Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (23)

Тит

Тит минаваше край дългия басейн в градината на сенатор Норбан, когато една вълна се надигна изневиделица и намокри сандалите му. Спря и се втренчи във водата, но повърхността сияеше невинно. Тит се обърна отново към къщата и друга вълна плисна и намокри края на тогата му. Този път чу кикот.

— Помислих си, че съм разгневил водната нимфа на фонтана — обясни той. — Но съм сигурен, че нимфите не се кикотят.

— Според мен се кикотят — лъскавата русокоса глава на Фаустина се надигна над мраморния ръб на басейна пред краката му и тя му се усмихна широко. — Нимфите са много глупави. В митовете само пият със сатирите и от време на време ги превръщат в дървета.

— Уместно наблюдение. Не е ли малко студено за плуване? — Пролетта беше дошла, ала слънцето все още огряваше меко новата трева. — Нимфите не се разболяват, но това не важи за сенаторските дъщери.

— Харесва ми. Студената вода е като мълния — стопля те, приспива ти се и дремеш цял следобед. — Фаустина вдигна глава към него. — Изглеждаш много сериозен и официален.

— Опасявам се, че наистина съм в много сериозно и официално настроение. Вкъщи ли е баща ти?

— Да, но мама ще те убие, ако го разтревожиш. Не се чувства добре и тя настоява да си почива.

Тит едва се сдържа да не изругае. Няколко дни размисля и се двоуми, преди да реши да се посъветва със сенатор Норбан, а сега се налагаше да отложи разговора.

— Важно ли е? — Фаустина скръсти ръце върху мраморния ръб на басейна.

— Не знам. Надявах се той да ми каже. — Тит премести купчината свитъци и восъчни плочици от едната си ръка в другата. Едва ги крепеше, ала не искаше да ги поверява на робите. — Отнася се за финансирането на банята.

— И по-точно?

— Нещо, заради което не си заслужава да си прекъсваш плуването…

— Финансови измами? — попита делово Фаустина.

— Хмм… да.

— Искаш ли да ти помогна?

Тя изкачи мраморните стъпала на басейна. Водата се стече по раменете й и заструи от ръба на късата й ленена туника — Венера, изплувала от вълните. Венера, разбира се, обикновено беше гола, но туниката на Фаустина, силно подгизнала и прозрачна, всъщност не скриваше… нищо. Тит се закашля и се втренчи в земята, докато тя тръгна невъзмутимо пред него към къщата. Седемгодишното момиченце, което пренесе на ръце у дома след сватбата на Сабина, беше пораснало много. Той се успокои, когато Фаустина вдигна захвърлената си на земята мантия и се уви в нея.

— Е, какво носиш? — Настани се на един стол в атриума и посочи наръча свитъци. — Да видим…

— Не бих посмял да отегчавам красиво момиче със скучни финансови въпроси.

— Предпочитам скучни финансови въпроси пред обожатели, които рецитират скучна поезия — отсече Фаустина.

— Мислех, че повечето момичета обичат да ги ухажват.

— Така изглежда. — Фаустина изпрати един роб в къщата да донесе нещо за пиене. — И аз мислех, че ще ми харесва. Помня колко мъже се въртяха около Сабина и очаквах с нетърпение да ми дойде редът. Сега обаче ми дотягат. По-възрастните бръщолевят за политика, по-младите за войни и всички надничат под фустата ми.

— Опитай се да не изглеждаш толкова привлекателна — предложи Тит. — Но ще ти струва много усилия. Подстрижи си косата. Носи конопени туники и си наплескай лицето със сажди. Или пробвай да си почерниш зъбите — Той поклати глава. — Не, безполезно е, опасявам се.

— Ето защо те харесвам, Тит. — Фаустина се усмихна доволно. — Всички превъзнасят красотата ми, но само ти се сещаш да го направиш, когато косата ми изглежда като мокра козина. Ето, пийни си мулсум, — тя издърпа първия свитък от ръката му и го замени с чашата топло вино с мед, която робът донесе, — а аз ще прегледам документите ти.

Тит се предаде и седна до нея. Все пак днес нямаше други задачи. Освен това в последното си писмо от Антиохия Сабина го молеше да наглежда малката й сестра. „Според баща ми сега има повече ухажори от Елена Троянска, а аз не искам да изгуби ума по някой противен плужек.“ Очевидно такава опасност не съществуваше.

Фаустина придърпа стола си до Тит и посочи един ред в свитъка, който държеше.

— Има ли разписки за всички постъпления?

— Да, ето ги. — Тит посочи на свой ред и отпи от претопленото вино с мед. — Откога умееш да боравиш толкова умело с цифри?

— Мама ни научи със Сабина да водим домашното счетоводство — отвърна разсеяно Фаустина. — Сабина не се стараеше много, но аз постоянствах. Какво е записано на тази плочица?

— Копия от поръчки от каменна кариера. Ако погледнеш тук…

След половин час Фаустина подсвирна замислено и вдигна очи:

— Е, мамят те.

Тит се втренчи над купчината свитъци, плочици и бележки с изчисления, заели цялата маса.

— Знам.

— Предполагам, че не мамят точно теб — добави Фаустина, — а Траян. Някой отклонява пари от средствата за строежа, при това много пари.

— И аз стигнах до това заключение миналата седмица — потвърди мрачно Тит. — Въпросът е кой е крадецът и какво да направя. Защото явно не става дума за обикновен писар, който прибира нещичко в джоба си.

— Всичко е въпрос на достъп — прецени Фаустина. — Кой има възможност да отклонява толкова средства?

— Цяла седмица си блъскам главата и твърдя, че никой от подчинените ми не е отговорен за кражба в такива мащаби. Те просто нямат необходимото влияние. Аз също. — Тит погледна изненадано Фаустина. — Да не би майка ти да те е обучавала и в тънкостите на финансовите измами, освен на домашното счетоводство?

— Разбира се. Робите и секретарите винаги се опитват да крадат. — Фаустина нави като въже мократа си коса и я преметна през рамо. — Малко брашно от склада, малко мрамор от големите доставки — всичко е пари. Според мен имаш два варианта, ако искаш да разкриеш измамника. Започни от върха на стълбата…

— Или?

— Или недей. Защото, който краде толкова много, няма да поиска да спре и ако е по-висшестоящ от теб, не бива да го ядосваш.

Тит си представи баните, чиито стени сега се възправяха върху основите изящно, както Фаустина се беше надигнала от водата.

— Ще го обмисля.

Известно време поседяха мълчаливо. Перото в ръката на Тит почукваше бавно по масата. Фаустина вдигна косата си на темето и от мокрите й краища по врата й заструиха капчици.

— Ще се опиташ да го спреш, нали? — попита тя след малко.

— Да.

Императорското домакинство… Стотиците секретари и домакини на императрица Плотина имаха достъп до официалните проекти. Всеки от тях би могъл да използва името на императора в своя изгода. Сподели го с Фаустина.

— Заучи като добро начало. — Фаустина взе перото от ръката на Тит и го заби в мокрия си кок, за да не се разпилее косата й. — Внимавай, Тит.

— Императрицата ще ме подкрепи, сигурен съм.

Всъщност само безпощадно добродетелен човек като императрица Плотина би разбрал възмущението му. Повечето държавници в Рим биха си затворили очите с думите: „Всички крадат от обществените проекти, всички мамят, всички се облагодетелстват. Така върви светът.“

„Може би — помисли си Тит. — Но не и когато аз отговарям за проекта“.

Викс

Преди края на следващата година Парта беше наша. Аденистре, Вавилон, Селевкия^[1], Ктесифон^[2] — един след друг падаха градовете с невъзможни имена.

„Трудно ми е да следя победите“, написа ми Тит в едно писмата си. „Разбрах, че сте прегазили Гавгамела^[3] също като Александър и с подобен резултат. Напоследък Сенатът отделя половината си време да разнищва кои са актьорите и кои основните герои в драмата. Чувам, че един от тях си ти. Поздравления за чина, Първо копие.“

Успях. Първи центурион в Десети Фиделис, макар да бях сред най-младите. Новият ми чин буквално означаваше „първи ред“, защото бях пръв сред центурионите, но Първо копие ми се струваше по-благозвучно. Изпратиха бившето Първо копие обратно в Рим и той ми връчи с кисела физиономия емблемите си. След това щях да стана лагерен префект, а после — легат.

— Ще успея — казах на Мира, докато завиваше момичетата в леглото им в съседната стая. — Още две години война и ще стана легат.

— Да не дава Господ войната да свърши — каза сухо тя и целуна дъщерите ни.

И двете бяха смугли, пропуснали някак си червеникавите коси на родителите си, и понеже ги делеше по-малко от година разлика, приличаха на близначки. Почти еднакви розови пъпки, сгушени в леглото.

— Красиви са като картина — възкликна възхитено Мира, — но казва ли ми го някой? Не, винаги гледат Антиной.

— Не е виновен той.

Антиной беше на десет и растеше като жребче. Забележително жребче. Вече не приличаше на момиче, не и с безмилостно подстриганата коса и с широките рамене, но момчешката пухкавина по лицето му се стопяваше и разкриваше красиви черти — строга брадичка, нос, изваян като на бог от храм, остри скули, с които да дялаш мрамор. От години се мъчех и все не успявах да си спомня лицето на Деметра, но сега тя изплуваше пред очите ми всеки път, когато погледнех сина й.

— Знаеш ли, вече трети мъж ме спира на улицата и ми предлага да го купи. — Мира сбърчи нос. — Няма да повярваш каква цена споменаха. И колко ми се умилкваха. И да не ти казвам колко омърсена се почувствах.

— Антиохийците си падат по красиви момчета — промърморих. — Тази година ще го взема с мен.

— Няма ли да влошиш нещата? Римските войници са по-опасни от антиохийците. — Съпругата ми сви устни. — Викс, наясно съм какво става във военните ви лагери и знам, че го приемаш с твърде леко сърце. Но това не означава, че е правилно.

— Не и когато става дума за десетгодишния ми син. Не е правилно. — Целунах я по пътя в косите. — Не се безпокой, ще го опазим.

— Ще се наложи да се справяш сам, опасявам се, защото тази година ще остана в Антиохия. Трудно е да следваш легиона с едно бебе, да не говорим за две. Тази зима ще предпочета удобствата на града.

— Само че не в приземно жилище — накарах я да ми обещае.

Мира щеше да ми липсва, но в Антиохия имаше достатъчно армейски дела и щях да се връщам често. Представих си как извиквам името й от прага, сподирян по петите от Антиной, как Дина докретва, залитайки, до мен и се улавя за ботуша ми, аз си свалям шлема и й го слагам, а тя го събаря и започва да дъвче перата. Антиной я отлепя от ботуша ми и я подхвърля във въздуха, а Мира идва, прегърнала Чая, бърше ръце в престилката си и ме хока, задето не съм я предупредил, че си идваме. Обясни как щяла да купи гъска, ако е знаела, че ще храни петима или по-скоро седмина, предвид бездънния ми стомах…

— Тази война беше добра за нас — усмихнах се и протегнах ръка, когато Мира затвори вратата на спалнята.

По косите й припламнаха огнени отблясъци от последните лъчи на залеза и тя духна лампата. Чух нестройните й стъпки да приближават до леглото. В края на деня накуцваше, когато беше изморена. Счупеният й глезен зарасна добре, но си остана по-тромав.

— Знам, че войната беше добра за нас. — Мира легна до мен и преплете пръсти в моите под завивката. — Но сигурно е грях да се радваш на облагите от войната. Не ми изглежда правилно.

— Не е грях да си победител.

— Дори когато победителите изнасилват и плячкосват безогледно ли?

— Моите мъже не го правят. — Не им позволявах, а и Траян не насърчаваше грабителството. „Искам провинция, способна да плаща данъци, когато войната приключи“, обясняваше той на легатите си и им нареждаше да държат войниците си под контрол.

— Днес получих писмо от чичо Симон — каза Мира, чертаейки кръгове върху голите ми гърди. — Дали са му земята в Юдея. Щял да се мести със семейството си в края на годината.

— Лошо време е избрал — отвърнах.

В Кирене или в Киренайка, не бях сигурен, беше избухнало еврейско въстание. Траян беше изпратил стария ми командир Квет и кавалерията му в Месопотамия, за да не се разразят бунтовете дотам.

— Юдея надживява всичко — тя изви глава върху рамото ми и ме погледна в мрака. — Защо да не се установим там?

— Какво? — засмях се.

— Вече не си обикновен войник, заложник на Десети Фиделис. Центурионите си сменят легионите. Когато войната свърши и станеш легат… — Представих си живо как чипият й нос се сбърчва в тъмнината. — Може да помолиш за пост в Юдея. Ще заживеем сред свои.

— Моите хора са в Британия — напомних й аз. — Много далеч от Юдея.

— Юдея е истинският дом на всички евреи — възрази строго Мира. — И наш. Искам момичетата да го видят. Няма проблем да ги влачим в плетени кошници след войската, докато са бебета, но трябва да израснат в порядъчен дом на подходящо място.

— По-късно… — затворих очи и се прозях. — Когато приключим с Парта. Утре се връщам в Ктесифон.

Наистина ли исках войната в Парта да свърши? Искаше ли императорът войната да свърши? Помня какво ми каза Траян една мека лятна вечер на палубата на кораба, скоро след като завзехме Ктесифон. Докладвах му за слуховете за еврейския метеж в Кипър, застанал в пълно бойно снаряжение пред писалището му. Бяхме отплавали по течението на Тигър, уж за няколкодневен отдих под слънцето след завладяването на три нови провинции, но Траян вече беше отегчен от почивката. Беше разположил писалището си на палубата и заобиколен от свитъци, драскаше бележки върху восъчна плочица.

— Трябва да въведем такси за прекарване на камили и коне през Тигър — каза разсеяно той, когато застанах пред него. — Имаш ли вести от Квет за евреите в Кипър?

— Носят се слухове за метеж, цезаре. За убити римляни. Обичайните мълви.

— Какви мълви?

— Че евреите изяждат жертвите си, правят си колани от червата им и сушат кожите им, за да ги използват като наметки.

— Ти как мислиш? — Траян се взря с присвити очи в плочицата и я приближи до лицето си. — Гръм и мълнии! Очите ми вече…

— Съпругата ми е еврейка, цезаре. — Докоснах крайчеца на износения син шал, който носех, завързан около врата си под бронята от деня, когато извадих Мира от руините след земетресението. — Още не е препасала червата ми през кръста си, макар че не си изтривам краката и оставям кални стъпки по подовете.

— Браво! Ще те изпратя в Кипър. Щом имаш съпруга еврейка, по-лесно ще разбереш какво се мъти. Вземи и бързоногия си центурий.

— Вече съм обучил всички центурии, цезаре.

Бях Първо Копие и имах право да налагам методите си на другите центуриони. Не им харесваше, но бяха длъжни да ми се подчиняват. Милостиви богове! Обичах да дърпам юздите!

— Тогава вземи най-добрите войници — реши Траян — и ми изготви доклад за Кипър.

— Да, цезаре.

Той захвърли перото и стана. Тръгна към парапета на палубата. Наближаваше залез-слънце, лъчите позлатяваха водите и багрех брега в червено. Погледнах към плющящото платно, върху което името на Траян и титлите му бяха избродирани със златни конци. По заник буквите приличаха на огнени езици.

— Виж онзи кораб — посочи Траян и аз застанах до него пред парапета.

Телохранителите му стояха на няколко крачки, пратеници със сандъци, пълни със съобщения, секретари, готови да записват каквото им продиктува, и няколко души от свитата му се навъртаха наоколо, но той говореше само на мен. Двамата се облегнахме на парапета като обикновени войници, обсъждащи дреболии.

— Онзи търговски кораб с червеното платно. Движи се към Каракс, а после ще отплава за Индия. Представи си! Индия!

Не можех да си представя. Толкова далеч ли се простираше светът? Нямаше ли да паднем от хоризонта, ако продължаваме все на изток?

— Каква страна е Индия, цезаре?

— Не знам — отвърна със замечтан глас той. — Бих искал да разбера. Да продължавам напред, да завладявам нови и нови земи. Струва си да се живее такъв живот. Искаш ли да отидеш в Индия, Версенжеторикс?

— Не и ако ще плаваме дотам — отвърнах. — Мразя кораби.

Той се засмя.

— Тогава ще се движиш по суша. Ще ти дам половината си легиони. Ще минеш от север. Другата половина ще тръгнат с мен към брега. Ще се срещнем в средата. Как ти звучи?

— Като добър план, цезаре.

— Може би е добър. Де да бях на двайсет и четири вместо на шейсет и четири.

— На шейсет и четири или не, цезаре, аз съм с вас. Дори да ме накарате да плавам с кораб.

Траян се засмя, вдигна ръка и помаха към кораба с червено платно, който се плъзгаше по водата, поел към Изтока.

— Хайде, запрятай ръкави. Върви в Кипър. Разбери защо, в името на всички богове, евреите отново се бунтуват.

Отдадох чест, събрах хората си, върнах се бързо в Антиохия и отплавах за Кипър.

Когато слязох на сушата…

Не искам да си спомням този ден.

Сънищата са достатъчно ужасни.

Плотина

— Скъпа моя, колко си красива. — Плотина целуна високото като колона русокосо момиче по двете бузи. — Сенатор Норбан, чувам, че твоята Фаустина е обект на всеобщо възхищение. Още ли не си й намерил съпруг?

— Тя ще реши сама, стига императорът да одобри избора й. — Сенатор Норбан отметна глава назад, за да се усмихне на много по-високата си дъщеря. — Признавам егоистичното си задоволство, че все още не е избрала.

— Още не съм срещнала мъж, чиито достойнства да се равняват на бащините. — Фаустина го целуна по бузата. — О, богове, идва онзи ужасен досадник Сервиан. Татко, ще ми позволиш ли да се скрия?

— И аз щях да се скрия, ако можех.

Маркус й махна добронамерено да върви и Фаустина се поклони бързо на Плотина и изчезна в атриума, пълен с гости. След малко се появи до майка си. „Едва на седемнайсет години — помисли си Плотина — а изящна като статуя!“ Красива, но порядъчна в бледожълтата коприна; жизнерадостно, но достолепно поздравяваше всеки гост. Царско потекло, съчетано с царска зестра; хълбоци, създадени за бебета, и обноски, създадени за дворец. Защо, о, защо малката Фаустина не се беше родила първа? От нея щеше да излезе далеч по-добра съпруга за скъпия Публий от разпуснатата авантюристка, която й се водеше сестра. Плотина затвори очи, припомнила си вечерното угощение, когато онази рокля шокира приближените на скъпия Публий. Слава на боговете, че уличницата сега гуляе в Ефес или в Сирия, или където и да е — достатъчно далеч във всеки случай, та разстоянието да заглушава мълвите за подвизите й. В Рим, разбира се, говореха повече за болницата, която Сабина построи в някакво затънтено място из Панония и за зестрите, които дарява на бедните момичета в Кампания, отколкото за любовниците й! Плотина не можеше да отрече, че развратницата е умна — прикриваше простъпките си с добри дела.

Гостите заемаха местата си в триклиниума, където вместо лектуси бяха подредени дълги редици столове. Публично четене на последния трактат на сенатор Норбан, който тази година се оттегли от Сената, но перото му продължаваше да твори. Плотина се намръщи, заемайки почетното си място начело на гостите. Щеше да изпита истинско облекчение, когато добрият сенатор поеме към отвъдния свят или поне спре да се меси в политиката. Мнението му все още тежеше прекалено много за нейния вкус, а той никога не бе проявявал към скъпия Публий повече от любезна търпимост. Въпреки това събитието предоставяше известни възможности…

— Легат Урбик! Може ли две думи? Бившият консул Адриан ми писа толкова възторжено за подвизите ти в Германия… познаваш го, нали? Търси подкрепа по един-два дребни въпроса, с които искам да ви запозная… Разбирам, че си търсите съпруга. Ще ви посъветвам да обърнете внимание на дъщерята на сенатор Норбан Фаустина. Истинска красавица, а зестрата й е… да, ползвам се с известно влияние в семейството на момичето. Мога да насоча избора й. Нали ще намерите време да разговаряте с консул Адриан възможно най-скоро? Той ще приветства подкрепата ви…

Говорителят се изправи, готов да започне четенето на трактата, и легат Урбик се върна бързо на мястото си, изпълнен с надежди. Плотина приглади доволно диплите на тъмнозелената си роба. Не само средствата помагаха на скъпия Публий да се изкачва по стълбата, о, не. Поддръжниците, съюзниците, приятелите по високите етажи бяха далеч по-важни и тези мъже биха се шмугнали в шубраците като обидени змии, ако им предложат пари. Приемаха охотно обаче други неща.

— Магистрате, защо не седнеш до мен? Да разменим една-две думи…

Плотина сниши глас и декламацията на оратора погълна изреченото. Сенатор Норбан, обявил се за прекалено стар за публични речи, бе поканил младия Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин да прочете трактата му. Никога не покани скъпия Публий да чете трудовете му, а скъпият Публий му беше зет! Несъмнено добрият сенатор, също като всички в Рим, правеше мили очи на Тит Аврелий просто защото младокът получи от дядо си в наследство несметно състояние. Плотина се намръщи, когато младият мъж зае мястото си и заговори плавно с уверен и отмерен баритон. След миг императрицата се обърна отново към магистрата до нея.

— Чух, че съпругата ти е починала, магистрате… Колко тъжно. Искал си, разбрах, да си намериш бързо нова съпруга… майка за децата ти, да, много разумно. Ще те посъветвам да обърнеш внимание на дъщерята на сенатор Норбан — Фаустина. Момичето на първия ред, в жълто. Красавица, нали? Ползвам с известно влияние в семейството и мога да насоча избора й, уверявам те. Искам да обсъдя с теб един-два юридически въпроса, изникнали наскоро. Въпросите са от изключително значение за бившия консул Адриан…

Плотина се облегна назад и размаха ветрилото пред лицето си. Младият Тит се пошегува в края на първата част от трактата и тя се засмя с другите слушатели, без да я чува. Младата Фаустина скочи да го поздрави през кратката пауза и Плотина я проследи с добронамерен поглед. От нея щеше да излезе добра съпруга — на легата или на магистрата — който се окаже по-полезен. „Ще поканя момичето в двореца да тъчем заедно — реши Плотина. — За нея ще бъде чест, а аз ще й намекна кого да избере“.

Макар да беше жалко, че момичето не може да се омъжи за скъпия Публий.