Кейт Куин
Императрицата на седемте хълма (2)

Викс

Не харесвам много патрициите и честно казано, те също не ме харесват. „Самонадеяно парвеню“, мърморят обикновено, когато съм наоколо, и то достатъчно силно, за да ги чуя, но аз не им обръщам внимание. С малки изключения те са безполезна гмеж, ала човек трябва да си отваря очите за изключенията. Сенатор Норбан беше изключение. От добрите. По-късно срещнах още едно изключение — вероятно най-добрия мъж, когото познавам, но още не му е дошло времето да се появи в тази история. Време е за лошото изключение — мъжа, когото не биваше да изпускам от поглед от самото начало. Кучи син.

Денят вече не беше започнал добре. Привидно лесната плячка — богаташко момче, измъкнало се от опеката на учителите и баща си, за да тръгне на лов за проститутки в Субура, което е последното място да търчиш подир фусти — му разцепи устната. Младежът открил уличница и вероятно нещо неприятно, което ще му причинява сърбеж седмици наред. После открил гостилницата, където живеех, и много стакани с лошо вино. Ханджията ми кимна, когато момчето се заклатушка навън, и аз се прокраднах след него. Сутринта едва преваляше, но беше Виналия и всички се напиваха рано. Момчето продължаваше да се олюлява, когато му показах камата си в задънена уличка и му поисках кесията, а той беше достатъчно пиян да ме удари, вместо да ми я подаде. Сдобих се с разцепена устна, но и с кесията, а младежът пое към дома с нос, счупен на две места.

— Приеми го като белег за възмъжаване — извиках му, когато побягна, стенейки. — По-добър от сифилиса, който си пипнал от уличницата.

В кесията имаше доста монети и, разбира се, аз прибрах тайно няколко, преди да предам останалите на ханджията, за да отброи дяла ми.

— Избърши си кръвта от устата и си отваряй очите на четири — нареди ми той. — По празник има много лесни жертви.

— Намери си някой друг да им устройва капани — отсякох. — Аз ще празнувам като всички останали. Да живее проклетата Венера и да живее проклетото вино!

— Слушай, момче…

Прекъснах го с неприличен жест и излязох. Между краката ми се стрелна мръсно хлапе, сритах го и майка му се развика. И нея възнаградих с неприличен жест и се смесих мрачно с празничната тълпа. Истината е, че не си представях така завръщането си в Рим. О, беше лесно — след месец имах собствена стая, храна без много буболечки в нея, пари за баня или за театър, ако ми щукне да отида. Не беше трудно да прибирам кесиите на патрициите и богатите търговци и дори имах страничен източник на доходи — крадях това-онова от уличните търговци в Субура и го препродавах на търговците в Ескуилина. Лек живот. Но не съвсем…

През празничния ден Колизеумът беше отворен за гражданството. Несъмнено щеше да има игри — копиеносците щяха да убият хиляда лъва, стрелците — пет хиляди екзотични птици, стражите — няколкостотин затворници, а половината от кучите синове, осъдени да се бият на гладиаторската арена, щяха да минат през Портата на смъртта, набучени на куки. Заобиколих Колизеума и тръгнах към Марсово поле. Не че на състезанията с колесници не се лееше кръв понякога, когато впряговете се преобръщаха, но бяха по-добри от игрите. Плюс това на трибуните жените не седяха в специална ложа, което разкриваше съществена възможност да си намериш момиче и да го отведеш у дома.

Милостиви богове, колко време пропилявах тогава, за да накарам някое момиче да ми дойде на гости. Е, бях на осемнайсет.

Трибуните вече бяха претъпкани до небесата, семействата развяваха малки разноцветни знамена и окуражаваха любимите си отбори. Червени, Сини, Зелени и Бели — никога не съм подкрепял нито един отбор, но заради червената ми туника ме повлякоха към сектор, пълен с привърженици на Червените.

— Някое Синьо копеле ли ти сцепи устната? — полюбопитства здравеняк без предни зъби. — Проклети копелета!

— Да — съгласих се.

На конни състезания никога не спорете с фанатизирани фенове.

— Сините ще спечелят всички надбягвания днес, само почакай — изкрещя жена с боядисано в синьо лице от горната редица седалки.

— Ще останат последни! — изрева беззъбият и двамата започнаха да се блъскат.

Станах и тръгнах да си търся друго място. Оглеждах по-сенчестите редове и частните ложи, където седяха патрициите и еквитите^[1]. Дали не бих могъл да се вмъкна…

— Версенжеторикс? — извика ми някой отзад.

Обърнах се — момиче в червена рокля с венец от макове върху светлокестенявата коса.

— Домина Сабина — сетих се да се поклоня аз. — Сбъркала си сектора. Патрициите са там, горе.

— Знам. Леля Диана има ложа. Но избягах от един ухажор.

— Имам място — побързах да обясня.

— Колко мило — хвана ме за лакътя тя.

Беше дребничка, стигаше ми едва до рамото, но хората се отместваха от пътя й. Пак онова патрицианско нещо.

— Значи си привърженичка на Червените?

Забелязах червеното знаменце в другата й ръка.

— Всички сме привърженици на Червените. Леля Диана е луда по Червените, ще ни лиши от наследство, ако подкрепяме другите. — Сабина седна на мястото, което й предложих, и вдигна глава. — За теб няма място.

— Има. Изчезвай! — подвикнах на мъжа от другата й страна и добавих смразяващ поглед. Той се омете, аз седнах и в отплата получих усмивка от сенаторската дъщеря. Дали пък денят ми не започваше да се разведрява? — Защо се криеш от ухажор? — попитах аз и се облегнах назад, подпрян на лакът.

— Въобразява си, че е водач на глутницата, и се опитва да измести другите.

— Имаш глутница?

— Да — отговори спокойно тя. — Не съм красавица като майка си, но съм наследничка на парите й.

— Не съм сигурен за първото — възразих, но тя махна пренебрежително.

— Императорът дойде.

Посочи най-високата ложа, където влизаха върволица патриции. Разпознах от пръв поглед императора — никой не би сбъркал късата войнишка прическа, пурпурната мантия и грейналото в усмивка лице. Император Маркус Улпий Траян вдигна юмрук и тълпата избухна.

Апатичните патриции, групичките стеснителни ескуити, стотиците плебеи — всички до един скочиха на крака и нададоха възторжен възглас. Колесничарите и конярите спряха да сноват по пясъка на арената, конете, очакващи да се втурнат по пистата, отметнаха глави сякаш за поздрав, аз усетих как дланите ми парят и осъзнах, че крещя и пляскам като другите.

Сабина не крещеше и не пляскаше. Наблюдаваше замислено тълпата.

— Винаги го правят — кимна тя, когато седнах отново до нея. — Всеки път, щом Траян се появи. Обикаля града без телохранители и никой не го напада.

Видях как императорът се отпусна в златния си стол, прокара длан през косата си и се засмя гръмогласно. Коренна противоположност на последния император, когото бях виждал да седи в тази ложа.

— Щом не организира злокобни пиршества и не кара хората да го наричат „Бог“ и „Господар“, мисля, че е по-добър от предишния.

— Шшт! Започват!

Трибуните нададоха гороломен вик при появата на първия впряг — четири черни жребеца със зелени пера, танцуващи над главите им. Още две колесници за Зелените, после една — за Сините. Сабина изсъска, докато минаваха край нас като синя вихрушка, а аз се засмях.

— Сините са самото зло — заяви тя невъзмутимо. — Или поне така ми повтарят от малка.

Засмях се отново и я изгледах изненадано. Червените излязоха последни. Галът в колесницата размаха камшик с червени мъниста да изправи на задни крака кестенявите си жребци и Сабина развя знаменцето си. Аз пъхнах два пръста в устата си и изсвирих оглушително, което накара съседите ни да подскочат.

— Колко интересно! — възкликна Сабина. — Покажи ми как се прави.

Показах й как да свие език зад зъбите. Тя ме наблюдаваше съсредоточено. После пъхна пръсти в устата си и на третия опит успя.

— Отлично — отбеляза доволно. — Благодаря, Версенжеторикс.

— Благодариш ми за нищо и никакво свирене?

— Нещо ново е. Гледам да научавам по нещо ново от всеки.

— И от лошите ли? — попитах учудено.

— Дори от злодеите може да се научи нещо интересно. Дори от майка ми.

— Какво… хмм… научи от нея?

Примигнах да отпъдя спомена как майката на Сабина — в ефирна зелена коприна и с благоуханни черни къдрици — ме уведомява с тихия си сладък глас, че съм страхлив досадник, който ще умре на арената. Да, помнех добре майката на Сабина. Питах се доколко я помни дъщеря й, макар…

— Мама се обличаше красиво — отвърна Сабина. — Но признавам, иначе беше разглезена, злобна интригантка.

— Изчерпателно описание — съгласих се аз. — Щом си толкова любопитна да научаваш нови неща, мога да те науча не само как да свириш…

Сабина се поусмихна, но погледна към арената, сви майсторски език и изсвири пронизително.

— Давайте, Червени! — извика, а Траян размаха кърпичката си от императорската ложа и осемте колесници полетяха напред.

Последва обичайната блъсканица за вътрешната писта, впряг на Белите се преобърна сред вихрушка от копита, прахоляк и крясъци, останалите се спуснаха към другия край на арената — сини пера, следвани по петите от зелени и червени. Скриха се зад острия завой в далечния край на арената, викове и крясъци отекнаха от отсрещните трибуни и аз седнах отново.

— Значи имаш ухажори — подхвърлих небрежно на сенаторската дъщеря. — Кой предвожда глутницата?

— Един-двама — сините й очи се насочиха спокойно от арената към мен. — Татко обеща да ми позволи да избера някой по свой вкус в рамките на разумното.

— Какво означава в рамките на разумното?

— Едва ли ще ми позволи да се омъжа за освободен роб, собственик на касапница — обясни Сабина. — Или за непрокопсан комарджия с купища дългове. Или за мъж, който пътува много.

— Какво му е на пътуването?

Колесниците профучаха край втория завой. Буря от възторжени възгласи възнагради Червените при опита им да изпреварят Сините откъм външната страна.

— Ако се омъжа за генерал или за провинциален губернатор, ще напусна Рим, а татко предпочита да съм наблизо. Но ще го разочаровам.

— Защо? Хвърлила си око на генерал ли?

— Не — очите й се насочиха отново към арената. — Хвърлила съм око на света.

— Високо се целиш.

— Светът е голям.

— Виждал съм Британия — вметнах. — Лондиниум е затънтена дупка, но Бригантия е красива. Намира се на север.

— Разкажи ми.

— Планини — започнах аз. — Планини и море, хладно е, но мъглата се стеле над върховете и ти се привиждат странни неща…

Заразказвах за Бригантия и Сабина ме слушаше с цялото си тяло, попиваше всяка дума, докато конете изгромолиха още два пъти по пистата.

— Искам да видя Бригантия — обяви тя, щом млъкнах. — Но искам да видя и всичко друго.

— Откъде ще започнеш?

— Юдея? Галия? Египет може би. Боговете им са с животински глави и това винаги ми се е струвало много интересно. Или Гърция. Искам да посетя Спарта и Атина, за да преценя къде наистина е по-добре.

— Спартанците имат по-добри армии. — Спомних си историите, които ми разказваше мама. — Така де, имали са някога.

— Да, но какво друго имат? — Сабина се замисли и конете профучаха отново край нас сред облак прахоляк и окуражителни възгласи. — Струва си да видя.

— Знаеш ли как се женят? — Знаех го от мама. — Нощем отвеждат всички момичета в планината, дават им преднина и пускат момчетата след тях. Всички са голи и която уловиш, ти става жена.

— Добре че не го правим в Рим. Не ме бива да тичам.

— Мен ме бива. — Измерих я с поглед. — Мога да те настигна, преди да се усетиш.

— Но ще поискаш ли? Сигурно ще предпочетеш някое калено спартанско момиче. По-подходящо за легионер.

— Няма да стана легионер.

— Така ли?

— Двайсет и пет години служба. Представяш ли си?

— Хмм… — очите й се върнаха отново към арената, когато виковете се надигнаха с двойна сила. На петата обиколка Червените бяха изпреварили Сините. — Браво! Ще победят! — Тя размаха надлежно знаменцето.

— Хей! — Впих присвити очи в мъжа, седнал зад Сабина — едър брадат мъж, който ругаеше Сините, приведен напред. — Дръпни си коленете от гърба й!

— Ами ако й харесва? — ухили се мъжът и огледа Сабина от главата до петите.

— Разкарай това! — изревах и сграбчих шепа от туниката му.

Бях във войнствено настроение.

— Ще се биете ли? — полюбопитства Сабина.

— Как не! — отговорих, след като разкървавих носа на мъжа. Той офейка, ругаейки, а аз го изпроводих с размахан юмрук. — Сигурно ще се върне с приятели.

— Надявам се. Не съм виждала бой.

— Гледала си ме на арената, нали? Втората ми битка, когато бях на тринайсет и ми пронизаха рамото с копие.

Белегът още личеше.

— Да, гледах те. Беше добър. Но не се биеше за мен. Досега никой не се е бил за мен. Разбирам защо момичетата се вълнуват толкова.

— Странна птица си, домина.

Думите се изплъзнаха неволно от устата ми.

— Така ли мислиш? Според мен съм съвсем обикновена.

— Е, сега поне имаме място да се разположим удобно.

Облегнах се назад и отпуснах небрежно ръка върху раменете й. Тя се подсмихна, но не се отдръпна.

Червените удържаха победа с една дължина, развели гордо алени пера над кестенявите си глави, и облечените в червено зрители закрещяха въодушевено. Последваха още две надпревари, докато слънцето се заспуска към хоризонта, преваляйки в горещ следобед. Червените победиха още веднъж, Зелените — два пъти и търпението ми започна да се изчерпва.

— Да хапнем? — предложих аз. — Коне да тичат в кръг не е неповторима гледка.

— Доскучава след известно време — призна Сабина. — Къде ще отидем?

Сетих се за няколко места с удобни равни полянки, които нямаха нищо общо с хапването, но все пак тя беше дъщеря на сенатор.

— Наоколо има улични търговци.

Проправих път през тълпата и Сабина ме последва.

— Наденички — посочи тя малка сергия.

— По-добре не. Вероятно са кучешки, а не свински.

— Чудя се какво му е на кучешкото. Ядем гъски и прасета, а те са питомни като кучетата. Ядем змиорки и миноги, а те изглеждат толкова страшни, когато са живи. Но кучешкото е табу.

— Искаш ли да опиташ?

— Не, признавам, че не искам. Но се питам защо?

— Ти все се питаш.

— А ти?

— Аз се питам как ще се нахраня утре. Или какво ще правя след година.

— Аз вече знам какво ще правя след година. — Мушна ръката в сгъвката на лакътя ми. — Сигурно затова се чувствам свободна да се дивя на странните неща.

— Какво ще правиш след година?

— Ще съм омъжена. Какво друго?

Купих й препечен хляб с крехко месо, поне не беше кучешко. Догледахме петото състезание прави, дъвчейки, и когато Сините спечелиха, научих сенаторската дъщеря на няколко ругатни, които да им изкрещи.

— Дано ви овъглят на бавен огън, Сини копелета! — извика тя към пистата, където се перчеше колесничарят на Сините. Аз се разсмях, а тя добави още няколко уместно подбрани израза. После чух зад нас хладен патрициански глас.

— Домина Вибия Сабина, да не сте се изгубиш?

— Съвсем не — тя се обърна, уловила ме през ръката. — А вие, трибуне^[2]?

Щях да разбера, че е аристократ дори без ранга, който Сабина му отреди. Само богатите и могъщите носят блестящи от чистота тоги и ги носят, без да се спъват в диплите като нас, простосмъртните.

Въпросният трибун, висок мъж, вероятно метър и деветдесет, имаше широко, невъзмутимо лице и дълбоки очи. И брада — нещо необичайно за римлянин. Придържаше диплите на тогата си пред гърдите с едра длан, украсена с пръстени, и наблюдаваше Сабина с търпеливо неодобрение.

— Не бива да сте тук, домина.

— Защо?

— Баща ви има ложа. По-безопасно е за момиче.

— В безопасност съм с придружителя ми.

Очите му се насочиха към мен. Един бърз поглед и разбрах, че дори и след година ще успее да ме опише до най-малката подробност — от износените ми сандали до чорлавата коса и татковия амулет около врата ми, който, съдейки по трепването на тежките му клепачи, явно му се стори варварски.

— Версенжеторикс — представи ме Сабина. — Запознай се с Публий Елий Адриан, трибунус плебис.

— Какво е това? — попитах, без да се покланям. — Офицер в легион ли?

— Не, това е друг трибун. Адриан е нещо като магистрат. Първата стъпка към поста на претор^[3].

— Има други отговорности — очите на Адриан отново ме обходиха. — А кой е този? — попита той Сабина.

— Подопечен на татко.

— А! — Лека изненада. — Сенатор Норбан винаги закриля странници.

— Да — съгласи се Сабина. — На мен ми харесват. Научавам много.

— Особени вкусове имате, Вибия Сабина.

— Нали? — вметнах аз. — На мен ми харесва.

Очите на трибуна се позадържаха върху лакътя ми, където ръката на Сабина все още беше пъхната, после ме пренебрегнаха.

— Ако не желаете да ви придружа до ложата ви, Вибия Сабина, ще си тръгвам. Не обичам състезанията.

Още един поклон към Сабина и той се отдалечи с типичната сляпа самоувереност, принуждаваща тълпата да се отдръпва от пътя му.

— Превзето патрицианско копеле — изръмжах аз.

Така се запознах с Публий Елий Адриан. Колко неприятности щях да предотвратя, ако бях убил кучия син на място!

Сабина

Колко е приятно, мислеше си Сабина, да разполагаш със здравеняк от мъжки пол в тълпата. Вървеше спокойно след Викс, който си пробиваше път с рамене през въодушевеното множество от привърженици на Червените. Червените, спечелили последната надпревара, имаха най-много победи.

— Леля Диана никога няма да ми прости, ако не отида да я поздравя — изкрещя Сабина, за да надвика бурните аплодисменти, отправени към Червените в края на последната им тържествена обиколка, а Викс си запроправя път през червеното море, наводнило арената.

— Триста дяволи! — Досега Викс не бе виждал отблизо състезателните жребци — огромни и потни, задъвкали червените кожени юзди. — Качвам се на кон само в краен случай. Какви чудовища! Кой би поискал доброволно…

— Сабина! — леля Диана изскочи иззад гърбовете им и прегърна Сабина през кръста с неизискано загорелите си ръце. Както обикновено червената й рокля и сламенорусата й коса миришеха на сено. — Червените спечелиха пет от девет, видя ли? Поканих колесничарите на пиршество във вилата ми. И ти ще дойдеш, разбира се…

— Мисля да се прибирам вкъщи, лельо Диана.

— Всемогъщи богове, момиче, на твоята възраст се надпивах с колесничарите и печелех! Както решиш… Аз ще нагледам конете си.

Тя се извърна и се отдалечи.

— Това ли е леля ти? — Викс я проследи с възхитен поглед.

— Не точно. Пада ми се далечна братовчедка по бащина линия, но я наричам леля — усмихна се Сабина. — Не се притеснявай, че я зяпаш. Не си изключение.

— На младини сигурно е била невероятна гледка.

— Да. Мъжете се обръщаха и се втренчваха в нея, където и да влезеше. Мама се вбесяваше. Тя искаше мъжете да се обръщат и да гледат само нея.

Сабина отново улови Викс през ръката и двамата последваха множеството, напускащо Марсово поле. Краката им газеха по огризки от храна и лепкави локви вино, вехнещи празнични цветя и захвърлени знаменца. Привържениците на Червените се смееха самодоволно, а на Сините се мусеха; децата хленчеха и капризничеха, а влюбените се шмугваха в тъмните ъгълчета. Небето горе, тъмно виолетово, преливаше в здрачно сиво. Сабина вдигна глава да погледне внушителната овална сянка на Колизеума в далечината и се запита колко ли мъже са умрели там днес. Викс също гледаше Колизеума — за пръв път през този ден живото му лице застина.

— За него ли се замисли? — попита Сабина. — За Колизеума?

— Не — гласът на Викс прозвуча рязко и той изблъска пияницата, изпречил се на пътя им, с повече сила от необходимо. Пияният се ухили широко и изломоти завалено „Аве Виналия!“, преди да изчезне в сумрака. — Понякога го сънувам — додаде ненадейно Викс.

— Завиждам ти — призна Сабина. — Не сънувам, откакто епилепсията ме напусна.

Като дете страдаше от гърчове, но я излекуваха с обичайния цяр — гладиаторска кръв. Най-подходящият гладиатор беше Викс — тринайсетгодишен, ранен и за пръв път стъпил на арената. Тя беше сред зрителите, когато го раниха — с меч в рамото, което нямаше да е толкова зле, ако Викс не беше се протегнал нагоре, за да достигне по-едрия си противник и да го убие. „Сигурно затова го целунах, когато го срещнах — помисли си Сабина. — Каква гледка беше само!“

— Липсва ти епилепсията ли? — изненада се Викс.

Розовеещото небе вече тъмнееше виолетово.

— Хмм… не припадъците. Но ми липсват сънищата. Боговете ни говорят в сънищата. Означава ли, че никога повече няма да ми проговорят?

— Не знам дали искам да разговарям с бог.

— Сигурно е интересно. Има всякакви богове.

— Може да се натъкнеш на някой от онези с животинските глави. Страховито!

— О, не се плаша лесно.

— Вярвам ти, домина.

Сабина му подаде ръка да я преведе край дебел мъж, припаднал на улицата. Много гуляйджии бяха прекалили с младото вино по Виналия и сега се валяха край стените и похъркваха под притъмняващото небе. Сандалите на Сабина отекваха глухо по плочника, докато криволичеха из тесните улички и тя тъкмо се канеше да се пошегува, че я води по дългия път към дома, когато някой изскочи от сенките и удари Викс по главата.

— Хареса ли ти? — изръмжа дрезгав глас и Сабина позна привърженика на Сините, чийто нос Викс разкървави на Марсово поле.

Явно наистина е събрал приятели, помисли си Сабина, и тогава втори изникна изневиделица, блъсна я по рамото и я събори на земята. Тя се подпря на ръце и усети остра болка в хълбока на мястото, където падна. Видя Викс да нанася един добър юмручен удар, преди двамина да извият лявата му ръка зад гърба. Първият мъж в синята туника се олюля назад с приглушено стенание. От носа му отново се стичаше кръв, но той отвърна с яростен замах. Викс изкрещя и ушите на Сабина писнаха. В този момент друг приятел на Синята туника изскочи от сенките и улови дясната му ръка. Викс се напрегна, изруга диво и Синята туника тъкмо замахваше отново с юмрук, когато един камък се приземи върху тила му.

— Богове! — възкликна Сабина, когато мъжът падна, и огледа камъка, който беше извадила от канавката. — Издаде много интересен звук… Туп!

— Удари го пак! — изкрещя Викс, забивайки чело в главата на мъжа вляво.

— О, съжалявам — каза припряно Сабина и коленичи с камъка.

Огледа Синята туника — все пак не искаше да го убива — и най-после реши да го халоса с умерена сила над другото ухо. Това прекрати замаяните му опити да се изправи и Сабина стана да види дали Викс има нужда от помощ, но той явно бе овладял положението. Беше обезвредил единия побойник, забивайки лакът в гърлото му, последван от коляно в корема, и тъкмо се обръщаше към другите двама. Налетя им, оголил зъби като вълк, и те тутакси си плюха на петите, профучаха край Сабина и се втурнаха нагоре по улицата.

— Трябваше да си избере по-добри приятели — констатира Сабина.

— Мислиш бързо — похвали я задъхано Викс. Избърса с ръкав кръвта от устната си. Беше висок, с мускулесто тяло, все още изопнато от напрежение. — Благодаря, домина.

— Няма защо — изправи се тя и захвърли камъка, доволна от себе си. — Първият ми бой и повалих един сам-самичка. Хубав ден!

— Да — съгласи се Викс, стигна до нея с две дълги крачки, притисна я към стената на близката сграда и я целуна.

„Е, този път е различно“ — рече си тя. Бяха я целували, разбира се — Викс, например, макар да бяха деца, и неколцина ухажори наскоро. Сабина ги насърчаваше, защото цялата тази работа я изпълваше с любопитство, но устните им само докосваха леко нейните и следяха бдително вратата да не би баща й да влезе. С изключение на един, който явно смяташе, че трябва да напъха езика си възможно по-надълбоко в гърлото й, все едно се опитва да разбере какво е вечеряла…

— Много си дребна — изръмжа Викс в ухото й и я отлепи от земята, за да му е по-удобно.

Сабина се изкикоти тихо, отметна глава назад и го прегърна през врата. Беше сплескана между твърдата стена и твърдите му гърди, но те бяха топли, толкова топли, сякаш в жилите му течеше по-гореща кръв. Усещаше как сърцето му бие срещу гърдите й. Докосна го по тила и върха на пръста й изписа бавен кръг. Викс простена приглушено и устните му се плъзнаха към рамото й.

Грубата му длан се впи в косата й, събаряйки венеца от увехнали макове.

— Махнете се от прага ми, мръсници!

В тъмното преддверие нахлу светлина и Сабина усети как я удрят по главата. Викс изруга и двамата се втренчиха в широко, разярено женско лице.

— Развратници! Не давате мира на почтените хора…

— Още не сме стигнали до разврата, дърта краво! — изкрещя Викс, но Сабина го улови за ръката, тресейки се от смях, и го дръпна настрани.

Тръгнаха в нощта, изпроводени от гневните крясъци на жената.

— Колко забавно! — Сабина си закри устата с длан и се заля от смях. Чувстваше се волна и щастлива като пълна луна. — И това ми е за пръв път.

— Да се целуваш пред вратите?

— Да ме наричат развратница. Колко забавно!

— Може да е по-забавно.

Викс пристъпи отново към нея. В мрака очите му приличаха на черни сенки. Сабина обаче опря длан в гърдите му и го спря.

— Страхувам се, че татко скоро ще ме потърси. Ще се притесни, защото се стъмни, а аз не обичам да го тревожа. Освен това къщата е наблизо.

Викс се намръщи, но се отдръпна.

— Обещах да те науча на нещо по-добро от свиренето с уста, нали?

— Да.

По лицето му се изписа нескрито разочарование, когато след още една пресечка неловко мълчание наближиха къщата и той забеляза, че пред портата чакат роби.

— По дяволите.

Сабина се засмя.

— Очакваше целувка за лека нощ, а?

— Нещо такова — измърмори той.

Всъщност и Сабина размишляваше дали е разумно да го целуне… Робите обаче вече бързаха да я посрещнат.

— Домина Сабина, трябваше да се приберете, преди да се стъмни!

Тя тръгна към тях, покривайки глава с палата^[4] си, надявайки се Викс да не е оставил белези по врата й, за които ще се наложи да дава обяснения. Чу как зад гърба й Викс се отдалечава по улицата.

Обзета от ненадеен порив, нареди на робите да се прибират и се обърна.

— Викс!

Той я погледна — висок, с разгневено лице, огряно от пламъка на факлата.

— Какво, домина?

— Сега се целуваш много по-добре, отколкото когато беше на тринайсет — усмихна се Сабина и се скри в къщата.