Юлика.

— Сега и между нас с теб, Юлика, всичко е свършено, и то завинаги, надявам се, че разбираш.

Юлика мълчала.

— Завинаги! — повторил той.

Цялата тази сцена изглежда не била лишена от известна комичност. Най-напред, защото Щилер упреквал своята Юлика, че му се била усмихвала в неговите парижки сънища, додето в действителност по същото онова време тя е лежала на своята веранда; и после, понеже той поднесъл изявлението си с такъв тон, сякаш оповестявал първата в историята на човечеството разтрогната любовна връзчица, с такъв израз на лицето, като че да се умре в един санаториум е нищо в сравнение с преживените вълнения около погребването на седеммесечната му авантюра предния ден в Понтрезина. Била смешна и закъснялата изповед на Щилер за любовта му към тази дама, която, както най-сетне се изяснило, се наричала Сибила. Юлика прочела по лицето на Щилер, че бил разстроен, задето през цялото време, докато приказвал, тя издухвала снежните кристалчета от одеялото си. Но какво можела да стори Юлика? Неговият разказ почти се покривал с опасенията й от лятото, тъй че вече не бил толкова силен удар за бедната Юлика — та тя отдавна разбирала, че й изневеряват! А безутешният Щилер крачел насам-натам из верандата й в стил „сецесион“ и с наслада разкривал подробности, за които Юлика съвсем не го питала. Ала той вършел това, само и само да задържи някак по-дълго спомена от погубеното си лято.

— Да! — казал той накрая. — Това е положението!

— Е, и?

Не е вярно, че Юлика се усмихвала с тайно злорадство и въобще, че се усмихвала. Изглежда, Щилер отново сънувал. От друга страна едва ли някой можел да изисква от бедната Юлика да се облее в сълзи, задето „Сибила“ вече не съществувала. Какво очаквал Щилер пак от Юлика? Тя подухвала снежинките от одеялото си, нищо повече. А що се отнася до сухото изявление на Щилер, че между него и Юлика, неговата все пак законна съпруга, всичко е свършено, тя съвсем не се направила на глуха, а просто не схващала логическата връзка. Когато Щилер се опитал да й обясни думите си — отново настанил се върху перилата на верандата, с поглед, вперен в снежната виелица, сякаш водел разговор с призрачните дървета — цялата му разпаленост съвсем не се дължала на настоящия миг, нямала нищо общо нито с мястото, нито с неговата бедна Юлика: думите му звучали изкуствено, сякаш предварително заучени, родени в глуха самота; сега той ги нижел без жива връзка с реалността, изговарял ги непоколебимо и жестоко — колкото по-жестоко, толкова по-добре! — приказвал сякаш под принудата на чуждо внушение, което обаче сам бил възприел, докато пътувал за Давос или, може би, докато ядял охлюви — това било някакво неумолимо мъжко внушение! Юлика го слушала внимателно, но не можела да се освободи от чувството: „Кой ли ти е втълпил да дрънкаш такива жестоки безсмислици, та ти, мили мой Щилер, съвсем не си такъв!“ Щилер бил безпощаден като някакъв окаян палач, който със собствените си очи вижда невинността на жертвата, но няма право да се размеква, длъжен е да изпълни присъдата — ето защо Щилер почти не поглеждал към Юлика, а бил впил очи във виелицата навън и в посивелите лиственици. И колкото повече говорел, толкова по-ясно чувствувала Юлика: „Всичко това са измислици, мили мой Щилер, нещата съвсем не стоят така!“ Ала Щилер приказвал ли, приказвал…

— Ако не беше това мое поражение в Испания — продължил той, — ако те бях срещнал със самочувствието на истински, пълноценен мъж, отдавна да съм те напуснал, Юлика, навярно още след първата целувка, и така този нещастен брак щеше да бъде спестен и на двама ни! Виждаш ли, Юлика, ето кое е жалкото: ние трябваше да предвидим отнапред, че нещата няма да вървят. А предупредителни сигнали по пътя ни не липсваха — липсваше ни смелостта да ги видим. Днес вече знам: дълбоко в душата си изглежда никога не съм те обичал! Бях влюбен в твоята крехка студенина, в твоето мълчание и си поставих за цел да те разгадая и ти вдъхна живот. Неизпълнима задача! Въобразявах си, че съм ти необходим! А пък твоята постоянна умора, твоята неземно-есенна бледост, вечната ти болнавост — тъкмо това съм търсел подсъзнателно: жена, нуждаеща се от моите грижи, за да изглеждам в собствените си очи по-силен! Страхувал съм се да имам една обикновена любима, разбираш ли, някое здраво и простовато момиче, което желае да го любят и само умее да люби, да, аз се страхувах! Изобщо, страхувах се от всичко! А теб превърнах в свой пробен камък, затова не можех да те напусна. Да ти помогна да разцъфтиш? Една задача, с която никой друг не би се нагърбил! Та от моя страна това бе чисто безумие! Исках да ти помогна да разцъфтиш, поех това бреме, а всъщност те поболях; и това е лесно обяснимо, защото за какво ти бе да си здрава с мъж като мен! И ето — страхът, че мога да те направя нещастна, ме привързваше по-здраво и от малкото щастие, което ти би могла да ми дадеш!

По едно време Юлика запитала:

— Отде — накъде „поражение в Испания“?

Отговор не последвал.

— А дали ти се досещаше за всичко това? — продължил Щилер. — И още как! Та то е повече от ясно! Още от първата вечер ти се влюби в моята тайна боязън. Това ти харесваше, мила моя — мъж, който не идва при теб, просто за да те обладае, а трепери; един наплашен, прекършен човек, който вярва, че чрез теб ще съумее да се потвърди; мъж, измъчван от угризения на съвестта, идиот, който винаги ще търси вината в себе си, щом не върви! Не беше ли така? Аз бях отговорен дори за лошото време! И сега те виждам, Юлика, как протягаш ръка и гледаш не към небето, а към мен: „Заваля дъжд!“ — произнасяше ти с упрек. И аз търпях този твой поглед…

Юлика не го прекъсвала, оставяла го да се наприказва.

— Нима не беше тъй? Защо през всичките тези години не отиде на лекар? Тогава нямаше да става нужда да лежиш на тази безотрадна веранда, Юлика! Защо не желаеше да бъдеш здрава жена? Може да звучи нелепо, Юлика, но е така: не ти се искаше да бъдеш здрава! Готова бе да ме обявиш за безсърдечен човек, щом с радост установех, че нямаш температура. Това те дразнеше! Спомни си безчислените ни вечери, когато изчезваше в стаята си и си лягаше, само и само аз или гостите да не забравим да кажем, или поне да си помислим: „Ах, бедната Юлика!“, да не би да те приравним със здравите жени — от тях ти се боеше като от смърт! Знам, ти имаше тежки и изнурителни репетиции, да, а пък на мен ми бе лесно да приказвам, щом не можех да предложа нищо друго, освен моите плесканици от глина, при които не бе от значение дали работя или не; аз си живеех безгрижно като ориенталски паша, знам го, а пък твоята работа изобщо не подлежеше на сравнение с никоя друга, дори с работата на приятелката ти — детската лекарка — разбира се! И въобще бе нелепо и жестоко от моя страна дори само да си помисля, да пожелая ти да не си по-крехка от останалите жени! Твоята потребност да те глезят и ласкаят (всички, без изключение!) бе истинско безсрамие! И как само околните се нагаждаха към теб, не само твоят идиот, но дори и онези, дето не бяха влюбени в теб; бог знае защо и те се чувствуваха някак виновни пред теб и постоянно ти се извиняваха; ако пък се случеше да задремеш в някоя компания, понеже разговорът не се въртеше около твоя балет, всички намираха, че си сърцата жена, покриваха те с одеяло, за да не измръзнеш, понеже ти дори не умееше да се завиеш сама — цяла компания от самаряни! И всички започвахме да приказваме шепнешком: кой ли не знаеше, че на следващата заран Юлика има тежка репетиция? Всички те, а също и аз, ти направихме мечешка услуга, Юлика! Например ако не проумявах как така не можеш да приготвиш на общите ни приятели дори една хлебна супа, вината бе моя, разбира се — казано е: приемай жена си такава, каквато я е създал бог! А пък аз всеки път забравях колко крехка и деликатна е моята Юлика, как силно се нуждае от грижи и внимание! Но още не успели нашите приятели да си тръгнат, ти се съживяваше и, плетейки нозе от умора, се запътваше към кухнята, за да стоплиш мляко за Фоксли. Защото Фоксли си ти!

След като веднъж си бил развързал езика, Щилер й наговорил цял куп подобни упреци, все блудкави заяждания, едно от друго по-дребнави! Юлика само му се чудела…

— Както винаги, ти предпочиташ да мълчиш! — продължил той. — Смяташ се за пълно олицетворение на любов и всеотдайност, знам, но за мен си въплъщение на нарцисизъм и най-вече на високомерие! Аз пълзях пред тебе на колене, Юлика, плачех, както един мъж може да плаче само в редки случаи, изгарях от срам, разкайвах се пред теб, а ти само ми прощаваше, точно така, прощаваше ми от сутрин до вечер, като дори за миг не изпита смущение, дори за миг не ти мина през ум, че може би и ти ме погубваш — ти нито веднъж не потрепера! Но защо ли? Та ти си мъченица, знаят го всичките ни познати, ти си благородно същество, което не крещи, не упреква, не, аз сам трябваше да си отправям упреците! Ти никога не се омърси с подобно нещо! Но помисли: избави ли ме поне веднъж от моите упреци? Не, ти само ми прощаваше! И с това потвърждаваше, че се укорявам основателно. В женската прошка има нещо сатанинско, скъпа моя, нещо, което на теб, разбира се, ти е чуждо, на теб всичко ти е чуждо, а пък аз го усещах, само защото бях мимоза — но от това може да се загине не по-зле, отколкото от туберкулоза… Приказвам ли, приказвам, Юлика, а ти продължаваш да издухваш снежинките от одеялото си!

Щилер не можел да се успокои.

— Да, понякога се питам защо през всичките тези години нито веднъж не скочих да ти зашлевя плесница! Най-сериозно, това е моя грешка, която вече не може да се поправи, грешка е, напълно съм убеден! Колко много щеше да спести и на двама ни този шамар! Например злополучното ти пътешествие до Ландкварт, струва ми се. Ти, естествено, си знаела предварително, че някъде по пътя ще те връхлети кризата, но вече си готова да заплатиш всякаква цена, само и само да си осигуриш моите угризения на съвестта. Тук обаче се лъжеш! И ето къде е пак ужасното: виждаш ли, аз действително съм виновен, макар и в съвсем друг смисъл, задето ти лежиш сега в този санаториум! Но тук вече няма какво да ми прощаваш! Често си мисля: ако не те бях превърнал в свой пробен камък, у теб никога нямаше да се породи идеята да ме обвързваш с твоята болнавост и ние щяхме, може би, да се обичаме естествено, не знам, или пък щяхме да се разделим също тъй естествено. Тогава ти щеше да срещнеш някой мъж със спокойна съвест, безкрайно търпелив, и то по един свободен начин, във всеки случай мъж, който може да се спечели и задържи само с проста и нормална любов. Кой знае, скъпа моя Юлика, може би тогава ти щеше да си здрава, и то за цял живот!…

Щилер най-после млъкнал.

— Е, и? — попитала тя.

Щилер я загледал втренчено.

— Значи, в твоите очи съм такава? — казала Юлика. — Ти си създал за себе си веднъж за винаги един мой образ, ясно ми е, една завършена и окончателна представа и — край! И сега, чувствувам го, просто не желаеш да ме възприемеш по друг начин. Не е ли тъй?

Щилер запалил цигара.

— Напоследък и аз много размислих — казала Юлика и докато говорела, продължавала да издухва снежните кристалчета от одеялото си. — Неслучайно божията заповед гласи: „Не си създавай идоли!“ Защото всеки идол е грях! Това, което ти твориш сега с приказките си, е точно обратното на любов, виждаш ли! Не знам дали можеш да го разбереш. Но когато човек обича някого, той му оставя свободна всяка възможност и въпреки всички лоши спомени, винаги е готов отново и отново да се удивлява колко е различен другият, колко е разнолик, а не просто да си създаде за него някаква неизменна представа, някакъв завършен образ, както ти направи с твоята Юлика! Мога само да ти кажа, че нищо от приказките ти не е вярно! Ти винаги си си втълпявал какво ли не, но, моля те, не си създавай от мен идол! Това е всичко, което мога да ти кажа.

Щилер продължавал да пуши.

— Къде си научила това? — само попитал той. Изглежда с Щилер повече не можело да се говори. Той имал уши само за собствените си думи! Очевидно бил дошъл от Понтрезина с твърдото намерение да направи всичко на пух и прах! — Любов! — усмихнал се той. — Нека в нашия случай по-добре не приказваме за любов, нито за вярност. Също и ти, Юлика, вероятно отдавна би ме напуснала, поводи си имала предостатъчно, знам, но ти липсваше увереност, че ще съумееш да задържиш при себе си един истински мъж. Да говорим откровено! Нашата относителна вярност всъщност не бе нищо повече, освен страх от провал с всеки друг партньор, подобен на този, който сега претърпях аз. Нека не се залъгваме! Вече и между нас всичко е свършено! Струва ми се, Юлика, че се виждаме за последен път.

Юлика плачела.

— Неприятно е, наистина — казал Щилер съвсем прозаично, — че всичко това трябваше да се случи именно в санаториума. Ти все още не си прескочила кризата, доколкото разбрах от твоя главен лекар, но може би ще е по-добре, Юлика, ако от днес нататък вече знаеш, и то без никаква възможност за съмнение, че твоята болест повече не ми прави впечатление. В твоите уши това, може би, звучи направо подло. Но виждаш ли, Юлика, в действителност тайно в себе си аз винаги съм те упреквал, затова и се отнасях към теб тъй раболепно, та чак ставах смешен — трябваше постоянно да ти се отплащам за нещо премълчано, разбираш ли! А сега за първи път, струва ми се, стоя пред теб, без да ти се гневя. Защото вече знам, че всъщност не ти си ми пречила да живея действителен живот. Слава богу, че най-сетне го проумях! Сълзите в очите ти, Юлика, са отрова, която вече не ми действува! Защото, в края на краищата, всички ще умрем!

Тогава Юлика казала:

— Сега бих искала да ме оставиш сама!

Щилер постоял още малко, хвърлил цигарата си зад перилата и сетне пъхнал ръце в джобовете на шлифера си; изглеждал малко смутен. После, като че Юлика била вече в ковчег, само я целунал по челото, не дочакал тя да измъкне ръцете си изпод одеялото и бързо напуснал заснежената веранда…

Оттогава (разказва Юлика) за нея той изчезнал безследно. В града видели Щилер и през декември. Едва по-късно, след някакъв вернисаж, завършил със среднощен гуляй, той изчезнал и за останалите — не отведнъж, а незабелязано; малко по малко започнало да прави впечатление, че Щилер не се мярка в кафенето и по другите места, където обикновено ходел, и всеки свивал рамене, когато някой случайно запитвал за Щилер. Едва в края на януари някакъв човек, изглежда обезпокоен, че ателието на Щилер е постоянно заключено, се обадил в полицията; полицията предприели безрезултатен обиск и ето че и до днес — шест или почти седем години оттогава — тя не знае нищо повече, отколкото в онези дни…

Бележки

[1] Думата на хартията е „нарцизъм“. Заменена с „нарцисизъм“ по препоръка на преводача. — Бел.кор.ел.изд. ↑

[2] И какво? (англ.) — Б.пр. ↑

[3] Ето така! (ит.) — Б.пр. ↑

[4] Обществена библиотека (англ.) — Б.пр. ↑

[5] Обиколка на Швейцария (фр.). — Б.пр. ↑

[6] „Тих“ (нем.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Макс Фриш Щилер (2)

Метаданни

Данни

Щилер

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора тетрадка

Макс Фриш
Щилер (2)