Ателието на безследно изчезналия Щилер — както го описва госпожа Сибила, съпругата на моя прокурор — представлявало просторно, изпълнено със светлина помещение; някаква мансарда в Стария град, която поради отсъствието на мебели, дори на най-необходимите — Сибила нямало къде да сложи поне шапката и чантата си — изглеждала навярно още по-просторна, отколкото била в действителност. Преценката на Сибила — десет на петнайсет метра! — ми се струва преувеличена, макар че за всичко друго в това ателие тя, изглежда, си спомня доста точно. Подът бил от стари проскърцващи чамови дъски с чепове, междувременно вече изтъркани, а под една чупка на покрива, където Сибила неведнъж си удряла главата, имало нещо като кухненска ниша с мивка от червена мозайка, малка газова печка и шкаф с всевъзможни безразборно събрани съдове. Там имало навярно и диван, тъй като Щилер живеел в ателието си; а също етажерка с книги, където Сибила, израснала в буржоазно семейство, за първи път видяла „Комунистическия манифест“, до него „Ана Каренина“ от Толстой, нещо от често споменавания в разговорите Карл Маркс, по-нататък Хьолдерлин, Хемингуей, както и Андре Жид; тя също му подарила някоя и друга книга, което увеличило пъстротата на тази библиотека. Изглежда, килими нямало. Затова пък Сибила си спомня всичките пет извивки на дългия кюнец от печката, който й се струвал много романтичен. А ето най-хубавото: с малко по-смел скок (като дама тя навярно е трябвало да позапретне полата си) можело да се излезе на покрива, където имало тераса с ръждясали перила, под краката хрускали камъчета, покрити с мъх, а по белите обувки лепнел асфалт; и пак всичко било много романтично: гукащите гълъби в улука, островърхите покриви наоколо, таванските прозорчета, комините и огнеупорните зидове, котките и дворовете с мушкато, откъдето долитало неистово тупане на килими, развяващото се пране и звънът на камбаните от катедралата. Там имало и шезлонг, купен някога при евтина разпродажба в дома на Армията на спасението, който обаче, за съжаление, вече не можел да се използува — тъканта била съвсем изгнила и всички предпочитали да сядат върху кофата за смет; за Сибила, съпругата на моя прокурор, в това очевидно също се криело някакво съвсем особено очарование. Във всеки случай оставам с впечатлението, че въпреки всичко тя си спомня не без удоволствие за това ателие. Там имало и дядовски стол-люлка, в който човек можел да се полюлее и от това го обземало неизбежно някакво палаво и в същото време спокойно настроение; всичко, което Сибила виждала тук, идвайки от своя подреден дом, притежавало за нея обаянието на нещо временно: маркучът на чешмата винаги бил привързан само с една връвчица, завесата била закрепена с кабарчета, а зад нея се мъдрел стар куфар с големи ключалки, който служел на Щилер вместо ракла за бельо. Където и да погледнел човек в това ателие, добивал възбуждащото чувство, че по всяко време може да тръгне оттук и да започне съвсем нов живот, а тъкмо това чувство било нужно тогава на Сибила.

Първото й посещение приличало на нашествие.

— Прескочих само за малко! — казала тя и сама не би повярвала, че ще остане чак до полунощ. — Трябва все пак да видя къде работиш и живееш…

Щилер бил небръснат и поради това малко смутен. Той й предложил чинцано и докато се бръснел на мивката зад завесата, Сибила заразглеждала с любопитство всичко онова, което висяло по стените: една африканска маска, отломък от келтска брадва, портрет на Йосиф Сталин (по-късно той изчезнал), един прочут плакат от Тулуз-Лотрек и две пъстри, но вече избелели испански бандерили.

— Това пък какво е? — запитала тя.

— Използува се при борба с бикове — обяснил той кратко и продължил да се бръсне.

— Ах, да — казала Сибила между другото, — нали си бил в Испания. Щурценегер ни разказа за теб страхотна история… — Тя седяла в стола-люлка и се смеела. — Ти и твоята руска винтовка!

Мълчанието му й дало да разбере, че го е засегнала, за което, естествено, съжалявала.

— Щурценегер е идиот — казал той зад своята завеса, — навсякъде раздрънква тази глупава история.

— Значи, не е вярна?

— Във всеки случай, не както я разказва Щурценегер…

В отговора му личала досада, тъй че Сибила загубила желание да разпитва повече за историята с руската винтовка. За да промени разговора, тя казала:

— Но все пак си бил в Испания, нали? — Сибила се ядосвала на себе си; наистина можело да се помисли, че е дошла да подпитва Щилер за Испания.

Те се запознали на така наречения артистичен бал с маски, тогава безименни и поради това свободни от всякакви задръжки; разменили си нежности, а оттогава не били изминали и три седмици; по-късно, когато се срещнали в действителния живот, тези нежности им се стрували почти невероятни, едва ли не като тайни спомени от някакъв сън, за който другият не знае нищо. След като тъкмо Щурценегер, неговият приятел, му издал името й, срещата помежду им станала неизбежна, поне заради любопитството да се разбере как изглежда без маска вече целуваното лице. Видели се на чаша аперитив и когато се оказало, че без маски имат да си кажат още повече неща, направили и една разходка, от която не била изминала и седмица; тази разходка, изглежда, също завършила с нежности, които сега, докато Сибила седяла в ателието му, им се стрували почти невероятни, едва ли не като спомена от бала, тоест като таен спомен от някакъв сън, за който другият не знае нищо. Тъкмо на това се дължало и чувството им за неловкост, затова и разговорът не вървял!…

— Значи, тук работиш? — запитала Сибила и на самата нея този въпрос се видял глупав, в същност излишен. Тя се разхождала бавно между разни скулптури и не без боязън очаквала Щилер да я запознае с творбите си.

— Знаеш ли — казала тя, — нищо не разбирам от изкуство!

— За мое щастие! — отвърнал той зад завесата и сам променил разговора. — Чашата ти не е празна, нали? Наливай си, чинцаното е за пиене.

Сибила си наляла. Тя стояла с чаша в ръка пред някаква гипсова фигура, когато Щилер, сега вече избръснат, излязъл зад завесата.

— Това е жена ми — казал той.

Фигурата представлявала глава върху дълга, стълбообразна шия, по-скоро ваза, отколкото жена, изобщо много странна. Сибила била радостна, че не очаквали от нея мнение.

— Жена ти не се ли ужасява при вида на това нещо? — попитала тя все пак. — Аз бих се чувствувала ужасно, ако ти ме превърнеш в такова произведение на изкуството!

С това разговорът за неговото творчество в същност бил приключен, защото нов така и не възникнал; те просто стояли и отпивали от чашите си, сякаш се били събрали да опитат чинцаното, нищо повече, и двамата с няколко степени по-глупави, отколкото били в действителност — и всичко навярно поради понятния страх, че от най-малкото съприкосновение можело да стигнат отново до нежности, без да се познават истински.

— Защо те интересува това… — попитал Щилер, — това с руската винтовка?

Тази история интересувала Сибила ни повече, ни по-малко от всичко друго, свързано с неговото непознато минало. Но, както изглежда, сам Щилер не можел да се отърси от Испания, от пъстрите, но вече избелели бандерили с техните остри кукички. За да не трябва да разказва историята с руската винтовка, която очевидно му била неприятна, Щилер започнал да описва една испанска борба с бикове; дори оставил някъде чашата си с чинцано, та да освободи ръцете си и покаже всичко нагледно. Впрочем, двете кръстосани бандерили той не снел от стената; изглежда се боял от тях.

— Да, да — възкликвала Сибила от време на време. — Разбирам!…

Изглежда, Щилер бил очарован от борбата с бикове и Сибила установила, че въодушевлението му отива великолепно, по-добре от всяка маска.

— А сега — пояснил Щилер, — сега излиза матадорът!…

Сибила мислела, че бикът отдавна вече е мъртъв.

— Но защо едва сега? — попитала тя. — Когато бикът е вече убит?

Тя не внимавала в разказа, във всеки случай следела не битката с бика, а само лицето на Щилер; той трябвало да започне всичко отначало. Но защо било толкова необходимо Сибила да си представи една испанска борба с бикове?

— Ето, виж! — казал Щилер. — Аз съм бикът.

Той застанал в средата на ателието, а Сибила трябвало да стане от стола-люлка, за да поеме ролята на тореадора. Тя се разсмяла заради това разпределение на ролите. Сибила не изпитвала никаква нужда да убива бик, но Щилер смятал, че така ролите са разпределени съвсем правилно. Сибила дори нямало нужда да снема шапчицата си, напротив, един тореадор следвало да бъде колкото се може по-елегантен. И така, бикът излиза на арената и Сибила трябвало да си представи: наоколо ослепително блестящият на слънцето пясък — живот и смърт, светлина и сянка разделят арената, а от всички страни се издигат аркади, претъпкани с народ, пъстри като цветна леха и ехтящи от гласове, които изведнъж стихват, понеже напред излиза Сибила, тореадорът. В същност, тези, които раздразват бика с червените си кърпи, са неколцина, но Щилер се задоволява сега само със Сибила. Бикът, черен като катран, стои в средата на арената сякаш в гигантски кратер и битката започва. Отначало тя прилича на игра, едва ли не на балет; впрочем размахваните кърпи не са много червени, те са избледнели от слънцето и са по-скоро розови; накратко, бикът не знае какво да прави и се отбранява напосоки, тича насам-натам, боде с рога във въздуха, спира внезапно като закован, вдигайки облак прах. Дотук всичко е само закачка, нищо повече, някакъв флирт и все още може да бъде прекратено; черният бик е невредим и би могъл да тегли плуг нейде из полетата на Андалусия. На Сибила й се сторило отвратително, когато Щилер започнал да разказва за пикадорите, които се появяват на своите жалки кранти и забиват пиките си във врата на бика, за да го разярят. Сибила неволно свалила шапката си; фонтаните пулсираща кръв, пурпурночервена кръв, която се стича по черната кожа на пръхтящото животно, съвсем я разстроили. Тя заявила, че никога не би могла да изтърпи една истинска борба с бикове. Но за Щилер, някогашния борец за свободата на Испания, това не променяло нещата и раненият бик вече нападал, освирепялото животно вдигнало на рогата си старата кранта и докато я извличали от арената с разпорен корем и с мъкнещи се като гирлянди вътрешности, Сибила трябвало да седне от слабост.

— Престани! — извикала тя, като закрила лице с две ръце.

Но тъкмо сега, настоял Щилер, започвала с нищо несравнимата по красота и елегантност фаза на битката: в ход се пускали същите тези пъстри бандерили, за които тя питала; и понеже Сибила останала да седи на дивана, Щилер трябвало да смени ролята си и да предостави бика на нейното въображение, за да демонстрира употребата на бандерилите. Но Щилер не снел от стената стрелите, както вече казах, изглежда, се боял от тях, сякаш бил преживял лично неволите на един бик. И така, демонстрацията станала без реквизит; а именно: той протегнал двете си ръце нагоре, колкото е възможно по-грациозно, изпънал цялото си тяло и се изправил на върха на пръстите си, за да има височина, прибрал корема си, тъй че втурващият се бик да не го досегне и разпори с острите си рога, а сетне — сега Сибила трябвало особено да внимава, — сетне двете пъстри бандерили като мълнии се забиват в бика, грациозно, безпогрешно, забиват се не къде да е, а точно във врата. На Сибила й било трудно да сподели възторга му; той през цялото време повтарял:

— Ето, това е вече нещо! — И не я оставял на мира, додето тя поне с кимване не изразявала съгласието си, че грацията пред лицето на смъртта е истинско постижение.

— Ами бикът? — попитала тя с нотка на съчувствие.

— Бикът ли?

Бикът навярно вече разбирал, че нещата отиват на живот и смърт и че вече няма да оре из полетата на Андалусия. Целият облян в кръв, с люлеещ се на врата му сноп от шест такива бандерили, впити с кукичките си в плътта му, бикът издава първите признаци на изнемога, брани се от болката си, опитва се да се отърси от снопа пъстри бандерили, но напразно. Щилер показва на Сибила кукичките на двете стрели.

— И това наричаш красиво? — попитала тя.

Щилер не твърдял, че е „красиво“, но, както изглежда, нещо тук го очаровало, към борбата с бикове го привличало нещо болезнено, едва ли не лично. За разлика от дамата той подчертано не проявявал съчувствие към бика, но силно се вживявал в неговата участ, дори веднъж посегнал към врата си, сякаш сам бил носил този сноп от пъстри бандерили.

— И така — продължил делово Щилер, — започва последният рунд.

Сибила наблюдавала този последен рунд от дивана, безсилна да запали отдавна пъхнатата между устните й цигара.

— Благодаря — смълвила тя, — имам запалка. — И тя показала своя „Дънхил-Силвър“.

И така, последният рунд! Щилер му дал следното определение: грацията срещу грубата сила, светлината срещу мрака, духът срещу природата. Духът се явява в облика на сребърнобял матадор; под червената кърпа е скрита гола шпага, не за убийство, о не, а за победа; той ще изпълни докрай всички фигури, излагайки се на най-голяма смъртна опасност, ще ги изпълни една подир друга, без да отстъпи нито крачка; елегантността означава всичко, малодушието е по-страшно от смъртта, касае се за победа на духа над животинското съществуване; и едва тогава, когато е преодолял всички нейни опасности, едва тогава той има право да употреби шпагата си. Тишина изпълва арената, бикът с цялата ярост на изтощението съзира още веднъж червената кърпа, втурва се, сребърнобелият матадор не помръдва от мястото си, удар, и шпагата е забита до дръжката; тълпата неистово ръкопляска и крещи, а бикът стои разкрачен, в очакване, изведнъж краката му се подгъват и той се просва на пясъка или се катурва настрани, за да умре; очите му се изцъклят, нозете му се изпъват, той се превръща в неподвижна купчина месо, в черна грамада. Над арената кръжат шапки, валят цветя, дамски ръкавици, пури, плетени шишета от вино, портокали… Едва тогава Сибила си послужила със своята сребърна запалка и разговорът отново потръгнал…

До нежности не се стигнало.

— Съпругата ти, значи, е балерина? — попитала Сибила по някое време, но не узнала много за тази жена, която Щилер бил превърнал във ваза; да, ако се съдело по държането му, действително се касаело само за някаква красива, странна и мъртва ваза, за която Щилер бил женен, и тя съществувала за него, само когато си спомнил, че е семеен, а да мисли за това в момента той нямал особена охота. Дали пък Сибила била по-изчерпателна в разказа си за своя Ролф? Във всеки случай едно нещо тя премълчала: че Ролф пребивавал през онази вечер в Лондон и щял да се завърне едва на следващия ден. Защо да дразнела Щилер с подобни признания? Тя самата достатъчно се дразнела при мисълта за своята „свобода“…

— Щурценегер показа ли ти вече плановете на нашия дом? — запитала Сибила и неочаквано, виж ти, се завързал напълно разумен разговор.

Щилер се оказал страстен привърженик на модерната архитектура, разбирал и от някои неща, във всеки случай достатъчно, за да заинтересува Сибила за първи път от нейния собствен строеж, да, дори да я въодушеви, да я запали за бъдещия й дом. Разговорът (така казва Сибила) бил толкова приятен, делови и разумен, че Щилер можал без колебание да каже:

— Ще останеш да вечеряме, нали?

В същност, Сибила никога не можела и да си помисли, че ще остане на вечеря, допускала най-много, разбира се, че биха отишли да ядат заедно някъде в града.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попитала тя малко смутено, докато Щилер вече наливал вода в един тиган, продължавайки да говори за архитектура, а сетне сложил тигана върху допотопната газова печка.

— Обичаш ли ориз? — осведомил се той между другото и драснал клечка кибрит.

Естествено, Сибила решила да си тръгне най-късно в девет, а в краен случай в десет часа.

— Ориз ли? — отговорила тя най-после. — Чудесно!

За съжаление, подправките, с които можело да се приготви нещо като ориз по валенсийски — а в чест на борбата с бикове ястието следвало непременно да бъде испанско, — трябвало допълнително да се купят. Щилер се разбързал, за да не затворят магазините под носа му. След като хвърлил бърз поглед в портмонето си, което очевидно не винаги било пълно, той излязъл и оставил гостенката си сама в ателието…

През този половин час Сибила се усещала доста странно. Какво в същност искала тя? И какво не? Тъкмо сега имала време да размисли. Стояла пред големия прозорец, откъдето се откривала гледка към катедралата, пушела и се опитвала да си спомни къде е паркирала колата си (колата на Ролф), но никак не можела да се сети — толкова други мисли гъмжали сега в главата й. Смешно! Една вечеря в някакво ателие — какво пък толкова имало в това? Сибила била тогава на двадесет и осем години. През живота си била обичала два пъти, ни повече, ни по-малко; и в двата случая това било нещо като втурване в живота, в живота на другия. Първият мъж, в когото се влюбила, бил гимназиален учител и на него тя дължала матурата си; заради нея той се развел с жена си, а пък за втория тя се омъжила. Сибила нямала вкус към леки интрижки. Или и на това човек се научавал? Един безгрижно-весел маскараден Пиеро — в такъв костюм й се представил Щилер преди три седмици, — при това художник, тоест човек без особен морал и вероятно доста опитен и дързък, но все пак достатъчно културен, за да не разнася по-късно името й, — може би това било най-подходящото за момента, та да натрие носа на Ролф, своя самонадеян съпруг, който отдавна се нуждаел от малко сплашване. Само че, както изглеждало, Щилер бил всичко друго освен дързък и опитен мъж. Колкото по-отблизо го опознавала, толкова по-плах ставал той, толкова по-симпатичен; и в действителност, тук в своето ателие, той твърде малко приличал на безгрижно-весел Пиеро. Щилер бил духовит, но в душата си дълбоко подтиснат човек, който сякаш мъкнел невидими бандерили на врата си и от раните му постоянно бликала кръв. Освен това той бил и женен. Защо не живеели заедно, Щилер и тази балерина? Всичко било много неясно. Какъв бил този негов брак: разбит или съвършен? Във всеки случай нещата съвсем не се оказвали толкова прости. Какво щяло да стане, ако Сибила истински се влюбела в него? А такава опасност съществувала. Сетне тя отново си казала: „Глупости!“ — и намалила пламъка на газовата печка, понеже водата с ориза вече кипяла. Колко различни могат да бъдат мъжете! Досега на Сибила не й се било случвало мъж да пазарува и готви вместо нея, и то без дори да задава въпроси какво да купи и как да го сготви. По едно време впрочем зазвънял телефонът. Естествено, тя не вдигнала слушалката. Звънът неочаквано я изплашил. Дали не била жена му? Сибила не виждала никаква причина да не се представи по най-непринуден начин на съпругата му. Смешно! Дори изпитвала желанието сега да влезе жена му. Ами ако се обаждала някоя любовница — телефонът звънял тъй пронизително, тъй настойчиво? Върху голямата маса се търкаляли шпатули, навсякъде имало пепелници, пълни с угарки — на Сибила й се дощяло да ги изхвърли, — разни непознати инструменти, кърпите в кухнята не били съвсем чисти, купища вестници, на вратата висяла вратовръзка: всичко това било много мъжко, но библиотеката му била по-скоро юношеска в сравнение с академичните стенни рафтове на Ролф; а Йосиф Сталин съвсем не изглеждал тъй страшен, като друг път, все пак й се виждал чужд, не бил нейният тип. Сибила изпитвала радост от всичко, което я поставяло в недоумение. Но повече и от Йосиф Сталин я озадачавали (струва ми се) скулптурите на Щилер. Дали бил той истински художник? Тя си признала, че в изложба би отминала подобни неща. Но сега си наложила да не ги отминава, а да си състави преценка, която да я предпази от влюбване. Това не се оказало трудно; тя и Пикасо не обичала, тогава още не. А тези скулптури напомняли с нещо на него. Сибила не си спомняла да е срещала някога името на Щилер в „Нойе Цюрихер Цайтунг“; но дори и той да не бил истински художник, нима това я предпазвало от влюбване? Тя много се изкушавала да отвори едно или друго чекмедже; естествено, не го сторила. Вместо това запрелиствала някакъв скицник и рисунките му й внушили слисващото чувство, че се е влюбила в голям майстор. Впрочем, защо се бавел той тъй дълго? Дали не му се било случило нещо? В едно чекмедже — и без това наполовина отворено — Сибила открила всевъзможни неща, които обаче нищо не й говорели за вътрешния мир на Щилер; там се търкаляли симпатични, почти хлапашки вехтории: мидени черупки, една потънала в прах лула, електрически предпазители, тел, чистачка за лула, на която нейният малък Ханес така би се зарадвал, всевъзможни монети, квитанции, предупреждения за неплатени сметки, една изсушена морска звезда, връзка ключове, при вида на които човек веднага си помисля за Синята брада, електрическа крушка, военна книжка, лепенки за велосипедни гуми, прахчета за сън, свещи, един патрон от пушка и освен това една стара, но отлично запазена месингова табелка, върху която пишело: „Щилер — Чуди“…

Когато Щилер се завърнал, натоварен с книжни кесии, Сибила тъкмо стояла пред една фотография, изобразяваща Акропола на фона на красиви буреносни облаци.

— Ти и в Гърция ли си бил? — попитала тя.

— Още не — бодро отвърнал той, — но с теб можем да отидем, нали границите отново са отворени!

Той бил успял да намери нужната консерва от краби, а също и люти чушки; бил купил вместо заешко месо малко пилешко, освен това домати, грах, сардини вместо някакъв друг вид дребни риби и готвенето можело да започне. Сибила получила разрешението да подреди масата, да изплакне чашите, да притопли чиниите. Също и салатата той приготвил сам; Сибила можела само да я опита, да изкаже възхищението си и да измие дъската за рязане. Когато отново зазвънял телефонът, Щилер не вдигнал слушалката и за известно време като че загубил бодрото си настроение. Оризът по валенсийски вече бил сложен на масата и ухаел, а Щилер все миел и миел ръцете си, избърсал ги с мъжка невъзмутимост, сякаш нямало никакъв повод за празнично вълнение. Двамата седели за първи път на обща трапеза.

— Е как, вкусно ли е? — попитал той, а Сибила се надигнала, избърсала устните си и го възнаградила със заслужена целувка за неговото мъжко готварско изкуство. (Ролф не умеел да си изпържи дори едни яйца!) Те се чукнали.

— И така, наздраве! — казал той малко смутено.

Последвал делови разговор за все пак значителната разлика между консервираните и пресни краби…

И така нататък.

Когато часовникът на близката катедрала ударил десет часа, достатъчно високо, та да чуе Сибила, за тръгване и дума не можело да става, въпреки всички добри намерения…

— Не забравяй — тъкмо говорел Щилер, — че тогава бях безумно млад. И ето, един ден се събуждаш и прочиташ във вестника колко много очаква от тебе светът. Светът! Реално погледнато, това е написал, естествено, само някой приятелски настроен сноб. Но изведнъж на тебе започват да гледат като на надежда! И вече се виждаш заобиколен от преуспяващи хора, които искат да ти стиснат ръката, говорят ти любезности и се боят от теб, сякаш си някой млад Давид. Всичко това е смешно! Но ти вече си обзет от мания за величие… Додето най-сетне, слава богу, избухва гражданска война в Испания!

Сибила го разбирала.

— Ирун — продължил разказа си Щилер, — бе за мен първият студен душ. Никога няма да забравя дребничкия комисар! На мене той съвсем не гледаше като на надежда! Не го изрече с думи, но в очите му четях, че ме смята за нищожество. Моите представи за марксизма се оказаха някаква лирика. И все пак: вече бях преминал школа за военна подготовка, бях обучен в хвърляне на гранати, знаех устройството на картечницата. Освен това имах и един приятел — чех, който гарантира за мен…

Щилер говорел много бавно, напълнил чашата си с кианти и дълго я държал в ръка, без да пие.

— Сарагоса — продължил той, — бе вторият ми провал. Явих се като доброволец, бяхме отрязани от нашите позиции и някой трябваше да направи опит да се промъкне през вражеския огън. Явих се първи. Ала те не ме взеха! И ето, аз стоя пред строя, доброволец, от когото нямат нужда… Можеш ли да си представиш какво ми беше?

— Но защо не те взеха?

— Дълго се колебаха и се съветваха, додето не се обади друг, моят приятел, чехът; той не търсеше смъртта си, а бе истински боец… Там е работата я — смятал Щилер, — че тогава аз в същност само си дирех смъртта; без да го съзнавам, може би, но те го бяха надушили. При въздушните нападения аз бях този, който не слизаше в укритието и смяташе това за смелост! И тъй се стигна сетне до онази история, виждаш ли, тогава при Тахо…

Сега Сибила, естествено, се надявала да чуе и самата история, но напразно. Щилер все обикалял около нея, спирал се на разни подробности и разсъждения, сетне се впуснал в изчерпателно описание на топографията на Толедо, а след това в политически коментарии.

— Накратко — казал той, — ние бяхме залегнали в онази пуста долчинка: ние, бандитите, както ни наричаха тогава вашите вестници. Размирници и бандити! С такава лекота се забравя как бяха нещата в действителност, каква песен пееше тогава вашата Швейцария, какви хвалебствия, превъзнасяше фашистите.^[1]

— Наистина ли? — попитала Сибила без особен интерес. — Аз не си го спомням, тогава бях още ученичка в девическата гимназия!

— Но ти можеш да ми повярваш — усмихнал се Щилер, — тогава в Испания аз добре опознах вашата Швейцария. Но да не говорим за това! Впрочем, винаги е било и винаги ще бъде така: те пригласят на фашизма като всяка буржоазия, открито или тайно. Днес те се възмущават от Бухенвалд, Освиенцим и тям подобни; но да видим докога! Днес си измиват ръцете в своята швейцарска невинност, плюят върху Германия и говорят, че винаги са знаели какво се върши там. Още по времето на Испанската гражданска война, когато за тях бяхме бандити заедно с Казалс, Пикасо и редица други, които днес възхваляват, Швейцария винаги е била против фашизма! Но да почакаме…

Щилер се разсмял и станал, за да изхвърли препълнения пепелник, а Сибила се чудела на неговия тон.

— Ще пиеш ли кафе? — попитал той мимоходом.

— Просто е странно — отбелязала Сибила, — колко зъл ставаш всеки път, щом заговориш за Швейцария!

Тя също се била изправила, за да бъде по-близо до него, да, именно поради чувството, че Щилер се е заловил да прави кафе, само за да не седи до нея.

— Но да почакаме — продължил той и сложил съд с вода на печката, — докато Германия, нашият почтен и енергичен съсед, отново стане обект на големия бизнес! И ако там пак стигнат до фашизъм, Швейцария няма да остане по-назад, тя ще приглася. Повярвай ми! Та то е повече от ясно: страна, която се въоръжава, в началото винаги представлява чудесен бизнес за своите съседи. И тогава, затваряй си устата! И вярвай на онова, което пишат нашите вестници; от тях бързо ще разбереш кои са бандитите и кои не. Също като някога! А когато любезният съсед престане да нагъва нашето сирене или вече не се нуждае от нашите часовници, понеже отсега нататък времето ще се мери по неговите, тогава се надават вопли до небето: „Край на свободата, край на бизнеса!“ И ето, изведнъж отново се превръщаме в здрава крепост на хуманизма, както винаги, в поборници на мира, в апостоли на законността и правото… Да ти се доповръща! — възкликнал Щилер. — Извинявай, но си е точно така!

В своя гняв той съвсем забравил да запали газа под кафеника; Сибила забелязала това, но не го прекъснала, понеже не й се пиело кафе.

— Ние сме стадо свине! — извикал Щилер и продължил да ругае кажи-речи още половин час.

Сибила изглежда изпитвала радост, както от всичко, което я озадачавало и разочаровало у този човек.

— Накратко — казал Щилер сякаш между другото, — ние бяхме залегнали в онази камениста долчинка, а пък аз трябваше да охранявам пленници. За повече от това навярно ми нямаха доверие. Напред се водеше битка за прославения Алказар, разбираш ли, а пък аз киснех в онази гореща долчинка и охранявах пленници, неголеми групи. За щастие тогава имах Аня…

Щилер отново напълнил чашата си с кианти.

— Коя е Аня? — попитала тя и разговорът отново се отклонил от историята със сала при Тахо, но сега в посока, която живо интересувала Сибила.

— Аня, — казал той — бе първата ми любов. Полячка. Тя бе нашата лекарка, студентка по медицина; искам да кажа, изпълняваше при нас длъжността на лекар.

Щилер отпил от чашата си, която държал в дясната си ръка, а в лявата стискал отдавна изгаснала недопушена цигара; така седял той и заразказвал едно-друго за своята полячка. Тя не била особено красива, но иначе и досега му импонирала: удивително ясен ум и заедно с това пълнокръвен темперамент, примес на татарска кръв, родена боркиня, при това с чувство за хумор — нещо рядко сред революционерите, както обяснил Щилер, — израснала в образована среда, първата комунистка в своето семейство, истинска самарянка, самата сякаш неуязвима за куршумите, освен това с невероятна дарба за езици — преводачка с испански, руски, френски, английски, италиански, немски — всички езици тя говорела с един и същи акцент, но граматически безпогрешно и със значителен запас от думи; на всичкото отгоре била и възхитителна танцьорка.

— Такава беше Аня — прекъснал разказа си Щилер. — Мен тя наричаше просто „моят немски мечтател“. — Ако се съдело по изражението му, това все още било за него горчив хап, непреглътнат и след десет години.

— Тя обичаше ли те? — попитала Сибила.

— Не само мен — отвърнал Щилер и изведнъж се сепнал: — Но какво става с твоето кафе?

— Ти го забрави! — разсмяла се тя. — Просто от яд на нашата Швейцария.

Щилер дълго се извинявал.

— Хайде, престани! — помолила тя. — Съвсем не ми се пие кафе.

— Вино също не пиеш — казал Шилер, — какво тогава да ти предложа?

— Твоята история с руската винтовка! — отговорила тя, а Щилер, който отново бил станал заради кафето и стоял прав, само свил рамене.

— Няма много за разказване — заувъртал го той. — Винтовката ми беше напълно в ред, разбира се, трябваше само да натисна спусъка…

Но и сега, вече за последен път, Щилер се отклонил от разказа си и се впуснал в колкото обстоятелствено, толкова и излишно описание на тактическото положение, от което Сибила така и нищо не разбрала.

— Е, да — прекратил той обясненията си, — а пък останалото ти е разказал Щурценегер.

Междувременно било станало единайсет часа, отново проехтял часовникът на катедралата, с чиито удари Сибила вече почти привикнала. Тя не можела да проумее защо тази история представлявала за Щилер такова бреме, само чувствувала, че сегашният разговор означава за него (така твърди тя) нещо като изповед, пожелана в същност не от Сибила, а от самия Щилер.

— Не разбирам… — казала тя накрая, но Щилер веднага я прекъснал:

— Защо не съм стрелял, нали?

Сибила нямала това предвид. Щилер се разсмял:

— Понеже съм неудачник, понеже виждаш ли, не винтовката, ами аз направих засечка. Много просто! Аз не съм мъж!

— Само защото тогава край Тахо не си стрелял?

— Това беше предателство — казал Щилер с решителност, която не търпяла възражение, — тук няма какво да се умува! Бях получил бойна задача, дори сам се домогвах до нея, имах заповед да охранявам сала — ясна и точна заповед. Край! Ставаше дума не за мен, а за хиляди други, за една кауза! Бях длъжен да стрелям. За какво бях в Испания? Това беше предателство! — завършил той. — В същност би трябвало да ме изправят до стената!

— Не разбирам много от тези неща — отбелязала Сибила. — А какво каза Аня, твоята полячка?

Щилер не отговорил веднага, а първо описал как се оправдал пред комисаря с лъжата, че пушката му засекла.

— Какво каза Аня ли?

Той се усмихнал, помачкал между пръстите си една цигара, докато не изпадал от нея почти всичкият тютюн, и свил рамене:

— Нищо! Полагаше за мен лекарски грижи, додето стана възможно да поема обратно за в къщи. Тя ме презираше.

— Но нали каза, че те е обичала?

— Това беше предателство! — упорствувал Щилер. — Тук любовта не може да промени нищо. Претърпях неудача!

Сибила го оставила да говори, да повтаря все едно и също, макар и с други, а после пак с предишните думи, докато той отново налял чашата си и я пресушил.

— На никого ли не си разказвал това? — попитала тя. — Дори на жена си?

Щилер рязко поклатил глава.

— Но защо? — продължила да пита Сибила. — Срамуваш ли се от нея?

Той уклончиво отвърнал:

— Навярно една жена не може да го разбере. Аз се оказах страхливец!

Бутилката била вече празна — еднолитрова бутилка кианти; Щилер съвсем не изглеждал пиян, вероятно бил привикнал с пиенето. А дали това пиене не било свързано с неговата история при Тахо? Разбира се, сега никак не вървяло Сибила просто да иде при него и да го прегърне; Щилер щял да се почувствува неразбран като всички мъже, когато на тяхната загриженост някой противопоставя своята; да, изглежда, Щилер и така усетил, че Сибила си позволява да има собствени съждения и с необорима меланхолия повторил:

— Претърпях неудача!

— А ти си очаквал — усмихнала се Сибила, — че никога през живота си няма да претърпиш неудача? — Тя трябвало да се поясни: — Ти се срамуваш, че си такъв, какъвто си. Та кой иска от теб непременно да бъдеш борец, войн, който умее да стреля? Смяташ, че не си потвърдил себе си тогава в Испания. Никой не го оспорва! Но може би си поискал да се потвърдиш като личност, каквато съвсем не си…

Щилер не приел това обяснение.

— Вече казах — възразил той, — че навярно една жена не може да го разбере.

„А може би дори по-добре, отколкото ти отърва!“, помислила Сибила, но само се засмяла и отбелязала:

— Защо вие, мъжете, винаги искате да бъдете толкова величествени? Не ми се сърди, но…

Неволно тя все пак уловила ръцете му, но Щилер, изглежда, разбрал това погрешно; във всеки случай той я погледнал със скрито пренебрежение, както й се сторило, макар и мило — Щилер не я взимал на сериозно; той виждал в нея влюбена жена, която очаква нежности и нищо повече. Тя му досаждала, о да! Щилер я погалил по косата — неразбраният мъж с неговата трагичност — и тази ласкава снизходителност смразила Сибила, тъй че не могла да каже нищо друго. На Щилер му харесвало да бъде нещастен (твърди Сибила), той не желаел да се раздели с болката си. Укривал се в нея. Не искал да го обичат. Боял се от любовта.

— Сега вече знаеш — приключил разговора той и вдигнал чашите от масата — защо не стрелях. Стига с този анекдот! Аз не съм мъж! Години наред сънувам все един и същи сън: искам да стрелям, но пушката ми не гърми; няма защо да ти обяснявам какво означава това — типичен сън на импотентен мъж!

Този израз, който Щилер произнесъл оттатък в кухненската ниша, засегнал Сибила и тя станала. Съжалявала, че е дошла в ателието му. Обзела я тъга, която не издала, и в същото време й било мъчно за Щилер. Защо не искал да го обичат, да го обичат истински? Оставало й само да играе натрапената й от него роля — на глупавичка любопитна бъбрица — и тя бъбрела, докато по едно време Щилер трябвало да поизлезе.

Тя решила никога повече да не се среща с него.

Когато Щилер се върнал от стълбището, съпроводен от неизбежния шум на шуртяща вода, Сибила вече се била сресала и начервила устните си. Дори шапката си била сложила. Щилер бил изумен:

— Как, тръгваш ли си? — попитал той.

— Наближава полунощ — отвърнала тя и взела чантата си.

Щилер не казал нищо.

— Глупак си ти! — изведнъж рекла тя.

— Но защо? — попитал той откъм мивката, където миел ръцете си.

— Ей така, понеже си глупак — засмяла се Сибила, — не знам защо.

Щилер я погледнал неуверено и захванал да бърше ръцете си. И двамата не знаели какво да си кажат по-нататък, а Щилер продължавал да се бърше.

— Ела! — казала Сибила. — Хайде да излезем!

— Къде?

— Да се махнем оттук! — казала тя. — Колата ми е долу, надявам се, никой не е забелязал… Струва ми се, че не съм я заключила.

Щилер се усмихнал, сякаш имал пред себе си наивно момиченце. По лицето му не можело да се прочете какво решение е взел; във всеки случай той отворил малкото кухненско прозорче, за да се издими ателието, и без да пророни дума, откачил от пирона кафеникавия си шлифер, потупал по джобовете му, за да се увери, че ключовете са на мястото си; сетне погледнал Сибила още веднъж — и той самият не бил сигурен какво в същност си мисли тя — и изгасил лампата…

Следният ден не бил лек за Сибила или по-скоро бил лек по смайващ начин. Нощта прекарала в малка селска гостилница, по стените на която не висели бандерили, затова пък навярно някоя библейска или друга мъдрост, извезана с кръстат бод: „Бъди верен и почтен до сетния си ден!“ или „Честността винаги побеждава!“ или каквото там обикновено пише на подобни бродерии, накратко: нощ в селска гостилница, където може би ухаело на сушени круши, а на разсъмване под прозорчето кукуригали петли, от друга страна обаче домашният уют и малкият Ханес, който не бил умрял от своята ангина — това били два тъй прекрасни свята и смущаващото било само, че от единия в другия се преминавало без всякакъв мост. Към обед тя се обадила по телефона, за да се убеди, че Щилер действително съществува. А сетне, можем да си го представим, изтичала долу в градината!… Било пролет, работа имало много, трябвало да се копае, да се засажда, да се обрязват филизи, да се подравнява с греблото, а земята била суха като през лятото. Сибила изкарала пръскачката, довлякла я до малката полянка, нагласила я и насочила струята към напъпилите храсти. Една съседка й подвикнала, че така може да повреди пъпките; и ето, Сибила преместила пръскачката в другия край на градината, където можела да вдига шум, без да вреди на нищо, но шумът бил неизбежен, а щом почитаемата съседка, която и прогнозата за времето знаела по-добре, не го проумявала, можела да се сърди, колкото си иска. Изобщо винаги това възмутително вмешателство! Малкият Ханес не бил забравил обещанието й от предния ден да му купи бамбукови пръчки и синя копринена хартия и да му направи хвърчило; Сибила се усещала виновна за пропуска и тържествено се заклела да отиде на другия ден с колата в града, за да купи всичко, и като добавка му обещала да го заведе на цирк, щом циркът пристигне, а днес можел да дойде със Сибила на летището да посрещнат тати. Изобщо сега Сибила изпитвала желанието да направи всички хора щастливи, също и Карола, прислужницата-италианка, на която днес разрешила свободен ден — съпрузите щели да вечерят в града. Какъв хубав пролетен ден! С това се съгласила дори съседката. Жълтите форзиции блестели на слънцето, пък и магнолията вече пускала цвят, а пръскачката като някакъв домашен вълшебник заплела в струите си малка слънчева дъга. След четиричасов усърден труд в градината Сибила взела за втори път душ, преди още веднъж да се преоблече. На летището пристигнали прекалено рано. Ханес получил чашка сладолед, тъй като гърлото вече не го боляло, но палтенцето не бивало да сваля в никакъв случай, за да не се повтори глупавата ангина; а колко самолети имало тук, можело да се отлети направо за Атина, за Париж, дори за Ню Йорк. Сибила и за миг не се съмнявала, че Ролф ще разбере всичко от пръв поглед. А и той бил единственият, най-близкият човек, на когото можела и искала да се довери. Самолетът закъснял с четиридесет минути — достатъчно време да му каже мислено всичко, което сетне в действителност никога не било изречено. И така, в мига, когато ехтящите високоговорители оповестили кацането на редовния самолет от Лондон, а от стихналата машина вече слизала цяла орда непознати хора, които стюардесата събрала накуп и повела към митницата, сякаш нищо не се било случило, и когато Сибила, държаща за ръка своя малък Ханес, видяла от терасата как Ролф се озърта и накрая, откривайки семейството си, размахал един вестник — в този миг всичко в Сибила изведнъж онемяло, да, тя дори не помахала с ръка. Впрочем, не го забелязала, но по-късно Ролф твърдял, че тя не му махнала, дори не му кимнала с глава. Изведнъж я обзело чувството: какво го засяга това? А когато митническите формалности се проточили доста дълго, Сибила се и поядосала на Ролф, задето смятал за разбиращо се от само себе си, че след всяко пътуване го посрещат на летището. Сега Сибила някак се нуждаела от своя гняв като от броня. Едно помахване с вестник, да, но нито помен от удивление и изненада; той просто смятал в реда на нещата да бъде очакван на летището от съпругата си; това раздразнило Сибила до такава степен, че когато най-сетне излязъл от митницата и я целунал, тя му поднесла наистина и двете си страни, но не и устните си… „Какво ново?“ — обичайният му въпрос. И все пак, докато вървели към колата, Сибила усещала как краката й малко се подкосяват. По време на вечерята в ресторанта, за да съобщи все пак някаква новина, тя заговорила за младия Щурценегер, техния архитект, за лудия му късмет да получи поръчка някъде в Канада или нещо подобно. Освен това младият Щурценегер й бил препоръчал някакъв филм, който не бивало да се пропусне, днес го давали за последен път. Обикновено след всяко свое пътуване Ролф винаги изглеждал бодър и възбуден, сякаш пристигал окъпан направо в извора на живота; сега, засенчен от нейната веселост, той веднага заиграл ролята на уморен пътник, оплакал се от силното люшкане над Ламанша и поискал да се приберат в къщи; държал се, сякаш се завръщал не от Лондон, а от фронта, герой, заслужил домашен покой и грижи. Навярно без да го показва, Сибила била все пак малко изумена от своето откритие колко различно гледала сега на Ролф: не без любов, но вече без да се бои, че той скрива нещо от нея, освободена от илюзията, че не може да живее без Ролф, да, към него изпитвала топла и искрена нежност, примесена обаче със състрадание, тоест не без известно снизхождение, което Сибила съвсем не желаела, но то изведнъж се било появило и Сибила го усетила в гласа си много преди Ролф. С цел да покаже, че неговата умора не е нейна умора, тя заявила, че ще отиде на кино сама. Ролф не възразил. И тя променила решението си съвсем не от угризения на съвестта, каквито не изпитвала, дори когато го гледала в очите, а по-скоро от майчинска нежност към Ролф. После в колата, която карала Сибила, не Ролф я прегърнал, а обратно — тя сложила ръка на рамото му, при все че, както вече се каза, Сибила била на кормилото. Той отбелязал: „Изглеждаш великолепно!“ Тя отвърнала: „Защото съм щастлива.“ И с облекчение си помислила, че сега той знае всичко. Тя го попоглеждала сигурно от време на време, невярваща, че един мъж може да бъде толкова недосетлив. Всичко било дори малко смешно. Мъчителен (за Сибила) бил, изглежда, моментът, когато Ролф, бащата на нейното дете, оставил куфарите си в антрето, свалил палтото си и по всичко личало, че ще нощува тук. Това било чудовищно! Сибила едва не избухнала в сълзи, но той и това не забелязал, а заразказвал за неудържимото обедняване на Британската империя. Малкият Ханес бил сложен в леглото, кратичката молитва била казана и Сибила вече не разполагала с убедителни причини да се отклони от разказа за неудържимото обедняване на Британската империя. Нищо не можело да се промени, да се върне обратно, дори й да искала — нищо! Но как да се преживеела тази вечер, как, когато Ролф нищо не проумявал — това Сибила не можела да си обясни — а да се премълчи било толкова лесно, и все пак невъзможно? Ролф отишъл в кухнята, за да си вземе от хладилника бира и оттам попитал Сибила дали междувременно е ходила на строежа. Сибила решила да излезе от къщи, да се измъкне безшумно навън, докато Ролф пие в кухнята своята бира и дърдори за строежа, да отиде някъде, не при Щилер, а просто да се махне оттук; изглежда Ролф чул щракването на ключалката, появил се и я заварил с палто, с ключ в ръка, пребледняла или почервеняла, но напълно владееща себе си. „Кучето!, казала тя. Кучето трябва да се изведе!“ А Ролф оставил чашата си с бирата и извел кучето на разходка, по-внимателен от когато и да било. Наистина ли нищо не подозирал? А може би се преструвал? Действително ли му било все едно? Или бил просто тъп, неизразимо тъп в своята грандомания, в увереността си, че никой друг мъж не може да излезе насреща му — иначе как да го разбирала? Сибила седяла, без да съблича палтото си. Все пак Ролф имал донякъде право, струвало й се; тази история не накърнявала с нищо чувствата й към него. Но той трябвало да я узнае! Всеки изминал час, всяка нова минута на премълчаване отравяли всичко съществувало досега между Ролф и нея. Тя заплакала. Може би все пак се разкайвала? Изпитвала срам, от Щилер, който сега бил тъй далеч, страхувала се, че във все повече наближаващия миг, в който Ролф щял да се върне с кучето и тя щяла да му разкаже всичко, можела да омаловажи случилото се през предишната нощ до степен на предателство, предателство към Щилер и към себе си. Сибила ясно си представяла: Ролф щял да я прегърне през рамото с един вид разбиране и снизхождение, което слага кръст на всичко, и щял да приеме нейното малко, донякъде глупаво интермецо като нещо несериозно, а тя, предателката, щяла да го намрази заради собствената си измяна. Не било ли все пак по-честно да запази нещата в тайна? А и всичко в този дом изведнъж сякаш се опълчило срещу нея и правело невъзможна всяка откровеност. Защо не бил тук Щилер! Нейният мъж й изглеждал тъй силен, тъй нетърпимо силен, не защото „правото“ било на негова страна, а просто поради своето реално присъствие; всички тези стотици вещи наоколо сякаш скривали Щилер; роялът и мебелите, килимите, книгите, хладилникът и всички останали вехтории, най-обикновени вехтории, които сякаш се застъпвали за Ролф, безмълвно, упорито, необратимо… Такъв един дом й изглеждал като някаква крепост на пошлостта, прикрита зад маската на добрия вкус. Сибила набрала номера на Щилер, само за да чуе вече забравения му глас, но чула лая на кучето и оставила слушалката, снела накрая и палтото си, смъртно уморена и готова за женска капитулация, а именно: да остави нещата да следват своя ход, докато единият мъж удържи победа над другия, а с това и над Сибила. Ролф я намерил потънала в домакинска работа. Навярно донякъде с право той сметнал за ненужно Сибила тъкмо сега да проверява месечните сметки на млекаря и месаря, намерил това за нелюбезно по отношение на един мъж, който се завръща от Лондон; настроението му се развалило, да, по всичко личало, че и тази вечер, като повечето семейни вечери, ще протече в лошо настроение, следователно мирно и тихо. Изглежда, вината била по-скоро на Ролф, че не станало така. Той запокитил чашата си с бира в мивката. „Какво има?“ попитала тя. От нейната нелюбезност Ролф заключил, че Сибила, милата му съпруга, която в своята изостаналост сякаш била паднала от луната, отново го подозирала в някаква историйка, а от това му било дошло вече до гуша. Ролф считал ревността за проява на дребнавост, на еснафщина; още веднъж (ала с нескрита нотка в гласа, че това е за последен път) той изнесъл своята „лекция“, като не позволил да го прекъсват, да, Сибила наистина трябвало най-сетне да се издигне до по-широки възгледи за брака, трябвало да има доверие в мъжа си и да разбере, че той я обича, дори ако сегиз-тогиз по време на пътуване срещал някоя друга жена; впрочем, този път подобно нещо нямало, но за него, както и за всички мъже, важен бил принципът и тъй, както вече бил казал, той се надявал, че ще съумее да внуши на Сибила едно по-зряло схващане за брака, да я доведе до прозрението, че известна свобода е необходима и в брака. Той й забранявал всякакви сцени на ревност… Но и тази буря отминала. Сибила искала да го увери, че го разбира, както никога досега, че не изпитва ни най-малка ревност; ала това щяло да бъде самата истина и в същото време най-чиста гавра; тъй тя не можала да каже нищо, изобщо нищо. Сибила желаела единствено да остане колкото се може по-скоро сама. Всичко било отвратително, започвало да се превръща в комедия. Когато Сибила целунала сърдечно Ролф по челото, почувствувала своето превъзходство над него и я обзел срам. Несъзнателно заключила вратата на стаята си. Не, щастието й не било сън! Едва останала сама, то я изпълнило наново с цялата си реалност. Само усетът за такт я възпирал да не запее. Но и така, изглежда, то прониквало през всички стени, това нейно безмълвно щастие, защото съпругът, макар да бил изказал наново всичко, което било на сърцето му, не намирал покой. Заключената врата го изумила; Ролф настоял Сибила да го пусне за малко в стаята си и едва когато приседнал на леглото й като някакъв милостив самарянин, и вместо да я намери разплакана, както очевидно очаквал, видял сияещото й от щастие лице, той започнал нещо да се досеща. Ролф попитал:

— Какво се е случило?

Сибила не знаела с какви думи да го изрази; тя отвърнала:

— Ти вече знаеш.

А и Ролф не намирал подходящите думи; той казал:

— Била си при друг мъж?

— Да! — рекла Сибила и изпитала радост, че на мълчанието й настъпил край, усетила облекчение, едва сега щастието й било пълно.

Ролф я гледал втренчено. Тя го помолила да не й задава сега повече въпроси. Да я остави сама. Ролф приел всичко (твърди Сибила) със забележително самообладание. Той дори заминал за няколко дни, та да остави Сибила на спокойствие, за което тя му била благодарна от все сърце. След завръщането си Ролф (твърди Сибила) също проявил забележително самообладание.

Да описвам любовното щастие на Сибила, съпругата на моя прокурор, което тя изпитала или се надявала да изпита през следващите седмици, не ми подобава. Но дали е било толкова голямо, това любовно щастие, както предполагали в своята мълчалива ревност двамата заинтересовани съпрузи: госпожа Юлика Щилер-Чуди — от една страна, и моят приятел и прокурор — от друга, струва ми се малко съмнително. Любов без покрив над главата, познато ни е това, любов без постоянно жилище, ограничаваща се до кратките часове на екстаза, знаем, рано или късно навлиза в задънена улица; прегръдки в цъфналата ръж или в нощната гора — известно време това е романтично, вълнуващо, после става смешно, унизително, просто невъзможно, колкото и да напрягат двамата чувството си за хумор; защото в края на краищата те вече не били гимназисти, а възрастни хора, мъж и жена, и той, и тя били вече женени… Сибила разбирала (твърди тя) задръжките му да не я приема в ателието си, където всичко му напомняло за неговата болна Юлика. Сибила съжалявала, че вече не се срещат в просторното, изпълнено със светлина ателие, което, както вече казахме, много й харесвало; но тя го разбирала. Какво ли не би дала Сибила да има насреща си здрава и пълноценна съперница, равностойна жена, на която би могла да предложи приятелство или открита война, пък дори и да била истинска фурия на ревността, бълваща на всеки ъгъл огън и жупел срещу безнравствеността на Сибила, или някоя истеричка с нейните смешни заплахи да се отрови с газ в кухнята, или пък храбра безумка, която незабавно да премине в контраатака, като от своя страна извърши прелюбодеяние — всичко би предпочела тя пред една болна, оттеглила се в Давос, в санаториум, и с това отнела всякакви права на тях, здравите; на всичкото отгоре жена, която Сибила никога не била виждала с очите си, някакъв призрак! Но нищо не можело да се направи и следователно ателието отпадало като място за срещи. Какво друго им оставало освен божественото лоно на природата и няколкото селски гостилници? Една дъждовна седмица се оказвала за тяхната любов също тъй катастрофална, като за театрални актьори, играещи на открита сцена „Сън в лятна нощ“. Гостилниците започвали да се повтарят; пътищата в околностите на града все по-често ги извеждали наникъде; разговорите им ставали все по-меланхолични — остроумни, но меланхолични — с една дума: така не можело да продължава…

При това те се обичали истински.

— Знаеш ли какво — казала Сибила един ден, — хайде да заминем в Париж!

Щилер се усмихнал неуверено.

— Идвам от банката, можеш да не се безпокоиш за нищо! — казала тя. — Трябва само да проверим кога има влак.

Щилер помолил келнера да му донесе разписанието. Влакове за Париж имало предостатъчно. И ето че веднъж, навярно през юли двамата действително се отправили за гарата и седнали на една пейка под електрическия часовник на перона, с билети в джоба, снабдени с четки за зъби и паспорти.

— Заминаваме, или не? — попитал Щилер, сякаш решението зависело единствено от нея, не от него. Кондукторът вече минавал от вагон на вагон и подвиквал:

— Качвайте се, моля! Качвайте се!

На Сибила й било мъчно за Щилер. В неговата решимост да превърне желанията й най-сетне в действителност, тя не се съмнявала. Но изведнъж била изгубила всякаква охота да пътува; смущавало я ожесточението, скрито в тази негова решимост.

— Ами Юлика? — запитала тя.

Стрелката на електрическия часовник трепвала от минута на минута. В същност Щилер се радвал (твърди Сибила), че поне на вид колебанието идвало от нея, додето той, с куфара й в ръка, представлявал олицетворение на мъжка непоклатимост. Една след друга се захлопвали вратите на вагоните. Но Сибила не ставала от пейката, тя съвсем ясно чувствувала, че призракът вече седи там, в купето, а да се разхожда из Париж, съпроводена от призрак, нямала ни най-малко желание… Влакът заминал, а те останали на перона с решението Щилер най-напред да отиде в Давос, за да проведе откровен разговор с болната Юлика, защото друг изход нямало.

През август Щилер заминал за Давос.

От своя страна Сибила се чувствувала напълно свободна, макар и забележителното самообладание на нейния мъж (твърди тя) в последна сметка да й действувало на нервите. Всеки път, докато пиели своето шварц-кафе, а малкият Ханес не бил при тях, тя очаквала решаващото обяснение. Напразно! Веднъж Ролф само казал:

— Ако си свободна четвъртък вечерта, в катедралата „Света Богородица“ има органов концерт…

Сибила се суетяла около машинката за кафе.

— Не съм свободна — отвърнала тя и с това органовият концерт бил зачеркнат.

Държането на Ролф било отвратително, смятала тя; той й предоставил свобода и независимост, които в края на краищата я обиждали.

— Не мога да те разбера! — избухнала Сибила, а не Ролф. — Знаеш, че обичам другиго, че почти всеки ден се срещам с него, а дори не ме питаш за името му. Та това е фарс!

Ролф се усмихнал.

— Е, добре, как е името му?

На този снизходителен въпрос Сибила, естествено, не можела да отговори и двамата мълчаливо зачакали да стане кафето.

— Струва ми се, вече ти казах — заговорил Ролф с непринуден тон, — че искат да ме правят прокурор…

Ролф винаги намирал нещо, за да се измъкне, нещо важно, нещо делово. Най-сетне кафето в стъкленото кълбо възвряло, парата засвистяла. Също и с Ролф, помислила си тя, вече не можело да продължава, както досега. Между другото, изведнъж започнали да играят роля и парите: не за Ролф, а за Сибила. Тайно се усещала засегната от това как нейният мил Щилер приемал като нещо самопонятно, че всичко, което носела на гърба си, е купено с парите на Ролф; наистина Щилер не припечелвал почти нищо, той не можел да изтегли пари от банката, тя разбирала това и все пак тайно се усещала засегната, да, въпреки доводите на разума. В най-добрия случай Щилер се шегувал с разглезеността на своята дама, опипвал плата на новата й рокля, хвалел съчетанието на цветовете и добрия й вкус, без поне веднъж да му минела през ум мисълта (от която тя щяла веднага да го отклони с цялата си нежност, разбира се), че Сибила не би трябвало повече да позволява да я облича Ролф, нейният съпруг. Но това никак не смущавало Щилер, не, не смущавало и Ролф. Понякога (казва Сибила) тя намирала и двамата мъже невъзможни; тогава не я сдържало на едно място.

— В същност, трябват ми пари — заявила веднъж Сибила, — но доста много. Тъй като имаме намерение да прекараме заедно есента в Париж…

След като казала това, тя го изгледала под вежди; Ролф мълчал. Случило се единственото неочаквано нещо, а именно: не се случило нищо. Тя наляла кафе и подала чашата на Ролф.

— Благодаря — казал той.

Или Ролф, нейният мъж, имал нещо против това тя да замине с друг мъж (и с парите на Ролф) в Париж, или нямал нищо против — трето положение, мислела си тя, не съществувало. Сибила наляла и на себе си кафе.

— И така — казал той само, — значи, в Париж.

Сибила не скъпила подробности:

— Не зная за колко дълго, може би само за две-три седмици, а може би и за повече…

Ролф не скочил от стола си, не запокитил чашата си в стената, този Ролф с неговото смешно самообладание, камо ли пък да падне на колене пред Сибила с молба да прояви благоразумие и да остане при него. Нищо подобно! За миг Ролф леко почервенял; навярно смятал, че историята с нейния маскараден Пиеро вече е приключила, и сега трябвало отново да се примирява с факта на щастливото й прелюбодеяние. Но защо, по дяволите, трябвало да се примирява? Ролф разбърквал кафето си. Защо не запрател по нея някоя саксия или поне книга? Когато забелязала, че чашата потрепнала в ръката му, тя не изпитала разкаяние, нито дори съжаление, а по-скоро разочарование, озлобеност, насмешливо презрение, тъга.

— А може би имаш нещо против? — попитала тя, подавайки му захарницата, и развила своите основания: — Та ти знаеш как е тук в нашия град, ако ни видят, само ще плъзнат сплетни. На мен ми е безразлично! Но за теб ще е неприятно; още повече сега, когато искат да те правят прокурор! Сигурно и за теб ще е по-добре, ако ние живеем в Париж… — Тя го изгледала. — Какво ще кажеш, Ролф?

Ролф пиел своето кафе, разбърквал го, пак пиел, духал и пиел, като че най-важното сега било да се справи с това горещо кафе. Съвсем мимоходом прозвучал деловият му въпрос:

— Да, и колко пари приблизително ще ти трябват?

Несмел като всички мъже, когато атаката случайно се провежда не от самите тях, Ролф веднага се укрил в практически въпроси, докато Сибила искала да чуе какво в същност изпитва той, на какво се надява. Тя отива с друг мъж в Париж — нима това му било безразлично? Или смятал, че си е в реда на нещата? А може би му било непоносимо? Сибила го запитала направо:

— В същност, ти какво мислиш?

Ролф стоял сега до големия прозорец, обърнал към нея широкия си гръб, пъхнал ръце в джобовете на панталона си — в поза на човек, наблюдаващ пожар. Гърбът му й изглеждал тъй широк, главата му така валчеста и дебела; тя отправила изстрел по неговото равнодушие:

— Аз го обичам — казала тя, без да я питат. — Ние се обичаме истински — добавила тя, — иначе не бихме заминали заедно в Париж, това можеш да ми вярваш, та аз не съм лекомислена!

И ето, мъжете винаги бързат за работа, да, да, часът бил вече два и десет, заседание — тази крепост на тяхната незаменимост, това й било познато. Ако начаса Ролф не отиде на работа цялото човечество ще затъне в опустошително безправие.

— Ти би трябвало сама да знаеш — казал той кратко — какво смяташ за правилно.

А после, след като облякъл палтото си, при което напъхал копчетата в погрешни илици, тъй че съпругата трябвало да го закопчае правилно, той добавил малко меланхолично:

— Постъпи, както смяташ за правилно! — И излязъл…

А Сибила, сама в празната стая, заплакала.

Така че в този смисъл Сибила била свободна.

А Щилер се завърнал от Давос, без да е свършил нищо; по думите му неговата балерина била на смъртно легло, а при подобни обстоятелства за заминаване в Париж, разбира се, и въпрос не можело да става. И ето че те пак седели в окрайнината на някаква гора — наоколо вече жънели зрялата ръж, лятото си отивало, над лазурното езеро се трупали буреносни облаци, някаква пчела жужала напред-назад в лятната тишина, над полята трептяла небесната синева, в селските дворове кудкудякали кокошки, а светът изглеждал безупречно устроен, сполучливо, радостно, направо възхитително творение. Само тяхното щастие (или каквото те очаквали от своята любов) било твърде сложно! Безмълвно седели те на земята — двама прелюбодейци, нежно сплели ръце, всеки стиснал стрък трева между угрижено присвитите си устни и единственото на този свят, което не им се струвало сложно, бил бракът — не нейният брак с Ролф и не неговият с Юлика, а бракът помежду им.

В лишените от каквато и да е горчивина спомени на тази чудесна жена — естествено, през цялото време, докато пиша тук, аз я виждам пред очите си в нейното синьо бамбуково кресло, както неотдавна в клиниката, когато й занесох гладиолите, с лимоненожълтия й халат, подчертаващ черните й коси — съществува един момент, който немалко би смаял безследно изчезналия Щилер, а именно: обстоятелството, че през онова лято или есен, Сибила, без да е казала на Щилер нито думица е очаквала от него дете (сега то щеше да бъде на шест години)…

Протоколирам:

Било през септември, Щилер бил погълнат от всевъзможни машинации и главоболия, свързани с предстоящата изложба на негови творби; важни личности смятали за уместно, дори за крайно необходимо Щилер отново да излезе пред обществеността.

— Преча ли? — попитала Сибила.

Щилер едва я поздравил с почти вече привична целувка и веднага се върнал да обрязва някакъв постамент. Тя го наблюдавала как работи. „Никога един мъж не е тъй красив, помислила си тя, както когато майстори нещо с ръцете си!“

— Не искам да те отвличам — казала тя, — но днес просто трябваше да те видя…

Друго тя не издала, още повече че Щилер никак не се учудил на тази нейна потребност. Важни били сега постаментите.

— А той кога ще дойде — попитала Сибила, — господинът от художествената галерия?

Тя се опитвала да покаже някакъв интерес. Навън бил ясен и мек септемврийски ден. Най-малко още девет постамента оставало да бъдат сковани, после боядисани или лакирани, а това не било толкова просто; един несполучлив постамент можел да се окаже от голямо значение. А колко много постаменти още трябвало да се покрият с лак, докато пък други, за щастие вече лакирани — да се изчистят! Той това и правел.

— Ами жена ти — попитала Сибила, — и нея ли ще изложиш?

Тя била сложила вода за чай, която вече кипяла, и така също взимала участие в работата.

— Донесох ти нещо за хапване, сама го приготвих! — казала Сибила и поставила на масата пресен пухкав кейк със сирене.

Щилер бил трогнат, макар и да не вдигнал очи към масата, и неочаквано заговорил, че всичко било блъф. Сибила не откривала някаква разлика между скулптурите му; как така изведнъж всички те се оказвали блъф? При това на масата лежало писмо от завеждащия хранилището на художествената галерия — истински химн за творчеството на Щилер, та на човек му ставало дори малко страшно: току-виж Щилер се възнесъл върху крилете на славата!

— Чаят е готов — съобщила тя и зачакала.

На Сибила и през ум не й било минавало, че една художествена изложба изисква подготовка, колкото за едно военно настъпление. (Докато пиели своето шварц-кафе, Ролф й разказвал за мемоарите на Чърчил.) Било й жал за Щилер.

— Как намираш афиша? — попитал той, докато продължавал да шлифова постамента.

Сибила още не била забелязала проекта върху къс амбалажна хартия.

— Ама и афиш ли ще има? — изумила се тя.

В същност то си било истински афиш, като Фуртвенглер или Персил; за Сибила това било ужасно: А. Щилер, любимият й почерк щял да краси всяка колона за афиши, увеличен като под лупа. Та нямат ли мъжете капчица срам? И поне да му доставяло някакво удоволствие; но Щилер ругаел всичко, свързано с тази изложба. Защо тогава се захващал с нея? Той пиел чая си на крак, отхапвал от нейния кейк и в същото време говорел, тъй че пръскал на всички страни трохи; той не го и забелязвал… Малко по-късно Сибила си тръгнала; Щилер не бил сега настроен за бащински чувства, струвало й се, и тя била доволна и от това, че не я оставил просто да си върви, а й определил среща в пет часа, за да се разходят с платноходка. Тя се усещала щастлива, че ще го види още веднъж през този ден. Просто за да убие времето, тръгнала по заесенената улица край гарата, спирала се от витрина на витрина, от магазин на магазин, додето не намерила най-хубавата вратовръзка в цял Цюрих. За съжаление, Щилер нямал подходяща риза за тази вратовръзка. Тя купила и подходящата риза.

В платноходката (така казва Сибила) Щилер се превръщал винаги в хлапак — тъй сериозен, но не замислен, избавен от задръжки, тъй щастлив със своята играчка. Той обслужвал кормилото и платното, а Сибила лежала на носа, провесила ръка или крак в накъдрената от вълнички вода. Тук на езерото те били свободни, призракът не ги преследвал. Брегът се губел в есенната омара, платното блестяло в ласкавата светлина на късното слънце, на изток небето вече се покривало с виолетов здрач, а водата край плъзгащата се лодка била сенчеста, почти черна под огледалната повърхност. Сибила подложила длани под главата си, за да бъде лицето й изцяло огряно от все по-полегатите лъчи на залязващото слънце слушала бълбукането на водата под лодката им, когато наблизо минавало някое параходче и образувало вълни, и през притворени клепки разглеждала Щилер, своя старателен кормчия: неговото лице, тясната му глава, светлата му коса, вееща се на вятъра, да, той все повече й харесвал, този мъж, може би бъдещият баща на нейното второ дете. Но как ще приеме това Ролф? Впрочем, то не я занимало особено. Що се отнася до Ролф: на другия ден той поемал работата си в прокуратурата. Колко усърдни са и двамата! Всеки по свой начин. И Сибила решила да бъде разумна и доволна. Въпреки затрудненията. Та тя била още млада и пред себе си имала време за всичко. Все нещо щяло да се случи! Може би ще роди дете, може би ще умре Юлика, може би ще падне звезда от небето и всичко ще се нареди. Както винаги, в лодката разговаряли малко. Над езерото се носело жуженето на града с неговото улично движение, от едно поело към пристанището си параходче им махали ученици, а светът, гледан така лежешком, се състоял само от цветове и блясък, отражения и сенки, тишина и звукове; не, сега не било време да се взимат решения! Но защо да е невъзможно да обича едновременно двама мъже? Щилер и бил по-близък, той не я подчинявал на себе си. Ролф я държал в подчинение. Това можело да бъде и ужасно, но в известно отношение било по-просто. Ролф не се побратимявал с жената. По едно време лодката закачила една шамандура, нещо изпращяло и Щилер, който тъкмо говорел за изложбата си и не внимавал, се заизвинявал. Ролф в същност никога за нищо не искал извинение, той винаги бил прав. За Щилер можеш да се тревожиш, за Ролф — не. Двамата, съчетани в една личност — това щяло да бъде чудесно! Понякога Ролф й изглеждал като голямо куче, някакъв сенбернар, който е по-добре да не хващаш за ремъка, за да не те събори. Щилер тя възприемала като свой брат, почти като сестра… Ненадейно захладнало, Сибила се надигнала, отишла по клатушкащата се лодка при Щилер, обхванала главата му с мокрите си длани и я обсипала с целувки. Той изпуснал въжето от ръката си, тъй че платното заплющяло, и попитал:

— Какво има?

Тя самата още не знаела.

„Мъжете са смешни! — смята Сибила и днес още. — Вие, с вашата сериозност! Дълги часове или дни, понякога цели седмици вие внушавате впечатлението, че не желаете друго освен близостта с любимата жена, стремите се безразсъдно към нея, без да се боите от нищо, не се спирате пред никаква опасност, нито пред чуждия присмех, нито дори пред жестокост, ако някой се изпречи на пътя ви — за вас съществува единствено жената, любимата жена… И сетне, докато се обърнеш, положението се променя — внезапно се оказва, че едно заседание все пак е нещо важно, толкова важно, че всичко трябва да се нагажда според него. Изведнъж започвате да нервничите, жената се превръща за вас в някаква гальовна лепка. Известно ми е! Познавам тази ваша благодушна отзивчивост към всякакви чужди хора, само не и към жена, която ви обича. Вие, с вашето сериозно отношение към живота! Международна юридическа конференция, среща със завеждащия хранилището на художествената галерия — изведнъж отново изникват неща, които в никакъв случай не бива да се пропуснат! И тежко на жената, която не разбира това или си позволи да се усмихне! И сетне, докато се обърнеш, вие отново сте като малкия Ханес по време на буря. Нима не е така? Същите тези мъже, ето ги, идват при нас и пак полагат глава на рамото ни, за да не потънат в отчаяние, да почувствуват, че не са съвсем сами, изгубени в този сериозен свят, че не са напълно излишни и никому ненужни с техните прокуратури и изложби… Един господ знае — смее се тя — каква стока сте ми всичките!“

Един ден в края на септември Щилер й се обадил по телефона.

— Стягай се, заминаваме за Париж! — казал той.

Сибила не повярвала на ушите си.

— Сериозно ли говориш?

Бодрият глас отвърнал:

— Защо пък не?

Още неуверена дали Щилер не се шегува, но вече изпълнена с делова веселост, тя попитала:

— Кога?

Бодрият глас отвърнал:

— Утре, днес, когато искаш!

Разписанието на влаковете за Париж те знаели наизуст; там имало и такъв нощен влак, с който навлизаш в предградията на Париж със сипването на зората; сетне закуска с подранилите работници в някой бар край Gare de l’Est^[2] — кафе и brioches^[3], след това разходка из парижките Хали, препълнени със зарзават и риба: и изведнъж, като в някаква вълшебна приказка, всичко това ставало възможно!

— Идвам веднага при теб! — казала Сибила.

Но нещата не били толкова прости, защото предиобед Щилер трябвало още веднъж да приеме в ателието си завеждащия хранилището на художествената галерия, а следобед Сибила щяла да води малкия Ханес на цирк.

— Значи, след цирка! — казала тя и затворила телефона, замаяна като човек, неочаквано спечелил награда на лотария, олекнала от щастие…

Най-сетне нещата като че се придвижвали!

— Как смяташ? — попитал Ролф, докато пиели своето шварц-кафе. — Трябва да поръчаме фургони за пренасянето, за кой ден ще ти е удобно? Нямам намерение да върша всичко сам. Тук ли ще бъдеш през идущата седмица?

Сибила напълно разбирала настойчивостта на Ролф, колкото и да й било неприятно.

— Да, да — отвърнала тя, — знам, но днес още не мога да ти кажа.

— Кога тогава?

— Утре!

— Но защо си тъй нервна?

— Не съм нервна! — отговорила тя. — Отде — накъде да съм нервна?

Сибила се надявала, че ще разполага с достатъчно време, за да узрее решението й; и изведнъж — ултиматум от двадесет и четири часа! В края на краищата отнасяло се за всичко, което имало значение за нея на този свят — за Щилер, за Ролф, за малкия Ханес, за съществото, което още не било родено; отнасяло се все за хора, които тя обичала, решавала се и собствената й съдба: ще съумее ли тя сама да избере бъдещия си живот? Ето за какво се отнасяло! А Ролф искал да го знае още на другия ден, за да можел да поръча фургони за пренасянето, на другия ден, по време на тяхното шварц-кафе…

Детското представление в цирка (казва Сибила) било за нея всичко друго, но не и развлечение; напротив, именно тук тя взела своето решение: за Париж, за Щилер, за дръзновението! „При дневна светлина, помислила си Сибила, такъв един цирк изглежда далеч по-мизерен, направо покъртителен — отвсякъде се набива на очи овехтялата пищност!“ Толкова по-прелестна била светлината под огрения от слънцето цирков купол: светлина с цвят на кехлибар, а сред нея пъстрите подиуми, изпълнени с детска глъч, при това духова музика, остра миризма на животни, сегиз-тогиз рев като в джунглите — Сибила го намирала възхитително. В Париж, мислела си тя, все щяло да се намери някаква работа за нея — неопределеността спадала към дръзновението. Сибила не изпитвала страх. Клоунът, който открил представлението, очевидно вземал децата за възрастни тъпаци, успехът му бил незначителен, а малкият Ханес, за първи път в цирк, се взирал без усмивка в глупавия чичко, изпитвал само злорадство, когато онзи се препъвал, и не искал клоунът да се връща на арената. Настоявал Сибила да му каже да не излиза повече. Затова пък скоковете на тигрите! Плющене на бичове и дрезгаво ръмжене — Сибила била очарована и за минути дори забравила за Париж, додето Ханес смучел захарна пръчка и я разпитвал защо лошите животни все ги карат да скачат през пламтящите обръчи. Той не виждал в това никакъв смисъл. Но тюлените пък го довели до възторг и към всички въпроси, които Сибила имала сега да разрешава, се прибавил и този: не иска ли тя да стане тюлен? Щом конете затанцували валс, Ханес я задърпал да си вървят. Сибила можела сега да отиде при Щилер. Но не го сторила. Още не! А когато седем мъжки живота увиснали в зъбите на усмихващата се от трапеца акробатка, Ханес, който гледал надолу, забелязал край входа за манежа някакъв мръсен човек с големи ботуши — той тъкмо обличал всевъзможни кученца със смешни роклички, черни фракчета и булчински воали. Кученцата горели от нетърпение да покажат своя номер. Сега Сибила трябвало да вземе малкия Ханес на коленете си, за да не пропадне между подиумите. Изглежда, в тези мигове тя вече се чувствувала напълно уверена в своето решение, макар и да била изцяло погълната от изпъващите нервите номера, изпълнявани на лъскавите трапеци. „Все някак, мислела си тя, нещата ще се наредят!“ Изведнъж всички деца в един глас надали радостен вик: сребристата акробатка направила салтомортале от своята поднебесна люлка, полетяла надолу към голямата опъната мрежа и, виж ти, не си счупила врата, а оркестърът оглушително засвирил Верди. Антракт! Ханес също искал да излезе като всички други деца, но Сибила седяла като омагьосана: някаква особа в цирков костюм продавала шоколад и очевидно по този начин изкарвала хляба си; за Сибила това било навярно най-голямата атракция през онзи следобед — една независима жена…

Малко преди седем часа, след като била завела Ханес в къщи, както си му е редът, Сибила прекрачила ателието на Щилер. Той подсвирквал като врабец, бил измъкнал куфара с големите ключалки и вече се стягал за път. Значи, нямало шега — заминавали за Париж. Но защо Сибила идвала без багажа си? И тогава се изяснило, че Щилер „и без друго“ трябвало да отиде в Париж, наистина не днес и не утре, но в близките дни, и то заради една бронзова статуя, която можело да бъде отляна, добре, само в Париж и по думите на завеждащия хранилището на художествената галерия била крайно необходима за предстоящата изложба. А Юлика? Сега Щилер разполагал с такъв чудесен предлог да замине за Париж, а Юлика нямала причина да се вълнува заради това пътуване и да повишава температурната си крива: Сибила проумяла. Тя просто казала:

— Не!

Щилер се засегнал.

— Аз заминавам…

— Добре! — казала тя. — Заминавай!

Щилер сметнал, че тя се държи смешно. Месеци наред били приказвали и мечтаели за този Париж, а сега…

— Какво пък! — казала Сибила. — Заминавай!

Щилер заминал (та той „и без друго“ трябвало да отиде в Париж!) с надеждата, че Сибила ще се разкае за своенравието си ще отпътува след него. Но надеждите на Щилер вече не интересували Сибила. На другия ден по време на сутрешното шварц-кафе тя заявила на Ролф:

— Няма да замина в Париж.

Ролф положил усилие и в радостта си да запази своето забележително самообладание. Тогава тя казала:

— Но ще ида за една седмица у моята приятелка в Санкт Гален.

И сега, виж ти, чашата с кафе полетяла към стената. Когато останала сама, Сибила взела на коленете си телефонния указател, смачкала в пепелника недопушената си цигара, намерила номера на лекаря — единствения, към когото можела да се обърне по такъв повод, — незабавно набрала цифрите и зачакала, без да чува ударите на сърцето си. Смущавало я само собственото й равнодушие. Но трябвало да го направи, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Разбира се Ролф нито за миг не повярвал в съществуването на приятелката в Санкт Гален. Той имал чувството, че го мамят, че го правят на глупак и това било за него краят. Жена му — след нейното изписване от клиниката — преживяла злополучната среща в кабинета му, естествено, малко по-различно от онова, което ми описа Ролф, моят прокурор; не тя (увери ме Сибила), а той през цялото време упорито мълчал.

Протоколирам:

Близо час Сибила трябвало да чака в приемната му, докато секретарката се появила с думите:

— Господин прокурорът моли да заповядате!

След като си подали ръка, след един дълъг миг на прага, в който Сибила имала усещането, че ще потъне в земята, ако ръката му не я задържи, тя минала покрай Ролф (това е вярно) и отишла бързо до прозореца, сякаш била дошла заради гледката.

— Значи, това е твоят кабинет? — казала тя с такъв тон, като че нищо не се било случило. — Изглежда чудесно!

Положението било твърде неловко.

— Да — отвърнал той, — това е моят кабинет.

Той я гледал така, сякаш пристигала от любовно пътешествие.

— Искам да поговоря с теб! — казала Сибила натъртено.

Ролф й посочил фотьойла като на клиентка, предложил й цигари от една голяма кутия на бюрото, така да се каже, служебни цигари.

— Благодаря… — казала Сибила и попитала: — Как си?

— Как си? — попитал Ролф на свой ред със същата интонация като ехо.

Тъй те седели един срещу друг и пушели — Ролф зад своето огромно бюро, докато Сибила се усещала като в открито поле. А може би очаквал да чуе колко тя му е задължена? Дори не й задал ироничния въпрос: „Как беше в Санкт Гален?“

— Трябва да ме извиниш — казал Ролф, — но след половин час влизам в съдебно заседание.

И, естествено, думите замрели на устните й. Защо не я запитал направо: „Къде беше?“ Или просто: „Защо лъжеш?“ Вместо това Ролф само съобщил:

— Пренасянето е уредено. За щастие имахме хубаво време…

Ролф говорел за пренасянето съвсем делово, без нотка на упрек, че Сибила отсъствувала.

— Засега нещата ти просто са струпани накуп — обяснил той, — тъй като не зная как възнамеряваш да подредиш стаята си и изобщо…

За съжаление иззвънял телефонът… (От клиниката Сибила най-напред била отишла в старото им жилище. Кънтенето на стъпките й в празните стаи, избелелите тапети по стените с тъмните правоъгълници по местата на снетите картини, разрухата навсякъде — нима наистина била живяла цели шест години помежду тези стени? Ужасно било да види всичко това след нейната безболезнена, тайна, необходима, но въпреки наркозата раздираща душата й загуба. И Сибила заплакала, сякаш виждала в това опустяло и повредено, в това нетърпимо жалко, вече негодно жилище, нагледна равносметка на своя живот. Тя се била опитала да се свърже с Ролф по телефона, но напразно; линията била вече изключена. После Сибила отишла в новия дом, за да види стаята на дамата: пълен безпорядък, някакъв мебелен склад, осезаем образ на безсмислието — струпани накуп картини и огледала, книги, кутии за шапки, вази и обувки, прибори за шев: все безупречни, скъпи вещи, но нищо повече, купчина вещи, които ти се иска да подпалиш и унищожиш! Ханес не й давал мира, а когато поискал да й покаже новата стая на татко, Сибила се заковала на прага. Тогава дошла тук…) Най-сетне Ролф завършил своя телефонен разговор, поставил слушалката и по вида му личало, че се мъчи да си спомни за какво са приказвали, и тогава той заявил:

— Обаждаха се от Париж, някой си господин Щилер, навярно твой любовник…

Сибила само го погледнала.

— Надявам се — добавил той, — че си успяла да намериш господина в Париж…

Това допълнение било вече ненужно, тъй като Сибила взела в ръка чантата си и неволно се изправила.

— Къде отиваш? — само попитал той.

— В планината — отвърнала Сибила кратко, невъзмутимо, наум и дошъл някакъв рекламен плакат, който била видяла по пътя за насам. — Заминавам в Понтрезина.

И Ролф, тази дебела глава, на когото целият фарс все още не бил достатъчен, наистина я изпратил до вратата.

— Както желаеш! — казал той и вдигнал от пода ръкавицата, която тя била изпуснала.

— Благодаря — казала Сибила и в същност сега вече можела да си върви, да, но сама не проумявала защо вместо да излезе през вратата, отново се върнала на прозореца. — Според мен и двамата се държим смешно, направо детински… — казала тя.

Ролф мълчал.

— Ти се заблуждаваш! — възкликнала Сибила и сега трябвало някак да продължи. — Ти нямаш право да се отнасяш така с мен. Нима очакваше, че ще дойда да те моля за прошка? Ние никога не сме имали с тебе брак, Ролф, нито сега, нито по-рано. Никога! Тъкмо това е! Впрочем, за теб нашите отношения винаги са били само обикновена любовна връзка, нищо повече, ти никога не си вярвал в брака…

Ролф се усмихвал. Сибила сама се чудела на думите си, на своята обвинителна реч. В същност, съвсем друго изпитвала нужда да му каже.

— Ролф! — промълвила тя и приседнала на края на един фотьойл, без да изпуска чантата си, готова да си тръгне, щом само почувствува, че му досажда. — Не съм дошла да те упреквам. Само…

Ролф чакал.

— Не зная — казала тя тихо, — какво ще стане сега.

Ролф стоял прав и мълчал. „Защо не ми помогне?“ — помислила тя, забравяйки, че много нещо той просто не можел да знае, че и понятие нямал откъде идва тя и какво се било случило.

— Никога не съм и мислела — продължила Сибила, че ще стигнем дотам. Представях си брака съвсем иначе. А пък ти с тези твои „лекции“! Мислех, че говориш от опит… — Тя го погледнала.

— Не разбирам — казал той — какво желаеш.

Сибила трябвало наистина да се опомни.

— Аз не се оплаквам, Ролф, нямам право на това. Ето докъде я докарахме! Ти си свободен, аз съм свободна, а всичко е тъй пошло… Какво желая ли? — попитала тя в отговор. — Наистина ли не разбираш?

По лицето й преминала малко насмешлива, може би, дори презрителна усмивка, с каквато се гледа на човек, който се преструва. Защото такава отчужденост, струвало й се, можела да бъде само преструвка. За какво била цялата комедия? И тогава на Сибила изведнъж се приискало да се хвърли на гърдите му, но останала закована на мястото си, сякаш не била в състояние да премине през погледа на съпруга си разделящите ги няколко крачки…

— Мразиш ли ме? — попитала тя с неволен слаб смях.

Когато близък човек ни мрази за първи път, това прилича по-скоро на фарс, но изразът върху лицето на Ролф бил неподправен, истински и смехът й замръзнал. Той я мразел! Той изглеждал съвсем друг. Сибила не можела да го познае; Ролф приличал на себе си само външно.

— … Любовник! — продължила тя на глас мислите си. — Не съм си търсила любовник, знаеш много добре!

— Ами?

— Не ми е нужен какъв да е мъж. Това е твоя теория! Също и в теб не съм дирила какъв да е мъж. Защо изобщо си се женил? За теб е от значение да си с някаква жена, все едно коя. Тъкмо това е, заради което ще ти кажа, че си оставаш ерген, женен ерген! Усмихвай се, колкото си искаш! Според мен бракът или се превръща в съдба, или изобщо няма никакъв смисъл, става нелепост. Питаш ме какво желая. Държах се глупаво, знам. Болеше ме, когато тук или там ти се влюбваше, вярно е, и може би проявявах малодушие. Свобода на действие в брака — какво значи това? Аз нямам нужда от такава свобода, нужно ми е да не съм за мъжа си „някаква си“ жена. Защо не можеш да го разбереш? Също и баща ми не е за мен „някакъв си“ мъж. И Ханес не е „някакво си“ дете, което засега обичаме, понеже ни харесва… Ах, Ролф — прекъснала се тя сама, — та всичко това е безсмислица!

— Значи, искаш да кажеш — обобщил прокурорът, — че ние с теб никога не сме били женени?

— Да.

— И че следователно не виждаш никакви причини да ми съобщиш къде си била тези дни? — казал той и си запалил нова цигара. — Не разбирам защо изобщо си дошла при мен.

— Ако така разговаряш, аз също не разбирам защо съм тук! — казала Сибила. — А аз дойдох истински да поговорим. Но сега ти нямаш време, знам. Никога нямаш време, когато нещо не ти отърва. А пък аз идвам винаги в най-неподходящия момент!

Ролф пушел.

— За какво искаше истински да поговорим?

— Аз съм наивна, прав си. И днес още. Само че твоята високомерна усмивка вече не ми прави впечатление! — казала тя. — Някак си ми се струваш просто глупав. — Тя уточнила: — Ти можеш само да се изразяваш по-добре от мен, затова и винаги съм те оставяла да говориш. Нима си бе въобразил, че те смятам за единствения мъж, достоен за любов? Знам, че ти се чувствуваше напълно сигурен в мен, Ролф, но в съвсем друг смисъл… Помниш ли моя английски офицер, тогава в Кайро? — сетила се тя. — Ти никога не си го вземал на сериозно, знам! А у него имаше нещо, което ти не притежаваш, Ролф, и от което аз имам нужда. Но, виждаш ли, тогава и през ум не би ми минало, би ми изглеждало наистина нелепо да продължа пътуването си с друг мъж, а не с теб. И защо ли? Сама не зная откъде съм взела тези мои представи за брака, но аз живея с тях — и днес още… Може би ще бъде правилно — заключила тя, след като помислила малко — да се разведем.

Тя се взирала навън през прозореца и не видяла израза на лицето му; във всеки случай Ролф мълчал.

— Размисли добре! — казала тя. — Аз самата никога не съм вярвала, че бихме могли да стигнем до развод. Винаги, когато са се развеждали наши познати, това ми е изглеждало правилно; мислех си, че при тях бракът никога не е бил истински. Това бяха само любовни връзки, легализирани в угода на буржоазния вкус, но невалидни от самото им начало. За какво да живеят заедно! То е все едно да направиш със собствените си ръце плашило, а сетне сам да се боиш да влезеш в градината си. Та това не бяха никакви бракове, а само „буржоазни“ връзчици. Ти винаги си ме наричал „буржоазка“, когато чувствата ми към теб не ти отърваха, а пък днес си мисля, че ти си много по-голям „буржоа“ от мен, най-сериозно! Иначе защо би легализирал нашата любовна връзка, щом не вярваш в брака! Само защото чакахме дете…

Ролф я оставил да говори.

— Аз зная — усмихнала се Сибила, — че много ти харесва да показваш самообладание. Дали ще замина в Париж или в Понтрезина — за теб е все едно, ти оставаш невъзмутим! И това смяташ за великодушие. Не е ли така? А твоето великодушие трябва да ме постави на колене! В същност, мисля си понякога, на тебе ти е нужно само моето покорство. За да разполагаш сетне със свободата си! Това е всичко! Чакаш моят „любовник“ да ме изостави, както ти изоставяш жените, и тогава да съществуваш единствено ти; в това се заключава цялата ти любов, цялото ти самообладание, цялата широта на възгледите ти… Ах, Ролф — отново казала тя, — та всичко това е безсмислица!

— А в какво виждаш смисъл? — попитал Ролф, но отново иззвънял телефонът и той трябвало да отиде при бюрото си.

— Не зная — казала Сибила — защо ти говоря всичко това…

Ролф вдигнал слушалката; била секретарката, която съгласно задълженията си напомнила на господин прокурора за предстоящото заседание, на което той трябвало да даде правни напътствия на съдебните заседатели.

— Няма да те задържам повече — казала Сибила, виждайки, че той прибира няколко преписки в чантата си. — Сърдиш ли ми се? — попитала тя. — Защо не ми отговаряш?

Ролф търсел химикалката си по бюрото, сетне в джобовете си, после отново по бюрото.

— Разбирам — казал той. — Значи, ти си разочарована, че нищо не съм ти забранявал…

По усмивката му личало, че се опитва да види нещата откъм смешната им страна.

— Не — отвърнала Сибила, — ти наистина няма какво да ми забраняваш, Ролф, тъкмо там е жалкото; ти винаги си имал с мен само любовна връзка, точно казано, затова и нямаш право да ме възпираш, ако имам друга любовна връзка…

Междувременно Ролф бил намерил химикалката си и сега вече нищо не задържало тяхната раздяла. Ролф сложил ръка върху дръжката на вратата; ако това било наистина нейният Ролф, тя щяла да увисне на врата му и да се наплаче. Но пред нея не стоял Ролф, а някакъв човек с маска, който й се струвал смешен.

— Трябва да постъпиш, както смяташ за правилно! — казал той още веднъж, отворил вратата и любезно я изпратил през приемната до асансьора…

И така, сега тя трябвало да замине в Понтрезина.

Понтрезина я посрещнала със ситен дъжд и предизвикала у нея уплаха, сякаш докато пътувала насам, Сибила нито за миг и не предполагала, че действително ще пристигне тук. Понтрезина — това означавало, че влакът просто не пътувал по-нататък; нещо по-лошо: по това време вече нямало и обратен влак. Сибила имала чувството, че е попаднала в клопка. Освен нея на гарата слезли само двама местни жители. Тя се оставила на усърдието на някакъв носач в зелена престилка, който вече бил натоварил куфарите и ските й на една шейна: Сибила го последвала по разкаляния сняг. Проклетият плакат — а това можело да бъде също тъй реклама за Капри или за някой плаж на Северно море! — се отнасял, естествено, за февруари или март, а не за ноември. Наистина носачът твърдял, че горе по върховете бил паднал голям сняг. Но за какво й било на Сибила сняг? Какво търсела тя в този старомоден първокласен хотел? Половин час седяла на леглото, без да сваля коженото си палто, което сега представлявало, така да се каже, последното й убежище, заслушана в някакъв дрезгав високоговорител, от който се леели дунавски валсове над една безлюдна, но осветена от прожектори ледена пързалка. По-късно Сибила слязла в бара, поръчала си уиски, хвърлила се в спасителен, флирт с някакъв господин, който случайно се оказал французин, следователно духовит…

Очната ставка с Вилфрид Щилер, дипломиран агроном, е насрочена за следващия петък. „Евентуално със съвместно посещение на майчиния гроб“ — както узнавам от преписа на призовката.

Краят на отношенията им, както изглежда, бил отвратителен. Та колкото и ясно да виждаме, че всичко е свършено, все пак разривът, като някаква присъда, трябва да се приведе в изпълнение! Раздялата й с Щилер, не минала, за съжаление, (казва Сибила) без тежки оскърбления, без унижения и за самата нея.

Протоколирам:

Сибила, тогава все още страстна спортистка, по цял ден кръстосвала из Понтрезина и се радвала, че Щилер, вече завърнал се от своя Париж, не разполага с пари да я последва тук. Затова пък той не я оставял на мира с честите си обаждания по телефона и портиерът в нейния хотел, бързо разбирайки нежелателността на тези разговори, съобщавал, че я търсят от „Цюрих“ всеки път с гримаса на съчувствие. Само полусъзнателната надежда, че може да е Ролф, я възпирала просто да нареди да кажат, че я няма; освен това цялата тази нагла портиерска дискретност й се струвала вече прекалена. „За съжаление, не!“, чувала тя гласа на портиера, „Госпожа докторшата току-що излезе, да, буквално преди миг!“, а тя стояла в хола, гледала изражението на този благороден сутеньор, който навярно разчитал на почерпка заради специалните си отбранителни действия, и влизала в кабинета да позвъни на Щилер. Ала Щилер, както изглежда, бил изгубил тогава напълно ума си. Вече вбесен, че е трябвало да измолва адреса й от Карола, прислужницата-италианка, той разговарял по телефона с тон на паша. Какво можела да му каже Сибила? Че тук имало сняг, да, да, натрупало здравата, не, днес не валяло, дори греело слънце, ах да, много приятна компания, а после забъбрила за своите страхотни успехи в тукашната ски школа, за предна позиция и задна позиция, за размах на хълбоците и така нататък. Сибила дрънкала като малко момиченце, тук имало един, който танцувал „божествено“, да, да, при това французин, изобщо било „страхотно весело“, стаята й била „сладка“, а пистата направо „световна“, ах, не, не само французинът й предлагал женитба, в същност всички, цялата „щура тайфа“, наистина, а треньорът по ски, алпийско чедо, бил „просто златен“. От време на време, докато Щилер мълчал, се чувал глас: „Изминаха три минути, бъдете любезни да пуснете в автомата посочената такса! Изминаха три минути, бъдете любезни…“ — И Сибила пускала посочената такса, сякаш разговорът не бил и така достатъчно хлапашки. Дяволът бил влязъл под кожата й — изпитвала някакво съвсем странно чувство, във всеки случай то изтласквало на заден план всичко друго, а сега Сибила от нищо не се бояла така, както от своите истински чувства…

Ролф, съпругът й, не се обаждал.

Когато един ден в хола на хотела се появил лично Щилер, за да разбере какво в същност става, той очевидно нямал достатъчно сили да избави окончателно обърканата жена от нейния хлапашки тон; напротив, Щилер болезнено реагирал на този фалшив тон и съвсем безпомощната Сибила, усещайки своето превъзходство, го проявявала по най-безжалостен начин. Изглежда, всичко се задвижвало като някакъв механизъм: щом тя добиела чувството, че този човек се самоокайва, у нея веднага възниквало желание да го наскърби. Те се разхождали из равнината срещу Самедан — Сибила в черен скиорски клин, елегантна, спортна, помургавяла от слънцето, докато Щилер носел неизменния си шлифер, военен модел, с бледо лице като всички, идващи от низината.

— Какво става с твоята изложба? — попитала Сибила. — Отля ли вече онзи бронз?

Небрежно-веселият й тон действувал на Щилер угнетяващо; той се усещал затъпял и просто не знаел какво да отговори. Ето че нейният дюселдорфски обожател, огън-момче, пълен с анекдоти из живота на военните летци на източния фронт и остров Крит, бил далеч по-забавен от Щилер! И тя му го казала в очите.

— И да видиш само как умее да живее! — продължавала Сибила. — Направо рине пари с лопати…

И Щилер трябвало да изслуша какво внушително впечатление създава един мъж, който „прави“ много пари, такъв един наследник на фирма в тежката индустрия, който при това умее тъй леко да живее.

— Впрочем, като мъж той не е моят тип — казала Сибила.

Щилер я погледнал под вежди, сетне отново се умълчал и потънал още по-дълбоко в своята меланхолия. По едно време само казал:

— От тази Понтрезина на човек да му се доповръща!

Сибила имала навехнат крак и леко понакуцвала.

— Но вчера пак танцувах! — заявила тя.

Нещо я подтиквало да се възхищава от всичко, което Щилер презирал, и тя отново заразказвала колко остроумен бил тъкмо обожателят й от Дюселдорф, кавалер на Железния кръст, колко мъжествен и занимателен, при това пълен с идеи: ако, например, му се сторело, че е обидил някого, независимо жена или мъж, подарявал на обидения мерседес. Факт! Щилер само казал:

— Не се и съмнявам.

Или пък друг пример: в нейния хотел имало едно момиче, влюбено в някакъв шведски студент и господинът от Дюселдорф веднага бил осенен от очарователната идея да докара тук студента от Швеция, и то със самолет.

— Та това е просто възхитително! — възкликнала Сибила, за да даде на своя скучен мърморко да разбере, че мъжете, които правят пари, не са непременно лишени от обаяние.

— Възможно — казал навярно Щилер или попитал: — Защо ми разказваш всичко това?

Но Щилер бил в недоумение; той не намирал средства да накара Сибила да престане. Впрочем, по време на онази разходка тя за първи път забелязала, че Щилер заеква, че не може да произнася някои думи, започващи с „м“. По едно време край тях профучал някакъв млад скиор, по чието загоряло кафеникаво лице блестяла ослепително-белозъба плакатна усмивка на алпийски треньор по ски.

— Hallo! — поздравила го Сибила; после казала: — Това беше Нуот!

Щилер попитал с морно покорство:

— Кой е този Нуот?

Това било именно треньорът по ски, който носил Сибила с нейния навехнат крак словом и цифром чак до шейната за бърза помощ.

— Не е ли златен? — попитала тя.

В този тон тя продължила и по-нататък. Естествено, Сибила знаела много добре какъв род заведения предпочита Щилер, някоя селска кръчма, пълна с народ. Но щом веднъж дяволът бил влязъл под кожата й, а, както вече казахме, тя се наслаждавала на това чувство, Сибила веднага се сетила за нещо „страхотно“. Защо Щилер не се възпротивил? Неговата неувереност я обиждала; тя самата се усещала изоставена от Щилер на произвола на съдбата. И това било мъжът, когото тя обичала! В „страхотния“ ресторант се разигравала цяла оргия от отечествено-битова залисия, каквато Щилер не можел да понася, ала в гардероба поне три чифта ръце им взели палтата, а госпожа докторшата била приветствувана като постоянен гост; също и всичко останало — настаняването им на специална масичка, поднасянето на две обемисти карти за ястията, отпечатани в стила на гутенбергова Библия, оберкелнерът във фрак, който имал любезността да им съобщи, че са получили пресни омари, любезност, изказана със съвсем личен тон — цялата тази смесица от благородство и изнудвачество напълно обезоръжавала дребния буржоа Щилер, когато му липсвало чувство за хумор. На масичката се кипрели три рози, разбира се, включени в сметката, и всичко — под светлината на свещи. Щилер дори не посмял да каже пред Сибила, че намира цените направо гротескни.

— Какво ще си поръчаш? — попитала Сибила не без нотка на майчинска грижовност и добавила: — Аз имам пари.

Край тях вече стърчал келнерът за напитки, пременен като надзорник на винарска изба, и Сибила поръчала „своето“ „Châteauneuf du Pape“, шестнайсет франка бутилката, но вече шамбрирано.

— Ще видиш — казала тя на Щилер, — при тях това „Châteauneuf“ е истинска поезия!

Сибила се чувала сама, сякаш отстрани; дяволът я сдобивал с речник, на който Щилер не знаел какво да отговори. А после, след като с бегъл поглед в картата поръчала „своето“ филе-миньон, тя заставила безпомощния Щилер да яде охлюви; Щилер вяло изразил съмнение дали охлюви вървят с „Châteauneuf du Pape“ но след като бил принуден да признае, че никога през живота си не бил ял охлюви, той се почувствувал непълноценен човек, който едва ли има право да влиза в спор. И така, охлюви! А после някакъв господин кимнал на Сибила и съвсем накратко, за да не пречи, казал на френски, че днес бил покрил нормата за втори спортен разред; Сибила му честитила, при което махнала с ръка и уведомила Щилер, че това било именно „Шарл Боайе“. Плахо гризейки едно хлебче, гладният Щилер попитал:

— Кой е този Шарл Боайе?

Това бил божественият танцьор, французинът, и докато Щилер тъкмо опитвал скъпото „Châteauneuf du Pape“, Сибила разказала „сладката“ история, как танцувайки с този господин, впрочем френски дипломат от кариерата, на шега го нарекла Шарл Боайе и в действителност името му било Боайе.

— Не е ли смешно? — попитала тя.

Щилер я гледал като куче, неразбиращо човешки език, и малко оставало Сибила да го погали като куче по главата. Но тя не го сторила, за да не подбужда у него напразни надежди. Когато забелязала, че Щилер вече е отпил от чашата си, тя бодро казала:

— Наздраве!

Щилер се смутил и вдигнал вече почти празната си чаша:

— Наздраве…

На всичкото отгоре Сибила се усещала тъй зле, че почти не вкусила от „своето“ филе-миньон; докато Щилер, колкото и да му се гадело, трябвало да изгълта своите дванадесет охлюва. Сибила — тя била длъжна сама да поддържа разговора, тъй отегчителен бил Щилер! — вече си запалила цигара и малко след това съобщила:

— Получих писмо от Щурценегер! Нужна му е секретарка, и то не друг, а тъкмо аз! Какво ще кажеш?

Щилер ровел в черупките на охлювите.

— Той е влюбен в мен! — допълнила Сибила. — Дори мъжът ми го забеляза. Най-сериозно! Харесва ми този твой приятел… — Между другото тя давала на Щилер наставления: — Също и соса трябва да изпиеш, мили мой, та то е най-вкусното!

Щилер послушно изсърбал соса.

— Най-сериозно! — продължила Сибила. — Щурценегер ме покани. На него, изглежда, безумно му харесва оттатък, в Калифорния. Сто долара на седмица, какво ще кажеш, и билетът за парахода платен! Сто долара не са малко, струва ми се, а за четвърт час си на морския бряг…

И така нататък.

Едва при обратния път се стигнало до малко по-истински, макар кратък и едностранчив разговор. Те вървели по хрускащия сняг, от устата им излизала пара; било страшно студено, но красиво: отляво и отдясно се издигали преспи, къщите се гушели като под бели пухени завивки, а над тях трепкали звезди — нощ от порцелан.

— Къде живееш в същност? — осведомила се Сибила, когато застанали пред претенциозно-безвкусния портал на нейния хотел. — Утре ще бъдеш ли още тук? — попитала тя наново, за да подготви тяхната по възможност окончателна раздяла. — Всичко ми подействува просто като шок — казала тя, прекъсвайки мълчанието му. — Изведнъж ти можеше да пътуваш, когато и без друго трябваше да отидеш в Париж, сега ти имаше удобен предлог, а пък аз трябваше да те последвам, нашият Париж неочаквано ставаше възможен; в този момент, виждаш ли, аз се почувствувах като твоя метреса…

Щилер мълчал, а дали разбирал какво се било пречупило в Сибила, си оставало загадка. За какво мъдрувал той? И понеже нямала какво повече да му обяснява, Сибила попитала за наименованието на някакво съзвездие над заснежения портал, но трябвало да повтори въпроса си, докато Щилер й дал исканото сведение.

— Да… — отбелязала тя тогава, сякаш имало някаква връзка със съзвездието, — къде ли ще бъда след една година? Наистина, не знам. Може би действително отвъд океана, в Калифорния!… Смешно — добавила тя, — но при теб човек знае това безпогрешно. Твоят живот никога няма да се промени, струва ми се, дори външно.

Тя казала това без зъл умисъл, почувствувала обаче безсърдечието на думите си и поискала да ги омекоти:

— А може би самият ти си мислиш, че някога ще станеш друг?

Това не прозвучало по-ласкаво, напротив. Каквото и да приказвала сега, все излизало погрешно.

— Ах, Щилер — възкликнала накрая тя, — наистина много те обичах…

Някакъв скиор, трениращ дълго бягане, подобен на Нуот, прелетял върху стремително извитите си и леко потропващи ски покрай безмълвната двойка. Те дълго гледали подире му, сякаш сега спортът ги интересувал повече от всичко; за съжаление скиорът скоро изчезнал от погледите им и отново ги оставил насаме един с друг. А после навярно тракането на зъбите им вече станало просто нетърпимо и те се сбогували — още неспособни за окончателна раздяла — с припряната уговорка да закусят заедно на следната заран.

На тази закуска Щилер не се явил.

Два дни по-късно, когато Сибила излизала от ресторанта на хотела, съпроводена от своя дюселдорфски обожател, Щилер стоял в хола, без да пристъпи към нея, като някакъв призрак.

— Защо идваш едва сега? — попитала тя веднага, без да си губи времето за поздрав; Сибила била изумена.

— Ти вечеря ли вече? — попитал той.

— А ти не си ли? — попитала тя в отговор.

Щилер бил бледен от преумора, небръснат.

— Откъде идваш? — попитала тя, а Щилер й помогнал да облече коженото си палто, донесено й от едно алпийско хлапе в циркова ливрея, така нареченият boy^[4]. — Очаквах те завчера на закуска! — казала Сибила и повторила въпроса си: — Но откъде идваш?

Тя кимнала на господина от Дюселдорф, който чакал при асансьора и бил зает с паленето на пурата си — кавалер, който умеел да остава незабележим, тъй че Щилер изобщо не му обърнал внимание, на това огън-момче…

Щилер идвал от Давос. Той казал това, тъкмо когато излизали през въртящата се врата вън на студа.

— От Давос? — попитала Сибила, но стъкленото крило вече я отделило от крачещия подире й Щилер. — От Давос? — повторила тя, след като той се появил от въртящата се врата.

Щилер бил ходил в санаториума при болната си жена, за да разговаря с нея. Отчетът му бил сух и кратък.

— Ето всичко — завършил той. — Защо си тъй учудена?

Да, така е: през цялото лято Сибила очаквала това, надявала се, мълчаливо го желаела. А сега й подействувало като шок. Тя се усещала виновна.

— А Юлика? — попитала тя. — Какво казва Юлика?

Но очевидно това не интересувало Щилер.

— Вие сте се разделили? — попитала Сибила. — Но как така? Та ти не можеш просто да я…

Щилер й изглеждал жесток, безчовечен; постъпката му я ужасявала. Сега изведнъж, за първи път, Юлика престанала да бъде далечен призрак, а се превърнала в действителна жена, в болна, нещастна, изоставена съпруга, нейна сестра.

— Щилер! — неволно казала тя. — Не трябваше, да го вършиш… — Тя се коригирала: — Та ние нямаме право. Аз самата съм виновна, знам. Но това е безумие, Щилер, това е убийство…

Щилер нехаел и едва ли не със злорадство гледал на нейната загриженост. Той се смятал за свободен, напълно свободен и за момента му стигало, че е преминал към действие.

— Гладен съм — казал той и дал достатъчно ясно да се разбере, че няма никакво желание да мисли повече за Юлика, а също и никаква причина.

Те седнали в някаква гостилница, където местни железничари важно играели йас^[5], всеки от тях захапал пура марка Brissago; когато зърнали коженото палто на дамата, те се поумълчали, докато един не казал: „Ще играем ли или няма да играем!“ Карта за ястията в стила на гутенбергова Библия тук липсвала, затова пък имало дебела гостилничарка, която с мокра ръка се здрависала с двамата поотделно и пожелала добър вечер, сетне забърсала бирените локвички и трохите от лакираната дървена маса. На една черна дъска, провесена между лаврови венци и спортни купи на някакво стрелково дружество, били написани цените на наливните вина — велтлинер, калтерер, магдаленер, доол; над дъската се мъдрел неизбежният, макар и поизбелял цветен портрет на генерал Гизан. Гладният Щилер се държал самоуверено като дървосекач, завърнал се от своята тежка работа — уморен, отпуснат, съсредоточен в себе си; той веднага разчупил хляба с ръце, докато Сибила седяла на пейката до кахлената печка, а в скута й ненадейно се била озовала някаква мъркаща котка, която искала да я галят. Щилер със задоволство поръчал рьостли и бауерншюблиг^[6]; салата тук не предлагали.

Докато един от железничарите разбърквал картите, останалите с престорено гневен тон, без да са истински ядосани, бистрели политиката: една конференция между четирите велики сили щяла да глътне сума парички, а резултати — пак никакви! Но сетне, увлечени от играта, те бързо замлъкнали и в ниската гостилница се възцарила тишина, която неизбежно се настанила и между Сибила и Щилер.

— Ти още нищо не си ми разказал за Париж — отбелязала Сибила, явно угнетена от настъпилото мълчание.

Когато дебелата гостилничарка се появила, макар и не още с жадуваното ядене, ала с кана велтлинер, Щилер попитал за стая.

— За един или за двама? — осведомила се гостилничарката, а Щилер излязъл с нея да огледа стаята…

Известно време Сибила седяла сама — единствената жена в гостилницата; тя запрелиствала вестника на някакво колоездачно дружество, без да го чете. Един работник се настанил на масата им; той облизал бирената пяна от устните си и вперил очи в дамата с нескрито недоверие, едва ли не с презрение, сякаш знаел онова, което добрият Щилер още и не подозирал. Как щял да приеме Щилер признанието й, което за самата нея, щом само се опитвала да го изрази с думи, изглеждало просто невероятно, неправдоподобно, чудовищно! Сибила се чудела, че изобщо може да гледа Щилер в очите, но ето че го гледала, също и когато той се завърнал и седнал до нея, гладен и радостен при вида на ястието, като никак не се смущавал, че вече вечерялата Сибила не хапнала нищо, а само пиела вишновка. Железопътният работник, който седял на масата им, оповестил, че някъде при Бергюн била паднала лавина. Ала слухът преувеличавал сериозността на положението: Щилер бил видял с очите си въпросната лавина и осведомил доста наперените загорели мъже, които пуфкали своите „Brissago“, че пътят вече е разчистен. Сибила била изненадана и дори донякъде възхитена и облекчена, когато видяла внушаващите й смътен страх картоиграчи на съседната маса обезоръжени от спокойния и делови тон на Щилер: Сибила се почувствувала под закрила. Ето че и железопътният работник на масата им престанал да й хвърля презрителни погледи; той дори преместил към нея пепелника, без да го молят. А по-късно, след като платил бирата си, той смъкнал фуражката от главата си и пожелал на Щилер и Сибила приятна вечер „наедно“.

По едно време Щилер, без да престава да дъвчи, попитал:

— Случило ли се е нещо с теб?

— Защо?

— Днес си много тиха.

— Радостна съм, че ти дойде — казала Сибила. — Толкова ти бях ядосана, мислех, че просто си изчезнал и си ме зарязал.

Сибила бутнала от скута си мъркащата котка, тя скокнала на пода и вирнала опашка.

— Защо не ми се обади, да знам? — продължила Сибила. — Аз извърших глупост, трябва да ти го кажа, голяма глупост…

Щилер продължавал да яде и изглежда не очаквал да чуе нещо сериозно. Той бил в Давос, скъсал с болната Юлика; какво повече можело сега да го уплаши! Усмихнал се:

— И каква е тази глупост?

Но в този момент се появила дебелата гостилничарка и им поднесла кафе във водни чаши; това избавило Сибила от необходимостта да дава отговор. Та тя съвсем не искала да приказва за това! Съществуват неща, които макар и да са се случили, все пак не са от значение, ала щом се заговори за тях, те придобиват стойност, въпреки че сами по себе си остават незначителни! Черното кафе във водните чаши потвърдило опасенията им: било горчиво, горещо, тъй че изгаряло езика и в същото време невероятно блудкаво — всичко друго, но не и кафе; те се опитали да го спасят с помощта на чувството си за хумор и повече захар, но захарта направила сиво-кафеникавата мътилка съвсем отвратителна. Тогава Щилер заразказвал за Париж. Защо Сибила не потънала в земята от срам? Тя си давала вид, че го слуша внимателно. Нима не ни се случва често да сънуваме нещо чудовищно, а на сутринта така и не се продънваме в земята? Именно като кошмар, като чудовищен сън, едва ли другояче чувствувала Сибила двете изминали нощи…

— Впрочем, донесох ти нещо! — прекъснал Щилер разказа си за Париж. — Но къде ли съм го дянал?

В това време Сибила наляла вино и на двамата.

— Нали знаеш онези парфюмерийни магазини на Вандомския площад? — разсмял се Щилер и разказал историята как търсил нейния парфюм.

Вандомският площад, огромен четириъгълник, заобиколен от аркади, представлява цитаделата на френската парфюмерия; всяка фирма има тук свой магазин и човек трябва да знае марката на парфюма, който търси, иначе се налага да обикаля от фирма на фирма и да поднася пръстите си, за да му капват от този или онзи флакон. Щилер си е въобразил, че може да разпознае парфюма на Сибила сред стотици други. Продавачките са очарователни — те капват на собствената си ръчица, понеже Щилер няма повече свободни пръсти. Естествено, той все повече губи увереност! Така Щилер обикаля из целия Вандомски площад, от фирма на фирма, от ръка на ръка, от ухание на ухание. Продавачките съвсем не му се присмиват, напротив, те са възхитени от загрижената му сериозност, при все че неговият френски е недостатъчен, за да описва миризми. Щилер се старае да запомни названията. На десния си показалец например, има „Scandale“. Но в течение на деня, последния му ден в Париж, той обърква и названията; остава му само да протяга пръста си: „Celui là“^[7] А понякога дори продавачките се затрудняват в разпознаването на ароматите и трябва да викат на помощ патрона. Ту всеки парфюм, който изобщо съществува, напомня на Щилер за Сибила, ту — нито един. А какви ли не парфюми има на този свят! Ръцете му се превръщат в две палитри, покрити с благоухания, и той ходи по магазините с разперени пръсти, за да не се смесват миризмите. Колко много означава един едва различим нюанс, ах, какво блаженство и каква мъка! А сетне, не стига и това, ами продавачките искат да знаят дали търсеният парфюм е за руса дама или за брюнетка, а може би за червенокоса? Оказва се, че съвсем не е все едно, о не; а Щилер не е знаел и това, че един и същ парфюм, напръскан върху различна кожа, ухае различно. Каква полза тогава от любезността на всички тези demoiselles^[8], от пробите върху тяхната чужда кожа? Малко преди да затворят магазините той се предава. Вечерта гледа Жуве в „Ecole des femmes“^[9] и почти забравя намерението си, тъй великолепна е играта на този актьор; но ръцете на Щилер не са го изоставили и в антракта той отново започва да души пръст след пръст. А и по пътя за в къщи: посред улицата се спира, сваля ръкавиците си и мирише. Обонянието му е отново свежо, но вече нищо не може да се различи между отделните пръсти, всички ухания са се слели в едно, положението е безнадеждно. Накрая, без да се е добрал до нищо, той си измива ръцете. На другата заран, малко преди заминаването на влака му, той отива в първия магазин и купува според божията воля…

— Нямам понятие дали това е твоят парфюм! — казал Щилер, леко смутен, когато най-сетне връчил на Сибила малкото, някога елегантно, но от дългия престой в джоба на панталона му доста поизмачкано пакетче.

— „Iris Gris!“^[10] — засмяла се тя.

— Същият ли е? — попитал той, докато Сибила бързо отворила флакончето и разтрила няколко капки върху китката си.

— „Iris Gris“ е великолепен парфюм! — казала тя, а Щилер подушил ръката й, сега вече оригиналната ръка, и с всяко ново вдъхване на лицето му се изписвало все по-голямо разочарование.

— Не — казал той, — не е това!

Сибила също помирисала.

— Но нали е великолепен? — утешила го тя, без да се преструва, и пъхнала флакончето в чантата си. — Благодаря ти!

Малко по-късно Щилер платил и те допили виното си, без да са се разбрали дали Сибила ще се върне в хотела си, или ще остане тук. Какво си мислел той? Изглежда, Щилер бил взел някакво твърдо решение; но какво?

— Изпий чашата докрай! — казал той, без да бърза, все още седнал, но вече откачил от куката на стената коженото й палто.

— Това, което имам да ти кажа, не е нещо важно — рекла Сибила, — но трябва да го знаеш. Наистина не е никак важно…

Щилер не проявил и най-малкото любопитство; това още повече я затруднило да намери верните думи. Изглежда, Щилер все още нищо не подозирал, изобщо нищо! А може би вече знаел, но действително не го смятал за нещо важно?

— Аз съм голяма гъска! — усмихнала се Сибила. — Отмъстих си, виждаш ли, по най-хлапашки начин — две нощи с двама различни мъже…

Щилер сякаш не чул, не разбрал — мълчал и дори не трепнал. И тогава дошла дебелата гостилничарка с рестото; тя използувала случая, за да се осведоми дали да поднесе закуската на дамата и господина в стаята, или не. Гостилничарката не си тръгвала от масата им в желанието си да засвидетелствува гостоприемство. Почти десет минути продължил отегчителният разговор за лавини, за времето изобщо, за това колко е трудно да се държи гостилницата подир една световна война, и прочее. Когато най-сетне останали отново сами, Щилер, с коженото й палто на коленете си, попитал:

— Какво искаше да кажеш с това?

Сибила вперила очи в бирената подложка, която той въртял на масата, и с цялата яснота, изглеждаща й сега крайно необходима, като последно убежище на нейната порядъчност — пък както щял да го приеме Щилер — повторила:

— Две поредни нощи спах с двама различни мъже… Да, това исках да кажа…

Сега той го знаел. Сега бъдещето им (така си мислела Сибила) зависело единствено от това, как Щилер ще се отнесе към тази чудовищна маловажност. Железничарите приключили играта и разкрили картите си; един от тях изтрил с малка гъба дъската за писане, понеже вече се разбрало кой ще плаща, а коментариите върху изгубената игра, която така и не можела вече да се промени, потънали в прозевки. Било станало единадесет. Вече с железничарски фуражки на главите, всички също пожелали на двойката, която оставала сама в гостилницата, приятна вечер „наедно“. Щилер все така си играел с бирената подложка.

— Познато ми е това — рекъл той, — само че на никого не съм го разправял. Впрочем то бе отдавна. Знаех съвсем добре кого обичам и въпреки всичко… Дори се случи, тъкмо когато пътувах при нея, да, в навечерието на нашата среща. Изведнъж бях излязъл от релсите… също като теб — добавил той и пуснал подложката на масата. — Познато ми е…

Повече нямал какво да каже.

„Излязъл от релсите“ — този израз очевидно извънредно много утешил Сибила, той й предоставял възможност да поправи нещата, да, вдъхвал й упование, че от този час отново ще влезе в правия път. И дори още през онази вечер те вярвали (така казва Сибила), че този път можел да бъде общ.

Това се оказало заблуда.

На следната заран — след една прекарана в разправии нощ — те се разделили на малката гара в Понтрезина. Когато влакът най-сетне потеглил, Сибила не помръднала от мястото си, стояла като статуя на постамент, и двамата — Щилер на отворения прозорец, Сибила на перона — вдигнали леко ръка за сбогом. (Оттогава Сибила, съпругата на моя прокурор, повече не видяла безследно изчезналия Щилер.) Тя бавно се прибрала в хотела, помолила за сметката, стегнала багажа си и отпътувала още същия ден. Да се завърне сега при Ролф било за нея чисто и просто невъзможно, тъй че Редууд сити й изглеждал единственото спасение: тя трябвало да работи, да бъде сама, да припечелва пари със собствен труд. Иначе се чувствувала напълно изоставена на произвола на съдбата и сама не знаела къде й е мястото; пътят от порядъчна жена до уличница се оказал удивително къс.

В Цюрих Ролф я посрещнал с изявлението, че е готов да й даде развод. Тя предоставила на него да направи съответните стъпки и помолила да вземе малкия Ханес със себе си в Редууд сити. Разговорът им засягал единствено въпроси от практическо естество, отнасящи се до бъдещето. А що се касаело до Ханес, техния общ син, наистина било трудно да се реши как ще е по-добре за самото дете; Ролф помолил за отсрочка от двадесет и четири часа, за да размисли. Тогава, за удивление на Сибила, той дал съгласието си. Тя му поблагодарила, при което заплакала, а сълзите й капели върху ръцете му. И малко преди Коледа, изпратена от мъжа си на главната гара, Сибила заминала за Хавър, за да вземе оттам парахода за Америка.

Моят приятел, прокурорът, ми съобщи, че заключителното гледане на делото (с произнасяне на присъдата) е насрочено за следващия вторник.

Америка донесла на Сибила почти манастирска самота. Тя останала в Ню Йорк. Когато младият Щурценегер пристигнал от Калифорния да посрещне секретарката, от каквато в същност нямал нужда, Сибила вече си била намерила друга работа благодарение на познанията си по европейските езици — съвсем прилично място: осемдесет долара на седмица. Тя се чувствувала горда. А Щурценегер, който не приел нещата трагично, се завърнал сам в своя Редууд сити, след като дал на Сибила вечеря във френски ресторант в Гринидж Вилидж. На излизането от релсите било сложено край! Обаче правият път, нейният път, бил доста труден. Сибила, израснала в богато семейство, за първи път живеела в този свят като много други хора — самотно и отговорна сама за себе си, зависеща от търсенето на труда й, от настроението и порядъчността на своя работодател. Странно — всичко това тя възприемала като свобода. Работата й била скучна: превеждала търговски писма на немски, френски, италиански, винаги все едни и същи. А първото й собствено жилище на този свят било такова, че дори денем, когато навън греело слънце, тя не можела нито да чете, нито да шие без лампа; Сибила много рядко се решавала да отвори някой прозорец, понеже веднага всичко се покривало със сажди, а за да може да спи, трябвало да затиква ушите си с восък. Тя съзнавала, че милиони хора живеят по-зле от нея и поради това няма право да се оплаква. Изобщо за оплакване просто не можело да става и дума; най-малкото заради Ролф. За щастие, тя успяла да настани Ханес за през деня в някакъв немско-еврейски детски пансион. Цялото си свободно време, когато не валяло, тя прекарвала с Ханес в близкия Сентръл парк; там имало дървета…

Тя, както се казва, започнала нов живот.

Веднъж, през февруари, Сибила преживяла лека уплаха, като и до днес не знае дали този трепет бил плод на въображението й, или имал действително основание. Те отново се намирали в Сентръл парк, Ханес и тя, и хвърляли храна на катеричките; слънцето припичало, в сенчестите долчинки още имало сняг, езерата тук-таме били покрити с лед, но птиците вече цвъртели, пролетта настъпвала. Земята била влажна; те седели върху аспидно-черните скали на Манхатън и Сибила се чувствувала щастлива като някакъв Румпелщилцхен^[11] — така скрита и никому непозната се усещала тя в този великански град. През голите клони на дърветата прозирали познатите силуети на небостъргачите, обгърнати в синкава мъгла; в края на големия парк, отвъд тишината, призрачно шумял животът, сегиз-тогиз откъм Хъдсън долитало бучене на параходна сирена. По покритата с черна рохкава пръст алея за езда преминал полисмен на кон. Хлапаци играели на бейзбол. На дългите скамейки тук-таме седели хора с вестници в ръце, задала се влюбена двойка, някаква дама завела кучето си до редките дървета. Сибила изпитвала наслада, че никого не познава тук. Човека, който минал зад пейката им, тя видяла само в гръб, но за миг била напълно сигурна, че този шляещ се мъж не може да бъде никой друг освен Щилер; и замалко Сибила неволно не го повикала. Естествено, тя бързо се разубедила. Какво щял да търси Щилер тук, в Ню Йорк? И все пак останало неспокойното чувство — наполовина надежда, наполовина страх, че можело наистина да е Щилер. Сибила хванала Ханес за ръка и тръгнала през парка, не за да го търси, а по-скоро, за да се скрие; във всеки случай и без друго трябвало да върви в същата посока. Разбира се, както можело да се очаква, тя изгубила следите на тайнствения човек. Вече напълно била забравила за своята фантасмагория (навярно не се касаело за друго), когато подир няколко дни, слизайки с ескалатора в една от станциите на метрото, отново го видяла; тя се спускала — той се изкачвал. Да се измъкне било невъзможно. Нима той не я изгледал втренчено, макар и без да я поздрави? Утешавала я единствено невероятността на подобна среща. Или пък Щилер я бил сподирил в Америка? Във всеки случай мъжът, когото тя взела за Щилер, не продължил пътя си, когато стигнал догоре, а бързо се прехвърлил на другата стълба и започнал също да се спуска. Ужасната навалица не позволявала спокойно да се наблюдава, независимо от обзелото я смущение. Един американски шлифер, военен модел, в Ню Йорк — това все още нищо не доказвало! По-късно Сибила отново се разубедила; тя самата така се била зазяпала в мъжа на ескалатора, че той, без да я познава, може би си е въобразил нещо и затова е тръгнал подире й. Възможно! В онзи момент обаче Сибила действувала напълно несъзнателно: тя се втурнала в първия попаднал й вагон от някаква подземна линия, вратите се затворили и тя отпътувала. Няколко седмици тя постоянно изпитвала малко страх, щом само излезела на улицата, ала напразно; никога вече не срещнала човек, който да прилича на Щилер.

Работата й, както вече казахме, била скучна. Тя седяла в някаква зала без дневна светлина и още на втората седмица решила, че не може да издържа повече на това противоестествено положение — човек нямал понятие вали ли вън или грее слънце, ден ли е или нощ, до теб не прониква нито полъх от въздух, който да мирише на буря или на хора, или на листа, или дори само на мокър асфалт, измит от дъжда. Най-ужасното било, че Сибила си оставала единствената, която изобщо забелязвала отсъствието на тези неща; струвало й се, че ще се задуши от неизменната air-condition.^[12] Но съзнанието, че във всяко по-добро учреждение ще бъде същото, я правело напълно безпомощна. Какво й оставало, освен да подавя отчаянието си в усърден труд? В резултат на това започнали да я ценят и когато след половин година Сибила подала заявление за напускане, задържали я, като удвоили заплатата й. Сега тя можела да си позволи да наеме друго, по-приветливо жилище — две стаи на „Ривърсайд Драйв“ с така наречена тераса-градина, с изглед към широкия Хъдсън. И тук, на осемнайсетия етаж, тя била щастлива. Ханес и Сибила се печели на слънце под заслона на един червен огнеупорен зид, виждали много небе и дори късче земя с гора. А на изток се простирал океанът. Ханес се научил да разпознава в мъгливата далечина дали задаващият се параход е „Ил дьо Франс“, или „Куин Мери“. А вечер, когато падал здрач, точно пред прозореца й увисвала светлинната гирлянда на Уошингтън бридж. Тук Сибила прекарала почти две години. Тя все по-рядко мислела за връщане в Швейцария. Животът в Америка (така казва тя) много й харесвал, макар и да не предизвиквал у нея възторг; Сибила се наслаждавала на чуждата страна. При това същинската Америка, Запада, тя никога не видяла. Сибила много искала да замине на западното крайбрежие, да опознае Аризона, Тексас, да се полюбува на цветята в Калифорния; но тя била служителка в учреждение, а това ще рече, че можела да живее, и то дори доста прилично, но само докато седяла пред пишещата машина и тракала: радиусът на нейната свобода през уикенда във всеки случай не превишавал сто мили. Тя обичала Ню Йорк. През първите седмици й се струвало, че няма нищо по-лесно от общуването с американците. Всички били тъй открити, тъй непринудени; завързвала приятелства — или поне така й се струвало — както никога през живота си. Също й се нравело, че не я безпокоели мъжете, да, сякаш със слизането си на американския бряг тя престанала да бъде жена; при цялата симпатия, с която се отнасяли към нея, тя се чувствувала направо като същество от среден род. След преживените сътресения това било за нея истинско блаженство, разбира се, поне в началото. А и по-късно (твърди Сибила) тя не изпитала влечение към никой мъж, още по-малко към американец; тя имала само приятели, по-точно казано: friends. Повечето от тях притежавали кола, а това не било маловажно, особено през лятото, когато в Ню Йорк е тъй горещо. С време наистина започнала да я дразни тази липса на атмосфера, каквато може да се намери дори в Швейцария. Трудно е да се каже какво именно не й достигало. Всички се надпреварвали да хвалят новата й пролетна рокля, жизнерадостния й вид, нейния син; в сравнение с Швейцария, където никой не си позволявал да раздава така щедро похвали, това било просто възхитително. Но изведнъж Сибила започнала да се пита дали тук изобщо виждат онова, което хвалят. Било й странно (така казва тя) да проумее колко прекрасно и необятно е разнообразието на еротичната игра; Сибила никъде не осъзнала това така ясно; както тук, където това разнообразие не съществува. Когато Напускала някой ресторант, станция на метрото или компания, Сибила никога не отнасяла чувството, че е завладяла съзнанието на някой мъж по онзи прелестен начин, който окриля и двете страни, без те да търсят нова среща. На улицата никой не й пращал кратък, изпълнен с непреднамерена радост поглед, да, дори сред разговорите не витаело възбудителното усещане, че човечеството се състои от два различни пола. Всички отношения си оставали дружески, впрочем много мили; обаче в тях липсвало напрежение, изобилие от преливащи се нюанси, изкуство на играта, магия, заплаха, вълнуващата възможност за жива и сложна връзка. Всичко тук било плоско, съвсем не лишено от дух, за бога, около нея гъмжало от умни, образовани хора, но всичко било еднообразно, някак си без очарование, прекалено невинно. Сред тези хора Сибила се чувствувала като жена, скрита под шапка-невидимка: никой не я забелязвал, не, само я слушали какво говори, всички намирали думите й забавни, интересни, наистина, но това приличало на среща в безвъздушното пространство. Било направо смешно: те дърдорели върху „Sex problem“^[13] с такава прибързана непринуденост, с осведомеността на евнуси, които нямат понятие за какво говорят. Разликата между секс и еротика, изглежда, тук не била позната на никого. А когато започвали да се перчат с този свой недостатък и да го обявяват за белег на здраве, не, това вече не било забавно, а скучно. А какви ли не развлечения предлага Ню Йорк! Било просто срамота да се скучае тук. Да вземем само концертите! Но самият живот, ежедневието, пазаруването, обядът в някой drug-store^[14], пътуването с автобуса, чакането на спирката, тези подробности, които съставляват девет десети от нашия живот — всичко било така невъобразимо практично, така невъобразимо блудкаво. Понякога Сибила се отправяла към италианския квартал, за да купи пресен зеленчук, както казвала; в действителност отивала да гледа, жадна за впечатления. А може би причината се криела в самата нея? След около половин година Сибила била обзета от горчивото чувство, че е разочаровала всички хора. Бележникът й бил пълен с телефонни номера, но тя вече не се осмелявала да позвъни на никого. С какво предизвикала разочарованието на всичките си дружелюбни приятели? Тя не знаела, а и никога не го узнала. Но то сериозно я потискало. А междувременно — и това още повече смущавало Сибила — на външен вид всичко си оставало постарому, съвсем всичко; при случайна среща поздравът им звучал точно както първия път: „Hallo Sibylle!“,^[15] без да личи и следа от разочарование. Всички тези открити и тъй непринудени хора, изглежда, и не очаквали нищо повече от човешките отношения; техните приятелски връзки нямало защо да порастват, да се задълбочават. А за Сибила тъкмо това било навярно най-тъжното; след двадесет минути човек се сближава с тези хора толкова, колкото и след половин година, колкото и след много години, и към тази близост не се прибавя нищо повече. Всичко спира до чистосърдечните пожелания за здраве и благополучие. Хората тук дружат, за да им бъде някак приятно, а пък иначе си има психиатри, нещо като монтьори, обслужващи гаража на вътрешния живот, когато някой получи повреда, с която сам не може да се справи. Във всеки случай човек не трябва да обременява приятелите си с тъжни истории; а дори да го направи, те в действителност нямат какво друго да му предложат освен своя общоприет и с нищо необвързващ ги оптимизъм. Тогава е по-добре да полежиш на слънце върху своята малка тераса-градина. И все пак, колкото и трудно да било да се примири с това дружелюбно равнодушие на повечето американци, Сибила била далеч от мисълта да се завърне в Швейцария…

Те си пишели все по-рядко и по-рядко, докато накрая настъпило продължително мълчание и от двете страни, заплашващо да стане окончателно; и изведнъж Ролф, нейният съпруг, й позвънил един следобед в службата.

— Но откъде се обаждаш? — попитала тя.

— Оттук — отвърнал Ролф, — от аеропорта „Ла Гуардиа“. Току-що долетях. Как мога да те видя?

Той трябвало да я почака до пет часа, понеже тя не можела просто да избяга от работата си; а ето че вече наближавало шест, когато Сибила, секретарката, се появила в посоченото hotel-lobby^[16] на „Таймз скуер“.

— Как си? — попитали те едновременно.

— Благодаря! — казали и двамата.

Сибила го повела през „Таймз скуер“.

— Задълго ли ще останеш тук? — попитала тя.

Но, естествено, да се говори сред навалицата било невъзможно. Тогава тя завела Ролф, замаяния пришелец, на Рокфелеровата кула, за да му покаже веднага нещо от Ню Йорк.

— По търговски дела ли си в Ню Йорк? — попитала тя и се поправила: — Искам да кажа — по служебни?

Те седнали в прочутия бар „Рейнбоу“ и трябвало да поръчат нещо.

— Не — казал Ролф. — Идвам заради тебе. Заради нас…

И двамата намерили, че малко са се променили, само са поостарели. Сибила показала последните снимки на Ханес.

Вече не е kid^[17], а истински guy^[18]!

Ролф не изслушал разказа й докрай.

— Дойдох — казал той — да те попитам… с две думи: ще се разведем ли, или ще живеем заедно? Но окончателно!

Други въпроси не си задавали.

— А ти в каква посока живееш? — осведомил се Ролф.

И Сибила му показала мястото, изобщо играта на светлините, тъй невероятното, обагрено от различни цветове здрачаване над Манхатън, истинска атракция, позната навярно на всеки, посетил някога Ню Йорк, само че не всеки е намирал тук отново жената на своя живот…

— Вавилон! — въздъхнал Ролф.

Той не можел да откъсне очи от мрежата блещукащи перлени нанизи, от тези сплетени огнени кълба, от цялата безкрайна леха от електрически цветя. Човек се чуди, че в тази бездна, от чиито глъбини дори не достига шум, в този лабиринт, където тъмните квадрати и светещите канали помежду им се повтарят без никаква разлика, всяка минута не се изгубва човек; че този поток от коли, носещ се неизвестно откъде и накъде, не спира нито за миг или пък не се превръща изведнъж в неспасяем хаос. Ту тук, ту там, например на „Таймз скуер“, се образуват ярко светещи езерца, сякаш от разтопен метал. Наоколо чернеят небостъргачите, устремени на възбог, отвесни, но поради перспективата сякаш разперени на всички страни като струпване на кристали, едри и тънки, по-високи и по-ниски. Понякога преминават валма от пъстроцветна мъгла, а човек има чувството, че седи на планински връх и за известно време Ню Йорк изчезва, погълнат от Атлантическия океан. И изведнъж всичко е отново на мястото си — наполовина строг порядък като върху шахматна дъска, наполовина бъркотия, сякаш от небето се е сринал Млечният път. Сибила показала на Ролф районите, чиито названия му били известни: Бруклин зад драперия от мостове, Стейт Айлънд, Харлем. Когато се стъмни напълно, всичко става още по-живописно: небостъргачите вече не стърчат като черни кули в жълтия сумрак, сега нощта сякаш е погълнала техните туловища и са останали само светлините, стотиците хиляди запалени лампи, мрежа от бели и жълтеникави прозорци, нищо повече, те се извисяват или плуват над пъстрата омара с цвят на зарзала; а в улиците, като в дълбоки пролази, сякаш струи блестящ живак. Изумлението на Ролф нямало край: отразяващите се във водата фериботи сред Хъдсън; гирляндите на мостовете; звездите, сияещи над целия този поток от неонова лимонада, от сладостна и претенциозна безвкусица, преминаваща в нещо грандиозно; ванилия и малина, примесени с лилавата бледина на есенен минзухар, със зеленината на глетчери — зеленина като в реторта; а наред с това мляко от глухарче, вълшебства и съновидения, да, и красота, ах, каква феерична красота — някакъв калейдоскоп от детството, мозайка от пъстроцветни стъкълца, но раздвижена и в същото време безжизнена и студена като лед; а после отново бенгалски огньове на някаква театрална валпургиева нощ, небесна дъга, разчупена на хиляди късчета и разпиляна по земята, оргия на дисхармонията, на хармонията, оргия на повседневието — техническо и меркантилно преди всичко; в същото време човек си мисли за „Хиляда и една нощ“, за разкошни килими, чиито шарки обаче пламтят, за съкровища от скъпоценни камъни, за детски фойерверк, паднал на земята, но продължаващ да искри; всичко това човек вече е виждал някъде, може би зад затворените си клепачи при треска — тук-таме то е червено, не като кръв, а по-нежно, като слънчеви отражения в чаша с червено вино; червено и също жълто, но не наситено като мед, а по-бледо, жълто като уиски, зеленикавожълто като сяра и някои гъби; странно, всичко излъчва красота, и ако тя звучеше, щеше да представлява песен на сирени, да, такава е тя приблизително: чувствена и в същото време безжизнена; одухотворена, и глупава, и могъща — създание на хора или термити, симфония и лимонада; човек трябва да го е видял, за да може да си го представи, но да го е видял с очите, не само с разсъдъка, да го е видял, когато е смутен, объркан, уплашен, щастлив, невярващ, въодушевен, когато се чувствува чужденец на тази земя, не само в Америка; да, всичко това може да предизвика смях, ликуване, сълзи… А далеч на изток се изкачва бронзовата луна — изкован диск, гонг, който мълчи… Най-смущаващото за Ролф обаче била, естествено, Сибила, неговата жена, чийто дом бил тук. Те отпивали от своето мартини, седели като онемели и от време на време се споглеждали, усмихвали се почти леко насмешливо, когато установявали, че цял един Атлантически океан помежду им в същност не е нужен. Наистина, Ролф едва се осмелил да докосне лежащата й наблизо ръка; неговата нежност останала в очите. Също и Сибила чувствувала, че на този свят, колкото и той да бил голям, нямала по-близък човек от Ролф, нейния мъж; това тя не отрекла. Все пак помолила за отсрочка от двадесет и четири часа, за да размисли.

Бележки

[1] В горните два абзаца има редакторска промяна по предложение на преводача. — Бел.кор.ел.изд. ↑

[2] Източна гара (фр.) — Б.пр. ↑

[3] Кифли (фр.) — Б.пр. ↑

[4] Момче, прислужник в хотел (англ.). — Б.пр. ↑

[5] Йас — швейцарска игра на карти — Б.пр. ↑

[6] Рьостли, бауерншюблиг — швейцарски народни ястия. — Б.пр. ↑

[7] „Ето този!“ (фр.) — Б.пр. ↑

[8] Госпожици (фр.) — Б.пр. ↑

[9] „Училище за жени“ (фр.) — комедия от Молиер. — Б.пр. ↑

[10] „Сив ирис“ (фр.) — Б.пр. ↑

[11] Румпелщилцхен — джудже от немските народни приказки. — Б.пр. ↑

[12] Климатична инсталация (англ.) — Б.пр. ↑

[13] „Сексуалният проблем“ (англ.) — Б.пр. ↑

[14] Санитарен магазин, в който се продават и закуски (англ.) — Б.пр. ↑

[15] „Здравей, Сибила!“ (англ.) — Б.пр. ↑

[16] Преддверие на хотел (англ.) — Б.пр. ↑

[17] Хлапак (англ.) — Б.пр. ↑

[18] Момък (англ.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Макс Фриш Щилер (6)

Метаданни

Данни

Щилер

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста тетрадка

Макс Фриш
Щилер (6)