Сидни Старк

Издателство „Стивънс и Старк“

„Сейнт Джеймс“ 21

Лондон

Англия

Скъпи Сидни,

Сюзан Скот е същинско чудо. Продадохме повече от четирийсет екземпляра от книгата, което беше много добре, макар че мен ме зарадва повече храната. Сюзан успя да се сдобие с купони за пудра захар и с истински яйца и направи целувки. Ако всичките й литературни обеди достигат подобни висоти, нямам нищо против да обикалям с нея из страната. Мислиш ли, че една щедра премия ще я стимулира да намери масло? Нека пробваме, може да удържиш сумата от моя хонорар.

Не всички новини обаче са толкова добри. Питаш ме как върви работата по новата ми книга, и отговорът, уви, е „никак“.

„Английските слабости“ изглеждаше така обещаваща в началото. В крайна сметка би трябвало да може да се изпишат томове за Дружеството срещу прославата на английското зайче. Изрових една снимка, на която Клубът за борба с вредителите марширува по „Оксфорд Стрийт“ с плакати „Долу Биатрикс Потър^[1]!“. Какво повече би могло да се добави? Абсолютно нищо!

Не ми се занимава повече с тази книга. Просто умът и сърцето ми не са в нея. Изи Бикерстаф ми беше скъпа (и все още е), но повече не искам да пиша под това име. Не желая да ме възприемат като ведър хуморист. Давам си сметка, че по време на война да накараш читателя да се смее или поне да се усмихне, е значително постижение, но повече не искам да го правя. Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.

Много се радвам, че „Стивънс и Старк“ печелят от „Изи Бикерстаф отива на война“. Това облекчава съвестта ми след провала с биографията на Ан Бронте.

С благодарности за всичко и с обич:

Джулиет

П.П. Чета писмата на госпожа Монтегю. Знаеш ли какво е написала на Джейн Карлайл^[2] тази некадърница? „Скъпа моя Джейн, всеки е роден с призвание, а твоето е да пишеш очарователни писъмца.“ Дано Джейн да я е заплюла.

Сидни — Джулиет

10 януари 1946 г.

Джулиет Аштън

„Глеб“ 23

Челси

Лондон

Скъпа Джулиет,

Поздравления! Сюзан твърди, че на обяда си грабнала публиката така, както пияницата грабва бутилка ром, така че, моля те, престани да се тревожиш за предстоящата обиколка. Нито за миг не съм се съмнявал в успеха ти. Виждал съм те как декламираш „Овчарчето пее в долината на унижението“ преди осемнайсет години и знам, че за секунди ще омаеш слушателите. Един съвет само: би било добре, ако този път се въздържиш и не замеряш хората с книги.

Сюзан няма търпение да те представи във всички книжарници от Бат до Йоркшир. Естествено, Софи настоява да включа в обиколката и Шотландия. Аз я вбесих с традиционния си надменен отговор (нали все пак съм по-голям): „Ще видим“. Знам, че й липсваш, но издателството не бива да се влияе от подобни съображения.

Току-що получих данните за продажбите на „Изи…“ в Лондон и околните графства. Отлични са. Отново поздравления!

Не се притеснявай за „Английските слабости“. По-добре да загубиш ентусиазма си сега, отколкото след шест месеца писане за зайци. Търговските перспективи на идеята бяха атрактивни, но съм съгласен, че темата е ужасно досадна. Ще намериш нещо друго, което да ти хареса.

Вечеря, преди да заминеш? Само кажи кога.

С обич:

Сидни

П.П. Пишеш очарователни писъмца.

Джулиет — Сидни

11 януари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Прекрасно! Може ли да е някъде край реката? Искам стриди, шампанско и ростбиф, ако има; ако ли не — става и пиле. Много се радвам, че продажбите на „Изи…“ са добри. Но дали са достатъчни, за да не се налага да си събирам багажа и да се изнасям от Лондон?

След като ти и издателството ме превърнахте в що-годе успешен автор, вечерята ще бъде от мен.

С обич:

Джулиет

П.П. Не съм хвърляла „Овчарчето пее в долината на унижението“ по хората. Хвърлих я по преподавателката ни по рецитиране. Исках да падне в краката й, но не уцелих.

Джулиет — Софи Страхан

12 януари 1946 г.

Госпожа Александър Страхан

Фокънфарм

Оубан

Аргайл

Скъпа Софи,

Страшно ще се радвам да те видя, разбира се, но в момента съм като бездушен и безволев робот. Сидни ме кара да обикалям из Бат, Колчестър, Лийдс и всевъзможни други селца, чиито имена така и не успях да запомня. И затова не мога просто ей така да отскоча до Шотландия. Сидни ще свъси вежди, ще присвие очи и ще ме погледне лошо. А ти знаеш колко е изнервящо, когато Сидни те гледа лошо.

Как ми се иска да се измъкна и да дойда да ме поглезиш във фермата. Ще се изтегна на канапето пред камината, а ти ще ме завиеш с одеяло и ще ми донесеш чаша чай. Александър ще възрази ли, ако окупирам канапето за по-дълго? Казвала си ми, че е кротък, но постоянното ми присъствие вероятно ще го подразни.

Не знам защо съм толкова унила. Би трябвало да се радвам на перспективата да чета „Изи…“ пред очарованата публика. По принцип обичам да говоря за книги и да получавам комплименти. Би следвало да съм въодушевена. Но истината е, че съм потисната, дори по-потисната, отколкото бях през войната. Всичко е опустошено, Софи: пътищата, сградите, хората. Особено хората.

Настроението ми сигурно се дължи на вечерята, на която бях снощи. Храната беше отвратителна, но това го очаквах. По-скоро другите гости ме разстроиха. Най-потискащата сбирщина, на която съм попадала. Разговорите се въртяха около бомбардировките и глада. Помниш ли Сара Моркрофт? Тя също беше там — кожа и кости, накокошинена от студа, с кървавочервено червило. А на времето минаваше за красавица, нали? Беше луда по онзи с конете, който след това замина за Кеймбридж. Него обаче го нямаше, оказа се, че се е омъжила за някакъв лекар с пепеляво лице, който мляскаше, преди да заговори. Но и той беше като герой от любовен роман в сравнение с моя придружител, който по една случайност беше ерген, вероятно последният на света… О, Боже, колко съм злобна!

Кълна се, Софи, мисля, че ми има нещо. Всички мъже ми се струват непоносими. Вероятно трябва да си снижа критериите. Е, не чак до нивото на пепелявия мляскащ лекар. Дори не мога да обвинявам войната — никога не ме е бивало с мъжете, нали?

Мислиш ли, че огнярят от „Сейнт Суидин“ ще си остане единствената ми истинска любов? Не е много вероятно, все пак така и не събрах смелост да го заговоря, но пък поне чувствата ми не бяха попарени от разочарования. Каква прекрасна черна коса имаше само! След това, както знаеш, дойде годината на поетите. Сидни още ми се подиграва, макар и без никакво основание, тъй като той ме запозна с тях. После идва горкият Адриан… О, няма нужда да ти изброявам ужасяващия списък… Софи, какво не ми е наред? Толкова ли съм взискателна? Не искам да се омъжа, за да съм просто омъжена. Не се сещам за нищо по-самотно от това да прекарам остатъка от живота си с човек, с когото не мога да разговарям, или — още по-лошо — не мога да мълча.

Какво досадно мрънкащо писмо! Видя ли? Успях да те накарам да се зарадваш, че няма да намина през Шотландия. Но не се знае, може пък и да стигна до теб, съдбата ми е в ръцете на Сидни.

Целуни Доминик от мен и му кажи, че оня ден видях плъх с размерите на териер.

Много обич за Александър, а за теб — още повече:

Джулиет

Далси Адамс — Джулиет (Гърнзи, Нормандски острови)

12 януари 1946 г.

Джулиет Аштън

„Оукли Стрийт“ 81

Челси

Лондон

Уважаема госпожице Аштън,

Казвам се Далси Адамс и живея във фермата си в енория Сен Мартен в Гърнзи. В ръцете ми попадна една книга, която навремето е била ваша — „Избрани есета“ на Елия, което, оказа се, е псевдоним на Чарлс Лам^[3]. Името и адресът ви бяха изписани от вътрешната страна на корицата.

Ще си позволя да пристъпя направо към въпроса: Чарлс Лам много ми хареса и затова се зачудих дали щом есетата са „Избрани“, това означава, че той е писал и други неща. Искам да прочета всичко от него, само че, макар германците да си отидоха, в Гърнзи все още няма никакви книжарници.

Затова реших да ви помоля за услуга. Бихте ли ми изпратили името и адреса на някоя лондонска книжарница? Мисля да поръчам по пощата другите книги на Чарлс Лам. Също така знаете ли дали има негова биография и как бих могъл да я намеря? Струва ми се, че въпреки блестящия и повратен ум на господин Лам животът му е бил изпълнен с много тъга.

Чарлс Лам ме разсмиваше по време на германската окупация, като най-много се забавлявах на историята му за печеното прасе. И нашият Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки се появи покрай едно печено прасенце, приготвено зад гърба на немците, заради което Лам ми е още по-близък.

Съжалявам, че ви безпокоя, но повече щях да съжалявам, ако не се бях докоснал до него, тъй като творбите му ме превърнаха в негов приятел.

Надявам се, че не съм ви затруднил:

Далси Адамс

П.П. У една моя приятелка, госпожа Маджъри, е попаднал памфлет, който някога също е бил ваш. Казва се „Имало ли е горящ храст? Защита на Мойсей и Десетте Божи заповеди“. На нея й е харесал коментарът, който сте написали отстрани в полето: „Божие слово или контрол над тълпата???“. Решихте ли кое от двете?

Джулиет — Далси

15 януари 1946 г.

Далси Адамс

Ле Воларан

Ла Буве

Сен Мартен, Гърнзи

Уважаеми господин Адамс,

Вече не живея на „Оукли Стрийт“, но много се радвам, че писмото ви стигна до мен, както и че моята книга е стигнала до вас. Раздялата ми с „Избрани есета“ беше тъжна и болезнена. Притежавах два екземпляра от книгата, а нямах свободно място в библиотеката и въпреки това се почувствах като предател, когато я продадох. Вие успокоихте съвестта ми.

Чудно ми е как е стигнала до Гърнзи. Може би в книгите има заложен някакъв таен инстинкт за намиране на верния път, който ги отвежда до идеалните им читатели. Би било прекрасно, ако е така, нали?

Аз обичам да се ровя из книжарниците — това е любимото ми занимание, и затова веднага след като получих писмото ви, отидох в „Хейстингс и синове“. От години съм техен клиент и винаги намирам това, което търся, като след всяко посещение си тръгвам с още поне две-три заглавия, които не са били в списъка ми. Помолих господин Хейстингс да открие един запазен, хубав екземпляр на „Още есета от Елия“ и да ви го изпрати по пощата. Той се зарадва, че е попаднал на почитател на Чарлс Лам, и обеща да се опита да издири биографията му, написана от Е. В. Лукас, макар че това щяло да отнеме малко повече време.

Надявам се, че ще приемете като един скромен подарък от мен „Избраните писма на Чарлс Лам“. От тях ще научите повече, отколкото от биографията. Е. В. Лукас е твърде надут, за да включи любимия ми пасаж от Лам:

„Бззз, бззз, бззз, бум, бум, бум, хър, хър, хър, фър, фър, прас! Накрая със сигурност ще горя в ада. Не съм спирал да пия от два дни. Алкохолът удави чувството ми за благоприличие и почти напълно угаси пламъчето на вярата ми в Бог“.

Ще го намерите в писмата (244 стр.). Те бяха първото, което прочетох от Лам; за мой срам купих книгата само защото бях чела, че той е посетил приятеля си Лий Хънт^[4], който бил хвърлен в затвора по обвинение за клевета на Уелския принц.

Лам помогнал на Хънт да боядисат тавана на килията небесносин с бели облачета. След това двамата нарисували пълзяща роза на стената. По-късно разбрах, че Лам предложил да подпомогне финансово семейството на Хънт, макар самият той да бил беден като църковна мишка. Освен това научил най-малката дъщеря на Хънт да казва „Отче наш“ отзад напред. Как да не проявиш любопитство към такъв човек?

Ето затова обичам да чета: някоя дреболия те заинтригува и това те отвежда до нова книга, където те грабва нещо друго, стигаш до трета и така нататък. Това е една геометрична прогресия, която няма край и служи единствено на удоволствието.

Червеното петно върху корицата, което прилича на кръв, наистина е кръв. Порязах се с ножа за хартия, без да искам. Приложената картичка е репродукция на портрета на Лам, нарисуван от приятеля му Уилям Хазлит.

Ако имате време да ми пишете, бихте ли ми отговорили на няколко въпроса? Всъщност на три. Защо е трябвало да пазите в тайна печеното прасе? Как то е станало причина за сформирането на литературен клуб? И защо клубът се казва така?

Сега живея под наем на „Глеб Плейс“ 23, Челси, Лондон. Апартаментът ми на „Оукли Стрийт“ беше бомбардиран през 1945 г. и все още страдам за него. Той беше прекрасен, виждах Темза през три от прозорците си. Знам, че съм извадила късмет, задето изобщо имам къде да живея в Лондон, но съм си такава — мрънкам дори и когато птичката на щастието е кацнала на рамото ми. Радвам се, че се обърнахте към мен, за да ви издиря още книги на Чарлс Лам.

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

П.П. Така и не можах да взема решение за Мойсей и това още ме тормози.

Джулиет — Сидни

18 януари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Това не е писмо, а извинение. Моля те, прости ми оплакванията за чайните и обедните представяния, които организира за „Изи…“. Тиранин ли те нарекох? Връщам си думите назад. Обичам „Стивънс и Старк“ и съм ти благодарна, че ме изпращаш извън Лондон.

Бат е великолепен град, с прекрасни бели високи къщи, наредени в полумесец. Нямат нищо общо с черните мрачни сгради на Лондон, още по-малко с купчините отломки, които сега са затрупали улиците на столицата. Истинско блаженство е да вдишаш чист свеж въздух без въглищен дим и прахоляк. Времето е мразовито, но не е като усойния лондонски студ. Дори хората по улиците са по-различни, изглеждат солидни, като къщите си; не са мрачни и прегърбени като лондончани.

Сюзан твърди, че посетителите на представянето в Абът са прекарали отлично. На мен също ми беше приятно. Съумях да си отлепя езика от небцето на втората минута и се забавлявах.

Утре потегляме към книжарниците в Колчестър, Норуич, Кингс Лин, Брадфорд и Лийдс.

С обич и благодарности:

Джулиет

Джулиет — Сидни

21 януари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Да пътуваш с нощния влак, отново е прекрасно! Вече не стоиш с часове в коридорите, не чакаш на глуха линия да премине военната композиция, а най-хубавото е, че хората вече не затъмняват домовете си. От прозорците на къщите отново струи светлина и мога да надничам вътре. Това ужасно много ми липсваше през войната. Имах чувството, че сме се превърнали в къртици, които се лутат в собствените си тунели. Не, не съм воайор. Воайорът се интересува от спалните, докато мен ме вълнуват всекидневните и кухните. Мога да си представя целия живот на обитателите само от един поглед върху библиотеките, бюрата, запалените свещи или ярките възглавници по диваните.

В книжарницата на Тилман днес се сблъскахме с един злобен и високомерен мъж. След като свърших да говоря за Изи, попитах дали някой има въпроси. Той веднага скочи и се разкрещя: как можело някаква си обикновена жена да смее да петни името на Айзък Бикерстаф^[5]? Да осквернява прочутия публицист, святото сърце и душа на литературата на осемнайсети век, покойния Айзък Бикерстаф…

Аз се сепнах, не знаех какво да отговоря, но една жена от последния ред стана и му се сопна: „О, я стига! Не можеш да оскверниш човек, който не е съществувал! Няма как да е покойник, след като никога не е бил жив! Айзък Бикерстаф е бил псевдоним на Джоузеф Адисън за колонките му в «Спектейтър»! Госпожица Аштън може да си избере което си иска измислено име, така че си затваряйте устата!“ След тази доблестна защита онзи подви опашка и си тръгна.

Сидни, да познаваш някой си Маркам В. Рейнълдс? Ако не, би ли проверил в „Кой, кой е“, в имотния регистър или в Скотланд Ярд? В краен случай може просто да го потърсиш в телефонния указател. Той ми изпрати красив букет от пролетни цветя в хотела в Бат, дузина бели рози във влака и камара червени в Норуич. И то без бележка, само с гравираната си визитка.

И като се замисля за това, откъде ли знае къде отсядаме със Сюзан и с кой влак пътуваме? Цветята ме посрещат на пристигане. Не знам дали да се чувствам поласкана, или преследвана.

С обич:

Джулиет

Джулиет — Сидни

23 януари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Сюзан току-що ми показа отчета по продажбите на „Изи…“ — направо не е за вярване. Смятах, че всички ще са толкова изтощени от войната, че няма да искат да им се напомня за нея, пък било то и с книга. За щастие, ти за пореден път се оказа прав, а аз сгреших (колкото и да ми е неприятно да си го призная).

Да пътуваш, да говориш пред жадната публика, да раздаваш автографи и да се срещаш с непознати, наистина е опияняващо. Жените тук ми разказаха такива истории от войната, че почти ми се дощя отново да започна да си водя колонката във вестника. Вчера се запознах с една дама от Норуич с четири дъщери, миналата седмица най-голямата от тях била поканена на чай в градското кадетско училище. Нагласено с най-красивата си рокля и с бели ръкавици, момичето отишло до училището, прекрачило прага, отправило поглед към морето от грейнали кадетски лица пред себе си и припаднало. Горкото дете, никога не било виждало толкова много мъже на едно място. Помисли си само — цяло едно поколение е израснало без танци, без официални вечери и без флиртове.

Приятно ми е да обикалям по книжарници и да разговарям с продавачите. Те наистина са особен тип хора. Никой нормален човек не би се хванал да работи в книжарница, още по-малко пък би отворил своя, тъй като печалбата е твърде малка. Явно причината е в любовта към читателите и четенето, както и в привилегията първи да се докоснеш до новите заглавия.

Помниш ли първата ни работа със сестра ти в Лондон? В антикварната книжарница на намусения господин Хок? Беше прекрасно! Той разопаковаше новопристигналите книги, подаваше ни по една и казваше: „Не ги пипайте с мръсни ръце, внимавайте да не падне пепел върху страниците и, за бога, Джулиет, никакви бележки отстрани в полетата! Софи, скъпа, не й позволявай да пие кафе, докато чете“. И ние отивахме да четем.

Оттогава насам не спирам да се чудя колко много хора обикалят из книжарниците, без да знаят какво търсят. Чакат някоя книга да привлече вниманието им, а след това, тъй като не са толкова лековерни, че да се вържат на анотацията на корицата, се обръщат към продавача с трите ключови въпроса: „За какво се разказва? Чели ли сте я? Хареса ли ви?“.

Истинските книжни плъхове като мен и Софи не могат да лъжат. Лицата ни винаги ни издават. Повдигаш вежда, присвиваш устни и това е напълно достатъчно — книгата не струва. По-умните клиенти ни питат какво бихме препоръчали, а ние само това и чакаме, връчваме им някое заглавие и настояваме да го прочетат. Ако не им хареса, повече не се връщат; харесат ли го обаче, остават клиенти до живот.

Водиш ли си бележки? А трябва. Издателите трябва да изпращат по няколко рекламни екземпляра във всяка книжарница, за да може целият персонал да се запознае с книгата.

Господин Сетън днес ми каза, че „Изи Бикерстаф…“ е идеалният подарък както за хора, които харесваш, така и за такива, които не харесваш, но на които така или иначе трябва да им подариш нещо. Според него 30 % от книгите се купуват за подаръци. Трийсет процента??? Така ли е?

Сюзан похвали ли ти се, че освен обиколката ми из страната вече менажира и мен самата? Веднага щом ме видя, заяви, че гримът, дрехите и обувките ми са овехтели и опърпани. Да не би да не съм била разбрала, че войната е свършила?

Заведе ме при мадам Хелена да ми направят нова прическа. Косата ми вече не е дълга и права, а къса и къдрава. И малко по-светла. Сюзан и мадам Хелена казаха, че искали да извадят на показ златния отблясък на моите „красиви кестеняви къдрици“, но истината е, че целта беше да скрият появилите се бели косми (по мои наблюдения четири на брой). Освен това си купих крем за лице, прекрасен ароматен лосион за ръце, червило и извивачка за мигли (когато я използвам, ми се кръстосват очите).

След това Сюзан ми предложи да си взема нова рокля. Напомних й, че кралицата носи дрехите си от 1939 г. и нищо не ми пречи да следвам нейния пример. А тя ми отговори, че за разлика от мен, на кралицата не й се налага да впечатлява непознати. Почувствах се предател на короната и отечеството — нито една порядъчна жена няма нови тоалети. Но в мига, в който се видях в огледалото, всичко това някак си избледня. Първата ми нова рокля от четири години насам! И то каква — с цвят на узряла праскова, а платът пада на прекрасни дипли. Продавачката каза, че роклята притежава „френски шик“ и че изглеждам страхотно с нея. И аз я купих. Новите обувки ще трябва да почакат, тъй като похарчих купоните си за цяла година.

Благодарение на Сюзан, на новата прическа, роклята и грима вече не приличам на апатична, раздърпана трийсет и две годишна стара мома, а на енергична, елегантна, шикозна (има ли такова прилагателно?) млада дама.

По повод новата ми рокля и старите обувки — не е ли абсурдно сега, след войната, недостигът на стоки да е по-голям, отколкото преди? Разбирам, че стотици хиляди хора в цяла Европа трябва да бъдат нахранени, подслонени и облечени, но вътрешно негодувам, че голяма част от тях са германци.

Все още нямам идея за нова книга. Започвам да се депресирам. Някакви предложения?

По моите представи съм доста на север и затова довечера ще поръчам един междуградски разговор до Софи в Шотландия. Да имаш някакви съобщения до сестра ти, зет ти и племенника?

Това е най-дългото писмо, което съм писала някога. Не е нужно да ми отговаряш подобаващо.

С обич:

Джулиет

Сюзан Скот — Сидни

25 януари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Не вярвайте на публикациите във вестниците. Джулиет не беше арестувана и не я отведоха с белезници. Само един брадфордски полицай я смъмри леко, а и той през цялото време се подсмихваше под мустак.

Тя наистина хвърли чайника по Гили Гилбърт, но не го е попарила, както той твърди. Чаят беше изстинал. Освен това не го уцели както трябва, по-скоро едва го закачи. Дори управителят на хотела отказа да приеме компенсация за чайника, защото бил само нащърбен. Все пак се обади на полицията, тъй като Гили не спираше да крещи.

Ето я и цялата история, като подчертавам, че отговорността за случилото се е изцяло моя. Трябваше да откажа молбата на Гили да интервюира Джулиет. Знам каква гадина е, цялото котило от лондонския „Врява и безумство“ са мазни негодници, а и ужасно завиждат на успеха на колонките на Изи Бикерстаф в „Спектейтър“, както и на самата Джулиет.

Връщахме се от представянето, което Брейди от книжарница „Буксмит“ беше организирал за Джулиет. И двете бяхме уморени, но доволни. Гили ни пресрещна във фоайето на хотела и ни покани на чай. Помоли за кратко интервю с „прекрасната госпожица Аштън, любимката на Англия Изи Бикерстаф“. Ласкателствата му трябваше да ме накарат да застана нащрек, но исках просто да поседна, да се насладя на успеха на Джулиет и да изпия един чай с мляко.

Така и направихме. Разговорът вървеше непринудено и аз се бях замислила за нещо друго, когато изведнъж чух Гили да казва: „И вие сте вдовица от войната, нали? Или по-скоро почти сте вдовица. Щяхте да се омъжвате за лейтенант Роб Дартри, нали? Дори бяхте насрочили дата?“.

Джулиет отвърна: „Моля? Не ви разбрах, господин Гилбърт“. Знаете колко е вежлива.

„Информацията ми е вярна, нали? С лейтенант Дартри сте подали документи за сключване на граждански брак. Запазили сте час за 11.00 на 13 декември 1942 г. в гражданското отделение в Челси и сте резервирали маса в «Риц» за официалния обяд, но изобщо не сте стигнали до кметството. Очевидно сте зарязали горкия лейтенант Дартри пред олтара и той, унижен и самотен, се е върнал на кораба си, отплавал е за Бирма и след няма и три месеца е загинал там.“

Аз се сепнах, от смайване си бях глътнала езика и само безпомощно гледах как Джулиет се мъчи да запази любезен тон. „Не съм го изоставила пред олтара, скъсахме предишния ден. И не е бил унижен, даже по-скоро беше облекчен. Просто му казах, че в крайна сметка не желая да се омъжвам. Повярвайте ми, господин Гилбърт, той си тръгна щастлив, че се е отървал от мен. Не се е прибрал на кораба си самотен и унил, а отиде във Военния клуб и цяла нощ танцува с Белинда Туининг.“

Това изненада Гили, но не го обезсърчи. Нищо не може да спре гадините като него. Той набързо прецени, че може да се докопа до още по-пикантна история.

„Ха! — подсмихна се многозначително той. — В такъв случай каква е била причината? Алкохол? Друга жена? Или пък влечения, ала Оскар Уайлд?“

И тогава Джулиет хвърли чайника. Можете да си представите каква суматоха настана, наоколо все пак беше пълно с хора. Сигурно от тях вестниците са разбрали за случилото се.

Заглавието на неговия материал „Изи Бикерстаф отново отива на война! Наш репортер пострада от стълкновение с нея“ е доста преувеличено, но не е чак толкова зле. Другото — „Зарязаният от Джулиет Ромео — герой, загинал в Бирма“ си е направо гнусно, дори и по стандартите на Гили Гилбърт и „Врява и безумство“.

Джулиет се притеснява, че е злепоставила „Стивънс и Старк“, но от гаврата с името на Роб Дартри направо й се гади. Не успях да изкопча почти никакви подробности от нея, освен че Роб Дартри е бил добър, много добър човек, не бил виновен за случилото се и не заслужавал това отношение.

Вие познавали ли сте го? Предполагам, че намеците за пиенето и за влеченията му „ала Оскар Уайлд“ са пълни глупости, но все пак ми е любопитно защо Джулиет е отменила сватбата. Вие знаете ли? И ще ми кажете ли? Не, разбира се, защо ли си правя труда да питам.

С времето клюките ще позаглъхнат, ала едва ли е необходимо Джулиет да е в Лондон в разгара им. Дали да не удължим пътуването си до Шотландия? Признавам, че съм раздвоена: продажбите там са поразителни, но тя вложи доста усилия в представянията, не е лесно да се изправиш пред претъпкана с непознати стая и да хвалиш себе си и книгата си. Джулиет не е привикнала на тази суетня (за разлика от мен) и е доста уморена.

В неделя ще сме в Лийдс, така че ще очаквам там отговора ви за Шотландия.

Гили Гилбърт е жалък подлец и заслужава да свърши зле, но пък изтласка „Изи Бикерстаф отива на война“ в списъка с бестселърите. Изкушавам се да му напиша благодарствено писмо.

Ваша, запъхтяна от бързане:

Сюзан

П.П. Разбрахте ли най-сетне кой е Маркам В. Рейнълдс? Днес изпрати на Джулиет наръч камелии.

Джулиет — Сидни, Телеграма

УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ПОСРАМИХ ТЕБ И „СТИВЪНС И СТАРК“. С ОБИЧ: ДЖУЛИЕТ.

Сидни — Джулиет

26 януари 1946 г.

Джулиет Аштън

Хотел „Куинс“

Лийдс

Скъпа Джулиет,

Не се тревожи за Гили, не си ни посрамила. Съжалявам единствено, че чаят не е бил по-горещ и че не си уцелила негодника в слабините. Репортерите ме преследват за изявление по повод разкритията в публикацията му и аз с удоволствие ще им го дам. Не се тревожи, ще бъде за журналистиката в днешните упадъчни времена, не за теб и за Роб Дартри.

Току-що говорих със Сюзан и я уведомих, че не съм съгласен за Шотландия, макар да знам, че Софи никога няма да ми го прости. Продажбите на „Изи…“ се покачват и според мен е по-добре да се приберете в Лондон.

От „Таймс“ искат да напишеш голям материал за притурката им. Предвиждат поредица от няколко части, които ще излязат в три последователни броя, и предлагат ти да си автор на първата. Ще ги оставя те да те изненадат с темата, но отсега мога да ти обещая, че материалът ще бъде подписан от Джулиет Аштън, а не от Изи Бикерстаф, темата ще е сериозна, а заплащането ще ти позволи да пълниш апартамента си със свежи цветя всеки ден в продължение на година, да си купиш нова сатенена кувертюра (лорд Уолтън заяви, че вече не е нужно да си бомбардиран, за да си купиш нова покривка за легло), както и чифт обувки от истинска кожа, стига да успееш да намериш. Ще ти дам моите купони.

От „Таймс“ са предвидили статията ти да излезе чак в края на пролетта, така че ще имаме време да ти измислим идея за нова книга. С две думи, налице са основателни причини да се завърнеш, но най-голямата от тях е, че ми липсваш.

Сега за Маркам В. Рейнълдс. Знам кой е той и имотният регистър нямаше да ми помогне, защото господин Рейнълдс е американец. Син и наследник на Маркам В. Рейнълдс-старши, който преди държеше монопола над хартиените фабрики в САЩ, а сега просто притежава повечето от тях. Младият Рейнълдс е с артистичен уклон и не си цапа ръцете с производството на хартия, вместо това я използва, за да печата на нея. Издател е. Негови са „Ню Йорк Джърнал“, „Дума“, „Кръгозор“ и няколко по-малки издания. Бях чул, че е в Лондон. Официално е тук за откриването на лондонската редакция на „Кръгозор“, но се носят слухове, че е решил да започне да издава книги и е дошъл, за да примами най-добрите английски автори с представата за охолство и просперитет в Америка. Не знаех, че методите му включват рози и камелии, ала това не би трябвало да ме изненадва. Рейнълдс притежава в излишък от това, което ние наричаме безочливост, а американците — целеустременост. Сама ще се увериш, като се запознаеш с него. Омаял е много по-непристъпни жени от теб, дори и секретарката ми. За съжаление, именно тя му е дала разписанието и адресите ти. Клетата глупачка си е изгубила ума по него, сторил й се „толкова романтичен, с прекрасен костюм и ръчно изработени обувки“. Мили боже! Тя като че ли изобщо не успя да схване какво означава издаването на служебна тайна и затова се наложи да я уволня.

Не се съмнявай, Джулиет, той си те е набелязал. Да го предизвикам ли на дуел? Най-вероятно ще ме убие, така че по-добре да се въздържа. Мила моя, аз масло не мога да ти обещая, камо ли охолство и просперитет, но нали знаеш, че си любимата авторка на „Стивънс и Старк“, особено на Старк?

Какво ще кажеш за една вечеря веднага щом се върнеш?

С обич:

Сидни

Джулиет — Сидни

28 януари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Да, с удоволствие приемам поканата за вечеря. Ще си сложа новата рокля и ще се натъпча до пръсване.

Радвам се, че не съм ви изложила с Гили и чайника. Ужасно се притесних. Сюзан предложи да направя някакво „достойно изявление“ пред пресата за Роб Дартри и да обясня защо не сме се оженили. И дума да не става за подобно нещо! Честно казано, готова съм да ме мислят за глупачка, стига Роб да не изглежда като идиот. Той не беше идиот, но каквото и да кажа сега, хората ще го възприемат като такъв. Предпочитам да си замълча, дори и да ми излезе име на безотговорна, вятърничава и студенокръвна кучка.

Но бих искала ти да знаеш причината. Досега не съм го споделяла с теб, защото през 1942 г. беше във флота и така и не успях да те запозная с Роб. Дори Софи не го видя, тъй като през онази есен беше в Бедфорд, а после я заклех да запази всичко в тайна. Постоянно отлагах да ти разкажа историята, тъй като от нея си личи колко съм била незряла и глупава, задето изобщо се сгодих.

Смятах, че съм влюбена (това е покъртително, каква е била представата ми за любовта!). Подготвях се да споделя дома си със съпруг и му осигурих място, за да не се чувства като дошла на гости леля. Изпразних половината чекмеджета, половината гардероб, половината аптечка, половината бюро. Изхвърлих платнените закачалки и купих от тежките дървени. Махнах куклата от леглото и я прибрах на тавана. Апартаментът ми беше готов за двама.

Следобеда преди сватбата Роб се нанесе с багажа си, а аз отидох да оставя статията на Изи в „Спектейтър“. Свърших си работата в редакцията за минути, препуснах към къщи, изкачих стълбите на един дъх, отворих вратата и видях седналия на едно ниско столче Роб, заобиколен от кашони. Тъкмо запечатваше последния с тиксо. Общо осем кашона, пълни с моите книги, готови за мазето!

Той се обърна и каза: „Здравей, скъпа. Не се тревожи за неразборията, портиерът обеща да ми помогне да ги свалим долу. — После погледна лавиците и добави: — Прекрасни са, нали?“.

Нямах думи. Направо си глътнах езика. Всички рафтове, Сидни, където стояха моите книги, сега бяха пълни със спортни трофеи: сребърни и златни купи, сини розетки, червени ленти, грамоти. Награди от всевъзможни игри: бухалки за крикет, скуош ракети, тенис ракети, гребла, стикове за голф, хилки за пинг-понг, лъкове и стрели, щеки за снукър, пръчки за лакрос, стикове за хокей и за поло. Статуетки за прескачания на препятствия, било то сам или на кон. Грамоти в рамки: най-много отстреляни птици; първо място по бягане; последен оцелял при дърпане на въже срещу отбора на Шотландия.

Не ми идваше нищо на ума, освен да се разкрещя: „Как смееш! Какво си направил? Върни ми книгите обратно!“.

Ето така започна всичко. В яда си заявих, че никога няма да се омъжа за човек, който намира щастие в удрянето на малки топки и в стрелба по птички. В отговор Роб замърмори за опърничавите интелектуалки. Едва дето не се хванахме за гушите, но и двамата си мислехме едно и също: „За какво, по дяволите, сме си говорили през изминалите четири месеца? За какво наистина?“. Накрая той изсумтя, въздъхна и си тръгна. А аз си разопаковах книгите.

Помниш ли как миналата година ме посрещна на гарата и ми каза, че апартаментът ми е пострадал от бомбардировките, а аз се разсмях? Сигурно си го взел за истерична реакция, но всъщност се смеех на иронията на съдбата — ако бях оставила Роб да смъкне книгите в мазето, все още щяха да са при мен.

Сидни, в името на дългото ни приятелство, не е нужно да коментираш тази история. Всъщност предпочитам никога да не го правиш.

Благодаря ти, че си проучил Маркам В. Рейнълдс из основи. Засега ухажванията му са изцяло флорални и аз оставам вярна на теб и на империята. И все пак изпитвам дълбоко съчувствие към секретарката ти. Надявам се поне да й е изпратил няколко рози. И аз самата едва ли щях да издържа пред вида на ръчно изработени обувки. Ако някога го срещна, ще внимавам да не поглеждам в краката му. Или първо ще се завържа здраво за някоя мачта, както е направил Одисей, та да мога спокойно да надникна.

Благословен да си, че ме викаш обратно в Лондон. С нетърпение очаквам предложението на „Таймс“. Ще се закълнеш ли в Софи, че темата няма да е повърхностна? Надявам се да не ме карат да пиша за херцогинята на Уиндзор.

С обич:

Джулиет

Джулиет — Софи Страхан

31 януари 1946 г.

Скъпа Софи,

Благодаря ти, че долетя до Лийдс да ме видиш, не мога да ти опиша колко много имах нужда да видя някой близък. Честно казано, бях на ръба да замина за Шетландските острови и да заживея като отшелник. Радвам се, че дойде.

Карикатурата във „Врява и безумство“ как ме отвеждат с белезници е силно преувеличена. Дори не са ме арестували. Знам, че Доминик предпочита кръстницата му да е в затвора, но засега ще трябва да се примири с не толкова драматичен развой на събитията.

Казах на Сидни, че единственият отговор на грубите и лъжливи обвинения на Гили е да запазя достойно мълчание. Той отговори, че това е мое право, но издателство „Стивънс и Старк“ не можело да си го позволи.

Сидни свика пресконференция, за да защити честта на Изи Бикерстаф, Джулиет Аштън и журналистиката като цяло от боклуци като Гили Гилбърт. Вестниците в Шотландия отразиха ли я? Ако не, ето най-важното: брат ти нарече Гили Гилбърт „подла невестулка“ (е, може би не точно с тези думи, но посланието му беше ясно), обвини го, че е излъгал, защото е бил прекалено мързелив да проучи фактите и твърде глупав, за да предвиди щетите, които лъжите му нанасят върху славните традиции на журналистиката. Страхотно го нареди, нали?

Софи, възможно ли е две момичета (вече жени) да имат по-добър защитник от брат ти? Не мисля. Благородството му заслужава похвала, но мен все още ме глождят опасения. Гили Гилбърт е такава змия, че едва ли ще отстъпи, без да се опита да ни клъвне. От друга страна, Сюзан твърди, че Гили е жалък страхливец, който няма да посмее да си отмъсти. Дано да е права.

С обич:

Джулиет

П.П. Онзи мъж отново ми изпрати наръч орхидеи. Вече започвам да получавам нервни тикове — кога ли най-сетне ще се реши да се покаже? Смяташ ли, че го прави нарочно?

Далси — Джулиет

31 януари 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Книгата ви пристигна вчера! Постъпката ви е много мила и аз ви благодаря от все сърце.

Сега работя на пристанището в Сейнт Питър. Разтоварвам кораби, така че мога да чета по време на почивките. Каква благодат е да имаш истински чай и хляб с масло, а сега вече и вашата книга! Хубаво е, че е с меки корици и мога да я нося в джоба си навсякъде, макар че внимавам да не я похабя. Много ви благодаря и за портрета на Чарлс Лам. Има хубаво лице, нали?

Ще се радвам да си пишем. Ще се постарая да отговоря на въпросите ви и макар че много други биха могли да опишат тази история по-добре от мен, ще ви разкажа за вечерята с печеното прасе.

Имам малка къща и ферма, наследство от баща ми. Преди войната гледах прасета и зеленчуци за пазара на пристанището, както и цветя за Ковънт Гардън. От време на време се хващах на работа като дърводелец и поправях покриви.

Прасетата вече ги няма. Германците ги откараха, за да хранят войниците си на континента, а на мен ми наредиха да сея картофи. Нямахме право сами да решаваме какво да гледаме в градините си. В началото, преди да опозная добре германците, мислех, че ще мога да скрия няколко прасета за лична употреба, обаче интендантът, който отговаряше за селското стопанство, ги надуши и ми ги взеха. Това беше тежък удар, но реших, че все някак ще се справя, имах предостатъчно картофи и ряпа, а и още се намираше брашно. Странно е колко силно е влиянието на храната върху мисленето на човека. След шест месеца на ряпа и тук-там по някоя жила умът ми беше само в месото, през цялото време мислех единствено откъде бих могъл да си набавя някоя мръвка.

Един следобед съседката, госпожа Маджъри, ми изпрати бележка, в която пишеше: „Ела бързо. И донеси касапския нож“. Мъчейки се да овладея обхваналото ме вълнение, поех към имението с бърза крачка. И какво, мислите, ме очакваше там — точно това, на което се бях надявал! Тя беше успяла да скрие от германците едно прасенце и дори ме покани да се присъединя към угощението с приятелите й!

Като дете не бях от приказливите, заеквах силно и не бях свикнал да се храня в компания. В интерес на истината това беше първата ми официална покана за вечеря. Приех само заради печеното прасенце, макар да предпочитах да си отнеса порцията вкъщи и да си я изям там.

За щастие, желанието ми не се сбъдна и така присъствах на първата среща на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки (за което тогава никой от нас не подозираше). Храната беше превъзходна, а компанията — ненадмината. Времето минаваше неусетно в приказки, бяхме напълно забравили за полицейския час, докато Амелия (това е госпожа Маджъри) не чу камбаната да удря девет. Бяхме закъснели. Хубавото хапване обаче ни беше вдъхнало кураж и затова се съгласихме с Елизабет Маккена, която рече, че е по-добре, вместо да се спотайваме цяла нощ в дома на Амелия, да рискуваме и да се приберем по къщите си. Нарушаването на полицейския час си беше престъпление, имаше хора, които ги бяха пратили в лагери за това. Укриването на прасе се наказваше още по-строго и затова поехме през полето тихо-тихо, като се стараехме да не вдигаме шум.

Всичко щеше да мине добре, ако не беше Джон Букър. Той беше наблегнал на чашката, вместо на храната, и щом излязохме на пътя, изведнъж запя с цяло гърло. Скочих да му запуша устата, но злото вече беше сторено. Шестима германци се втурнаха към нас с насочени люгери и закрещяха: „Защо сте навън след полицейския час? Къде сте ходили? Къде отивате?“.

Не знаех какво да правя. Ако побегнех, щяха да ме застрелят. Това ми беше ясно. Устата ми беше пресъхнала, нищо не ми идваше на ум, стоях като парализиран до Букър и се молех на Бога за чудо.

Тогава Елизабет си пое дъх и пристъпи напред. Елизабет не е висока, пистолетите бяха на нивото на очите й, ала тя дори не мигна. Сякаш изобщо не ги виждаше. Застана пред водача на патрула и заговори. Да я бяхте чули само как лъжеше като циганка. Съжалявала, че сме нарушили полицейския час, но сме се връщали от среща на литературния клуб, където така сме се били унесли в обсъждане на „Елизабет и немската й градина“^[6], че сме изгубили представа за времето. Невероятна книга, чел ли я е?

Никой от нас нямаше присъствие на духа да я подкрепи, но офицерът не се сдържа и се усмихна. Елизабет просто си е такава, въздейства на хората. Той записа имената ни и учтиво ни нареди на следващата сутрин да се явим в комендантството. След това се поклони и ни пожела приятна вечер. Елизабет кимна любезно, а останалите закрачихме по пътя, като едва се удържахме да не хукнем като гърмяни зайци. И въпреки че почти носех Букър, който не можеше да се държи на краката си, пак се прибрах бързо.

Това е историята за печеното прасе.

Сега аз бих искал да ви задам един въпрос. Всеки ден на пристанището в Сейнт Питър пристигат кораби с доставки: храна, дрехи, семена, плугове, фураж за животните, инструменти, лекарства и най-важното след храната: обувки. По време на войната на острова не беше останал и един здрав чифт.

Някои от нещата са опаковани в стари вестници и списания. Аз и приятелят ми Кловис приглаждаме страниците и си ги взимаме вкъщи, за да ги прочетем, а после ги даваме на съседите, които също като нас са зажаднели за новини от външния свят, от който бяхме откъснати в продължение на пет години. Всеки има своите предпочитания, разбира се: госпожа Соси иска рецепти, мадам Льопел търси кройки (тя е шивачка), господин Броа чете некролозите (надява се на някого, но не казва на кого), Клаудия Рейни изрязва снимките на Роналд Колман^[7], господин Турте се интересува от кралиците на красотата по бански костюми, а приятелката ми Изола обича да чете за сватби.

По време на войната имаше истински глад за новини, но не ни беше позволено да получаваме писма и вестници. През 1942 г. германците събраха всички радиоприемници. Неколцина успяха да скрият своите и ги слушаха тайно, макар че, ако те заловяха, те пращаха в лагер. Заради това ни е малко трудно да схванем много от нещата, за които сега четем.

Така например аз попаднах на една карикатура (обичам карикатурите), която не разбирам. Беше във вестник „Пънч“ от 1944 г., на нея има десетина души, които вървят по улицата в Лондон. В средата са двама мъже с бомбета, куфари и чадъри и единият казва на другия: „Говорят, че хората се били смахнали от тия бръмчилки. Нищо подобно! Дори не им обръщаме внимание!“. Като се загледах, видях, че на рисунката ушите на хората са различни — едното е нормално, а другото е голямо като на магаре. Ще ми обясните ли какво точно трябва да означава тази карикатура?

Искрено ваш:

Далси Адамс

Джулиет — Далси

3 февруари 1946 г.

Скъпи господин Адамс,

Много се радвам, че писмата на Лам и портретът му ви харесват. Той изглежда точно така, както си го бях представяла, и ми е приятно, че и на вас ви допада.

Благодаря ви, че ми разказахте за печеното прасе, но няма как да не отбележа, че сте отговорили само на един от въпросите ми. Изгарям от желание да науча повече за вашия литературен клуб, и то не само за да задоволя любопитството си, а и по професионални причини.

Не помня дали споменах, че съм писателка. По време на войната водех седмична колонка в „Спектейтър“ и неотдавна издателство „Стивънс и Старк“ събра материалите ми и ги публикува в един том под името „Изи Бикерстаф отива на война“. Изи е псевдонимът, който ми бяха избрали в „Спектейтър“, ала сега, слава богу, с това се приключи и вече отново мога да се подписвам със собственото си име. В момента мисля за нова книга, но все още не съм намерила тема, с която да мога да живея щастливо няколко години.

Междувременно от „Таймс“ ме помолиха да се включа в подготовката на обширен материал за практичната, моралната и философската стойност на четенето. Той ще бъде публикуван на три части в литературната притурка, като всяка част ще бъде от различен автор. На мен ми се падна философската страна на въпроса, само че засега не ми хрумва нищо друго, освен че четенето ни пази да не полудеем. Както виждате, нужна ми е помощ.

Смятате ли, че вашият литературен клуб ще се съгласи да бъде включен в такава статия? Знам, че историята покрай създаването му ще допадне на читателите на „Таймс“, и бих желала да науча повече за сбирките ви. Не се притеснявайте, ако предпочитате да не се появявате по страниците на вестниците, ще ви разбера и пак ще се радвам да си пишем.

Спомням си много добре описаната от вас карикатура в „Пънч“. Навярно объркването ви се дължи на „бръмчилките“ — така Министерството на информацията наричаше тайното оръжие на Хитлер, явно смяташе, че тази дума не звучи толкова ужасяващо като „Фау 1“ или „безпилотна бомба“.

Бяхме свикнали с внезапните нощни атаки, както и с разрушенията след тях, но новите бомби нямаха нищо общо с това, което бяхме виждали. Те падаха денем, и то толкова бързо, че нямаше време нито да се задейства сирената, нито хората да се скрият. Виждаше се как се сипят от небето, приличаха на тънки черни моливи и издаваха глухо, задавено бръмчене, като на кола, на която й свършва горивото. Докато чуваш ръмженето, си в безопасност и можеш да си кажеш: „Благодаря ти, Господи, и тази ще ме подмине“. Но спреше ли звукът, след няколко секунди бомбите избухваха. Затова всички постоянно се ослушвахме и бягахме, наострили уши да доловим спирането на моторчетата им. Веднъж една „бръмчилка“ падна недалеч от мен. Успях да скоча в канавката и залегнах. Няколко жени бяха излезли да гледат на отворения прозорец на сградата отсреща и взривната вълна ги помете.

Сега ми се струва безумие, че някой се е осмелил да нарисува карикатура на „бръмчилките“ и че всички сме се смели на нея. Но е факт. Старата мъдрост, че хуморът е единственото средство да понесем непоносимото, може би е вярна.

Господин Хейстингс намери ли ви вече биографията на Лукас?

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

Джулиет — Маркам Рейнълдс

4 февруари 1946 г.

Маркам Рейнълдс

„Халкин Стрийт“ 63

Лондон

Уважаеми господин Рейнълдс,

Залових вашия пратеник точно когато оставяше букет розови карамфили на прага ми. Сграбчих го и изтръгнах от него адреса ви — както виждате, господин Рейнълдс, не само вие можете да се възползвате от невинните служители. Надявам се, че няма да го уволните, имаше вид на добро момче и наистина нямаше друга възможност, тъй като го заплаших с „По следите на изгубеното време“.

Сега вече мога да ви благодаря за изобилието от цветя, които ми изпращахте. От години не бях виждала толкова много рози, камелии и орхидеи, едва ли си давате сметка как повдигаха духа ми през тази мразовита зима. Не знам с какво съм заслужила да живея в оазис, когато всички останали трябва да се задоволяват с мокри голи дървета и киша, но нямам нищо против.

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

Маркам Рейнълдс — Джулиет

5 февруари 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Не уволних куриера. Повиших го. Той ми извоюва това, към което отдавна се стремя — запознанство с вас. Възприемам вашето писмо като един вид подаване на ръка и то слага край на играта по спазването на условностите. Надявам се, че и вие сте на същото мнение, тъй като това ще ми спести усилието да си изпрося покана за следващото парти на лейди Баскомб, на което се надявах, че и вие ще присъствате. Приятелите ви са доста подозрителни, особено онзи Старк, който заяви, че не било негова работа да обръща посоката на „Заем-наем“^[8], и отказа да ви доведе на коктейла в редакцията на „Кръгозор“.

Кълна се, че намеренията ми са чисти или най-малкото безкористни. Простата истина е, че вие сте единствената писателка, която ме разсмива. Колонките на вашата Изи Бикерстаф са най-духовитата проза от времето на войната и аз искам да се запозная с тяхната авторка.

Ако се закълна, че няма да ви отвлека, ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен следващата седмица? Вие решете кога, аз съм изцяло на ваше разположение.

Ваш:

Маркам Рейнълдс

Джулиет — Маркам Рейнълдс

6 февруари 1946 г.

Уважаеми господин Рейнълдс,

Не устоявам на комплименти, особено по адрес на творчеството ми. Ще се радвам да вечеряме заедно. Какво ще кажете за следващия четвъртък?

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

Маркам Рейнълдс — Джулиет

7 февруари 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Четвъртък е ужасно далече. Понеделник? „Кларидж“? 19:00?

Ваш:

Марк

П.П. Предполагам, че нямате телефон?

Джулиет — Маркам

7 февруари 1946 г.

Уважаеми господин Рейнълдс,

Така да бъде — понеделник, „Кларидж“, седем вечерта.

Имам телефон. Намира се на „Оукли Стрийт“ под камара отломки от апартамента ми. Тук съм само под наем и единственият телефон е при хазяйката ми госпожа Олив Бърнс. Мога да ви дам номера, ако желаете да си поговорите с нея.

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

Далси — Джулиет

7 февруари 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Убеден съм, че литературният клуб на Гърнзи няма да има нищо против да бъде включен в статията ви за „Таймс“. Помолих госпожа Маджъри да ви разкаже за сбирките ни, тъй като тя е образована дама и се изразява по-добре от мен. При все това се опасявам, че ние сме твърде далеч от стандартите на литературните клубове в Лондон.

Господин Хейстингс още не е намерил биографията на Лукас, но получих картичка от него, в която пишеше: „По следите й съм. Не се предавайте“. Той е добър човек.

В момента пренасям плочи за новия покрив на хотел „Краун“. Собствениците се надяват, че летовниците постепенно ще започнат да се връщат на острова. Работата ми допада, ала се надявам не след дълго да мога да се установя във фермата и да обработвам земята си.

Приятно е да се прибера вечер вкъщи и да намеря писмо от вас.

Желая ви успех в намирането на интригуваща тема за новата ви книга.

Искрено ваш:

Далси Адамс

Амелия Маджъри — Джулиет

8 февруари 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Току-що ме посети Далси Адамс. За първи път го виждам толкова усмихнат, от писмото и подаръка ви е на седмото небе. Тъй разпалено ме заубеждава веднага да седна да ви пиша, че дори забрави срамежливостта си. Навярно не го съзнава, но той има рядък талант да печели сърцата на хората — никога не иска нищо за себе си и затова всички са готови да изпълнят това, което е помолил за другите.

Далси ми съобщи за вашата статия и ме попита дали бих ви разказала за литературния клуб, който създадохме по време на германската окупация. С радост ще го направя, но при едно условие.

Един приятел от Англия ми изпрати книгата ви „Изи Бикерстаф отива на война“. В продължение на пет години бяхме откъснати от света и сигурно можете да си представите с какво нетърпение искаме да научим как самата Англия е преживяла тези трудни времена. Книгата ви е колкото информативна, толкова увлекателна и хумористична. Но именно хумористичният тон е това, което ме притеснява.

Давам си сметка, че нашият литературен клуб е със странно име и лесно може да се превърне в обект на подигравки. Можете ли да ме уверите, че няма да се изкушите да го направите? Членовете на клуба са ми много близки и не бих искала читателите ви да им се присмиват.

Бихте ли споделили намеренията си за статията и няколко думи за себе си? Ако отговорът ви ме удовлетвори, с удоволствие ще ви разкажа за клуба. Надявам се скоро да ми пишете.

Искрено ваша:

Амелия Маджъри

Джулиет — Амелия

10 февруари 1946 г.

Амелия Маджъри

Уиндкрос

Ла Буве

Сен Мартен, Гърнзи

Уважаема госпожо Маджъри,

Благодаря ви за писмото. С радост ще отговоря на въпросите ви.

Наистина съм осмивала много ситуации от войната. „Спектейтър“ смяташе, че по-лековатият тон ще е като противоотрова за лошите новини и че хуморът ще спомогне за поддържане на духа на жителите на Лондон. Радвам се, че „Изи…“ постигна тази цел, но нуждата да бъдеш забавен на всяка цена, слава богу, вече отмина. Никога не бих се присмяла на хора, които обичат да четат, още по-малко на Далси Адамс — искрено се зарадвах, че една от книгите ми е попаднала в неговите ръце.

Тъй като искате да научите нещо за мен, помолих преподобния Саймън Симпълс от църквата „Св. Хилда“ в Бери Сейнт Едмъндс в Съфолк да се свърже с вас. Той ме познава от дете и ме обича. Поисках препоръка и от лейди Бела Тонтън, с която заедно дежуряхме като отговорници за противопожарната отбрана по време на бомбардировките и която има изключително ниско мнение за мен. Надявам се, че благодарение на тези два източника с коренно противоположни позиции ще успеете да се сдобиете с цялостна представа за личността ми.

Прилагам и написаната от мен биография на Ан Бронте, за да видите, че съм способна и на по-задълбочен подход. Тя не се превърна в голям търговски успех — честно казано, по-скоро е търговски провал, — но с нея се гордея много повече, отколкото с „Изи Бикерстаф отива на война“.

Ако има още нещо, с което да ви уверя в почтеността на намеренията си, с удоволствие бих го сторила.

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

Джулиет — Софи

12 февруари 1946 г.

Мила ми Софи,

Маркам Рейнълдс, онзи с камелиите, най-сетне се материализира в плът и кръв. Представи се, обсипа ме с ласкателства и ме покани на вечеря, и то не къде да е, а в „Кларидж“. Аз приех величествено: „“Кларидж", а, да, разбира се", все едно всяка вечер съм там, а после три дни се тръшках какво да направя с косата си. Добре, че си купих нова рокля и не се наложи да прахосвам ценно време в притеснения какво да облека.

Както казва мадам Хелена: „Ах, косата е беда!“. Опитах ролки — не стана. Френски букли — пълен провал. Бях на ръба да се издокарам с една огромна червена кадифена кордела, но съседката ми Еванджелин Смит, Господ да я поживи, ме спаси. Тя е същинско чудо, за нула време ми направи прическа и ме превърна в самата елегантност: прихвана къдриците ми и ги заплете някак отзад на врата (на всичкото отгоре дори можех да си мърдам главата). На излизане имах усещането, че съм ослепителна и очарователна, дори и мраморното фоайе на „Кларидж“ не можеше да ме уплаши.

Но когато там се появи Маркам В. Рейнълдс, балонът на илюзиите ми се спука. Той е зашеметяващ. Честно, Софи, за първи път виждам такъв мъж. Огнярят не може да му стъпи и на малкия пръст. Слънчев загар, искрящи сини очи, прекрасни кожени обувки, елегантен вълнен костюм и снежнобяла кърпичка в джоба на сакото. Висок, като всички американци, с ослепителна американска усмивка, от която човек настръхва, но за разлика от повечето си сънародници, не е толкова сърдечен и общителен. Държи се властно и е свикнал да се разпорежда, прави го с лекота и хората дори не се усещат, че ги командва. Винаги е твърдо убеден в правотата си, но това не дразни, тъй като е толкова самоуверен, че не си прави труда да спори с околните.

Веднага щом ни настаниха — в отделен салон с кадифена драперия — и всички сервитьори, оберкелнери и салонни управители престанаха да пърхат около нас, аз го попитах директно защо нито веднъж не приложи бележка към цветята, с които ме отрупваше.

Той се засмя. „За да пробудя интереса ви. Ако ви бях поканил на среща, как щяхте да отговорите?“ Признах, че щях да откажа. Господин Рейнълдс вдигна вежда. Негова ли била вината, че ме е надхитрил така лесно?

Ужасно се засегнах, че съм толкова прозрачна, но той просто отново се засмя и след това заговори за войната, за викторианската литература — знае, че съм написала биография на Ан Бронте, — за Ню Йорк и купоните, и преди да се усетя, бях запленена от него и се наслаждавах на вниманието му.

Спомняш ли си как онзи следобед в Лийдс се чудехме защо Маркам В. Рейнълдс не смее да излезе на бял свят? За съжаление, всичките ни предположения са напълно погрешни. Не е женен. Със сигурност не е срамежлив. Няма обезобразяващ белег, заради който се крие от хората. Не прилича на върколак (няма косми по пръстите на ръцете си). И не е избягал нацист (щеше да има акцент).

Като се замисля, може все пак да е върколак. Представям си го как се промъква през тресавищата към плячката си, и съм убедена, че изобщо не би се подвоумил да изяде някой случайно срещнат непознат. При следващото пълнолуние ще го наблюдавам внимателно. Утре вечер ме покани на танци, май ще трябва да си сложа нещо с висока яка. Или го бъркам с вампирите?

Струва ми се, че малко ми е завъртял главата.

С обич:

Джулиет

Лейди Бела Тонтън — Амелия

12 февруари 1946 г.

Уважаема госпожо Маджъри,

Държа в ръката си писмо от Джулиет Аштън и съм изумена от неговото съдържание. Правилно ли разбирам, че иска от мен да й направя характеристика? Така да бъде! Аз не оспорвам характера й, а здравия й разум. Какъвто тя не притежава и грам.

Войната, както знаете, създава странни съюзи. С Джулиет бяхме разпределени заедно като отговорници за противопожарната отбрана по време на бомбардировките. Постовете ни бяха по покривите и задачата ни беше да бдим за запалителни бомби. Ако избухнеше пожар, трябваше да го потушим с наличните ръчни помпи и с пясък, преди да се е разпрострял. С Джулиет дежуряхме заедно. Почти не разговаряхме, както правеха другите отговорнички. Аз държах да не приспиваме бдителността си нито за миг. При все това понаучих някои неща за живота й преди войната.

Баща й е бил уважаван фермер в Съфолк. Майка й, предполагам, е била типична фермерска съпруга, дояла е крави и е скубела пилета, но освен това е имала и книжарница в Бери Сейнт Едмъндс. И двамата са загинали в автомобилна катастрофа, когато Джулиет е била на дванайсет. След това я е взел да я отгледа чичото на баща й, известен учен, който живеел в Сейнт Джон Удс. Там обаче тя нарушава покоя на академичните му занимания и на дома му и на два пъти прави опити за бягство.

Чичо й вдигнал ръце от нея и я изпратил в елитен пансион. След като завършила гимназия, Джулиет обърнала гръб на университетското образование и пристигнала в Лондон заедно с приятелката си Софи Старк. Денем работела в книжарница, а нощем пишела книга за една от ония клетници, сестрите Бронте, забравих за коя точно. Ако не се лъжа, книгата е била публикувана от фирмата на брата на Софи „Стивънс и Старк“. Предполагам, че това е станало в резултат на някакъв непотизъм, макар че по разбираеми причини, които не бих се наела да спомена, за връзка между Джулиет и Сидни Старк и дума не може да става.

Така или иначе, тя започнала да списва и за различни вестници и списания. Лековатата й фриволност й спечелила многобройни почитатели сред нискочелата аудитория, която, опасявам се, в наши дни е мнозинство. С парите от наследството си Джулиет закупила апартамент в Челси — свърталище на художници, модели, развратници, социалисти и хора без никакво чувство за отговорност като самата нея.

Сега ще ви разкажа и това, на което съм била свидетел с очите си.

С Джулиет бяхме разпределени на покрива на Съдебната палата. Преди всичко искам да отбележа, че бързата реакция и бистрият ум бяха от ключово значение за работата ни — човек трябваше да държи сметка за всичко, което се случва около него. За всичко.

Една нощ през май 1941 година библиотеката на Съдебната палата беше улучена от запалителна бомба. Постът на Джулиет беше доста встрани, но тя така се изплаши да не би да изгорят безценните й книги, че се втурна право към огъня, сякаш можеше да изнесе на ръце цялата библиотека и да я спаси от участта й! Разбира се, лудостта й не доведе до нищо, освен до допълнителни щети, тъй като се наложи пожарникарите да губят ценно време, за да я спасяват.

Самата тя се отърва с няколко дребни изгаряния, но петдесет хиляди книги се възнесоха на небето в огън и дим. Съвсем основателно Джулиет беше изключена от противопожарната отбрана. Впоследствие научих, че е предложила услугите си на доброволческите отряди, които подпомагаха спасителите след бомбени нападения, грижеха се за оцелелите, издирваха изчезнали близки, обезопасяваха временните жилища, доставяха дрехи, храна и средства. Вярвам, че се е справила добре с тези си задачи и не е предизвикала сериозни катаклизми сред чашите с чай.

Тъй като вече не беше в отрядите на противопожарната отбрана, нощите й бяха свободни. Предполагам, че ги е посветила на писането, защото „Спектейтър“ започна да публикува нейни материали под псевдонима Изи Бикерстаф.

Прочетох една от статиите й и прекратих абонамента си. В текста тя се подиграваше с добрия вкус на скъпата ни, уви, вече покойница, кралица Виктория. Няма как да не знаете паметника, който кралица Виктория издигна в памет на възлюбения си съпруг принц Албърт, перлата в короната на Кенсингтън Гардън, мемориал не само на покойника, но и на изтънчения вкус на кралицата. А в материала си Джулиет приветстваше решението на Министерството на храните тревните площи около паметника да бъдат разкопани и засети с грах, като подчертаваше, че в цяла Англия едва ли ще се намери по-добро плашило от принц Албърт.

Макар да се съмнявам в здравия й разум и в способността й да преценява кое е важно и кое — не, и да поставям под съмнение вкуса и чувството й за хумор, не мога да отрека, че Джулиет притежава и едно добро качество — честна е. Щом е обещала, че ще подходи с уважение към литературния ви клуб, значи, ще го направи. Нищо повече не мога да кажа.

Искрено ваша:

Бела Тонтън

Преподобният Саймън Симпълс — Амелия

13 февруари 1946 г.

Скъпа госпожо Маджъри,

Да, можете да се доверите на Джулиет. Нямам и капчица съмнение по този въпрос. Родителите й ми бяха приятели и енориаши в „Сейнт Хилда“ и дори бях в дома им в нощта, когато тя се роди.

Джулиет беше упорито, но сладко, внимателно и весело дете с невероятно силно чувство за справедливост.

Ще ви разкажа една случка, когато беше на десет. На четвърта строфа от „Той бди над врабчето“ Джулиет изведнъж хвърлила песнопойката и заявила на диригента, че химнът петни Бог и затова тя нямало повече да го пее. Диригентът не успял да я разубеди и я доведе при мен, за да я вразумя.

Признавам си, че и аз не се справих много добре. Джулиет каза: „Не е трябвало да пишат «Той бди над врабчето». И какво, като е бдял — птичето пак е паднало мъртво на земята. Какво е направил Бог за него? А и излиза, че Бог се е запилял да зяпа по птици, докато хората имат нужда от Него“.

Нямаше как да не се съглася. Чудно ми беше защо никога преди не се бях замислял за това. Така или иначе, оттогава в нашата черква спряхме да пеем „Той бди над врабчето“.

Когато Джулиет беше на дванайсет, родителите й починаха и тя замина да живее в Лондон при чичото на баща си, професор Родерик Аштън. Той не беше лош човек, но до такава степен беше потънал в своите изследвания на Античността, че нямаше време да обърне внимание на момичето. Освен това му липсваше и въображение, което е фатално при отглеждането на дете.

Джулиет бяга на два пъти от дома му. Първия не стигна по-далеч от гара „Кингс Крос“, полицаите я намерили там да чака влака за Бери Сейнт Едмъндс с натъпкана раница и въдицата на баща си. Втория път професор Аштън ми се обади по телефона, за да ме помоли да му помогна да я открием.

Знаех къде да отида — във фермата на родителите й. Намерих я в гората срещу къщата, стоеше там, без да обръща внимание на дъжда. Беше мокра до кости, но седеше неподвижно на едно паднало дърво и се взираше в стария си дом, който вече беше продаден.

Телефонирах на чичо й и на другия ден се качих с нея във влака за Лондон. Имах намерение да се прибера с първия удобен влак, но се оказа, че чичо й го нямаше на гарата, беше изпратил иконома си да я прибере. Настоях да я придружа, обезпокоих професора в кабинета му и проведохме доста разгорещен разговор. В крайна сметка той се съгласи, че ще е по-добре Джулиет да отиде в пансион, родителите й бяха оставили предостатъчно средства за това.

За щастие, имах познати в едно много добро училище, „Сейнт Суидин“, където децата получаваха отлично образование, а директорката не беше издялана от гранит. За моя радост там Джулиет направо разцъфтя, ученето я стимулираше, но според мен истинската причина за възродения й дух беше приятелството й със Софи Старк и нейното семейство. Прекарваше почти всички ваканции в дома на Софи, а двете идваха на няколко пъти на гости на мен и сестра ми в енорийското ми жилище. Беше ни приятно заедно, ходехме на излети, карахме колела, ловяхме риба. Веднъж с тях дойде и братът на Софи, Сидни Старк, който, макар да беше с десет години по-голям от момичетата и да проявяваше склонност да ги командва, беше добре дошъл в нашата жизнерадостна компания.

За мен беше истинско щастие да гледам как Джулиет расте пред очите ми и се превръща в млада жена, която се радвам, че познавам. Благодарен съм й, че ме помоли да ви пиша за нея.

Позволих си да ви разкажа историята й, за да видите, че зная за какво говоря. Ако Джулиет обещае нещо, тя го прави. Ако откаже, никой не може да я накара насила да промени мнението си.

Много искрено ваш:

Саймън Симпълс

Сюзан Скот — Джулиет

17 февруари 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Възможно ли е теб да съм зърнала да танцуваш румба с Марк Рейнълдс в последния брой на „Татлър“? Изглеждаш страхотно — почти колкото него, — но ако позволиш един съвет: скрий се в някое противовъздушно убежище, преди Сидни да е видял снимката.

Можеш да купиш мълчанието ми срещу обилни подробности.

Твоя:

Сюзан

Джулиет — Сюзан Скот

18 февруари 1946 г.

Скъпа Сюзан,

Отричам всичко.

С обич:

Джулиет

Амелия — Джулиет

18 февруари 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Благодаря ви, че се отнесохте толкова сериозно към условието ми. На снощната сбирка на клуба разказах за статията ви в „Таймс“ и предложих, който иска да участва, да ви пише за любимите си книги и за удоволствието, което намира в четенето.

Откликът беше толкова гласовит, че Изола Приби, нашата председателка, беше принудена да удари с чукчето, за да въдвори ред. (В интерес на истината на Изола й трябва съвсем малко, за да използва чукчето.) Предполагам, че ще получите доста писма, и се надявам те да са ви полезни за статията.

Далси ви е обяснил как клубът беше създаден, за да не бъдат арестувани от германците гостите ми Изола, Ебен Рамзи, Джон Букър, Уил Тисби и скъпата ни Елизабет Маккена, която измисли цялата история, Господ да благослови бързия й ум и златната й уста.

Разбира се, в онзи момент аз изобщо не подозирах за опасността, в която бяха попаднали. Веднага след като си тръгнаха, слязох в мазето, за да заровя доказателствата за нашето пиршество. За първи път чух за литературния ни клуб на сутринта, когато в седем часа Елизабет нахълта в кухнята ми с въпроса: „Колко книги имаш?“.

У дома има немалко книги, но след като ги огледа, тя поклати глава и каза: „Трябват ни още. Повечето са само за градинарство“. Беше права, разбира се, аз наистина харесвам градинарски книги. „Ето какво ще направим — продължи Елизабет. — След като минем през комендантството, ще отидем в книжарница «Фокс» и ще изкупим всичко, което е останало. Щом ще бъдем литературният клуб на Гърнзи, трябва поне да го докараме на литературен вид.“

Целия предобед бях обезумяла от тревога. Какво ли ставаше в комендантството? Ами ако ги пратеха в затвора в Гърнзи? Или в някой концлагер на континента? Германците бяха непредвидими, човек никога не можеше да отгатне каква присъда ще получи за провинението си. Слава богу, нищо подобно не се случи!

Може и да ви се струва странно, ала германците позволяваха и дори насърчаваха артистичните и културни занимания на островите. Целта им беше да докажат на британците, че окупацията им е пример за подражание. Как това послание щеше да стигне до външния свят, не беше ясно, тъй като телефонните и телеграфните кабели между Гърнзи и Лондон бяха прерязани в деня, в който немците стъпиха тук през юни 1940 г. Но колкото и да беше извратена логиката на германците, Нормандските острови бяха третирани много по-хлабаво, отколкото останалата част от завладяна Европа — поне в началото.

В комендантството на приятелите ми било наредено да платят някаква малка глоба и да предадат списък с имената на членовете на клуба. Комендантът заявил, че и той е любител на литературата, и попитал дали може да присъства на сбирките заедно с неколцина офицери, които споделяли наклонностите му.

Елизабет ги уверила, че са повече от добре дошли. А след това тя, Ебен и аз се втурнахме към „Фокс“, награбихме колкото можем да носим книги за нашия новосъздаден клуб и хукнахме обратно към имението, за да ги наредим по рафтовете. После бавно обиколихме домовете на останалите, като се стараехме да си предадем безгрижен и спокоен вид, за да ги предупредим вечерта да дойдат да си изберат по една книга за четене. Беше истински кошмар — налагахме си да вървим бавно, спирахме се да поговорим с тоз-онзи, а отвътре ни идеше да хукнем като на пожар. Не разполагахме с много време, Елизабет се опасяваше, че комендантът може да се появи на следващата ни сбирка, която беше само след две седмици. (Той обаче не дойде. За тези няколко години се появиха двама-трима германски офицери, които си тръгнаха доста смутени и повече, за щастие, не се върнаха.)

Ето така започна всичко. Познавах основателите на клуба, но не всички ми бяха близки. С Далси сме съседи от повече от трийсет години, но не бяхме разменяли повече от няколко думи за времето или за реколтата. Изола и Ебен ми бяха близки приятели, Уил Тисби го познавах бегло, а Джон Букър беше пристигнал приблизително по едно и също време с германците. Елизабет беше тази, която ни свързваше. Ако тя не беше настояла, и през ум нямаше да ми мине да ги поканя да споделят с нас прасето, и така Клубът на любителите на книги и пай от картофени обелки нямаше да се появи на бял свят.

Вечерта те дойдоха в дома ми, за да си изберат по някоя книга, и така хора, които до този момент бяха взимали в ръка само Библията, каталози за семена и вестник „Свинар“, видяха един различен вид четива. Тук Далси намери своя Чарлс Лам, а Изола попадна на „Брулени хълмове“. Аз си избрах „Записките на клуба «Пикуик»“, като се надявах Дикенс да повдигне духа ми, както и стана.

После всички се прибраха по къщите си да четат. Първите няколко сбирки проведохме заради коменданта, а след това продължихме да се събираме, защото ни беше приятно. Нямахме опит с литературните клубове, затова си измислихме свои правила и се редувахме да говорим за книгите, които сме прочели. В началото се опитвахме да сме спокойни и безпристрастни, но това не изтрая дълго, всеки се стремеше да убеди останалите да прочетат книгата, която му е харесала. Когато някое заглавие минеше през ръцете на няколко души, вече избухваха спорове, които ни носеха голяма наслада. Четяхме, обсъждахме, карахме се и така си ставахме все по-близки. И други хора пожелаха да се присъединят към нас и сбирките ни се превърнаха в светли, изпълнени с оживление мигове, в които почти забравяхме за мрака навън. И сега се срещаме два пъти месечно.

За името на клуба е виновен Уил Тисби. Въпреки германците, заплаши той, кракът му нямало да стъпи на нашите сбирки, ако нямало нещо за хапване. Така храната стана задължителна част от срещите ни. Маслото и брашното бяха на свършване, в целия Гърнзи не можеше да се намери и чаша захар и затова Уил измисли нов пай, който кръсти „Картофени обелки“: картофено пюре за пълнеж, настъргано цвекло за сладост и обелки от картофи за кора. Ястията на Уил рядко стават за ядене, но тази му рецепта се превърна в любима на всички ни.

Ще се радвам да получа отговор от вас и да науча как върви подготовката на статията.

С най-искрени чувства:

Амелия Маджъри

Изола Приби — Джулиет

19 февруари 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Майчице мила, вие сте написали книга за Ан Бронте, сестричката на Шарлот и Емили! Амелия Маджъри обеща да ми я даде, защото знае колко обичам клетите момичета. Само като си помисли човек, че всичките са имали слаби гърди и са си отишли съвсем млади! Колко тъжно, нали?

Баща им е бил голям егоист. Изобщо не им е обръщал внимание. По цял ден си е седял в кабинета и само е крещял за шала си. И през ум не му е минавало да се надигне и да свърши нещо. Затварял се е вътре, а дъщерите му измирали като мухи.

И брат им Бренуел е бил същата стока. Пиел и повръщал по килимите. Госпожиците непрекъснато трябвало да чистят след него. Хубава работа!

Ако питате мен, с тези двамината у дома и без никаква възможност да срещне други мъже, Емили е трябвало да си изсмуче Хийтклиф от пръстите! И се е справила прекрасно, нали? Мъжете в книгите винаги са по-интересни, отколкото в истинския живот.

Амелия ни каза, че искате да научите повече подробности за нашия литературен клуб и за какво си говорим на сбирките. Когато дойде моят ред, аз представих сестрите Бронте. За съжаление, не мога да ви изпратя бележките си за Шарлот и Емили, защото после с тях си разпалвах печката, тъй като вкъщи нямах друга хартия. Вече бях изгорила разписанията на приливите и отливите, „Евангелието на Йоан“ и „Книгата на Йов“.

Сигурно ще ме попитате защо толкова харесвам сестрите Бронте. Обичам истории за разгаряща се страст. Самата аз никога не съм имала страстна любов, но сега вече мога да си я представя. В началото „Брулени хълмове“ не ми хареса, но когато стигнах до онази част, дето призракът на Кати дращи с кокалестите си пръсти по стъклото на прозореца, сякаш нещо ме стисна за гърлото и повече не ме пусна. Благодарение на Емили чувах жалните крясъци на Хийтклиф сред пустошта. След като човек се сблъска с една толкова добра авторка като Емили Бронте, едва ли ще изтрае отново „Онеправдана по здрач“ на Аманда Джилифлауър^[9]. Прочетеш ли една хубава книга, после вече започваш да страниш от блудкавите булевардни издания.

Сега ще ви разкажа за себе си. Имам къща и малко земя в съседство с имението на Амелия Маджъри на брега на морето. Гледам кокошки, една коза (Ариел) и зеленчуци. Грижа се и за папагала Зенобия, която не харесва мъже.

Държа сергия на седмичния пазар, продавам консерви, зеленчуци и еликсири за възвръщане на мъжката страст. Кит Маккена, дъщерята на скъпата ми приятелка Елизабет Маккена, ми помага за приготвянето на отварите. Тя е на четири и се качва на стола, за да бърка сместа, но много добре я разбива на пяна.

На външен вид не съм първа хубост. Носът ми е голям и си личи, че е бил чупен (паднах от покрива на курника). Едното ми око все гледа нагоре, косата ми е буйна и стърчи на всички страни. Висока съм и кокалът ми е едър.

Мога пак да ви пиша, ако искате. Ще ви разкажа още за четенето и как то повдигаше духа ни, докато германците бяха тук. Единственият път, в който четенето не помогна, беше когато германците арестуваха Елизабет. Хванаха я да крие един от лагерниците, които бяха довели тук от Полша, и я изпратиха в затвор във Франция. Тогава, пък и доста време след това никоя книга не можеше да ме успокои. Едва се сдържах да не се нахвърля на всеки немец, когото срещнех. Но заради Кит успявах някак си да се овладея. Тя беше съвсем мъничка и имаше нужда от нас. Елизабет още не се е върнала. Страхуваме се за нея, ала все пак си повтаряме, че още е рано, може и да си дойде някой ден. Дано се прибере, защото страшно ми липсва.

Ваша приятелка:

Изола Приби

Джулиет — Далси

20 февруари 1946 г.

Скъпи господин Адамс,

Как разбрахте, че белият люляк е любимото ми цвете? Откак се помня, умирам за него, а сега вашият букет е грейнал на бюрото ми. Прекрасен е и много ме зарадва — прелест, ухание и изненада в едно. В началото се почудих откъде, за бога, сте намерили люляк през февруари, а след това се сетих, че Нормандските острови са благословени с топлия Гълфстрийм.

Господин Дилуин се появи на вратата ми с подаръка ви рано тази сутрин. Каза, че от банката го били изпратили по работа в Лондон. Увери ме, че не е представлявала никаква трудност да ми донесе букета и че това било най-малкото, което можел да направи за вас заради сапуна, който сте дали на съпругата му през войната. Тя все още се разплаквала всеки път, щом си спомнела за това. Стори ми се много симпатичен, жалко, че нямаше време да остане за кафе.

Благодарение на любезната ви помощ получих прекрасни дълги писма от госпожа Маджъри и Изола Приби. Нямах представа, че германците не са разрешавали никакви вести от външния свят. Дори писма не са достигали до Гърнзи. Това ме изненада. А не би трябвало, защото знаех, че Нормандските острови са окупирани, макар че нито за миг не се бях замисляла какво точно означава това. Единственото възможно обяснение е, че нарочно съм си затваряла очите. Затова сега съм навън, в Лондонската библиотека, за да се образовам. Библиотеката е доста пострадала от бомбардировките, но вече и горните етажи са достъпни и спасените книги са обратно по лавиците. Тук се съхраняват всички броеве на „Таймс“ от 1900 година до вчера и възнамерявам чрез тях да направя проучване за окупацията.

Освен това ми се иска да намеря и някакъв пътеводител или история на Нормандските острови. Истина ли е, че при ясно време от брега се виждат колите по френските пътища? Така пише в моята енциклопедия, но понеже я купих от антикварна книжарница за четири шилинга, не й вярвам много. От нея научих също, че Гърнзи е „седем мили дълъг и пет широк, а населението е 42 000 души“. Строго погледнато, това е важна информация, но мен ме интересуват други неща.

Госпожица Приби ми каза, че приятелката ви Елизабет Маккена е била изпратена в лагер на континента и все още не знаете нищо за нея. Направо ми секна дъхът. Откакто получих писмото ви за гощавката с печеното прасе, си я представях сред вас. И дори — макар и по-скоро несъзнателно — очаквах един ден да получа писмо и от нея. Съжалявам. Ще се моля за скорошното й завръщане.

Благодаря ви отново за цветята. Толкова мил жест!

Винаги ваша:

Джулиет Аштън

П.П. Ако желаете, приемете го като риторичен въпрос, но защо госпожа Дилуин плаче заради един сапун?

Джулиет — Сидни

21 февруари 1946 г.

Скъпи мой Сидни,

Не си се обаждал от векове. Да не би леденото ти мълчание да е свързано с Марк Рейнълдс?

Дойде ми идея за книгата. Ще напиша роман за една красива, но чувствителна писателка, чийто дух е прекършен от тираничния й редактор. Харесва ли ти?

С обич:

Джулиет

Джулиет — Сидни

23 февруари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Шегувах се.

С обич:

Джулиет

Джулиет — Сидни

25 февруари 1946 г.

Сидни?

С обич:

Джулиет

Джулиет — Сидни

26 февруари 1946 г.

Скъпи Сидни,

Наистина ли си мислиш, че няма да забележа заминаването ти? Да имаш да вземаш! След като и трите ми писма останаха без отговор, отидох на крака до „Сейнт Джеймс Плейс“ и там се сблъсках с непреклонната госпожица Тили, която заяви, че си извън града. Чудесно обяснение! Попритиснах я и тя призна, че си заминал за Австралия, а после спокойно изслуша моите пронизителни възклицания. Отказа да разкрие точното ти местонахождение, но благоволи да сподели, че обикаляш из пустошта в търсене на нови автори за каталога на „Стивънс и Старк“, както и че щяла да препрати писмото ми, стига да й се стори важно.

Твоята госпожица Тили не успя да ме заблуди. Нито пък ти. Много добре знам къде си и какво правиш. Отлетял си до Австралия да намериш Пиърс Лангли и да му държиш ръката, докато изтрезнее. Или поне така се надявам. Той е невероятен приятел и великолепен поет. Надявам се, че ще се възстанови и отново ще започне да пише. Бих добавила и да забрави за Бирма и японците, но си давам сметка, че това е невъзможно.

Знаеш, че можеш да ми се довериш. Мога да бъда дискретна, когато се постарая. (Така и не си ми простил за онзи път с госпожа Атуотър в перголата, нали? Макар че още тогава ти се извиних.)

Предишната ти секретарка ми беше по-симпатична. А ти напразно я уволни — така или иначе, с Маркам Рейнълдс се срещнахме. Добре де, беше повече от среща. Танцувахме румба. Но не побеснявай! Той не е споменавал „Кръгозор“, освен мимолетно, и нито веднъж не се опита да ме прикотка за Ню Йорк. Разговаряхме на по-извисени теми — за викторианската литература. Марк не е повърхностен профан, за какъвто се опитваш да го представиш, Сидни. Той е пълен експерт по Уилки Колинс. Знаеш ли, че Уилки Колинс е издържал две отделни домакинства с две метреси и децата им? Как ли се е оправял кой ден при коя да отиде? Нищо чудно, че е взимал опиум.

Убедена съм, че ако опознаеш Марк, ще го харесаш. Може и да ти се наложи. Но сърцето ми, наедно с дясната ръка принадлежат на „Стивънс и Старк“.

Писането на материала за „Таймс“ ми доставя невероятно удоволствие. Сдобих се с нови приятели от Нормандските острови, които са създали свой Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки. Прекрасно звучи, нали? Ако Пиърс има нужда да се разсее, в следващото писмо ще ти разкажа подробно как се е стигнало до това име. Иначе ще трябва да почакаш, докато се прибереш (а кога всъщност си идваш?).

Съседката ми Еванджелин Смит ще ражда през юни. Близнаци. Това не я прави особено щастлива и ще взема да я помоля да ми даде едното.

С обич за теб и за Пиърс:

Джулиет

Джулиет — Софи

28 февруари 1946 г.

Скъпа моя Софи,

И аз съм не по-малко изненадана от теб. И думичка не е обелил. Чак във вторник си дадох сметка, че не сме се чували от няколко дни, така че отидох до „Стивънс и Старк“, за да си изпрося малко внимание, и установих, че е заминал. Новата му секретарка е същинско чудовище. На всичките ми въпроси отговаряше с: „Не ми е позволено да разкривам информация от личен характер, госпожице Аштън“. Идеше ми да я халосам с чантата по главата.

Тъкмо да заподозра, че Сидни е бил вербуван от МИ-6 и е изпратен на мисия в Сибир, ужасната госпожица Тили призна, че е в Австралия. С това нещата се проясняват, нали? Отишъл е да вземе Пиърс. Теди Лукас твърдеше, че Пиърс ще се пропие до смърт в санаториума, ако някой не отиде да го спре. Не го виня, като знам през какво е преминал. Слава богу, Сидни няма да позволи да се стигне дотам.

Обожавам Сидни с цялото си сърце, но някак си се чувствам невероятно свободна, като знам, че е чак в Австралия. През последните три седмици Марк Рейнълдс беше „много настоятелен“, както би казала леля ти Лидия, само че, докато похапвах омари и се наливах с шампанско, пак се оглеждах плахо за Сидни. Брат ти е убеден, че Марк се опитва да ме открадне от Лондон и в частност от „Стивънс и Старк“, и нищо не може да го разубеди. Той просто не харесва Марк. Последния път го нарече „агресивен“ и „безскрупулен“, направо се е вживял в ролята на крал Лир. Аз съм голяма жена — макар че понякога не се държа много разумно — и мога да пия шампанско, с когото си искам.

Като изключим надничането за Сидни под покривката на масата, всъщност си прекарвах много добре. Имам чувството, че съм изпълзяла от някакъв тъмен тунел насред пъстър карнавал. Не че обичам много карнавалите, но след тунела усещането е възхитително. Марк не пропуска вечер. Ако не сме на парти (а ние обикновено сме), ме води на кино, театър, нощен клуб или в някой бар с лоша репутация (той твърди, че се опитвал да ме запознае с демократичните идеали). Страшно е забавно.

Забелязвала ли си, че някои хора, предимно американци, изглеждат недокоснати от войната, сякаш тя не е оставила трайни белези върху тях? Не че Марк е изклинчил от дълга си, бил е в техните военновъздушни сили, но просто животът му не се върти около това. А когато съм с него, и аз самата също се чувствам незасегната. Давам си сметка, че това е заблуда, и честно казано, бих се засрамила от себе си, ако войната не беше оставила отпечатък върху мен. И все пак е простимо малко да се позабавлявам, нали?

Доминик голям ли е вече за палячо на пружина? Вчера видях в магазина един доста страшен, изскача от кутията с облещени очи и катраненочерен мустак, под който блестят остри бели зъби — истинско въплъщение на злодей. Сигурна съм, че на Доминик ще му хареса, стига в първия момент да не се уплаши.

С обич:

Джулиет

Джулиет — Изола

28 февруари 1946 г.

Изола Приби

Ла Буве

Сен Мартен, Гърнзи

Скъпа госпожице Приби,

Благодаря ви за писмото, в което ми разказахте за себе си и за Емили Бронте. Смях се, когато прочетох, че Емили ви е сграбчила за гърлото в мига, в който духът на бедната Кати почуква на прозореца. И при мен беше така.

Учителят ни беше дал да прочетем „Брулени хълмове“ през великденските празници. Бях на гости на приятелката ми Софи Старк и първите два дни само мърморехме колко е несправедливо да ни карат да четем през ваканцията. Накрая брат й Сидни ни насмете да престанем да се оплакваме и вместо това да се захващаме за работа. Започнах да чета, все така ядосана, докато не стигнах до духа на Кати на прозореца. Никога не съм изпитвала подобен ужас. Чудовищата и вампирите в книгите не ме плашат, но призраците са друго нещо.

До края на ваканцията двете със Софи само се местехме от леглото на хамака и оттам на канапето, прочетохме „Джейн Еър“, „Агнес Грей“, „Шърли“ и „Тайнствената непозната“.

Сестрите Бронте са невероятни, нали? Аз избрах да пиша за Ан, защото тя е най-малко известна, но според мен като писателка не пада по-долу от Шарлот. Един бог знае как Ан е успяла изобщо да напише книга, след като е била повлияна от религиозния фанатизъм на леля си Бренуел. За разлика от горката Ан, Емили и Шарлот са проявили здрав разум и не са обръщали внимание на строгата си леля. Представяте ли си какво е да слушаш по цял ден, че Бог е създал жените да бъдат кротки, благи и леко отнесени? И то не за друго, а за да има по-малко разправии вкъщи… Изкуфяла дърта вещица!

Надявам се, че ще ми пишете отново.

Ваша:

Джулиет Аштън

Ебен Рамзи — Джулиет

28 февруари 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Казвам се Ебен Рамзи и съм родом от Гърнзи. Предците ми са били каменоделци, майстори на надгробни плочи, прочути с агънцата си. И аз обичам вечер да седна да си поиграя с чука и длетото, но си изкарвам прехраната с риболов.

Госпожа Маджъри ни обади, че искате да ви разкажем какво сме чели по време на окупацията. Ако зависеше от мен, никога не бих отворил дума за онези дни — не искам и да си спомням за тях, — ала тя ни увери, че можем да се доверим на преценката ви какво ще напишете за нашия клуб. Щом госпожа Маджъри твърди, че може да ви се има доверие, значи, е така. Освен това вие бяхте така добра да изпратите книга на приятеля ми Далси, без изобщо да го познавате. Затова ви пиша и се надявам да ви помогна за статията ви.

Добре е да знаете, че в начало не бяхме истински литературен клуб. Като изключим Елизабет, госпожа Маджъри и вероятно Букър, повечето не бяхме имали вземане-даване с книгите, откак сме излезли от училище. Не смеехме да ги извадим от лавиците на госпожа Маджъри, за да не изцапаме бялата хартия. По това време тоя род неща хич не ме интересуваха. Само мисълта за коменданта и за затвора ме накара да отгърна корицата.

Книгата, която взех, се казваше „Избрано от Шекспир“. По-късно ми стана ясно, че и Дикенс, и Уърдсуърт са писали за хора като мен, но това важи в най-голяма степен за Уилям Шекспир. Признавам си, не схващам всичко, ала малко по малко и дотам ще я докарам.

Колкото по-малко думи използва Шекспир, толкова по-красиво звучи. Любимото ми е: „Сияйният ни ден завършва вече. За мрака да се стягаме“^[10].

Да го бях знаел в деня, когато от небето един след друг се спускаха немските самолети, а долу на пристанището акостираха корабите им! В главата ми отекваше само: „Проклети да сте, проклети да сте!“, пък ако бях прочел „Сияйният ни ден завършва вече. За мрака да се стягаме“, сигурно щях да намеря някаква утеха и да приема случващото се, вместо сърцето ми да слезе в петите и да се поддам на отчаянието.

Пристигнаха в неделя, 30 юни 1940 година, след като два дни по-рано ни бомбардираха. После обясняваха, че не било нарочно, разузнавачите им били взели камионите с домати на кея за военни. Как им е хрумнало, умът ми не го побира. При бомбардировките загинаха трийсетина души — мъже, жени и деца. Сред тях и момчето на братовчед ми. Като видял самолетите, той се скрил под камиона си, който бил улучен от бомба и изгорял като факла. Стреляха и по рибарските лодки в морето, както и по линейките с ранените. Когато никой не отвърна на огъня им, си дадоха сметка, че британците са ни оставили беззащитни, и два дни по-късно дойдоха отново, за да ни окупират за пет години.

В началото се държаха изненадващо добре. Бяха навирили носове, че са завладели част от Великобритания, и смятаха, горките глупаци, че и нататък ще продължат така, с един скок ще се озоват в Лондон. Когато разбраха, че тая няма да стане, вродената им жестокост се върна.

Наложиха всевъзможни правила, като постоянно ги променяха, първо се стремяха да се покажат дружелюбни, залагаха повече на моркова, отколкото на тоягата, само че ние не бяхме магарета и затова те отново ставаха строги.

Например през ден променяха вечерния час — беше ту в осем, ту в девет, понякога и в пет следобед, когато искаха да ни накажат за нещо. Не можеш да се видиш с приятелите си и дори да се погрижиш за добитъка.

В първите дни бяхме сигурни, че до шест месеца германците ще си тръгнат. Само че окупацията се проточи. Провизиите постепенно попривършиха, не останаха и дърва за огрев. Дните минаваха в сивотата на тежката работа, а вечерите бяха почернени от досадно отегчение. От оскъдната храна нямахме сили, бяхме мрачни и посърнали, губехме надежда, че ще му се види краят. Вкопчихме се в книгите и в приятелите, защото те ни напомняха, че има и нещо отвъд скотското ни съществувание. Елизабет често рецитираше едно стихотворение, не го помня цялото, но започваше така:

Малко ли е на слънцето да се порадваш,

на пролетна омая да се насладиш,

да обичаш, да мислиш, да правиш,

приятелство истинско да сътвориш?^[11]

Не е. Надявам се, че не го е забравила, където и да се намира сега.

В края на 1944 година вече нямаше значение кога е вечерният час. Хората си лягаха в пет, за да не мръзнат. Дажбата ни беше по две свещи на седмица, после ги намалиха на една. Беше ужасно отегчително да лежиш буден в леглото без светлина за четене.

След десанта в Нормандия германците не можеха да изпращат провизии по кораби от Франция заради съюзническите бомбардировачи. Накрая и те изгладняха колкото нас и започнаха да изтребват кучетата и котките, за да заситят глада си. Изравяха картофите от градините ни, ядяха дори почернелите и изгнилите. Четирима войници умряха от натравяне с бучиниш, взели го за магданоз.

Офицерите издадоха заповед да се стреля по всеки, който бъде заловен да краде от градините ни. Едно войниче го хванаха да рови в нива с картофи и го подгониха. Горкото момче се покатери на едно дърво, за да се скрие, но го намериха и го застреляха. Тупна долу като круша. Но и това не ги спря, продължиха да крадат храна. Не ги виня, и от нашите някои крадяха. Гладът те води до отчаяние, когато всяка сутрин се будиш с празен стомах.

Внук ми Илай беше евакуиран в Англия. Замина на седем и се върна на дванайсет, източил се е доста. Никога няма да простя на германците, че не израсна пред очите ми.

Сега трябва да отида да издоя кравата, но ще ви пиша отново, ако желаете.

Желая ви здраве:

Ебен Рамзи

Госпожица Аделаида Адисън — Джулиет

1 март 1946 г.

Драга госпожице Аштън,

Простете дързостта ми да ви пиша, без да се познаваме. Дългът обаче ме задължава да го сторя. Разбрах от Далси Адамс, че подготвяте голяма статия за литературното приложение на „Таймс“ за стойността на четенето и че възнамерявате да представите в нея тукашния Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки.

Какъв смях!

Може би ще размислите, след като научите, че основателката на клуба Елизабет Маккена дори не е от острова. Колкото и да си придава важност, тя е обикновено парвеню, прислужница от дома на сър Амброуз Айвърс от Кралската академия. Предполагам, че поне името му ви е известно, той е прочут портретист, макар че така и не разбрах защо го величаят толкова. Портретът му на графиня Ламбет като Бодицея, бичуваща конете, е непростим. Така или иначе, Елизабет Маккена е дъщеря на икономката му, представете си!

Докато майка й бършела праха, Елизабет обикаляла из ателието на сър Амброуз, който й позволявал всякакви волности и дори плащал за училището й. Когато Елизабет навършила четиринайсет, майка й починала. Вместо да я прати в сиропиталище, където момичето да получи подготовка за някоя съответстваща на положението й професия, сър Амброуз я оставил в дома си в Челси и на всичкото отгоре я предложил за стипендия в училището по изящни изкуства.

Не, далеч съм от мисълта, че тя е негова дъщеря — наклонностите му са добре известни и не допускат подобна възможност, — но така или иначе, той я е разглезил и през годините е поощрявал най-големия й грях: горделивостта. Заникът на нравите е кръстът на нашето време и Елизабет Маккена е типичен пример за сполетелия ни всеобщ упадък.

Сър Амброуз притежаваше къща в Гърнзи, на върха на скалите близо до Ла Буве. Той, икономката му и момичето прекарваха летата тук, когато Елизабет беше малка. Елизабет беше диво дете, обикаляше из острова рошава и с размъкнати дрехи дори и в неделя. Нямаше домашни задължения, не носеше ръкавици, нито обувки и чорапи. Качваше се в лодките на рибарите и шпионираше порядъчните хора с телескопа си. Какъв позор само!

Когато стана ясно, че войната е на прага ни, сър Амброуз изпрати Елизабет да затвори къщата. Този път тя си плати за прищевките му, тъй като германската армия я изненада, преди да е успяла да хлопне кепенците. Така или иначе, изборът да остане тук беше изцяло неин и както показват последвалите събития (които от уважение към вас и към себе си ще ви спестя), тя не е самоотвержената героиня, за каквато я мислят някои.

Така нареченият литературен клуб е срам за острова. Тук, в Гърнзи, все още се намират културни и добре възпитани хора, които обаче за нищо на света не биха взели участие в този цирк (дори и да бяха поканени). Сред тази пасмина има само двама, достойни за уважение — Ебен Рамзи и Амелия Маджъри. Погледнете какви са останалите: вехтошар, пропаднал психиатър — пияница, заекващ свинар, лакей, който се преструваше на лорд, Изола Приби — знахарка, която сама си се хвали, че приготвя и продава разни отвари. Към тях се присъединиха още неколцина от същия сой и човек лесно може да си представи как протичат „литературните“ им вечери.

Не трябва да пишете за тези хора и за техните книги! Един бог знае какво четат!

С християнска грижа и тревога:

(госпожица) Аделаида Адисън

Марк — Джулиет

2 март 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Присвоих билетите за опера на музикалния си критик. „Ковънт Гардън“, 20:00, ще дойдете ли?

Марк

Джулиет — Марк

Скъпи Марк,

Тази вечер ли?

Джулиет

Марк — Джулиет

Да!

М.

Джулиет — Марк

Прекрасно! Жал ми е за горкия човечец, от когото сте взели билетите. По-лесно е да намериш от пиле мляко, отколкото да се сдобиеш с билети за това представление.

Джулиет

Марк — Джулиет

Ще трябва да се примири с местата за правостоящи. Може да пише за облагородяващия ефект на операта върху простолюдието и т.н.

Ще те взема в 19:00.

М.

Джулиет — Ебен

3 март 1946 г.

Ебен Рамзи

Ле Помие

„Кале Лейн“

Сен Мартен, Гърнзи

Уважаеми господин Рамзи,

Много ви благодаря, че ми разказахте за преживяванията си по време на окупацията. Когато войната свърши, аз също си обещах, че повече няма да говоря за нея. Шест години писах за войната и живях сред бомбардировки, така че копнеех да насоча вниманието си към нещо друго, каквото и да е то. Само че човек не може да избяга от себе си. Войната е част от миналото ни и няма как да я извадим оттам.

Радвам се, че внукът ви Илай се е върнал. С вас ли живее, или с родителите си? Никакви вести ли нямахте от него по време на окупацията? Всички деца от Гърнзи ли си дойдоха наведнъж? Сигурно е било голям празник!

Нямам намерение да ви отрупвам с въпроси, но бих добавила още няколко, ако сте в настроение да ми отговорите. Знам, че сте присъствали на вечерята с печеното прасе, заради която е бил създаден Клубът на любителите на книгите и пай от картофени обелки, бихте ли ми казали по какъв начин госпожа Маджъри е успяла да се сдобие с прасето? Как човек може да скрие живо прасе?

Онази вечер Елизабет Маккена е проявила невероятна смелост! Изправила се е с достойнство срещу врага и това няма как да не ме изпълни с възхищение. Предполагам, че всички се тревожите, след като толкова месеци не сте получили вест от нея, ала не губете надежда. Мои познати твърдят, че Европа е като разровен мравуняк, десетки хиляди хора се опитват да се приберат у дома. Един много близък мой приятел, който се водеше за загинал в Бирма през 1943 година, преди месец се появи в Австралия — не е в най-добрата си форма, но е жив и е решен да не се предава.

Благодаря ви за писмото.

Искрено ваша:

Джулиет Аштън

Кловис Фоси — Джулиет

4 март 1946 г.

Мила госпожице,

Отначало не исках да ходя на никакви литературни събрания. Градината и животните си искат работа, а и нямам желание да си губя времето да чета за измислени хора и неща, дето не са били.

Само че през 1942 година започнах да ухажвам по-сериозно вдовицата Хюбърт. На няколко пъти я поканих да излезем на разходка, но тя все избързваше с няколко крачки пред мен и не ми позволяваше да я хвана под ръка. На Ралф Мърчи обаче му даваше и това ми подсказа, че той е спечелил благоволението й.

Като обърне няколко чашки, Ралф обича да се перчи и веднъж рече на всеослушание в кръчмата: „Жените обичат поезията. Една нежна дума е достатъчна, за да паднат в краката ти“. Така не се говори за една дама и тогава разбрах, че той не иска вдовицата Хюбърт така, както аз я исках, а просто е хвърлил око на ливадите й заради кравите си. Затова реших, че щом вдовицата Хюбърт желае стихове, то ще трябва да й ги осигуря.

Отидох в книжарницата на господин Фокс и го помолих за някаква любовна поезия. При него почти не бяха останали книги, тъй като селяните ги купуваха, за да ги горят (малко след това той се усети каква е работата и затвори книжарницата). Господин Фокс ми даде един римски поет, Катул. Имате ли представа какви неща е писал той? След като го прочетох, си дадох сметка, че никога не бих могъл да изрека подобни думи пред една порядъчна жена.

Този Катул бил влюбен в Лесбия, която първо го приела в покоите си, но после го прогонила. Лично мен това изобщо не ме учудва, тъй като той й се разсърдил, че гали някакво врабче. Ревнувал от малкото птиче. Прибрал се вкъщи и грабнал перото, за да опише колко много страдал, като я гледал как тя притиска врабчето към гръдта си. Изживял го тежко, никога повече не си намерил любима и станал женомразец.

Бил е и страшно стиснат. Сега ще ви покажа какво е написал, след като една уличница, да ме прощавате, му взела пари. Ще ви го препиша.

Амеана, девойка добре проработена,

цели десет хилядарки ми поиска,

същата — с грозния нос и приятелка

на оня, тунеядеца от Формия.

Ей, роднини, които за нея се грижите,

съвет от доктори да съберете:

не е добре със здравето момичето.

Какво й е? Хронично въображение.^[12]

Какво му е любовното на това? Рекох на Ебен, че никога не съм виждал подобна мерзост. Той отговори, че просто съм попаднал на неподходящ автор. Заведе ме в дома си и ми даде една малка книжка, стихосбирка на Уилфред Оуен. Той е бил офицер от Първата световна война и нарича нещата с истинските им имена. Аз също бях на фронта, край Пашендейл^[13], и съм го видял с очите си, само дето не мога да го изразя с думи.

След Оуен стигнах до извода, че може би поезията не е съвсем вятър работа. Започнах да ходя на сбирките и добре стана така, иначе никога нямаше да стигна до Уилям Уърдсуърт и творбите му. А сега знам много от тях наизуст.

Както и да е, успях да спечеля ръката на вдовицата Хюбърт, моята Нанси. Склоних я една вечер да отидем на разходка около скалите и й казах: „Погледни, Нанси. Небесна нежност стеле се във вълните. Чуй! Могъщото създание е будно“^[14]. Тогава тя ми позволи да я целуна. Сега е моя жена.

Искрено ваш:

Кловис Фоси

П.П. Госпожа Маджъри ми даде една книга миналата седмица — „Антология на модерната поезия 1892–1935“. Оставили са някой си Йейтс да направи подбора. А не е трябвало. Кой е той и какво разбира от поезия?

Прегледах цялата книга, но не намерих нито едно стихотворение на Уилфред Оуен, нито на Зигфрид Сасун^[15]. И знаете ли защо? Защото този Йейтс така е решил. В послеслова е написал: „Умишлено реших да НЕ включа нито един поет от периода на Първата световна война. Не ги харесвам. Пасивното страдание не е тема за поезия“.

Пасивно страдание? Пасивно страдание! Щях да получа удар. Този човек не е с всичкия си. Лейтенант Оуен е писал: „Какъв камбанен звън за тез, що мрат като скотове? Тях изпраща ги само на оръдията гръмовният лай“. Къде е тук пасивността, бих искал да знам? Точно така си умираха момчетата. Видял съм го с очите си, а Йейтс да върви по дяволите!

Искрено ваш:

Кловис Фоси

Ебен — Джулиет

10 март 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Благодаря ви за писмото, както и за любезните въпроси за внука ми Илай. Той е дете на дъщеря ми Джейн. Джейн и новороденото й умряха в болницата на 28 юни 1940 година — деня, в който германците ни бомбардираха. Бащата на Илай загина в Северна Африка през 1942 година, така че сега Илай е при мен.

Илай напусна Гърнзи на 20 юни заедно с хиляди други деца, които бяха евакуирани в Англия. Знаехме, че германците ще нахлуят, и Джейн се тревожеше за неговата безопасност. Лекарят не й позволи да отплава с него, тъй като й предстоеше всеки момент да роди.

През първите шест месеца нямахме никакви новини за децата. После получих картичка от Червения кръст, в която пишеше, че Илай е добре, но не се посочваше къде е. Не ни казваха къде са децата ни и ние само се молехме да не са в някой голям град. Мина още повече време, преди да мога да му отговоря. А и не знаех какво да му пиша. Как да му кажа, че майка му и бебето са починали? Сърцето ми изтръпваше, като си представях как чете тези вледеняващи думи на гърба на някаква картичка. Но бях длъжен да го сторя, нямах друг избор. После, няколко месеца по-късно, се наложи да му пиша и за смъртта на баща му.

Илай се прибра чак след края на войната. Всички деца се върнаха наведнъж. Какъв празник беше само! Радвахме се повече, отколкото в деня на освобождението, когато нашите войници стъпиха на Гърнзи. Илай беше от първите, които изтичаха по мостика — за тези пет години се е източил доста, — и като го сграбчих, сигурно никога нямаше да го пусна, ако Изола не ме беше избутала, за да го прегърне и тя.

Слава богу, той е бил разпределен у едно семейство в Йоркшир. Хората са се държали много добре с него. Илай ми даде писмо от тях, в което ми разказваха за всичко, което съм пропуснал — за училището, за това как е помагал във фермата, как е преглъщал сълзите си, когато е получил картичките ми.

Сега Илай излиза в морето с мен и ми помага да се грижа за кравата и градината, но най-много му харесва да си дялка разни неща от дърво. С Далси се опитваме да го научим на дърворезба. Миналата седмица направи една доста сполучлива змия. Каза, че бил взел материала от един счупен стобор, макар че според мен е по-вероятно да е от плевнята на Далси. Попитах Далси, а той само ми се усмихна. На острова почти не може да се намери парче хубаво дърво, принудихме се да изсечем дори и овошките, много хора изгориха старите си мебели, перилата и паркета, когато свършиха въглищата и парафинът. С Илай сме се хванали да садим нови дървета, но ще мине много време, докато пораснат. Как ни липсват листакът и сенките на старите дъбове!

Да ви обясня за прасето. Германците държаха под строг контрол животните. Прасетата и кравите бяха под отчет. Гърнзи трябваше да изхранва германските войници тук и във Франция, а за нас бяха остатъците.

Германците водеха стриктно счетоводство. Не изпускаха от очи нито един галон издоено мляко, претегляха каймака, записваха чувалите с брашно. В началото не закачаха кокошките, но когато стана трудно да се снабдяваме с фураж, ни наредиха да изколим по-старите, за да има достатъчно храна за носачките.

От нас, рибарите, прибираха по-голямата част от улова. Причакваха ни на пристанището и си взимаха каквото си харесат. През първите няколко месеца доста хора се опитаха да избягат с рибарските си лодки, някои се удавиха, други успяха да стигнат до Англия. Затова германците измислиха ново правило: на всеки с роднини в Англия му забраниха да влиза в морето. Страх ги беше да не избягаме. Тъй като Илай беше в Англия, се принудих да дам моята лодка под наем и отидох да работя в оранжериите на господин Прайвът. Научих се да гледам зеленчуци, но тъгувах по лодката и морето.

Германците следяха най-строго за животните, правеха всичко по силите си, за да не позволят месото да стигне до черната борса, вместо да отиде за изхранване на войниците. Ако свинята ти се опраси, интендантът идва, преброява малките, отбелязва ги в тефтера си и издава свидетелство за всяко от тях. Ако някое прасе умре, си длъжен да съобщиш, интендантът идва, преглежда трупа и пише смъртен акт.

От време на време правеха и внезапни проверки дали броят на прасетата отговаря на вписаното в регистрите. За едно прасе по-малко те глобяват, а ако те хванат втори път в нарушение, те затварят в Сейнт Питър Порт. Ако се окажеше, че липсват повече прасета, решаваха, че ги продаваш на черния пазар, и те пращаха в трудов лагер в Германия. Човек никога не можеше да бъде сигурен какво ще им щукне на германците, те си правеха каквото им скимне.

В началото обаче не беше трудно да излъжеш интенданта и да скриеш едно прасенце за лична употреба. Ето как Амелия се сдоби със своето:

Уил Тисби имаше едно болнаво прасенце, което умря. Интендантът дойде, написа му акта и остави Уил да зарови трупа. Вместо това обаче Уил свърна по пътеката през гората и го занесе на Амелия. Тя скри своето, на което нищо му нямаше, и се обади на интенданта, че прасето й бере душа.

Той пристигна тутакси и го видя вирнало копита. Изобщо не му мина през ума, че е същото, което му бяхме показали заранта, и вписа в тефтера си още едно умряло прасе.

После Амелия даде трупа на един друг съсед, който повтори номера на следващия ден. По този начин можехме да лъжем германците, докато трупът не се вмиришеше. В крайна сметка обаче те се усетиха и започнаха да жигосват прасетата и телетата още при раждането и така сложиха край на прехвърлянето.

След като по този начин се сдоби с едно здраво, охранено прасенце, Амелия помоли Далси да отиде да го заколи, без да вдига шум. Беше важно всичко да мине тихо, тъй като близо до къщата й имаше разположена германска батарея и ако войниците дочуеха квиченето, веднага щяха да дотърчат.

Прасетата харесват Далси — когато той влезе в кочината, те се втурват към него и му дават да ги чеше по гърба. Ако е някой друг, вдигат врява, разтичват се, започват да квичат и да грухтят. Далси обаче ги укротява някак си, а освен това знае къде точно да забие ножа и те рухват на земята, без да издадат и звук.

Веднъж му подхвърлих, че прасетата имат време само да го погледнат изненадано, а той ми отговори, че не съм прав, те били много умни и усещали предателството, излишно било да украсявам нещата.

Прасето на Амелия ни устрои добра вечеря, намерихме и картофи и лук за гарнитура. Почти бяхме забравили какво е да си с пълен стомах, ала си го припомнихме. С пердетата на прозорците, които скриваха германската батарея, и с приятелите на масата се върнахме към годините преди окупацията, все едно нищо не се беше случило.

Права сте, Елизабет наистина е смела. Такава си е от малка, още от първия път, когато пристигна от Лондон с майка си и сър Амброуз Айвърс. Тогава и двете с моята Джейн бяха на по десет години и станаха неразделни приятелки.

През пролетта на 1940 година Елизабет дойде да затвори къщата на сър Амброуз, но се задържа повече, за да е до Джейн. Дъщеря ми не беше добре, откакто мъжът й Джон замина за Англия да се запише доброволец — това беше през декември 1939 година — и трябваше да лежи, за да запази бебето. Доктор Мартин й нареди да не става от леглото и затова Елизабет остана да й прави компания и да наглежда Илай. Той много обичаше да си играе с нея. Двамата вършееха като хуни из къщата, но на човек му ставаше приятно, като ги чуе как се смеят. Веднъж отидох да ги извикам за вечеря и когато влязох вътре, ги заварих проснати на камара възглавници пред стълбището. Бяха лъснали хубавите дъбови перила на сър Амброуз и се пързаляха по тях!

Елизабет подготви заминаването на Илай с евакуационния кораб. Имахме само един ден, за да свършим всичко, тъй като ни предупредиха в последния момент за изпратените от Англия кораби. Тя не се спря цял ден, изпра и закърпи дрехите му, обясни му защо не може да вземе любимото си зайче със себе си. В двора на училището, където събираха децата, Джейн извърна лице, за да не я види Илай, че плаче, а Елизабет го хвана за ръката и се опита да отвлече вниманието му, каза му, че времето е тъкмо за морско пътешествие.

През следващите дни, когато всички търсеха начин да напуснат Гърнзи, Елизабет пак отказа да замине. „Не — каза тя, — ще изчакам, докато се роди бебето и когато то поукрепне, с Джейн ще отидем заедно в Лондон. Там ще разберем къде е Илай и ще го приберем при нас.“ А тя, освен че е хубавица, е и голям инат. Вирне ли Елизабет брадичка, човек си дава сметка, че няма смисъл да спори с нея. Дори и след като видяхме пушека над Шербур, където французите изгаряха цистерните си с гориво, за да не попаднат в ръцете на германците, тя пак повтори, че няма да тръгне без Джейн и бебето. Мисля, че сър Амброуз й беше обещал да дойде с яхтата на някакъв приятел до Сейнт Питър Порт и да ги отведат от Гърнзи, преди да се появят германците. Честно казано, радвам се, че не ни остави. Беше с мен в болницата, когато дъщеря ми и бебето умряха. Седя до Джейн и здраво стискаше ръката й.

След това, когато с нея стояхме като вцепенени в коридора, през прозореца видяхме как над пристанището се спускат седем германски самолета. Решихме, че са дошли на разузнаване, но в следващия миг от тях полетяха бомби, посипаха се надолу като камъни.

Не промълвихме и дума, но и двамата си мислехме едно и също — слава богу, че Илай е далеч и е в безопасност. Елизабет беше опора за мен и за Джейн в трудни времена, а аз не можах да й помогна, когато трябваше, но благодаря на Бога, че дъщеря й Кит е на сигурно място при нас, и се моля Елизабет скоро да се върне.

Радвам се, че приятелят ви е бил намерен в Австралия. Надявам се, че ще пишете отново на мен и на Далси, понеже и на него му е много приятно да получава писма от вас.

Искрено ваш:

Ебен Рамзи

Далси — Джулиет

12 март 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Радвам се, че белият люляк ви е харесал.

Ще ви разкажа за сапуна на госпожа Дилуин. Някъде към средата на окупацията се появи недостиг и на сапун. Германците ни отпускаха по един калъп месечно на човек, но той беше направен от някаква френска хума и потъваше като камък във водата. Не правеше никаква пяна, просто трябваше да търкаш и да се надяваш, че ще свърши работа.

Да се поддържаш чист не беше лесно и малко по малко свикнахме да си ходим мръсни и да не обръщаме внимание на дрехите си. Получавахме и по чашка прах за пране, който също не се пенеше. Някои жени не можеха да се примирят с това и госпожа Дилуин беше една от тях. Преди войната тя си купуваше роклите от Париж и скъпите й тоалети се захабяваха по-бързо от обикновените дрехи.

Един ден свинята на господин Скоуп умря от родилна треска. Никой не смееше да яде от месото и затова той ми даде целия труп. Помнех, че майка ми правеше сапун от маста, и реших да опитам. Получи се нещо като желирана помия, само че с още по-неприятна миризма. Стопих я отново и започнах отначало. Букър се притече на помощ и предложи да сложа червен пипер за цвят и канела за аромат. Амелия ни даде по малко и ги прибавихме към сместа.

Когато сапунът се втвърди, го нарязахме на кръгчета с ножа за бисквити на Амелия. Увих парчетата в тензух, а Елизабет им завърза панделка от червена прежда и на следващата сбирка на клуба направихме подарък на всички дами. За седмица-две добихме по-спретнат вид.

Сега освен на пристанището работя и по няколко дни в седмицата в каменоломната. Изола реши, че имам уморен вид, и забърка специален балсам срещу болки в мускулите, казва се „Ангелски пръсти“. Тя има един сироп за кашлица, който е кръстила „Дяволско сукане“, дано никога не се налага да прибягвам до него.

Вчера Амелия и Кит дойдоха на вечеря, а след това слязохме долу на брега с едно одеяло да наблюдаваме изгрева на луната. Обикновено Кит заспива, преди луната да се покаже, и аз я пренасям до къщата на Амелия. Тя смята, че когато навърши пет, ще успее да остане будна цяла нощ.

Разбирате ли от деца? Аз — не. Уча се, но става доста бавно. Преди, когато Кит още не говореше, беше много по-лесно, но пък не беше толкова забавно. Сега ме отрупва с въпроси и докато измисля какво да й отговоря, вече ме пита за нещо друго. Освен това познанията ми не са достатъчни, за да задоволят любопитството й. Не знам как изглежда мангустата например.

Обичам да получавам писма от вас, макар че често имам чувството, че няма какво ново да ви кажа. Затова може да продължите с риторичните въпроси, с радост ще ви отговарям.

Ваш:

Далси Адамс

Аделаида Адисън — Джулиет

12 март 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Явно не сте се вслушали в съвета ми. Преди малко видях Изола Приби на пазара, изплезила език, тя ви пишеше ново писмо! Насилих се да продължа спокойно по пътя си, но пред пощата се натъкнах на Далси Адамс, който пускаше писмо до вас! Кой ще бъде следващият? Това не може повече да се търпи и аз хващам писалката, за да ви спра.

В предишното си писмо не бях напълно откровена. Опитах се да проявя деликатност и забулих истинската същност на тази организация и на основателката й Елизабет Маккена. Сега обаче виждам, че се налага да ви разкрия всичко.

Членовете на клуба са се заели да отгледат незаконно роденото дете на Елизабет Маккена и капитан Кристиян Хелман. Да, точно така, бащата е немски войник! Изненадата ви е съвсем понятна.

Ще се убедите, че всичко, казано от мен, е самата истина. Не твърдя, че Елизабет е била, както се изразява простолюдието, „немска фльорца“, която се умилква на всеки войник, от когото може да изкрънка нещо. Не съм виждала Елизабет да носи копринени чорапи и нови рокли (тя никога не се е обличала порядъчно и спретнато), да ухае на френски парфюми, да се черпи с шоколад и вино и да пуши като другите уличници на острова.

Но истината е достатъчно ужасна сама по себе си.

Ето ги и тъжните факти: през април 1942 година НЕОМЪЖЕНАТА Елизабет Маккена роди момиче в дома си. На раждането присъстваха Ебен Рамзи и Изола Приби, той, за да вдъхва кураж на майката, а Изола — да поддържа огъня. Докато доктор Мартин успее да пристигне, бебето се роди в ръцете на Амелия Маджъри и Далси Адамс (Неженен мъж! Срамота!). А къде беше бащата? От него нямаше и следа! Малко преди това той напусна острова. „Преместен е на континента“ — или поне така твърдяха. Случаят е пределно ясен: когато се появи неоспоримо доказателство за незаконната им връзка, капитан Хелман обърна гръб на любовницата си и я остави сама да понесе заслужената си участ.

Аз лично бях сигурна, че ще се стигне до подобен скандал. На няколко пъти срещах Елизабет с любовника й, двамата се разхождаха, разговаряха, беряха коприва за супа или събираха дърва за огрев. Веднъж дори го видях как вдига ръка към лицето й и плъзва палец по скулата й.

Знаех, че няма да бъда посрещната с разбиране, но бях длъжна да я предупредя какво я очаква. Казах й, че порядъчното общество ще я отхвърли, ала тя не ме послуша. Даже ми се присмя. Преглътнах го. След това ме изгони от дома си.

Не се гордея, че предреченото от мен се сбъдна. Не би било християнско.

Да се върнем към бебето, което беше кръстено Кристина, на галено — Кит. Година по-късно Елизабет с обичайната си безотговорност извърши престъпление, изрично забранено от германските окупационни власти: помогна с храна и подслон на избягал затворник. За деянието си беше арестувана и изпратена в лагер на континента.

След като отведоха майката, госпожа Маджъри прибра детето в дома си и оттогава насетне членовете на литературния клуб го отглеждат като свое, като постоянно си го прехвърлят един на друг. За него основно се грижи Амелия Маджъри, а останалите го взимат — като книга от библиотека — за по няколко седмици.

Ужасно разглезиха това нещастно дете и сега, след като то вече проходи, обикаля навсякъде с тях, държи ги за ръка или пък те го носят на раменете си. Какво падение! Нямате право да величаете подобни хора в „Таймс“!

Повече няма да ви безпокоя. Направих каквото можах. Оттук нататък отговорността е ваша.

Аделаида Адисън

Сидни — Джулиет, Телеграма

20 март 1946 г.

СКЪПА ДЖУЛИЕТ, ПЪТУВАНЕТО КЪМ КЪЩИ СЕ ОТЛАГА. ПАДНАХ ОТ КОН, СЧУПИХ КРАК. ПИЪРС СЕ ГРИЖИ ЗА МЕН. С ОБИЧ: СИДНИ.

Джулиет — Сидни, Телеграма

21 март 1946 г.

О, БОЖЕ! КОЙ КРАК? ТОЛКОВА СЪЖАЛЯВАМ! С ОБИЧ: ДЖУЛИЕТ.

Сидни — Джулиет, Телеграма

22 март 1946 г.

ДРУГИЯТ. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ, ПОЧТИ НЕ БОЛИ. ПИЪРС Е ЧУДЕСЕН БОЛНОГЛЕДАЧ. С ОБИЧ: СИДНИ.

Джулиет — Сидни, Телеграма

22 март 1946 г.

ДОБРЕ, ЧЕ НЕ Е ОНЗИ, КОЙТО АЗ СЧУПИХ. ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ НЕЩО? КНИГИ, ПЛОЧИ, ЧИПОВЕ ЗА ПОКЕР? ЗНАЕШ, ЧЕ СЪМ ГОТОВА ДА СИ ПРЕРЕЖА ВЕНИТЕ, АКО ТИ ТРЯБВА КРЪВ.

Сидни — Джулиет, Телеграма

23 март 1946 г.

НИКАКВА КРЪВ, НИКАКВИ КНИГИ, НИКАКВИ ЧИПОВЕ ЗА ПОКЕР. ИЗПРАЩАЙ ДЪЛГИ ПИСМА ДА НИ ЗАБАВЛЯВАШ. С ОБИЧ: СИДНИ И ПИЪРС.

Джулиет — Софи

23 март 1946 г.

Скъпа Софи,

Аз получих само телеграма, така че ти знаеш повече от мен. Но каквито и да са обстоятелствата, не си и помисляй за пътуване до Австралия. Ами Александър и Доминик? А агнетата ти? Та те ще залинеят без теб!

Спри се и поразсъждавай трезво: излишно е да се тревожиш. Първо, Пиърс може да се погрижи за Сидни. Второ, по-добре до него да е Пиърс, отколкото ние — спомни си колко противен пациент беше Сидни предишния път. Трябва да сме доволни, че е на хиляди километри от нас. Трето, от години Сидни е на ръба на изтощението. Има нужда от почивка и това, че си счупи крака, е идеална възможност да си я позволи. И най-важното от всичко, Софи: той не ни иска там.

Напълно съм убедена, че Сидни предпочита да напиша нова книга, отколкото да се мотая около леглото му в Австралия. Затова имам намерение да остана тук, в мрачния си апартамент, и да си търся нова тема. Всъщност вече имам една смътна идея, но тя е все още току-що родена и е твърде крехка и немощна, за да рискувам да я обсъдя дори и с теб. В чест на крака на Сидни ще се опитам да я поотхраня и поотгледам и от нея може да излезе нещо.

А сега за Маркам В. Рейнълдс. Деликатността, с която задаваш подмолните си въпроси за него, е равносилна на удар с чук по главата. Влюбена ли съм в него — що за въпрос?! Нахлуваш като слон в стъкларски магазин. Не съм очаквала от теб подобно нещо. Първото правило на завирането на носа в чуждите работи е да подходиш заобиколно. Когато започна да ми пишеш шеметни писма за Александър, аз не те питах дали си влюбена в него, а кое му е любимото животно. И от отговора ти разбрах всичко, което ме интересуваше. Колко мъже биха си признали, че обичат патици? (Тук стигаме до нещо важно: нямам представа кое е любимото животно на Марк, но не ми се вярва да са патиците.)

Да ти помогна ли малко? Може да ме питаш кой е любимият му писател (Дос Пасос! Хемингуей!!). Или любимият му цвят (син, но не съм сигурна кой точно, вероятно турскосин). Дали е добър танцьор. (Да, много по-добър от мен, никога не ме настъпва, но не приказва, нито си тананика, докато танцува. Даже изобщо не си тананика.) Има ли братя и сестри. (Да, две по-големи сестри, едната е женена за някакъв захарен магнат, а другата е овдовяла миналата година. Плюс един по-малък брат, който бил лентяй и развейпрах.)

Сега, след като изцяло ти свърших работата, може би сама ще си отговориш на смехотворния си въпрос. Аз не мога. Когато съм с него, се чувствам странно, което може да е любов, но може и да не е. Ако не друго, то поне със сигурност съм на нокти през цялото време. В момента например се притеснявам за довечера. Очаква ни поредното лъскаво парти, увлечени в приказки мъже и размахващи маниерно цигаретата си жени. Да знаеш само как бих искала да си се свия на канапето и да не си подавам носа навън, но трябва да ставам и да си обличам официалната рокля. Не знам за любовта, ала Марк е голямо изпитание за гардероба ми.

И не се тревожи за Сидни, миличка. За нула време пак ще започне да вилнее наоколо.

С обич:

Джулиет

Джулиет — Далси

25 март 1946 г.

Скъпи господин Адамс,

Получих дълго писмо (всъщност две!) от госпожица Аделаида Адисън, която настоява да не споменавам за Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки в статията си за „Таймс“. Направя ли го, заплашва тя, щяла да ме остави после сама да си сърбам попарата. Ще се опитам да понеса това страдание с достойнство. Защо толкова фучи по адрес на „немските фльорци“?

Получих писма и от Кловис Фоси за поезията, и от Изола Приби за сестрите Бронте. Освен че ме зарадваха, те ми дадоха нови идеи за статията. Благодарение на тях, на вас, на господин Рамзи и на госпожа Маджъри Гърнзи сам пише материала ми вместо мен. Дори госпожица Аделаида Адисън изигра своята роля, за мен ще е удоволствие да я опровергая.

Не знам за децата толкова, колкото би ми се искало. Кръстница съм на прекрасно тригодишно момченце, Доминик, син на приятелката ми Софи. Те живеят в Шотландия, близо до Оубан, и нямам възможност да ги посещавам често. Всеки път ми прави впечатление колко бързо той се превръща в самостоятелна личност — тъкмо свикнах да държа в ръцете си малкото пухкаво вързопче, а при следващото ми гостуване Доминик вече препускаше самичък насам-натам. Не минаха и шест месеца и когато отново се видяхме, той вече можеше да говори! Софи твърди, че си приказвал сам, което на мен много ми харесва, тъй като и аз често го правя.

Кажете на Кит, че мангустата е нещо като невестулка с остри зъби и лош нрав. Тя е единственият естествен враг на кобрата и е неподатлива към змийската отрова. Ако змиите не й достигат, похапва си и скорпиони. Може да й вземете една мангуста да си я гледа у дома.

Ваша:

Джулиет Аштън

П.П. Поколебах се за миг дали е редно да пратя това писмо — ами ако Аделаида Адисън ви е приятелка? След това реших, че е малко вероятно, и затова го пускам така.

Джон Букър — Джулиет

27 март 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Амелия Маджъри ме помоли да ви пиша, защото съм един от основателите на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки, макар че от самото начало досега съм прочел една-единствена книга — „Писма“ на Сенека. Сенека и литературният клуб ме спасиха от ужасния живот на пияница.

От 1940 до 1944 година се преструвах пред германските власти на лорд Тобиас Пен-Пиърс, бившия ми работодател, който избяга в Англия след бомбардировките над Гърнзи. Аз бях негов камериер, но предпочетох да остана. Истинското ми име е Джон Букър и съм роден и израснал в Лондон.

Бях с другите от групата, когато немците ни заловиха навън след вечерята с печеното прасе. Историята малко ми се губи, тъй като, както обикновено, бях пийнал повечко. Спомням си как някакви войници крещяха и размахваха пистолети, а Далси ме крепеше да не падна. После се намеси Елизабет, разправяше нещо за някакви книги и това още повече ме обърка. След това Далси ме повлече устремено през полето и накрая ме хвърли в леглото. Това е всичко.

Както и да е, вас ви интересува влиянието на книгите върху живота ми, а както вече споменах, книгата е само една. „Писма“ на Сенека. Знаете ли кой е той? Римски философ, който пише писма до въображаеми приятели и ги поучава как да се държат. Сигурно ви звучи отегчително, но не е. Писмата му са страшно духовити, а според мен със смях човек се учи по-добре.

Думите на Сенека важат за всички хора и епохи. Ще ви дам жив пример: пилотите от Луфтвафе^[16] и техните прически. По време на войната техните самолети излитаха от Гърнзи и се присъединяваха към големите бомбардировачи на път за Лондон. Летяха само нощем, така че прекарваха дните в Сейнт Питър Порт. И какво правеха? Обикаляха из салоните за красота, лакираха си ноктите, масажираха си лицата, скубеха си веждите, навиваха си косите. Когато ги видях да вървят по улицата петима един до друг с мрежички на главите и да избутват хората настрани, се сетих за думите на Сенека за преторианците. Кой от тях, пита той, не би предпочел да види в безпорядък Рим, нежели косата си?

Сега ще ви разкажа как стана така, че се престорих на бившия си работодател. Лорд Тобиас искаше да се скрие на някое безопасно място, докато мине войната, и затова купи имението Ла Форт в Гърнзи. Беше прекарал Първата световна война на Карибите, но там му се видяло много горещо.

През пролетта на 1940 година заминахме за Ла Форт с голяма част от вещите му, включая лейди Тобиас. Икономът му Чоси обаче се беше заключил в килера в къщата в Лондон и отказа да тръгне с нас. Затова аз, камериерът на негова светлост, трябваше да наглеждам поставянето на мебелите, окачването на драпериите, полирането на сребърните прибори и сервизи и най-вече запасяването на винарската изба. Собственоръчно и с изключително внимание — все едно слагах бебе в креватчето му — положих всяка бутилка в малкото й отделение.

Тъкмо закачихме и последната картина на стената и германците бомбардираха Сейнт Питър Порт. Шумотевицата стресна лорд Тобиас, той извика капитана на яхтата си и му заповяда да я приготви за отплаване. Искаше да натоварим обратно на борда сребърните прибори и сервизи, картините и дрънкулките, а ако останеше достатъчно място — и лейди Тобиас, и да потеглим незабавно за Англия.

Когато дойде време да се качваме, аз останах последен на кея. Лорд Тобиас вече беше на яхтата и оттам крещеше: „По-бързо, по-бързо! Немците идат!“.

И в този момент, госпожице Аштън, получих просветление. Изведнъж разбрах какво трябва да направя. Ключът от избата на негова светлост все още беше у мен. Представих си бутилките с вино, шампанско, бренди и коняк, които не бяхме успели да върнем на яхтата, и как се разполагам сам-самичък сред тях! Край на звънците, ливреите и лорд Тобиас. Край на досадната служба!

Обърнах му гръб и закрачих обратно по кея. Хукнах по пътя за Ла Форт, а яхтата отнесе навътре в морето кресливия лорд Тобиас. Влязох в къщата, запалих огъня и слязох в избата. Извадих една бутилка червено вино и изтеглих корковата тапа. Оставих виното да подиша малко, настаних се в библиотеката, отпих и разтворих първото списание за любители на вино, което ми попадна.

Четях за гроздето, грижех се за градината, спях в копринени пижами и пиех вино. Така си прекарвах дните до септември, когато в имението пристигнаха Амелия Маджъри и Елизабет Маккена. С Елизабет бяхме разменяли по някоя дума на пазара, но госпожа Маджъри изобщо не я познавах. Уплаших се, че може да ме издадат, ала се оказа, че са дошли, за да ме предупредят. Комендантът на Гърнзи бил заповядал всички евреи да се явят в хотел „Гранж Лодж“, за да бъдат регистрирани. Уж щели само да отбележат в документите ни, че сме евреи, и след това да ни пуснат да си вървим. Елизабет знаеше, че майка ми е еврейка, бях й го споменал веднъж. И сега двете идваха да ми кажат в никакъв случай да не припарвам до хотел „Гранж Лодж“.

Но това далеч не беше всичко. Елизабет беше обмислила внимателно положението ми (много по-внимателно от мен самия) и беше съставила цял план. След като германците така или иначе издаваха нови лични карти на всички, защо да не се представя за лорд Тобиас Пен-Пиърс? Съвсем спокойно можело да заявя, че съм си оставил документите в сейф в банката в Лондон. Амелия беше убедена, че господин Дилуин с радост ще подкрепи думите ми, и той наистина го направи. Двамата дойдоха с мен в комендантството и там декларирахме под клетва, че аз съм лорд Тобиас Пен-Пиърс.

Накрая Елизабет добави финалните щрихи. Германците изземаха големите къщи в Гърнзи за своите офицери и едва ли щяха да подминат резиденцията в Ла Форт, която напълно отговаряше на нуждите им. И когато пристигнеха, рече Елизабет, аз трябвало да ги посрещна като лорд Тобиас Пен-Пиърс. Да си придам вид на дошъл на почивка в имението си благородник и да се държа спокойно. Честно ви казвам, разтрепериха ми се мартинките.

— Стига глупости! — заяви Елизабет. — Докарвате го идеално на външен вид, Букър. Висок сте, смугъл, привлекателен, а и всички прислужници знаят как да гледат отвисоко.

За всеки случай тя реши да ме нарисува, като портретът трябваше да мине за някой от прадедите ми от XVI век. Позирах, подобаващо издокаран в кадифена мантия с яка, седнал на фона на тъмни гоблени и неясни сенки с кинжал в ръка. Изглеждах благороден, мрачен и коварен.

Това беше брилянтен ход: не минаха и две седмици и орда германски офицери (общо шестима) нахлуха в библиотеката ми, без да чукат. Посрещнах ги с отворена бутилка „Шато Марго“ от 1893 година и с поразителна прилика с моя „прародител“ от портрета над камината.

Те ми се поклониха и засвидетелстваха цялото си уважение, но това не им попречи да ми вземат къщата и да ми заповядат да се преместя в пристройката на пазача. През нощта Ебен и Далси се промъкнаха след вечерния час и ми помогнаха да изнесем част от съдържанието на избата и да скрием бутилките зад дървата за огрев, в кладенеца, в комина, под купата сено и над навеса. Ала въпреки че бутилките хич не бяха малко, в началото на 1941 година виното ми свърши. Беше тъжен ден, но имах приятели да ме разсеят, а след това открих Сенека.

Започнах да харесвам литературните ни сбирки, те ни помагаха да понесем окупацията. Някои книги ми се видяха интересни, но аз си останах верен на Сенека. Имах чувството, че ми говори лично на мен, и лековатата му хапливост ми допадаше. Благодарение на писмата му преживях всичко, което ми се струпа на главата.

И сега продължавам да ходя на срещите на клуба. На всички им е писнало от Сенека и ме умоляват да прочета нещо друго, само че аз няма да го направя. Освен това участвам в театрални пиеси — с превъплъщението си в лорд Тобиас открих, че актьорската игра ме привлича, а плюс това съм висок и гръмогласен и ме чуват и на последния ред.

Радвам се, че войната свърши и отново съм си Джон Букър.

Искрено ваш:

Джон Букър

Джулиет — Сидни и Пиърс

31 март 1946 г.

Сидни Старк

Хотел „Монреал“

„Броудмидълс Авеню“ 79

Мелбърн

Австралия

Скъпи Сидни и Пиърс,

Добре, ще си спестя кръвта, но пък останах без пръсти да ви препиша писмата от новите ми приятели в Гърнзи. Те са невероятни, за нищо на света не бих ги изпратила в другия край на света да ги изядат дивите кучета.

Знаех, че Нормандските острови са окупирани от германците, ала някак си не съм обръщала внимание на този факт по време на войната. През последните седмици прегледах цялото течение на „Таймс“ за периода и изчетох всичко, което можах да намеря за окупацията в Лондонската библиотека. Сега ми трябва и един хубав пътеводител за Гърнзи, с повече описания, а не само с разписания и препоръки за хотели, за да добия усещане за атмосферата на острова.

Като оставим настрани моя интерес към техния интерес към книгите, мога да заявя, че съм влюбена в двама от тях: Ебен Рамзи и Далси Адамс. Харесвам Кловис Фоси и Джон Букър. Мечтая си Амелия Маджъри да ме осинови, а аз да осиновя Изола Приби. Ще ви оставя сами да отгатнете чувствата ми към госпожица Аделаида Адисън, след като прочетете писмата й. Истината е, че в момента живея по-скоро в Гърнзи, отколкото в Лондон — преструвам се, че работя, наострила уши за тупването на писмо в пощенската кутия, и час по час се втурвам презглава надолу по стълбите, за да проверя дали не е пристигнала поредната част от историята. Сигурно така са се чувствали хората, скупчили се пред вратите на печатницата, за да грабнат новия подлистник с продължението на „Дейвид Копърфийлд“.

Убедена съм, че писмата ще ви допаднат, но не съм толкова сигурна, че историята ще ви заплени и ще копнеете с нетърпение да научите какво е станало след това. За мен тези хора и преживяванията им през войната са трогателни и завладяващи. Права ли съм? Мислите ли, че от това може да излезе книга? Не увъртайте, държа да чуя искреното ви мнение (и на двама ви). Не се притеснявайте, дори и да ме откажете от идеята за книга за Гърнзи, пак ще продължа да ви изпращам техните писма. Не съм от хората, които си отмъщават на дребно (в повечето случаи).

След като пожертвах пръстите си за вашето удоволствие, искам в замяна някое от последните стихотворения на Пиърс. Толкова се радвам, че пишеш отново, приятелю!

С обич и за двама ви:

Джулиет

Далси — Джулиет

2 април 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Забавлението е най-черният грях в библията на Аделаида Адисън (след него се нарежда горделивостта) и не съм изненадан, че ви е писала за „немските фльорци“. Единственото, което крепи Аделаида на този свят, е гневът.

В Гърнзи не бяха останали кой знае колко неженени мъже и никой от нас не „хващаше око“. Ние бяхме изморени, опърпани, угрижени, изпосталели, боси и мръсни, бяхме победени и точно така и изглеждахме. Нямахме сили, време и пари за забавления. За разлика от нас немските войници имаха блясък. Както казваше един приятел, „те са високи, руси, загорели от слънцето красавци, същински богове“. Устройваха пищни празненства, бяха весели и забавни, имаха коли и пари, танцуваха по цели нощи.

Но някои от момичетата, които излизаха с войниците, носеха цигари на бащите си и хляб на семействата си. Прибираха се с чанти, пълни с кифлички, пастет, плодове, шницели и месо, за да не гладуват на другия ден близките им.

Тукашните хора като че ли не отдават дължимото на отегчението като причина за сприятеляването с врага. Скуката трудно се издържа, а ако си млад, не можеш да устоиш на изкушението за забавления.

Мнозина категорично отказваха да общуват с германците. Според тях и един поздрав с „добро утро“ беше предателство. Само че предвид обстоятелствата нямаше как да се придържам към това правило по отношение на капитан Кристиян Хелман, военен лекар и мой приятел.

В края на 1941 година останахме без сол, а от Франция не ни пращаха нови доставки. Без сол не можеш да свариш супа, нито да сготвиш зеленчуци — стават абсолютно безвкусни, — затова германците измислиха начин да я набавят чрез морската вода. Напълниха една голяма цистерна и я оставиха на площада в Сейнт Питър Порт. Всеки можеше да си наточи няколко кофи от нея и да си ги отнесе у дома. После да сложи водата да изври и да използва останалата на дъното утайка вместо сол. Тази идея обаче не даде никакъв резултат, защото нямахме достатъчно дърва, за да поддържаме силен огън, докато се изпари водата. Затова решихме направо да готвим с морска вода.

В общи линии това реши проблема, само че много възрастни хора не можеха да стигнат пеша до града, камо ли да мъкнат на връщане тежките кофи. Просто нямаха сили за това. Аз накуцвам леко — след едно счупване кракът ми не зарасна правилно — и макар това да ме освободи от военна служба, не ми пречи особено. Иначе съм як мъж и затова се хванах да разнасям вода.

Замених една лопата и кълбо канап за старата бебешка количка на мадмоазел Льопел, а господин Соумс ми даде две дъбови буренца с канелки. Отрязах им горната част, за да ги пълня по-лесно, и ги привързах към количката. Няколко плажа не бяха минирани и не беше трудно да сляза, да напълня буретата с морска вода и да ги занеса горе на пътя, където оставях количката.

През ноември тук духа силно и веднъж, след като напълних първото буре, ръцете ми се вкочаниха от студ и докато стоях до количката, мъчейки се да раздвижа пръсти, се зададе Кристиян. Спря колата и предложи да ми помогне. Отказах, но въпреки това той излезе и ми помогна да вдигна бурето върху количката. След това, без да продума, се спусна с мен по стръмното, за да ми помогне да напълним второто.

Не бях забелязал, че почти не може да движи едната си ръка, но заради това, както и заради моето накуцване и ронливия сипей, както се катерехме, се подхлъзнахме и се свлякохме по склона. Бурето прелетя покрай нас, стовари се върху камъните, пръсна се и ни измокри от главата до петите. Един бог знае защо това ни се стори адски смешно, но и двамата едновременно избухнахме в смях. Стояхме на брега и не можехме да си поемем дъх. В един момент от джоба ми паднаха подгизналите есета на Елия и Кристиян се наведе да ги вдигне. „А, Чарлс Лам — каза той и ми ги подаде. — Той не е от хората, които обичат да стоят на сухо.“ Изненадата ми сигурно си е проличала, защото Кристиян добави: „У дома често си го четях. Завиждам ви за преносимата ви библиотека“.

Изкачихме се обратно до колата му. Той ме попита дали мога да намеря друго буре. Отговорих му, че зная откъде да взема, и му обясних, че доставям вода на всичките си съседи. Кристиян кимна и аз потеглих, бутайки количката. Но след няколко крачки се спрях, обърнах се и му казах: „Ако искате, може да ви дам да прочетете книгата“. Все едно му бях предложил да му подаря луната. Представихме се и си стиснахме ръцете.

След този случай често ми помагаше да пълня буретата, после ми предлагаше по цигара и там, на пътя, разговаряхме за красотата на Гърнзи, за история, книги, земеделие, но не и за настоящите времена, винаги за неща, далеч от войната. Веднъж край нас мина Елизабет с колелото си. През целия ден, а вероятно и през по-голямата част от предишната нощ се беше грижила за болни и като всички ни, дрехите й бяха кръпка до кръпка. Но Кристиян прекъсна изречението си по средата, сепна се и впи поглед в нея. Елизабет дойде до нас и спря. И двамата мълчаха, но като ги гледах, се досетих, че е по-добре да ги оставя сами. Тогава разбрах, че се познават.

Кристиян е бил полеви хирург, но след като го ранили на Източния фронт, го преместили в Гърнзи. В началото на 1942 година го пратиха в болницата в Каен. Корабът, с който отплава, беше потопен от съюзническите бомбардировачи и Кристиян загина. Доктор Лоренц, директорът на немската болница, знаеше, че сме приятели, и дойде да ми съобщи за смъртта му, за да предам тъжната новина на Елизабет.

С Кристиян се запознахме при странни обстоятелства, но приятелството ни беше истинско. По време на окупацията много от нашите също се сближиха с немски войници. Понякога си мисля за Чарлс Лам и се чудя как е възможно един човек, роден през 1775 година, да ме свърже с хора като вас и Кристиян.

Ваш:

Далси Адамс

Джулиет — Амелия

4 април 1946 г.

Скъпа госпожо Маджъри,

Слънцето се показа за първи път от месеци насам и ако стана от писалището и протегна врат, мога да видя проблясъците му в реката. Отмествам поглед от камарите отломки на улицата и си представям предишния красив Лондон.

Получих едно тъжно писмо от Далси Адамс, в което той ми разказва за добротата и смъртта на Кристиян Хелман. Войната няма край. Такъв прекрасен човек, а е мъртъв. Смъртта му е била страшен удар за Елизабет. Добре, че е можела да разчита на вашата помощ, на господин Рамзи, на Изола и Далси след раждането на детето.

Пролетта наближава. Когато застана на слънце, почти не усещам студа. Отсреща — вече не отмествам поглед — един мъж с кърпена куртка боядисва вратата на къщата си в небесносиньо. Две момчета, които допреди малко се дуелираха с пръчки, му се молят да им позволи да му помогнат и той им дава да подържат четката за малко. Може би все пак някога ще дойде и краят на войната.

Ваша:

Джулиет Аштън

Марк — Джулиет

5 април 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Уклончивият ти отговор не ми харесва. Не искам да ходя на театър с друг, искам да отида с теб. Даже изобщо не ми пука за театъра. Просто се опитвам да те измъкна навън. Вечеря? Чай? Коктейли? Плаване? Танци? Ти избираш, аз изпълнявам. Рядко съм толкова покорен, не пропускай тази възможност да облагородиш характера ми.

Твой:

Марк

Джулиет — Марк

Скъпи Марк,

Искаш ли да дойдеш с мен в Британския музей? Запазила съм си място в читалнята в два следобед. После може да разгледаме мумиите.

Джулиет

Марк — Джулиет

Читалнята и мумиите да вървят по дяволите. Ела да обядваш с мен.

Марк

Джулиет — Марк

Това покорство ли е според теб?

Джулиет

Марк — Джулиет

Покорството също да върви по дяволите.

М.

Уил Тисби — Джулиет

7 април 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Аз съм член на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки. Иначе съм антиквар, ако и на някои хора да им доставя удоволствие да ме наричат вехтошар. Освен това съм изобретател, последното ми изобретение са електрически щипки за пране, които развяват прострените дрехи, като така спестяват изцеждането и щадят китките на жените.

Донесе ли ми утеха четенето? Да, макар и не веднага. В началото само кротко си седях в ъгъла, слушах останалите и си хапвах от пая. Един път обаче Изола настоя да си избера книга, да я прочета и да я представя на другите. Даде ми „Минало и настояще“ на Томас Карлайл^[17]. Каква досада беше само, направо ме заболяваше главата от нея, докато не стигнах до главата за религията.

Не бях силно вярващ, ако и да се опитвах да стана. Както пчелата обикаля от цвят на цвят, така и аз сновях от параклиса до черквата и обратно. Само че не можех да усетя вярата, докато Карлайл не ми представи религията по един съвсем различен начин. Веднъж, както си се разхождал сред руините на манастира в Бери Сейнт Едмъндс, му дошло наум следното (и после го написал в книгата си):

Замисляли ли сте се някога, че едно време хората наистина са имали душа — душата е била за тях не просто някаква дума, която сме свикнали да използваме, а нещо реално, което са познавали и с което са се съобразявали! Да, тогава светът е бил различен… но при все това е жалко, че сме загубили умението да се вслушваме в гласа на душата… трябва да я намерим, без нея ни чака неминуемо падение.

Вижте какво нещо — душата не е просто някаква дума, която сме свикнали да използваме, а е нещо реално, в чийто глас трябва да се вслушаме! Защо да оставя някакъв си свещеник да ми казва имам ли душа, или не? Ако повярвам, че имам душа, тогава сам бих чувал гласа й.

Изнесох беседа за Карлайл в клуба и това породи разпален спор за душата. Има ли я? Няма ли я? Може би я има… Доктор Стъбинс беше най-гласовит, надвика останалите и ни накара да го изслушаме.

Томпсън Стъбинс е човек, който разсъждава задълбочено и внимателно. Бил е психиатър в Лондон, но през 1934 година си изпуснал нервите на ежегодната вечеря на Клуба на приятелите на Зигмунд Фройд. Веднъж ми разказа цялата история. Членовете на клуба били добри оратори и речите им продължавали с часове, докато останалите дремели като коне пред празни ясли и чакали изказванията да свършат, за да поднесат храната. В крайна сметка ястията били сервирани и в залата настъпила тишина, тъй като психиатрите започнали да се хранят. Томпсън съзрял шанса си, ударил с лъжица по чашата и извисил глас: „Хрумвало ли му е на някого, че точно когато се е заговорило за понятието душа, се е появил Фройд и го е заменил със своето его? Уцелил е точния момент! И за миг не се е спрял да се замисли! Безотговорен глупак! Аз съм убеден, че хората бълват тия глупости за егото, защото се страхуват, че нямат душа! Помислете върху това!“.

След този изблик го изхвърлили от клуба и той се преместил в Гърнзи да отглежда зеленчуци. Понякога се качва в каруцата ми и разговаряме за човека, Бога и всичко останало. Това нямаше да ми се случи, ако не беше Клубът на любителите на книги и пай от картофени обелки.

А вие какво мислите по този въпрос, госпожице Аштън? Изола смята, че трябва да посетите Гърнзи, и ако дойдете, може да се качите при нас в каруцата ми. Ще ви взема възглавничка.

С най-добри пожелания за крепко здраве и щастие:

Уил Тисби

Клара Соси — Джулиет

8 април 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Чух за вас и за вашата статия. Навремето и аз членувах в този клуб, макар че надали някой ви е споменавал за мен. Аз не се занимавах с отдавна умрели писатели, а четях от моята книга с готварски рецепти. И най-отговорно смея да заявя, че тя е предизвикала повече сълзи, отколкото всичките романи на Чарлс Дикенс, взети заедно.

Четях им как се приготвя печено прасенце. „Намазваш с масло малкото му телце — започнах аз, — после оставяш мазнината да се стече и огънят да зацвърчи.“ И така четях, че в стаята се усети ароматът на печено, чу се как месото цвърчи! Обяснявах им за моята пететажна торта с дузина яйца, за захарния ми памук, за шоколадовите бонбони с ром, за пандишпановия кейк със сметана… За сладкиши, направени с качествено бяло брашно, а не с булгур и ярма, от които месехме хляба тогава.

И те не го понесоха, госпожице. Прекрасните ми рецепти ги влудиха. Изола Приби, която никога не е притежавала кой знае какво възпитание, закрещя, че това било мъчение, и ме заплаши, че ще ми прокълне тенджерите. Уил Тисби каза, че ще горя в ада, тъй както горят моите фламбирани череши. Томпсън Стъбинс ми се нахвърли с ругатни и добре, че Далси и Ебен бързо ме изведоха навън и ме изпратиха до дома.

На другия ден Ебен дойде да се извини за лошото им държане. Опита се да ги оправдае с аргумента, че повечето от присъстващите били дошли на срещата след вечеря от супа от ряпа или запечени на жар картофи (на острова не беше останала никаква мазнина за пържене). Помоли ме да бъда толерантна и да им простя.

Но аз няма да го сторя. Те ме обидиха. Сред тях няма нито един, който истински да обича литературата. Защото точно това беше моята готварска книга — чиста поезия, поднесена в тиган. Убедена съм, че те просто бяха отегчени — заради вечерния час и другите глупави ограничения на нацистите — и само си търсеха извинение да излязат вечер, четенето беше само претекст.

Настоявам да разкриете истината за тях в статията си. Тези хора никога не биха отворили книга, ако не беше окупацията. Заставам категорично зад думите си, може да ме цитирате дословно.

Името ми е Клара С-О-С-И. Като сос с едно „и“ накрая.

Клара Соси

Амелия — Джулиет

10 април 1946 г.

Скъпа моя Джулиет,

Аз също имам чувството, че войната няма край. Когато синът ми Йън загина в Ел Аламейн — там беше рамо до рамо с бащата на Илай, Джон, — хората идваха да поднесат съболезнованията си и в желанието си да ме успокоят казваха: „Животът продължава“. Що за глупост, мислех си, разбира се, че не продължава. Животът свършва, смъртта продължава. Йън е мъртъв, ще бъде мъртъв и утре, и догодина, завинаги. За смъртта няма край. Дано поне за скръбта да има. Тя е заляла света като потопа от Библията и ще отнеме време, докато водите й се оттеглят. Но тук-там вече има малки островчета на… надежда? Щастие? На нещо хубаво. Стана ми приятно, като си представих как се надигате от стола, за да уловите слънчевите лъчи, и извъртате поглед от руините.

Най-голямата ми радост е, че вече отново мога да излизам вечер да се разхождам по брега. Бодливата тел я няма и погледът не се блъска в огромни надписи VERBOTEN^[18]. Мините са отстранени и мога да се разхождам когато, където и колкото си искам. Ако застана на скалите и се обърна с лице към морето, не виждам грозните бетонени бункери и голата обезлесена земя зад гърба ми. Дори и германците не можаха да поругаят морето.

През лятото около бункерите ще порасне прищип и до догодина къпинаците напълно ще ги скрият от погледа. Дано стане по-скоро. Дори и да извърна очи и да не ги гледам, не мога да забравя как бяха изградени.

Построиха ги работниците от „Тод“^[19]. Сигурно сте чували за нацистките лагери на континента, но знаете ли, че Хитлер изпрати над шестнадесет хиляди поробени работници тук, на Нормандските острови? Той беше твърдо решен да укрепи островите, така че Англия да не може никога да си ги върне. Говореше се, че дори и генералите му наричали тази му мания „лудост“. Така или иначе, по негова заповед изградиха укрития за оръдия, противотанкови ограждения по плажовете, стотици бункери и скривалища, складове за оръжия и муниции, подземни тунели, изцяло оборудван подземен лазарет, както и железопътна линия, пресичаща целия остров, за да пренасят по нея материали. Строителството по брега взе абсурдни размери, островите бяха по-добре укрепени от Атлантическия вал, предназначен да възпре нахлуването на силите на съюзниците. Над всеки залив се извисяваха бункери. Третият райх трябваше да издържи хиляда години — в бетон.

За тази цел, разбира се, Хитлер се нуждаеше от хиляди поробени работници — войници, арестанти, обикновени мъже и младежи, взети направо от улицата, от опашките пред кината, от кафенетата, от междуселските пътища и нивите в окупираните от германците територии. Имаше дори и политически затворници от Гражданската война в Испания. Най-лошо се отнасяха към пленените руснаци, вероятно заради победата на Съветския съюз над Германия на Източния фронт.

По-голямата част от лагерниците ги докараха през 1942 година. Държаха ги в бараки, в землянки, в обори, някои ги настаняваха в опразнени къщи. Вървяха под строй до обектите из острова — кожа и кости, облечени в парцаливи панталони, през които надничаше голата им плът, често без връхна дреха, която да ги защити от студа. Нямаха нито обувки, нито ботуши, нозете им бяха омотани с кървави парцали. Имаше млади момчета на по петнайсет-шестнайсет години, които бяха толкова изтощени и изнемощели от глад, че едва се крепяха на краката си.

Когато колоната се зададеше по пътя, местните хора излизаха пред портите си и предлагаха храна или дрехи, кой каквото можеше да отдели. Понякога пазачите позволяваха на работниците да дойдат да вземат храната, друг път ги пребиваха с прикладите на пушките си.

Хиляди от тях умряха тук, а неотдавна разбрах, че бруталното отношение е била умишлена стратегия на Химлер. Той наричал плана си „Смърт чрез изтощение“ — усилна работа, оскъдна храна и пълно безразличие към броя на жертвите. И наистина го осъществи. Лесно можеше да набере нови работници от окупираните европейски държави.

Един от лагерите беше долу на ливадата, ограден с бодлива тел. Хората бяха бледи като призраци, от главата до петите бяха покрити с циментов прах. В лагера имаше само една чешма за повече от стотина души.

Понякога децата ходеха там, за да ги видят. Промушваха през бодливата тел орехи, ябълки, картофи. Един от мъжете нито веднъж не взе от храната, той идваше заради децата. Протягаше ръка през телта, за да ги погали по лицата и по главичките.

Германците им даваха по половин почивен ден на седмица — в неделя. Тогова изпразваха септичните ями в океана през една широка тръба. Около отпадъците се събираше риба, а работниците, потопени до гърди в мръсотията, се мъчеха да хванат някоя риба с ръце, за да се нахранят.

Цветята и къпинаците не могат да скрият тези спомени, нали?

Разказах ви най-страшната история от войната, Джулиет. Според Изола трябва да дойдете да напишете книга за германската окупация. Тя самата била готова да седне да го направи, но не й стигали уменията за това. Колкото и да обичам Изола, като си помисля, че може да си купи една тетрадка и да започне да пише, ми се изправя косата.

Завинаги ваша:

Амелия Маджъри

Джулиет — Далси

11 април 1946 г.

Скъпи господин Адамс,

След като се закле, че никога повече няма да ми пише, Аделаида Адисън ми изпрати още едно писмо. В него бълва огън и жупел срещу всичко, което буди справедливото й възмущение, в това число и срещу вас самия, редом с Чарлс Лам.

Била се отбила в дома ви, за да ви остави априлския брой на енорийския вестник, а вас ви нямало. Не сте доели кравата, не сте копаели в градината, не сте си чистели къщата, не сте правели нищо, което би правил един порядъчен мъж в този час. Осмелила се да надникне в двора и какво да види — проснали сте се на сеното и четете! И то какво — Чарлс Лам! Така сте се били унесли в „тоз пияница“, че дори не сте я забелязали.

Каква напаст е тази жена! Знаете ли защо е такава? Аз бих заложила на зла орисница.

Във всеки случай, като си ви представих как сте се излегнали в сламата и четете Чарлс Лам, ми стана страшно приятно. Припомних си детството в Съфолк. Баща ми беше фермер и аз му помагах, скачах от колата, за да отворя портата, събирах яйцата, плевях в градината и се въргалях в сеното, когато бях в настроение.

Спомням си как лежа в нашата плевня и чета „Тайната градина“. Час по час подрънквах с едно звънче, което бях свалила от кравата, за да ми донесат чаша лимонада. Накрая на госпожа Хътчинс, готвачката, й писна и каза на майка ми, с това номерът със звънчето приключи, но аз пак продължих да си чета в сеното.

Господин Хейстингс е намерил биографията на Чарлс Лам от Е. В. Лукас. Освен това е решил да не ви пита дали цената ви устройва, а направо да ви изпрати книгата, защото, цитирам: „Почитателите на Чарлс Лам не бива да чакат“.

Завинаги ваша:

Джулиет Аштън

Сюзан Скот — Сидни

11 април 1946 г.

Скъпи Сидни,

Не съм коравосърдечна, проявявам състрадание, доколкото ми е по силите, но ако не си дойдете скоро, Чарли Стивънс ще стигне до психиатрията. Той не е свикнал да работи, свикнал е да харчи с лека ръка, а вие да вършите всичко. Вчера за първи път се появи в издателството преди десет сутринта, но това усилие едва не му докара нервен срив. Към единайсет вече беше пребледнял като мъртвец и в единайсет и половина си сипа първото уиски. На обяд една от новите девойки му занесе корица за одобрение. Господин Стивънс се оцъкли ужасено и започна да подръпва притеснено ухото си (отвратителен навик, някой ден направо ще го откъсне, помнете ми думата). После си тръгна, а днес още не се е мяркал (четири следобед е).

Ето и останалите събития от черната хроника: Хариет Мънфрис е обезумяла, иска да „съгласува“ по цвят целия детски каталог. Всички книги трябвало да бъдат в розово и червено. Не, изобщо не се шегувам. Младежът, който отговаря за пощата (вече не си правя труда да им помня имената), се напил и изхвърлил всички писма, адресирани до хора, чиято фамилия започва със С. (Няма смисъл да ме питате защо го е направил, нямам обяснение.) Госпожица Тили се държа толкова грубо с Кендрик, че той се опита да я удари с телефона. Разбирам го много добре и не го виня, само че сега е толкова трудно човек да намери телефонен апарат, че не можем да си позволим да използваме нашия за саморазправа. Трябва да я уволните веднага щом се върнете.

Ако имате нужда от още мотиви да си купите самолетен билет, мога да ви кажа също така, че снощи видях в кафене „Париж“ Джулиет и Марк Рейнълдс. Стори ми се, че те вече са доста близки. Масата им беше горе, зад кордона, опасващ частта за отбрани посетители, но от моето място сред простолюдието се виждаха издайнически знаци за романтична връзка: той й шепнеше в ухото, докосваше я небрежно по рамото, за да й посочи някакъв познат, ръката й лежеше в неговата до коктейлите. Реших, че е мой дълг (като ваш верен служител) да сложа край на това, така че смело прекрачих през кордона и поздравих Джулиет. Тя беше готова да ме покани да се присъединя към тях, но усмивката на Марк ясно показваше, че той не желае компания. Затова се оттеглих. Колкото и изискани да са му вратовръзките, той не е от хората, които човек би искал да настрои срещу себе си, тънката му усмивчица недвусмислено го потвърждава, а на горката ми майчица ще й се пръсне сърцето от мъка, ако някоя сутрин намерят безжизненото ми тяло да се носи по Темза.

С други думи, грабвайте инвалидна количка, патерици, яхвайте магаре, ако трябва, но се прибирайте веднага.

Ваша:

Сюзан

Джулиет — Сидни и Пиърс

12 април 1946 г.

Милички Сидни и Пиърс,

Претършувах лондонските библиотеки за историята на Гърнзи. Дори си изкарах картон за читалнята в Британския музей, което говори красноречиво за отдадеността ми към служебните задължения, тъй като от това място ме побиват тръпки.

Открих немалко неща. Спомняте ли си една глупава поредица от двайсетте години „Един скитник в…“, дето авторът обикаля с яхтата си из Скай, Линдисфарн, Шийпхолм и къде ли още не. През 1930 година той е стигнал и до Сейнт Питър Порт и е написал книга за Гърнзи (като е прескочил за по ден до Сарк, Хърм, Олдърни и Джърси, където го нападнал един паток и нашият авантюрист бързо си тръгнал към дома).

Истинското име на „скитника“ е Си Си Мередит. Пълен идиот, който се мислел за поет, но бил достатъчно богат да обикаля по моретата, да описва преживелиците си в книги, да плаща за отпечатването им и после да ги раздава на всичките си приятели, които не смеели да му откажат. Си Си не си правел труда да се занимава със скучните факти, предпочитал да се разположи в най-близката лъка, плаж или поляна с цветя и да се прехласва по музата си. Тъй или иначе, Господ да го благослови, неговият пътеводител „Един скитник в Гърнзи“ беше точно това, от което имах нужда, за да добия представа за острова.

Си Си слязъл на брега в Сейнт Питър Порт, като оставил майка си Дороти да се клатушка в яхтата на пристана и да повръща в каютата си. По време на престоя си в Гърнзи написал няколко стихотворения за фрезии и нарциси. Възпял и доматите. Полудял от възхита по местните крави и чистокръвните бикове и дори съчинил песничка за чановете им („дрън-дрън-дрън, какъв прекрасен звън…“). Малко по-долу от кравите според Си Си се нареждали „простите хорица, които все още говорят на нормандски и вярват във феи и вещици.“ Толкова се вживял в тази си измислица, че видял фея в сумрака.

След като описва подробно къщите, плетовете и магазините, Си Си най-накрая стига до морето, или както той пише: „МОРЕТО! То е навсякъде! Водата е лазурна, изумрудена, сребриста, но понякога изглежда заплашителна и свъсена като буреносен облак“.

Слава богу, скитникът си имал и съавтор, Дороти, която не се разнежвала толкова лесно и освен това изпитвала искрена неприязън към Гърнзи. На нея й се паднала задачата да разкаже историята на острова и тя ни я предава без недомлъвки и глезотии, които биха могли да прикрият мнението й:

… Що се отнася до историята на Гърнзи, по-добре да запазим пълно мълчание. В началото островите са били владение на херцога на Нормандия, но след като херцог Уилям става Уилям Завоевателя, той ги присъединява към Англия и им дава специални привилегии. Впоследствие към тези привилегии се добавят нови от крал Джон и от Едуард III. ЗАЩО? С какво са ги заслужили местните? С нищо! По-късно, когато болнавият Хенри VI изгубил по-голямата част от Франция, жителите на Нормандските острови предпочели да останат под властта на британската корона (както би постъпил всеки здравомислещ човек).

Нормандските острови са се присъединили по своя воля към короната, но — обърнете внимание на това, скъпи читатели, — и до ден-днешен кралят няма право да се разпорежда с тях!

… Гърнзи се управлява от Ръководно събрание, наричано най-често просто Събранието. Важните въпроси се решават от неговия председател, който се избира от самото Събрание. За председател може да бъде избран всеки, кралят изобщо няма думата. За какво е монархът, ако не да назначава управниците, моля ви?

… Единственият представител на короната в тази отвратителна сбирщина е губернаторът. Той има право да участва в заседанията на Събранието, да се изказва и да дава съвети, но НЯМА право на глас. Поне му е позволено да живее в резиденцията, единствената що-годе струваща си постройка в Гърнзи, ако не се брои голямата къща в имението Сомарез, което аз не правя.

… Британската корона не може да налага данъци на островите, нито военна повинност. Трябва да призная все пак, че на местните хора не им трябва военна повинност, за да се сражават за скъпата ни Англия. Те участват като доброволци във войните срещу Наполеон и кайзера и се отличават като смели и безстрашни воини. Тази самоотверженост обаче не компенсира факта, че жителите на Нормандските острови не плащат подоходни данъци на британската хазна. Нито шилинг! На човек му идва направо да излезе от кожата си от яд!

Това са най-милите й думи, останалите ще ви ги спестя, схващате основната й идея.

Някой от вас да седне веднага да ми пише или най-добре го направете и двамата. Искам да разбера как я карат и пациентът, и болногледачът. Сидни, какво казва докторът за крака ти? За толкова време вече можеше да ти порасне нов.

Целувки:

Джулиет

Далси — Джулиет

15 април 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Не знам какво й е на Аделаида Адисън. Изола твърди, че е такава, защото й харесва — това придавало смисъл на живота й. И все пак Аделаида ми е направила услуга, описала е по-добре от мен как се отнасях в книгите на Чарлс Лам.

Биографията пристигна. Прочетох я на един дъх, нямах търпение да стигна до края. Сега ще започна отначало и този път ще чета по-бавно, за да не пропусна и най-малката подробност. Много ми допадна това изречение на Лукас: „Лам е в състояние да превърне и най-обикновеното и до болка познато нещо в ново и красиво“. Заради неговите книги имам чувството, че в тогавашния Лондон съм си у дома в по-голяма степен, отколкото сега в Сейнт Питър Порт.

Не мога да си представя как Чарлс, прибирайки се вкъщи от работа, заварва майка си мъртва, баща си прободен, а сестра си Мери с кървав нож в ръка. Как е успял да прекоси стаята и да й вземе ножа? Как е убедил съдията да я пуснат от лудницата под негова опека? Та тогава е бил само на двайсет и една години!

Обещал е да се грижи за Мери до края на живота си и не се отмята от думата си. Жалко, че е престанал да пише стихове, макар да е обичал поезията, а се е захванал с критика и есета, които не е ценял толкова, заради парите.

Цял живот е работил като чиновник в Източноиндийската компания и е пестял пари за деня (който неизменно настъпвал през определени периоди), в който Мери отново полудявала и той се принуждавал да я настани в частен приют за душевноболни.

И дори и в тези мигове му е липсвала. Били са много близки приятели. Представете си ги само: той не я е изпускал от поглед, следял е за появата на ужасяващите признаци, а тя е усещала приближаването на лудостта, но не е можела да направи нищо. Това е било най-тежкото и за двамата. Представям си го как седи и я наблюдава под вежди, а Мери усеща погледа му върху себе си. Колко ли са ненавиждали начина, по който другият е бил принуден да живее!

Но когато Мери е била с всичкия си, не е имало по-разумен човек от нея. Нито пък по-добра компания, нали? Така поне са смятали Чарлс и всичките му приятели — Уърдсуърт, Хазлит, Лий Хънт и Колридж. В деня на смъртта на Колридж намерили бележка в книгата, която четял. Тя гласяла:

„Чарлс и Мери Лам, скъпи на сърцето ми, доколкото някой може да бъде скъп на чуждото сърце“.

Май малко се поувлякох, но исках вие и господин Хейстингс да разберете колко храна за размисъл ми дадоха вашите книги, както и какво удоволствие ми доставиха.

Хареса ми историята със звънчето и сеното от вашето детство. Представих си ви съвсем ясно. Животът на село допадаше ли ви? Липсвал ли ви е понякога? Тук, в Гърнзи, дори и в Сейнт Питър Порт сме като на село, така че не мога да си представя какво е да живееш в голям град като Лондон.

Кит се отказа от мангустите, след като разбра, че ядат змии. Надява се, че ще намери боа удушвач под някоя скала. Изола намина за малко тази вечер, праща ви поздрави. Щяла да ви пише, след като си оправи разсада от розмарин, копър, мащерка и буника.

Ваш:

Далси Адамс

Джулиет — Далси

18 април 1946 г.

Скъпи Далси,

Радвам се, че повдигнахте темата за Чарлс Лам. Винаги съм смятала, че именно злочестината на Мери го е превърнала във велик писател, макар че заради нея е трябвало да се откаже от поезията и да стане чиновник в Източноиндийската компания. Той е бил изключително състрадателен човек, никой от прочутите му приятели не е можел да се сравнява с него в това отношение. Когато Уърдсуърт го смъмрил, че не се интересува достатъчно от природата, Чарлс отговорил: „Не ме вълнуват горички и полянки. Стаите, в които съм израсъл, мебелите, които са били пред очите ми през целия ми живот, куфарът с книги, който ме е следвал като вярно куче, познатите столове, улици, площади, на които съм се припичал, старото ми училище — те ми стигат, за какво са ми вашите планини? Не ти завиждам. Даже бих те съжалявал, ако не знаех, че умът може да превърне всяко нещо в приятел“. Умът, който превръща всяко нещо в приятел — често съм си мислела за това по време на войната.

Днес случайно се сетих за още една случка, свързана с него. Чарлс пиел много, даже твърде много, но пиянството му не било лошо. Веднъж икономът на домакина му трябвало да го занесе на гръб до вкъщи. На следващия ден Чарлс написал на домакина си толкова смешно извинително писмо, че онзи го завещал на сина си. Надявам се, че Чарлс е писал и на иконома.

Някога правило ли ви е впечатление, че когато умът ви бъде пробуден или привлечен от някой нов човек, името му започва да се появява навсякъде? Приятелката ми Софи го нарича съвпадение, а отец Симпълс му вика Божия милост. Той смята, че ако някой истински обича някого или нещо, започва да излъчва нещо като енергия около себе си и така привлича „благодатта“.

Завинаги ваша:

Джулиет

Изола — Джулиет

18 април 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Сега, след като вече сме приятелки, искам да ти задам няколко въпроса. Ама са лични. Далси каза, че няма да е учтиво, но според мен има разлика между мъжете и жените по отношение на това кое е неучтиво и грубо. Далси го познавам от петнайсет години, а нито веднъж не ме е попитал нещо лично. Не че това би ме оскърбило, ама той си е такъв, мълчалив. Не мога да променя нито него, нито себе си. Но виждам, че се интересуваш от нас, и затова предполагам, че би се радвала и ние да те поопознаем, нали?

Така, първо, от твоята снимка на корицата на книгата ти за Ан Бронте съдя, че си под четирийсетте, но на колко точно си? Заради слънцето ли си примижала, или си леко кривогледа? Нелечимо ли е? Вероятно е духало доста, когато са те снимали, защото косата ти стърчи на всички страни. Не можах да определя какъв точно е цветът й, личи си, че не е рус, за щастие (аз не харесвам блондинките).

До реката ли живееш? Дано да е така, хората, които живеят до течаща вода, са по-добри. Ако живеех далеч от брега, сигурно щях да съм зла като скорпион. Имаш ли сериозен ухажор? Аз не.

Апартаментът ти малък ли е, или голям? Опиши ми го подробно, искам да си го представя. Ще ни дойдеш ли на гости в Гърнзи? Имаш ли домашно животно? Какво?

Твоя приятелка:

Изола

Джулиет — Изола

20 април 1946 г.

Скъпа Изола,

Радвам се, че искаш да научиш повече за мен, и съжалявам, че самата аз не се сетих да ти разкажа за себе си по-рано.

Първо, за настоящето: на трийсет и три години съм и си права — заслепило ме е слънцето. Когато съм в добро настроение, определям косата си като кестенява със златисти отблясъци. Иначе си е пепелявокафява. Не, не духаше вятър, просто тя винаги си стърчи така. Къдравата коса е проклятие, каквото и да казват другите. Очите ми са пъстри. Слаба съм, но не съм толкова висока, колкото ми се иска.

Вече не живея до Темза и от предишния ми апартамент това ми липсва най-много. Обичах шума от реката и гледката към нея. Сега живея под наем на „Глеб Плейс“. Апартаментът е малък и е претъпкан с мебели, но ще се разполагам сама в него чак до ноември, когато хазяйката ми ще се върне от САЩ. Искам да си взема куче, но управата на сградата не разрешава домашни животни. „Кенсингтън Гардънс“ не е много далеч и когато усетя, че се задушавам между четирите стени, излизам да се разходя из парка, наемам си шезлонг за шилинг, настанявам се под дърветата, гледам минувачите и играещите деца и ми минава. Поне за малко.

Сградата на „Оукли Стрийт“ 81 пострада при бомбардировка преди година. Къщите отзад бяха напълно унищожени, от взривната вълна се срути и част от моята кооперация и сега апартаментът ми представлява купчина отломки. Надявам се собственикът, господин Гранд, да я изгради отново, защото си искам предишното жилище или поне нещо подобно с изглед от прозорците към крайбрежната алея „Чейни“ и реката.

За щастие, бях в Бери по време на бомбардировката. Сидни Старк, мой приятел и издател, ме посрещна вечерта на гарата и заедно отидохме да видим планината от изпочупени тухли и мазилка, както и крепящите се по чудо части от сградата.

Фасадата беше изцяло паднала и виждах как пердетата ми се полюшват на вятъра, писалището ми, останало с три крака, лежеше на една страна на силно наклонения под. Книгите ми бяха подгизнали и покрити с прахоляк, почернялата от дима снимка на мама все още висеше на стената, но нямаше как да стигна до нея. От вещите ми беше оцеляло единствено голямото кристално преспапие с надпис Carpe Diem^[20], което принадлежеше на баща ми. Лежеше си цяло-целеничко на върха на камара изпотрошени тухли и греди. Исках на всяка цена да си го прибера и затова Сидни се покачи върху отломките да го вземе.

До дванайсетата си година, когато родителите ми починаха, бях добро и мило дете. След това напуснах Съфолк и отидох да живея при чичото на баща ми в Лондон. Бях сърдита и гневна на целия свят. На два пъти бягах, като докарах на чичо ми безкрайни главоболия. Тогава това ми носеше някаква наслада, а сега ме е срам, като си помисля как съм се държала с него. Той почина, когато бях на седемнайсет, така че не успях да му се извиня.

След като навърших тринайсет, ме пратиха в пансион. Там ме посрещна директорката, която не успя да изкопчи и дума от мен в отговор на любезните си въпроси, след което ме заведе в столовата и ме настани на една маса с още четири момичета. Аз седнах, скръстих ръце и ги огледах свирепо като ястреб. Търсех на кого да си го изкарам. Погледът ми се спря на Софи Старк, най-малката сестра на Сидни.

Тя имаше златни къдрици, големи сини очи и мила, сладка усмивка — идеалната ми жертва! Опита се да ме заговори, но аз мълчах като пукел. „Надявам се, че тук ще ти хареса“ — каза тя. Отвърнах, че няма да се задържа толкова дълго, че да разбера. „Само да намеря разписанието на влаковете и изчезвам.“

През нощта се качих на покрива на спалното, за да си се цупя в тъмното. След няколко минути Софи допълзя при мен, носеше ми разписанието на влаковете.

Повече от ясно е, че не избягах. Останах със Софи, с която бързо се сприятелихме. Майка й често ме канеше в дома им за празниците и така се запознах със Сидни. Той беше с десет години по-голям и за мен беше като бог, разбира се. По-късно започна да ме командва като по-голям брат, а накрая се превърна в един от най-скъпите ми приятели.

След като завършихме училище, със Софи заминахме за Лондон, академичният живот не ни привличаше, искахме да вкусим от „истинския живот“. Сидни ни намери квартира, за кратко работихме заедно в една книжарница, а аз нощем пишех разкази и на сутринта ги изхвърлях.

После „Дейли Мирър“ обяви конкурс за есе на тема „От какво най-много се страхуват жените“. Не беше трудно да се досетя какво целяха, но аз се страхувам повече от кокошки, отколкото от мъже, и затова писах за кокошките. Членовете на журито, на които явно им беше писнало да четат за войната между половете, ми присъдиха първа награда. За мен по-важен от петте лири беше фактът, че за първи път мой текст щеше да бъде публикуван. След това във вестника се получиха толкова възторжени писма от читатели, че от „Дейли Мирър“ ми поръчаха да напиша нова статия, а след нея и още една. Започнах да пиша и за други вестници и списания. Избухна войната и от „Спектейтър“ ме помолиха да списвам два пъти седмично колонката „Изи Бикерстаф отива на война“. Софи срещна един военен пилот, Александър Страхан, и се влюби в него. Ожениха се и сега живеят във фамилната му ферма в Шотландия. Аз съм кръстница на сина им Доминик, не съм го научила на нито една молитва, но при последното ми гостуване заедно свалихме вратата към мазето от пантите, за да направим капан за преследващите ни келти.

Вероятно може да се каже, че имам ухажор, но още не съм го приела изцяло. Той е невероятно чаровен и ме води по луксозни заведения, но понякога си мисля, че предпочитам ухажорите от книгите, отколкото тези край мен. Ако наистина е така, излиза, че съм ужасно страхлива, незряла и с изкривена психика, нали?

Сидни събра статиите на Изи Бикерстаф, издаде ги в книга и аз потеглих из страната, за да я представя. А след това започнах да си пиша с хора от Гърнзи, които изобщо не познавах, но постепенно се сприятелих с тях и наистина бих се радвала да ги посетя.

Завинаги твоя:

Джулиет

Илай — Джулиет

21 април 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Благодаря ви за дървените блокчета. Прекрасни са. Не можах да повярвам на очите си, като отворих кутията. Всичките в различна големина и нюанси, от светло до тъмно.

Как сте успели да намерите толкова различни видове? Сигурно сте обиколили доста места, за да ги съберете. Няма начин да не е било така. Не знам как да ви се отблагодаря. Но дойдоха точно навреме. Любимото животно на Кит е змия. Видя я в една книга. И на мен ми беше лесно да я издълбая, понеже е дълга и тънка. Сега иска пор. Обеща да не си играе повече с длетата ми, ако й направя пор. Едва ли ще е много трудно. Порът също е с издължено тяло. Благодарение на вас разполагам с дърво, за да се упражнявам.

Имате ли си любимо животно? Искам да ви направя подарък. Но да е нещо, което харесвате. Какво ще кажете за мишка? Правя много хубави мишки.

Искрено ваш:

Илай

Ебен — Джулиет

22 април 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Колетът ви за Илай пристигна в петък. Трогнат съм от жеста ви. Сега той е седнал и разглежда дървените блокчета, сякаш вижда нещо скрито в тях, което може да изкара на бял свят с длетото си.

Питате дали всички деца от Гърнзи са били евакуирани в Англия. Не, някои останаха и когато ми станеше мъчно за Илай, беше достатъчно да ги погледна, за да се зарадвам, че него го няма. На децата тук им беше много тежко, защото нямаше храна. Спомням си, че веднъж вдигнах момчето на Бил Льопел, което беше на дванайсет, а тежеше като седемгодишен.

Никому не пожелавам да се изправи пред такъв избор — да изпратиш децата си да живеят далеч сред непознати, или да ги оставиш при себе си и да ги изложиш на опасност. Може би германците нямаше да дойдат, но ако дойдеха, как щяха да се държат с нас? Ами ако превземеха и Англия — как щяха да се справят децата ни без семействата си?

Не знам дали можете да си представите в какво състояние се намирахме при нахлуването на германците. Аз бих го нарекъл пълен шок. В интерес на истината не вярвахме, че те ще проявят интерес към нас. Те се стремяха към Англия и ние не им трябвахме. Не смятахме, че имаме място на сцената, мислехме, че по-скоро ще сме сред публиката.

През пролетта на 1940 година Хитлер пресече Европа като горещ нож през масло. Нищо не го спря и нямахме време да се подготвим. Прозорците в Гърнзи се тресяха от експлозиите във Франция, а на нас ни беше ясно като бял ден, че Англия няма да хаби хора и кораби, за да ни защитава. Съвсем скоро щяха да й потрябват, за да се отбранява самата тя. Бяхме оставени сами да се оправяме.

В средата на юли, когато вече и слепите виждаха, че няма да ни се размине, нашето Събрание помоли Лондон да изпрати кораби за евакуация на децата. Не се решаваха да ги натоварят на самолети, за да не ги свалят германците. От Лондон се съгласиха, но поставиха условие всички деца да са готови да тръгнат наведнъж. Корабите трябвало веднага да отплават обратно, докато все още имало време. Хората не бяха на себе си от притеснение, суетяха се насам-натам, човек направо можеше да напипа във въздуха усещането, че всяка секунда е ценна.

Джейн беше останала без сили, не ставаше от леглото, но беше категорична, че Илай трябва да замине. Другите майки се колебаеха, бяха пощурели от претеглянето на „за“ и „против“, само за това говореха. Джейн обаче каза на Елизабет да ги държи настрани. „Не искам да ги слушам как се вайкат — рече тя, — не е добре за бебето.“ Джейн смяташе, че бебетата разбират всичко, което се случва около тях, още преди да се родят.

Нямахме много време за обмисляне. Решението трябваше да бъде взето за един ден, а след това родителите пет години живяха с последиците от него. Първи заминаха най-малките и майките с бебета, на 19 и 20 юни. От Събранието отпуснаха джобни пари на децата, чиито родители не можеха да отделят. Най-малките се радваха, че ще могат да си купят нещо сладко с тях. Някои мислеха, че отиват на училищна екскурзия и до вечерта ще се върнат. Те бяха късметлии. По-големите деца като Илай разбираха какво ги очаква.

Не мога да изтрия от ума си една картина от онзи ден: две момиченца с розови празнични рокли, тесни пелерини и лъскави сандали, майка им ги беше нагласила, все едно отиваха на рожден ден. Как ли са измръзнали, докато са пресичали Ламанша!

Родителите трябваше да се сбогуват с децата и да ги оставят в училището. Оттам малките щяха да бъдат превозени с автобуси до пристанището, където щяха да ги чакат корабите, които допреди дни бяха участвали в евакуацията на Дюнкерк. Нямаха време дори да организират конвой, нито да ги оборудват с достатъчно спасителни лодки и жилетки.

Първо минахме през болницата, за да може Илай да си вземе довиждане с майка си. Той не успя да продума, така беше стиснал зъби, за да не се разплаче, че само кимна. Джейн го прегърна, а след това с Елизабет го съпроводихме до двора на училището. Там се разделихме и го видях отново цели пет години по-късно. Аз си тръгнах, а Елизабет остана да помогне за организацията при превозването на децата.

Докато вървях обратно към болницата, си спомних една случка с Илай. Беше на пет-шест годинки, водех го към Ла Кубиер да гледаме връщането на рибарските лодки. Насред пътя видяхме захвърлена стара платнена обувка. Илай се спря и се загледа в нея вторачено. Накрая каза: „Тази обувка е съвсем сама, дядо“. Отговорих му, че е така. Той я погледа още малко и продължихме. След десетина крачки Илай рече: „Дядо, аз пък никога не се чувствам така“. „Как?“ — попитах го, и той отвърна: „Сам“.

Ето! Все пак имаше какво да река на Джейн за утеха, макар да можех само да се надявам, че внукът ми наистина никога няма да се почувства сам.

Изола ще ви разкаже какво е било вътре в училището, според нея това щяло да ви е от полза като писателка. Тя твърди, че там е видяла как Елизабет зашлевила Аделаида Адисън и я изгонила. Имате късмет, че не познавате госпожица Адисън, тя е от хората, с които по-добре да нямаш вземане-даване.

Изола спомена, че може да посетите Гърнзи. С Илай с радост ви предлагаме гостоприемството си.

Ваш:

Ебен Рамзи

Джулиет — Изола, Телеграма

ЕЛИЗАБЕТ НАИСТИНА ЛИ Е ЗАШЛЕВИЛА АДЕЛАИДА АДИСЪН? О, ЗАЩО НЕ СЪМ БИЛА ТАМ! МОЛЯ, ДАЙ ПОДРОБНОСТИ. С ОБИЧ: ДЖУЛИЕТ.

Изола — Джулиет

24 април 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Да, зашлеви я точно през лицето. Беше прекрасно!

Бяхме в „Сейнт Бриок“ (това е нашето училище), за да помогнем на децата да се приготвят за автобусите, които щяха да ги закарат долу на пристанището. Беше взето решение да не присъстват родители, за да не настане суматоха и да се избегнат сърцераздирателните сцени. По-добре беше да се сбогуват отвън. Едно дете само да ревнеше, останалите щяха да го последват.

Затова ние, чужди хора, връзвахме обувките, бършехме носове, слагахме на врата на всяко дете медальон с името, зашивахме копчета и измисляхме игри, докато дойдат автобусите.

Децата от моята група се надпреварваха кой може да се изплези дотолкова, че да докосне с език носа си, а тези при Елизабет играеха на онази игра, дето да не мигат, когато лъжат, забравих как се казва. В един момент в стаята влезе Аделаида Адисън с кахърната си физиономия — ревностна набожност и ни грам здрав разум.

Тя събра един кръг от деца около себе си и занарежда „За изложените на опасност в морето“ над малките им главички. Но „да не ги споходят бури“ не й беше достатъчно, трябваше Господ да ги пази и от бомби и подводници. Наставляваше горките дечица всяка вечер да се молят за родителите си, защото кой можел да каже какво щели да им сторят немците. После им заръча да бъдат изключително добри момиченца и момченца, така че мама и тате, като ги гледат от рая, да се гордеят с тях!

Казвам ти, Джулиет, тия деца ревнаха и заподсмърчаха, все едно идваше краят на света. Аз стоях като цапната с мокър парцал, бях напълно изгубила ума и дума. Елизабет обаче се стрелна като змия, сграбчи Аделаида за ръката и й се сопна да млъкне.

Аделаида изкрещя: „Пусни ме! Аз говоря словото Божие!“.

Елизабет я изгледа така, все едно Аделаида беше самият дявол, а след това я зашлеви рязко, та чак главата й се отметна, сграбчи я, избута я в коридора и заключи вратата. Оная почна да тропа отвън, но никой не й обърна внимание. Не, излъгах, глупачката Дафни Пост понечи да й отвори, ама аз я стиснах за врата и набързо я укротих.

Това спречкване като че ли прогони страха на децата и те спряха да плачат. След малко дойдоха автобусите да ги вземат. С Елизабет не си тръгнахме веднага, останахме на пътя и махахме, докато колоната не се скри от погледа ни.

Дано не доживея друг такъв ден, дори и шамарът за Аделаида не го прави по-поносим. Като ги гледа, горките дечица, как тръгват сам-сами… Добре, че си нямах мои.

Благодаря ти, че ми разказа за себе си. Преживяла си много мъка заради майка ти и баща ти и заради дома ти край реката, за което съжалявам. Но освен това се радвам, че имаш толкова добри приятели като Софи, майка й и Сидни. Този Сидни ми се струва добър човек, само дето обича да командва — типичен за мъжете недостатък.

Кловис Фоси поръчва да изпратиш екземпляр от отличеното ти есе за кокошките. Според него ще е добре да го прочетем на следващата сбирка на клуба. После можело да го сложим в архива (ако някога си направим такъв).

Аз също искам да го прочета, тъй като именно заради кокошките паднах от курника. Те ме подгониха и за да се спася, трябваше да се кача отгоре му. Как само ме погнаха, гадините проклети, с острите си клюнове! Хората нямат представа какво е да ти се нахвърли ято кокошки, като бесни кучета са. Допреди войната нямах пилета и кокошки, ала след това ми се наложи да взема. Но все още не ми е спокойно, когато са около мен. Предпочитам Ариел да ме блъсне по задника — поне е открито и честно, не като подлото пиле, което се прокрадва да те клъвне.

Ще се радвам да ни дойдеш на гости. На Ебен, Амелия, Далси и Илай също ще им е приятно. Кит още се двоуми, но това не бива да те притеснява. Сигурно ще размисли. Може да дойдеш да си починеш, след като отпечатат статията ти във вестника. Току-виж тук намериш някоя история, за която да напишеш книга.

Твоя приятелка:

Изола

Далси — Джулиет

26 април 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Временната работа в кариерата приключи и сега Кит е при мен за известно време. В момента се е свила под масата, на която пиша, и си шепне нещо. Попитах я какво си шепне, но тя не отговори. Дълго мълча, после отново зашепна и този път тук-там долавям името си сред останалите звуци. Ето на това му викат „война на нерви“ и аз знам кой ще я спечели.

Кит не прилича на Елизабет, като се изключат сивите очи и видът, който добива, когато се замисли дълбоко. Но иначе е същата като майка си, крайна в чувствата си. Още като бебе беше такава. Ревнеше ли, стъклата на прозорците задрънчаваха, а когато сграбчеше пръста ми в малкото си юмруче, той побеляваше. Аз не разбирах нищо от бебета, но Елизабет ме научи. Твърдеше, че съм призван да бъда баща, а тя била длъжна да се погрижи да съм подготвен. Кристиян й липсваше и заради Кит.

Кит знае, че баща й е мъртъв. С Амелия решихме, че е по-добре да й го съобщим, ала за Елизабет не можехме да измислим какво да й обясним. Накрая рекохме, че майка й е била принудена да замине далече и се надяваме скоро да се върне. Кит ни погледна сериозно и не каза нищо. После излезе и се скри в плевнята. Не съм сигурен дали постъпихме правилно.

Толкова много искам Елизабет да се завърне, че в някои дни не съм в състояние да мисля за нищо друго. Научихме, че сър Амброуз Айвърс е загинал при една от последните бомбардировки над Лондон и Елизабет е единствената му наследница. Изпълнителите на завещанието му са започнали да я издирват. Те трябва да имат по-надеждни начини да я открият, така че се надявам скоро господин Дилуин да получи информация от или за нея. Ако я намерят, ще е истинско щастие не само за Кит, но и за всички нас.

В неделя целият клуб ще ходи на театър. Ще гледаме „Юлий Цезар“ в постановка на самодейната трупа на Гърнзи. Джон Букър е Марк Антоний, а Кловис Фоси е Цезар. Изола е репетирала с Кловис и твърди, че той ще ни смае, особено когато се просва на земята и в предсмъртна агония просъсква: „Ще се видим във Филипи!“. Просъскването му така й въздействало, че три нощи не била спала. Изола доста преувеличава, но не го прави със зла умисъл, а само колкото да се забавлява.

Кит замълча. Надникнах под масата и видях, че е заспала. Не съм усетил колко късно е станало.

Ваш завинаги:

Далси

Марк — Джулиет

30 април 1946 г.

Скъпа,

Току-що пристигам. Цялото пътуване можеше да бъде избегнато, ако Хендри беше телефонирал, но аз пришпорих когото трябва и освободиха доставките от митницата. Имам чувството, че ме е нямало година. Да се видим още тази вечер? Трябва да говоря с теб.

С обич:

М.

Джулиет — Марк

Разбира се. Искаш ли да дойдеш у дома? Имам наденица.

Джулиет

Марк — Джулиет

Наденица? Колко съблазнително!

„Сузет“? В 20:00?

С обич:

М.

Джулиет — Марк

Помоли учтиво.

Д.

Марк — Джулиет

Най-учтиво ще те чакам в 20:00 в „Сузет“.

С обич:

М.

Джулиет — Марк

1 май 1946 г.

Скъпи Марк,

Все пак не съм ти отказала, нали? Обясних, че имам нужда от малко време да помисля. Ти така се беше унесъл в тирадата си за Сидни и Гърнзи, че явно не си обърнал внимание. Казах единствено, че имам нужда от време. Познавам те от два месеца. За теб може да е достатъчно, но за мен не е, за да съм сигурна, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Веднъж направих ужасна грешка и едва не се омъжих за човек, когото почти не познавах (вероятно си го прочел във вестниците), но тогава войната беше смекчаващо вината обстоятелство. Повече няма да изглупявам така.

Помисли си само: не съм виждала дома ти, дори не знам къде се намира. Да, в Ню Йорк, но на коя улица? Как изглежда? Какъв цвят са стените? Диванът? По азбучен ред ли си подреждаш книгите? (Надявам се, че не.) Шкафовете ти подредени ли са, или са разхвърляни? Тананикаш ли си понякога? Какво? Котки ли предпочиташ, или кучета? Или рибки? Какво, за бога, си приготвяш за закуска? Или си имаш готвач?

Разбираш ли? Не те познавам достатъчно, за да се омъжа за теб.

И за твое сведение — Сидни не ти е съперник. Не съм влюбена в Сидни и никога не съм била. Нито пък той в мен. И никога няма да се омъжа за него. Това стига ли ти?

А ти сигурен ли си, че не предпочиташ да си намериш някоя по-хрисима от мен?

Джулиет

Джулиет — Софи

1 май 1946 г.

Скъпа моя Софи,

Как ми се ще да беше тук! Все още да живеем заедно в прекрасната ни малка стаичка, да работим в книжарницата на стария господин Хок и да вечеряме сухари и сирене. Имам отчайваща нужда да поговоря с теб. Трябва ми съвет дали да се омъжа за Марк Рейнълдс, или не.

Снощи ми предложи в един романтичен френски ресторант. Не, не падна на колене, но пък диамантът беше колкото гълъбово яйце. Не съм много сигурна, че тази сутрин все още иска да се ожени за мен, защото не приех веднага и Марк ужасно се вбеси. Опитах се да му обясня, че не го познавам достатъчно и имам нужда да помисля, но той изобщо не ме изслуша. Убеден е, че му отказвам, защото тайно съм била влюбена в… Сидни! Тези двамата наистина са обсебени един от друг.

Слава богу, по това време вече бяхме в апартамента му. Той започна да ругае Сидни, проклетите острови и изобщо жените, които се интересуват повече от някакви си непознати, отколкото от мъжете до себе си (има предвид Гърнзи и новите ми приятели там). Аз продължих да се опитвам да му обясня, а Марк продължи да крещи, докато накрая не се разревах от безсилие. Това пробуди толкова нетипични за него угризения и загриженост, че едва не промених решението си и не приех предложението му на мига. Но после си представих как цял живот ще трябва да плача, за да го накарам да се държи мило с мен, и везните отново наклониха към отказа. Изпокарахме се, той ми изнесе дълга лекция, аз отново се разревах, тъй като нямах сили за нищо повече, и накрая той повика шофьора си да ме закара вкъщи. Изпрати ме до колата, наведе се да ме целуне и каза: „Ти си пълна идиотка, Джулиет“.

И може би е прав. Спомняш ли си онези блудкави романи на Чеслейн Феър, които четохме през лятото, когато бяхме на тринайсет? Любимият ми беше „Господарят на Блекхийт“. Чела съм го поне двайсет пъти (както и ти, не се преструвай). Спомняш ли си как Рансъм мъжествено скри любовта си към Юлали, за да я остави да избере свободно, без да знае, че тя е луда по него още от първата им среща, когато, дванайсетгодишна, пада от коня си? Е, Марк Рейнълдс е същият като Рансъм. Висок, красив, с потайна усмивка и изящна брадичка. Буен и привлекателен. Изпъква сред тълпата, но е безразличен към погледите, които го следват. Когато отида да си напудря носа, чувам как другите жени го коментират, точно както Юлали в музея. Хората го забелязват. Той не полага никакви усилия за това, но е неизбежно.

Навремето при мисълта за Рансъм ми се разтреперваха коленете. Понякога и с Марк ми се случва, ама не мога да прогоня чувството, че не съм Юлали. Ако някога падна от кон, ще е прекрасно Марк да е наоколо и да ме вдигне, но не ми се вярва подобно нещо да се случи в близко бъдеще. Далеч по-вероятно е да отида в Гърнзи и да напиша книга за окупацията, а Марк категорично отказва да приеме тази възможност. Той иска да остана в Лондон, да ме води по ресторанти и театри и да се омъжа за него като една разумна жена.

Пиши ми и кажи какво да правя.

Целувки за Доминик и за теб и Александър, разбира се:

Джулиет

Джулиет — Сидни

3 май 1946 г.

Скъпи Сидни,

Дългото ти отсъствие може и да не ме е тласнало чак до ръба на пълната разруха, където по тази причина в момента се намира „Стивънс и Старк“, но наистина ми липсваш и се нуждая от твоя съвет. Моля те, остави всичко и най-накрая ми пиши.

Искам да се махна от Лондон и да отида в Гърнзи. Знаеш, че се сближих с хората там и преживяното от тях по време на окупацията и след нея силно ме заинтригува. Ходих до комисията за бежанците от Нормандските острови и прегледах архива й. Прочетох и докладите на Червения кръст. Събрах информация за работниците от организация „Тод“. Разговарях с войници, участвали в освобождаването на Гърнзи, както и със сапьори, обезвредили минните полета на острова. Сдобих се с всички данни, които не са обявени за секретни — за здравословното или по-скоро за нездравословното състояние на местните жители, за щастието им или по-скоро за неговата липса; за наличието или по-скоро недостига на храна. Но това не е достатъчно. Искам да науча историите на хората, които са били там, а това няма как да стане, ако си седя в някоя библиотека в Лондон.

Ето ти пример: вчера прочетох една статия за освобождението. Репортерът пита някакъв мъж от Гърнзи кой е бил най-трудният момент по време на окупацията, и после се подиграва на отговора му, който обаче на мен ми се струва напълно логичен. Човекът казва: „Още в първите дни германците прибраха всички радиоприемници. Ако хванеха някого със скрито радио, го изпращаха в лагер на континента. Ние обаче имахме радио и чухме за десанта в Нормандия. Само че трябваше да се държим така, все едно не знаем нищо! Можете ли да си представите колко трудно ми беше на 7 юни да вървя по улиците на Сейнт Питър Порт, без да се усмихвам, без да показвам по какъвто и да било начин на германците, че краят им наближава? Ако разберяха, че ние знаем, щяха да ни накарат да си платим за това. Ето това беше най-трудното: да се преструвам, че не зная за десанта в Нормандия“.

Ето с такива хора трябва да разговарям (макар че сега този човечец вероятно не желае и да чуе за среща с журналисти), да събера техните преживелици от войната и това, което на мен ще ми е интересно да чета, а не статистики за зърното. Не съм сигурна що за книга би излязло, нито дали ще ми е по силите да я напиша. Но бих искала да отида в Сейнт Питър Порт и да разбера.

Даваш ли ми благословията си?

Целувки за теб и за Пиърс:

Джулиет

Сидни — Джулиет, Телеграма

10 май 1946 г.

ИМАШ БЛАГОСЛОВИЯТА МИ! ГЪРНЗИ Е ПРЕКРАСНА ИДЕЯ ЗА КНИГА И ЗА ТЕБ. РЕЙНЪЛДС ЩЕ ТИ ПОЗВОЛИ ЛИ ДА ЗАМИНЕШ? С ОБИЧ: СИДНИ.

Джулиет — Сидни, Телеграма

11 май 1946 г.

БЛАГОДАРЯ. КОЙ Е МАРК РЕЙНЪЛДС, ЧЕ ДА МИ ЗАБРАНИ? С ОБИЧ: ДЖУЛИЕТ.

Амелия — Джулиет

13 май 1946 г.

Скъпа моя,

Толкова се зарадвах, като получих телеграмата ти вчера, че най-сетне идваш да ни посетиш!

Изпълних молбата ти и веднага разпространих новината, която предизвика истински ураган от въодушевление. Членовете на клуба проявиха желание да те снабдят с всичко необходимо: легло, маса, познанства, комплект електрически щипки за пране. Изола е на седмото небе и вече се е заловила за работа. Предупредих я, че идеята ти за книга все още не е доизбистрена, но тя е твърдо решена да ти осигури достатъчно материал. Помолила е (и най-вероятно, доколкото я познавам, е придружила молбите си със заплахи) всичките си познати от пазара да ти разкажат за окупацията; според нея с техните писма по-лесно ще убедиш издателя си, че темата си заслужава да бъде разработена. През следващите няколко седмици едва ли ще имаш основания да се оплакваш, че пощенската ти кутия стои празна.

Освен това днес Изола отиде при господин Дилуин в банката и го помоли да ти разреши да отседнеш в къщата на Елизабет. Тя е на много хубаво място, долу в равното, малка е и се поддържа лесно. Елизабет се премести там, след като немските офицери конфискуваха имението. Изола е казала на господин Дилуин, че от него се иска единствено да изготви договор за наем, тя щяла да се погрижи за всичко останало — да проветри, да измие прозорците, да лъсне пода и да изтреби паяците.

Не се тревожи, тези приготовления не представляват никаква трудност за нас, а и без това господин Дилуин възнамеряваше да дава имота под наем. Изпълнителите на завещанието на сър Амброуз вече са започнали издирването на Елизабет. Установили са, че е била качена на влак от Франция за Франкфурт, но не са намерили данни за пристигането й в Германия. Дано усилията им да дадат резултат и Елизабет да се завърне при нас, ала докато това се случи, господин Дилуин смята да дава под наем имението, което след смъртта на сър Амброуз вече е собственост на Елизабет, за да осигури някакви доходи на Кит.

Понякога си мисля, че сме длъжни да издирим и роднините на Кит в Германия, ала все не мога да се насиля да го сторя. Кристиян беше рядка птица и не одобряваше действията на своята държава, за разлика от повечето си сънародници, които вярваха в идеята за хилядолетния райх. А и дори да открием роднините й, нима можем да изпратим нашата Кит в чужда — и напълно опустошена — страна? Та ние сме единственото семейство, което тя познава.

Когато Кит се роди, Елизабет запази бащинството й в тайна от властите. Не защото се срамуваше, а защото се страхуваше, че може да й отнемат бебето и да го изпратят в Германия. Носеха се ужасяващи слухове за подобни неща. След като я арестуваха, се питах дали Елизабет не може да се отърве, ако разкрие истината за смесената кръв на Кит. Но щом тя беше предпочела да замълчи, нима можех аз да се обадя?

Извинявай, че те натоварих. Тревогите кръстосват из ума ми по отъпканите си пътеки и за мен е облекчение да ги излея на хартия. Минавам към по-ведри теми, ще ти разкажа за снощната сбирка на клуба.

След като се поуталожи въодушевлението, предизвикано от новината за твоето пристигане, прочетохме статията ти за книгите и четенето в „Таймс“. Хареса ни, и то не само защото става дума за нас, а защото ни даде различен поглед върху четенето. Доктор Стъбинс изрази мнение, че си превърнала „развлечение“ от дума, обозначаваща слабост, дори порок, в нещо достойно за уважение. Статията ти е прекрасна и всички сме много горди и щастливи, че сме споменати в нея.

Уил Тисби иска да организира празненство в твоя чест. Щял да приготви пай „Картофени обелки“ със специална шоколадова глазура. Снощи беше решил да поднесе десерт изненада, фламбирани череши, но за щастие те изгоряха и залепнаха за дъното на тигана, така че не се наложи да ги ядем. Според мен ще е по-добре Уил да остави готвенето на мира и да се върне към търговията.

Чакаме те с нетърпение. Разбрах, че имаш да напишеш няколко рецензии, преди да тръгнеш, но ние ще се радваме да те видим колкото се може по-скоро. Само ни предупреди кога пристигаш. Със самолет ще е по-бързо и по-удобно, отколкото с пощенския кораб (Кловис Фоси заръча да те предупредя, че в самолета поднасят джин на пътниците, а в пощенския кораб не давали нищо). Ако не те хваща морска болест, бих препоръчала следобедния кораб от Уеймът. Това е най-добрият начин да дойдеш в Гърнзи, независимо дали пристигаш по залез, сред обагрени в златисто буреносни облаци, или пък в гъста мъгла, от която островът внезапно изплува пред очите ти. Така видях Гърнзи за първи път като младоженка.

С обич:

Амелия

Изола — Джулиет

14 май 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Хванах се да ти приготвя къщата. Помолих неколцина приятели от пазара да ти пишат за своите преживелици, надявам се, че ще го направят. Ако господин Тейтъм ти поиска пари, не му давай и пени. Той е лъжец и измамник.

Да ти разкажа ли за първата си среща с германците? Ще използвам прилагателни, за да е по-живописно. Обикновено си ги спестявам, предпочитам голите факти.

Беше четвъртък и Гърнзи изглеждаше невероятно спокоен. Ние обаче знаехме, че те вече са тук. Пристигнаха предишния ден със самолети и кораби. Приземиха се няколко огромни юнкера^[21] и след като войниците слязоха от тях, излетяха отново. Олекнали и по-маневрени, те се издигаха високо в небето и после рязко се спускаха, изпоплашиха кравите по ливадите на целия остров.

Елизабет беше вкъщи, приготвях й балсам за коса с бял равнец, ама той нещо се пресече. Нищо не ни се подхващаше, щурахме се като мухи без глави. Накрая Елизабет отсече:

— Няма да седя да чакам враговете ни да дойдат тук. Отивам в града.

— И какво ще правиш там? — троснах й се аз.

— Ще ги огледам — отвърна тя. — Не ние сме като затворени в клетка животни в зоопарка, а те. Заклещени са на острова и трябва да живеят с нас, както и ние с тях. Хайде, да вървим да ги огледаме.

Идеята ми допадна, сложихме си шапките и излязохме. Няма да повярваш какво видяхме в Сейнт Питър Порт!

Там беше пълно с германски войници, които пазаруваха! Разхождаха се по „Фаунтин Стрийт“, ухилени до уши, смееха се на глас, надничаха към витрините, влизаха в магазините и излизаха с пълни ръце, шегуваха се. По крайбрежната алея беше същото. Някои просто се излежаваха, други ни отдаваха чест и дори се покланяха вежливо. Един от тях ми каза: „Островът ви е много красив. Скоро ще потеглим към Лондон, но дотогава ще се радваме на това хубаво слънце“.

Един друг глупак пък си мислеше, че е в Брайтън. Навсякъде ги следваха тълпи деца и войниците им купуваха сладолед. Смееха се и си личеше, че се забавляват. Ако не бяха в униформи, щях да си помисля, че е пристигнал кораб с туристи от Уеймът!

Завихме към парка и изведнъж всичко се промени, все едно от пъстър карнавал бяхме попаднали в черен кошмар. Първо се чу шум, тропот на ботуши, маршируващи по каменната настилка. След това иззад завоя се показа отряд войници, лъснати от главата до петите, дори копчетата, ботушите, каските, дето приличат на цукало, блестяха. Не поглеждаха настрани, очите им бяха вперени право напред. Това ме уплаши повече от преметнатите на гърдите им автомати и втъкнатите в коланите ножове и гранати.

Господин Фере, който вървеше зад нас, ме сграбчи за ръката. Той е участвал в битката при Сома. Лицето му беше мокро от сълзи, без да го съзнава, замачка дланта ми и заповтаря: „Как е възможно отново да се стигне до това? Победихме ги, а те пак са тук. Как го допуснахме?“.

Накрая Елизабет каза: „Стига ми толкова гледане. Имам нужда от питие“.

У дома винаги си имам запаси от джин и затова отидохме вкъщи.

С това приключвам, радвам се, че скоро ще те видя. Ще дойдем да те посрещнем, разбира се, но си мисля, че на пощенския кораб сигурно ще има и други пътници, как ще те познаем? Снимката на корицата на книгата е много малка и неясна, а пък не бих искала да разцелувам някоя друга жена. Затова най-добре си сложи голяма червена шапка с воал и носи букет лилии, става ли?

Твоя приятелка:

Изола

Любител на животни — Джулиет

Сряда вечерта

Драга госпожице,

Аз също съм член на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки. Досега не съм ви писал, защото съм прочел само две книги — юношески романи за верни и смели кучета. Изола каза, че идвате насам да пишете за окупацията, и затова според мен трябва да знаете истината как постъпи с животните нашето Събрание. Не мръсните германци, а нашето собствено Събрание! Другите ги е срам да говорят за това, но аз ще го направя.

Не ме е грижа особено за хората, никога не ме е било и няма и да стане. Имам си причини за това. Не познавам човек, наполовина верен, колкото куче. Бъди добър с кучето и то ще бъде добро с теб, ще ти прави компания, ще ти бъде приятел, няма да ти досажда и да те разпитва. Котките са други, но и с тях се разбирам.

Когато хората тук се уплашиха, че ще дойдат германците, мнозина избягаха, отлетяха или отплаваха за Англия и изоставиха кучетата и котките си. Зарязаха ги да скитат по улиците без храна и вода!

Прибрах у дома толкова кучета, колкото успях да събера, но навън пак останаха още. Събранието също се намеси, уж за да реши проблема, а всъщност само влоши нещата. Във вестниците излезе обръщение, че заради войната вероятно ще се появи недостиг на храна и тя няма да е достатъчно за хората, камо ли за животните. Затова всеки можел да задържи по един домашен любимец, а останалите щели да бъдат приспани, тъй като уличните кучета и котки представлявали заплаха за децата.

И го направиха! Събраха животните в камиони и ги закараха в приюта „Сейнт Андрюс“, където сестрите и докторите ги приспаха. Изпразнеше ли се един камион, на негово място веднага пристигаше друг, пълен.

Видях всичко, събирането, разтоварването в приюта, заравянето на телата. Пред очите ми една сестра излезе от сградата, като жадно поглъщаше свежия въздух. Изглеждаше зле, сякаш всеки миг щеше да повърне. Изпуши една цигара и се върна вътре да продължи избиването. За два дни ликвидираха всички животни.

Ето това исках да ви разкажа. Непременно го включете в книгата си, непременно!

Любител на животните

Сали Ан Фробишър — Джулиет

15 май 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Госпожица Приби ми каза, че ще идвате в Гърнзи да събирате материали за войната. Надявам се тогава да се срещнем, но ви пиша сега, защото обичам да пиша писма и като цяло въобще обичам да пиша.

Може би ще ви е интересно да научите за моето голямо унижение по време на войната. През 1943 година, когато бях на дванайсет, хванах нещо като краста.

В Гърнзи нямаше достатъчно сапун, за да поддържаме чисти дрехите, къщите и самите нас. Всички страдаха от някакви кожни заболявания — циреи, обриви, въшки. Самата аз имах струпеи по главата, под косата, и каквото и да правех, те не минаваха.

Накрая доктор Ормънд каза, че трябва да отида в болницата да ми обръснат главата и да отрежат върховете на циреите, за да изтече гнойта. Дано никога не изпитате този срам. Идеше ми да умра.

В болницата обаче се запознах с Елизабет Маккена, която ми стана приятелка. Тя помагаше на сестрите на моя етаж. Сестрите бяха внимателни, но госпожица Маккена, освен че беше внимателна, беше и забавна. Чувството й за хумор много ми помогна в този тежък момент. След като ми обръснаха главата, тя дойде в стаята ми с леген, бутилка риванол и остър скалпел.

„Няма да боли, нали? — попитах аз. Едва се сдържах да не се разплача. — Доктор Ормънд каза, че няма да боли.“

„Излъгал е — отвърна госпожица Маккена. — Но майната й на болката! Само че не казвай на майка ти, че съм ти говорила така.“

Разсмях се и тя направи първия срез, преди да имам време да се уплаша. Наистина болеше, но не чак толкова. После измислихме една игра — при всяко клъцване изкрещявахме името на жена, паднала под ножа. „Мери, кралица на шотландците — ряз! Ан Болейн — храс! Мария-Антоанета — прас!“ И така приключихме.

Болеше, но беше забавно, защото госпожица Маккена го превърна в игра.

Тя проми главата ми с риванол и още същия следобед ми дойде на свиждане. Донесе ми един копринен шал и ми го върза като тюрбан. „Готово“ — рече тя и ми подаде огледалото. Погледнах се — шалът беше прекрасен, но носът ми изглеждаше твърде голям, както винаги. Попитах госпожица Маккена дали някога ще стана красива.

Когато зададох на майка ми същия въпрос, тя отвърна, че нямала време за подобни глупости, а и важното било човек да е красив отвътре. Госпожица Маккена обаче ме огледа внимателно, помисли малко и каза: „Много скоро, Сали, ще бъдеш неотразима. Имаш прекрасни скули, а с този елегантен нос ще си като Нефертити. Трябва още отсега да започнеш да се упражняваш да се държиш величествено.“

Когато госпожа Маджъри мина на следващия ден, аз я попитах коя е Нефертити и дали е мъртва. Не знам защо подозирах, че няма да е жива. Госпожа Маджъри отвърна, че наистина била мъртва, но в известен смисъл била и безсмъртна. По-късно ми показа един портрет на Нефертити, за да видя как е изглеждала. И тъй като не знаех как да се държа величествено, просто се опитвах да приличам на нея. Носът ми все още ми се струва твърде дълъг, но съм сигурна, че ще се промени, госпожица Маккена така каза.

Другата тъжна история от окупацията е на леля ми Лети. Тя притежаваше голяма стара къща на скалите близо до Ла Фонтенел. Германците заявиха, че била на огневата линия на големите им оръдия и им пречела, и затова я взривиха. Сега леля Лети живее с нас.

Искрено ваша:

Сали Ан Фробишър

Мика Даниелс — Джулиет

15 май 1946 г.

Уважаема госпожице Аштън,

Изола ми даде адреса ви, защото смята, че заради книгата си ще искате да видите моя списък.

Ако днес ме заведете в Париж и ме настаните в изискан френски ресторант с бели колосани покривки, свещи по стените и сребърни похлупаци върху чиниите, пак ще ви кажа, че това е нищо в сравнение с моята кутия от „Вега“.

В случай че не знаете, „Вега“ е корабът, с който Червеният кръст достави храна на Гърнзи на 27 декември 1944 година. След това направи още пет курса и така ни спаси живота до края на войната.

Да, наистина ни спаси живота! Бяхме останали съвсем без храна. Ако не броим черноборсаджиите, никой на острова нямаше и лъжица захар. В началото на декември 1944 година свърши и брашното. И германските войници гладуваха като нас, коремите им бяха подути и все им беше студено, ама от глад.

На мен ми беше писнало от варени картофи и ряпа и до пролетта сигурно щях да обърна петалата, ако „Вега“ не беше акостирал в пристанището ни.

После разбрах, че Чърчил не позволявал на корабите на Червения кръст да ни донесат храна, защото според него германците щели да я приберат за себе си. На вас това може да ви се струва умен ход — да уморим от глад гадовете!, — но за мен означава, че него не го е било еня дали и ние няма да ритнем камбаната заедно с тях.

Така или иначе, накрая явно нещо му е трепнало в сърцето и е решил, че може да сложи край на гладуването ни. Дал благословията си и „Вега“ потеглила към нас.

Представете си, госпожице Аштън, в трюмовете на „Вега“ имаше по ДВЕ КУТИИ с храна за всеки мъж, жена и дете в Гърнзи! После корабът достави и други неща: пирони, семена за посев, свещи, олио, кибрит, дрехи и обувки. Дори пелени за новородените.

Донесоха ни и брашно, и тютюн — Мойсей с неговата манна небесна не е и сънувал такова нещо! Сега ще ви кажа какво точно имаше в кутията, защото съм записал всичко в дневника си.

Списък

Шест унции шоколад

Четири унции чай

Шест унции захар

Две унции кондензирано мляко

Петнайсет унции мармалад

Пет унции сардини

Шест унции сушени сливи

Една унция сол

Двайсет унции бисквити

Двайсет унции масло

Тринайсет унции свинско месо

Осем унции стафиди

Десет унции сьомга

Четири унции сирене

Една унция чушки

Калъп сапун

Аз подарих сушените сливи, но за всичко останало бях безкрайно благодарен. Когато умра, ще оставя цялото си имущество на Червения кръст. Вече им писах и им го казах.

И още нещо искам да споделя. За немците ми е думата, може и да са немци, ама едно не може да им се отрече: разтовариха пратките от „Вега“ и ни ги раздадоха, без да вземат и една кутия за себе си. Комендантът ги беше предупредил, че храната е за нас, и дори ги беше заплашил, че ако някой посмее да я пипне, ще го разстрелят на място. Казват, че след това дали на войниците по една чаена лъжичка, за да съберат захарта и брашното, разпилени по земята. Това оставало за тях.

Истината е, че тогава те се бяха докарали дотам, че на човек жал му ставаше за тях. Крадяха от градините, обикаляха по къщите и молеха за огризки. Веднъж видях как един войник хвана котка, удари я в дувара да я зашемети, преряза й гърлото и я скри под куртката си. После тръгна към полето, аз го проследих. Там одра котката, свари я в едно котле и я изяде.

Как да не ти стане жал? Чак се отвратих, ама и си помислих: „Ей това е Третият райх на Хитлер — да превърнеш хората си в лешояди!“, и се разсмях… Сега ме е срам, като се сетя, но така беше.

Това е всичко засега. Желая ви успех в писането на книгата.

Искрено ваш:

Мика Даниелс

Джон Букър — Джулиет

16 май 1946 г.

Скъпа госпожице Аштън,

Амелия ни каза, че идвате в Гърнзи да събирате истории за книгата си. Ще се радвам да ви видя, но няма да мога да ви разкажа за моите преживелици, защото целият се разтрепервам, като се сетя за тях. По-добре да се опитам да ги напиша, за да не се налага да говорим. Така или иначе, не става дума за Гърнзи, защото не бях тук. Бях в немския концентрационен лагер Нойенгам.

Нали си спомняте, че в продължение на три години се преструвах на лорд Тобиас? Дъщерята на Питър Дженкинс, Лиза, излизаше с немски войници. С всеки, който й подаряваше чорапи или червило. После обаче се събра със сержант Вили Гурц, един ужасно злобен дребосък. Двамата си бяха лика-прилика, като ги видеше човек заедно, направо да му се доплаче. Та тази Лиза ме издаде на коменданта.

През март 1944 година Лиза отишла на фризьор да си направи кок и там попаднала на стар брой на „Татлър“ отпреди войната. В него на 124 страница имало цветна снимка как лорд и лейди Тобиас Пен-Пиърс се наливат с шампанско и похапват стриди на някаква сватба в Съсекс. В текста се обсъждали нейната рокля, диаманти и обувки, както и неговото богатство. Споменавало се, че били собственици на имение на остров Гърнзи.

От един поглед ставало ясно — дори и за Лиза, която далеч не е от най-умните, — че аз не съм лорд Тобиас Пен-Пиърс. Тя не изчакала да я срешат, хукнала да покаже снимката на Вили Гурц и той я занесъл на коменданта.

Немците се почувстваха като пълни глупаци, че толкова време са се подмазвали на някакъв си камериер, и за да ми го върнат тъпкано, ме изпратиха в лагера Нойенгам.

Първата седмица си мислех, че ми е дошъл краят. Нас, затворниците, ни изпращаха по време на въздушните нападения да обезвреждаме неизбухналите бомби. Какъв избор само — да лъкатушиш между падащите бомби или да се оставиш да те застрелят за неизпълнение на заповедта! Щурах се като подгонен плъх, хвърлях се на земята, щом чуех свистене наблизо, и някак си все оцелявах. Това си й казвах: „Добре, още си жив“. Като се събудехме сутрин, всички това си повтаряхме: „Добре, още съм жив“. Само че не бяхме. Не бяхме мъртви, но не бяхме и живи. Бях жив само по няколко минути на ден, докато сутрин лежах на нара. Тогава си мислех за нещо хубаво, приятно, не чак любимо, защото, ако си позволях да си спомня нещо любимо, ми ставаше по-тежко. Трябваше да е някаква дреболия, училищен излет или как се спусках с колело по нанадолнището например — само толкова можех да понеса.

Имах чувството, че са минали трийсет години, а всъщност там изкарах само една. През април 1945 година комендантът на Нойенгам събра всички, дето все още можехме да си стоим на краката, и ни изпрати в Белзен. Пътувахме няколко дни в голям открит камион, без храна и вода, без одеяла. И все пак се радвахме, че не вървим пеша. Локвите край пътя червенееха.

Сигурно сте чували за Белзен и знаете какво беше там. Когато слязохме от камиона, ни дадоха лопати. Задачата ни беше да изкопаем огромни трапове за умрелите. Докато пресичахме лагера, се уплаших, че съм се побъркал — струваше ми се, че наоколо виждам само мъртъвци. Дори и живите приличаха на мъртви, а на всяка крачка лежаха трупове, кой където беше паднал. Не можех да си обясня защо изобщо си правят труда да ги заравят. После разбрах — руснаците вече се приближаваха от изток, съюзниците напираха от запад и германците ги беше страх какво ще заварят тук.

Крематориумът не можеше да поеме толкова много тела, затова ние копаехме дълги ровове, завличахме труповете до тях и ги хвърляхме вътре. Не знам дали ще ми повярвате, но есесовците накараха затворническия оркестър да ни свири, докато копаехме. Дано горят в ада под музикален съпровод! После поливаха телата с бензин и ги палеха. Когато поизгоряха, ние ги покривахме с пръст… сякаш подобно нещо можеше да бъде скрито.

Британците пристигнаха на следващия ден. Мили боже, как им се зарадвах! Надигнах се и тръгнах към тях, видях как танковете помитат порталите, зърнах изрисуваното на броните английско знаме. Обърнах се към един мъж, който седеше, подпрян на оградата, и извиках: „Спасени сме! Това са нашите!“. После се оказа, че е мъртъв. Не ги беше дочакал. Свлякох се до него в калта и се разридах, сякаш беше най-добрият ми приятел.

Танкистите също плачеха, дори и офицерите. Нахраниха ни, дадоха ни одеяла, прегледаха ни. И слава богу, изгориха Белзен до основи.

Прочетох във вестника, че сега на същото място са издигнали бежански лагер. Тръпки ме побиват, като си помисля за новите бараки, дето са ги сложили там, макар и с добри намерения. Според мен тази земя трябва да остане пуста завинаги.

Няма повече да пиша за това и се надявам да проявите разбиране, че не желая да говоря на тая тема. Както казва Сенека: „Леката скръб е бъбрива, силната е безмълвна“.

Сещам се за нещо, което може да ви послужи за книгата. Случи се в Гърнзи, когато още се преструвах на лорд Тобиас. Понякога вечер с Елизабет излизахме да се разходим, гледахме как излитат самолетите, които отиваха да бомбардират Лондон. Като знаехме накъде са се насочили и какво ще правят, сърцата ни изтръпваха. По немското радио твърдяха, че Лондон е изравнен със земята. Не вярвахме напълно на немската пропаганда, ала все пак…

Една нощ, обикаляйки из Сейнт Питър Порт, минахме покрай къщата на Маккларън. Хубава, голяма къща, в която се бяха настанили немски офицери. Прозорецът отпред беше отворен и се чуваше приятна музика. Спряхме да послушаме, като си мислехме, че това е програма от Берлин. Но когато песента свърши, чухме ударите на Биг Бен и говорителят обяви: „Слушате Би Би Си Лондон“. Наистина беше Биг Бен, неговият звук не може да се сбърка. Значи, Лондон все още съществуваше! Все още… С Елизабет се прегърнахме и затанцувахме на пътя. Ето за такива моменти не можех да си мисля в Нойенгам.

Искрено ваш:

Джон Букър

Далси — Джулиет

16 май 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Всичко е готово, остана само вие да пристигнете. Изола изпра и колоса пердетата, изгони прилепите от комина, изми прозорците, оправи леглата и проветри стаите.

Илай ви е приготвил подарък, Ебен събра дърва, а Кловис окоси ливадата, като тук-там остави островчета маргаритки, за да им се радвате. Амелия организира празненство във ваша чест.

Сега най-важното е да опазя Изола жива, докато пристигнете. На нея й се вие свят от високото, ала въпреки това вчера решила да се качи на покрива на къщата на Елизабет, за да претърси за спукани керемиди. За щастие, Кит я видяла навреме и дотича да ме повика, за да я придумам да слезе.

Има ли още нещо, което бих могъл да направя за вашето пристигане, което, надявам се, ще е скоро? Радвам се, че ще бъдете при нас.

Ваш:

Далси

Джулиет — Далси

19 май 1946 г.

Скъпи Далси,

Пристигам вдругиден! Страх ме е да летя и въпреки че се изкушавам от джина в самолета, ще пътувам с вечерния пощенски кораб.

Би ли предал на Изола, че нямам шапка с воал и не мога да нося лилии, защото кихам от тях. Имам обаче червена плетена шапка и ще си я сложа.

Не, няма какво повече да се направи, за да се почувствам по-добре дошла в Гърнзи, това е напълно достатъчно. Още не мога да повярвам, че най-сетне ще ви видя на живо!

Поздрави:

Джулиет

Марк — Джулиет

20 май 1946 г.

Скъпа Джулиет,

Помоли ме да ти дам време и аз се подчиних. Помоли ме да не отварям дума за сватбата и аз си замълчах. Но сега ми сервираш, че заминаваш за проклетия Гърнзи! И колко ще останеш там? Седмица? Месец? Завинаги? Мислиш ли, че ще скръстя ръце и ще те оставя да си тръгнеш ей така?

Това е абсурдно, Джулиет. И най-големият идиот ще види, че се опитваш да избягаш. Само че едва ли някой може да разбере защо го правиш. Добре ни е заедно, споделяме общи интереси, с теб съм щастлив, не ме отегчаваш… Мисля, че същото важи и за теб, нали? Ние сме създадени един за друг. Досещам се колко ти е неприятно да ти обяснявам, че знам кое е най-доброто за теб, но в този случай наистина е така.

Хайде, забрави за глупавия остров и се омъжи за мен. Ще те заведа там на меден месец, щом толкова държиш.

С обич:

Марк

Джулиет — Марк

20 май 1946 г.

Скъпи Марк,

Вероятно си прав, но въпреки това утре заминавам за Гърнзи и не можеш да ме спреш.

Съжалявам, че не мога да ти дам отговора, който искаш. Наистина.

С обич:

Джулиет

П.П. Благодаря за розите.

Марк — Джулиет

По дяволите! Искаш ли да те закарам до Уеймът?

Марк

Джулиет — Марк

Обещаваш ли, че по пътя няма да ме поучаваш?

Джулиет

Марк — Джулиет

Обещавам. Но ще използвам всички други средства, за да те склоня да промениш решението си.

Марк

Джулиет — Марк

Няма да ме уплашиш. Какво толкова можеш да направиш, докато шофираш?

Джулиет

Марк — Джулиет

Ще видиш. До утре.

Бележки

[1] Английска писателка (1886–1943), автор на „Зайчето Питър“. — Б.пр. ↑

[2] Съпруга на есеиста Томас Карлайл. Известна е със своите писма, които имат висока литературна стойност (1801–1866). — Б.пр. ↑

[3] Английски писател (1775–1834), известен с „Есета на Елия“ и „Приказки от Шекспир, преразказани за деца“. — Б.пр. ↑

[4] Английски публицист (1784–1859), лежал в затвора заради критиките си срещу Джордж ІV. — Б.пр. ↑

[5] Името Айзък Бикерстаф е използвано като псевдоним и от писателя Джонатан Суифт. — Б.пр. ↑

[6] Роман от родената в Австралия британска писателка Елизабет фон Арним (1866–1941). — Б.пр. ↑

[7] Популярен актьор от нямото кино (1891–1958). — Б.пр. ↑

[8] Механизъм за оказване на помощ от страна на САЩ в замяна на предоставяне на военни бази. — Б.пр. ↑

[9] Псевдоним, използван от няколко автори на булевардни розови романи; посоченото в текста заглавие е измислено. — Б.пр. ↑

[10] „Антоний и Клеопатра“, действие V, сцена ІІ, превод В. Петров. — Б.пр. ↑

[11] Откъс от монолога на Емпедокъл от пиесата „Емпедокъл на Етна“ на английския писател и драматург Матю Арнолд (1822–1888). — Б.пр. ↑

[12] Превод Яна Букова. — Б.пр. ↑

[13] Битката при Пашендейл е едно от най-големите сражения в Първата световна война, отнело живота на повече от половин милион души. — Б.пр. ↑

[14] У. Уърдсуърт, сонет 261 (Красива вечер е, спокойна и свободна…). — Б.пр. ↑

[15] Английски поет (1886–1967). — Б.пр. ↑

[16] Luftwaffe (нем.) — въздушно оръжие. Название на германските военновъздушни сили. — Б.пр. ↑

[17] Английски писател, историк, философ и медиевист (1795–1881). — Б.пр. ↑

[18] Забранено (нем.). — Б.пр. ↑

[19] Нацистка организация, използваща насилствено мобилизирана от окупираните територии работна ръка; носи името на основателя си Фриц Тод. — Б.пр. ↑

[20] Улови мига (лат.). — Б.пр. ↑

[21] Германски транспортни самолети от Втората световна война. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мери Ан Шафър, Ани Бароуз Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи (2)

Метаданни

Данни

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част първа

Списък

Мери Ан Шафър, Ани Бароуз
Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи (2)