Мери Ан Шафър, Ани Бароуз
Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи (3)

Част втора

Джулиет — Сидни

22 май 1946 г.

Скъпи Сидни,

Толкова много имам да ти разказвам. В Гърнзи съм от няма и едно денонощие, но тези часове бяха така изпълнени с нови лица и идеи, че мога да напиша няколко тома. Виждаш ли колко благоприятен за работа е животът на острова? Виктор Юго е достатъчен пример — ако се задържа тук по-дълго, може и да го надмина по брой книги.

Пътуването от Уеймът беше противно, пощенският кораб скърцаше и се полюляваше, сякаш всеки миг ще се разпадне на парчета. По едно време почти се надявах да се случи, че да се сложи край на мъките ми, ала исках да видя Гърнзи, преди да умра. А след като островът се появи, изцяло се отказах от тази възможност, защото слънцето проби облаците и от лъчите му скалите заблещукаха в сребристо.

Когато корабът зави към пристанището и видях Сейнт Питър Порт да се издига на тераси от морето, увенчани най-отгоре с една черква, кацнала на върха като черешката на тортата, сърцето ми се разтупка и краката ми се подкосиха. Колкото и да се опитвах да се самозалъгвам, че вълнението ми се дължи на невероятната гледка, знаех, че не е така. На брега ме очакваха хора, които опознах и дори обикнах. И аз трябваше да сляза при тях, без да мога да се скрия зад думите на белия лист. Давам си сметка, че през изминалите две-три години живях по-скоро в писането си, отколкото в реалността. В текстовете си съм очарователна и забавна, ала това е илюзия, няма нищо общо със самата мен. Ето това си мислех, докато пощенският кораб се приближаваше към пристана. Прииска ми се като най-големия страхливец да захвърля червената си шапка във водата и да се направя на някой друг.

Долепихме се до кея, видях лицата на посрещачите и вече нямаше връщане назад. Разпознах ги от писмата им. Най-отпред беше Изола с безумна шапка и лилав шал, прихванат с блестяща брошка. Усмихваше се широко на някой в другия край на кораба и веднага ми стана безкрайно симпатична. До нея стояха мъж с набраздено лице и високо слабичко момче. Ебен и внукът му Илай. Махнах на Илай, той целият грейна и сръчка дядо си. Тук срамежливостта ми надделя и се скрих в тълпата, която напираше към мостчето.

Изола първа се добра до мен, прескочи една каса с омари, сграбчи ме, повдигна ме във въздуха и ме залюля, крещейки: „Ах, съкровище!“.

Сладка е, нали? Страстната й прегръдка изкара дъха от дробовете ми, но заедно с него си отиде и цялото ми напрежение. Останалите бяха по-сдържани, ала не по-малко сърдечни. Ебен разтърси ръката ми и се усмихна. Личи си, че навремето е бил едър мъж, но сега е ужасно слаб. Изглежда едновременно строг и приветлив. Как го прави? И освен това някак си те предразполага да се мъчиш да му се харесаш.

Илай се приближи с Кит на раменете си. Кит е с малки пухкави крачета, тъмни къдрици и големи сиви очи. Гледа сериозно и не ми обърна грам внимание. Пуловерът на Илай беше обсипан с дървени стърготини. Носеше ми подарък — прекрасна мишка с извити мустачки, издялкана от орех. Целунах го по бузата и Кит едва не ме уби с поглед. Доста е ревнива за четиригодишна, нали?

После дойде Далси. В представите ми той приличаше на Чарлс Лам и между тях наистина има леко сходство — и двамата излъчват спокойствие. Той ми връчи букет карамфили от Букър, който не можел да присъства, защото паднал по време на репетиция и го закарали с мозъчно сътресение в болницата, тази нощ трябвало да остане там за наблюдение. Далси е тъмен и жилав, изглежда леко вглъбен, докато не се усмихне. Като изключим сестра ти, той има най-сладката усмивка, която някога съм виждала. Спомням си как в първото си писмо Амелия спомена, че Далси притежава рядък талант да убеждава — сега вече напълно разбирам какво е имала предвид. Също като Ебен и всички останали, и той е слаб, дрехите му висят. Косата му е започнала да побелява, очите му са кафяви, но толкова тъмни, че чак чернеят. Въпреки бръчиците около очите, заради които изглежда сякаш всеки момент ще се разсмее дори и когато е напълно сериозен, едва ли е над четирийсет. Съвсем малко е по-висок от мен и накуцва леко, ала е як — натовари багажа ми в каруцата си без никакво усилие, а след това помогна на мен, Амелия и Кит да се качим.

С него се ръкувахме (не помня дали каза нещо) и след това той отстъпи място на Амелия. Тя е от онези жени, които на шейсет са по-красиви, отколкото са били на двайсет (дано някой ден говорят така и за мен!) — дребна, с изпито лице, прекрасна усмивка и посребрена коса, сплетена на плитка. Стисна ръката ми здраво и каза: „Джулиет, радвам се, че най-сетне си тук. Дай да ти съберем нещата и да вървим у дома“. Звучеше прекрасно, сякаш наистина се прибирах у дома.

Докато стояхме на кея, усетих, че нещо ми блести в очите и ме заслепява. Изола обясни, че Аделаида Адисън стои на прозореца с оперния си бинокъл и ни наблюдава. Изола размаха юмрук срещу отблясъка и той изчезна.

Докато се смеехме на тази случка, Далси товареше багажа ми и пазеше Кит да не падне във водата. Като цяло се опитваше да бъде полезен. Това му се удава лесно, а и забелязах, че всички разчитат на него.

Четиримата — Амелия, Кит, Далси и аз — потеглихме с каруцата му към къщата на Амелия, а останалите тръгнаха пеша. Не беше далече, но като излязохме от Сейнт Питър Порт, пейзажът бързо се промени. Извън града се простират тучни пасища, които изведнъж свършват в скалите, а всичко наоколо е пропито с влажния солен аромат на морето. Докато пътувахме, слънцето залезе и се спусна мъгла. Нали знаеш как в мъглата звуците стават по-силни? Имах чувството, че с чуруликането си птичките искат да ми кажат нещо. Над брега се носеха облаци, докато стигнем до имението, полетата потънаха в здрач, но въпреки това мярнах мрачните силуети на бетонните бункери, построени от доведените от германците работници.

Кит седеше до мен в каруцата и от време на време ме стрелкаше косо с поглед. Не бях толкова глупава, че да я заговоря, а направих онзи номер с отделянето на палеца, нали се сещаш, дето все едно палецът изчезва. В първия момент не последва реакция и го повторих небрежно, без да я поглеждам, макар да усещах как тя ме следи хищно като малко ястребче. Така или иначе, привлякох вниманието й, но Кит все още се сдържаше и дори не се усмихна, а само каза: „Покажи ми как го правиш“.

На масата за вечеря се настани срещу мен и когато й подадох чинията със спанак, протегна ръка с вдигната длан, както правят регулировчиците, за да спрат движението. „Не искам“ — заяви категорично и аз изобщо не се и опитах да й противореча. Кит издърпа стола си до Далси и подпря лакът на рамото му, сякаш го пазеше да не й избяга. На него това като че ли изобщо не му пречеше, макар да му беше трудно да си нареже пилето, а след като той се нахрани, тя веднага се качи в скута му. Личеше си, че е свикнала да се разполага там, и макар Далси да участваше в разговора — обсъждахме липсата на храна по време на окупацията, — в същото време й сгъваше корабчета от салфетка. Представяш ли си, не е имало никакво брашно и са си месили хляб от смляно просо, докато не са го свършили и него.

В крайна сметка се оказа, че явно съм издържала някакво изпитание, на което дори не знаех, че съм била подложена, защото Кит ме помоли да я сложа да спи. Поиска да й разкажа приказка за порове, много ги харесвала. Попита ме дали и аз ги харесвам и дали бих целунала плъх по устата. Възмутеният ми отрицателен отговор ми спечели още няколко точки, очевидно бях страхливка, но не и лицемерка. Разказах й приказка, а след това Кит ми позволи да я целуна.

Заболя ме ръката от писане, а ти разказах само за първите четири часа от престоя си тук. За останалите шестнайсет ще трябва да почакаш.

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Софи

24 май 1946 г.

Скъпа моя Софи,

Да, пристигнах. Марк направи всичко по силите си да ме спре, но аз устоях благодарение на ината си. Винаги съм смятала упорството си за една от най-непривлекателните си черти, ала последната седмица го оцених по достойнство.

Чак когато корабът се оттласна от брега и видях отдалеч Марк на кея — висок, навъсен и неясно защо копнеещ да се ожени за мен, — си помислих, че може и да е прав. Може би наистина съм пълна идиотка. Знам поне за три жени, които са луди по него и ще го налапат на мига, а аз ще прекарам последните си години, куцукаща и беззъба, в някоя мърлява гарсониера. Направо си го представям: никой няма да купува книгите ми, но аз ще затрупвам Сидни с парцаливи нечетливи ръкописи и той от съжаление към мен ще ми обещава да ги издаде. Ще си говоря сама, ще мърморя, ще обикалям по улиците с мрежеста торбичка с някоя и друга повехнала ряпа и с натъпкани стари вестници в обувките. Ти ще ми изпращаш мили картички по Коледа (обещаваш, нали?), а аз ще досаждам на всеки срещнат с историите си как навремето съм била почти сгодена за големия издател Маркам Рейнълдс. Хората ще поклащат глава и ще си казват: „Горката старица, напълно е изкукуригала, но поне е безобидна“.

О, боже! Ето така се полудява.

Гърнзи е красив, новите ми приятели ме посрещнаха топло и сърдечно и допреди миг, когато си се представих като беззъба бабичка, нямах никакво съмнение, че постъпих добре, като дойдох тук. Не, няма да мисля повече за зъбите си. Ще изляза на обсипаната с маргаритки поляна отпред и ще се втурна към скалите. Там ще се излегна на земята, ще гледам небето, което този следобед блещука като перла, ще вдишам топлия аромат на тревата и ще се престоря, че Маркам В. Рейнълдс не съществува.

 

 

Току-що се прибрах. Изминал е час и залязващото слънце обагри облаците в златисто, морето стене в подножието на скалите. Марк Рейнълдс? Този пък кой беше?

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

27 май 1946 г.

Скъпи Сидни,

Къщата на Елизабет явно е строена за високопоставени гости, защото е доста просторна. На първия етаж има голяма всекидневна, баня, килер и огромна кухня. Горе има три спални и вана. А най-хубавото е, че е с много прозорци и във всяка стая се усеща морският бриз.

Изтиках писалището до големия прозорец във всекидневната. Единственият недостатък на тази подредба е постоянното изкушение да изляза и да отида до скалите. Морето и облаците се променят през пет минути и имам чувството, че ако остана вътре, ще изпусна нещо. Сутринта цялата повърхност искреше от слънцето, а сега изглежда като покрита с жълтеникавозелен воал. Писателите трябва да живеят навътре в сушата или до градското бунище, за да могат да свършат някаква работа. Или просто да са по-дисциплинирани от мен.

Ако се нуждаех от още основания, за да харесам Елизабет, вещите й щяха да ми предложат предостатъчно. Когато дошли да изземат голямата къща, немците дали на Елизабет само шест часа, за да си събере нещата. Изола ми разказа, че тя взела със себе си няколко тенджери, тигани и чинии (германците си присвоили сребърните сервизи, кристалните чаши, стария порцелан и виното), принадлежностите си за рисуване, един стар раздрънкан грамофон и няколко плочи. Всичко останало било книги. Те са толкова много, Сидни, че още не съм успяла да ги разгледам, изпълват полиците във всекидневната и в килера. Една голяма купчина до дивана играе ролята на масичка. Оригинално, нали?

На всяка крачка се натъквам на дреболии, които ми говорят за нея. Също като мен, Сидни, Елизабет има набито око, по полиците са подредени миди, птичи пера, сушени водорасли, морски камъчета, черупки от яйца и дори някакъв скелет, май на прилеп. Нещица, които всеки друг би подминал или настъпил, ала тя ги е видяла и си ги е донесла вкъщи. Може би ги е рисувала, а? Някой ден ще се поразтършувам да намеря скиците й. Първо обаче трябва да свърша малко работа, макар да умирам от любопитство, все едно е Бъдни вечер.

Елизабет си е донесла и една от картините на сър Амброуз — неин портрет, когато е била на седем-осем. Седнала е на люлка, готова е всеки миг да се оттласне и да се залюлее, ала е трябвало да мирува, за да може сър Амброуз да я нарисува. Личи си, че не я е свъртало на едно място. Гневният поглед явно се предава по наследство, понякога и Кит гледа по същия начин.

Къщата е непосредствено след портата (истинска селска порта като на пасище, три кола един върху друг). Поляната е изпъстрена с маргаритки, които изчезват към скалите и там има само прещип.

„Голямата къща“ (не знам как иначе да я нарека) е онази, която Елизабет е трябвало да зазими. Тя е малко по-нагоре по пътя и е възхитителна: двуетажна, във формата на Г, от красив синьо-сив камък. Покрита е с плочи, прозорците са с капандури, а по цялото протежение на дългата част има тераса. В единия край се издига кула с прозорци към морето. Старите дървета са били изсечени за огрев, но господин Дилуин е поръчал на Ебен и Илай да посадят нови — кестени и дъбове. Възнамерявал да сложи и редица праскови покрай тухлената ограда към зеленчуковата градина, след като я възстановят.

Отдалеч къщата изглежда страшно елегантна с високите си прозорци, които гледат към терасата. Моравата отново е зелена, тревата бързо покрива коловозите от гумите на германските коли и камиони.

През изминалите пет дни с Ебен, Илай, Далси и Изола обиколихме и десетте енории на острова; Гърнзи е изключително красив, многообразие от поляни, гори, живи плетове, долчинки, имения, долмени, стръмни скали, дъбрави, тюдорски плевни и нормандски селски колиби. Освен това ми разказаха какви ли не истории за бурното му минало.

Пиратите от Гърнзи са имали добър вкус, построили са красиви домове и впечатляващи обществени сгради. Сега те са доста позападнали и плачат за ремонт, но добрата архитектура си личи. Далси ме заведе в една малка черквичка, в която всеки сантиметър е покрит с мозайка от натрошен порцелан и грънци. Някакъв свещеник го бил направил навремето, сигурно е обикалял по домовете на енориашите си с чук в ръка.

Водачите ми не падат по-долу от забележителностите, които ми показват. Изола ми говори за прокълнати пиратски ковчежета със съкровища, изхвърлени на брега заедно с избелели кости, и какво криел в обора си господин Халет (той твърдял, че е теле, но тя знаела, че лъже). Ебен описва как са изглеждали нещата преди войната, а Илай изчезва внезапно и после се връща със следи от прасковен сок по лицето и с ангелска усмивка. Далси е най-мълчалив, но ме развежда из невероятни места (с него отидохме до черквичката), като ме оставя да им се наслаждавам колкото си искам. Той е най-неприпреният човек, когото някога съм срещала. Вчера, докато вървяхме по пътя край скалите, забелязах една пътечка, която се спускаше надолу към брега. Попитах го дали тук се е запознал с Кристиян Хелман. Далси се сепна, после кимна. „Как изглеждаше?“, попитах, защото исках да си го представя. После си дадох сметка, че въпросът ми е безсмислен, защото мъжете по принцип не обръщат внимание на външността и не могат да описват, ала Далси се справи. „Беше типичен германец — отвърна той, — висок, рус, синеок… Но можеше да чувства болка.“

На няколко пъти с Амелия и Кит ходихме да пием чай в града. Си Си е имал основания да се прехласва по Сейнт Питър Порт. Пристанището с разтеглените стъпаловидно нагоре до небесата къщи трябва да е едно от най-красивите в света. Витрините на магазините по „Хай Стрийт“ и „Поле“ искрят от чистота и постепенно се запълват с нови стоки. Като цяло сега Сейнт Питър Порт изглежда доста запуснат, повечето сгради се нуждаят от възстановяване и освежаване, но не излъчва потискащата до смърт атмосфера на горкия Лондон. Вероятно причината е в ярката светлина, кристалночистия въздух и растящите навсякъде цветя — по поляните, край пътя, в пролуките между камъните и стените.

За да видиш напълно тази красота, най-добре е да си висок колкото Кит. Тя е ненадмината в откриването на съкровища, които иначе бих пропуснала — пеперуди, паяци, малки цветенца сред тревата, които се забелязват трудно, когато си изправен срещу ослепителна стена от фуксии и бугенвилии. Вчера изненадах Кит и Далси в храсталака край портата, бяха се спотаили като крадци. Но не крадяха, гледаха как един кос дърпа червей от земята. Червеят се съпротивляваше здравата, а тримата стояхме там и не смеехме да гъкнем, докато косът накрая не го извади и не го глътна. За първи път виждах как птица яде червей. Беше отвратително.

Понякога, когато отиваме в града, Кит носи малка мукавена кутия, привързана с връвчици и с дръжка от червена прежда. Държи я в скута си дори и на масата, докато пием чай, и не я дава на никого. По кутията няма дупки за въздух, така че вътре едва ли има жив пор. Или пък да е мъртъв? Много ми е любопитно, но не мога да я попитам направо, разбира се, няма да ми отговори.

Тук наистина ми харесва и разполагам с всичко необходимо, за да се захвана най-сетне за работа. Ще го направя веднага след като се върна от риболова с Ебен и Илай.

Целувки за теб и за Пиърс:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

30 май 1946 г.

Скъпи Сидни,

Помниш ли как в гимназията ми изнесе серия от петнайсет лекции за своя метод за „перфектно запаметяване“? Заяви, че писателите, които си водят бележки по време на разговор, са невъзпитани, мързеливи и некомпетентни, и искаше да си сигурен, че аз никога няма да те изложа така. Беше ужасно високомерен и страшно ме засегна, но може би точно заради това запомних всичко, което ми каза, и сега можеш да береш плодовете на труда си.

Снощи отидох на първата си среща с Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки. Тя се проведе във всекидневната на семейство Кловис и Нанси Фоси (с няколко отскачания до кухнята). Един от новите членове, Джонас Скийтър, говори за „Към себе си“ на Марк Аврелий.

Господин Скийтър излезе решително отпред, изгледа ни гневно и оповести, че нямал никакво желание да бъде тук, бил прочел глупавата книга на Марк Аврелий само защото неговият стар и скъп — но вече бивш — приятел Удроу Кътър го бил накарал. Всички се обърнаха към Удроу, който седеше със зяпнала уста, като пернат с мокър парцал.

— Удроу — заобяснява Джонас Скийтър — дойде на нивата ми, където пръсках тор. Държеше тази малка книга в ръка и каза, че току-що я бил прочел. Искал и аз да я прочета, защото била „много задълбочена“. Отговорих му, че нямам време да се задълбочавам. „Трябва да намериш — рече той. — Ако я прочетеш, ще можем да си говорим за по-смислени неща в «Лудата Ида». А не да си чешем езиците за глупости, докато си пием бирата.“ Няма да си кривя душата, засегнах се. Приятелят ми от детинство се имаше за нещо повече от мен, и то само защото покрай вас четеше някакви си книги. Дотогава си бях затварял очите; както казваше мама, всеки има право на избор. Но този път прекали. Обиди ме. В кръчмата съм си бил чешел езика за глупости и не съм говорел за смислени неща! Аз, най-добрият му приятел!

„Джонас — продължи да ме навива Удроу, — Марк е бил римски император и силен воин. Тази книга разказва какво си е мислел, докато е бил долу при квадите. Квадите са варвари, дебнели в горите да избиват римляните. А Марк, въпреки че постоянно водел сражения с тях, намерил време да опише в тази малка книга мислите си. Разсъждавал е надълго и широко върху какво ли не, разсъждавал е задълбочено и това може да ни е от полза, Джонас.“

Преглътнах обидата и взех проклетата книга. И тази вечер дойдох да кажа пред всички: Срамота, Удроу! Как не те е срам да поставиш една книга над приятеля си от детинство!

Въпреки това я прочетох и ще ви кажа какво мисля: Марк Аврелий е като бабичка, дето през пет минути си мери кръвното, само че той, вместо да си мери кръвното, рови и дълбае в мислите в главата си; от първата до последната страница нищи какво бил направил, ама защо го направил и защо не било иначе. Правилно ли бил постъпил? Или може би е сгрешил? Дали все пак всички останали не грешат? И накрая все стига до извода, че е бил прав и другите грешат, и започва да ги поучава. Едно си баба знае, едно си бае, за каквото и да се хване, все той бил прав, а другите — грешат. Обзалагам се, че не е можел да се изпикае, без да почне да обяснява как той го прави правилно, а другите…

— Стига! Не се говори така пред дамите! — извика някой.

— Накарайте го да се извини! — обади се друг.

— За какво да се извини? Нали сме се събрали тук, за да говорим това, което си мислим, независимо дали на другите им харесва, или не!

— Удроу, как си могъл да го обидиш така?

— Засрами се, Удроу!

Удроу стана и всички притихнаха. Той пристъпи напред, Джонас протегна ръка, Удроу я пое, после го потупа по рамото и двамата заедно излязоха, навярно към „Лудата Ида“. (Реших, че това е името на местната кръчма, а не на някоя жена. Дано да съм права.)

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. От всички присъстващи единствено Далси се забавлява искрено на тази сценка. Той е добре възпитан и не се разсмя на глас, но забелязах, че раменете му потрепваха. От разговорите с другите членове на клуба после останах с впечатлението, че това е била една напълно обикновена тяхна среща.

С обич още веднъж:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

31 май 1946 г.

Скъпи Сидни,

Моля те, прочети писмото, което ти препращам. Намерих го подпъхнато под вратата тази сутрин.

 

 

Уважаема госпожице Аштън,

От госпожица Приби разбрах, че събирате истории за доскорошната окупация, и затова ви пиша.

Аз съм още малък и майка ми казва, че не ставам за нищо, ама това не е вярно. Тя просто не знае. Аз съм ненадминат в свиренето с уста. Печелил съм сума ти надпревари с другите момчета, винаги ги бия, и по време на окупацията използвах умението си за борба с врага.

След като мама заспеше, аз се измъквах от къщи и незабелязано се промъквах до немския бардак (простете за думата) на „Сомарез Стрийт“. Скривах се в сенките и чаках да се появи някой войник. Не знам дали дамите са наясно, но мъжете не са във върховна форма след подобни занимания. Повечето войници, като си тръгнеха към казармите или към мястото, където бяха разквартирувани, започваха да си подсвиркват. И когато видех някой свирукащ си немец, поемах след него, подсвирквайки си същата мелодия (но далеч по-добре). Той спираше и се ослушваше, аз обаче продължавах и постепенно на него му просветваше, че това не е ехо, а друг човек, който го следи в мрака. Обръщаше се да погледне, ама аз хлътвах в някой вход и немецът, след като не видеше никого, продължаваше по улицата, само че, без да си свирука. Пак тръгвах след него, подсвирквайки. Ако спреше, и аз спирах. Забързаше ли се, и аз ускорявах крачка, като не спирах да подсвирквам. Накрая повечето хукваха да бягат и се прибираха, останали без дъх, а аз се връщах пред бардака да чакам следващата си жертва. Смятам, че благодарение на мен много войници не бяха в състояние да изпълняват задълженията си на другия ден. Разбирате ли?

Сега, ако ме извините, ще кажа още няколко думи за бардака. Според мен онези момичета не бяха там по своя воля. Бяха ги докарали от окупираните територии в Европа също като работниците от „Тод“. Грозна работа. И не може да се отрече, че войниците настояха пред германските власти да им отпуснат допълнително храна, така че жените в бардака получаваха колкото работниците на острова. Освен това някои от тях даваха от нея на лагерниците, когато немците ги пуснеха вечер да обикалят навън да си търсят нещо за ядене. Това съм го виждал с очите си.

Сестрата на майка ми живее в Джърси. Сега, когато войната свърши, тя може пак да ни идва на гости, за съжаление. Леля ми е от хората, дето само злословят за другите, но от нея разбрах следната история.

След десанта в Нормандия германците решили да изпратят момичетата от бардаците обратно във Франция, натоварили ги на един кораб и той потеглил за Сен Мало. Само че морето тук е доста бурно, има подводни течения и е опасно. Корабът се разбил в скалите и всички на борда се удавили. Представете си как морето ги е изхвърлило на брега, горкичките — бледи, с разпилени красиви коси („изрусени уличници“ — така ги нарича леля ми). „Така им се пада, мръсни курветини“ — заяви накрая леля ми и с майка ми се разсмяха.

Не издържах, скочих от стола и нарочно прекатурих масата, така че чаят да ги залее. Казах им, че са дърти кранти.

Леля ми се закле, че кракът й повече няма да стъпи тук, а оттогава майка ми не ми говори. Това не ми пречи, радвам се на спокойствието.

Искрено ваш:

Хенри А. Тусан

 

 

Джулиет — Сидни

6 юни 1946 г.

Сидни Старк

Издателство „Стивънс и Старк“

„Сейнт Джеймс“ 21

Лондон

Скъпи Сидни,

Снощи не можах да повярвам, че ми се обаждаш от Лондон! Добре, че не си ми казал за намерението си да се завърнеш най-сетне, знаеш колко ме е страх от самолетите, дори и когато не пускат бомби. Радвам се, че вече не си на пет океана разстояние, а само от другата страна на Ламанша. Кога ще дойдеш да ни видиш?

Изола се оказа ненадминат агитатор. Покрай нея още седем души ми разказаха историите си за окупацията, записките ми вече са цяла камара. Но засега това е всичко, все още не съм сигурна дали от тези бележки може да излезе книга и как ще изглежда тя.

Напоследък Кит прекарва предобедите с мен. Носи си камъчета и миди и кротко си се занимава с тях — е, относително кротко, — докато работя. Когато приключа, слизаме да обядваме на брега. Ако е мъгливо, оставаме вътре и играем на фризьорски салон (решим си косите, докато от тях не започнат да прехвърчат искри), или на „Мъртвата булка“.

„Мъртвата булка“ е по-лесна от „Не се сърди, човече“. Булката се увива в дантелено перде и се напъхва в коша за пране, където лежи като умряла, докато изтерзаният младоженец я издирва. Накрая, когато открие погребаното й в коша за пране тяло, той избухва в силни ридания. Тогава булката изскача, крещейки: „Изненада!“, и го прегръща. Радост, усмивки и целувки. Между нас казано, не възлагам големи надежди на този брак.

Знам, че всички деца харесват страшни истории, но не съм сигурна дали трябва да я насърчавам. Страх ме е да попитам Софи дали „Мъртвата булка“ не е неподходяща за едно четиригодишно момиче. Ако потвърди опасенията ми, ще трябва да престанем, а аз не искам. Обичам да играя на „Мъртвата булка“.

Когато около теб има дете, постоянно се сблъскваш със страшно много въпроси. Например: ако някой обича да си кръстосва очите, може ли да остане кривоглед завинаги, или това е само слух? Майка ми твърдеше, че е вярно, и аз го приемах за чиста монета, но Кит не е толкова лековерна и се съмнява.

Мъча се да си спомня как родителите ми са ме възпитавали навремето, но тъй като всъщност аз съм била обектът на тяхното възпитание, едва ли съм добър съдник. Помня единствено, че веднъж ме нашляпаха, защото плюех грахчета по масата на госпожа Морис. Може пък тя да си го е била заслужила, нали? Засега не забелязвам никакви отрицателни последици от това, че Кит е израснала по домовете на членовете на клуба. Със сигурност не е станала страхлива и затворена. Споменах го вчера на Амелия, а тя се усмихна и отбеляза, че няма как дете на Елизабет да бъде страхливо и затворено. След това ми разказа една прекрасна история за сина си Йън и Елизабет като малки. Когато му обяснили, че възнамеряват да го пратят на училище в Англия, Йън решил да избяга от къщи. Посъветвал се с Джейн и Елизабет и Елизабет го убедила да купи лодката й, за да стигне до континента. Тя обаче изобщо нямала лодка и затова през следващите три дни се хванала да си направи. На уговорения следобед довлекли скованата от нея лодка на брега, Йън отплавал, а Елизабет и Джейн му махали с кърпички. Само че не след дълго лодката започнала да потъва. Джейн настояла да извикат баща й, но Елизабет заявила, че нямат време, а и след като всичко било по нейна вина, тя трябвало да го спаси. Изритала обувките си, гмурнала се във вълните и доплувала до Йън. Двамата заедно избутали останките от лодката на брега, след което отишли в дома на сър Амброуз да се подсушат. Елизабет върнала парите на Йън и докато седели пред огъня, за да се стоплят, унило измърморила: „Просто ще трябва да откраднем една лодка, това е“. После Йън казал на майка си, че след всичко това му се струвало по-лесно да замине за училището.

Знам, че ще си адски зает, докато наваксаш с работата. Ако намериш един свободен миг обаче, ще потърсиш ли някоя книжка с хартиени кукли? С прекрасни рокли на принцеси, ако обичаш.

Кит започва да ме харесва — като минавам покрай нея, ме потупва по коляното.

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

10 юни 1946 г.

Скъпи Сидни,

Току-що получих прекрасна изненада от новата ти секретарка. Наистина ли се казва Били Бий Джоунс^[1]? Няма значение, тя е невероятна. Намерила е за Кит две книги, и то не какви да е, а с Грета Гарбо и героите от „Отнесени от вихъра“, с прекрасни рокли, перуки, шапки, кожени яки… Прекрасни са! Освен това Били Бий е изпратила и ножици за деца със специално притъпен връх, страшно е съобразителна, на мен никога не би ми хрумнало. Кит в момента ги използва.

Това не го броим за писмо, просто исках да ти благодаря. Ще пиша и на Били Бий. Откъде намери толкова оправна секретарка? Представям си я пълничка и мила. Добавила е и бележка, в която пише, че от кръстосването на очите не се става кривоглед, това били бабини деветини. Кит е страшно доволна, щяла да седи с кръстосани очи до вечеря.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Бих искала да отбележа, че противно на нетактичните ти забележки, в това писмо няма нито дума за господин Далси Адамс. Не съм го виждала от петък следобед, когато дойде да вземе Кит. Завари ни нагиздени с всичките ни бижута да дефилираме под енергичните звуци на Pomp and Circumstance^[2] от грамофона. Кит му върза на главата една кърпа и го накара да марширува с нас. Подозирам, че някъде назад в рода му се крие истински аристократ — Далси притежава рядката способност да рее поглед в нищото като същински херцог.

 

 

Писмо, получено в Гърнзи на 12 юни 1946 г.

До Ебен, Изола или някой друг от Клуба на книгата, Гърнзи, Нормандските острови, Великобритания

(доставено на Ебен на 14 юни 1946 г.)

Скъпи членове на Клуба на книгата,

Обръщам се към вас като близки на приятелката ми Елизабет Маккена. Пиша ви, за да ви съобщя за нейната смърт в концентрационния лагер Равенсбрюк. Елизабет беше екзекутирана през март 1945 година.

В дните преди пристигането на Съветската армия есесовците пренесоха с камиони всички документи до крематориума и ги изгориха. Заради това се боях, че може никога да не разберете за заточението и смъртта на Елизабет.

Елизабет говореше често за Амелия, Изола, Далси, Ебен и Букър. Не си спомням фамилиите, но ми се струва, че имената Ебен и Изола са необичайни, и затова се надявам лесно да ви открият.

Тя ви имаше за свое семейство и ви беше благодарна, че се грижите за дъщеря й Кит. Затова ви пиша, за да узнаете не само вие, но и детето някой ден, колко силна беше Елизабет и как успяваше да ни накара, макар и за малко, да забравим къде се намираме. Елизабет беше моя приятелка, а там приятелството беше единственото, което те пазеше да останеш човек.

В момента се намирам в приюта „Ла Форе“ в Лувие, Нормандия. Не знам добре английски и затова сестра Тувие дооправя изреченията, които й диктувам.

Сега съм на двайсет и четири години. През 1944 година Гестапо ме залови в Плуа, Бретан, с пакет фалшиви купони. Бях разпитвана, бита и изпратена в концентрационния лагер Равенсбрюк. Настаниха ме в Единайсети блок и там се запознах с Елизабет.

Ще ви разкажа как се случи. Една вечер тя дойде при мен и ме повика по име. Не мога да ви опиша какво изпитах, когато чух някой да произнася името ми. „Реми — рече тя, — ела. Имам една прекрасна изненада за теб.“ Нямах представа за какво говори, но изтичах с нея до дъното на бараката. Там имаше един счупен прозорец, вместо стъкло беше залепена хартия. Елизабет я свали, промушихме се навън и излязохме на главната улица.

Спряхме се в средата и веднага видях каква беше нейната прекрасна изненада. Над оградата небето пламтеше като запалено, ниските облаци бяха червено-лилави, а залезът зад тях ги осветяваше в златисто. Носеха се устремено, променяйки формите и цвета си. Стояхме там, ръка за ръка, докато се стъмни.

Човек, който не е бил в лагер, едва ли може да си даде сметка какво означаваше за мен този спокоен миг, който прекарахме заедно.

В нашата барака бяхме почти четиристотин жени. Отпред имаше засипана със сгур площадка, където ни правеха проверка два пъти дневно — в пет и половина сутринта и вечер след работа. Подреждахме се в блокове по сто, десет жени в десет редици. Тези блокове се простираха от двете ни страни толкова надалеч, че понякога последните не се виждаха в мъглата.

Спяхме върху нарове на три етажа. Сламениците воняха и бяха пълни с бълхи и въшки. Нощем по краката ни пробягваха огромни жълти плъхове. Надзирателите мразеха плъховете и зловонието, така че поне нощем ни оставяха на мира.

В една такава нощ Елизабет ми разказа за вашия остров Гърнзи и за литературния ви клуб. За мен това бяха истории от рая. В бараката вонеше на повръщано и мръсотия, но когато Елизабет заговореше, си представях прекрасния чист морски въздух и аромата на огрени от слънцето плодове. Знам, че няма как да е вярно, но не помня и един слънчев ден в Равенсбрюк. Хареса ми историята за създаването на литературния ви клуб. Едва се сдържах да не се разсмея, докато тя ми разказваше за печеното прасенце, хапех си ръцете, за да не се издам, тъй като смехът докарваше неприятности.

В бараката имаше няколко крана със студена вода за миене. Веднъж седмично ни водеха на баня и ни даваха по парче сапун. Най-големият ни страх беше да не пипнем някоя инфекция. Стараехме се да не се разболяваме, защото тогава нямаше да можем да работим, нямаше да сме полезни и германците щяха да ни убият.

Всяка сутрин в шест с Елизабет отивахме пеша до завода на „Сименс“, където работехме. Той се намираше извън стените на лагера. Там бутахме вагонетки по релсов път и разтоварвахме тежки метални листове. За обяд получавахме каша и грах, в шест се връщахме за вечерната проверка и после вечеряхме супа от ряпа.

Понякога ни възлагаха и други задължения. Веднъж ни накараха да изкопаем яма за картофи. Приятелката ни Алина се опита да открадне един картоф, но го изтърва на земята. Заповядаха ни да спрем, за да открият крадеца.

Алина имаше възпаление на роговицата, което криехме от немците, защото те можеше да решат, че тя ще ослепее. Елизабет излезе напред и каза, че тя е взела картофа. Наказанието й беше една седмица в карцера.

Карцерът беше под земята, беше разделен на малки килии. Един ден, докато Елизабет била там, надзирателката отворила вратите и започнала да облива със силна струя затворничките. Водата съборила Елизабет, но, за щастие, не достигнала до сгънатото й одеяло. Тя успяла да се изправи и да се завие, за да се стопли. В съседната килия имало младо момиче, което било бременно. То не извадило този късмет или пък просто нямало сили да се надигне. На сутринта го намерили вкочанено на пода.

Едва ли искате да четете за тези неща. Мой дълг е обаче да ви ги разкажа, за да знаете как се държеше Елизабет и с каква твърдост отстояваше добротата и куража си. Дъщеря й трябва да го знае.

Сега стигам и до причината за смъртта й. След няколко месеца престой в лагера при повечето жени менструацията спираше. Но не на всички. Лекарите не полагаха никакви грижи за хигиената на затворничките през този период, не ни осигуряваха превръзки, нито пък сапун. Нямахме друг избор, освен да оставяме кръвта да се стича по краката ни.

На надзирателките това им допадаше, даваше им повод да ни крещят и да ни бият. Една от тях, Бинта, на вечерната проверка се нахвърли на едно кървящо момиче. Беснееше, заплашваше я, накрая започна да я удря с палка.

Елизабет изскочи отпред, стрелна се като светкавица, грабна палката от ръката й и удари Бинта няколко пъти. Пазачите се втурнаха към тях и повалиха Елизабет с прикладите на автоматите си. Натовариха я в един камион и отново я хвърлиха в карцера.

Един от тях после ми разказа, че на следващата сутрин са я извели от килията й. До лагера имаше ясенова горичка. Клоните на дърветата оформяха нещо като тунел, Елизабет навлязла в него сама. След няколко крачки паднала на колене на земята и немците я застреляли в главата.

Приключвам вече. Докато бях болна, често имах чувството, че Елизабет е до мен. В унеса си представях, че заедно с нея плаваме в малка лодка към Гърнзи. В Равенсбрюк си бяхме обещали, че някой ден ще живеем заедно в къщичката й, аз, тя и малката Кит. Вечер си мислех за това и така заспивах.

Надявам се, че и вие ще усетите Елизабет до себе си. Силата и умът й не я напуснаха до края, ала повече не можеше да понася жестокостта.

Моля, приемете най-добрите ми пожелания:

Реми Жиро

 

 

Бележка от сестра Сесил Тувие, приложена към писмото на Реми

Пише ви сестра Сесил Тувие. Реми заспа. Диктуването на писмото я изтощи; колкото и да я умолявах да спрем да си почине, тя настояваше да го завърши.

Тъй като тя не отваря дума за това, аз трябва да ви предупредя колко тежко е състоянието й. Няколко дни преди руснаците да стигнат до Равенсбрюк, немците прогонили от лагера всички, които все още се държали на краката си. Отворили портите и ги пуснали сред опустошените околности. „Вървете — заповядали — и намерете войските на съюзниците.“

Оставили са тези изтощени, гладни жени да вървят десетки мили без храна и вода. Дори баберки нямало по нивите. Чудно ли е тогава, че всяка тяхна крачка е била крачка към смъртта? Стотици жени са загинали на пътя.

След няколко дни краката и тялото на Реми толкова отекли от глад, че не можела повече да върви. Паднала на земята и там и щяла да умре, ако не я били намерили американски войници. Опитали се да й дадат храна, но тялото й не могло да я приеме. Закарали я в полева болница, където от тялото й източили литри вода. След няколко месеца укрепнала достатъчно, за да я изпратят в нашия приют в Лувие. Когато пристигна, тежеше по-малко от трийсет килограма.

Вярвам, че сега, след като ви написа това писмо, ще може да остави приятелката си да почива в мир и ще съсредоточи волята си в оздравяването си. Ако решите да й отговорите, моля ви, не я разпитвайте за Равенсбрюк. За нея най-добре ще е да го забрави.

Искрено ваша:

сестра Сесил Тувие

 

 

Амелия — Реми Жиро

16 юни 1946 г.

Реми Жиро

Приют „Ла Форе“

Лувие

Франция

Скъпа мадмоазел Жиро,

Изключително сме ви благодарни за писмото. Благодарни и дълбоко задължени. Не ви е било лесно да се върнете към ужасните си спомени, за да ни разкажете за смъртта на Елизабет. Молехме се тя да се върне при нас, но е по-добре да знаем истината, отколкото да живеем в неизвестност. Зарадвахме се, като научихме за приятелството ви с Елизабет и за утехата, която сте намирали една в друга.

Може ли с Далси Адамс да дойдем в Лувие? Бихме искали да ви видим, стига посещението ни да не ви обезпокои. Желаем да се срещнем с вас и да ви направим едно предложение. Но ако все пак предпочитате да не нарушаваме спокойствието ви, ще проявим разбиране.

Бог да ви благослови за добрината и куража ви.

Искрено ваша:

Амелия Маджъри

 

 

Джулиет — Сидни

16 юни 1946 г.

Скъпи Сидни,

Едва ли подозираш каква утеха ми донесе твоето: „По дяволите, о, по дяволите!“. Това е единствената нормална реакция на тази новина. Смъртта на Елизабет е мерзост, която нищо не би могло да заличи.

Сигурно е странно да скърбиш за човек, когото никога не си познавал. Но аз скърбя. Откак съм тук, на всяка крачка усещам присъствието й, тя е във всяка стая, в която вляза, и не само в къщата, а и в библиотеката на Амелия, която Елизабет е напълнила с книги, в кухнята на Изола, където й е помагала с отварите. Всички говореха за нея в сегашно време и аз някак си повярвах, че ще се върне. Толкова много исках да я опозная.

За другите ударът е още по-тежък. Вчера видях Ебен, за една нощ се е състарил с години. Добре, че си има Илай до себе си. Изола пък изчезна. Амелия казва, че не бивало да се тревожим, това бил нейният начин да се справи със скръбта.

Далси и Амелия решиха да отидат в Лувие, за да се опитат да убедят мадмоазел Жиро да дойде тук. В писмото си тя сърцераздирателно споделя как с плановете си за съвместното им бъдеще в Гърнзи Елизабет й помагала да заспи в лагера. За нея островът бил като рая. Горкото момиче, наистина има нужда от малко рай, вече е минало през ада.

Аз ще се грижа за Кит, докато тях ги няма. Мъчно ми е за нея, тя ще познава майка си само от разказите на други хора. Освен това се притеснявам какво ще стане с нея сега, тъй като вече официално е сираче. Господин Дилуин каза, че не бива да се избързва с решението. „Нека първо се посъвземем малко“, рече той. Господ да го поживи, изобщо не прилича на банкерите и попечителите от книгите.

С цялата си обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Марк

17 юни 1946 г.

Скъпи Марк,

Съжалявам, че разговорът ни снощи приключи зле. Трудно е да изразиш чувствата си, когато крещиш по телефона. Истината е, че предпочитам да не идваш през тези почивни дни. Това няма нищо общо с теб. Току-що приятелите ми понесоха тежък удар. Елизабет е била сърцето и душата на клуба и вестта за смъртта й разтърси всички ни. Колко странно — представям си те как, докато четеш това изречение, се чудиш по какъв начин смъртта на една напълно непозната жена може да има нещо общо с мен, с теб или с плановете ни за почивните дни. Има. Чувствам се така, сякаш съм загубила някой близък. Скърбя.

Сега вече по-ясно ли ти е?

Твоя:

Джулиет

 

 

Далси — Джулиет

21 юни 1946 г.

Джулиет Аштън

Ла Буве

Сен Мартен, Гърнзи

Скъпа Джулиет,

Вече сме в Лувие, но още не сме успели да видим Реми. Пътуването изтощи Амелия и тя иска да си почине една нощ, преди да отидем в приюта.

От преминаването през Нормандия може да ти настръхне косата. В градовете си личи къде са минавали улиците само по купчините отломки и подаващите се от тях арматури. Между сградите зеят огромни кратери, оцелелите къщи стърчат като почернели нащърбени зъби. Тук-там целите фасади са паднали и се виждат цветните тапети и килнатите легла вътре. Сега си давам сметка какъв късмет всъщност е извадил Гърнзи през войната.

Хиляди хора все още спят под открито небе, през деня събират тухли и камъни в ръчни колички и каруци. Опънали са нещо като пътеки от здрави метални мрежи над отломките, а долу минават влекачи. Полята са обезобразени от бомбардировките, в земята зеят дупки, плетовете са съборени.

Сърцето ти се свива, като видиш дърветата. Няма и следа от високите тополи, брястове и кестени. На тяхно място стърчат жалки черни стебла, които не хвърлят сянка.

Мосю Пиаже, съдържателят на тукашната странноприемница, каза, че немците докарали стотици войници, за да изсекат горите наоколо. После одялкали клоните, намазали стволовете с креозот и ги забили да стърчат в полетата. Викали им „аспержите на Ромел“; целта им била да не позволяват приземяването на съюзническите пилоти и парашутисти.

Амелия си легна веднага след вечеря, а аз излязох да се разходя из Лувие. Личи си, че градът е бил хубав, но голяма част от него е била бомбардирана и германците са го подпалили при отстъплението си. Не виждам как ще успеят да го възстановят.

Прибрах се и поседях на терасата, докато се стъмни, размишлявах какво ни очаква утре.

Прегърни Кит от мен.

Вечно твой:

Далси

 

 

Амелия — Джулиет

23 юни 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Вчера се видяхме с Реми. Някак си ми беше притеснено да застана пред нея, слава богу, че Далси също беше там. Той спокойно извади няколко шезлонга под сянката на едно дърво, настани ни и помоли сестрите да ни донесат чай.

Исках Реми да ни хареса, да се почувства в безопасност с нас. Надявах се да ни разкаже повече за Елизабет, ала не исках да я притискам, нали сестра Тувие ни беше предупредила колко е крехко състоянието й. Реми е дребна и ужасно слаба. Къдравата й черна коса е подстригана късо, очите й са огромни и призрачни. Преди е била красива, но сега е като от стъкло. Ръцете й постоянно треперят и тя се мъчи да ги скрие в скута си. Поздрави ни, опита се да се държи любезно, но като цяло беше нащрек, докато не стана дума за Кит. Попита ни дали тя е заминала при сър Амброуз в Лондон.

Далси й обясни, че сър Амброуз е загинал и сега ние отглеждаме Кит. Извади от портфейла си снимка на Кит с теб и й я показа. Реми се усмихна и рече: „Прилича на Елизабет. Силна ли е?“. Аз не бях в състояние да отговоря, мислите ми бяха при горката Елизабет, ала Далси кимна и й разказа за страстта на Кит по поровете. Това накара Реми да се усмихне отново.

Реми е съвсем сама на света. Баща й е починал преди войната. През 1943 година майка й била изпратена в Дранси за укриване на дейци на Съпротивата и по-късно умряла в Аушвиц. Двамата братя на Реми се водят за безследно изчезнали. Тя смята, че е видяла по-големия на една гара в Германия, докато пътувала към Равенсбрюк, но когато го извикала, той не се обърнал. Другият е в неизвестност от 1941 година. Реми предполага, че и двамата са мъртви. Добре, че Далси не се страхуваше да я разпитва, на Реми като че ли й беше приятно да ни разкаже за близките си.

Накрая се осмелих да й предложа да дойде да ми погостува известно време в Гърнзи. Тя отново застана нащрек и рече, че скоро щяла да напусне приюта. Френското правителство отпускало пенсии за оцелелите от концентрационните лагери като компенсация за изгубеното време там, за причинените неизличими травми и като възмездие за страданието им. Освен това предоставяло стипендии на онези, които искали да възобновят образованието си.

В допълнение към държавната стипендия Association Nationale des Anciennes Déportées et Internées^[3] щяла да й помогне да си наеме стая или да си подели апартамент с друг оцелял, така че Реми смятала да отиде в Париж и да си потърси работа като чирак в някоя пекарна.

Стори ми се твърдо решена да осъществи тези си планове и не посмях да настоявам, но Далси едва ли ще остави нещата така. Той смята, че в името на Елизабет сме длъжни да подслоним Реми, и може би е прав или пък просто това е начин да избягаме от чувството си на безпомощност. Така или иначе, той се уговори утре да се върне и да изведе Реми на разходка покрай реката, а на връщане да се отбият в някаква сладкарница, която бил видял в Лувие. Понякога се чудя къде отиде предишният срамежлив Далси.

Вече съм по-добре, ала изпитвам невероятна умора. Може би тя се дължи на това, че видях колко опустошена е любимата ми Нормандия. Ще се радвам да се върна вкъщи, скъпа моя.

Целувам ви с Кит:

Амелия

 

 

Джулиет — Сидни

28 юни 1946 г.

Скъпи Сидни,

Подаръкът ти за Кит е страхотен! Откъде намери тези червени сатенени обувки с пайети? За мен няма ли?

Амелия се върна от Франция доста уморена и затова решихме, че е по-добре Кит да остане засега при мен, особено ако Реми пристигне тук, след като напусне приюта. Слава богу, на Кит идеята също й допада. Тя вече знае, че майка й е починала, Далси й каза. Не съм много сигурна какво изпитва. Не казва нищо, а аз не искам да я притискам. Старая се да не се натрапвам, нито пък да се държа по-различно. След смъртта на мама и татко готвачката на господин Симпълс ми донесе огромно парче кейк и ме гледаше с просълзени очи как се мъча да преглъщам. Явно си мислеше, че едно парче кейк може да компенсира загубата на родителите ми. Разбира се, на дванайсет години аз бях едно невъзможно дете, а Кит е само на четири, което ме навежда на мисълта, че вероятно би се зарадвала на един кейк, ала така или иначе, ясно ти е какво имам предвид.

Сидни, закъсала съм го с книгата. Събрала съм достатъчно данни за окупацията от архива на Събранието и от разговорите с местните хора, но не мога да ги структурирам така, че да ми допадне. Линейната хронология е твърде скучна. Да ти пратя ли готовите страници? Те се нуждаят от по-вещ и безпристрастен поглед. Ще имаш ли време да им хвърлиш едно око, или още наваксваш след пътуването си до Австралия?

Ако е така, не се притеснявай, така или иначе продължавам напред и може да ми хрумне някоя гениална идея.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Благодаря ти за прекрасната изрезка на Марк в обятията на Урсула Фент. Ако си се надявал да побеснея от ревност, дълбоко си се излъгал. Марк вече ми се оплака по телефона, че Урсула го следва навсякъде като влюбена хрътка. Виждаш ли? С него наистина имате нещо общо: и двамата искате да съм нещастна. Може да си основете клуб.

 

 

Сидни — Джулиет

1 юли 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Не ми пращай готовите страници, предпочитам аз да дойда в Гърнзи. Какво ще кажеш за почивните дни в края на тази седмица, удобно ли е?

Искам да видя теб, Кит и Гърнзи — в този ред. Нямам намерение да ти чета нещата, докато крачиш нервно напред-назад край мен, ще взема ръкописа в Лондон.

Мога да хвана самолета в петък следобед и да остана до понеделник. Ще ми запазиш ли хотел? Ще те помоля да организираш и една вечеря, искам да се запозная с Ебен, Изола, Далси и Амелия. Виното е от мен.

С обич:

Сидни

 

 

Джулиет — Сидни

Сряда

Скъпи Сидни,

Чудесно! Изола не ще и да чуе да спиш в странноприемницата (намекна за дървеници). Предлага да те настани в дома си и пита дали шумът рано сутрин ще ти пречи. Козата й Ариел се будела призори, но папагалът Зенобия спял до късно.

Ще те посрещнем с каруцата на Далси. Нямам търпение да дойде петък и да те видя!

С обич:

Джулиет

 

 

Изола — Джулиет (подпъхнато под вратата на Джулиет)

Петък призори

Миличка, нямам време да се отбия, бързам за пазара. Радвам се, че приятелят ти ще остане при мен. Сложих лавандула в чаршафите му. Искаш ли да капна от някой от моите еликсири в кафето му? Само ми посочи с поглед шишето на сергията.

Целувки:

Изола

 

 

Сидни — Софи

6 юли 1946 г.

Мила ми Софи,

Най-сетне съм в Гърнзи с Джулиет и мога да отговоря на някои от десетките въпроси, с които ме обсипа.

Първо, най-важното: струва ми се, че Кит обича Джулиет не по-малко от нас. Тя е немирно, обичливо и сдържано дете (което не е толкова парадоксално, колкото звучи), готово веднага да се усмихне, когато зърне някого от осиновителите си от литературния клуб.

На външен вид е същинска прелест: кръгли бузки, кръгло личице и кръгли очи. Човек едва се сдържа да не я гушне, но това ще е под достойнството й, а и аз не съм достатъчно смел, за да се пробвам. Когато зърне някого, когото не харесва, го стрелка с поглед, който би смразил и Медея. Според Изола пазела тези си погледи за жестокия господин Смит, който биел кучето си, и за злата госпожа Гилбърт, която нарекла Джулиет „любопитна досадница“ и й казала да си върви в Лондон.

Ще ти опиша една случка с Кит и Джулиет. Далси (повече за него след малко) се отби да вземе Кит, за да отидат да посрещнат рибарската лодка на Ебен. Кит веднага хукна навън, след миг обаче се втурна обратно, дотича при Джулиет, повдигна полата й със сантиметър, целуна коляното й и отново изхвърча. В първия момент Джулиет се вцепени като ударена от гръм, а след това на лицето й се изписа такова щастие, каквото нито ти, нито аз сме виждали някога.

Беше ми писала, че при последната ви среща миналата зима Джулиет ти се е сторила уморена, съсипана, капнала и бледа. Едва ли си даваш сметка колко изтощително е обикалянето по книжарници и говоренето с хора. Сега изглежда здрава като бик и отново кипи от енергия, дори си мисля, Софи, че може никога повече да не поиска да живее в Лондон, макар че тя вероятно още не го осъзнава. Морският въздух, яркото слънце, зелените поля, дивите цветя, постоянно променящото се небе, бушуващият океан и най-вече хората тук са я прилъгали да забрави за града.

И аз я разбирам напълно. Тук е толкова уютно, че няма как да не се почувстваш като у дома. Изола е от онези домакини, на които винаги си мечтаеш да попаднеш в провинцията, но никога не ти се случва. Първата сутрин ме измъкна от леглото, за да й помогна със сушенето на листенца от рози, биенето на масло, забъркването на някаква отвара в голяма тенджера на печката, а накрая ме прати да нахраня Ариел и да отида до рибния пазар да купя змиорка. И всичко това с папагала Зенобия на рамото ми.

Сега за Далси Адамс. Огледах го внимателно, както ми заповяда. И останах доволен от това, което видях. Кротък, умен, можеш да му имаш доверие — боже мой, все едно говоря за куче! — и има чувство за хумор. С две думи, няма нищо общо с досегашните ухажори на Джулиет. На първата ни среща не говори много — като се замисля, май и след това не стана по-приказлив, — но влезе ли в стаята, всички започват да дишат по-спокойно. Аз никога не съм имал подобен ефект върху хората, не знам защо. Когато той е наоколо, Джулиет изглежда леко притеснена — мълчанието му наистина може да те изнерви понякога — и вчера едва не изпотроши чашите за чай, когато той се отби да вземе Кит. Само че тя винаги е била истинско бедствие за порцелана — нали помниш как унищожи сервиза на мама? — и вероятно това не означава нищо. Що се отнася до него, той внимателно я следи с тъмните си спокойни очи, ала когато тя го погледне, веднага се извръща (дано да оцениш наблюдателността ми).

Едно е сигурно: Далси струва повече от дузина марк-рейнълдовци. Знам, че според теб не бива да говоря така за Рейнълдс, ала ти не го познаваш. Той е чаровен ласкател, свикнал да получава всичко, което поиска. Това е един от малкото му принципи. И сега иска Джулиет, защото е красива и в същото време „интелектуалка“. Смята, че двамата ще бъдат идеална двойка. Ако Джулиет се омъжи за него, той ще я влачи по театри и заведения, за да се перчи с нея, и тя никога няма да напише друга книга. Като издател подобна перспектива ме плаши, като приятел — направо ме ужасява. Това ще е краят на нашата Джулиет.

Трудно ми е да преценя какво мисли тя за Рейнълдс, ако изобщо се сеща за него. Попитах я дали й липсва, а Джулиет отговори: „Марк ли? Предполагам“, сякаш става дума за някой далечен чичо, не за възлюбен. Бих се радвал, ако го забрави, но той едва ли ще го позволи.

Връщам се към по-маловажните теми от рода на окупацията и книгата на Джулиет. Днес следобед бях поканен да я придружа на срещите й с неколцина от местните жители, за да й разкажат за освобождението на Гърнзи на 9 май миналата година.

Било е невероятен празник. Всички се били изсипали на пристанището в Сейнт Питър Порт. Притихнали и онемели, гледали приближаващите се към кея кораби на Кралския флот. А когато британските войници стъпили на сушата, настанала небивала суматоха — прегръдки, целувки, крясъци, плач.

Голяма част от войниците били родом от Гърнзи. Мъже, които пет години не били получавали вест от семействата си. Можеш да си представиш как, докато марширували, погледите им шарели сред тълпите да зърнат близките си.

Господин Льобрюн, пенсиониран пощальон, ни разказа чудна история. Няколко кораба се отделили от флотилията в Сейнт Питър Порт и отплавали на север към пристанището Сейнт Сампсън. Там също се били насъбрали стотици хора, които със затаен дъх гледали как десантните кораби разбиват германските заграждения и стигат до брега. Когато първият спуснал рампата обаче, от него не слезли войници в униформа, а един-единствен мъж, изтупан като карикатура на английски джентълмен с кариран панталон, фрак, цилиндър, чадър и с вчерашния брой на „Таймс“ в ръка. За около част от секундата се възцарила тишина, след което тълпата схванала шегата и избухнала, наобиколили мъжа, тупали го по гърба, целували го и накрая го вдигнали на раменете си и триумфално го понесли към центъра на града. Някой изкрещял: „Новини, новини от Лондон!“, и грабнал вестника от ръката му. Който и да е бил този войник, заслужава медал за гениалната си идея.

След него на брега слезли и останалите войници, те носели шоколади, портокали, цигари и пакетчета чай. Генерал Сноу заявил, че кабелът до Англия е поправен и скоро всички ще могат да говорят с евакуираните си близки в Англия. С корабите пристигнала и храна, тонове храна, както и лекарства, парафин, фураж за животните, дрехи, платове, семена и обувки.

Има десетки други подобни истории, предостатъчно да се напишат и три книги, дори и ако случките се пресеят внимателно. Но не се притеснявай, ако Джулиет звучи изнервена от време на време, това е нормално. Очаква я сизифовски труд.

Трябва вече да приключвам, за да се облека за вечерята у Джулиет. Изола се е издокарала с три шала плюс една дантелена кърпа за глава и аз не бива да оставам по-назад.

Целувки на всички:

Сидни

 

 

Джулиет — Софи

7 юли 1946 г.

Скъпа Софи,

Само да ти кажа, че Сидни е тук и можем да спрем да се тревожим за него и за крака му. Изглежда прекрасно: почернял от слънцето, стегнат и без видимо накуцване. Вчера изхвърлихме бастуна му в океана, сигурно вече е на половината път до Франция.

Днес давам вечеря в негова чест, лично аз приготвих храната и даже става за ядене. Уил Тисби ми подари „Готварски наръчник за начинаещи“. Точно от такова нещо имах нужда. Авторът изхожда от презумпцията, че си съвсем бос в областта на готвенето, и дава полезни съвети: „За да сложите яйцата, първо счупете черупката“.

Сидни си прекарва чудесно у Изола. Снощи са стояли и са си говорили до късно. Изола не си пада по празните приказки, тя разчупва леда, като скача с двата крака върху него.

Попитала го дали сме сгодени и няма ли да се женим. На всички им било пределно ясно, че сме влюбени един в друг.

Сидни отговорил, че е луд по мен, но сме си били дали сметка, че не бихме могли да се оженим, тъй като той е хомосексуален.

Изола не припаднала, както той се боял, дори не й трепнало окото, изгледала го изпод вежди и попитала: „А Джулиет знае ли?“.

Той потвърдил, че винаги съм знаела, и Изола скочила, спуснала се към него, целунала го по челото, и заявила: „Прекрасно, точно като милия Букър! И думичка няма да обеля, можеш да разчиташ на мен“.

После се настанила обратно на стола и заговорила за пиесите на Оскар Уайлд. Било е трогателно, нали, Софи? Какво не бих дала, за да бъда там!

Сега със Сидни отиваме да й купим подарък като благодарност за гостоприемството й. Опитах се да го убедя, че е най-добре да й вземе един дебел шарен шал, но той си е наумил да й купи часовник с кукувичка. Някакво предположение защо?

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Марк не пише, той телефонира. Обади ми се преди една седмица. Връзката беше ужасно, само се прекъсвахме и крещяхме: „Какво? Не чувам? Повтори!“. Доколкото разбрах, същината беше да съм се прибирала в Лондон да се омъжа за него. Отказах му учтиво. Това ме разстрои далеч по-малко, отколкото би ме разстроило преди месец.

 

 

Изола — Сидни

8 юли 1946 г.

Скъпи Сидни,

Ти си много добър гостенин. Беше ми приятно с теб. Зенобия също те харесва, иначе нямаше да кацне на рамото ти и да се гуши там толкова време.

Радвам се, че обичаш да седиш до късно и да си приказваме. И на мен това ми допада. Сега ще отида до имението да намеря книгата, за която ми каза. Как така Джулиет и Амелия не са ми споменавали досега за Джейн Остин?

Надявам се, че отново ще дойдеш в Гърнзи. Хареса ли ти супата на Джулиет? Беше вкусна, нали? Скоро ще стигне до точенето на кори и до правенето на сосове, в готвенето човек трябва да навлиза стъпка по стъпка, иначе се получават буламачи.

След като замина, ми стана самотно и вчера поканих Далси и Амелия на чай. Да беше видял как и дума не обелих, когато Амелия рече, че според нея ти и Джулиет сте един за друг. Дори кимнах и присвих очи многозначително, за да ги отклоня от следата.

Благодаря ти за часовника. Кукувичката е страхотна. Всеки път, като се обади, тичам до кухнята, за да я видя. За съжаление, Зенобия й изкълва главата, ужасно е ревнива. Илай обеща да ми направи нова, щял да я издяла досущ като предишната. Часовникът обаче си върви, на всеки час отвътре се показва обезглавеното телце.

С обич:

твоята домакиня Изола Приби

 

 

Джулиет — Сидни

9 юли 1946 г.

Скъпи Сидни,

Страхотно! Бях сигурна, че ще се влюбиш в Гърнзи. Добре направих, че дойдох тук, и много се радвам, че и ти успя да отскочиш до острова, макар и за малко. Щастлива съм, че вече познаваш всичките ми приятели. А най-хубавото е, че ти допадна компанията на Кит. Може и да ти стане неприятно, но истината е, че част от привързаността й към теб се дължи на подаръка ти фъфлещото зайче Елспет. Елспет направо я плени, тя дори започна да фъфли като него и за съжаление се справя много добре.

Далси току-що я доведе, беше я завел да й покаже новото си прасенце. Кит попита дали пиша на „Фидни“ и след това заръча: „Кази му, це ишкам да ше върне шкоро“. Докога ще продължи да се прави на Елспет?

Фъфленето й накара Далси да се усмихне, което ме зарадва. Боя се, че не го видя в най-добрата му форма, беше необичайно тих на вечерята у дома. Може би е било заради супата ми, но по-вероятно е прекалено угрижен за Реми. Той смята, че ако тя дойде в Гърнзи, ще се почувства по-добре.

Радвам се, че взе да прочетеш ръкописа ми. Не мога да кажа какво точно не му е наред, но съм сигурна, че му има нещо.

Какви си ги наговорил на Изола, за бога? Мина през къщи да вземе „Гордост и предразсъдъци“ и ми се скара, че не съм й била казала за Елизабет Бенет и Дарси. Защо никой не я бил светнал, че има и по-приятни любовни романи, в които историите не се въртели около неуравновесени герои, страдания, смърт и гробища? Какво друго сме били криели от нея?

Извиних й се за този пропуск и потвърдих, че си напълно прав. „Гордост и предразсъдъци“ е една от най-великите любовни истории и човек може да полудее от напрежение, докато стигне до края й.

Изола се оплака, че Зенобия тъгува по теб, била спряла да се храни. И на мен ми е мъчно, но съм ти ужасно благодарна, че можа изобщо да дойдеш.

С обич:

Джулиет

 

 

Сидни — Джулиет

12 юли 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Прочетох ръкописа няколко пъти, права си — не става. Низ от анекдоти не правят книга.

Джулиет, текстът ти се нуждае от средоточие, от център. Не говоря за по-задълбочени интервюта, а за един човек, който да разказва историята от своята гледна точка. Така, както си ги написала, случките, макар да са интересни, приличат на хаотични изстрели в мрака.

Щеше да ми е ужасно трудно да ти кажа всичко това, ако не беше фактът, че ти вече разполагаш с основния си персонаж, макар че явно още не го осъзнаваш.

Става дума за Елизабет Маккена. Не ти ли е направило впечатление, че всички, с които си говорила, рано или късно споменават Елизабет? Господи, Джулиет, та кой е нарисувал портрета на Букър, кой е спасил живота му и е танцувал по улицата с него? Кой е измислил лъжата за литературния клуб и после я е превърнал в реалност? Елизабет е била чужда за Гърнзи, но някак си е привикнала към него и към загубата на свободата си. Как? Сър Амброуз и Лондон сигурно адски са й липсвали, но тя никога не се е оплаквала от това. Погрижила се е за един от работниците на „Тод“ и затова са я пратили в Равенсбрюк. Виж как и за какво е жертвала живота си.

Джулиет, как така една млада жена, студентка по живопис, която никога не е работила, става медицинска сестра и поема дежурства в болницата шест дни в седмицата? Да, имала е добри приятели, но в началото е била чужд човек. Влюбила се е във вражески офицер и го е загубила. Родила е дете по време на войната. Сигурно се е чувствала ужасно, въпреки приятелите си. Няма как да разчиташ на околните за всичко.

Изпращам ти ръкописа и писмата ти, прочети ги отново и виж колко често в тях става дума за Елизабет. Помисли защо е така. Поговори с Далси и Ебен, с Изола и Амелия. Срещни се с господин Дилуин и с всеки, който я е познавал.

Ти живееш в дома й. Огледай се, виж книгите и вещите й.

Мисля, че трябва да изградиш книгата си около Елизабет. Кит също би го оценила, това ще й даде нещо, на което по-късно да се опре. С две думи, или се откажи напълно от идеята, или се захвани с Елизабет.

Помисли хубаво и ми кажи дали Елизабет би могла да бъде сърцето на книгата ти.

С обич за теб и Кит:

Сидни

 

 

Джулиет — Сидни

15 юли 1946 г.

Сидни,

Няма какво да му мисля, веднага щом прочетох писмото ти, осъзнах, че си прав. Толкова съм глупава! Откакто съм тук, ми се ще да бях познавала Елизабет, усещам липсата й така, сякаш наистина сме били приятелки, а не ми мина през ума да пиша за нея!

Още утре започвам. Първо ще поговоря с Далси, Амелия, Ебен и Изола. С тях тя е била най-близка и имам нужда от тяхната благословия.

В крайна сметка Реми реши да дойде в Гърнзи. Далси й е писал и е успял да я убеди. Той е в състояние да изкуши и ангел от рая, ако си отвори устата, но, за жалост, не го прави често. Реми ще отседне при Амелия, така че аз ще се грижа за Кит.

С любов и благодарности:

Джулиет

 

 

П.П. Мислиш ли, че Елизабет си е водила дневник?

 

 

Джулиет — Сидни

17 юли 1946 г.

Скъпи Сидни,

Нямала е дневник, но пък е рисувала до последен лист. Открих няколко картона в една голяма папка на най-долната лавица на библиотеката. Набързо надраскани щрихи, които на мен ми се струват превъзходни портрети: Изола, уловена да разбива нещо с дървена лъжица; Далси копае в градината; Ебен и Амелия разговарят, допрели глави.

Докато седях на земята и ги разглеждах, дойде Амелия. Заедно извадихме няколко скици на Кит: спи, пълзи, седи в скута на Амелия, съзерцава унесено пръстчетата на краката си, радва се на балончето слюнка в устата си. Може би всяка майка се вглежда толкова съсредоточено в бебето си, но Елизабет го е изразила на хартия. Имаше и една рисунка на сбръчканата малка Кит, според Амелия е била направена в деня след раждането.

Намерих и една на мъж с красиво, силно, доста широко лице; изглежда спокоен, усмихва се през рамо на художника. Досетих се, че това е Кристиян, той и Кит имат лизнато в косата на едно и също място. Амелия взе рисунката и дълго я гледа. С нея не бяхме говорили за него и затова я попитах дали го е харесвала.

„Горкото момче — рече тя, — толкова бях настроена срещу него. Изборът на Елизабет ми се виждаше пълна лудост, той беше враг, германец, страхувах се за нея. И за нас също, признавам си. Тя беше прекалено доверчива, боях се, че Кристиян ще ни предаде, и затова й казах, че трябва да престане да се вижда с него. Бях много строга.

Елизабет стисна челюст и не отговори. На другия ден той дойде у дома. Няма да ти казвам колко се изплаших. Отворих вратата и пред мен се извиси огромен германец в униформа. Бях сигурна, че са решили да ми вземат къщата, и понечих да възразя, а Кристиян измъкна иззад гърба си букет цветя, клюмнали от здравото стискане. Забелязах, че е притеснен, попитах го как се казва. «Капитан Кристиян Хелман» — отговори той и се изчерви като момче. Аз обаче продължавах да тая съмнения за целта на посещението му и го попитах какво иска. Той се изчерви още повече и меко отвърна:

— Дойдох да ви уведомя за намеренията си.

— По отношение на къщата ли? — изстрелях аз.

— Не. По отношение на Елизабет.

Все едно бях строгият й баща, а той кандидат за ръката й. Седна на ръба на канапето и обясни, че след края на войната възнамерявал да се върне на острова, да се ожени за Елизабет, да отглежда фрезии, да чете и да забрави за битките. Докато свърши да говори, самата аз бях малко влюбена в него.“

Очите на Амелия се насълзиха, така че прибрахме рисунките и й приготвих чай. После Кит връхлетя с едно счупено яйце на чайка, искаше да го залепим и това, слава богу, ни разсея.

Вчера Уил Тисби се отби да ми донесе кейк със сушени сливи и го поканих да влезе. Оказа се, че искал да се допита до мен, колебаел се между две жени, коя от тях съм щяла да избера, ако съм била мъж, макар че със сигурност не съм била, и дума не можело да става (не разбрах съвсем какво точно искаше да каже с това).

Госпожица Х била непораснало плашливо дете. Когато разбрала за нахлуването на германците, заровила сребърния чайник на майка си под един бряст, а сега не можела да си спомни къде точно е било дървото. Копаела дупки по целия остров, била се зарекла, че няма да спре, докато не го намери. „Такава упоритост — отбеляза Уил. — Да не повярва човек.“ (Уил се опитваше да бъде потаен, но госпожица Х е Дафни Поуст. Гледа отнесено с големи, влажни кравешки очи и е известна с вибриращото си сопрано в църковния хор.)

Другата, госпожица Y, била шивачка. Германците били пристигнали на острова само с едно знаме, което развели над щаба си, но искали да закачат още едно на висок пилон на пристанището, за да напомня на местните жители, че са покорени. Затова отишли при госпожица Y и й заповядали да им ушие. И тя го направила — сложила черна грозна свастика върху лайнянокафяв кръг на фона не на алена коприна, а на розов бархет от бебешки пелени. „Как й е хрумнало да си отмъсти по този начин! — възхити се Уил. — Толкова е изобретателна!“ (Госпожица Y е шивачката Льороа, кльощава като игла, с остра челюст и присвити устни.)

Та въпросът беше коя според мен би била по-подходяща за компания на един мъж в залеза на дните му. Казах му, че ако човек изобщо се пита, отговорът е: нито едната, нито другата. „Ха! — отвърна той. — Точно това ми рече и Далси. С абсолютно същите думи. Изола пък смята, че госпожица X ще ме отегчи до смърт, а госпожица Y ще ме влуди. Както и да е, благодаря ти. Ще продължа да търся. Тя е някъде там.“

Взе си шапката, поклони се и си тръгна. Сигурно беше обиколил всички наоколо, за да ги пита за мнението им, но въпреки това страшно се поласках, че е включил и мен. Почувствах се като тукашна, не като чужд човек.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Интересно, не предполагах, че Далси има възгледи за брака. Любопитно ми е да науча повече подробности.

 

 

Джулиет — Сидни

19 юли 1946 г.

Скъпи Сидни,

Елизабет е на всяка крачка, сблъсквам се с истории за нея навсякъде, не само сред членовете на клуба. Слушай само: днес следобед с Кит излязохме да се разходим до черквата. Докато тя си играеше в двора, аз се настаних на гроба на Едуин Мълис, той е покрит с голяма плоча, вдигната на четири крака, прилича малко на маса. По някое време Сам Уидърс, старият гробар, спря до мен. Каза ми, че му напомням за госпожица Маккена. Като малка тя все се била припичала тук, ставала черна като циганче.

Веднага скочих и го заразпитвах дали е познавал добре Елизабет.

— Е, не бяхме близки, но я харесвах. Тя и момичето на Ебен, Джейн, често идваха тук. Мятаха едно одеяло и си ядяха сандвичите върху кокалите на покойния господин Мълис.

Двете момичета били страшни терци, постоянно замисляли разни пакости. Веднъж решили да се опитат да призоват духове и изкарали ангелите на жената на пастора. После той погледна към Кит, която беше стигнала до вратата на черквата, и каза:

— Туй, малкото, е одрало кожата на майка си, макар да е взела нещо и от капитан Хелман.

Наострих уши. Попитах го дали е познавал капитан Хелман и дали го е харесвал.

Сам ме погледна гневно и отговори:

— Да, познавах го. За немец беше свястно момче. Това няма да промени отношението ви към момиченцето на госпожица Маккена, нали?

— В никакъв случай — рекох аз.

Той размаха пръст към мен:

— Не си го и помисляйте, госпожичке! Първо научете истината за някои неща, а след това сядайте да пишете книга за окупацията. И на мен не ми харесваше. Като се сетя какво беше, още ме хващат бесовете. Някои от ония мерзавци бяха като зли кучета, обикаляха по къщите, мачкаха народа. Обичаха да се налагат, ама щото не е имало кой да им покаже дебелия край навремето. Но не всички бяха такива, в никакъв случай!

Кристиян бил от другите. Сам го харесвал. Веднъж Кристиян и Елизабет го заварили да копае нов гроб в двора на черквата, било студено, земята била замръзнала, Сам се бил вкочанил „досущ като мъртвец“. Кристиян взел лопатата и си плюл на ръцете. „Той беше силен мъж и свърши за нула време — рече Сам. — Казах му, че ако си търси работа, веднага ще го взема, и той се разсмя.“

На следващия ден Елизабет дошла с термос с горещо кафе. Истинско кафе, Кристиян й го бил дал. Донесла му и един от топлите пуловери на Кристиян.

— В интерес на истината — продължи Сам, — по време на окупацията се сблъсках с доста читави германски войници. В продължение на пет години се срещахме на улицата, нямаше как да не почнем да се поздравяваме накрая. На мен ми беше жал за тях, бяха длъжни да стоят тук, а знаеха, че бомбардират близките им у дома. В такива моменти няма значение кой първи е започнал. Поне според мен е така.

Ето, да ви разкажа, на камионетката, дето превозваха храната, имаше по двама войници охрана. След нея винаги тичаха деца и ако паднеше нещо, го прибираха. Войниците ги гледаха строго, но от време на време побутваха някой картоф от камарата да се търколи на земята. Така правеха и с портокалите. И с въглищата също. Боже, какво ли не бяхме готови да дадем за малко въглища! Имаше много такива случаи. Попитайте госпожа Годфри за момчето й. Беше го хванала пневмонията, а тя, горката, какво да стори, нито можеше да го стопли, нито да му даде да яде. Един ден на вратата й се потропало, тя отворила и какво да види — един от санитарите от германската болница. Нищо не казал, дал й шишенце сулфонамид, кимнал и си тръгнал. Бил го откраднал специално за нея от амбулаторията. После го хванаха, пак пипал из лекарствата, и го пратиха в затвор в Германия. Може и да са го обесили, кой знае.

Погледна ме строго и добави:

— Та искам да кажа, че ако някой британски сноб реши да нарече човещината колаборационизъм, първо да дойде да поговори с мен и с госпожа Годфри!

Опитах се да го успокоя, че нямам подобни намерения, но той ми обърна гръб и си тръгна. Прибрах Кит и си отидохме вкъщи. Благодарение на клюмналите цветя за Амелия и кафето за Сам Уидърс имам чувството, че образът на бащата на Кит вече ми е по-ясен, и разбирам защо Елизабет го е обикнала.

Другата седмица пристига Реми. Далси ще замине в четвъртък за Франция, за да я доведе.

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Софи

22 юли 1946 г.

Скъпа Софи,

Изгори това писмо, не искам някой ден да се появи в мемоарите ти.

Разказвала съм ти за Далси, естествено. От него тръгна цялата история, от този почитател на Чарлс Лам, който помага за отглеждането на Кит и когото тя обожава.

Това, което не знаеш, е, че още първата вечер, когато пристигнах на острова, в момента, в който Далси протегна ръце към мен да ми помогне да сляза от мостчето, през цялото ми тяло премина някаква необяснима тръпка. Далси е толкова тих и сдържан, че нямах представа дали само аз се чувствам по този начин, заради което от два месеца насам полагам неимоверни усилия да съм благоразумна, да се държа както обикновено и изобщо да се държа. И се справях много добре. До тази нощ.

Далси се отби да вземе един куфар за пътуването си до Лувие, отива да доведе Реми. (Как може да няма дори един куфар?) Кит беше заспала, затова, след като той натовари куфара в каруцата, тръгнах да го поизпратя. Луната беше изгряла и небето искреше като седефено, все едно гледаш вътрешността на мидена черупка. Морето по изключение беше спокойно, едва-едва се къдреха сребристи вълнички. Нямаше вятър. За първи път се сблъсквах с такава тишина. Дадох си сметка, че Далси също е притихнал и мълчи. Вървях близо до него, оглеждах ръцете му и изведнъж усетих, че ми се иска да ги докосна. Прималя ми. Направо ми се подкосиха краката, нали знаеш как става в такива моменти.

И тогава Далси се обърна. Лицето му беше в сянка, но очите му — тъмните му очи — ме гледаха очаквателно. Кой знае какво щеше да последва — целувка? Погалване по главата? Нищо? — но в следващия миг чухме файтонът на Уоли Бийл (местното ни такси) да спира пред къщата и пътникът се развика: „Изненада, скъпа!“.

Това беше Марк! Маркам В. Рейнълдс, неотразим в шития си по поръчка костюм и с букет червени рози в ръка.

Идеше ми да го удуша, Софи, честна дума.

Но какво можех да направя? Отидох да го посрещна, а когато ме целуна, една-единствена мисъл ми мина през ума: „Недей! Не пред Далси!“. Набута розите в ръцете ми и се усмихна надменно на Далси. Нямаше как да не ги запозная, макар че предпочитах да потъна в земята, и аз не знам защо. Гледах занемяла как Далси се ръкува с него, след което ми подаде и на мен ръка и каза: „Благодаря за куфара, Джулиет. Лека нощ“, а после се качи в каруцата си и потегли. Замина, без да каже и дума повече, без да се обърне.

Едва не ревнах. Вместо това поканих Марк да влезе и се опитах да се направя на приятно изненадана. Файтонът и гласовете ни бяха събудили Кит, тя изгледа подозрително Марк и попита къде е Далси, не я бил целунал за лека нощ. „Нито пък мен“ — помислих си аз.

Сложих я пак да си легне и убедих Марк, че репутацията ми ще пострада непоправимо, ако не отиде веднага в хотел „Роял“. Той се подчини неохотно, като заплаши, че ще се появи на прага ми сутринта в шест.

А аз вече трети час седя и си гриза ноктите, не зная какво да правя. Да отида ли до дома на Далси, за да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали? Но докъде всъщност бяхме стигнали? Не съм сигурна. Не искам да изглеждам като глупачка. Ами ако ме погледне изненадано или още по-зле — със съжаление?

А и къде ми е здравият разум? Марк е тук. Марк, който е богат, привлекателен и иска да се ожени за мен. Марк, без когото се справях прекрасно. Защо не мога да спра да мисля за Далси, който вероятно не дава и пет пари за мен? Или се лъжа? Може би тази вечер щях да разбера какво се крие зад неговото мълчание.

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Два през нощта е, не ми останаха нокти, приличам на дърта вещица. Може пък Марк да се отврати от мен, като ме види. И да ме изостави. Но дори и да го направи, не съм сигурна, че от това ще страдам особено.

С обич:

Джулиет

 

 

Амелия — Джулиет (подпъхнато под вратата на Джулиет)

23 юли 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Малините ми са натежали от плод. Мисля да ги обера и да направя пай. Искате ли с Кит да дойдете на чай (с пай) този следобед?

С обич:

Амелия

 

 

Джулиет — Амелия

23 юли 1946 г.

Скъпа Амелия,

Съжалявам, не мога, имам гост.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Кит се съгласи да ти донесе бележката с надеждата да получи малко пай. Би ли я наглеждала до довечера?

 

 

Джулиет — Софи

24 юли 1946 г.

Скъпа Софи,

Вероятно ще трябва да изгориш и това писмо. Отказах на Марк окончателно и безвъзвратно, а от връхлетялото ме въодушевление сигурно е редно да се засрамя. Ако бях една добра, възпитана млада дама, щях да спусна завесите и да се отдам на пълно униние, ала не мога да го направя. Свободна съм! Отръсках се от лошото настроение като куче от вода и с Кит прекарахме сутринта в надбягване по ливадите. Тя победи, но само защото не играе честно.

Вчера беше кошмар. Знаеш какво ми беше при появата на Марк, на следващата сутрин беше още по-зле. Той цъфна на вратата ми в седем, изглеждаше самоуверен и напълно сигурен, че до обяд ще сме уговорили датата на сватбата. Не прояви и капчица интерес към острова, окупацията, Елизабет и заниманията ми тук, дори не попита за това. После Кит слезе за закуска. Той се изненада, явно не й беше обърнал внимание предната нощ. Държа се мило с нея — разговориха се за кучета, — но след няколко минути стана ясно, че я чака да се махне. Предполагам, че според него бавачката трябва да се намесва и да отвежда децата, преди те да са започнали да досаждат на родителите. Опитах се да игнорирам раздразнението му и да приготвя закуската на Кит както обикновено, ала усещах как отегчението му се носи на талази из цялата стая.

Накрая Кит излезе да играе и веднага щом вратата се затвори зад нея, Марк каза: „Новите ти приятели са големи хитреци, за няма и два месеца са успели да прехвърлят всичките си отговорности върху теб“. И поклати глава, съжаляваше ме, задето съм толкова наивна.

Аз го гледах смаяно.

„Хлапето е сладко, но не може нищо да иска от теб. Трябва да проявиш твърдост. Купи й една хубава кукла и си я прати обратно, преди да е решила, че ще се грижиш за нея до края на живота й.“

Онемях от бяс. Така стисках купичката с овесени ядки на Кит, че кокалчетата ми побеляха. На косъм бях да я метна по него. След секунда-две се посъвзех и изсъсках:

— Махай се!

— Моля?

— Не искам да те виждам повече!

— Джулиет?

Той наистина нямаше представа за какво говоря, така че се наложи да му обясня. С всеки изминал миг се чувствах все по-добре. Накрая заявих, че за нищо на света няма да се омъжа за човек, който не обича Кит, Гърнзи и Чарлс Лам.

— Какво общо има Чарлс Лам, по дяволите? — излая той (или поне на мен така ми прозвуча).

Отказах да го просветля. Марк се опита да спори, после да ме убеждава, след това да ме целуне, после отново да спори, но това беше краят и той го осъзнаваше. За първи път от дълго време — по-точно от февруари, когато се запознахме — бях напълно убедена, че постъпвам правилно. Как изобщо ми е минало през ума да се омъжа за него? Само след една година щях да се превърна в една от онези жалки, разтреперани женици, които поглеждат към мъжете си всеки път, когато някой ги попита нещо. Винаги съм ги презирала, но едва сега си дадох сметка как са станали такива.

Два часа по-късно Марк замина за аеродрума, твърдо решен (надявам се) никога повече да не стъпи тук. А аз без грам угризения и с леко сърце похапвах малинов пай у Амелия. През нощта спах блажено цели десет часа, а тази сутрин се чувствам отново на трийсет и три вместо на сто.

С Кит ще прекараме следобеда на брега, ще търсим ахати. Какъв прекрасен ден!

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Нищо от това няма общо с Далси. Не знам откъде се появи този Чарлс Лам в устата ми. Далси дори не дойде да си вземе довиждане, преди да тръгне. Колкото повече си мисля за това, толкова по-вероятно ми се струва, че онази вечер на скалите той се е обърнал към мен не за друго, а да ме попита дали мога да му дам и чадъра си.

 

 

Джулиет — Сидни

27 юли 1946 г.

Скъпи Сидни,

Знаех, че Елизабет е била арестувана, защото е укрила беглец от немския трудов лагер, но не бях разбрала, че е имала и съучастник, до миналия ден, когато Ебен спомена Питър Сойер, който бил задържан заедно с нея. „Какво?“ — сепнах се аз, а Ебен отвърна, че най-добре било Питър сам да ми разкаже цялата история.

Сега Питър живее в дом за стари хора близо до Гранд Авър във Вейл. Обадих му се по телефона и той каза, че ще се радва да ме види, особено ако му занеса малко бренди.

— Разбира се — отвърнах.

— Прекрасно. Чакам ви утре — отговори той и затвори.

Питър е на инвалидна количка, но как само я управлява! Препуска като обезумял, сече завоите и може да обърне на място колкото носна кърпичка. Излязохме навън, седнахме под едно дърво и докато си приказвахме, той си пийваше. Този път си водих бележки, не желаех да изпусна и дума.

Питър вече бил в инвалидна количка, но все още живеел в дома си в Сейнт Сампсън, когато намерил избягалия от лагера работник, шестнайсетгодишния поляк Луд Ярузки.

Вечер пазачите пускали лагерниците да обикалят свободно из острова, за да си намерят храна, като единственото условие било сутрин да са налице по време на проверката. По този начин се стремели да не допуснат работниците да гладуват и едновременно с това да спестят от своите и без това оскъдни запаси.

Почти всяко семейство на острова имало зеленчукова градина, някои гледали дори кокошки и зайци, които представлявали желана плячка за гладните разбойници от лагерите на „Тод“. Затова повечето хора нощем дежурели край градините си, въоръжени с колове и тояги, за да опазят реколтата си.

Вечер Питър също излизал навън и се спотайвал в сенките край курника. Не носел тояга, а голям железен тиган, по който в случай на опасност започвал да удря с голяма лъжица, за да му се притекат съседите на помощ.

Една нощ той видял Луд да пропълзява през дупка в плета. Питър не вдигнал веднага тревога, решил да изчака. Момчето се опитало да се надигне, но не успяло, останало да си лежи на земята и той се приближил да го погледне.

„Беше дете, Джулиет. Дете, проснато с лице в калта. Ужасно слаб, кожа и кости, мръсен, целият в дрипи, въшлясал. Въшките излизаха от косата му и пълзяха по лицето, по клепачите. Горкото момче, не ги усещаше, не потрепваше дори. Беше дошло да засити глада си с някой кьорав картоф, а нямаше сили да си го изрови. Как е възможно да сториш такова нещо на едно хлапе? Проклети германци, намразих ги от дъното на душата си!

Не можех да се наведа, за да чуя дали диша, но някак си успях да го обърна и да го издърпам в скута си, ръцете ми още са силни. След това се дотъркалях до кухнята и там го пуснах да се свлече на пода. Запалих огън, взех одеяло и стоплих вода. Поизмих го и се помъчих да избия въшките и гнидите.“

Питър не се решил да потърси помощ от съседите си, можело да го издадат на германците. Комендантът бил заплашил, че ако хванат някого да подслонява избягал работник, ще го изпратят в концентрационен лагер или ще го застрелят на място.

На другия ден обаче трябвало да дойде Елизабет, която като медицинска сестра в болницата го посещавала поне веднъж седмично. Той я познавал добре и бил напълно сигурен, че тя ще му помогне да спасят момчето и няма да се разприказва.

„Пристигна на следващия ден по обед. Посрещнах я на вратата и я предупредих, че ако не иска неприятности, по-добре да не влиза. Тя веднага се досети за какво става дума, но кимна и смело прекрачи прага. Коленичи до Луд, видях как сбърчи нос — той вонеше — и се захвана за работа. Сряза дрехите му и ги изгори. Изкъпа го и изми косата му с катранен сапун. Беше забавна неразбория, на която дори се смяхме. Дали от шума, или пък от студената вода, но той дойде в съзнание. В първия момент се сепна, беше уплашен, ала после явно си даде сметка какво се случва. Елизабет му говореше нежно и макар че момчето очевидно не разбираше английски, се поуспокои. Преместихме го в спалнята, да не би случайно да мине някой съсед и да го види. Елизабет пое грижата за него. Не можеше да набави лекарства, но свари бульон от кокали и купи истински хляб от черната борса. Аз имах яйца и малко по малко, ден след ден, той поукрепна. Спеше по много. Понякога Елизабет идваше по тъмно, но преди вечерния час, за да не я видят. Имаше хора, които бяха готови да издадат съседите си в замяна на храна или за да си изпросят благоволението на германците.

И все пак на някого му е направило впечатление, че тя идва твърде често вкъщи, и е съобщил на немците. Те пристигнаха във вторник през нощта. Елизабет беше сварила малко пилешко месо и хранеше Луд. Аз седях до леглото му.

Обградиха къщата, без да ги усетим. После нахлуха и ни хванаха на местопрестъплението, дето се вика. Нас ни прибраха, един бог знае какво са сторили с момчето. На другия ден ни качиха на кораб за Сен Мало. Там ни разделиха и за последно видях Елизабет, когато един немец я отведе. Тя изглеждаше невероятно спокойна. Мен ме тикнаха в затвора в Кутанс, но не знаеха какво да ме правят заради инвалидната количка и след една седмица ме върнаха вкъщи с думите, че трябвало да им бъда благодарен за снизхождението.“

Питър каза, че Елизабет оставяла Кит при Амелия, когато идвала в дома му. Никой не знаел, че тя помага на избягал работник. Според него приятелите й смятали, че просто изпълнява задълженията си на медицинска сестра и затова го навестява толкова често.

Ето това успях да установя, Сидни. Накрая Питър ме попита дали ще го посетя отново някой път. Отговорих, че ще го направя с радост и той ми каза, че вече нямало нужда да му нося бренди. Вместо това ме помоли за някое илюстровано списание, било му любопитно да види как изглежда Рита Хейуърт.

С обич:

Джулиет

 

 

Далси — Джулиет

27 юли 1946 г.

Скъпа Джулиет,

След малко тръгвам към приюта да взема Реми, използвам последните минути тук, за да ти пиша.

Реми изглежда по-добре, но все още е много немощна. Сестра Тувие ме предупреди, че трябва да се погрижим да й осигурим достатъчно храна, да стои на топло и да не се разстройва. Освен това било хубаво да е сред хора, които да я развеселяват.

Сигурен съм, че храната ще е на ниво и Амелия няма да остави Реми да мръзне, но какво ще правим с развеселяването? Не съм сладкодумен и шегите не са ми в характера. И тъй като не знаех какво да отговоря на сестра Тувие, само кимнах и се опитах да се престоря на веселяк. Май обаче не се справих, защото тя присви очи и ме изгледа странно.

Ще направя всичко по силите си, разбира се, ала ти си благословена със слънчев нрав и ведро сърце и ще си по-добра компания за Реми от мен. Сигурен съм, че тя ще те хареса, както и ние веднага те харесахме, и ти ще й повлияеш благотворно.

Прегърни и целуни Кит от мен. Ще се видим в четвъртък.

Далси

 

 

Джулиет — Софи

29 юли 1946 г.

Скъпа Софи,

Моля те, забрави какво съм ти говорила за Далси Адамс досега.

Аз съм пълна идиотка.

Току-що получих писмо от него, възвеличаващо „слънчевия ми нрав и ведрото сърце“.

Слънчева природа? Ведро сърце? Такава обида! За мен да ти кажат, че имаш „ведро сърце“, е равносилно да те нарекат „лекомислена глупачка“ в очите. Далси ме мисли за някоя кудкудякаща кокошка, чиято цел е да развлича околните.

И освен че съм обидена, съм и оскърбена — докато тръпнех в сладостна възбуда до него по време на разходката ни под лунна светлина, той очевидно е въздишал по Реми и си е правел сметка как празноглавите ми дрънканици ще я разведрят.

Не, ясно е, че съм се заблудила и Далси не дава и пукната пара за мен.

Толкова съм ядосана, че не мога да напиша и ред повече.

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

1 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Реми най-сетне пристигна. Тя е дребничка, ужасно слаба, с къса тъмна коса и с почти черни очи. Представях си, че изживяното от нея ще е оставило неизличими белези по външността й, но ако изключим лекото накуцване, което се проявява като едва доловима колебливост в походката, и малката скованост в движението на врата, на пръв поглед Реми си е съвсем наред.

Говоря за нея като за някое клето сираче, но не съм права. Отдалече може и да изглежда така, ала отблизо излъчва строга вглъбеност, която лесно може да отблъсне повечето хора. Не е студена и със сигурност не е неприветлива, само че е подозрителна към спонтанността. Предполагам, че на нейно място и аз щях да съм същата — отчуждена от рутинния живот.

Когато е с Кит обаче, нищо от гореспоменатото не важи. В началото само я следеше с поглед и като че ли не смееше да я заговори, но после Кит й предложи да я научи да фъфли. В първия момент Реми се сепна, после се съгласи и двете отидоха в зимната градина на Амелия. Фъфленето не й се получава много заради акцента, но Кит не й се кара, а великодушно я напътства и поправя.

Амелия организира официална вечеря в чест на Реми. Всички се постараха да дадат най-доброто от себе си. Изола пристигна с голяма бутилка „тонизираща напитка“, ала след като видя Реми, бързо я прибра в джоба на палтото си с думите: „Това може да я убие“. Илай се здрависа с нея притеснено и после избяга някъде, според мен се уплаши да не би неволно да я нарани. За щастие, на Реми й е добре с Амелия — и на двете ще им е приятно да си правят компания, — но нейният безспорен любимец е Далси. Когато той влезе в гостната — пристигна малко по-късно от останалите, — тя видимо се отпусна и дори му се усмихна.

Въпреки че вчера беше студено и мъгливо, с Реми и Кит направихме пясъчен замък на малкия плаж на Елизабет. Отне ни доста време, ала в крайна сметка се получи внушителен. Докато чакахме да дойде приливът и да срути творението ни, пихме по чаша какао, което носех в термоса.

Кит тичаше нагоре-надолу по брега, подканяше водата да атакува по-бързо и по-агресивно. Реми ме докосна по рамото, усмихна се и рече: „Сигурно и Елизабет е била същата навремето: повелителка на морето“. Все едно ми направи скъпоценен подарък, този дребен жест говореше за доверие и ми стана приятно, че тя се чувства в безопасност с мен.

Докато Кит се надбягваше с вълните, Реми ми разказа за Елизабет. Възнамерявала да си кротува, да съхрани силите си и да се прибере у дома веднага след края на войната. „Смятахме, че не остава много. Носеха се слухове за десанта, над лагера прелитаха съюзнически бомбардировачи. Знаехме какво се случва край Берлин. Надзирателите не можеха да скрият страха си. Нощем лежахме будни и чакахме да чуем приближаването на танкове. Шепнешком споделяхме планове какво ще правим, ако утре се видим свободни. Не вярвахме, че ще умрем.“

Не знаех какво да й отговоря. Но нямаше как да не си помисля, че ако Елизабет беше стиснала зъби само още няколко седмици, щеше да се прибере вкъщи при Кит. Защо, защо се беше нахвърлила на надзирателката толкова близо до края?

Реми се взираше в морето. Пое си дълбоко дъх, изпусна го с въздишка и рече: „За нея щеше да е по-добре сърцето й да не беше толкова голямо“.

Да, но за всички нас щеше да е по-зле, нали?

След няколко минути нахлу приливът, викове, писъци и край със замъка.

С обич:

Джулиет

 

 

Изола — Сидни

1 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

От тази седмица съм секретар на литературния клуб. Знам, че се вълнуваш от всичко, което вълнува Джулиет, затова си мисля, че сигурно ще ти е интересно да видиш първия ми протокол. Ето го и него:

 

 

30 юли 1946 г., 19:30 ч.

Времето е студено, морето е бурно. Срещата се провежда в дома на Уил Тисби. Чисто е, ала пердетата се нуждаят от пране.

Госпожа Уинслоу Дабс прочита една глава от автобиографията си „Животът и любовите на Дилайла Дабс“. Публиката слуша съсредоточено, но накрая никой не иска да вземе думата за мнение. Изключение прави Уинслоу, който заявява, че ще подаде молба за развод.

За да разпръснат тягостната атмосфера, Джулиет и Амелия поднасят десерт, прекрасен мраморен кейк в истински порцеланови чинии, каквито рядко използваме.

Госпожица Майнър задава въпроса дали оттук нататък ще четем собствените си текстове и може ли следващия път да представи своите разсъждения, събрани в „Лексикона на Мери Маргарет Майнър“.

Макар всички да знаят какво мисли Мери Маргарет по всяка тема, предложението й е прието единодушно, тъй като я харесваме. Уил Тисби подмята, че може би няма да е толкова непоносимо, надявал се Мери Маргарет да е проявила сдържаност в писането си, каквато рядко проявявала в приказките си.

Предложение от мен за извънредна среща следващата седмица, защото нямам търпение да говоря за Джейн Остин. Далси ме подкрепя и предложението се приема единодушно. Край на заседанието.

Изола Приби,

секретар на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки

 

 

П.П. Сега, след като съм секретар на клуба, мога да те направя негов член, ако желаеш. Това е против правилата, защото не живееш на острова, но никой няма да разбере.

Твоя приятелка:

Изола

 

 

Джулиет — Сидни

3 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Някой от „Стивънс и Старк“ — кой ли може да е? — е изпратил подарък на Изола — книга, публикувана в средата на XIX век — „Нов илюстрован самоучител по френология и психиатрия с таблици с размери и форми и с над сто илюстрации“. На всичкото отгоре има и подзаглавие: „Френология: наука за тълкуване на неравностите по черепа“.

Снощи с Кит, Далси, Изола, Уил, Амелия и Реми бяхме на вечеря у Ебен. Изола пристигна с таблици, скици, разграфена хартия, шивашки метър, шублер и нова тетрадка. Прочисти гърлото си и прочете рекламата от първа страница: „Вие също можете да се научите да разчитате неравностите по черепа! Изненадайте приятелите и смайте враговете си с безспорни познания за способностите и недостатъците им“.

Хвърли книгата на масата и заяви: „До есенния панаир ще я изуча от кора до кора!“.

Вече била казала на пастор Елстоун, че повече няма да се забулва с шалове и да се преструва, че гледа на ръка. Не, отсега нататък щяла да предсказва бъдещето по научен метод, като разчита издутините по главите. Така църквата щяла да спечели много повече пари от неравностите по черепите, отколкото от лотарията, при която можеш да спечелиш целувка от Сибил Бедос.

Уил вметна, че е напълно права; и без това Сибил Бедос не се целувала добре и на него му било писнало да се мляска с нея, та дори и в името на благотворителността.

Сидни, даваш ли си сметка какво отприщи в Гърнзи с тоя подарък? Изола вече била разчела черепа на господин Сингълтън, чиято сергия е до нейната на пазара, и му казала, че хълмчето, обозначаващо „любовта към божиите твари“, имало малка вдлъбнатина точно в средата и може би точно заради това недохранвал кучето си.

Съзнаваш ли докъде може да доведе това? Някой ден тя ще срещне човек с издутина върху точката „латентен убиец“ и той ще я застреля, ако госпожица Бедос не го изпревари.

От друга страна, благодарение на подаръка ти се случи и нещо прекрасно. След десерта Изола се захвана да разчете черепа на Ебен, като ми диктуваше данните. В един момент хвърлих поглед към Реми, чудех се как ще реагира на ровичкането на Изола в косата на Ебен. Реми се опитваше да прикрие усмивката си, но не успя и избухна в звънък смях. Аз и Далси направо подскочихме!

Тя е толкова тиха, че изобщо не сме очаквали от нея подобен смях. Ромолив като водопад. Надявам се да го чуя отново.

С Далси нещата не вървят както преди, макар че той продължава да се отбива често да види Кит или да разходи Реми до нас. При смеха на Реми се погледнахме в очите за първи път от две седмици. Но най-вероятно той просто се радваше на въздействието на слънчевия ми нрав върху нея. Ако искаш да знаеш, Сидни, според някои хора аз имам „слънчев нрав“, представяш ли си?

Били Бий ми изпрати списание „Скрин Гемс“ за Питър. Вътре има снимки на Рита Хейуърт. Питър беше възхитен, макар да му беше трудно да повярва, че госпожица Хейуърт е позирала по нощница, коленичила в леглото! Накъде отива този свят?

Сидни, на Били Бий не й ли омръзна да я товариш със задачи от личен характер заради мен?

С обич:

Джулиет

 

 

Сюзан Скот — Джулиет

5 август 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Знаеш, че Сидни не държи писмата ти скрити до сърцето си, а ги оставя отворени на бюрото, където всеки, най-вече аз, може да ги прочете.

Да те успокоя по отношение на задълженията на Били Бий. Сидни не я товари, а тя самата се натиска да върши дребни услуги за него, за теб или „за горкото детенце“. Още малко и ще започне да му гука като гълъбица и тогава вече ще й извия врата. Сутрин пристига в редакцията с плетена шапчица с връвчици, вързани под брадичката, като на Соня Хени^[4]. Има ли нужда да продължавам?

Освен това, противно на мнението на Сидни, тя не е ангел от рая, изпрати ни я една компания за набиране на персонал. Беше назначена временно, но така се окопа тук, че сега е на постоянна длъжност и минава за незаменима. Защо не кажеш, че Кит копнее за някакво животно от Галапагос? Били Бий ще отплава натам със следващия отлив и ще отсъства поне няколко месеца. А може и никога да не се завърне, ако извадим късмет и някой от тамошните зверове се излъже да я изяде.

Всичко най-добро за теб и за Кит:

Сюзан

 

 

Изола — Сидни

5 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Знам, че ти си изпратил „Нов илюстрован самоучител по френология и психиатрия с таблици с размери и форми и с над сто илюстрации“. Благодаря ти, много е полезен. Изучавам го прилежно и вече мога да разчета даден череп, без да се налага постоянно да надничам в книгата. Надявам се, че на есенния панаир ще събера доста пари за църквата, защото кой не би желал да научи най-съкровената си същност — била тя девствено чиста или опетнена тук-там — с помощта на френологията? Никой, разбира се.

Тази наука за френологията ми донесе невероятно просветление. През последните три дни научих повече, отколкото през целия си живот досега. Винаги съм смятала госпожа Гилбърт за непоносима, ала вече знам, че не тя е виновна за това. Областта на добротата при нея е силно вдлъбната. Като малка госпожа Гилбърт била паднала в каменоломната и сигурно тогава е спукала „добротата“ си.

Дори приятелите ми са пълни с изненади. Оказа се, че Ебен е със силно изразени наклонности към речта и словото. И през ум не би ми минало, но торбичките под очите му не оставят място за съмнение. Казах му го внимателно, за да не се стресне. В началото Джулиет не искаше да й разчета черепа, но като й казах, че възпрепятства науката, се съгласи. При нея подчертано развити са сластолюбието и любовта. Рекох й, че е истинско чудо, че още не се е омъжила, а Уил се обади: „Господин Старк ще излезе късметлия, Джулиет!“. Тя се изчерви като домат, а аз аха да го срежа да не се прави на много умен, щото господин Старк не се интересува от такива неща, ама в последния момент се сдържах и опазих тайната ти, както обещах.

След това Далси стана и си тръгна, така че не успях да стигна до неговия череп, ала няма да ми се измъква дълго. Той е странен човек, трудно ми е да го разбера понякога. Беше станал доста приказлив по едно време, а тези дни и дума не обелва.

Благодаря ти отново за книгата.

Твоя приятелка:

Изола

 

 

Сидни — Джулиет, Телеграма

6 август 1946 г.

КУПИХ МАЛКА ГАЙДА ЗА ДОМИНИК. КИТ ИСКА ЛИ? ОТГОВОРИ БЪРЗО, ОСТАНАЛА Е САМО ЕДНА. КАК ВЪРВИ ПИСАНЕТО? ЦЕЛУВКИ ЗА ТЕБ И ЗА КИТ: СИДНИ.

 

 

Джулиет — Сидни

7 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Кит би искала гайда. Аз — не.

Струва ми се, че напредвам добре, но ми се ще да ти изпратя първите две глави, няма да се успокоя, докато не ги прочетеш. Имаш ли време?

Биографът трябва да е съвременник на човека, за когото пише, така че той все още да е жив в спомените на хората. Помисли си какво бих направила с Ан Бронте, ако можех да говоря със съседите й. Току-виж се оказало, че тя не е била скромна и меланхолична, както смятаме сега, а е имала буен нрав и е замеряла с чинии прислугата поне веднъж седмично.

Всеки ден научавам по нещо ново за Елизабет. Какво не бих дала да я познавах лично! Улавям се да си мисля за нея като за близка приятелка и докато описвам някоя случка, имам чувството, че все едно съм била там — Елизабет изглежда толкова изпълнена с живот, че забравям, че е мъртва, и после, като се сетя, отново ме връхлита болката от загубата.

Днес чух поредната история, от която ми идеше да легна и да се разрева с глас. Вечеряхме с Ебен, а след това Илай и Кит отидоха да вадят червеи (това се правело задължително на лунна светлина). С Ебен излязохме да изпием кафето навън и той отвори дума за Елизабет.

Било в училището, когато Илай и другите деца чакали евакуационните кораби. Ебен не присъствал, защото на близките им било забранено да останат с децата, но Изола видяла всичко и му разказала още същата вечер.

Стаята била пълна с деца. Когато Елизабет отишла да закопчае палтото на Илай, той й казал, че го е страх да се качи на кораба и да замине далеч от майка си. Ами ако по пътя ги бомбардират, попитал той, как ще се сбогува с близките си? Елизабет не му отговорила веднага, размишлявала. После бръкнала под пуловера си и откачила от блузата отдолу медала на баща си от Първата световна война, с който никога не се разделяла.

Показала го на Илай и му обяснила, че медалът е вълшебен, нищо лошо не можело да се случи на човека, който го носи. За да проработи магията, накарала детето да плюе два пъти върху него. После Изола споделила с Ебен, че в онзи момент лицето на Илай засияло с онази детска красота, която после, когато разумът надделее, изчезва.

Това определено е бил най-тежкият миг през войната — да изпратиш децата си далеч от теб, за да ги предпазиш. Не знам как са го понесли хората тук. То противоречи на животинския инстинкт да защитиш малките си. Напоследък си давам сметка, че съм започнала да бдя като орлица над Кит. Дори когато не я гледам, пак я виждам. Ако я грози някаква опасност (често се случва заради склонността й да се катери), косъмчетата на врата ми настръхват — преди изобщо не знаех, че имам косъмчета там — и хуквам да я спасявам. Веднъж племенникът на пастора я замери със сливи и аз го подгоних. Поради някаква необяснима за мен интуиция винаги знам къде се намира, точно както знам къде са ми ръцете. А ако не знам, направо полудявам от притеснение. Така са оцелявали видовете, предполагам, но войната е променила всичко. Как са живели майките на Гърнзи, без да знаят къде са им децата? Не мога да си го представя.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Защо не флейта?

 

 

Джулиет — Софи

9 август 1946 г.

Скъпа Софи,

Прекрасна новина — ново бебе! Поздравления! Надявам се, че този път няма да се налага да дъвчеш сухари и да смучеш лимони. Знам, че не ви интересува какво ще е, но ако питаш мен, ще се радвам да е момиче. Ще й изплета розова жилетка и шапка. Предполагам, че Александър е на седмото небе, а Доминик как го приема?

Споделих с Изола добрата новина и тя вероятно ще ти изпрати бутилка от своята специална отвара за подсилване на бременни. Моля те, не я пий и я изхвърли по-далеч, така че и кучетата да не я намерят. Възможно е и да не е отровна, ала по-добре не рискувай.

Въпросите ти за Далси са погрешно адресирани. Изпрати ги на Кит или на Реми. Виждам го рядко и през повечето време той мълчи. И то не романтично и вглъбено като господин Рочестър, а мрачно и строго, неодобрително. Не знам какъв е проблемът, наистина не знам. Когато пристигнах в Гърнзи, Далси ми беше приятел. Разговаряхме за Чарлс Лам, разхождахме се из острова и ни беше приятно заедно. Но след онази отвратителна вечер на брега той престана да ми говори. Чувствам се страшно разочарована. Липсва ми усещането за предишното разбирателство между нас, макар че вече започвам да си мисля, че през цялото време само съм си го въобразявала.

Аз не мога да мълча така, изгарям от любопитство за същността на хората. След като Далси не говори за себе си — а с мен изобщо, — стигнах дотам, че се хванах да разпитам Изола какво показва разчитането на черепа му. Тя обаче е започнала да се съмнява в достоверността на научния си метод, защото — това й беше аргументът — според нейните таблици склонността към насилие у Далси не била силно изразена, а въпреки това той една не пребил Еди Миърс!!! Удивителните са от мен. На Изола това й изглеждаше в реда на нещата.

Въпросният Еди Миърс бил здравеняк и подлец, доносничел на немците срещу пари. Всички го знаели, но това не го притеснявало, съвсем спокойно обикалял по кръчмите да се перчи с възнаграждението си от бял хляб, цигари или копринени чорапи, за които, по неговите думи, всяко момиче на острова било готово да легне с него.

Седмица след арестуването на Елизабет и Питър Еди Миърс се похвалил с нова сребърна табакера и намекнал, че това му била наградата, задето занесъл на немците информация за Питър Сойер.

На следващата вечер Далси отишъл в „Лудата Ида“, сграбчил Еди за яката на ризата, вдигнал го от стола и заблъскал главата му в бара. Нарекъл го негодяй, мерзавец и т.н., като при всяка дума последвал нов удар. Еди се свлякъл на пода и там двамата се вкопчили в ръкопашна схватка.

Изола твърди, че накрая Далси не приличал на нищо: носът и устата му кървели, едното му око било затворено от оток, имал спукано ребро. Еди Миърс бил още по-зле — с две посинени очи, две счупени ребра и шевове. Далси получил присъда от три месеца затвор, но след като излежал един, го пуснали. Германците имали нужда от места в затвора за по-сериозни престъпници като черноборсаджиите и крадците на бензин от военните камиони.

„И сега Еди, като види, че Далси влиза в «Лудата Ида», погледът му започва да играе, ръката му се разтреперва, та чак си разлива бирата и след някоя и друга минута тихомълком се изнизва през задната врата“ — каза Изола.

Съвсем естествено, това изобщо не утоли жаждата ми за информация, а още повече я разпали. И тъй като изпъкналостите по черепа я бяха разочаровали, Изола се насочи към фактите от миналото му.

Детството на Далси не било много щастливо. Когато бил на единайсет, баща му умрял, а майка му, която открай време не била съвсем наред, съвсем се смахнала. Било я страх да ходи в града, после не смеела да стъпи и на двора, а накрая напълно отказвала да излезе от къщата. Седяла си по цял ден в кухнята и зяпала в нищото. Починала малко преди войната.

Заради всичко това — майка му, грижата за стопанството и силното заекване — Далси бил срамежлив и нямал никакви приятели, освен Ебен. С Изола и Амелия се поздравявали, но не били близки.

Така било, докато не дошла Елизабет. Тя се сприятелила с него и насила го вкарала в литературния клуб. А след това той направо разцъфтял. Вече не говорел за чумата по свинете, а за книги. И колкото повече говорел, толкова по-малко заеквал.

Странен мъж, нали? Може би и той като господин Рочестър крие някаква своя тъга. Или пък луда съпруга в мазето. Кой знае, макар да ми се струва невъзможно да изхраниш и луда съпруга с купоните по време на войната. О, Софи, така ми се иска отново да станем приятели! (С Далси, не с теб, с теб още сме, нали?)

Нямах намерение да отделя на Далси повече от едно-две изречения, а виждам, че съм изписала две страници. Трябва да тичам да се наглася за сбирката на клуба довечера. Имам цифром и словом само една хубава пола и това ме потиска. Реми, въпреки че е толкова крехка и слаба, успява да изглежда стилна всеки път. Как го правят този номер французойките?

Толкова засега.

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

11 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Радвам се, че напредъкът ми с биографията на Елизабет те удовлетворява. Ще се върна към този въпрос след малко, първо трябва да ти кажа нещо, което не търпи отлагане. На мен самата ми е трудно да повярвам, но е истина. Видях го със собствените си очи!

Ако съм права, „Стивънс и Старк“ ще направят издателския удар на века. Ще се пишат статии, ще се раздават научни степени, а учени, университети, библиотеки и въшлясали от пари частни колекционери от Западното полукълбо ще се трупат пред вратите на Изола.

Ето за какво става дума: снощи на срещата на клуба Изола трябваше да говори за „Гордост и предразсъдъци“, само че козата й Ариел изяла записките й. Така, вместо да ни просвещава за Джейн Остин, Изола решила да ни прочете писмата на милата си баба Фин (галено от Жозефин), които били по-интересни и от роман.

Тя ги извади от джоба си и Уил Тисби, като ги видя увити в розова коприна и завързани със сатенена панделка, извика: „Любовни писма, нали! Пълни с тайни и въздишки! Може би са неподходящи за мъжките уши и е по-добре да напуснем стаята?“.

Изола му се сопна да млъкне и да си седне на мястото. Писмата били писани от някакъв непознат, но много мил господин, когато баба й Фин била малко момиче. Баба Фин ги пазела в кутия от бисквити и често й ги четяла като приказка за лека нощ.

Сидни, писмата са осем и аз не бих рискувала да ги преразкажа, тъй като със сигурност ще се проваля.

Изола обясни, че когато баба Фин била на девет години, баща й удавил котката й Мъфина. Мъфина се била качила на масата и ближела маслото от чинията. На жестокия баща на Фин му кипнало, пъхнал я в един чувал, добавил няколко камъка, завързал го и го метнал в океана. На връщане срещнал Фин, която си идвала от училище, и доволно й разказал какво е направил. После продължил към кръчмата, като оставил бабата на Изола да плаче на пътя. Тя до такава степен не била на себе си, че една карета за малко да я прегази. Кочияшът се развикал и започнал да ругае, но отвътре скочил един едър мъж с черно палто с кожена яка. Наредил на кочияша да млъкне, надвесил се над Фин и я попитал какво е станало и има ли нужда от помощ.

Баба Фин отвърнала, че никой не може да й помогне. Котката й била мъртва. Баща й бил удавил Мъфина и сега Мъфина била мъртва.

Мъжът казал: „Не, Мъфина не е мъртва. Нали знаеш, че котките имат по девет живота?“ Фин през сълзи измърморила, че така казвали хората, ама тя не била сигурна. Онзи отвърнал: „Да, но аз със сигурност знам, че това беше третият живот на Мъфина и й оставаха още шест.“ Тя го попитала откъде го знае, и той отговорил, че просто го знаел, по рождение имал тази дарба. Нямал представа как и защо ставало така, но котките се появявали в главата му и си говорели с него. Е, не с думи, разбира се, а с картини.

След това седнал на пътя до нея и й казал да мирува, изобщо да не мърда, щял да се опита да се свърже с Мъфина. Двамата застинали един до друг и след миг-два мъжът изведнъж сграбчил ръката на Фин и зашепнал: „Ето я! Току-що се е родила! В едно имение… не, в дворец. Мисля, че е във Франция. Да, във Франция е. Едно момченце я гали, заровило е пръсти в козината й. От пръв поглед се е влюбил в нея и ще я кръсти… колко странно, ще я кръсти Соланж! Странно име за котка, но така е решил. Очаква я дълъг, прекрасен живот, изпълнен с приключения. Отсега си личи, че тази Соланж притежава невероятен размах и страхотен дух!“.

Баба Фин така се прехласнала по новата съдба на Мъфина, че спряла да плаче. Но въпреки това казала, че пак щяло да й бъде мъчно за нея. Мъжът я повдигнал и рекъл, че така и трябвало, било напълно редно да тъгува за прекрасна котка като Мъфина и не бивало да я забравя. След това обещал, че от време на време ще навестява Соланж, за да следи как е и с какво се занимава. Попитал баба Фин как се казва и къде живее, записал си със сребърен молив името на фермата в един малък бележник и се заклел, че ще й пише. После й целунал ръката, качил се в каретата и заминал.

Колкото и невероятно да звучи, Сидни, баба Фин наистина получила няколко писма. Осем дълги писма в рамките на година, в които се разказвало за живота на Мъфина като френската котка Соланж. Соланж била нещо като котешки мускетар. Не била от мързеливците, които се излежават по възглавниците и ближат сметана, а се мятала от едно приключение към друго и накрая станала единствената котка, наградена с червената розетка на Ордена на Почетния легион.

Този мъж измислил за Фин страхотна история — жива, духовита, пълна с драма и напрежение. Седяхме като омагьосани и слушахме със затаен дъх, дори Уил не се обаждаше.

И сега стигам до това, заради което имам нужда от някой здравомислещ човек с трезва преценка. Когато Изола свърши (последваха бурни аплодисменти), аз я помолих да погледна писмата и тя ми ги подаде.

Авторът ги беше подписал с големи заврънкулки:

Много истински твой:

О. Ф. О’Ф. У. У.

Какво ще кажеш, Сидни? Възможно ли е Изола да е наследила осем писма от Оскар Уайлд? О, боже, направо не съм на себе си!

Вярвам го, защото така ми се иска, но дали може да се намерят сигурни сведения, че Оскар Уайлд е стъпвал в Гърнзи? Благословена да е Сперанца, че е дала на сина си това абсурдно име Оскар Фингъл О’Флеърти Уилс Уайлд.

Набързо, с любов и с молба за незабавен отговор:

твоя Джулиет

 

 

Сидни — Джулиет, Среднощно писмо

13 август 1946 г.

Нека вярваме! Били направи малко проучване и откри, че Оскар Уайлд е посетил Джърси за седмица през 1893 година, така че е възможно да е стигнал и до Гърнзи. Известният графолог сър Уилям Отис ще пристигне в петък заедно с няколко писма на Оскар Уайлд от колекцията на университета. Запазих му стая в хотел „Роял“. Той е доста претенциозен тип и не ми се вярва да му е приятно Зенобия да му дреме на рамото.

Ако Уил Тисби намери Свещения граал сред вехториите си, не ми казвай. Сърцето ми няма да издържи.

Целувки за теб, Кит и Изола:

Сидни

 

 

Изола — Сидни

14 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Джулиет каза, че изпращаш някакъв специалист по почерците да погледне писмата на баба Фин, за да установи дали са от Оскар Уайлд. Обзалагам се, че са негови, но дори и да не са, историята за Соланж пак ще ти хареса, както на мен, на Кит, а и на баба Фин. Тя ще се обърне от радост в гроба, че толкова много хора ще разберат за онзи добър мъж и неговите забавни измислици.

Джулиет спомена, че ако писмата са на Уайлд, десетки учители, училища и библиотеки ще искат да ги притежават и ще ми предлагат сума ти пари за тях. Щели да ги пазят на сухо и хладно място, за да се съхранят.

Няма да стане! Те и сега са си на сигурно, сухо и хладно. Баба ги е държала в кутията за бисквити и там и ще си останат. У дома е добре дошъл всеки, който желае да ги види, няма да изгоня никого. Джулиет твърди, че вероятно ще има голям наплив, което ме радва, защото и аз, и Зенобия обичаме компания.

Ако искаш да издадеш писмата в книга, ще ти ги дам. Надявам се да ми позволиш да напиша предговора, както предложи Джулиет. Ще ми е приятно да разкажа на повече хора за баба Фин. Имам нейна снимка с Мъфина до кладенеца. Джулиет ми каза, че ще получа пари от авторските права и най-сетне ще си купя мотоциклет с кош, има един червен, втора употреба, в гаража на Лену.

Твоя приятелка:

Изола Приби

 

 

Джулиет — Сидни

18 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Сър Уилям дойде и си замина. Изола ме покани да присъствам на събитието и аз на драго сърце се възползвах от тази възможност. Сър Уилям се появи на вратата точно в девет. Като го видях в строгия му черен костюм, се уплаших — ами ако писмата на баба Фин се окажеха дело на някой чудат тукашен селянин? Какво ли щеше да ни стори сър Уилям — а и ти също, — задето сме ви изгубили времето?

Той се настани сериозно сред китките бучиниш и исоп на Изола, избърса пръстите си със снежнобяла кърпичка, втъкна монокъла и бавно извади първото писмо от кутията за бисквити.

Последва дълга тишина. Изола и аз се спогледахме. Сър Уилям взе второ писмо. Спотаихме дъх. Сър Уилям въздъхна. Ние потрепнахме. „Хмм…“ — изхъмка той. Кимнахме окуражително, но това не произведе желаната реакция, отново настъпи тишина. Тя като че ли се проточи с дни.

Накрая сър Уилям се обърна и кимна.

— Да? — откликнах, като едва-едва успявах да си поема дъх.

— С радост мога да потвърдя, че притежавате осем писма на Оскар Уайлд, мадам — рече той на Изола с лек поклон.

— ВЕЛИКИ БОЖЕ! — изрева тя и го сграбчи в обятията си.

В първия момент той застина като препариран, а после се усмихна и я потупа лекичко по гърба.

Сър Уилям взе една страница със себе си, за да получи потвърждение от друг учен, макар че това било просто заради „процедурата“. Бил убеден, че е прав.

Вероятно не е споделил, че Изола го повози на мотоциклета на господин Лену. Тя караше, той беше в коша, а Зенобия беше кацнала на рамото му. Глобиха ги за превишена скорост, но сър Уилям убеди Изола, че за него ще е удоволствие да плати фиша. Както казва тя, „за изтъкнат графолог е читав човек“.

Но не може да те замени. Кога ще дойдеш да видиш писмата, а и мен покрай тях? В твоя чест Кит ще танцува степ, а аз ще направя челна стойка. Все още мога, да знаеш.

Няма да споделя нищо повече. За да научиш другите новини, ще трябва да пристигнеш тук.

С обич:

Джулиет

 

 

Били Бий — Джулиет, Телеграма

20 август 1946 г.

НАЛОЖИ СЕ ГОСПОДИН СТАРК ДА ЗАМИНЕ СПЕШНО ЗА РИМ. ПОМОЛИ МЕ ДА ДОЙДА ДА ВЗЕМА ПИСМАТА ТОЗИ ВТОРНИК. МОЛЯ, ПОТВЪРДЕТЕ ДАЛИ Е УДОБНО. НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ЗА PETITE VACANCE^[5] НА ПРЕКРАСНИЯ ОСТРОВ.

БИЛИ БИЙ ДЖОУНС.

 

 

Джулиет — Били Бий, Телеграма

ЩЕ СЕ РАДВАМ ДА ВИ ВИДЯ. УВЕДОМЕТЕ МЕ ЗА ЧАСА НА ПРИСТИГАНЕТО СИ И ЩЕ ВИ ПОСРЕЩНА. ДЖУЛИЕТ.

 

 

Джулиет — Софи

22 август 1946 г.

Скъпа Софи,

Брат ти нещо се е възгордял, изпраща секретарката си да вземе писмата на Оскар Уайлд. Били Бий пристигна със сутрешния пощенски кораб. Морето било бурно, краката й трепереха и стомахът й се бунтуваше, но тя се държеше стоически. Отказа обяда, ала за вечеря се окопити и дори присъства на сбирката на литературния клуб.

Странно, но Кит не я хареса. Били се опита да я целуне, а тя извърна глава и се отскубна от нея. Ти какво правиш, когато Доминик се държи невъзпитано — наказваш го веднага, което е смущаващо за всички, или оставяш мъмренето за после, щом останете сами? Били Бий не направи сцена, ала това показва нейните добри обноски, а не тези на Кит. В случая аз изчаках и й се скарах после, интересно ми е ти как би постъпила.

Откакто научих за смъртта на Елизабет и че Кит остава сираче, започнах да се тревожа за бъдещето й, както и какво ще правя аз без нея. Мисля, че няма да го понеса. Ще уговоря среща с господин Дилуин, официалния й настойник, когато се върне от почивката със съпругата си. Искам да обсъдим дали е възможно да осиновя Кит или поне да получа настойнически права. Предпочитам да я осиновя, разбира се, ала не знам дали господин Дилуин ще приеме една неомъжена жена с несигурен доход и без постоянен адрес за подходящ родител.

Не съм споменала и дума за това на никого, дори на Сидни. Трябва да обмисля толкова много неща — какво ще каже Амелия, Кит ще приеме ли, достатъчно голяма ли е, за да я оставим да реши сама? Къде ще живеем? Как да я отведа от любимия й остров в Лондон? Кое е за предпочитане — затвореният живот в града или лодките и игрите на гоненица в гробището? В Англия Кит ще има теб, мен и Сидни, но какво ще стане с Далси, Амелия и всички други, които са я отгледали тук? Няма как да ги заместя, нито да им намеря двойници. Можеш ли да си представиш учителка в лондонска детска градина с плама на Изола? Не, разбира се.

По цял ден си блъскам главата по тези въпроси и още не съм измислила нищо. Сигурна съм обаче в едно — искам да се грижа за Кит.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Ако господин Дилуин откаже, може просто да грабна Кит и да дойдем да се скрием в плевнята ти.

 

 

Джулиет — Сидни

23 август 1946 г.

Скъпи Сидни,

Наложило се е да заминеш по спешност за Рим, така ли? Да не са те избрали за папа? Нищо друго не може да те извини, задето изпрати Били Бий да вземе писмата вместо теб. И защо копията да не ти вършат работа? Били каза, че си настоял да видиш оригиналите. Ако не ставаше дума за теб, Изола за нищо на света не би се съгласила писмата да напуснат дома й. Моля те, внимавай много с тях, Сидни, те са гордостта на живота й. И гледай да й ги върнеш лично!

Не че не харесваме Били Бий. Тя не се спира за миг, даже в момента е навън и рисува диви цветя, отдалече се вижда малката й шапчица сред тревата. Снощи й беше приятно на сбирката на литературния клуб. Накрая дори взе думата да благодари за гостоприемството и попита Уил Тисби за рецептата за „божествения ябълков сладкиш“. Това беше малко прекалено, защото въпросният сладкиш беше клисав, с гаден жълтеникав крем в средата, а отгоре беше обилно наръсен с ядки.

Жалко, че те нямаше, тъй като Огъст Сар говори за любимата ти книга „Кентърбърийски разкази“. Бил решил първо да прочете „Разказът на свещеника“, защото му било ясно с какво се занимава той, докато за другите — стюарда, франклина, църковния пристав и останалите — не знаел нищо. „Разказът на свещеника“ обаче така го отвратил, че захвърлил книгата.

Имаш късмет, че слушах внимателно и запомних всичко, така че сега мога да ти предам същността на неговите забележки. А именно: Огъст не би позволил на децата си да четат Чосър, защото това щяло да ги настрои като цяло срещу живота и по-конкретно срещу Бог. От думите на свещеника излизало, че животът е клоака, в която човек трябва да си проправя път през мръсотията; злото винаги ще го преследва и винаги ще го намира. (Не смяташ ли, че Огъст има поетична дарба?)

Горкият човек, трябвало цял живот да се покайва, да изкупва греховете си, да пости и да се бичува, и то не заради друго, а защото е роден в грях и в грях живее до последния си дъх, и чак тогава евентуално можел да получи Божията милост.

„Помислете само — рече Огъст, — Бог ви подлага на какви ли не изпитания цял живот, а накрая, в последния миг, хоп и се смилява над вас. Не, благодаря, не я ща тая милост! И това не е всичко. Човек не бивало да има високо мнение за себе си, това било горделивост. Та нали този, който не харесва себе си, няма как да харесва и ближните си! Как ще дадеш на другия нещо, което сам нямаш, било то обич, нежност или уважение. Затова мнението ми е категорично: срам за свещеника! Срам за Чосър!“

Последваха два часа оживено обсъждане на първородния грях и предопределението. Накрая стана Реми, за първи път взимаше думата и всички притихнаха. Тя каза тихо: „Ако има предопределеност, тогава Господ е Сатаната“. И е права — що за Господ би създал Равенсбрюк?

Изола ни покани на вечеря в чест на Били Бий и каза, че макар да не обичала да се ровичка в косите на непознати, щяла да разчете черепа на Били Бий като жест към скъпия си приятел Сидни.

С обич:

Джулиет

 

 

Сюзан Скот — Джулиет, Телеграма

24 август 1946 г.

СКЪПА ДЖУЛИЕТ, УЖАСЕНА СЪМ ОТ ПОЯВАТА НА БИЛИ БИЙ В ГЪРНЗИ. НЕ Й ВЯРВАЙ! НЕ Й ДАВАЙ ПИСМАТА. АЙВЪР, НОВИЯТ ПОМОЩНИК-РЕДАКТОР, Я Е ВИДЯЛ С ГИЛИ ГИЛБЪРТ ОТ „ВРЯВА И БЕЗУМСТВО“, КОГОТО ТИ ЗАМЕРИ С ЧАЙНИКА, ЦЕЛУВАЛИ СА СЕ В ПАРКА. ДВАМАТА СА ЗАМИСЛИЛИ НЕЩО. ИЗГОНИ Я ВЕДНАГА БЕЗ ПИСМАТА НА УАЙЛД. С ОБИЧ: СЮЗАН.

 

 

Джулиет — Сюзан

25 август 1946 г.

2:00 ч.

Скъпа Сюзан,

Ти си герой! Изола те удостои с почетно членство в литературния клуб, а Кит ти прави специален подарък от пясък и лепило (добре е да отвориш пакета някъде навън).

Телеграмата пристигна точно навреме. Изола и Кит бяха излезли рано да събират билки, а Били Бий и аз бяхме сами в къщата — или поне така си мислех, — когато мина пощальонът. Втурнах се нагоре по стълбите, но стаята й беше празна. Нямаше ги нито куфара, нито ръчната й чанта, нито писмата!

За малко да получа удар. Слязох долу и се обадих на Далси, за да ми помогне да издирим Били Бий. Той пък телефонирал на Букър и го помолил да изтича до пристанището и в никакъв случай да не позволи на Били Бий да напусне Гърнзи. След няколко минути Далси дойде и двамата тръгнахме по пътя към града. Аз подтичвах зад него, надничайки над плетовете и храсталаците, без да поглеждам много-много напред. Когато наближихме къщата на Изола, изведнъж Далси спря и избухна в смях. Пред бараката, в която Изола пуши риба, седяха тя и Кит. Кит държеше новия си плюшен пор (подарък от Били Бий) и един голям кафяв плик. Изола се беше настанила върху куфара на Били Бий — самата невинност, — а от бараката се носеха ужасени писъци.

Грабнах в обятията си Кит (и плика), Далси отвори вратата на бараката и там, коленичила в ъгъла, се беше свила Били Бий. Зенобия, папагалът на Изола, кръжеше около нея. Беше отскубнала малката й шапчица и във въздуха се носеха късчета ангорска вълна.

Далси я вдигна и я изведе навън. Били Бий крещеше като побъркана. Смахнатата вещица и малката й помощница, изчадие адово, й се нахвърлили и я отвлекли! Щели сме да съжаляваме! Щяло да има съдебен процес, арести, затвор за всички! Нямало бял ден да видим!

— Ти няма да видиш, подла твар такава! Крадла! Неблагодарница! — развика се Изола.

— Откраднала си писмата! — включих се и аз. — Отмъкнала си ги от кутията за бисквити на Изола и си се опитала да избягаш! Какво щяхте да ги правите с Гили Гилбърт?

Били Бий изпищя:

— Не е твоя работа! Изчакай само да му кажа как сте се държали с мен и ще видиш!

— Кажи му, дребно нищожество! Целият свят ще узнае за теб и Гили. Ще ви разнасят по вестниците: „Гили Гилбърт прелъстява момиче, за да извърши престъпление!“. „От любовното гнездо право в затворническата килия! Повече на трета страница!“.

Това й затвори устата и в този момент — с точността и самочувствието на първокласен актьор — пристигна Букър, придал си официален и леко заплашителен вид с един стар шинел. С него вървеше и Реми, грабнала мотика! Букър застана пред Били Бий и я изгледа така свирепо, че почти ми стана жал за нея. След това я хвана за ръката и каза: „Съберете си нещата и заминавайте. Този път няма да ви арестувам. Но кракът ви повече да не е стъпил тук! Ще ви придружа до пристанището и лично ще ви кача на борда на първия кораб за Англия“.

Били Бий се запрепъва напред, вдигна куфара и дамската си чанта, след което изведнъж скочи към Кит и изтръгна от ръцете й плюшената играчка с думите: „Не биваше да ти я давам, малко изчадие такова!“.

Как ми се дощя да я шамаросам! И го направих, и то така, че зъбите й изтракаха. Виждаш ли как ми се е отразил животът на острова?

Очите ми се затварят, но ще ти разкажа и защо Кит и Изола са излезли да берат билки рано-рано. Снощи Изола демонстрираше уменията си да разчита черепи на Били Бий и това, което установила, хич не й се понравило. „Хълмчето на лицемерието“ на Били Бий било колкото гъше яйце. Освен това Кит й споделила, че е видяла Били Бий да ровичка в кухнята й. Това пробудило подозренията им и двете изготвили план за наблюдение. Щели да проследят Били Бий и да разберат какво е замислила.

Станали рано, скрили се зад храстите и видели Били Бий да излиза на пръсти от задната врата с голям плик в ръка. Поели след нея и когато наближили бараката, Изола скочила и я набутала вътре. Кит останала да пази куфара и плика, а Изола отишла да вземе Зенобия, която изпитва ужас от затворени пространства, и я хвърлила при Били Бий.

Едно не разбирам, Сюзан — за какво са им били на Били Бий и на Гили Гилбърт писмата? Не ги ли е било страх, че ще ги арестуват за кражба?

Добре, че бяхте ти и Айвър. Моля те, благодари му за всичко, за набитото му око, за подозрителния му ум и за добрия му нюх. Даже по-добре го целуни от мен. Той е невероятен! Ако питаш мен, Сидни трябва да го повиши в главен редактор.

С обич:

Джулиет

 

 

Сюзан — Джулиет

26 август 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Да, Айвър е невероятен. Лепнах му една целувка от теб, а после и няколко от мен! Сидни наистина го повиши и макар и Айвър да не е още главен редактор, уверено върви към този пост.

Какво са планирали Били Бий и Гили ли? С теб не бяхме в Лондон, когато гръмна „случаят с чайника“, и пропуснахме вдигналата се шумотевица. Всички журналисти и издатели, които ненавиждат Гили Гилбърт и „Врява и безумство“ — а те далеч не са малко — бяха във възторг. Отвсякъде се сипеха жлъчни коментари по адрес на Гили и изявлението на Сидни, вместо да сложи край на тази история, даде нов повод за присмех и подигравки. Ето това Гили и „Врява и безумство“ не могат да простят. Те вярват в отмъщението и тяхното мото е: „Върни им го тъпкано! Сниши се, бъди търпелив и изчакай да дойде денят, в който ще си отмъстиш!“.

Били Бий, горката влюбена глупачка, също страдала за публичното унижение на възлюбения си. Представям си как двамата са кроели планове за отмъщение в леглото. И накрая са решили Били Бий да се промъкне в „Стивънс и Старк“ и да намери нещо, каквото и да е, което да уязви теб и Сидни и да ви превърне в посмешище.

Наясно си, че в издателските среди слуховете плъзват като пожар. Вече всички знаят, че си в Гърнзи и пишеш книга за окупацията, а от две седмици насам се говори, че си открила там неизвестен ръкопис на Оскар Уайлд (сър Уилям може да е достолепен, но не е дискретен).

И съответно Гили не устоя на изкушението. Планът му е бил любовницата му да открадне писмата, да ги публикува във „Врява и безумство“ и така да изиграе теб и Сидни. Да ви натрие носа! За съдебния процес е щял да се тревожи после. И, естествено, изобщо не се е замислил какво е щял да причини на Изола.

Направо ми се свива сърцето, като си дам сметка колко близо са били до успеха. Благодаря на Господ за Айвър и Изола, както и за издутото хълмче на лицемерието на Били Бий.

Айвър ще пристигне в Гърнзи във вторник да препише писмата. Намерил е за Кит жълт пор с искрящи зелени очи и зъби от слонова кост. Предполагам, че тя ще го разцелува за този подарък. Позволявам ти и на теб една целувка, но не повече. Не те заплашвам, Джулиет, ала Айвър е мой!

С обич:

Сюзан

 

 

Сидни — Джулиет, Телеграма

26 август 1946 г.

НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА НАПУСКАМ ГРАДА. ИЗОЛА И КИТ ЗАСЛУЖАВАТ МЕДАЛ, ТИ СЪЩО. С ОБИЧ: СИДНИ.

 

 

Джулиет — Софи

29 август 1946 г.

Скъпа Софи,

Айвър дойде и си замина, а писмата на Оскар Уайлд са отново на сигурно място в кутията за бисквити на Изола. Нещата малко се поуспокоиха, чакам Сидни да прочете писмата и изгарям от нетърпение да чуя мнението му.

През целия онзи напрегнат ден не позволих на вълнението да ме завладее, но после, след като сложих Кит да спи, изведнъж се притесних, не можех място да си намеря. По някое време на вратата се почука. Мярнах през прозореца Далси и изненадана, дори, честно да си призная, с известни тръпки на възбуда се втурнах да му отворя. Но какво да видя — на прага стояха той и Реми. Били дошли да проверят как съм. Колко трогателно! И потискащо също така.

Не е ли време на Реми да й стане мъчно за родната Франция? Прочетох една статия от Жизел Пелтие, която е прекарала пет години в Равенсбрюк. Тя описва колко е трудно човек да възстанови живота си, след като е оцелял в лагер. Никой, нито приятелите, нито близките ти искат да знаят през какво си преминал; всички смятат, че колкото по-скоро изхвърлиш този епизод от съзнанието си (и не им досаждаш с него), толкова по-добре.

Мадмоазел Пелтие твърди, че хората като нея не желаят да вгорчават живота на другите с тези подробности, ала това наистина им се е случило и не можеш да се преструваш, че не е било. Според нея сега апелът във Франция бил „Нека го оставим зад гърба си. Всичко — войната, режимът на Виши, милициите, Дранси, евреите — всичко това вече приключи. В крайна сметка всеки е страдал, не само ти“. Пред лицето на тази институционална амнезия, пише тя, единственото спасение са разговорите с други оцелели. Те знаят какъв е бил животът в лагерите. И когато си говорят, се разбират. Приказват, ругаят, плачат, разказват си истории — едни трагични, други абсурдни. Понякога дори се смеят. И това им носи облекчение.

Може би средата на други оцелели ще се отрази по-добре на Реми, отколкото селският живот на острова. Вече е по-укрепнала физически, не е така плашещо слаба, но още изглежда изтерзана и преследвана от призраците на миналото.

Господин Дилуин се върна, трябва в скоро време да си уговоря среща с него за Кит. Постоянно го отлагам, защото ме е страх, че може да ми откаже. Ще ми се да имах вдъхващ надежда майчински вид. Може би не е зле да си купя някой дантелен шал. Ако поиска препоръки, ще се застъпиш ли за мен? Доминик познава ли буквите? Би ли го накарала да напише следното:

 

 

Уважаеми господин Дилуин,

Джулиет Драйхърст Аштън е много мила дама, трезва, спретната и отговорна. Моля ви, позволете й да стане майка на Кит Маккена.

Искрено ваш:

Джеймс Доминик Страхан

 

 

Разказах ли ти за плановете на господин Дилуин за наследството на Кит? Възложил е на Далси да събере работници и да стегне голямата къща, да подменят перилата, да пребоядисат стените, да прокарат нов водопровод, да сменят дограмата, да почистят комините, да прегледат електрическата мрежа и да изчеткат облицовъчните камъни на терасата или каквото там се прави със старите камъни. Все още се колебае за дървената ламперия в библиотеката, немците са използвали красивите дърворезби за мишена и са стреляли по гроздовете и ябълките по фриза.

Тъй като едва ли някой ще реши да отиде на почивка на континента през следващите няколко години, господин Дилуин се надява Нормандските острови отново да се превърнат в туристически рай и смята да дава къщата под наем като семейна ваканционна вила.

Продължавам с още по-странни истории. Сестрите Беноа ме поканиха на чай заедно с Кит този следобед. Не ги познавах, а и в поканата си отправяха доста необичайни въпроси — дали Кит имала точно око и сигурна ръка и дали обича игрите.

Реших да потърся съвет от Ебен. Попитах го дали сестрите Беноа са с всичкия си и дали е безопасно да заведа у тях Кит. Ебен се разсмя гръмко и отвърна, че сестрите не били опасни и били с всичкия си. Джейн и Елизабет им ходели на гости всяко лято в продължение на пет години. Старите моми ги посрещали с колосани престилки, лъснати обувки на висок ток и дантелени ръкавици. Щели сме да си прекараме страхотно, увери ме той, хубаво било, че старите традиции се възраждат. Очаквало ни божествено угощение и специално представление след това, задължително трябвало да отидем.

Никой не ме предупреди какво да очаквам. Сестрите Беноа се оказаха осемдесетгодишни еднояйчни близначки. Изключително спретнати и изискани, с рокли от черен жоржет до глезените, украсени с кехлибарени мъниста по деколтето и подгъвите, и с бели коси, събрани като водовъртеж от бита сметана върху главите. Бяха очарователни, Софи. Наистина пихме греховно вкусен чай, ала веднага щом оставих чашата си, Ивон (по-голяма с десет минути) каза: „Сестро, смятам, че детето на Елизабет е все още твърде малко“. Ивет отвърна: „Мисля, че си права, сестро. Навярно госпожица Аштън ще ни окаже честта?“.

Струва ми се, че моят отговор: „С радост“, беше твърде смел, предвид че нямах представа за какво става дума.

„Много мило, госпожице Аштън. Въздържахме се по време на войната. Някак си щеше да е нелоялно спрямо короната. Уви, през тези години артритът ни се влоши и сега не можем да участваме с вас. Но за нас ще е удоволствие да ви гледаме!“

Ивет заровичка в едно чекмедже на бюфета, а Ивон издърпа плъзгащата се врата между гостната и трапезарията. Върху нея беше залепен голям черно-бял портрет на херцогинята на Уиндзор, госпожа Уолис Симпсън, изрязан, както се оказа, от светските страници на „Балтимор Сън“ в края на трийсетте.

Ивет ми подаде четири отлично балансирани стрели със зловещо проблясващи сребърни върхове.

— Цели се в очите, скъпа — рече тя.

Подчиних се.

— Браво! Три от четири, сестро. Почти толкова добре, колкото и милата Джейн. На Елизабет ръката й винаги трепваше в последния момент! Нали ще опитате отново догодина?

Историята им е простичка, но тъжна. Ивет и Ивон обожавали Уелския принц. „Изглеждаше невероятно по бричове! Танцуваше ненадминато! Беше изключително елегантен със смокинг! Толкова красив и внушителен! Но после онази уличница му стъпи на врата. Свали го от трона! Сне му короната от главата!“ Това им разбило сърцата. Кит не беше на себе си от възторг, както можеш да се досетиш. Аз ще трябва да потренирам малко, новата ми цел в живота е да постигна „четири от четири“.

Представяш ли си какво щеше да е, ако познавахме някой като сестрите Беноа, когато бяхме малки?

Обич и XXX:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

2 септември 1946 г.

Скъпи Сидни,

Този следобед се случи нещо и макар всичко да приключи благополучно, аз доста се притесних и сега не мога да заспя. Реших да пиша на теб, вместо на Софи, защото тя е бременна, а ти не си и състоянието ти не е деликатно, пък на Софи е — ама че изречение написах, извинявай.

Кит беше с Изола да правят джинджифилови курабийки. На мен и на Реми ни трябваше мастило, Далси искаше маджун за ремонта на голямата къща и тримата решихме да отидем до Сейнт Питър Порт.

Тръгнахме покрай скалите към залива Фърмейн. Там е много красиво, пътеката криволичи покрай брега и на едно място се стеснява, така че аз минах най-отпред, а Далси и Реми вървяха зад мен. По едно време иззад завоя се показа червенокоса жена с куче вълча порода, доста едро. Беше го пуснала да тича свободно и то страшно ми се зарадва. Дотича до мен, изправи се, като опря лапи в гърдите ми и се опита да ме близне по лицето. Аз се разсмях на лудориите му, а жената каза: „Не се притеснявайте. Не хапе“.

В този момент иззад гърба ми се разнесе ужасяващо хъхрене, спазматично поемане на дъх, гадене, давене — кошмарен звук, който не мога да опиша. Обърнах се и видях, че Реми се е превила надве, Далси я придържаше, а тя повръщаше неконтролируемо върху себе си и върху него. Отвратителна гледка.

Далси изкрещя: „Изгони кучето, Джулиет! Веднага!“.

Избутах животното настрани. Собственичката му сипеше извинения, самата тя също беше почти в истерия, разплака се. Хванах нашийника на кучето и го издърпах напред, опитах се да я успокоя: „Всичко е наред! Всичко е наред! Не е ваша вината. Моля ви, вървете. Вървете!“. И тя най-сетне си тръгна, теглейки горкото озадачено животно за нашийника.

Реми едва-едва си поемаше дъх, имах чувството, че всеки миг ще припадне и ще се свлече на земята. Далси вдигна глава и каза: „Най-добре да я заведем у вас, Джулиет. Най-близо е“. Вдигна я на ръце и пое с бързи крачки, аз се влачех след него безпомощна и уплашена.

Реми цялата трепереше, изкъпах я да се стопли и я сложих в леглото. Тя веднага се унесе, а аз събрах дрехите й и слязох долу да ги изпера. Далси стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Веднъж спомена — рече той, без да се обръща, — че пазачите в лагера гледали големи кучета. Насъсквали ги по жените по време на вечерната проверка ей така, без причина, да се забавляват. Колко съм се лъгал, Джулиет! Мислех, че тук, при нас, по-лесно ще го забрави. А се оказва, че само добрата воля не е достатъчна. Нали, Джулиет? Изобщо не е достатъчна…

— Да, не е — отговорих аз.

Далси не каза нищо повече, кимна и си тръгна. Обадих се на Амелия да я предупредя, че Реми е у дома, и се захванах с прането. После Изола доведе Кит, вечеряхме и играхме карти, докато стана време да си лягаме.

Но не мога да заспя.

Срамувам се от себе си. Наистина ли вярвах, че Реми е добре и може да си замине, или просто така ми се искаше? Наистина ли мислех, че е крайно време да се върне във Франция и да го преодолее, да го забрави? Да, така беше и направо ми се гади от това.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Така и така съм тръгнала да се изповядвам, ще добавя още нещо. Докато стоях там с оповръщаната рокля на Реми и усещах миризмата на кисело от съсипаните дрехи на Далси, в главата ми отекваха думите му „Само добрата воля не е достатъчна.“ Дали това означава, че не изпитва към нея нищо повече от добра воля? Тази натрапчива мисъл не ми излиза от ума цяла вечер.

 

 

Сидни — Джулиет, Нощно писмо

4 септември 1946 г.

Скъпа Джулиет, тази натрапчива мисъл означава не друго, а че си влюбена в Далси. И това не би трябвало да те изненадва. Чудно ми е само защо още не си го проумяла, предполага се, че морският въздух избистря ума. Искам да дойда да те видя и да зърна писмата на Оскар, но не мога да се измъкна до тринайсети. Става ли?

С обич:

Сидни

 

 

Джулиет — Сидни, Телеграма

5 септември 1946 г.

СКЪПИ СИДНИ, ТИ СИ НЕПОНОСИМ, ОСОБЕНО КОГАТО СИ ПРАВ. ЩЕ СЕ РАДВАМ ДА ТЕ ВИДЯ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ. С ОБИЧ: ДЖУЛИЕТ.

 

 

Изола — Сидни

6 септември 1946 г.

Скъпи Сидни,

Джулиет каза, че ще дойдеш да видиш със собствените си очи писмата на баба Фин. Крайно време беше! Не че имам нещо против Айвър, той ми е симпатичен, въпреки ужасните си вратовръзки, вързани на фльонга. Рекох му, че не му отиват, ама той бързо-бързо насочи разговора към Били Бий, кое било пробудило подозренията ми, как съм я била проследила и заключила в бараката. Накрая ме похвали, че съм била като истински детектив и мис Марпъл едва ли би се справила по-добре.

Тази мис Марпъл не му била приятелка, а героиня от романи, която използва всичко, което знае за ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА, за да разгадава мистерии и да разкрива престъпления, пред които дори и полицията е безпомощна.

Мина ми през ума, че ще е чудесно и аз да се хвана да разкривам загадки. Само че не се сещам за нито една, казах му. Айвър обаче рече, че навсякъде имало нещо скрито-покрито и с моите добри инстинкти можело да стана като мис Марпъл. „Определено притежавате отлични наблюдателни способности. Само трябва да се поупражнявате малко. Бих ви препоръчал да си записвате всичко, което ви направи впечатление.“

Отидох при Амелия и взех няколко книги за мис Марпъл. Тя е страшна скица. Седи си кротко и си плете по цял ден, а вижда неща, на които другите не обръщат внимание. И аз бих могла да държа ушите си отворени и да наблюдавам с крайчеца на очите си. Само дето тук, в Гърнзи, няма никакви неразрешени мистерии. Това обаче не означава, че един ден няма да се появят и тогава аз ще съм готова да им изляза насреща!

Книгата за издутините по главата, дето ми изпрати, все още ми харесва и се надявам, че няма да се обидиш, ако си намеря друго призвание. Вярвам в твоя научен метод, ала вече разчетох главите на всички, които харесвам (освен твоята) и взе да ми омръзва.

Джулиет рече, че пристигаш следващия петък. Мога да те посрещна на летището и да те закарам до тях. Ебен е организирал празненство на брега в събота и каза, че си повече от добре дошъл. Той рядко кани гости, това било по специален повод, имал да ни съобщи добра новина. Каква ли ще е тя? Да не би да е решил да се жени? Дано не съм права, че жените обикновено не пускат мъжете си сами вечер и ще ми липсва на сбирките ни.

Твоя приятелка:

Изола

 

 

Джулиет — Софи

7 септември 1946 г.

Скъпа Софи,

Най-накрая събрах кураж и казах на Амелия, че искам да осиновя Кит. Нейното мнение е от огромно значение за мен, тя е обичала силно Елизабет, познава Кит много добре, а и мен долу-горе. Надявах се да получа благословията й и ужасно се страхувах, че може да ми откаже. Задавих се няколко пъти с чая, докато се мъчех да намеря подходящите думи. Но облекчението й беше толкова видимо, че чак се сепнах. Не съм и предполагала колко е била разтревожена за бъдещето на Кит.

После заяви: „Ако можех да… — замълча, не се доизказа и започна ново изречение. — Смятам, че това ще е най-добре и за двете ви. Би било прекрасно…“

После се разплака и извади кърпичката си. А след това, естествено, и аз извадих моята.

След като се наревахме, седнахме да помислим сериозно. Амелия ще дойде с мен на срещата с господин Дилуин. „Познавам го от дете — рече тя. — Няма да посмее да ми откаже.“ Амелия да застане на твоя страна, е като да имаш Трета армия зад гърба си.

Случи се и още едно прекрасно нещо, което дори ме зарадва повече от подкрепата на Амелия. Последното ми съмнение се сви до размерите на върха на игла.

Помниш ли, веднъж ти писах, че Кит навсякъде разнася една кутия, омотана с връв, дето си мислех, че в нея може да има умрял пор. Тази сутрин Кит дойде в стаята ми и ме събуди, погалвайки ме по лицето. Носеше и кутията си.

Без да продума, свали връвчиците и отвори капака. Разбута хартиите вътре и ми я подаде. След това отстъпи и ме гледаше как изваждам нещата и ги подреждам на леглото. Вътре имаше следното: дантелена бебешка възглавница, снимка на Елизабет, която копае в градината и се смее на Далси, ленена кърпичка с едва доловим аромат на жасмин, мъжки пръстен и кожено томче на Рилке с кратко посвещение:

„На Елизабет, която превърна мрака в светлина. Кристиян“.

От книгата стърчеше сгънато листче. Кит ми кимна, така че аз внимателно го извадих и прочетох:

„Амелия, целуни я от мен, когато се събуди. Ще се върна до шест. Елизабет. П.П. Краченцата й са божествени, нали?“

Най-отдолу беше медалът на дядото на Кит от Първата световна война, вълшебният медал, който Елизабет беше дала на Илай при заминаването му за Англия. Явно той го беше върнал на Кит, Господ да го поживи.

Тя ми показваше съкровището си, Софи. Не ме изпускаше от поглед. И двете бяхме неописуемо тържествени. Не знам как не заплаках, само протегнах ръце и Кит се хвърли в обятията ми. После се пъхна под завивката и заспа. Аз обаче не успях. Бях превъзбудена, щастлива и заета да планирам живота ни заедно.

Не държа да се върна в Лондон, обичам Гърнзи и искам да остана тук, дори и след като свърша книгата за Елизабет. Не мога да си представя Кит в града, където няма да може да ходи боса, да тича на воля и да се отбива при прасетата. Нито пък да лови риба с Ебен и Илай, да ходи при Амелия, да помага на Изола за отварите й и най-вече да се разхожда с Далси.

Мисля, че ако ми позволят да я осиновя, ще можем да останем тук и да даваме голямата къща под наем през лятото на богати безделници. С парите от продажбата на „Изи…“ ще купя апартамент в Лондон, за да има къде да отсядаме, когато отиваме там с Кит.

Нейният дом е тук и аз лесно бих могла да го приема като свой. Гърнзи е благодат за писането, виж Виктор Юго. Единственото, което би ми липсвало от Лондон, са Сидни и Сюзан, близостта до Шотландия, новите пиеси и „Хародс“.

Стискай палци господин Дилуин да прояви здрав разум. Знам, че той е здравомислещ човек и ме харесва, знам също така, че си дава сметка колко ме обича Кит и че за момента съм достатъчно добре финансово осигурена, а кой може да предложи нещо повече в тези времена? Амелия смята, че дори и да ми откаже да осиновя Кит, защото не съм омъжена, ще се съгласи да ме направи неин попечител.

Сидни пристига в Гърнзи следващата седмица. Ще ми се и ти да можеше да дойдеш, липсваш ми.

С обич:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни

8 септември 1946 г.

Скъпи Сидни,

С Кит решихме да обядваме навън, за да видим докъде е стигнал Далси, който днес трябваше да започне да оправя съборения зид към зеленчуковата градина. Това беше прекрасно оправдание, за да го шпионираме и да го погледаме как работи. Първо оглеждаше внимателно камъка, претегляше го в ръка и след това го поставяше. Ако паснеше там, Далси се усмихваше и преминаваше нататък, но ако нещо не му харесаше, търсеше друг камък. Беше много успокояващо.

Останахме при него доста време и той така свикна с възхитените ни погледи, че ни покани на вечеря. Кит беше обещала да отиде у Амелия, но аз приех с неприлична припряност и след това се разтреперих абсурдно при мисълта, че ще бъда сама с него. И двамата се чувствахме малко неловко, Далси обаче можеше да се оправдае с приготвянето на храната и да се скрие в кухнята. Възползвах се от възможността да се поровя в книгите му. Не са много, но говорят за добър вкус — Дикенс, Марк Твен, Балзак, Бозуел, милият Лий Хънт, „Писмата на сър Роджър де Ковърли“, Ан Бронте (нейните романи някак си не ми се вписваха сред останалите) и моята книга за нея. Не знаех, че я има, не я е споменавал, може би не му е харесала.

По време на вечеря говорихме за Джонатан Суифт, отглеждането на прасета и процесите в Нюрнберг. Виж какъв широк кръг от интереси, нали? Не бяхме сковани, но като че ли нямахме апетит, макар че супата му от киселец беше много вкусна (далеч по-добра от моята). След кафето се разходихме до кочината. Големите шопари не могат да ме развълнуват, но малките прасенца са трогателни. Тези на Далси са на петна и са страшно игриви. Всеки ден изкопават нова дупка под оградата, уж да избягат, а всъщност се забавляват да гледат как Далси я запълва. Трябва да ги видиш как се ухилват, когато той се приближи.

В кочината на Далси е чисто като в аптека. А и сеното си подрежда красиво.

Не ми се смей! Това далеч не е всичко. Май съм влюбена в мъж, който отглежда цветя и прасета, може да зида, да дяла камъни и да работи с дърво и живее на село. Не, не „май“, а съм напълно сигурна. Утре може и да се измъчвам, че той не ме обича и сигурно е влюбен в Реми, но точно в този момент предпочитам да се отдам на еуфорията. Главата ми е замаяна и дори стомахът ме присвива, това трябва да означава нещо.

Ще те чакам в петък. Сигурно ще пристигнеш с вирнат нос, задето първи се досети, че съм влюбена в Далси. От мен да мине, позволявам ти да се надуваш, колкото си искаш. Но ще ти е за пръв и последен път!

Обич и XXXX:

Джулиет

 

 

Джулиет — Сидни, Телеграма

ОТЧАЯНА СЪМ. ВИДЯХ ДАЛСИ И РЕМИ ПОД РЪКА В СЕЙНТ ПИТЪР ПОРТ, БЯХА УСМИХНАТИ ДО УШИ И КУПУВАХА КУФАР. СИГУРНО СЕ ГЛАСЯТ ЗА МЕДЕН МЕСЕЦ. КАКВА ГЛУПАЧКА СЪМ! ТИ СИ ВИНОВЕН! НЕЩАСТНАТА ДЖУЛИЕТ.

Записки от наблюденията на Изола Приби

Поверително: Да не се чете дори и след смъртта!

Неделя

Тази тетрадка с редове ми е подарък от моя приятел Сидни Старк. Пристигна вчера по пощата. Отпред пишеше със златни букви PENSÉES, но аз ги изчегъртах, защото това значи „мисли“ на френски, а аз ще записвам само ФАКТИ. Факти, събрани от зорки очи и остър слух. Не очаквам кой знае какво в началото, първо трябва да се науча да бъда наблюдателна.

Ето някои от наблюденията, които направих днес. На Кит й харесва да е с Джулиет, изглежда по-спокойна, когато Джулиет влезе в стаята, и престава да прави физиономии зад гърба на хората. Освен това, откак Джулиет е тук, Кит се е научила да си мърда ушите.

Моят приятел Сидни ще дойде да види писмата на Оскар. Този път ще спи при Джулиет, защото тя е разчистила килера на Елизабет и му е сложила там легло.

Видях Дафни Поуст да копае голяма дупка под бряста на господин Фере. При всяко новолуние го прави. Мисля, че трябва да й купим един сребърен чайник, че да престане да обикаля по нощите.

 

 

Понеделник

Ръцете на госпожа Тейлър са зачервени. От какво? Или от кого? Доматите или мъжа й? Да се следи!

 

 

Вторник

Нищо за отбелязване.

 

 

Сряда

Отново нищо.

 

 

Четвъртък

Реми намина да ме види. Тя ми дава марките от писмата, които получава от Франция, те са по-шарени от английските и аз си ги събирам. Носеше кафяв плик, изпратен от ФРЕНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО. Това е четвъртият поред. За какво ли й пишат? Да се проучи!

Днес започнах да се упражнявам да наблюдавам, скрих се зад сергията на господин Салъс, но ме видяха и се отказах. Няма значение, Ебен организира празненство в събота на брега, там не може да не намеря нещо за наблюдаване.

Попадна ми една книга за художници, в която обясняваха как те оглеждат това, което ще рисуват. Да речем, портокал. Не насочвали погледа си право в портокала, а подлъгвали очите си да се втренчат в банана до него или пък се обръщали и го гледали измежду краката си. Така виждали портокала по съвсем различен начин. Това се наричало „да уловиш перспективата“. Мисля да го изпробвам, но не като надничам измежду краката си, а като не гледам право в това, което ме интересува, ще го гледам странишком или с премрежени очи. Ако притворя клепачи, никой няма да забележи. Да се упражнява!!!

 

 

Петък

Става! Да не гледаш директно, върши работа. Аз, Джулиет, Реми, Кит и Далси отидохме с неговата каруца до аеродрума да посрещнем скъпия Сидни. И ето какво забелязах: Джулиет го прегърна и той я повдигна и залюля като брат. Запозна се с Реми и тайно я огледа с присвити очи, както правех и аз. Далси му стисна ръката, но после не влезе у Джулиет да хапне от кейка с ябълки. Той не се беше надигнал в средата, ама си беше вкусен.

Сложих си капки за очи преди лягане, защото от това надничане изпод спуснати клепки много се изморяват. Клепачите също ме болят.

 

 

Събота

Реми, Кит и Джулиет дойдоха с мен на брега да съберем дърва за празненството довечера. Амелия също беше излязла да се порадва на слънцето. Изглежда поотпочинала и спокойна, радвам се за нея. Далси, Сидни и Илай смъкнаха големия казан на Ебен. Далси е мил и любезен със Сидни, който също се държи добре с него, но през цялото време го оглежда някак си преценяващо. Защо?

Реми остави съчките и отиде при Ебен, каза му нещо и той я потупа по рамото. Защо? Ебен не е от хората, които се сближават лесно. После разговаряха известно време, но за съжаление бяха далеч.

Когато стана време да се прибираме за обяд, Илай се запиля по брега. Джулиет и Сидни хванаха Кит и тръгнаха нагоре по пътеката, като брояха: „Едно, две, три… ФЪЪЪРРР!“ и на това „фъъъррр“ я вдигаха във въздуха.

Далси не тръгна след тях. Остана долу, загледан във водата. Направи ми впечатление колко самотен изглеждаше. Той винаги си е бил малко самотник, само че преди като че ли не му пречеше. Какво ли е станало?

 

 

Събота вечер

На празненството забелязах нещо важно и сега трябва да действам внимателно, както прави мис Марпъл. Беше хладно, небето изглеждаше навъсено. Това не ни пречеше, бяхме се облекли хубаво, ядохме омари и се смяхме с Букър. Той се качи на една скала и изнесе реч, правеше се на онзи римлянин, по когото си е изгубил ума. Притеснявам се за Букър, трябва да прочете и друга книга. Мисля да му дам Джейн Остин.

Наострила уши, седях край огъня със Сидни, Кит, Джулиет и Амелия. Тъкмо се бях навела да притуря съчки, когато Далси и Реми отидоха при Ебен. Реми прошепна нещо на Ебен, той се усмихна, взе голямата лъжица и удари по казана с омарите.

— Моля за внимание! — извика Ебен. — Имам съобщение.

Всички притихнаха, а Джулиет така рязко си пое дъх, че я чух. После не го изпусна, седеше скована, стиснала зъби. Какво ли й беше станало? Притесних се за нея, веднъж и на мен така ми прилоша изведнъж, едва не припаднах, после се оказа апандисит. Така или иначе, изпуснах първите думи на Ебен.

— … така че тази вечер се прощаваме с Реми. Следващия вторник тя ни напуска и заминава за Париж. Там ще живее заедно с приятели и ще учи и работи при прочутия парижки сладкар Раул Гийемо. Обеща ми, че някой ден отново ще се върне в Гърнзи. При мен и Илай винаги ще има място за нея. Може да я поздравим и да се радваме на сполуката й.

Заваляха викове и поздравления, всички скочиха и се събраха около Реми. Само Джулиет остана на мястото си, издиша шумно и се строполи по гръб в пясъка като прободена с харпун риба.

Озърнах се наоколо, исках да видя какво прави Далси. Той не беше в групичката край Реми, изглеждаше тъжен и самотен. И изведнъж ме осени! Беше ясно като бял ден! Далси не искаше Реми да замине, страхуваше се, че тя никога повече няма да се върне. Той беше влюбен в нея, но тъй като беше срамежлив, не й беше признал чувствата си.

Само че аз не бях като него. Съвсем спокойно можех да й разкрия каква е работата, а после тя като французойка щеше да знае какво да прави и как да му покаже, че е готова да го приеме. После двамата ще се оженят и няма да има нужда тя да ходи в Париж и да живее там. Колко хубаво, че ми липсва въображение, но затова пък виждам нещата ясно.

Сидни се приближи към Джулиет и я побутна с крак. „Сега по-добре ли си?“, попита я той, Джулиет кимна и аз отхвърлих тази тревога от ума си. След това те отидоха да поздравят Реми. Аз останах до огъня, тъй като Кит беше заспала в скута ми, и се замислих усилено.

Реми, като повечето французойки, е практична. Ще поиска да види доказателства за чувствата на Далси, преди да промени плановете си. Следователно аз трябва да ги осигуря тези доказателства.

Малко по-късно, след като отворихме виното и вдигнахме няколко тоста, се приближих към Далси и му казах:

— Далси, забелязах, че подът в кухнята ти е мръсен. Ще дойда да го измия. В понеделник удобно ли е?

Той премигна изненадано, но кимна.

— Приеми го като подарък за Коледа — рекох. — Няма да ми плащаш. Само остави вратата отключена.

И така, всичко беше организирано, пожелах лека нощ на всички и си тръгнах.

 

 

Неделя

Съставих си план за утре. Малко ми е притеснено.

Докато чистя къщата на Далси, няма как да не намеря някое доказателство, че е влюбен в Реми. Например „Ода за Реми“, намачкана в кошчето за боклук. Или пък името й, оградено в сърчице, на списъка му за покупки. Трябва да е на някое видно място, тъй като мис Марпъл никога не ходи да тършува из чуждите къщи. И аз няма да разбивам ключалки.

Намеря ли доказателство за любовта му към Реми, тя няма да се качи на самолета за Париж във вторник сутринта. Ще знае какво да направи и Далси ще е щастлив.

 

 

Целият понеделник:

Една сериозна грешка, една щастлива нощ

Събудих се рано и се занимавах с кокошките, докато стана време Далси да отиде на работа в голямата къща. По пътя прегледах овощните дървета, ала никъде нямаше издълбани сърца.

Влязох през кухненската врата с метла, кофа и парцали. Два часа чистих, търках, бърсах прах и нищо не намерих. Бях започнала да се отчайвам, когато се сетих за книгите му по полиците. Захванах се да ги изтупам, но от тях не падна издайническо листче, както се бях надявала. В един момент забелязах малката червена книжка за Чарлс Лам. Какво правеше тя тук? Бях видяла как Далси я поставя в дървеното сандъче, което Илай му беше направил за рождения му ден. Щом като книгата беше тук на лавицата, какво имаше в сандъчето? И къде беше то? Почуках по стените. Не кънтеше на кухо. Бръкнах до лакът в качето с брашно — само брашно. Дали не беше в плевнята? Да го нагризат плъховете? Никога. Какво оставаше? Леглото, под леглото!

Изтичах до спалнята, пропълзях под леглото и издърпах сандъчето. Повдигнах капака и надникнах. На пръв поглед — нищо. Изсипах всичко на леглото и пак ударих на камък — нямаше стихове за Реми, нито нейна снимка, нито пък билети от „Отнесени от вихъра“, макар че ходиха заедно да го гледат. Къде ли ги беше дянал? Нямаше кърпичка с избродирано „Р“. Единствената кърпичка вътре беше на Джулиет, сигурно беше забравил да й я върне. Имаше и разни други работи, но не бяха свързани с Реми.

Прибрах ги обратно в кутията и оправих леглото. Пълен провал! Утре Реми щеше да се качи на самолета и Далси щеше да си остане самотен. Чак сърцето ме заболя. Събрах си парцалите и кофата и се затътрих към къщи. По пътя срещнах Амелия и Кит, отиваха да наблюдават птици. Поканиха ме с тях, но дори и птиците не можеха да ме разведрят в този момент.

Джулиет обаче сигурно щеше да ме ободри, с нея винаги ми беше забавно. Нямаше да стоя дълго и да й преча да пише, освен ако не ми предложеше чаша чай или кафе. Сидни си беше заминал сутринта, така че може би и тя се чувстваше самотна.

Речено-сторено. Заварих я вкъщи. По бюрото й бяха разпилени книжа, но тя не пишеше, седеше и гледаше втренчено през прозореца.

— Изола, точно имах нужда от компания! — Стана и видя метлата и кофата. — Да не си дошла да чистиш? Остави това и ела да пием кафе.

След това ме огледа по-внимателно и попита:

— Какво се е случило? Да не си болна? Ела, седни.

Както бях сломена и обезнадеждена, добротата й сломи сдържаността ми и се разциврих.

— Не, не, не съм болна. Провалих се, не изпълних мисията си. И сега Далси ще остане нещастен.

Джулиет ме заведе до канапето. Погали ме по главата. Когато плача, винаги започвам да хълцам, затова тя изтича да донесе чаша с вода. Беше ми го показала веднъж този номер, притискаш ноздри с показалци, с палците запушваш ушите, а някой приятел надига чашата с вода, за да пиеш. Ако се задавиш, тропваш с крак, за да спре. Безотказно е, винаги върши работа и като по чудо спираш да хълцаш.

— Каква е тази мисия? — попита Джулиет. — Защо смяташ, че си се провалила?

Разказах й всичко: как осъзнах, че Далси е влюбен в Реми; как предложих да почистя къщата му, за да намеря доказателства, които възнамерявах да занеса на Реми и тя щеше да остане, може би дори първа щеше да му признае любовта си, за да улесни нещата.

— Той е толкова стеснителен, Джулиет. Винаги е бил такъв. Сигурно досега никога не се е влюбвал и едва ли знае какво да прави. По-скоро ще събира скришом разни дреболии, които издават чувствата му, но няма да обели и дума за това. Не зная как да му помогна, отчаяна съм!

— Повечето мъже не са сантиментални и не пазят такива дреболии, Изола — отвърна Джулиет. — Не държат на вещите. Но това не означава нищо. Ти какво точно търсеше, за бога?

— Доказателство, както прави мис Марпъл. Но не открих абсолютно нищо, дори и една нейна снимка нямаше. Имаше няколко на теб и на Кит, както и една, в която си увита в пердето като „мъртвата булка“. Пази всичките ти писма, завързани с онази синя панделка, която мислеше, че си загубила. Знам, че е писал на Реми в приюта и тя сигурно му е отговорила, ама не намерих нито едно писмо от Реми. Нито пък нейна кърпичка. Иначе видях една от твоите, може да си я поискаш, много е хубава.

Тя се изправи и отиде до бюрото. Постоя неподвижно миг-два, после взе онова кристално нещо, на което пише Carpe Diem. Загледа се в него.

— Улови мига… Вдъхновяваща мисъл, нали?

— Сигурно — отвърнах. — Стига да се оставиш да те води някакъв си камък.

И тогава Джулиет ме изненада. Обърна се към мен и ми се усмихна с онази усмивка, заради която я харесах още при първото ни виждане.

— Къде е Далси? В голямата къща ли?

Кимнах и тя изхвърча навън.

Невероятната Джулиет! Ей сега щеше да нареди хубаво Далси, задето не се осмелява да признае чувствата си към Реми.

Мис Марпъл никога не тича. Тя върви бавно и тежко, както подобава на една стара дама. Помъчих се и аз да последвам примера й и докато стигна до къщата, Джулиет вече беше влязла вътре.

Минах на пръсти по терасата и се притиснах към стената на библиотеката. Френските прозорци бяха отворени.

Чух Джулиет да отваря вратата на библиотеката и да поздравява:

— Добро утро, господа.

Теди Хекуит (бояджията) и Честър (дърводелеца) отговориха:

— Добро утро, госпожице Аштън.

Далси се обади от върха на стълбата (това го разбрах после, като го чух как падна):

— Здравей, Джулиет.

Джулиет рече, че искала да размени няколко думи с него насаме, и другите двама излязоха.

— Случило ли се е нещо, Джулиет? — попита Далси. — Кит добре ли е?

— Да, да, добре е. Не идвам заради нея… Искам да те питам нещо…

Ето сега щеше да му каже да не бъде такъв пъзльо. Да се размърда и да отиде веднага да предложи брак на Реми.

Нищо подобно! Вместо това тя каза:

— Ще се ожениш ли за мен?

Идеше ми да потъна вдън земя.

Възцари се тишина, пълна тишина. Ни дума, ни вопъл.

Джулиет обаче продължи спокойно. Дори гласът й не потрепна, пък аз не можех да си поема дъх.

— Влюбена съм в теб, затова реших да те попитам.

И тогава Далси, милият Далси, изригна. Спомена напразно името Господне.

— Боже мой, да! — изкрещя той и се разтропа надолу по стълбата, кракът му се закачи някъде, Далси падна и си изкълчи глезена.

Колкото и да се изкушавах, не надникнах вътре, съвестта ми не го позволяваше. Почаках малко, но не чух нищо повече и се прибрах вкъщи да размисля.

Какво, като се упражнявах да гледам, щом не виждам правилно? Бях разбрала всичко погрешно. Всичко! Краят е щастлив, страшно щастлив, но не и благодарение на мен. Не притежавам проницателността на мис Марпъл и уменията й да наднича в дебрите на човешкия ум. Тъжно е, ала трябва да си го призная.

Сър Уилям беше споменал, че в Англия има състезания за мотоциклетисти, раздавали сребърни купи на победителите в надпреварите за скорост и по неравен терен. Може пък да се пробвам там, вече си имам мотор. Трябва ми само каска. И очила.

Първо обаче ще поканя Кит на вечеря и да остане да спи при мен, така че Джулиет и Далси да се порадват на малко усамотение, също както господин Дарси и Елизабет Бенет.

 

 

Джулиет — Сидни

17 септември 1946 г.

Скъпи Сидни,

Ужасно съжалявам, че те привиквам обратно и трябва отново да прекосиш Ламанша, но присъствието ти е наложително — ще се омъжвам. Улових мига, а и цялата нощ след него. Ще дойдеш ли да ме предадеш на съпруга ми в градината на Амелия в събота? Ебен е кумът, Изола е шаферката (шие си рокля за случая), Кит ще хвърля розови листенца.

Далси е младоженецът.

Изненадан ли си? Сигурно не си, за разлика от мен. Напоследък всичко ме изненадва. Всъщност, като си дам сметка, съм сгодена само от ден, но, изглежда, сякаш целият ми живот се осмисли в последните двайсет и четири часа. Представяш ли си, можехме да продължаваме да бленуваме един за друг и да се преструваме, че не го забелязваме, до края на света. Страхът да не урониш достойнството си може да ти съсипе живота, нали?

Мислиш ли, че е неприлично да се омъжа толкова бързо? Не искам да чакам, искам да започна веднага. Цял живот съм смятала, че историята приключва с благополучното сгодяване на героя и героинята — щом това е удовлетворило Джейн Остин, би трябвало да е удовлетворително и за всеки друг. Само че не е така. Историята тепърва започва и всеки ден ще носи нови събития и заплитания в сюжета. Може би следващата ми книга ще бъде за очарователна семейна двойка и за всички неща, които научават един за друг с годините. Виждаш ли колко благотворно влияе годежът върху писането ми?

Далси дойде от голямата къща и настоява незабавно да му обърна внимание. От прехвалената му стеснителност вече няма и следа, подозирам, че е било просто трик, за да спечели симпатията ми.

С обич:

Джулиет

 

 

П.П. Днес се натъкнах на Аделаида Адисън в града. Тя поднесе поздравленията си по следния начин: „Чух, че вие и онзи свинар най-сетне ще узаконите връзката си. Слава на Бога!“.