Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Час Быка, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекция
Коста Борисов

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

(Коста Борисов ме хвърли във възхищение, когато видях какво умее, въпреки оскъдното си зрение — (Неговото е оскъдно, а аз не видях, а чух… Ама нали така се казва… :-)(Излезе цял виц :-)))

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ВТОРА
ПО РЪБА НА БЕЗДНАТА

Седмици на бурите опасни

плуват каравелите напук.

Седмици стрелите на компаса

сочат де е север, де е юг.

Тананикайки си тия древни думи по мелодията на „Разорания рай“, Чеди Даан се втурна в кръглата зала, видя Фай Родис, която беше се навела над машината за четене, и се смути.

— Навлизам в мисленето на ЕРС — поясни Чеди, — днес стават точно двайсет дена, откакто включихме спирачките и висим неподвижно в пространството.

— А не ви ли се струва — думите на Фай Родис бяха съпроводени от обикновената й мимолетна усмивка, — че „Разораният рай“ не подхожда за стихотворенията от ЕРС? Дейра Мир, която неотдавна създаде кантатата, е привърженичка на мелодиите от сумрачния червенооранжев спектър. А на мен ми се струва, че поетите от ЕРС са добри хора, защото са създавали в онези условия хубави творби от синия спектър. Знаете ли, че от онези времена, аз ценя най-много руската поезия! Тя ми се струва най-дълбока, мъжествена и човечна сред поетичното наследство на целия тогавашен свят. Добрите хора винаги са носели в себе си тъгата на неуредения, инфернален живот и мелодиите на песните им не би трябвало да са по-мажорни от зеления спектър.

— Но оцелелите музикални записи — възрази й Чеди — изобилствуват дори с жълти мелодични линии.

— Така е, но недейте забравя, Чеди, когато се превъплъщавате в момиче от ЕРС, че в творчеството от онова време винаги са се разграничавали две страни — външна и вътрешна. Тогава са умеели да изразяват вътрешната само косвено, а външната е била маска в жълтия, оранжевия и дори в инфрачервения спектър на мелодиите, тя била наричана още абстрактна, един вид надемоционална музика.

— А маската е служела на изискванията на обществото или властта?

— Често, но не задължително. Като всяка маска тя е била нужна на художника преди всичко за да прикрива разрива между неговите стремежи и начина на живот, който е трябвало да води.

— Но тогава всички са носили маски! — учуди се Чеди Даан.

— Точно така. Малцината, които са се опитали да живеят без маска, били смятани за безумци, светци или за така наречените глупаци — тогавашният термин за неагресивните хора с дефектно мислене.

— И това доказано ли е?

— Не, разбира се. За вътрешния живот на хората от онази епоха ние знаем малко и винаги е възможна дисторзия на представите, но, извинете, аз ви прекъснах.

— Вие имате много по-големи знания по ЕРС и по-голям избор, изпейте ми нещо. Нещо, което особено ви харесва.

Фай Родис обхвана с пръсти твърдата си брадичка и подпря лакти на масата. Няколко минути тя остана в тази поза, после запя със силен висок глас:

Укор не са, ни предвестие

тези свети часове!

Тихо дойде в равновесие

твоята везна, о сърце.

Чеди сподави възхитената си въздишка.

Свършва студът, иде лято,

свършва денят, иде здрач,

вече не знам аз самата

песен ли съм, или плач.

— В синия спектър ли е? — попита Чеди.

— В зеления. Аз взех мелодията от „Равнодушната богиня“.

— „Свършва денят, иде здрач…“ — замислено повтори реда Чеди — Прекрасно стихотворение! Ще го запомня за цял живот. И колко подхожда то за нашия предстоящ път по ръба, между звездните простори на Шакти и бездната на Тамас.

— „Свършва денят, иде здрач“ — то важи и за нашия „Тъмен пламък“. Аз не бях се замисляла за това — каза Родис, — за мен звучеше само вътрешният смисъл на песента, а той ни доведе до истинския. Тези съвпадения са чести, ако чувството е дълбоко! — И Фай Родис пак се замисли, а Чеди Даан се измъкна в кръговия коридор, където насмалко не се сблъска с астронавигаторите.

— Елате с нас, Чеди — покани я Мента Кор, — тръгнали сме да потанцуваме. Днес работата ни вървеше добре! Ние въведохме последната кохлеарна програма, но вътре в нас всичко кипи от напрежението.

— Добре, само че аз ще си повикам партньор — отговори Чеди. — Гриф Рифт. — И тя вдигна пред себе си циферблата на сигналната гривна.

Мента Кор го закри с ръка.

— Недейте! Той се качи на верандата. — Мента се смути, наведе очи. — Защо да безпокоим Рифт? Струва ми се, че той размишлява над изключителни проблеми.

— Именно затова трябва да го развлечем. Изглежда, вие не знаете какво преживява той. Гриф Рифт загуби любимата си жена. Тя загина при разравянето на един древен склад на биологични отрови. Нашите прадеди са се запасили с тях в количество, достатъчно за отравяне на цялата планета. Мъдростта на хората от ЕСР спаси всички ни от ужасна катастрофа с цената на един-единствен живот. Но този живот беше най-скъпоценният за Рифт.

Чеди Даан пристъпи към услужливо отворилата се пред нея вратичка на асансьора. „Веранда“ се наричаше пространството под купола около сфероида на пилотската кабина — то се използуваше като площадка за разходки и като гимнастическа зала. Там вече се носеха буйно и стремително Тивиса Хенако и Тор Лик.

Чеди Даан видя Рифт. Той беше се облегнал на перилата на галерията и гледаше втренчено сребристото огледало на басейна за гимнастика. Напълнен с обработен изотоп на талия, неотровен и нелетлив, той се използуваше за сложните упражнения в условията на нормално и повишено притегляне.

Чеди поведе инженера надолу. И навъсеният повелител на звездолета неволно се усмихна, гледайки отгоре надолу поруменялото лице на Чеди. Те танцуваха бавно и мълком. Чеди почувствува как напрегнатите движения на Гриф Рифт станаха по-свободни.

— Още няколко дена и те — Чеди кимна към астронавигаторите — ще получат всички данни. Тогава ще се заловите за работа вие. — Чеди въздъхна. — Казват, че нямало нищо по-страшно от влизането в нула-пространството. Може би…

— Аз ще ви намеря място в пилотската кабина. Там има едно малко кресло зад охладителя на индикатора на скоростите. Един социолог наистина трябва да види корените на вселената, безпощадна и убийствена за живота, който прелита през черните й дълбини като чайка в нощен ураган.

— И все пак прелита!

— Да, именно в това се състои най-голямата загадка на живота и неговата безсмисленост. Материята, пораждаща в самата себе си сили за собственото й разгадаване, натрупваща информация за самата себе си. Змия, захапала опашката си!

— Говорите като древен човек, който е живял тесногръдо, малко и без радостта на познанието.

— Всички ние, както и преди трийсет хиляди години, се оказваме тесногръди и малки, щом застанем лице срещу лице с безпощадността на света.

— Не вярвам в това. Сега ние много повече сме разтворени в хилядите духовно близки хора. Струва ми се, че нищо не е страшно, дори гибелта, безследното изчезване на такава малка капка като мен. Въпреки че… извинете, аз говоря само за себе си.

— Че аз не ви и почувствувах като учителка от втори цикъл. Но знаете ли колко страшна е думата „никога“ и колко трудно е да се примириш с нея? Тя е непоносима и аз съм убеден, че винаги е било така! Откакто човекът е започнал да възкресява чрез паметта си миналото и да надниква с въображението си в бъдещето.

— А пък светът е изграден така, че това „никога“ се повтаря през всеки миг от живота, то май е единственото неотвратимо повтарящо се. Може би истински е само оня човек, който е намерил в себе си сила да съчетае дълбокото чувство и това безпомощно „никога“. По-рано, а и сега мнозина са се опитвали да премахнат това противоречие чрез борба с чувството. Щом ни чака „никога“, щом любовта и приятелството са само процес, имащ неизбежен край, тогава клетвите за любов „до гроб“ и „вечно“ приятелство, на които толкова са държали нашите прадеди, са наивни и нереални. Следователно колкото повече студенина има в отношенията, толкова по-добре — това отговаря на действителната структура на света.

— Нима не виждате колко не съответствува това на човека? Ами че кой в самата си основа е устроен като протест срещу „никога“ — отговори Гриф Рифт.

— Никога не съм мислила за това — призна си Чеди.

— В такъв случай приемете борбата на емоциите срещу мигновеността на живота, срещу безмилостната безкрайност на вселената като нещо естествено, като една от координатите на човека. Но ако човек е съчетал в себе си дълбочината на чувствата и въпросното „никога“, не се учудвайте на неговата тъга!

Чеди Даан погледна развълнувана приведеното над нея лице на инженера и нежно помилва голямата му ръка.

— Елате! — късо каза Гриф Рифт и я поведе към просторната си каюта на втората палуба.

Инженерът включи сивата светлина, която се употребяваше за разглеждане на цветови съотношения, и отмести лекия панел в стената. Пластичната холограма възкреси облика на онази, която беше останала предишната само в паметта на Гриф Рифт.

Младата жена с широка бяла рокля седеше, събрала голите си ръце на коленете и едва вдигнала лице, оградено от сърповидната рамка на грижливо сресана светла коса. Изпъкналото гладко чело, тънките наклонени вежди и веселите, лукави очи хармонираха с дяволитата усмивка на пълните големи устни. Високата шия беше опасана от няколко реда розови перли, които падаха върху дълбоко деколтираната по модата от преди няколко години гръд. Цялата й фигура излъчваше лека младежка радост. Сякаш в каютата на звездолета беше се озовала феята на Пролетта от неумиращите приказки на човечеството, за да предаде на астронавтите онова особено предчувствие за сбъдващото се щастие, което е присъщо само на много младите в разгара на пролетта, пропита от всички аромати, от слънчевите струи и от свежия вятър на Земята.

С такова чувство Чеди Даан тихо излезе от каютата, когато Гриф Рифт угаси стереопластичния портрет и продължи да стои в сивата светлина, мълчалив и неподвижен. А Чеди се бореше с напиращите сълзи и с нервната бучка в гърлото и се учудваше от това, колко силно беше й подействувала срещата със загиналата възлюбена на известния инженер. „Социоложко от Ерата на срещналите се ръце — казваше си тя, — какво стана с теб? Или ти наистина се превръщаш в жена от ЕРС — несдържано жалостива, податлива на всяко страдание. Помисли си дали ще бъде полезно това в трудните дни, когато ще трябва да се потопим в живота на Торманс!“ Тя отдавна беше намислила да слезе на планетата в ролята на обикновена тормансианка. не гостенка, не учителка, а по-скоро ученичка. Да съумее да заприлича на тях, да не се различава, да се изгуби всред тълпите на народа, които беше видяла на снимките на цефеяните. Да преценява не отвън, а отвътре — това е основният принцип на социолога във висшите форми на обществено устройство. Фай Родис одобрява нейния проект, само поставя условието, че окончателно решение ще бъде взето на Торманс…

Гриф Рифт изпълни обещанието си. Чеди се пъхна дълбоко в креслото. Всички места в пилотската кабина бяха заети. В центъра на образувания от пултовете полукръг седеше Гриф Рифт, малко по-назад вдясно — Див Симбел, който приличаше на каменна статуя на борец. Отляво Сол Саин беше устремил присвитите си очи към горния ред екрани. Скулите на сухото му лице бяха рязко изпъкнали, а дълбока бръчка заобикаляше брадичката му от едната буза до другата. Двамата астронавигатори, които с безразличния си вид се стараеха да покажат, че са направили всичко, бяха се настанили зад левия край на пулта. От своята позиция Чеди Даан можеше да вижда в профил Фай Родис, която седеше в креслото за „гости“ на два метра зад инженера анихилатор. Външно началничката на експедицията изглеждаше абсолютно спокойна, но не можеше да излъже прозорливата Чеди, която забеляза, че Фай се вълнува.

„И на нея й е за пръв път“ — помисли си Чеди, когато се обърна да погледне плътно затворената врата. Целият останал екипаж освен Ген Атал се намираше в камерата за биозащита под управлението на Нея Холи и Евиза Танет. Ген Атал беше се уединил в тясната каюта под самия купол над пилотската кабина, където като на полюс се събираха линиите на силовите напрежения, температурната деформация и на отражателите на кълбовидните структури от сгъстено минус-поле. Разпаленото въображение на Чеди Даан си представи инженера по броневата защита като древен воин, закрил се със щита, готов да парира всички неочаквани удари на врага. Всъщност точно така си беше, само че вместо дръжките на меч и кама пръстите на инженера стискаха лостовете на много по-мощни оръжия.

Тишината се нарушаваше от трите ноти на акорда на ОЕВ. Гриф Рифт се обърна към Сол Саин и му направи някакъв знак. Пеенето на ОЕВ замлъкна, тишината стана толкова дълбока, че лумналите екрани за кръгов обзор сякаш зашумоляха и зазвъняха от шепите ярки звезди отляво, по посока към галактическия център. Заплетените нишки на иглестите светила се проточваха отдясно, по дължината на външния ръкав на нашата вселена.

След втория знак на Гриф Рифт Див Симбел обърна звездолета. Бавно се изгубиха от предните екрани диво разчорлената мъглявина от светещ газ, краят на един облак от тъмна материя, озарен от силния огън на кълбовидно струпване, и дългите нишки разсеяна светлина в Лебед. Мракът на космическата нощ ги обгърна плътно, отхвърляйки към неизмерими далечини мътните светлинки на далечните звезди и галактики. Това означаваше, че „носът“ на кораба се е насочил към съзвездието Рис и наближава репагулума — невидимата граница между света и антисвета, между пъхнатите един в друг Шакти и Тамас.

Див Симбел разви малкото червено колело, надянато върху стърчащия от пулта конус. Звездолетът трепна, лекото ускорение притисна Чеди дълбоко в креслото. Долните краища на екраните засвяткаха — отблясъците от действието на неутринната фуния угасиха резките звездни светлини. Гриф Рифт щракна с нещо, из всички помещения на кораба се разнесе пронизителен сигнал и лумналият на екраните син пламък накара Чеди и Фай Родис да трепнат. И двете жени инстинктивно закриха очите си с ръце, докато не свикнаха с промяната на цветовете — лазурен и син, които се виеха и стремително струяха около купола на звездолета. В пилотската кабина стана тъмно, сякаш беше потънала в езеро от мрак, захлупено отгоре с чаша от стремителни струи светлина.

Четири гигантски кръгли ска’ли светнаха една над друга на вертикалната стена, която разделяше двата екрана, на билото на дъгата от пултове. Гриф Рифт кимна на Див Симбел и инженер-пилотът побърза да върне червеното колело назад.

Чеди Даан по-скоро отгатна, отколкото почувствува, че сфероидът на кабината се върти, по циферблатите започнаха да се гонят оранжеви светлини и техните огромни стрелки се отместиха наляво, като трепкаха и се люшкаха безразборно. Гриф Рифт се наведе над пулта и ръцете му, осветени само от отблясъка на циферблатите, затичаха по клавишите на приборите с бързината на първокласен музикант. Стрелките бавно започнаха да се успокояват и една подир друга да прекратяват хаотичното си треперене, а отдясно върху екраните започна да се спуща тъмнина. Това не беше нощният мрак на Земята, изпълнен с въздуха, миризмите и звуците на живота. Нито мракът на космическото пространство, чиято чернота винаги предполага необятен простор. Към звездолета пълзеше нещо, което не се поддаваше на чувствата и разума, не притежаваше нито едно от нормалните за човека свойства, не се поддаваше дори на абстрактно определение. Това не беше вещество, нито пространство, не беше празнота, нито облак. Нещо такова, в което всички усещания на човека едновременно потъваха и се удряха, предизвиквайки необикновен ужас. Чеди Даан се вкопчи в креслото и стисна зъби, обзета от първобитен страх. Цялата разтреперана, Чеди спря погледа си върху продълговатото сурово лице на Гриф Рифт, който беше замрял над приборите си. Четирите циферблата над главата му сега светеха с мътен жълт пламък. Рязко се очертаваха острията на стрелките — две горе, две долу, — които отиваха към вертикалната черта. Щом стрелките докоснаха тази черта, звездолетът се раздруса. За секунда пред очите на Чеди се появи незабравимо грандиозно зрелище — светещи с кинжални лъчи звездни облаци, ивици и кълба дим до самия вертикален стълб с циферблатите, а отляво — запълнилата всичко стена от тъмнина.

И изведнъж всичко угасна. Чувството за хлътване, за рухване в бездна без опора и спасение потисна угасващото съзнание на Чеди. Едно неописуемо мъчително усещане за вътрешна нервна експлозия я накара да вика истерично и малодушно. В действителност Чеди само мърдаше беззвучно устни. Струваше й се, че цялото й същество се изпарява също като капка вода. После леден студ я скова в дълбините на бездната, където падаше без край…

Заедно с чувството за цялост на тялото се върна и съзнанието на Чеди. Струйки тонизираща газова смес тихо облъхваха покритото й с пот лице. Бавно, страхувайки се да не преживее повторно разпадане на съзнанието, Чеди изви очи към десните екрани. На тях не се виждаше нищо освен мътна и сива пустота. Отляво, където доскоро сияеше светлоносната мощ на милионите слънца в центъра на Галактиката, тя видя същото сиво нищо. Чеди срещна погледа на Фай Родис, която се усмихна слабо и когато видя, че Чеди се кани да каже нещо, допря пръст до устните си.

Гриф Рифт, Див Симбел и Сол Саин бяха доближили креслата си. В триъгълника на техните рамене и глави сега светеше една ниска, прозрачна като кристал колона. Вътре в нея по едва забележима спирала течеше подобна на живак течност. И най-малкото забавяне или ускоряване на нейния поток предизвикваше подскачане на една от стрелките на големите циферблати и късо настойчиво изсвирване някъде от подножието на пулта. След всяко изсвирване трите глави трепваха, напрягаха се и пак се вцепеняваха, щом стрелката се върнеше на чертата.

Прозвуча необикновено настойчиво изсвирване, две от стрелките се отместиха едновременно. На десния екран от сивата мъгла се появи петно мрак.

Чеди беше достатъчно запозната с новите представи за устройството на вселената, за да схване това петно мрак като издатина на Тамас. Тя знаеше, че гравитационните полета в нашата вселена имат много разнообразна форма, най-често наподобяваща пумпали, фунии и силно сплескани конуси, проточени във верига по посоките на анизотропията пространство — време. Няма да бъде никак чудно, ако антигравитационните за нас полета на антисвета, тоест гравитацията на Тамас, са изградени аналогично и зад тази вълнообразна издатина се крият маси антиматерия — черните галактики и невидимите слънца на Тамас.

Едно време на хората им се струвало невероятно, че в съседните галактики като например Мъглявината Андромеда могат да съществуват обитаеми светове. А още по-рано на тях им се завивал свят само от представата за жителите на планетите около Арктур или Алтаир. А сега на човека вече не му стига неговата вселена с милиардите й галактики и той се промъква към ужасяващия мрак на антисвета, който се оказа съвсем близо.

Но каква смелост и жажда за знания е трябвало да натрупат хората, за да могат не само безстрашно да застанат пред стената на ужаса, но и да се стремят да проникнат през нея в онова, за което обикновеният човек от рода на Чеди не разполага дори с мислено определение! А тя на всичко отгоре насмалко не беше се осмелила да обяснява какво е животът на самия Гриф Рифт! Не, тя говори с него добре, с приятелско разбиране и единство на чувствата…

„Свършва денят, иде здрач…“ — зазвуча в паметта й песента на Родис… Те наистина се намират между деня и здрача. Вертикалната стена с циферблатите олицетворява границата. Достатъчно е да се свлекат от нея и… сега тя знае, че ще се намери в Тамас! Може да се озове и в нашия свят, в светлия Шакти, но той също е убийствен, ако попаднеш прекалено близо до звезда или до кълбовидно натрупване. И те се носят по гребена на вълната с тази разлика само, че твърде голяма мисия имат „Тъмен пламък“ и тринайсетте члена на неговия екипаж. Гриф Рифт беше й казал за чайката, която лети в нощния ураган — той ли няма да знае! За него това не е поетично сравнение, а точен образ на ЗПЛ. Но, достатъчно! Корените на вселената са прекалено страшни за нея, отгледаната в грижовното общество на Земята. Интересно какво ли е почувствувала Фай Родис — ето я, все така неподвижна, също като тримата около кристалната колона, вперила поглед в екраните, зад които е сивата пустота, и сигурно също се опитва да си представи Тамас?

Чеди не отгатна мислите на Фай Родис. Преживените от нея усещания бяха още по-мъчителни от тия на Чеди, защото Родис не загуби съзнание. Нейното силно, великолепно тренирано тяло се съпротивляваше на прехода в нула-пространството не по-зле от телата на управляващите ЗПЛ. Тя бързо се върна към нормалното си състояние и започна да мисли за стаята си в института на Кин Рух в Източна Канада, където се готвеше за експедицията.

Просторната стая, със стена, застъклена с огромни силиколови плочи, гледаше към долината на голяма река сред боровите гори на резервата. Фай Родис си спомняше най-незначителни подробности — от бледожълтия цвят на покриващия целия под килим до големите маси и канапета от изкуствено сиво-копринено дърво. Топлият уют благоприятствуваше за работата. Особено когато зад обърнатата към речните далечини прозрачна стена пълзяха ниски облаци и вятърът донасяше студен дъжд. Тогава Фай Родис се настаняваше на канапето в противоположния край на стаята до читалния апарат и купчината възстановени древни филми, четеше, мислеше и гледаше. Щастливото време на „попиването“ на информация, за да станеш способна да разбираш древните исторически процеси и пътищата, по които човечеството е вървяло нагоре,

Веднъж й попадна откъслек от филм за войната. Гъбата от вода и пара от ядрената експлозия се издигаше над океана на задоблачна височина, над хълмовете и палмовите горички на стръмния бряг. Няколко кораба бяха преобърнати и разпилени. От бреговото укрепление двама души наблюдаваха какво става. Възрастни и възтромави, те бяха с еднакви фуражки със златни символи — очевидно командири.

Лицата им, осветени от отблясъка на морския пожар, насечени от бръчки, с подпухнали клепачи на изморените очи, не изразяваха уплаха, а само съсредоточено внимание. И двамата имаха едри черти, масивни челюсти и еднаква увереност в благополучния изход от титаничната битка…

Родис си спомни, че тогава, загледана в черната нощ зад прозрачната стена, тя си мислеше за океана от мъжество, който е бил необходим на хората на Земята, за да се изтръгнат от дивашкото състояние и да превърнат планетата си в светла, цъфтяща градина.

Деветдесет милиарда хора са минали под косата на времето, като се започне от паянтовите колиби по клоните на дърветата или тесните цепнатини в отвесните скали, докато с победата на разума и знанието, с настъпването на всепланетното комунистическо общество не свършила нощта на нещастията, която от край време съпътствувала човечеството.

Но сега гордата жена беше потресена и ако трябваше честно да си признае, тя бе уплашена от сблъсъка с реалността на вселената не по-малко, отколкото нейните отдавна преминали по лика на планетата сестри. Страхът пред реалността, който води към разрив с нея, към създаването на илюзии и изопачаване на действителността, винаги бе овладявала незакаления от детинство за борба със силите на природата човек. Сега дори тя, изпълнена със здраве, специално тренирана психически, трепери пред фундаменталните структури на реалния свят… Но твърди и непреклонни са лицата на нейните съратници в борбата с чудовищните сили на антисвета, пред които не само човекът, но дори и цялата Галактика представлява прашинка, изчезваща безследно във враждебния мрак на Тамас — антивремето и антипространството…

Фай Родис разглеждаше тримата седнали пред нея безстрашни пилоти на кораба и се питаше: къде е пределът и съществува ли той? С изобретяването на ЗПЛ настъпи Ерата на срещналите се ръце. а какво ли ще дойде вместо нея след време? Ерата на свързването на Шакти и Тамас? Уравновесяването на корените на двуполюсната вселена? Но как да се избегне долепването, безструктурността, анихилацията? Дори смътните догадки за това не са по силите й.

И изведнъж кристалната колона изгасна, нов звук. нещо като акорд на басова струна, отекна в пода на кабината. Фай Родис инстинктивно разбра, Че „Тъмен пламък“ е сигнал целта, по-точно — точката на излизане. Отново стана нещо с тялото й. Падане или излитане? Разтягане или свиване? Фай Родис не можеше да прецени. Бяха изчезнали всички нормални чувства. Тя сякаш плуваше в безтегловност, без да усеща нито студ, нито топлина, нито къде е, горе или долу, нито светлина, нито мрак. Загубил всички ориентири, мозъкът отказваше да възприема каквото и да било. Еднотонни тъпи мисли се завъртяха в кръг, подгониха се в безкрайна верига от повторения. Тя не изпитваше нито страх, нито радост, не разбираше състоянието си, което приличаше на вече роден и още безсмислен живот, както преди милиарди години. Но нещо незнайно нахлу във върволицата на въртящите се мисли, разкъса затворената им верига. Съзнанието пак разтвори обятията си за външния свят. Като се завърна от небитието… Не, това състояние не можеше да се нарече така. Родис живееше, но не съществуваше, или, по-точно, съществуваше, а не живееше.

Тя видя разкошен пожар от звездни светлини. Само че лентите и кълбата горяща материя сега бяха отишли в долния кран на екраните отляво. Отпред, вдясно, в чернотата на Космоса зловещо светеше съзвездието на петте Червени слънца, а отстрани — още две близки бледи звезди.

Гриф Рифт стана и прокара длани по лицето си, сякаш за да измие умората от него. Див Симбел манипулираше с цифровите дискове на пулта. Звездолетът потръпна няколко пъти, като успокояващо се животно и замря. Неопределена и дълбока радост стопли Фай Родис. Така човек, който е блуждал из гибелно подземие, излиза при синьото небе, топлото слънце и живата миризма на тревите и гората. Тя се усмихна на всички: на Гриф Рифт, на Чеди, на двамата астронавигатори, които вървяха покрай пултовете към асансьора за помещението с изчислителните машини. Пред овалната врата отнякъде изникна Ген Атал. Той отмести зеления лост и масивната врата изпълзя надясно. Инженерът на броневата защита се приближи до Чеди едновременно с Гриф Рифт.

— Това е! — каза Рифт. — Оттук нататък всичко зависи от астронавигаторите. Скоро те ще ни кажат колко далеч от целта сме излезли. Вие какво мислите, Див?

Инженер-пилотът показа едно неясно светило, с диаметър четири-пет сантиметра, скрито наполовина от рамката на екрана и незабелязано досега от Фай Родис.

— Ако това е слънцето на Торманс и то е голямо колкото нашето, то до него остават най-много триста-четиристотин милиона километра. Дребна работа.

— Ами ако не е то? Ако е някое от онази петорка? — попита Сол Саин.

— Тогава ще трябва да странствуваме дълго… или пак да влезем в нула-пространството, но вече без предварително подготвената на Земята мрежа. Това ще е беда, но аз вярвам и на пресмятанията на Земята. и на нашите астронавигатори. Те не управляват за пръв път ЗПЛ — спокойно каза Див Симбел.

Чеди Даан предпазливо стъпи на пружиниращия под.

— Как се чувствувате. Чеди? — загрижено я попита Гриф Рифт. — Да повикам ли Евиза? Все пак беше рисковано да ви подлагаме на такова изпитание. Аз разчитах на старателната тренировка на целия наш екипаж.

— И не сте сгрешили — изправи се Чеди, която с все сила се стараеше да превъзмогне слабостта в краката и цветните петна пред очите си.

Тримата мъже, управляващи звездолета, се спогледаха одобрително. Тя отговаряше така, като че ли да загубва на два пъти съзнание за кратък интервал от време за нея беше нещо обикновено. Чеди забеляза подигравателната искрица в тъмните очи на Сол Саин и се изпъчи още по-предизвикателно.

— Защо не се грижите за Фай Родис? Тя също за пръв път попадна в нула-пространство.

— За Фай Родис никой не се тревожеше — Гриф Рифт понижи глас, — тя не само е правила разкопки на далечни планети, но е минала и през десетте стъпала на инферналността.

— За какво? — смая се Чеди Даан.

— Историците го вършат, за да разберат по-дълбоко усещанията на хората от далечното минало.

Чеди порозовя от наплива на смесени чувства. За втори път в този мъничък свят от тринайсет души тя не беше дооценила човек. Наистина е невъзможно да се смяташ за социолог, преди да навършиш петдесет години. Добре, че машинната лингвистика е област, в която тя може да има доверие на себе си. Колко ли още сюрпризи ще й донесе работата с другарите по експедиция? Тя хвърли крадешком поглед на Фай Родис и тръгна към каютата си. Подпряна на облегалката на креслото, Родис гледаше враждебното мъждукане на съзвездието Червени слънца. Чеди изведнъж си спомни една картина от художествена изложба. Тягостен пейзаж: купища от сивокафяв камък, плъзгави и покрити с нагърчени ивици от мръсно-кафява растителност — с дълги, провиснали, приличащи на водорасли влакна. Червено-ръждиви ажурни кули, строени в редици, сякаш подпираха като колони ниското облачно небе. По гредите на най-близките загадъчни постройки висяха същите кафяви кичури, отклонени настрана от настойчивия и равномерен вятър. Отпред в едър план беше изобразена жена със сложен скафандър. Горната част на шлема, повдигнат като забралото на древен рицар, откриваше част от лицето. По характерните очертания на челото, горния край на носа, веждите и очите Чеди сега безпогрешно позна Фай Родис, въпреки че носът, устата и брадичката й бяха закрити от сложния дихателен апарат. Да, тя безспорно е била там, на мокрите планети на инфрачервените слънца! А следователно късият, предпоследен скок на „Нооген“ е станал с участието на Фай Родис. И тя е мълчала, за да не би Чеди и нейните другари, които още не бяха влизали в нула-пространството, да се почувствуват зелени новаци в сравнение с нея.

Чеди не знаеше още много неща. Впрочем и самата Фай Родис не подозираше, че в същия този момент сред планините на Предкавказието до исполински телескоп седеше авторът на картината, известен астроном. Ободрявайки се с хапчета, които пропъждаха съня, той дежуреше трета нощ. Пред него, увеличени един милион пъти, на екрана мъждукаха червените точки на петзвездната конфигурация в съзвездието Рис. Някъде там, може би край тази нищожна червена светлинка — над конфигурацията, на хиляди светлинни години разстояние, трябва да изскочи на повърхността „Тъмен пламък“. На него е незабравимата Фай Родис, чиито многолики образи ще може да заличи в паметта му само смъртта…

Тъкмо в този момент в сферата на пилотската кабина Фай Родис и Гриф Рифт също гледаха алената звезда. Инженер-пилотът бе познал — мътното светило, което на екрана изглеждаше като мъничък диск, беше слънцето на Торманс.

Вир Норин и Мента Кор вече бяха определили разстоянието — триста и осемдесет милиона километра трябваше да пропътува звездолетът с анамезонните мотори — обикновените космически двигатели. Ако звездолетът не беше спрял напълно, а се движеше макар и само с така наречената „скорост за приближаване“ — 0,1Л, — тогава той можеше да стигне до Торманс точно за три часа и половина. Но набирането на инерция и след това спирането на „Тъмен пламък“ изискваха още около трийсет часа.

Като победни фанфари зазвучаха сигналите, които изтикаха хората в амортизационните кабини на магнитните шахти.

„Тъмен пламък“ се понесе на скокове по новия курс. Още преди появяването на ЗПЛ обикновените звездолети, снабдени с магнитни гасители на инерцията, бяха получили прякора „звездно кенгуру“ именно за тази си способност да набират скорост невероятно бързо.

Див Симбел и Сол Саин бяха настроили автоматите за управляване на кораба така, че набирането на скоростта, полетът и забавянето да преминат в един общ цикъл. Целият екипаж, потопен в смекчаващия неудобствата хипнотичен сън, не напусна амортизационните кабини. Никой на кораба освен заетите със заснемането на пътя и с воденето на дневника работи не можеше да наблюдава как растеше аленото слънце и променяше окраската си с все по-червен цвят. Отначало то наедряваше бавно, след това започна да се приближава със заплашителна бързина, изливайки върху звездолета огнената си сила. Когато достигна близо два метра в диаметър, то заприлича вече не на плосък диск, а на кълбо с широко развяна светеща мантия. Щом корабът премина анастерия, то се отдалечи пак толкова бързо и се изравни по размери с видимото от Земята Слънце.

Звездолетът престана да описва гладка крива. Неговата скорост беше стигнала определения минимум. В отделната малка кабинка, където дремеха Див Симбел и Вир Норин, заработиха апаратите за събуждане, които биха събудили дежурните в случай на каквато и да било неизправност в ОЕВ. Скоро тринайсетимата се събраха в пилотския сфероид, гледайки приближаващата се планета. Втора откъм своето светило и малко по-близка до него, отколкото Земята до Слънцето, Тя също имаше само един отдалечен спътник в екваториална орбита. Астронавтите добре познаваха чистия светлосин цвят на родната си планета, който ставаше все по-ярък и по-радостен с приближаването към нея. Торманс се оказа тъмносин, а там, където по-дебелата облачна покривка отразяваше и разсейваше по-слабо лъчите на червеното слънце, той изглеждаше виолетов. В интензивното оцветяване на планетата се съдържаше оттенък на неприветливост. Хора по-нервни от астронавтите може би щяха да открият във външния облик на Торманс нещо зловещо.

Тъмносиньото кълбо висеше в черното небе, а под него, едва забележим, плуваше пепеливият диск на спътника.

— Все пак Торманс сигурно е бил трета планета — високо каза Тор Лик. — Първата отдавна е паднала върху своето светило, както един ден ще стане с нашия Меркурий. Тази звезда е по-стара… — Астрофизикът млъкна и се загледа в приемателния екран на предните локатори, през които преминаваше пунктирна дъга.

Гриф Рифт се хвърли към пулта, но Ола Дез го изпревари и включи връзката. По дългото прозорче под локатора започнаха да се гонят къси вертикални колонки, а преводната машина запя безспир две ноти — ре и сол.

— Езикът на Пръстена! — възкликна Гриф Рифт.

Ола Дез премести индекса на преводната машина. Веднага в приемателното прозорче започнаха да се гонят две цифри: 02, 02, 02, 02… — галактическият сигнал за повикване на станциите от Великия пръстен. Викаха звездолета!

Някакви нечувано чувствителни локатори бяха установили приближаването на „Тъмен пламък“ и сега се обръщаха към него на езика, станал общ за милионите планети от Галактиката и извънгалактичните звездни струпвания, обединени в могъщия съюз на Великия пръстен. Дори Галактиката М-31 или Мъглявината Андромеда сега с помощта на звездолетите с прав лъч присъединява колосалната мощ на своя колективен разум, на своя Пръстен към нашия и това е само началото на нова ера от ЕСР. Този условен език, разшифрован от един от синовете на Земята, от незабравимия Кам Аамат, се готвеше да зазвучи в обикновени символи от планетата Торманс.

Но тогава колко неточни са били земните представи за нея! Ако тормансианите влизат в Пръстена, знаят неговия език и общуват с братята си по разум, тогава не съществува никаква планета на мъките. Това е мит, грешка, породена от случайно неразбиране. Вероятно мисленето на цефеяните твърде много се е различавало от мисленето на обитателите от съзвездието Дракон, които бяха изпратили ЗПЛ към двайсет и шестата област на осмия оборот и това не е могло да бъде проверено от станцията на Великия пръстен, откъдето съобщението бе предадено на Земята.

На Чеди Даан й се стори, че в звездолета лъхна ободряващ вятър от далечната Земя. Вместо да тропат на вратата на една негостоприемна, може би враждебна планета, те идват като поканени гости, като равни при равни. Тормансианите всичко ще разбират и са напразни опасенията да не ги обидят поради недоверие или страх.

Другарите на Чеди споделяха нейната радост. Само по острото лице на Ола Дез за миг премина разочарование. От неосъзнато желание да подражава на Фай Родис Чеди Даан погледна преди всичко нея и улови погледа, пълен с весело облекчение, почти с тържество, които тя хвърли на Гриф Рифт. фай Родис се отметна леко назад, за да не изпуща от очи екраните, и подаде на Гриф Рифт ръка с такъв жест, че Чеди изпадна във възторг… Тя никога досега не беше разглеждала началничката на експедицията като жена, особено редом с такива блестящи представителки на своя пол като Ола Дез и Евиза Танет. А сега в Родис сякаш бяха се обединили нежността на майката, добротата на лекаря и радостта да се смята прекрасна.

Препускането на цифровите сигнали зад стъклото на приемателя продължи установен брой минути. След това последва поредица от други знаци. Твърдият, слабо модулиран глас, с какъвто говореха малогабаритните преводни машини на корабите, бавно произнесе: „До всички, до всички, до всички. Предава се пътно съобщение…“

Чеди изстина и се озърна безпомощно. Фай Родис мълниеносно се наведе към приемателя, а Гриф Рифт стисна в юмрук ръката, която току-що беше държала пръстите на тържествуващата Родис. „Предава се пътно съобщение за експедицията от планетата“ — машината сякаш се задави и издаде няколко неразбираеми звука, а след това продължи все така бодро и безстрастно: „Ние монтирахме ориентир на галактическите координати и предупреждение на необитаемия спътник на населената планета. Чуйте първо предупреждението: 02, 02, 02, 02, — чуйте предупреждението.“

— О-ох! — въздъхна някой с цялата болка на разочарованието, щом машината млъкна за секунда.

„Предупреждение до кислородния живот. Не кацайте. Планетата е населена от хуманоидна цивилизация с голяма плътност, ИТВ (индекс на техническата висота) към 36, невлизаща във ВП. На молбата ни да приемат звездолета, изпратена на техния език, отговориха с незабавен отказ. Те не искат посетители. Не кацайте на планетата.“

Машината направи втора пауза, а в прозорчето запълзяха знаци и цифри, ненужни на предварително знаещите координатите земляни. Хората стояха смълчани, докато пак не се повториха нотите и цифрите на галактическия сигнал за повикване.

— Всичко е ясно! — Ола Дез изключи приемателя.

— Да — мрачно каза астронавигаторът, — на спътника има бомбен предавател. Работи нормално трети век. Браво на цефеяните!

— Изобщо, ако не бяха те… — започна Ола Дез.

— Ние нямаше да сме тук — обади се Сол Саин и сухо се изсмя от преживяното напрежение.

Хората се размърдаха и заговориха, като се стараеха да скрият един от друг разочарованието си.

— Моля за внимание — прекрати разговорите Гриф Рифт и се обърна към Фай Родис: — Какъв е планът?

— Както досега, без промени — отговори тя. Това беше предишната, спокойна и твърда Родис.

— Трябва ли първо да се приближим до спътника — попита Гриф Рифт, — сега, когато съобщението на цефеяните потвърждава неговата необитаемост?

— Все пак трябва. С нашия опит ние можем да видим онова, което цефеяните не са разбрали, а следователно и не са забелязали. Може би на спътника са останали постройки от предишна цивилизация на Торманс, която едва по-късно е западнала. На планетата е могла да съществува още по-древна цивилизация, измряла или изтребена от съвременните обитатели на Торманс, ако те са пришълци…

Гриф Рнфт кимна, съгласявайки се безмълвно.

„Тъмен пламък“ бавно се приближи към спътника, изравни с него орбиталната си скорост и започна да обикаля около безжизненото кълбо с диаметър около шестстотин километра, както Мимас обикаля Сатурн. Мощните стереотелескопи опипваха сивата повърхност, тук-там пресечена от прави пукнатини и от ниски планини. От апаратите лентите на заснетите филми влизаха направо в увеличителите, които бяха толкова силни, че позволяваха да се различат отделните камъни. Кръстосаната обиколка не даде и най-малкото доказателство, че на спътника, когато и да било, са се заселвали разумни същества. Откриха дори бомбения предавател на цефеяните, който удобно беше се настанил в един полуциркус, врязан в стръмен склон от шуплеста светла лава. На това удобно, защитено от метеорити място през втората обиколка се стовари бомбеният предавател на „Тъмен пламък“, който съобщаваше на езика на Пръстена, че ЗПЛ е пристигнал тук от Земята със специална мисия и ще кацне на планетата. Ако предавателят продължи да работи повече от пет години от момента на хвърлянето му. това ще означава гибел на звездолета, за което планетата СТ 3388+04ЖФ (Земя) моли да й бъде съобщено по Пръстена при първа възможност.

— Да не забравим да го изключим на връщане — загрижено каза Див Симбел, — някои са го правил с радост, когато са се спасявали от опасни планети.

— Нашият има предпазно устройство — увери го Сол Саин,

— допълнителен контур. Когато започнем да се отдалечаваме от Торманс и спътника му, предавателят ще издава вой, докато не го изключим.

— Тогава всичко е готово! Време е да тръгнем към Торманс — каза, прозявайки се, инженер-пилотът.

— Ще имаме време да си починем. Фай Родис предупреди да се доближим до планетата колкото може по-бавно, откъм дневната й страна, без да използуваме локаторите и да сигнализираме.

— Промъкваме се като древни ловци към диво животно — недоволно се усмихна Сол Саин.

— Не ви ли харесва? — учуди се Див Синбел.

— В това има нещо грозно — да се спотайваш, да се приближаваш скришом!

— Фай Родис каза, че не бива да тревожим обитателите на Торманс. Ако те са враждебно настроени към гостите от Космоса, тогава пристигането на „Тъмен пламък“ ще предизвика възмущение, а на нас ще ни се наложи месец-два да се въртим на орбита около планетата, докато усвоим езика и се запознаем с обичаите им. Ако те се научат, че над планетата им лети звездолет, в момента ние дори не ще можем да им обясним какво търсим тук!

— Цефеяните нали са им обяснили?!

— Вероятно като са заучили една-две фрази. И са получили отказ. А ние не бива да го получаваме — прекалено далечен беше пътят и Торманс е нашата цел, а не случайно забелязана планета — каза Див Симбел.

— А не прилича ли това на нескромно надничане иззад ъгъла? — не се предаваше Сол Саин. — Тези методи подхождат на древните хора, а не на общество от висша форма… Ето го и нашия социолог! Вие на какво мнение сте, Чеди? — Инженер-кибернетикът й преразказа разговора.

Тя се замисли, после решително заяви:

— Би било недостойно за хора от Земята и от нашата ера да дойдем, да погледнем скришом, а после тихичко да се върнем обратно. Ние не бихме причинили никаква вреда, но това… да надничаш в стаята на човек, когато той нищо не подозира… Ние ще им обясним, когато кацнем на планетата, и те ще ни разберат.

— Ами ако не ни разберат и не ни приемат? — настояваше Сол Саин и очите му се присвиваха подигравателно.

— Не знам какво бих решила. Аз съм съгласна с Родис.

— И аз мисля по същия начин — каза инженер-пилотът. — Още повече, че вие и двамата изпущате една съществена подробност. От грамадната височина, на която можем да осъществяваме устойчив орбитален полет, ние ще видим само най-общи подробности от живота на планетата. И ще можем да хващаме само онези предавания, които са предназначени за цялата планета. С други думи, ще видим и чуем само явния обществен живот, А за да разберем техните език и норми на поведение, повече не ни е и нужно.

— Правилно, Див! Аз не можах да се сетя веднага за този прост факт. Какво ще кажете, Сол?

Инженер-кибернетикът разпери ръце в знак на съгласие.

— И още нещо — продължи Див Симбел. — Те нямат високи изкуствени спътници и ние няма да нарушим нищо в тяхната съобщителна система.

— А може би изобщо нямат спътници, нито високи, нито ниски? — попита Сол Саин.

— Скоро ще видим — каза Див Симбел.